Донка

Не. Това е сигурен симптом, че в теб няма Любов, а енергийна зависимост и агресия към своята божествена същност. Любовта възкръсва у нас, когато Когато успееш да го постигнеш, твоята сродна душа - мъжът, с когото можеш да живееш без болки, изневери, старание, страх и т.п. - някак "по божия воля" се оказва до теб. Как ще го познаеш? - По това дали и с него си също толкова СВОБОДНА И ЩАСТЛИВА, колкото и без него.

Толкова познато ми звучи всичко, което пишете, момичета.... Моля се душите и съзнанието ви да не прекарат следващите 10-15 години опиянени и "влюбени" в "благородството" на страданието си - както ги прекарах аз - от 18 до 45! Моля се Светлината и Любовта на Твореца ни да проникне през морето от сълзи в сърцата ви и да събуди изворчето на щастие, което носите изначално в себе си (както стана с мен).

Ох, ами опитваме се да те разберем.... и все не съм сигурна какво точно искаш да кажеш Радвам се, че "право казвам" и противоречията ги не усещам ... А това какво хората мислят за любовта и как в животите си я очакват и намират или приемат и създават, едно свещено правило си имам: Остави Господ с другите да се оправя, ти за своята Любов се грижи - извор да е, а не щерна

Никак не ми харесва идеята с камерите, Латина. Насила хубост не става и НЕ БИВА да става!! Ами така ще развалим безупречния механизъм, с който Вселената отсява онези, които са в синхрон с нейните закони от тези, които се опитват да я подчинят на своите! Според мен в статията, която преведе Петьо, (огромно браво за превода!! ) много ясно си е казано: От това по-добре не може да се измисли.... Ние трябва сами да се излекуваме! Апропо... преди две години боледувах от безнадеждна астма, алергичен ринит, сърдечна невроза, хронично безсъние, ежемесечни пристъпи на цистит и мигрена, кръвно 85/60... Сега дори не помня как се казваха лекарствата ми (носех ги в специална чантичка).

Мила, кармата не е наказание, а урок. Това е следствие от някаква скрита в теб агресивност. Тряваше да стигна до психическа агония преди две години , за да осъзная, че съм зависима от човешкото разбиране за любовта(след 5 годишна несподелена любов и после 20-годишни опити да запазя примирена брака си, да бъда добра и да заслужа любовта му...). Май и с теб е нещо подобно. Все са ни повтаряли, обичай, за да те обичат .... ако.... ще те / няма да те обичам.... Съзнанието ни постепенно се е зациклило на зависимостта - мога да съм щастлива само ако някой ме обича толкова силно, колкото го обичам аз.... и такива подобни "пиявици". Да, знаем. Но ти явно не си го разбрала добре Учителят под любов разбира Божествената любов, чиито деца сме, която извира от нас и няма нужда от стимули и обекти, към които да я насочваме... Ако не вадиш това изречение от контекста, а внимателно четеш беседите, ще разбереш коя Любов носи истинското щастие и как можеш да я постигнеш. Ако нямаш много време и търпение, можеш да опиташ и тук Вярвай в Любовта и живей Сега! Създавай щастието си сама в душата си и то ще дойде при теб (както дойде при мен )

Можеш само да благодариш на Бог, мила, че ти е пратил този урок навреме и че си го разбрала и си се променила преди да е станало фатално късно... Някои нямахме този късмет и разум и ..... Но сега сме щастливи въпреки (или може би благодарение на) пепелището зад гърба си...

Ето, сама си постави диагнозата, мила! Несигурността е резултат от подсъзнателния (или осъзнат вече) стремеж да контролираш това, което се случва или може да се случи. Какво означава да си сигурен? Това е засилена претенция светът да отговаря на твоите представи и желания за него и бъдещето да се движи в рамките на предсказуеми и контролируеми от теб събития. Ти (както личи от постингите) си умен човек, разбираш, че светът и животът не може и не трябва да зависят от нашите модели, желания и контрол. След като просто се отказах да държа под контрол това, което се случва, и оставих това в ръцете на Силата, която тук наричаме Бог, с мен се случиха най-красивите и добри неща в живота ми. И нещо важно: отвориха ми се очите да ги видя! Страхът от смъртта и самотата и думите ти за твоето прекрасно семейството ми напомнят за моята собствена зависимост от живота, благополучието, човешката любов.... от това, което имаме тук на Земята. Ти, обаче разбираш, че то не е и не може да е вечно - рано или късно ще го изгубим! В най-добрия вариант - първо ще пораснат и ще си отидат от теб децата ви - те трябва да си имат свой живот! Аз вече го преживях и сега съм щастлива, че не са до мен, а всеки върви по своя път.... без мен! После би трябвало да загубим родителите си - те трябва да са сигурни, че могат да ни оставят сами в този свят и да си отидат спокойни от него. Нека когато си заминават, да са убедени, че ги носим в сърцата си и ще бъдем щастливи и без тях... Накрая ще си заминем и ние... и трябва да оставим след себе си спокойни и щастливи децата си... Вярвам в Любовта и в нейната сила и мъдрост, която движи този прекрасен свят и без нашето старание и контрол. Ние просто трябва да отворим сърцето и сетивата си за нея.... (Ако се регистрираш, ще можем да ти изпращаме и лични съобщения - форумът е предназначен преди всичко за общи разсъждения по темите )

