Донка

Бих го перифразирала леко за себе си - щастлива съм, когато съм спокойна, че съм такава, каквато съм и с мен се случва това, което е било писано да се случи без моето желание и усилия. Радостта от живота е ... самият живот! Колкото до това какво имам - не се замислям и не го отчитам, защото това, което го имам сега, няма да го имам утре.

Напълно подкрепям и споделям! Като под това разбирам склонността на всеки индивид и на човечеството като цяло да : поставя своите преходни ценности и своите желания над Любовта като основополагащ принцип на нашето съсъществуване във Вселената . Последното неминуемо води до греха, за който Адам и Ева са изгонени от рая - да делим нещата около себе си и вътре в себе си на Добро и Зло, а после да заместим Любовта в душата си със Съдника и Жертвата.

Постарах се да изтрия всички правила, внушени ми в детството, защото те ми навлякоха много страдания. Остана само едно - обичай всички хора, но със съществената добавка - толкова, колкото обичаш себе си! Не бяха ми казали, че първо трябва да се науча да обичам себе си толкова, че да нямам нужда да ме обичат други. Едва тогава мога да обичам и другите. Сега съм щастлива.

Напълно съгласна. Интересно би било да поразсъждаваме кога води до просветление и кога до самоунищожение

http://feb-web.ru/feb/litenc/encyclop/lea/lea-5561.htm

Бих добавила: Просветлението е смъртта на Паразита в съзнанието ни - трансформацията на Съдника и Жертвата, които са източник на страданията и злото, в Съюзник Просветление е смъртта на зависимостта ни от ценностните системи, натрапени по време на възпитанието с цел да заместят единствения закон, даден от Бога - Любов към света, сътворен от Него и Любов към ближния си колкото към себе си.

Не бих го нарекла абракадабра. По скоро опит да прочетем евангелието както на нас ни е удобно в момента и да убедим в правотата си онези, които не са имали време да го прочетат (внимателно). Ето истинският текст: Ев. от Матея гл.4 2. и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня. 3. И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. Сатаната изкушава Исус да използва силата и уменията си, за да промени създадената от Бог материя според нуждите и желанията си. Т.е. Първото изкушение е да проявиш ГОРДОСТ. 4. А Той му отговори и рече: писано е: "не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста". Да не се поддадеш на желание, което имаш силата и умението да осъществиш, но да уважиш света си такъв, какъвто Е - т.е. какъвто го е създал Бог. Словото, което излиза от Божиите уста е хаосът на свободата и законите на еволюцията, които всеки миг създават света, какъвто Е. 5. Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха, 6. и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: "на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си". Името на това изкушение е РЕВНОСТ - да проверя и докажа Любовта към мен означава, че се съмнявам в нея. Да я проверя по този начин означава да подчиня Любовта на Бог на своите очаквания и да поискам от него да покаже на всички, че за МЕН - Човека Той е в състояние да се отрече от принципа, който създава и движи света, създаден от самия Него (т.е. гравитационното поле). 7. Иисус му рече: писано е също: "няма да изкусиш Господа, Бога твоего". Т.е. Да приемеш Любовта на Бог такава, каквато ти я е дал в този свят, а не каквато я "измисля" човешкото ти съзнание. Когато последното е чисто от представите, очакванията, страховете ни, очите на душата ни се "отварят" за всички богатства, които Бог вече ни е подарил - въздуха, слънцето, водата, растенията, животните и телата ни, с които да ги усещаме. 8. Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, 9. и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Това е изкушението на ВЛАСТТА и СЛАВАТА (тщеславието). Да си ЦАР на човешките царства означава да можеш да управляваш съдбите на хората и да подчиняваш живота им на желанията си и мерките си за Съвършенство, Правда и Ред. Да си този, който отсъжда кое е Добро и кое е Зло; този, който награждава за спазването на измислените от теб закони и наказва за неподчинението и инакомислието. Да очакваш от другите да те поставят над себе си, свободата си, самоуважението си и Любовта си - т.е. да те прославят! Условието е да се поклониш на Дявола - т.е. да се подчиниш на Амбицията, а не на Любовта и Смирението. 10. Тогава Иисус му казва: махни се от Мене, сатана! защото писано е: "Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш". Бог е Любов! Бог е светът, който Той е сътворил. Този свят е най-доброто за нас.Не на идоли и човешки идеи за Добро и Зло ни е писано да се покланяме и служим, а на Любовта в света около нас, какъвто Е. Природата нищо не поставя в краката на никого - всичко съсъществува в хармония и свобода. Човешката ГОРДОСТ, РЕВНОСТ и ТЩЕСЛАВИЕ искат да поставят този хармоничен свят "в краката ни", когато съзнанието ни не иска да приеме, че ние - хората сме само частица от него. И понеже не сме в състояние да го постигнем в сетивния си свят, ние го обявяваме за греховен и се опитваме да наложим мерките си за съвършенство в духовния....

