Донка

Много точна формулировка! Да отговоря с пример за ежедневието - имам няколко поредни уговорени часове - от 9 до 18ч. Всичко тече ок и в 11 не идва никой без да са ме предупредили. Чакам до 11.15 и ..... не се ядосвам, че са ми пропиляли времето, а си казвам: Благодаря! Господ ми е отворил тези минути за нещо... какво ли е? След 10 сек. се сещам, че си мислех вчера да отскоча до магазина за пролетни меки обувки.... Намирам точно това, което търся в първия магазин и се връщам точно навреме за следващия час - щастлива и благодарна!

Благодаря за съвета - точно интуитивно го възприемам и работя ) Аз за разлика от теб на никого никакви съвети не давам - съветите не са НЛП и ти го знаеш май ) поне надявам се За тези, които все още се чудят какви са тези опасни техники ще кажа, че първото условие за прилагането има минава през т.нар. "подстройка" - т.е. аз "настройвам" сетивността си и след това емоционалността и мисленето си на вълната на детето, което се нуждае от помощ (само ако се нуждае от такава). Започвам да усещам света и да мисля като него с тази разлика, че запазвам стабилността си и самоконтрола. После не прилагам (вече) съзнателно някакви правила, а започвам да живея с детето в неговия свят като равен на него приятел и не го манипулирам, а само го стабилизирам и хармонизирам това, което е в него. След дългите години практика вече ми се случва да осъзная какво и как всъщност съм му казала чак като се чуя. По-скоро съм "проводник" и "хармонизатор" , не "водач" и в никакъв случай съветник... От стотиците ми ученици филолозите се броят на пръстите на едната ми ръка. но всички ползват и обичат езика... не работя за удовлетворението от резултата - това е смешно-субективно понятие за мен, а защото обичам да си играя с децата в техния свят Простете за дългия постинг и отклонение от темата. Колкото до мен самата - чистя си съзнанието редовно благодаря на Учителя за Добрата Молитва. И кармата си ( в личния си живот) успях да изчистя преди две години с помощта на Лазарев. Оказа се, че е трябвало да съм същата каквато съм в професията си - играещо си щастливо дете

Съжалявам за отклонението, но се чувствам длъжна да отговоря.... Когато Господ прати при мен дете на 8 години и то ме погледне със сълзи и страх в очичките си и каже - "мразя го английски, защото нищо не разбирам и имам вече 4 двойки" - диагнозата е дидактогения. Тогава същата тази Вселена очаква от мен да се намеся и ще ме удари, ако не го направя по най-добрия възможен начин, защото за това място и с тази цел ме е създала. Тогава много внимателно - професионално! - лекуваш стреса, несигурността.... отваряш резервите..... След няколко години срещаш "детето" - вече е с една глава над теб - учи английски в езиковата, чете и пише есета и се готви за TOEFL..... със спокойна радост в очите...

Какво според теб е състоянието на читателите на Лазарев? И само от книгите ли зависи то или и от самите читатели? Психо-лингвистичното препрограмиране или още е известно като НЛП (невро-лингвистично...) всъщност е един от ефектите на комуникативното функциониране на езика в човешкото общество. Използва се и съзнателно, и несъзнателно. Самият език и комуникацията като цяло го включват "по подразбиране". В нормалния си вариант, обаче, то се отразява на начина на възприемане и реагиране, на мисловните и поведенчески модели... На мен лично ми помага много в професията ми... За ДНК... благодарна ще съм, ако ни информирате за подробности (не хипотези, а факти!).

Благодаря ти Lila! Ето защо било необходимо да отделяме Твореца от творението му! Ако Те са единно цяло, Величествена Причина и Принцип за всичко съществуващо, не бихме могли да им намерим Наместник на Земята! Не бихме могли да накараме простолюдието да му се кланя и да изпълнява Неговите Закони вместо всеки да живее свободно и свързан с останалите равни на себе си същества по закона на Любовта - както се проявява Величествената причина!

За съжаление, е вярно. Но не се ли случва това именно тогава и именно защото отделяме Творението от Твореца? За мен (споделям схващанията на Силвия и Синева) Творението е проява на самия Творец, пригодена за нашето състояние и развитието на нашите сетива и съзнание. Защо ще ни е необходимо да си измисляме Творец, ако усещаме, че той е в нас, и навсякъде около нас сега? Защо да се кланяме и служим на идоли, ако осъзнаваме, че най-добрият начин да обичаме Бог и да му служим е да живеем с Любов Живота, който той ни е подарил тук и сега? Напълно подкрепям! А какво означава да се привързваме към нещо? - Да страдаме дори само при мисълта, че можем да го загубим. Ако осъзнаваме единството на Твореца и Творението и себе си като част от всичко това, загубата и страданието се обезмислят. Няма какво да загубим (освен ако не загубим Любовта в Душата си)!