Съжалявам - Любовта не е двуизмерна - няма вертикали, нито хоризонтали. Тя е навсякъде и винаги без времеви и пространствени ограничения. Без отправни точки и посоки на вектори на развитие. Пътят към Любовта е само образно понятие - то е сливане с Божественото и е възможно само като изчистим себе си от Гордостта, ревността и тщеславието и станем проводник на Светлината и извор на Любов. Поне така звучи моето субективно решение и избор.

Честито! Да ви е живо и здраво и винаги такова каквото е сега! Правило номер 1: Никога не го наричайте и не мислете за него като за проклето зверче - дори и на шега, дори и с любов! Вие го превъзхождате по опит, но то (правилно сте забелязали) ви превъзхожда в други отношения. Приемете го като ПРИЯТЕЛ и свой "учител". Когато усети, че не се опитвате да "излезете на глава" с него, а го уважавате , то също ще започне да ви уважава.

А може би за тях това не е наказание, а спасение? Може би на тях им е по-лесно да се оттеглят в някакъв свой измислен свят, отколкото всяка минута да живеят със страха, че ще бъдат наранени, преследвани, предадени... Или с непрекъснато недоволство от себе си и другите и това, което се случва... Или с омразата към света, който не иска да се впише в техните норми за Добро и Правилно и не им позволява да го контролират.... Може би те не могат да приемат, че се налага да се молят на някого, а не другите да молят тях.... Моите скромни наблюдения ме навеждат на мисълта, че от тези болести страдат хора с "железни" принципи и завишени претенции за контрол над себе си, ситуациите, в които попадат и дори хората, с които общуват. Тези претенции могат да се изразяват не само във властност, но и в стремеж към "поправяне" на несправедливостите, самоограничния в името на "достоен живот", осъдителност - видима и невидима. Такива хора често си дават и завишена самооценка и изисквания към себе си. Когато средата им не ги оценя по техните мерки или не успеят да покрият изискванията си, те страдат и ако не успеят да помирят Божествената си същност с "железния" си Аз и претенциозния СвръхАз, се оттеглят в свят, който е по-милостив към тях.

Не бих могла да го кажа по-точно от Силви - Любовта ще те излекува от неврозата. Мен излекува от депресия, астма, алергичен ринит и още какво ли не... И наистина словото на Учителя ми помогна! Само трябва да разбереш какво означава Любов - с главната буква! Колкото до твоя конкретен случай - мисля, че страхът от колабиране е симптом за завишени претенции за самоконтрол и може би контрол над ситуациите, в които попадаш. Възможно е да имаш и зависимост от впечатлението, което създаваш у заобикалящите те с поведението, външния си вид и състоянието си. Евентуална причина би могла да бъде и недостатъчна Любов и доверие на Душата ти към тялото, в което пребиваваш в момента. Това може и да ти прозвучи странно, но моята промяна започна именно от тук - научих се да обичам всяка клетка от тялото си, да и благодаря, че е здрава и работи за мен... болните си клетки помолих да ми простят за недоверието ми към тях и за недостатъчната ми Любов. И Силви ти е казала най-важното - повярвай, че ще се оправиш!

