Донка

:thumbsup2: Добромир! Според мен обединяването на ученията е възможно и реално само "отдолу" - от обикновените хора, които живеят заедно. В нашия регион мирно съжителстват няколко религии и учения. Напрежението между мюсулмани и християни беше измислено от политици, които искаха да го "яхнат". Няма мюсулманин, който да не донесе на съседите си християни от традиционните ястия на техните религиозни празници - това е закон при тях. А нима има християнин, който ще подмине съседа си мюсулманин на Великден? И нямаме никакво намерение да се "покръстваме" един друг - всички вярваме в любовта, доброто, мъдростта, щастието, но го наричаме с различни имена..... Непримиримостта между ученията е измислена и се поддържа от техните йерархични структури - старият принцип - разделяй и владей. За етикетите си мисля отдавна - именно идеята за "премахването" им не е ли насилие върху свободата на човека да се причисли сам към някакво учение, защото там душата му намира Истината? Вместо да си "премахваме" етикетите, защо просто не се държим за ръце и уважаваме точно различията си в името на общото между нас. Трябва ли да си премахнем личните имена, за да се почувстваме всички хора и братя?

От няколко дни се опитвам да си "намеря" еретична мисъл.... и не мога. Не мога да нарека нито една от мислите и емоциите в себе си еретична.... Не защото всички са "праведни", а защото не ги деля на еретични и праведни.... Всъщност ми е интересно кое наричате "еретична мисъл"? По какво категоризирате мислите си на еретични и праведни? Това, което прочетох по-горе за мен поне не са еретични, а най-нормални човешки мисли... и "бесове"....

Какъв е смисълът на прошката? Може би тя е ключът към разширяването на съзнанието и развитието ни. Кога ми се налага да простя? Когато нещо в мен самата или в света около мен противоречи на очакванията и желанията ми,нарушава някакви мои норми и правила за добро. На кого прощавам? На себе си и своите очаквания, желания, правила. Как прощавам? Приемам ги, разбирам защо и как са се появили и как са успели да се превърнат в условия за любовта в мен. Защо прощавам? За да разчупя оковите, които сама съм си сложила, да премина отвъд границите, които сама съм си очертала. Кое е задължителното условие, за да мога да простя? Вярата, че всичко, което се случва в мен, с мен и около мен е за мое и на другите добро. Какво печеля след като простя? Израствам и проглеждам за смисъла и предназначението на всичко, което е в мен и около мен в момента. Как се чувствам след като простя? Щастлива и спокойна.

Докато чета постовете тук, все си спомням за стария закон в психологията за проекциите на Сянката ни. За тези, които не си спомнят за какво ставаше дума - всяко нещо, което искаме или очакваме от околния свят всъщност е проекция на това, което искаме и очакваме от себе си. Всяко нещо, което не харесваме в другите всъщност е това, което не харесваме в себе си и се опитваме да се "преборим" с него като го изтласкваме върху другите.... и т.п.

:thumbsup2: Точно!

Аз си задавам въпроса по малко по-различен начин - защо на някои хора им прави толкова силно впечатление как са се регистрирали другите? И още - могат ли да бъдат сравнявани хората и техните предпочитания? Може ли да се съди за човека по това как се регистрира някъде?

И за мен! Може би заради изкривеното си от психологията и филологията мислене, аз съм по-склонна да приема понятието Бог като категорията, с която определен човек назовава всичко, което е отвъд и над способностите му да обхваща със сетивата си, да разбира, контролира... Това, което конкретният човек нарича Бог, всъщност дава много точна представа за него самия и приоритетите му, както и за мястото, което той е отредил за себе си в света си и за "големия свят" в живота си. Много ми беше полезна и "осветяваща" книгата на Дийпак Чопра "Как да познаем Бога"