Благодаря - радвам се, че сме заедно в погледа си към света и в любовта си към него. Всъщност непрекъснато се уча от всички вас и от децата, с които съм заобиколена по цял ден В тон с темата - напоследък си представям сродните души като "мартенички" - направени са от една "нишка" и са "вързани" някъде вън от видимия ни свят, в който живеят нашите "куклички". Това може би обяснява защо се чувстваме близки без да се познаваме лично дори, защо се "намираме" през разстоянията и времето... защо смъртта не може да ни раздели....

Присъединявам се към хората, които споделят това мнение. За мен смъртта на физическото ни тяло всъщност спира за известен период процеса на "освобождаване от оковите на диалектиката". Това, което помага на съзнанието ни да се освободи от тях е по-скоро осъзнаването и приемането на смъртността на тялото ни - т.е. "Ангелът на смъртта". Той поддържа в равновесие абсолютността на Любовта и относителността и преходността на Егото ни. Той ни предпазва от изкушението да превърнем ума и егото си от инструмент за приспособяване с конкретна среда в своя същност.

Опит за анализ: - зависимост от способностите, успеха и авторитета. Детето я наследява в много тежък вариант. То носи подсъзнателно (а може би и осъзнато) задължението да постигне поне това, което са постигнали родителите му. Този "мотив" неминуемо ражда опасенията от провал, който ще доведе до сриване на авторитета и презрение към себе си. Последното накърнява най-важните потребности на личността - да бъде обичана и приемана каквато е. Ето още няколко доказателства в подкрепа на тезата ми: - да си единствен син е повече бреме, отколкото предимство... - училището нарушава взаимоотношенията му с близките и се оказва доста несигурен начин да се заслужи любовта и одобрението... - детето се разкъсва между двете референтни групи и техните различни критерии за приемане, признание, авторитет - семейството и връстниците. Може би в съзнанието му двата комплекса от критерии са се смесили, което предизвиква непреодолимата фрустрация и нежелание да се върне в средата си. Не ми се иска да коментирам диалога между родителите - той е типичен пример за родители, довеждащи децата си до тежки неврози.... Има спасение за детето... то минава през драстичната промяна на представата на родителите за себе си, за него и за Любовта.

Случвало ми се е ... но впоследствие се е оказвало, че това са били желанията на моето тяло, и те определено са ми посочвали "сродно тяло", а не "сродна душа". Доста късно разбрах, че и душата си има начин да ни покаже кой носи неин сродник - това е човек, с който си в състояние да разговаряш или мълчиш спокойно, чието присъствие не предизвиква вълнение, а усещане за лекота, свобода, спокойствие, пълноценност, хармония. Там дори не може да става дума за желания - няма какво да се желае - всичко е щастливо такова, каквото е и каквото идва.

Мисля си сега, че може би малко ни стряскат думите стремеж и съвършенство . И двете могат да доведат до тежки зависимости, ако се абсолютизират и изместят Любовта от позицията на смислоопределящ фактор..... За себе си бих го определила по-скоро като повишено внимание към процеса на самоусъвършенстване.

покойната ми баба определяше самозаблудата много сполучливо само с едно изречение: ".. и като си измисля нещо... сама си вярва... " За мен самозаблудата е да повярваш, че картината на света и правилата, сътворени от твоя човешки ум са Истината за света около теб. Резултатът: спираш да обменяш информация със средата си и вместо да се "вживяваш" в нея, се опитваш да я натикаш в представата си за нея. Ако под влюбване разбираме "обожествяване" на един човек - да, самозаблуда е. Първо, забравяме, че няма човек, който да покрие критериите ни за "божество" и се стараем да нагодим образа на любимия към идеализираната си представа за него. Следва разочарование, недоволство, опити за "превъзпитание".... Второ, обявяваме любимия за "слънцето и въздуха" на живота си - такава "любов" завършва с катастрофална зависимост, ревност или енергиен вампиризъм.

Ами аз например се научих да не приемам мълчанието лично. То не е мой проблем, а на този, който мълчи. Аз не мълча, ако нещо не ми е ясно или не ми е приятно във взаимоотношенията с близък човек, а се опитвам с добро да изясня недоразумението. Ако другият, обаче, е избрал мълчанието като наказание, то определено не се чувствам наказана или длъжна да се извинявам или моля за прошка. Последното го правя само ако сама почувствам, че съм сгрешила по някакъв начин в определен момент. Не ме интересува дали ще ми простят - като моля за прошка, аз казвам по-скоро на себе си, че съм разбрала грешката си и ще се постарая да не я допускам повече. Понякога хората имат нужда да помълчат, за да осмислят нещо на спокойствие и ние не бива да им пречим. Както и ние имаме право да помълчим, ако не ни се иска да вземаме участие в някакъв разговор. Това не означава, че сме се отдалечили или сме загубили любовта.

