Донка

Our human "I" reveals itself in thinking only and it is the "I" that loves something or somebody. Нашето човешко Аз проявява себе си единствено чрез мисленето и това е Азът, който обича нещо или някого. Our real "I" doesn't need thinking - it knows everything. It is the "I" that is The Love. Нашето истинско Аз не се нуждае от мислене - то знае всичко. Това е Азът, който е самата Любов. (Тhis is my personal understanding of Love. Това е моето лично разбиране за Любовта)

Do they?? I have always thought of them They are The Love Itself....

И аз мисля, че това е единственият начин да постигнеш хармония и щастие. Друг въпрос е как се стига до това състояние.... Тогава как би обяснил популярните изрази: болезнено самолюбив човек наранено / накърнено самолюбие Не излиза ли, че когато ти си се изпълнил с Любов, някой може да те нарани? А в какви случаи сливането с Любовта е болезнено?

Здравейте Примерът с "търтея" от нормалната държава е много показателен и ме изкушава да направя полусериозен - полушеговит опит за "диагноза". Нормалното състояние на едно психо-физиологично единство, наречено живо същество е активност от различен характер. Леността е отклонение, което е симптом за несъответствие на Божественото предназначение на това същество ( мястото му в материалния и обществен свят) и ценностната система, приоритета на активност и критериите за щастие. Казано на по-прост език - Господ го спира, за да не направи Голяма Беля. Колкото до обсебеността от една идея, учение и т.п. - на всеки е ясно, че те маскират липсата на здрава Любов към себе си и света и "замазват очите" на съзнанието за Истината. И все пак това е по-приемлив вариант от депресията, неудовлетворението, стремежа на всяка цена да осъществи човешките си желания и да налага на околните своето Прокрустово ложе на ценности...

Тук не става дума за религия, Орлине. Добре, ще опитам с пример.... Дадено: Самолюбив Човек А и Самолюбив Човек Б са колеги с равен статус, възраст, образование и.т.п. Предстои повишение в отдела им. Търси се: Развитие на очаквания, реакции, емоционално състояние... СЧ А и СЧ Б осъзнават добре, че личностните им качества и заслуги са достатъчни, за да получат повишението. Също така осъзнават, че от новата си позиция ще бъдат по-полезни на фирмата си и на хората по принцип. Готови са да вложат честен труд и всичките си умения за доброто на себе си и всички около себе си. СЧ А очаква повишението като оценка на останалите на неговите качества и заслуги. Ако тази оценка съвпада с неговата собствена, неговото самолюбие е поласкано и той смята критериите за тази оценка за правилни. Ако не съвпада, самолюбието му е наранено. Той или е недоволен от себе си и изпада в депресивно състояние или е недоволен от критериите и оценящите и се смята за незаслужено обиден и недооценен. СЧ Б допуска повишението си, но не го смята за оценка на качествата и заслугите си. Той няма нужда от тази оценка, защото неговата собствена за себе си е напълно достатъчна, за да поддържа комфорта му. Мнението на другите за неговите качества и работа е коректив на поведението му, но не влияе на самолюбието му. Не се чувства поласкан, когато го оценят високо, нито засегнат, когато го подценяват. Не се опитва да дава оценка на критериите на другите, а ги приема като "част от пейзажа". Единственият му критерий е спокойствието и удоволствието, което изпитва той самият в процеса на работа.... Мисля че разликата стана ясна.... Е, можем ли според теб, да сложим знак за равенство между Самолюбие А и Самолюбие Б ?

Съгласна съм напълно. Такава постановка, обаче, повдига други въпроси. - Къде минава границата между разумната и прекомерната предпазливост. - Условните рефлекси осигуряват адаптацията към средата и са признак за наличие на някакви очаквания - проекции на събития от миналото върху настоящето. Те участват ли в механизма на страха? Или може би той е проекция на събития от миналото върху бъдещето? - В света наистина има заплахи за живота на всяко същество. Те са движещата сила на естествения отбор и съответно на еволюцията. Предпазването от тях и преодоляването им е проверка доколко е добра конкретната "машина за оцеляване на ДНК". В този ред на мисли непредпазливостта, оправдана от вярата - има кой да се грижи за мен - е синоним на безотговорност към даденото материално тяло и се наказва с "терминиране". Как да отличим реалните заплахи от страховете си?