Диди! Мона! Дори и да има кой да ни придружи по пътя ни, ние все пак си го вървим сами. И не само пътя към Голгота... пътят към щастието ни също се върви самостоятелно - и няма значение сам ли е човек или с партньор или с цяло семейство.... Сега си мисля - ние, говорейки за партньорство по пътя на развитие, като че ли априори приемаме - когато сме с партньор (не сме сами), ние не сме самостоятелни. Нищо подобно. Била съм и без партньор, сега съм с партньор - и в двата случая си вървя със собствените си ум, емоции, воля. Нося си отговорността за собственото си развитие и не нося отговорност и грижа за развитието на човек(а) до мен. Ще каже човек - е тогава за какво партньорство говорим? Снощи в личен разговор "чух" от устата на моя приятелка собствената си позиция отпреди няколко години - ..."съжалявам, че не можах да му помогна да се осъзнае и да намери пътя си." Да, така сме програмирани да мислим, очевидно - че партньорството означава да "помагаш на другия да се развива и осъзнава". На времето ми звучеше благородно, сега ми звучи агресивно. Такова разбиране на партньорството, според мен, е семето на трагичните зависимости във взаимоотношенията между най-близките хора. Как го разбирам сега? - Всеки пази свободата на другия да избира и да върви сам по своя път на развитие, където и да го води той. Партньорът до мен е важен за мен и моето развитие със ситуациите, в които попадаме докато и защото сме заедно. Но аз сама осмислям своите позиции, вземам решенията си. Дали, как и с какво аз допринасям за неговото развитие - това не е моя работа. Ако започна да се замислям за това, аз ще наруша неговата свобода и самостоятелност и своята също...... Имам въпрос към тези, които в момента или някога в живота си имат или са имали партньор в развиттието си - как сте посрещали евентуално "старание" на партньора си да ви "помага да се "осъзнаете" и да намерите "своя път", т.е. пътя, който той смята най-добър за вас?

А какво ще посъветвате хората, за които работата съвпада с хобито и забавлението? Ами ако понякога се налага да даваме повече от времето си за почивка на хора, които имат нужда от нас в момента - не за да се чувстваме ние полезни, а защото наистина те се нуждаят от помощ в момента? Към какво според вас е зависим работохоликът и защо предпочита работата пред почивката и забавленията?

Орлине, а защо смяташ, че в семейството няма чистота, яснота и свобода? В същото време можеш ли с ръка на сърцето да твърдиш, че всички безбрачни имат в живота си чистота, свобода и яснота? Според мен тези три категории се постигат, не зависят от социалния статус.... Аз имам семейство, но смея да кажа, че в моя живот има чистота и свобода (непрекъснато ги поддържам съзнателно). За яснотата съм на по-различно мнение - не искам от нещата и хората да са "ми ясни" - те имат своята свобода да се развиват и променят...

Да искаме от света да бъде "по-красив" отколкото е сега, това не означава ли да налагаме върху Разума своите жалки "златни сечения"? Ако всеки от нас се опита да отваря очите си за красотата - несравнимата и неповторимата - на всяко нещо, на всеки човек, когото среща по пътя си и за своята също, то, мисля си, красотата наистина ще става все повече. Кое отваря очите ни за безусловната красота - безусловната любов към всичко и всички. Има такава.

Да - Ако един човек разбира женитбата като да "боготвори децата и жена си, той вижда щастието си в тях", по-добре е да остане неженен, защото ще загуби свободата си и ще отнеме свободата на любимите си хора. Ако човекът вместо семейството си боготвори службата си, натрупването на знания и отдадеността на духовното - отново ще отнеме свободата си, но поне този път ще е само своята. Нека всеки да избере в какво точно да "затвори живота си" и дали да се затвори сам или за компания да си вземе друг човек/хора. Ако един човек иска да остане свободен и да запази свободата на близките си, ако иска да разширява света си, да надзърне какво има отвъд зависимостите от обожествените човешки ценности, може да го направи винаги - и женен, и неженен - само дето се прави по различни начини... несравними по количество и качество.... Ако Бог ни е дал като Път да се учим и разширяваме и запазваме свободата си с партньор и семейство - да "ритаме" и да се отказваме от страх и в името на измислени ценности би било същото като да се женим заради предразсъдъци или за да запълним някаква празнина в себе си, използвайки за "плънка" свободата на друг човек/хора. Диди! Благодаря за примера с Йосиф Сърчаджиев!