Много точно са формулирани двете алтернативи! Поздравления! Ако успеем също толкова ясно да формулираме и критериите, които да прилагаме за тяхното различаване, мисля, че ще имаме и Критериите за истинност. Т.е. по какво се различава: знанието, открито по пътя от предразсъдъците на социото

Мислила съм.... от много време насам Първо и аз си мислех, че сме паднали от света на идеалите, доброто, възвишеното, духовното и т.п. в грубия материален свят на ежедневието, грижите, неприятностите, неволите, страданията - т.е. - злото. Исках светът и хората в него да бъдат като в мечтите, идеалите, книгите ми... те, обаче не искаха - бяха си такива, каквито са Борех се, "носех кръста си", оцелявах и мечтаех за "щастието" в "другия свят". После пораснах - разбрах, че всъщност е точно обратното... Та сега го виждам ето така: Бог и Вечността винаги са били света, в който живеем. Ние сме частица от този свят и нашите сетива и ум са филтърът, благодарение на който влизаме в контакт с него и го осъзнаваме. Как ще виждаме света, ако например сложим цветни очила - неадекватно, нали? Ще чуем ли песента на вятъра, ако сме сложили слушалките на дискмена на ушите си? Същото е и с идеалите и мерките ни за добро и зло - те пречат на ума ни да се синхронизира с полето на Божествената Истина и Мъдрост. Паднали сме, когато сме "сложили смокиновите листа" - т.е. преценили сме една част от себе си за "зло" и сме я скрили. Веднъж изкривено от дуализма и идеята за противоречието и борбата между противоположностите, нашето съзнание се е оказало в плен на Сатаната. За мен Сатаната е символ на човешката амбиция да "направи" света си по-съвършен според неговите собствени везни. И тези си напъни май за съжаление сме склонни да наричаме "Съзнателност и Духовно развитие"

Именно! Ще се събудим в света на Христос, когато се откажем от света на нашите самозаблуди - на илюзорния свят на нашите мерки, везни и модели за добро и зло. Ще прогледнем за красотата и хармонията на Божествения свят около нас, когато се научим да го приемаме с Любов и разбиране като най-доброто за нас, а не се опитваме да го оценяме и променяме според нашите желания и норми. И телевизора в хола е част от този свят и то хубава , ако ражда спокойна любов към това, което той ни дава . Телевизора довежда света в дома ни и ни прави част от него...

Напълно съм съгласна Този свят, в който СМЕ е истинският Божествен свят - неговата мъдрост и хармония не се нуждаят от везни и отговорност. Просто всичко е на мястото си такова, каквото е и се случва най-доброто, което може да се случи - нима покълващите семенца, напъпилите дървета, птичката, която си вие гнездото имат нужда от везна? Ако не успее да го свие добре, пиленцата няма да оцелеят, но не защото птичката не е проявила отговорност и "везната" е отсъдила така, а защото това ще е добре за популацията и... Везни има! - В илюзорния свят на човешкото съзнание, докато то все още не се е събудило от съновидението на мерките за ДОБРО - ЗЛО.

Сега си мисля, че личното ми духовно развитие започна, когато осъзнах, че няма везни и никой не ни претегля с никакви мерки. Докато ги има везните, мерките и претеглящите, ние сме във властта на "гъстата материя", роби на ограниченията и дуализма... Трупаме количество и се напъваме в очакване някой (отвън или отвътре нас) да ни потупа по рамо и да каже, че сме пораснали! За мен духовното развитие се състои в осъзнатото освобождаване от везните и мерките, сравненията и отчетите.... до постигането на състоянието "СЪМ" (сега, тук, и това, което съм) - частица от Любовта и хармонията на света около мен...