Благодаря, Милкана , аз също се опитвам да намеря нещо, което да съответства на Самолюбието така, както самоуважението съответства на гордостта. За съжаление стигнах само до Любов към Божественото в себе си. Но ми се иска да обясня защо тази тема и дума ме вълнува толкова и защо не мога да приема доводите на Орлин. Бях възпитана, че самолюбието е лоша черта на характера, от която човек страда. (И досега съм съгласна с това). Никой , обаче, не ми беше казал, че това съвсем не означава да се отрека от любовта към себе си. Аз обичах света и хората, но смятах за грях да обичам себе си!! На "стари години" научих, че всъщност не може да има Любов към Бог, света и хората, ако не обичаш себе си достатъчно, че да нямаш нужда да те обича друг, за да си щастлив. Макар и късно, се учих да се харесвам и обичам като Божествено създание, а не като Его. Налагаше ми се да търся фината разлика между Самолюбието и Любовта към себе си. Не съм сигурна дали съм успяла и дали критериите ми са "диамантени"... Благодаря преварително за помощта ви

Момичета, а уточняването на личните ви впечатления за себе си и една за друга в темата не е ли искрица на същото това самолюбие? Не ни ли пречи то на принципния разговор по темата? А може би я илюстрира? Едната от вас се опитва да дава оценки за поведението и тона на другата, макар и доброжелателно - оценката не е ли проява на опит за налагане на индивидуалната ни позиция? Другата се опитва да защити личността си и индивидуалното си поведение - наистина благо и брилянтно - но самият факт на обяснението - защита предполага усещане за атака срещу собствената позиция... Нали пак няма да го приемете лично - просто опит за обективен психологически анализ на реакциите ви И така, защо не се върнем на темата - мисля че стигнахме до мнооого интересно място! Трансформациите на негативните качества в позитивни... Припомням : Гордостта се трансформира в Самоуважение, а Самолюбието в....? И как се постига тази трансформация?

Благодаря и аз, Благост. Значи вълшебната думичка е ТРАНСФОРМИРАНЕ. Дадох самоуважението само за пример...нямах предвид точно съответствие... Ще ти бъдем благодарни всички, ако продължиш многоточието след Самолюбието трябва да се трансформира в....? После ще е твърде интересно да поумуваме и върху стадиите на процеса Трансформиране и необходимите техники...

На времето в лекциите по езикознание пишеше, че езикът е първо: средство за общуване - като такова той създава думите и словосъчетанията и техния емоционален фон с "обществен договор". Всяка произволна индивидуална промяна в значението или фона води до недоразумения - misunderstanding. ( Все едно да сложиш знак остър завой вместо стоп, разчитайки че водачът ще се досети какво имаш предвид ) Второ - в качеството си на обществена знакова система то формира нашето мислене с понятия (не съзнание!). От една страна го структурира, но от друга - неизбежно го ограничава. (Всеки, който владее повече от един език, познава чувството на облекчение, когато в другия език намериш начин да изразиш по-точно и кратко нещо, което не съществува като понятие в родния.) Та с това теоретично отклонение исках да кажа, че ако искаме да намерим нещо положително в едно понятие с негативен емоционален фон, по-добре да потърсим друга близка подходяща дума или израз, отколкото да допускаме че малкото самолюбие не е лошо.(Е, тогава пък ще влезем в безкрайно уточняване на количеството МАЛКО. ) Например на САМОЛЮБИЕ би съответствала Самоуважение или..... ???

Думата - мисля, че проблемът е в думата. В нашия език думата самолюбие носи отрицателен фон и не се равнява на Любов към себе си. Спомнете си изразите - наранено самолюбие - това означава, че ние искаме другите да се отнасят към нас както ние се отнасяме към себе си. В противен случай се чувстваме наранени и обидени. самолюбив човек - не просто човек, който обича себе си, а който пряко или косвено очаква другите да се вписват в неговата система, да отговарят на неговите изисквания към самия себе си. Само при това условие те могат да бъдат удостоени с неговото внимание, уважение, одобрение, обич (за последното се съмнявам). Останалите заслужават само неговото презрение. Нещо като обичам себе си в другите. Съгласна съм с Благост - в този смисъл самолюбието не е Любов към Бога в нас самите, а по-скоро обожествяване на нашето Его.