:thumbsup2: Еси, сестричке! И все пак мисля,че не можем да говорим за "напреднали без партньори" и за "по-малко напреднали с партньори". За всеки има своя път - своята школа, своите изпитания. Изпитанието е да не подценим пътя на различните от нас..... а своя да обявим за "по-".

:thumbsup2: Руми! Вчера моите малки ученици стигнаха до почти същия извод (без моя помощ) - че грозни могат да са само мислите, чувствата и постъпките на човека - самите хора са красиви - всички!

Добре дошъл и от мен Приятел! Ако наистина е толкова трудно да го направим това, то кое според вас ни пречи на нас хората - да разтопим с любов горчивото чувство (негативната емоция)? А кое е семето, от което израства "горчивото чувство" и кои са почвата и водата, с които го "отглеждаме"? Как се "топи" и "премества" негативната емоция? Как успявате да го постигнете?

:thumbsup: Валентин! Да се работи "залудо" означава да се работи без да се мисли за изгодата от работата - т.е. да се работи безкористно. Точно безкористната работа дава на човека най-голямата вътрешна енергия, гъвкавост и прозорливост. Обвързаността с някаква конкретна изгода е това, което връзва ръцете и краката на работещия. Да се стои "залудо" означава да избягваме да влагаме усилия и време в нещо, за което няма да получим съответно възнаграждение - предварително известно; или да спрем работа, ако в момента изпитваме само радост и удоволствие, но не се получават резултати по настоящите ни критерии... Ами ако ние просто още не виждаме смисъла и резултатите на тази работа? Отрязваме си завинаги шансовете да "прогледнем", нали?