А може би точно за това имаш да му благодариш? Може би само това е начинът да разбереш кои от тях те познават добре и вярват на теб, кои ценят приятелството си с теб и не се влияят от преценките на други хора. Ами ако това изпитание идва да ти отвори очите за Истината? Никой не може да ни навреди - единственият ни враг са нашите лоши мисли, страхове и желанието света и хората да бъдат такива, каквито ние искаме да бъдат.

И е нормално да се губи - това е смисъла на заробващата зависимост - не на Любовта. Истинската любов между двама е възможна след ниво едно - ти си цяло, макар и в процес на развитие - не си половинка. Повърхностни са всички връзки с всички хора, които срещаме в материалния си свят. Повърхностните връзки ни дават информация, необходима за ориентацията ни в Пътя.... много е дълго, но съм сигурна, че разбирате за какво иде реч... Да, знаят.... от опит вече. И не спирай мечтата Латина - възможна е, но когато вече си взел ниво едно. Докато имаш нужда от човек до себе си, за да си щастлив (даваш или вземаш - все едно) той няма да дойде.... Когато се научиш да балансираш енергията си сам - нямаш нужда да те обича някой или да даваш любов на друг - идва ниво две. Дълбоката връзка е не просто информационен, а информационно - енергиен обмен. Много по-сложно е, защото изисква синхронизация между двамата на по-високо ниво. Затова можем да се справим само с един партньор. От личната опитност вече знам, че главното условие при този обмен е да успяваш да запазиш баланса на своето цяло и това на другия. Естествено, на това се учиш мноооого време. За мен (нас) това означава : Информационният обмен тече непрекъснато (вече си се научил да го управляваш в първо ниво). Когато в него се появят индикатори за енергийно равновесие и готовност (нещо като хармоничното съзвучие в музиката - аз звуча до - той ми), внимателно си "подаваме енергия" едновременно - нещо като хибридизацията на електронните облаци... Много помага секса... затова той е важен елемент във връзката.... С течение на времето, обаче се постига и без него... Досега сме успели да го постигнем само в положение на физически допир и пълно спиране на "вътрешния диалог". Простете ми, дълго стана Ако още нещо ви е интересно или не е било ясно.... ще се опитам да отговоря доколкото имам опитност.... със знание само не става...

Тъжно ми е като си спомня, че през 25 години!! от съзнателния си живот си мислех нещо подобно - "Като няма да сме съставни части един на друг, защо да сме заедно!" И с любов се стараех да се самомоделирам като негово "допълнение", а и да моделирам собствените си "дупки" така, че нещо от него да ги запълва! Някой ми беше внушил, че Истинската Любов е да се запълвате взаимно.... И??? Това бе Пътят към Ада! Самият Ад! Ако искаме човекът, с който ще вървим по Пътя, да стане наша съставна част, то не убиваме ли Свободата му и правото му да бъде уникален и цял (като нас самите)!? Нежно убийство - като го мачкаме и моделираме, макар и с нежни ръце, по свой вкус и правила.... Ако ние искаме да бъдем допълнение на човека когото обичаме, не се ли каним от любов да "издълбаем" в него място за себе си - по свой вкус и правила?! И ако не стане съставна част от теб, защото иска да си е какъвто бог си го е създал.... или защото след всичкото мачкане и моделиране вече е аморфна маса, а не човек... избутваш го с презрение от света си - свят на възвишеност, идеали, знание.... А ако ти не успееш да станеш съставна част от живота на любимия човек, презираш себе си, губиш желание да живееш (Живота, който Бог ти подарил да Му се радваш и да му Го посветиш за благото на своите братя...) За ЩО да ти е? Абсолютно завършен едва ли ще се почувстваш.... нали си тук да се учиш.... да се учите заедно, равни и свободни! Изпит ниво 1 - доказваш, че можеш да се катериш сам! Изпит ниво 2 - доказваш, че можеш да се синхронизираш със себеподобен без да нарушаваш собствената си и неговата хармония и цялост (аз съм до тук) Изпит ниво 3 - доказваш, че можеш да се синхронизираш със света си ...... може би?