Човешката любов (с малкото л) я усещам като енергиен поток - обмен между две единици - това винаги води до страдания и агресия. Тя е зависима от обстоятелствата и хората и е резултат от дисхармония и непълноценност в самите нас. Любовта с главно Л или още Божествената любов се излъчва от самите нас като от малки слънца - във всички посоки. С нея първо "напълваме" себе си - т.е. обичаме себе си достатъчно, че да нямаме нужда от любовта на другите. Когато постигнем това, сме способни да излъчваме Любов - не да я даваме или насочваме... просто я излъчваме и изпитваме удоволствие от самото излъчване. По този въпрос има една прекрасна книга на Дийпак Чопра - Пътеката към Любовта.

Не, скъпа... Еси е прав(а). Истината е в теб самата и в света около теб. Книгите и философиите са написани, за да узнаеш как други съзнания преди теб са търсили пътя към нея и да се научиш да я търсиш сама. То е като прохождането - постепенно слизаш от ръцете на мама и първо лазиш, спъваш се, падаш, но ходиш САМ! А мама отначало те държи под мишниците, после само те вдига и изтупва праха , после .... един ден ти маха за сбогом, защото никога няма да разбере Истината за Твоя свят и Твоята душа. А ти ще вървиш към тях през целия си живот... А сега накъде? - Стъпка първа - научи се в да откриваш Красотата и Любовта в "пошлия свят" на връстниците си. Но не им слагай етикети, които си прочела в дебели книги. Не ги презирай - научи се да ги разбираш. Не искай да ги променяш по своя модел - обичай ги каквито са. И колкото до твоя свят - не знам, но моят съвсем не върви към гибел - точно обратното - пълен е с любов и детски усмивки и мъдрост.

Разбирам позицията на Благост.... като своя собствена... преди "прераждането" си. Така ме учеше баща ми. И аз стисках зъби и търпях - мислех си, че това е благородството и смирението. Сега го разбирам по-различно. Когато съм "изцедено слабичка", не стискам зъби и не кривя усмивка, а се радвам. Опитвам се да разбера какво си отива от мен, защото му е изтекло времето и за какво ново да отворя себе си. Мисля, че когато стисках зъби, търпях около себе си и в себе си неща, които ме нараняваха. Сега вместо да стискам и търпя се отдалечавам от това, което ме наранява и "поправям" вътре в себе си програмата, което не е успяла да "обработи" постъпващата информация с Любов. Колкото до леко изкривената усмивка.... и в нея вярвах 45 години. Сега предпочитам да почакам и да поработя над нея - не се усмихвам докато усмивката ми не стане чиста и искрена "как поцелуй ребенка"

Съгласна съм със Сахиб Добро е, когато не се и опитваме да даваме оценки какво е било, какво е или какво ще е добро - зло. нека оставим Господ (който е и в самите нас) да покаже. Много съм се старала в живота си да правя добро по мойте и на другите представи и по желанията и вкусовете на хората, които обичам. Много рядко това е довеждало до хармония. Много съм страдала. Спрях! Сега правя добро, като се старая да бъда щастлива и да поддържам Любовта към себе си и всичко, което ме заобикаля, без да искам нещо повече или по-различно. Правя добро като благодаря за всяко неочаквано нещо, най-много за развалените си представи и планове, и се опитвам да почиствам очите и душата си, за да видя "подаръка" си. Правя добро като не се опитвам да "правя добро" или да изпълнявам желанията на близките си преднамерено. Правя само онова, което ме прави щастлива мен самата - така подарявам на близките и любимите си не сбъднатите им желания, а своето щастие. Не се ли чувстваме най-добре, когато до нас има щастлив човек??...

Звучи много очарователно...както и да го тълкуваш. Но и в двата диаметрално противоположни случая води до проблема, за който позабравихме - скандалите. 1. Силна жена, която се бори с живота, го прави, защото не може или не иска да остави борбата и защитата си на мъжа до себе си. Тя се превръща в пряк или скрит диктатор и манипулатор. Така постепенно съпругът загубва смисъла в семейството и се превръща в различно реагираща марионетка - обезличен и презиран, изпълнява всяка заповед, или мърмори, но слуша, или се съпротивлява по свой начин.... 2. Силна жена, която се бори с живота, защото някой и е внушил, че трябва да "спаси" от тази тежест мъжа и жертвоготовно да поеме неговите функции на крехките си рамене. Тази тежест постепенно я смазва или огрубява, което неминуемо предизвиква презрението или агресията на мъжа. Той я наранява, защото тя го преръща в безпомощно разглезено момченце. Бях вторият тип "силна "жена... Сега предпочитам да не се боря с живота, а да му се радвам какъвто Господ ми го праща всяко утро... Сега не искам да съм силна, а да се доверя на силните ръце на съпруга си - с моята любов и доверие той се чувства спокоен , когато вземаме решенията си заедно... Не се страхувам за него, защото вярвам, че Господ му е дал сила и разум да пази и себе си, и мен...