Не съм "специалист" в тълкуването на сънищата, но мисля, че посланието и предупреждението на този сън е: - стълбовете с електричество по ежедневния ти път сами по себе си не са заплаха за теб. Ти сама започваш да "се пазиш от тях". Т.е. имаш склонност да "търсиш опасностите" около себе си с цел навреме да се предпазиш от удар. По този начин ти сама предизвикваш този удар - визуализираш го. Искрата минава през теб, защото ти си я очаквала - привлякла си я. Според мен сънят е бил предупреждение да намалиш негативните си очаквания, страховете си - те са тези, които те нараняват, не "стълбовете по пътя ти". Не забравяй, че образното ни мислене не може да "чува отрицания". Ако, например, си представиш "дано НЕ падна" - ти всъщност генерираш картина на падането.

Докато и аз критериите все учех, мислех и се стараех да спазвам, и Любовта ми е била такава - замислена, умислена, ИЗмислена, старателна, "правилна" и преценяща, очакваща и искаща.... И все не се угаждаше на критериите... все катерене, страдания, разочарования.... Та да се стигне до момента да съдя себе си и другите по измислени от някого критерии и не Любовта, а Критериите за това дали правилна е тя, да управляват живота ми... Сега един закон си имам - Любовта към Създателя ми. На него само оставям да си слага критериите и да отсъжда за живота ми. Щом съм щастлива и всички около мен са добри и щастливи, значи наред са ми критериите... А за таланта като инструмент в ръцете на Христа - този инструмент не просто ми е дарен - той ми е даден да отговарям за неговото състояние и да го използвам правилно за благото на хората и света около мен. Като го определям и развивам, показвам уважение към този, който ми го е дал. Бих го опорочила, ако го поставя над Любовта в душата си - но това вече е невъзможно....

Во Истину Воскресе! Като Любов и Светлина в душите на всички нас

Така си е и така ще бъде лъчезарно Силве Христос Воскресе! Колкото до това, какво е казал Бог - аз знам само какво ми казва светлината на утрото, когато отварям очи, за да се родя отново - днес и тук: Нека си пълна с Любов, щастие и добро такава и тази, която си се родила сега и тук, където си попаднала днес. И като си служиш с всички "таланти", с които си дарена в този живот, дарявай всичко и всеки около себе си със Светлината - Любовта, щастието и доброто и приемай от тях тяхната Светлина.....докато затвориш очи... Правя го всеки ден без да мисля за вчера и утре, без да очаквам Рая - той е в мен и около мен-.... просто защото не мога да не го правя. Не се самоунижавам, защото не нося в себе си гордост, а само Любов....

Да самоотричаме това, което сме, не е ли пряка агресия към Този или Това, което ни е създало такива каквито сме и ни е поставило там,където сме сега? "Месомелачката на естествения подбор" - това не е ли света, създаден по Негова Воля за наше добро? Половината си живот пропилях да се "самоотричам" и да си представям Рая! Раят е в самите нас, ние сме частица от него - СЕГА! И какво всъщност "не ни стиска" - да обичаме себе си като Негови деца? Да приемаме с Любов Неговия свят, а не да го презираме? Не ни стиска да спрем да се идентифицираме с това, което имаме, с положението, което сме постигнали в обществото и да приемем, че теменужката и мравката са също толкова ценни и съвършени Негови деца като нас - "умните".... Не ни стиска да спрем "ума" си, когато нямаме нужда от неговата помощ или когато ни е нужно да се докоснем до Любовта, Хармонията и Красотата, които ни заобикалят....

Не е задължително талантите и умножаването им да ни себеутвърждават (егото ни - предполагам имаш предвид). Това се случва само когато ние им даваме приоритет пред Любовта в душата си и ги използваме, за да придобием нещо за егото си - материални блага, признание, власт и т.п. Ами ако откриваме и умножаваме "талантите", с които Господ ни е дарил в повече отколкото на други (има такива у всеки човек - подадине му викаме), за да Му служим с Любов за благото на нашите братя... това пак ли ще е обратно на служенето?

Успех е и да успееш да отговориш с Любов на въпросите от онзи дълъг списък!