Не мисля, че е чак толкова трудно и че изисква специална подготовка, качества и особен вид връзка. Просто е необходимо лидерът да не се поддава или да се научи как да преодолява гордостта и ревността , с които го изкушава позицията му. Колкото до Божията Любов, Мъдрост и Истина, всеки от нас ги носи изначално в себе си. А уменията и нагласата на водените изцяло зависят от тези на лидера им.

Подкрепям казаното дотук, а какво ще кажете и за няколко нестандартни умения? Да остане невидим - водените от него да имат свободата и задължението да намират пътеките сами, той пази гърба им и им позволява "обучаващите" грешки, защото знае как да превърне грешката в урок и предимство. Да задава подходящите въпроси в подходящия момент - водените от него да смятат отговорите и решенията за свои, да формулират сами целите и да координират заедно усилията си. Да допуска необходимите грешки в подходящия момент - водените от него няма да се страхуват от грешки, когато търсят и прилагат нестандартни творчески подходи; те ще се научат да превръщат грешките в уроци; ще приемат лидера си като един от тях и ще му вярват и доверяват, вместо да са респектирани от него и да показват "официалните" си лица. .......

Ако под "невежество" се разбира гордостта на най-способния и силния измежду ангелите и желанието му да се "себереализира" като направи света по-съвършен според своите мерки - съгласна съм, че това е най-големият грях. Колкото до това дали можем да произвеждаме светлина... зависи какво определяме като светлина.... Определено не само можем, но и сме създадени, за да произвеждаме в полето си фина положителна енергия - Любов. Според мен тя е най-ценна точно когато се създава при допира с материалния ни свят. Всъщност не е ли точно това Науката за себереализацията - как да се запазва и излъчва Любовта в материалния свят...?

Ами точно това може би е била целта на орела - всяка да си помисли каквото иска да си мисли. Очевидно ги е познавал еднакво добре и е знаел как всяка разбира любовта. А тъй като въпросът е зададен неправилно - Любовта не може да се сравнява и измерва - той няма еднозначен отговор. Затова не са успели да го разберат и всяка го е тълкувала според своята ценностна система. Дано все пак накрая са разбрали урока на орела....

Здравейте Докато следих мненията по темата, се опитвах да открия съществени прилики и разлики между Науката за Кришна и Учението на Христос и Учителя (за мен второто е продължение на първото, пригодено за хората от 20 век) не от позициите на богословието, а през очите и съзнанието на обикновен човек. Мисля, че мантрата, която използват в Кришна (особено в зашеметяващото количество на повторение на ден!!), както и купона, блаженството... целят да замъглят и дори напълно да спрат човешката логика, а с това да се разкъсат връзките на съзнанието ни с заобикалящия ни свят. Това позволява да се увеличи Любовта в душата ни и да намерим или чуем Божественото си аз... Преди 2000 години, обаче, Христос ни е дал нов начин за постигане на тази връзка с божественото - ПРОШКАТА. Как си представям нейния механизъм на действие? Разпятието на плътта за мен е разрушаването на нашия модел за благополучие, което е породено от самия факт на съществуването на такъв модел в съзнанието ни. Вместо да се съпротивляваме, пазим или да осъждаме факторите, които го разрушават (понятията зло, предателство, вина и т.п.....), Христос ни призовава да ПРОСТИМ и запазим Любовта. Прошката представлява съзнателно приемане на разрушаването на човешката ни логика и преместване на нейната опорна точка от Човешките ценности към Любовта. По този начин ние намираме Божественото в себе си без да се отказваме от света си, а като се сдобряваме с него. Според мен, Христовото учение е по-висшия етап на връзка между реалния и Божествения свят.

Благодаря за примера - той потвърждава тезата ми! Всеки, който добре познава евангелията, знае, че Христос е разбирал ролята на Юда и не го е осъждал, не е страдал, че е "предаден" от един от най-ревностните си последователи (Йоан споменава, че Юда Искариотски е държал"касата"). За Христос Юда не е бил предател, а изпълнител на волята на баща му. Всъщност Христос е разбирал защо и как трябва да си отиде от света си. Той е разбирал мотивите на Юда и дори го е насърчил да извърши това, което последният е сметнал за правилно. Не го е заклеймил, а е казал "горко му" - т.е. осъзнавал колко тежко ще му бъде да изпълни волята Божия. Следователно Христос не е бил агресор - той е обичал и подкрепял Юда до края. Агресори са станали по-късно онези, които, кълнейки се в името Христово са "забравили" поведението на Христос и неговия последен закон "Любете се един друг, както аз ви възлюбих". Те неусетно са подменили основния закон с официалната доктрина за вярност към Църквата и канона. Всеки инакомислещ са обявявали за Юда (предател на Вярата). Например, църковната йерархия се почувствала предадена от богомилите, и..... А дали богомилите са се чувствали предадени?... Или са простили на палачите си като Христос?.....