По думите на майка ми така е оцелял и брат ми. Разболя се от диабет на 10 години. Първите 2 години имаше дни, в които животът му висеше на косъм. Майка ми отиде сама с него на ръце в Бачковския манастир. Той бил почти в безсъзнание, когато тя го протегнала към иконата и със същите думи - "твой е Богородице - ако ти решиш, нека има живот, ако е по-добре за него да не страда, прибери го да е щастлив при теб. Ако решиш да живее, първото му момиченце ще е на теб." Племенницата ми е кръстена Мария и е нежно, мъдро и добро момиче - като Светата Майка.

Напълно съгласна като под излишно търпелив разбирам толерирането на поведение, което ни причинява дискомфорт, но ние подтискаме инстинкта си да се отдалечим или да сложим Стената в името на идеята за Търпението. Изживявайки се като светци, ние забравяме, че нашите човешки инстиктивни, а не преднамерени реакции са всъщност коректив за поведението на хората около нас. Колкото до взискателността към себе си и другите - отскоро промених мнението си. Смирих желанието си да бъда По-добра, Достойна, Правилна. Приех с любов факта, че съм просто човек и ми е позволено да съм несъвършена и да греша. Смирих и взискателността си към учениците си - просто с любов казвам как ще е по-лесно и по-бързо ще постигне това, към което се стреми, но винаги им повтарям, че избора е техен. Не изпитвам разочарование, когато не виждам реални резултати - може би Господ е пратил това дете при мен, за да му дам любов, а не знания....

съгласна съм с Латина. Може би с малко уточнение - уважавам не човешките си желания, а обичам Бога в себе си и другите и оставям с вяра и благодарност да се случва каквото е писано. Моля се Господ да ми подскаже какво да направя - но каквото и да е - знам че ще е за мое добро.

Съгласна съм с вас - с едно уточнение - липсата на Божествената Любов и зависимост от човешката. С тази диагноза напуснах дома си. Ние се обичахме, но по човешки. Той от любов към мен искаше да ме направи съвършена - така, както той си представяше съвършената съпруга. Не можеше да си представи, че ще ме загуби и изпитваше тревога, когато се забавех на опашка в магазина или се спирах да разменя няколко думи с приятелка на улицата... Не трябваше да разговарям с хора, които той не харесваше! Наричаше го предателство... Аз пък все се стараех да заслужа ласки и страдах, когато не ги получавах - обвинявах себе си, че не ги заслужавам и не се харесвах като жена и майка. Любовта разбирах като страст и дълг в едно.... Когато валяха обидите, се свивах виновно и плачех...и пак се стараех....

Мила Таня, нямах намерение да пиша повече в тази тема, но твоите думи изтръгнаха сълзи от очите ми. Ти в постинга си - това бях аз преди 3 години. Изтръпвам от ужас сега само при мисълта, че можеше и да не се реша на болезнената "преинсталация" преди 2 години, можеше да не се вслушам в молбата на децата си (поредната) - да се разделим. Сега щяхме да сме нещастни всички - и аз, преглъщаща сълзите си и броейки годините до смъртта-избавление от "кръста", който сама съм избрала и децата ми (на 22 и 19) - бяха заявили, че няма да стъпят в дома ни повече, и бившият ми съпруг - той е толкова спокоен сега, когато няма на кого да се "кара" и да подозира в измама, и настоящият - почти загубил надежда, че ще има спокоен, щастлив дом.... Сега сме щастливи - всички. Най-много децата! Да побеждаваме егото си - това означава ли да не обичаме себе си каквито сме??? Не сме доволни от Отеца си??? Да се съобразяваме с другите е шаблон за агресивно поведение!!! Всъщност ние се съобразяваме със собствените си представи за това, какво усеща или още по-зле - как ЩЕ отреагира другият. Така неволно го превръщаме в марионетка на своя модел на мислене и реакции. (Сега знам, че с най-близкия си човек мога да бъда себе си, да не меря думите си и да не се страхувам,че ще "стъпя накриво" ) Година и половина "лекувах" сина си от нерешителността да влезе в интимни отношения - опасяваше се, че може да "нарани" любимата си или тя него... на това го беше "научило" старото ми семейство... Благодаря на Бог, че дъщеря ми е опърничава и не успяхме да я "възпитаме" - от нея се научих да не "нося кръста", а да слушам инстинкта си за щастие. Искаше ми се да ви кажа още много "истини", на които ме научи живота... но ще ви стана досадна... Простете ми за дългия постинг и ВЯРВАЙТЕ В СВОЕТО ЩАСТИЕ.