За мен вярата в себе си означава вяра в програмата, заложена в нас без участието на личността ни - личността само дава инструментите за реализацията на програмата, но не и самата програма... Само по себе си поставянето на цели и "писането на програми" е механизъм на работа на личността, но само на такива цели и програми, които са подчинени на предварително заложената. Самата личност е продукт на основната ни програма, а не обратно. Ние се раждаме с тази вяра в себе си - тя осигурява адаптацията ни към средата и развитието ни. Иначе как да си обясним увереността и смелостта, с която детето усвоява новия свят и прохожда.... Когато, обаче, настъпи момента да се "вкара в пътя", т.е. да се възпита детето, възрастните обикновено не съзират друг начин да се справят с тази зададча, освен като отнемат неговата свобода и го вкарат в рамките на правилата на поведение и мислене, приети в съответната общност. Най-лесният начин да се направи това, е да се разклати вярата на детето в себе си (като непрекъснато се критикува, иронизира, осъжда) и/или тя да се изопачи в зависимост от доверието на други, "авторитетни" личности и групи в неговите способности и лоялност. Затова за най-"добри" деца се обявяват послушните! Непослушните много често са тласнати в глуха линия и "стимулирани" с мълчаливо или открито неодобрение. Много малка част от тях запазват вярата в себе си. Нещо подобно, мисля, се получава и с любовта към себе си. Когато тя се постави под въпрос или се разклати с методи, подобни на посочените по-горе, детето става зависимо от порциите любов, които ще му даде групата му - превръща се в марионетка и (в по-лош вариант) в енергиен вампир. Но, има светлина в края на тунела - порасналото "дете" може самО да осъзнае зависимостите и да си върне вярата в себе си и любовта към себе си. (Всъщност, те никога не си отиват от него май - само се подтискат и разклащат.) Ако разбираме механизма, по който се прави това, можем да поправим щетите в нас самите и да не допускаме същите грешки с децата си.... Кога и защо човек може да усети вярата в себе си поразклатена? Първите отговори, които ми минаха през ума бяха от моя личен опит: - Когато съм я поставяла в някаква зависимост от поведението, отношението и мисленето на хората около себе си, особено на авторитетите си, близките и любимите. - Когато съм изграждала някаква своя представа и очакване за тях и оформяла свои лични критерии за истина/лъжа, искреност/фалш - Когато съм поставяла вярата в себе си в зависимост от реализацията на някакви свои цели и желания. Сега по това разпознавам дали целта съответства на заложената в мен програма - ако не успея да я постигна с нормален разход на енергия и с радост, значи, тя е била в противоречие или настрани от "главната" програма. Случвало ми се е да прочета, че вярата в себе си означавала вяра в принципите си и осъзнатото им прилагане.... Наскоро четох едно стихче, което завършваше така: "...Пазете се от човека, който знае как трябва". Смях се до сълзи - точно така изглеждаше моята предишна "вяра в себе си" - все търсех, исках да направя и да знам "как трябва" и все ме болеше от всичко и все страдах за всичко, критикувах себе си явно, другите тайничко и от себе си. Сега знам от опит, че когато човек даде на себе си и на другите безусловната си любов и свободата, когато човек осъзнае, че не всичко може да постави под свой контрол и не всичко зависи от него, тогава спира да изпитва болка от оценките и реакциите на другите, от неуспехите си да бъде "добър". Вярата му в себе си не страда, а напротив - тя му е пръв помощник и Учител. В отглеждането и поддържането на вярата в себе си може би се крие и отговорът на въпроса как да преодолеем страха от себе си.... Всъщност като спрем да го преодоляваме. Ако се стремим да преодоляваме нещо, ние допускаме неговото съществуване и го усилваме дори, за да имаме достоен противник... И колкото повече се борим със страха от себе си, толкова повече неща съзираме в себе си, от които да се страхуваме... Вместо тази борба може би е по-разумно да отглеждаме вярата в себе си и в доброто,заложено в нас от Бог... Напоследък ми зачестиха ученици-възрастни с дефицит на вяра в себе си.. И представете си, те искрено вярват, че като осъзнават недостатъците си и слабостта си, като се страхуват от това, което е заложено в тях и не могат да контролират или изкоренят, те проявяват реализъм, благородна скромност и смирение...! Наблюдавам ги внимателно и стигам до извода, че причината е във високите критерии и изисквания, очаквания, които те поставят пред себе си и разбира се, усещат, че не са в състояние да постигнат. А тези високи критерии и изисквания са симптом на гордост, суета, претенциозност не само към себе си... Когато ги убедя да поискат от себе си нещо малко, реално постижимо без много усилия и талант, вярата в себе си им укрепва... а заедно с нея и вярата в доброто и силите у другите. Още една спънка за растежа на вярата в себе си може да стане обвързването на определени очаквани резултати от някаква конкретна дейност или сфера с вярата в себе си по принцип. Провал на дългогодишна връзка или в семейството, например, може да послужи като "доказателството" за "мен не ме бива". Характерно е за тийнейджърския период, но често си остава за цял живот... Лечението е просто - неуспехът се преосмисля като успех (намира се "печалбата в загубата" или "доброто в злото") или като разчетен знак усилията да се пренасочат и целта да се смени (неуспехът да се реализираме в желана от нас сфера може да ни принуди да открием мястото, за което сме били създадени)... Когато се научим да благодарим за неуспеха и грешката си, а после да си обясним защо можем да им кажем благодаря, вярата в себе си се издига над конкретиката на ежедневието и става безусловна.

Всеки е достоен за любовта 1. „Ние мислим, че любовта е чувство, но тя е действие”. 2. „Ние мислим, че на сърцето не може да се заповяда, но можем да се научим да обичаме”. 3. „Ние мислим, че любовта трябва да се заслужи, но за нея е достоен всеки”. 4. „Ние мислим, че противоположността на любовта е ненавистта, но всъщност това е страхът”. 5. „Ние възприемаме любовта като вид безумие, нов последна сметка тя е особена, интуитивна разумност”. 6. „Ние мислим, че изразът „светлината на любовта” е просто метафора, но любовта наистина осветява всичко околно”. 7. „Ние мислим, че любовта е нещо интимно, но тя е пълна откритост”. Седемте тайни на Майка Тереза