Разбирам Орлин, защото минах по този път... преди доста години Когато млад човек навлиза в "дълбоките води" на една наука, той е застрашен от две опасности: 1. Както казва Меги,"разгледаш ли всичко чрез погледа на различните психо школи". Все още си развълнуван от новото познание и се опитваш да се ориентираш в лавината от информация. Все още не можеш да намериш своето място и тепърва градиш своята лична позиция. Много е лесно просто да се присъединиш към школа и да приемеш нейните тези, защото те ти звучат като Истината, която си търсил винаги... 2. Докато си "в дълбоките води" на теорията (която задължително трябва да усвоиш), имаш прекалено малко време и съмнителни възможности да проверяваш тезите на школите в живата реалност. В този момент по-скоро тестваш истинността на усвояваната информация с натрупания си до момента опит. Много е лесно да избереш от този опит само онова, което доказва тезите на избраната от теб школа, и да забравиш, че - твоят опит е ограничен и субективен - той е с дата твоето лично минало , а животът е ДНЕС и НАВСЯКЪДЕ. След етапа, в който е сега Орлин , аз минах през още един - влезнах в живата практика на психологията - започнах да работя с деца. След няколко години усетих, че се опитвам да наложа на живота това, което бях научила от книгите Сега, след 25 години, мисля че психологията не е толкова наука, а изкуство - - да успееш да се слееш с хората, с които работиш така, че да започнеш да виждаш света през техните очи, но да запазиш своята идентичност. - да изградиш в общия ви свят едно временно Аз, което им е необходимо, за да им даде начален тласък и ориентация по Пътя, който са поели. - да Бъдеш новото си Аз като само окуражаваш техните с Любов и Вяра, но ги оставяш свободни и отговорни... сигурно има и още нещо, за което сега не се сещам...

В моя свят са наредени в обратен ред. В началото на света ни е Любовта. Любовта е ключът към Мъдростта. Без нея Мъдростта се превръща в мъдруване и генериране на опасни илюзии, с които е пълна историята ни. Любовта е тази, която ни отваря очите за Истината и ни помага да разберем света си, себе си и да БЪДЕМ (не да се стараем да станем или да изглеждаме в собствените и на другите очи). Любовта и родената от нея Мъдрост са "предпазителите" на Волята. Ако Волята тръгне преди тях, лесно се изражда в агресия - стремеж да "направим" света и себе си правилни, добри, възвишени по нашите стандарти.... Направлявана от Любовта и Мъдростта, Волята само ни помага да не ги губим по Пътя си... според мен

Именно - не можем да се доверяваме на чуждата субективност, защото тя е минала през чуждото съзнание. Можем да се доверим само на своята лична субективност - на естествения механизъм за вземане на решения, заложен в нашата Божествена същност - усещането за Любов, щастие и комфорт и при "напипването" на правилната посока.

Това, че всеки споделя своята същност на темата, без да претендира, че това е Истинската Същност, не означава, че бягаме от темата. Това "кой знае какво", което търсиш, е в самия/самата теб. Никой никого не е имал намерение да впечатлява с нещо, още по-малко да съветва или поучава. Ние тук просто обичаме да мислим заедно, но всеки сам и свободно! ...А не да налагаме оценки, схеми, правила на мислене и поведение... Сега си мисля, а дали точно последното не стои в основите на семейните скандали?? Открием ли причината, може да намерим и разрешението...

За мен смъртен е грях, който "включва програма за самоунищожение" (Лазарев). Само едно нещо може да го причини - загуба на Любовта, т.е. дисхармония с основния принцип на устройство на Вселената - Божествения свят.

и може би още: Разумен е онзи, който успява да запази Любовта в душата си при всички обстоятелства.

Дали? За да кажем кое е Лъжа, преди това трябва да дефинираме кое е истината. Това, което за мен е истина, за теб може да звучи като лъжа. Това, което днес е истина, утре може да се окаже лъжа.... Панта реи... Според мен грехопадението е започнало от момента, в който човекът се е почувствал достатъчно умен, за да определя мярка за Добро и Зло. В Божествения свят (Природата) нищо не е Зло - всичко е хармонично свързано помежду си и има смисъл. В него всичко е Любов. В момента, в който решаваме, че има добро и зло, ние започваме да лепим етикета Зло на това, което не се вписва в мерките ни или на страданията, чийто смисъл не разбираме. Залепим ли му етикета, ние губим Любовта към него, а с нея и шанса си да прозрем хармонията и смисъла на света си. Има ли по-голям грях от загубата на Любовта?

Гордостта, Ревността и Тщеславието, с които е замърсен ума ни по време на "опитомяването" ни - т.е. присъединяването ни към ценностите на обществото. Под Гордост разбирам стремежът ни да контролираме и даваме оценки, да се "борим", за да променим света според преставите си за Правилно и Добро. Под Ревност разбирам съмненията ни, че не ни оценят по достойнство и стремежът ни да манипулираме поведението на другите в съответствие нашите лични схеми. Недоволството ни от тяхното отклонение и нежелание да се вкарат в тях. Под Тщеславие разбирам нашия стремеж да покажем на всички колко сме щастливи и колко сме с нещо повече и по-специални.... И Любовта си отива....