Прости ни, Сони В думите ти чувам моите собствени деца Аз никога не отговарях с удар на удара, винаги се опитвах да се усмихвам и да прощавам, да не се обиждам... да запазя семейството... 20 години... агония. Сега имам ново семейство... Всяка тревога или изпитание посрещаме с прегръдка или смях. Децата ми - те са твои връстници, забравиха стария живот и са щастливи, защото аз съм щастлива. Опитваме се да разберем защо толкова дълго (той - 25 години) сме живяли в страх и сълзи... и двамата, а не сме се доверили на инстинкта си за щастие. Дали заради принципите на обществото ни, дали заради надеждата, че ще стане чудо или заради примирението, че "всички семейства са така". Когато в едно семейство се засели раздразнението и обидата, това е сигурен знак, че Любовта си е отишла - всеки от партньорите си представя семейството като дълг и обвързаност. Някои очакват другият да се държи по неговите модели на доброто и правилното поведение и "наказват" за грешките. Други се стараят да не са себе си, за да ги обичат и да не им се "карат". Така сами си отнемаме свободата. А може ли Любовта да живее без нея???? Ние родителите се заблуждаваме, че трябва да запазим болната клетка в името на децата си. Всъщност горчивата истина е, че заразяваме и тях с модела на нетърпимост или на жертвеност. Бъдете себе си и се обичайте такива каквито сте. не се страхувайте да се доверите на единствената мяра за Любов - Спокойното щастие.

Благодаря на Благост, която много точно илюстрира с конкретни примери това, което имах предвид в постинга си. И в двата случая тя определено е вземала решенията си с приоритет на Любовта и Интуицията си. Не се е опитвала да пали конфликт, нито пък да "пази" работата си с цената на нарушаване на личната си хармония. И в двата случая е проявила Вяра в Мъдростта и грижата на Бог... Моите лични примери не са толкова ярки - професията ми е до голяма степен индивидуална - работя сама с децата около себе си. Опитвали са се да ми наложат учебник или определен метод на преподаване, темпо на усвояване или система за проверка или оценка и т.п. В повечето случаи правех това, което намерех за по-ефективно, но не го обявявах пред всички - знаеха само учениците ми... Мярката за Истината ми бяха децата, не инспекторите или директорите. Спомням си че веднъж ( да ми прости господ лъжата) - цял срок писах в материалната книга, че вземам 2 часа на урок, а аз вземах по 3 или 4 - паралелките ми усвояваха по-бавно езика.... Предпочетох да научат по-малко неща, но да ги научат за цял живот - още ми казват че са влюбени в езика...

Зависи какво представляват моралните ви принципи, според мен... Ако това е свод от внушени ви от някого правила и вие ги прилагате като рамка, в която трябва да се поберат животът и хората около вас, по-добре оставете да се случва каквото има да се случи, опитайте се да видите мъдростта и урока на ситуацията, в която сте попаднали и вземете решението си според интуицията си...не по съвети, модели на поведение или от гордост и праволинейност. Ако под морални принципи разбирате приоритет на Любовта и усещате, че той е нарушен, според мен това е урок за това, доколко можете да запазите любовта в себе си в тежка ситуация. Каквото и да направите, трябва да го направите с любов.

" изпрати ни твоя Дух Свети на Истината да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление... Безсилна съм да си представя Истината, както и да се опитвам да формулирам нещо... По скоро разбирам какво Не е Истината - - нашите оценки за събитията от миналото, - нашите умозаключения за света и хората, както и понятията ни за правилно и неправилно, добро и зло, - нашите "помишления" - планове или представи за бъдещето, когато те са "зли и лукави" - т.е когато им даваме приоритет над Любовта или я заместваме с тях ... А как си представяте Духа Свети на Истината?