Съгласна съм със Силвия! Преди да познавам беседите на Учителя ревнувах по особен начин. Оставях го свободен, не го преследвах, не го убеждавах, не го осъждах, разбирах го. Но се свивах в себе си и се усещах справедливо наказана, че не съм достатъчно добра домакиня и майка и красива жена и затова ми се случва това. Той държеше на децата, не искаше развод, но се държеше студено и грубо.... Примирявах се ... Това пак е било ревност, но с обратен знак. Сега - във втория си брак - се усещам пълна и обичам себе си достатъчно като човек и жена, за да не ми са необходими доказателства, че ме обичат вярно. Какво означава изневяра - та неговият живот си е негов и той не е длъжен да ми дава отчет! Нито аз на него! Ние сме свободни хора и се обичаме такива. Ако не ни е хубаво заедно, няма да живеем заедно. Не ме интересува дали се прави на петел с колежките (работи в женски колектив) - той си е мъж, ако му харесва, да го прави! И аз съм моногамна - не мога да имам интимна връзка с повече от един партньори. Ако усетя, че в секса ни нещо не е наред - просто няма да го правим докато не сме в синхрон, близост - и физичска, и духовна! Колкото до ревността, нямам какво повече да кажа от Учителя. Той ме освободи от нея. за ревността

Браво! Крачка напред! Макар и да не споменаваш какво е изпитал бащата, когато е бил в ролята на детето, половината от проблема е избистрен - зависимост от вниманието на родителите, респ. на хората, които общуват с детето. Често срещан проблем, който се предолява (не винаги успешно) или се изостря, когато то попадне в детската градина и в училище. Трудно е накратко да се обяснят причините за тази зависимост, но най-общо детето от опита си в семейството е стигнало до извода, че вниманието към него е израз на любов и оценка. Това е вярно 50%. Другите 50% са разумната свобода, доверие и самостоятелност. Истината е в баланса. ... Сега таткото, който определено е разочарован от гризането на ноктите, просто пренебрежително споменава, че не вижда нищо интересно и умно в това и затова не иска да си ги гризе с него. Започвате да "наливате" оттегляне на внимание в момента, в който си гризе ноктите. Казвате, че това си е негов живот и да си ги гризе, но на вас не ви е приятно и затова предпочитате да идете в другата стая или да не го гледате... това пък си е ваше право. И се въоръжавате с търпение - поне 2 седмици ще ви "изпитва". В същото време с думи и действия започвате да внушавате, че истинската любов към големите деца (а не бебетата) вече не е непрекъснатото внимание и грижи, свободата, доверието и самостоятелността. Успех!

Амии каквото повикало, такова се обадило! Право е детето! Решение на казуса: Отивам и си измивам ръцете, после заставам до него и внимателно го наблюдавам, слагам пръстите си по същия начин и се опитвам да ги гриза по същия начин, като искрено преживявам (не се преструвам) любопитство - какво ли толкова вкусно има в ноктите???? Няма начин да не забележи реакцията ви. Ако той не ви попита, след малко вие го попитайте - от 10 минути се опитвам да разбера какво вкусно има в ноктите и не мога. Ще ми помогнеш ли? Мен даже малко ме боли като ги опъвам така, а теб не те ли боли.... т.е. прилагате принципа на съпреживяването, за да осъзнаете вие и детето коя е дълбоката причина за гризането и да се опитате заедно да я преодолеете. Апропо, опитайте да си гризнете ноктите за секунда - две. Какво усетихте? Неувереност, напрежение, колебание, беззащитност.... На какво биха могли да се дължат те? Много е дълго, но обикновено това могат да са - завишени претенции към себе си, които са огледало на родителските претенции и очаквания към себе си и детето - прекалена отстъпчивост или нервност на родителите, което не дава на детето усещането за здрави стени, които го пазят от големия свят навън.... .........

Не. Това е сигурен симптом, че в теб няма Любов, а енергийна зависимост и агресия към своята божествена същност. Любовта възкръсва у нас, когато Когато успееш да го постигнеш, твоята сродна душа - мъжът, с когото можеш да живееш без болки, изневери, старание, страх и т.п. - някак "по божия воля" се оказва до теб. Как ще го познаеш? - По това дали и с него си също толкова СВОБОДНА И ЩАСТЛИВА, колкото и без него.

Толкова познато ми звучи всичко, което пишете, момичета.... Моля се душите и съзнанието ви да не прекарат следващите 10-15 години опиянени и "влюбени" в "благородството" на страданието си - както ги прекарах аз - от 18 до 45! Моля се Светлината и Любовта на Твореца ни да проникне през морето от сълзи в сърцата ви и да събуди изворчето на щастие, което носите изначално в себе си (както стана с мен).