Любовта прави човека ЗАДЪЛЖЕНИЕ без любов прави човека РАЗДРАЗНИТЕЛЕН. Дълг, изпълнен с любов, прави човека ЩАСТЛИВ. ОТГОВОРНОСТ без любов прави човека БЕЗЦЕРЕМОНЕН. Отговорност, носена с любов, прави човека ДЕЛИКАТЕН. СПРАВЕДЛИВОСТ без любов прави човека ЖЕСТОК. Справедливост, прилагана с любов, прави човека БЛАГ. ИСТИНА без любов прави човека КРИТИКАР. Истина, представена с любов, прави човека ДОБРОЖЕЛАТЕЛЕН. ВЪЗПИТАНИЕ без любов прави човека противоречив. Възпитание, провеждано с любов, прави човека ХАРМОНИЧЕН. УМ без любов прави човека ХИТЪР. Ум, прилаган с любов, прави човека ЧЕСТЕН. ЛЮБЕЗНОСТ без любов прави човека ЛИЦЕМЕРЕН. Любезност, изразена с любов, прави човека ОТКРОВЕН. РЕД без любов прави човека ДРЕБНАВ. Ред, оформен с любов, прави човека ВЕЛИКОДУШЕН. ПОЗНАНИЕ без любов прави човека НЕОТСТЪПЧИВ. Познание, приложено с любов, прави човека ТАКТИЧЕН. ВЛАСТ без любов прави човека НАСИЛНИК. Власт, упражнявана с любов, прави човека СПРАВЕДЛИВ. ЧЕСТ без любов прави човека ВИСОКОМЕРЕН. Чест, носена с любов, прави човека СКРОМЕН. БОГАТСТВО без любов прави човека АЛЧЕН. Богатство, управлявано с любов, прави човека ЩЕДЪР. ВЯРА без любов прави човека ФАНАТИК. Вяра, живяна с любов, прави човека ТОЛЕРАНТЕН. Любовта прави човека

Съгласна с основната идея - ще си позволя няколко допълнения от личната си гледна точка. Абстрактното мислене наистина представлява "висше проявление на любовта", но само при условие,че не се откъсва от конкретното, а се развива в хармония с него. Само тогава, когато то наистина синтезира (т.е. обобщава и търси връзки с натрупаната вече) непрекъснато постъпващата информация, а не се вари в собствения сос на абстрактните построения, приемайки една абстракция като доказателство и основание за "синтезиране" (измисляне) на нова такава. Нещо повече - основната опасност, която крие в себе си откъсването на мисленето от непрекъснато постъпващата конкретна (сетивна) информация от средата се крие в обръщането на посоката на взаимодействие "конкретно-абстрактно". В такива случаи абстрактните построения започват да филтрират информацията така, че да отговаря на схемите им. Този феномен е добре проучен в (психо)лингвистиката и се използва в невролингвистичното програмиране. Това "патологично" абстрактно мислене може би са имали предвид ученията от древността до днес, говорейки за "пясъка в очите ни, въжетата на ума ни..."и т.п. Това, според мен, има предвид и Христос, изричайки "Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно." Една от основните характеристики на детското мислене е именно естествената (все още) посока на абстрахиране, която съпровожда усвояването на родния език.... Дали абстрактното мислене винаги е неегоистично..... наблюденията ми от живота ме карат да не съм толкова сигурна в това. Всичко зависи от приоритета - ако абстрактното мислене е плод на властващо его, то става много по-егоистично от конкретното и тласка съзнанието в посока, обратна на любовта - страха. Това, за което говори Станимир, според мен, е абстрактното мислене на "служещото" его - егото, което "е разбиране на живота и на взаимосвързаността на елементите му. То е разбиране за принципите и законите на мирозданието".

:thumbsup: Учителят вижда в безкористието най-важното послание на Христовото учение. Алилуя И всеки, който се е опитал поне веднъж да работи безкористно - заради радостта от самата работа, познава енергията и усещането, за които говорят Учителите....