Когато играя заедно с учениците си, когато живеем заедно в техния свят, - не ми е необходима взискателност, не им поставям мои задачи. По-скоро те искат от мен каквото им трябва, за да е играта истинска; - не е нужно да ги уча на моята организираност - често се уча от тяхната, когато ги оставя да я проявят ); - по-често се налага да забавям малко решенията им, за да се научат да забелязват повече подробности от света около себе си преди да определят позицията и решението си - за мен е важно да се научат да не се съобразяват само с желанията си и да не преследват поставената си цел "тъпо упорито". Много по-полезно е да усещат и динамиката на света си - да не страдат и да не се гневят, когато се наложи да са гъвкави и да променят целите си в движение - те са по-инициативни от нас - възрастните, когато се намират в среда, стимулираща развитието им. Само че ние често приемаме тяхната инициативност като заплаха към реда, създаден от самите нас - не искам да изпълняват чужди задачи - когато ги приемат като свои, понятието дисциплина става излишно. По-скоро искам да се упражняват в екипност - ролята, която поемат в играта осигурява самодисциплината по естествен начин; - опитвам се да ги науча да живеят и работят заедно, но да запазват свободата и индивидуалността си, както и да уважават тези на партньорите си. За мен колективът не е единица, а сложна красива плетеница. Той не подчинява, а дава подкрепа и любов. Диктатът на болшинството над малцинството и единицата винаги е имал печални последици за човечеството. - категорично възпирам учениците си от опити да дават оценки и да критикуват - опитвам се да ги науча да преодоляват неудовлетворението си с любов и да виждат доброто в другите хора и в това, което се случва с тях и да приемат различията си като богатство, а не като повод за квалификации - добро - лошо. Грешките и неуспехите са нашите приятели. ..... Така живея с моите ученици - повечето от тях са индиго

Предател - какъв грозен етикет! А не служи ли въобще понятието предателство за манипулация на поведението, на хората, които са ни близки? Не ги ли закрепостява към определено правило и поведение, което са длъжни да спазват, защото така запазват нашия комфорт и реда на нашия свят? За да има предателство, значи има нарушаване на верността към определен модел или разминаване на поведението на един човек с очакванията на друг (или на групата). А самото изискване за спазване на наложен модел и съществуването на очаквания, желания, предположения - не е ли точно това агресията към човека, когото обичаме? Лепвайки етикета предател, не нарушаваме ли неговото право на своя позиция, свобода да поеме свой път, право да направи своите грешки? Замислям се сега - защо "предателството" е болезнено за предадения? А може би защото точно той е агресорът? Съгласна съм, че единственият лек за болката е прошката: - да осъзнаеш, че другият е свободен - да продължиш да го обичаш и да се опиташ да разбереш "предателството" - да осъзнаеш с какво си го предизвикал, да си простиш - да изчистиш душата си от негативните емоции, моделите и очакванията не само към другите, но и към самия себе си. Мисля, че ние хората можем да искаме само от себе си само една вярност - към Божествената искрица в самите нас.

Този събеседник е интелигентен и умен. Може да му е липсвало самочувствие(както сам казва), но не можеш да си позволиш да го смяташ за ограничен! Прекалена самонадеяност има в това предположение, а тя пък крие несигурността. Сори, мнение!

Няма степени, Орлине. Капка ревност съсипва каца любов и нежност. Тъжно ми е за хората, които вярват в твоите думи. Аз бях една от тях... Когато не разбирах, че задължителното условие за любов между двама е личната свобода и липсата на страх и "ходене на пръсти". Уважението към свободата и личния избор на партньора не са проява на невнимание, безгрижие и отдалеченост.