Браво за куража! А дали насреща има стена, това ще разбереш само като тръгнеш към нея без страх! Нищо няма да загубиш! Ако е стена, ще имаш ценен урок! Ако не е, ще откриеш нов свят! Тръгвай, с теб съм!

Оооо прекрасна идея! Точно! Струва си да се мисли и работи върху нея! Благодаря ти!

Трябваше ми малко време.... Мисля, че страхът възниква в момента, когато - осъзнаем, че реалната любов никога не може да се покрие с нашите представи, очаквания, желания за нея, - после осъзнаваме, че Истината е по-силна от нашите желания и не сме в състояние да контролираме проявите на любовта в живота си, - после си представяме как представите, желанията, очакванията ни увяхват, а ние никак не сме склонни да се откажем от тях толкова лесно - това би означавало да загубим уважението към себе си!!! самите себе си! В този момент предпочитаме да останем с красивия свят, който сме си построили в съзнанието (под чуждо влияние и внушение, разбира се), а не с неразбираемата за нас, или скучна и проста, ежедневна любов. Струва ни се жестоко Любовта да е нещо обикновено (като скромна теменужка под трънлива шипка ) и съвсем не толкова възвишено като нашите Идеи за Нея! Започваме да се страхуваме от нея, да я отричаме и презираме, да търсим, да се борим, да градим и да изстрадваме Истинската Духовна Любов (т.е. нашата лична Идея) Правих го 25 години. Откакто осъзнах, че Любовта е Светът около мен, а не сянката в главата ми, съм щастлива и всичко около мен са щастливи

Сега ми стига да усещам, че аз го обичам и неговото присъствие ме радва без той да прави нещо специално. Нормално ми е просто да се чувствам щастлива, че сме заедно, независимо дали се прегръщаме или всеки тихо се занимава и си мисли за нещо свое. Нямам нужда той да ми подхранва любовта с каквото и да било - ако ми е необходимо нещо, ще си го набавя сама. Не се чувствам длъжна да правя каквото и да било за него, не смятам че той е длъжен да прави каквото и да е за мен. Така разбирам любовта между нас двамата.

Абсолютно точно! Проверено! Колкото до: Тя наистина ще се получи, ако родителят твърде много е ограничавал шанса на детската главичка да се "срещне" със стената преди да набере опасна скорост - т.е. да започне да върши по-непоправими неща. А как става това? 1. Повтаряме и предупреждаваме до втръсване за опасността (по-лош вариант изпозваме силата си, за да го възпрем) - детето не се блъска, за да се отърве от нас, да ни угоди или да избегне наказанието ни. То подсъзнателно чака момента да "изчезнем", за да опита сблъсъка - за него той е бил или плод на нашата заблуда, страх... или някакъв сладък забранен плод....или начин да докаже, че вече е свободен... 2. Възможно най-лошият вариант - омекотявали сме изкуствено удара, за да прояви волята и свободата си, но да не се нарани. (Или просто сме поемали удара върху себе си, за да ни остави на мира). Детето остава с впечатление, че стените са меки и винаги може да прехвърли последствията от удара върху главата на най-близките си. Предполагам се досещате откъде толкова добре знам последствията

Много ценни размисли... много важна тема. Напоследък започвам да си мисля, че често причината за това, че не умеем да се чуваме, е и начинът, по който ние самите говорим. Ние говорим с подсъзнателното очакване да убедим другия в стойността на размислите си или поне другият да разбере смисъла на посланието ни. Ако поне едното от двете не се случи, оставаме с усещането, че не ни е слушал или не е в състояние да ни разбере. Т.е. разочароваме се. В същото време не ни идва на ум, че другият може би е чул в думите ни нещо, което ние не сме "чували". (Напоследък все по-често го забелязвам - имам определени очаквания към реакциите на слушащите ме. Слава богу, не всички реагират както съм очаквала ) Когато слушаме се случва почти същото - ние "филтрираме" информацията според очакванията си - какво би могъл да ни каже другият и какво от това, което ни казва, се покрива със схемите на мислене и представите в собственото ми съзнание. Нямам рецепти - напоследък се "лекувам" като всеки път преди да започна да слушам или да говоря си казвам "Господ ми говори през неговата уста" и "Господи, нека ти кажеш каквото имаш да кажеш на този човек през устата ми" . Става ми някак спокойно и очакванията ми затихват.