Добре дошъл, Добромир! Търсих определение на корист - изглежда е трудно да се даде... Синонимът му е "изгода" или може би още по-точно - стремеж към изгода от това, което вършим. Следователно "безкористие" би трябвало да означава "без стремеж към изгода". Християнството е наука как да се живее без стремеж към изгода. Сигурно никак не е просто и лесно, щом е нужна наука за това. Защо ли? Всяко действие има своя скрит смисъл - ние, хората не правим изключение от този закон. Може би точно ние - надарените със свободна воля, сме най-потърпевши от него, защото ни се налага предварително да обмисляме действията си и последствията от тях. Принудени сме да планираме резултатите и необходимите действия. Лесно би било да се каже,че можем да правим всичко това без стремеж към изгода - само тогава ще се наложи да преценяме в кое действие има и в кое няма стремеж към изгода.... по нечии критерии.... Християнството ни дава друг път - "обичай ближния си така както обичаш себе си" - тогава смисълът на всяко наше действие ще се съдържа в проявата на обич - еднаква към себе си и към другите. "Изгодата" ще бъде радостта, която изпитваме докато проявяваме обичта си. Ако сме сигурни,че винаги, когато проявяваме обичта си, ще получаваме такава "изгода", то защо ни е да търсим или очакаваме друга?

Именно! И според мен определението ни за красиво и грозно зависи от знака на емоцията, с която възприемаме хората, събитията, явленията около себе си. Тогава би следвало да се запитаме от какво зависи нашето емоционално отношение - дали от обекта, към който е насочено, или от нашето състояние в момента, както и от матрицата на нашите критерии. Последната винаги се оказва "прокрустово ложе" за информацията, която съзнанието ни получава. Ако допуснем, че емоционалното ни отношение към "нещо" зависи от качествата и поведението на това "нещо", то не бихме могли да си обясним ежедневните и повсеместни примери за това,че "на вкус и цвет товарищей нет". Следователно обектът на нашето емоционално отношение сам по себе си е неутрален - нито "красив", нито "грозен". Друга пословица обяснява много точно причината за различното ни емоционално отношение към един и същ обект - "камбанарията", от която всеки от нас гледа света си. ("Каждый со своей колкольни судит"). Следователно, "грозно" ще можем да наричаме това, към което в момента изпитваме негативна емоция, т.е. не можем да приемем, защото не се вписва в нашето "прокрустово ложе". Според мен, понятието и усещянето за красиво и свързаната с него положителна емоция съвсем не предполагат задължителна опозиция "грозно". Всичко обективно съществуващо около нас има своята красота. Ако нещо наистина предизвика негативни емоции у човека, то това са неговите собствени зависимости, ограничения и изкушението да ги наложи на света около себе си.....

А как дефинирате "грозна външност"? А "грозна същност"? Как разбирате къде е границата красив - грозен за външност и за същност?

Сега си мисля защо толкова дълго Христовото учение ми се струваше чуждо, далечно, неразбираемо - защото никой никога не говореше за приложението му, а го свеждаше до сладки приказки, поучения и критика или още по-зле тълкуваше думите на Христос в своя лична полза.... И сега го чувам.... Когато в ръцете ми попаднаха беседите на Учителя, по малко започнах да проглеждам за смисъла на Христовите думи. Изумяваше ме, че нещо, което е казано преди 2 хилядолетия важи с пълна сила и днес - стига да вникнем в смисъла и мъдростта му и да го живеем, не да го учим наизуст и повтаряме папагалски. го разбирам, но лично на мен ми е най-трудно. Вие как го прилагате? Като се опитвам да осъзная кое и защо наричам "зло". Винаги се оказва,че то е зло само защото не отговаря на моите представи за добро. Ако, например, детето не може да ме разбере, лесно е да обявя това за зло (разсеяност, слаба съобразителност, моето обяснение е лошо). Като се погледна от друг ъгъл, обаче, това е стимул за мен да търся нов подход, нова образност, да разслоя действието на все по-малки операции, което е много много полезно за мен като психолог-лингвист. Е, как сега да отделя кое е добро кое е зло - та нали това, което се брои за "зло" е другата страна на доброто? Все едно да разделиш двете страници на един лист.....