Донка

Всъщност дали наистина изчезва или само на нас така ни се струва, защото очакваме да си остане каквото е било... А то си е останало, винаги остава! Но в друга форма - вплетено е в паметта на новото, на настоящето. А настоящето нишка по нишка се вплита в бъдещето. Нищо не се губи или създава - само се превръща от една форма в друга... закона... А това за спирането на развитието, за да се себепознаваме е интересно. Моят опит, обаче показва, че точно ако спрем, тогава няма да се опознаем - тогава ще е снимка, срез на определения момент. Опознаването е наблюдение на себе си в развитие - начините по които се променяме според ситуациите, мисля дават най-точна представа за нас самите... А, и за върха е интересно - значи себепознаването може да бъде "изкачване на връх"? А на мен винаги ми се е струвало като поле.... без хоризонти дори.... океан може би?

"Как да се изцерим от едностранчивостта' беше подзаглавието на темата... Погледнах го преди малко и през ума ми мина: - като допуснем с разбиране и Любов някъде до себе си съществуването на нещо, което не е привично и комфортно да носим вътре в себе си... може би? и в същото време да успеем да запзим равновесието - свободата си ние да бъдем себе си, различният от нас да бъде себе си също....

Интересен поглед! Може би се получава така, когато се опитваме да си дадем някакъв окончателен отговор - кой / какъв съм аз. Може би защото само един стабилен отговор би бил основа за себепреценка. Ако себепознанието е само начин да се самопреценим, а не самостоятелен процес, то наистина е под съмнение истинността на резултатите - нали "всичко тече всичко се променя". В момента, в който сме стабилизирали резултата от самопознанието, се оказва, че отново имаме нужда да "презаредим страницата" с новопостъпващата информация и така без край.... Излиза че себепознанието не предполага достигането до някакъв окончателен отговор, дори и да го обявим за временен. Изискването да формулираме такъв обикновено е катализатор за повечето процеси, но тук може би е ретардант?

За коментара в клипа ми е думата. Тенденциозен, пристрастен. Защо не чухме нито един затворник? - те също са хора като нас и Бог ги е пратил в затвора, за да ги опази от нещо, за да им даде шанс да се научат на нещо. Защо не чухме нито едно дете, защо не дадоха близък план на лицата - какви емоции изразяваха те? Може би им нямаме доверие??? Деца и затворници - какво ли разбират и едните и другите???? Не насаждаме ли у децата си предразсъдъците и отхвърлянето, с които ние сме обременени? Даваме ли на себе си възможност да видим нещата през техните очички или искаме да им сложим нашите очила? И забележете - темата е "пуснете децата при Мен и не им пречете"! Просто темата от по-различен ъгъл.....

:thumbsup: Благост! Като наблюдавам себе си и хората до себе си стигам до мисълта, че себепознаването и себереализацията се случват едновременно и хармонично. На пръв поглед изглежда, че е нужно да опозная нещо в себе си първо, после да изградя, после да реализирам, всъщност не става така. Попада човек в ситуация и веднага реагира с отношение и поведение - т.е. реализира себе си в конкретни мисли, емоции, постъпки. Докато се себереализира в тях, той се и самонаблюдава и себепознава (случвало ми се е ситуацията да ми извади на повърхността неща вътре в мен, за които дори не съм подозирала!). По време на себепознаването е възможна и промяна на откритите в себе си неща... понякога с опити и грешки.. и прошки и нови опити. По време на опитите отново реализираме новото и се самонаблюдаваме.... прилича на двойната спирала...

:thumbsup2: Любовта прави човека

Днес прочетох много интересно мнение в друга тема - за подсъзнанието на децата... Детето е щастливо, че САМО се е справило с нещо, което преди не е правело само! С всяка такава опитност вярата в себе си все повече укрепва. Какъв е ключа? Думата "можеш", изречена с любов и вяра? Времето и шанса да направим няколкото неуспешни опита, които после ще забравим? Подходящият момент, в който да си кажем "можеш" - когато усетим,че ни спира само опасението "няма да мога"? Спомням си как започнах регистрацията на моята школа - ако тогава моята консултантка и приятелка ми беше казала всичко, през което трябва да мина, щях със сигурност да се откажа - "не могаааа".... Може би ако се научим да виждаме само "пътя осветен от фаровете", а не цялото разстояние пред себе си?

:thumbsup: :thumbsup: :thumbsup: Мисля, че е време да отделим специално място на себепознанието - като се замисля, Багира го е казала много точно - "то е задължително условие за вървене на ученика по Пътя." Кога започва себепознанието? То закодирано ли е в гените ни? Можем ли да смятаме за себепознание поведението на малките деца? Ако е така, то кое отклонява детето от заложената в него "програма"? Или за себепознание можем да говорим едва когато личността вече е формирана и са развити интелектуалните способности? Можем ли да говорим за себепознание при хора, които никога не са се занимавали с психология и подобни науки? Наука ли е себепознанието или изкуство, или част от живота на всеки човек? Какви "още много неща" се включват в себепознанието? Има ли то нива? Кои са "катализаторите и ретардантите" на себепознанието? (Избликнаха ми толкова много спомени, наблюдения,въпроси, за които благодаря на Диана и Багира! За мен като педагог е много важно да узная колкото е възможно повече гледни точки, дори взаимоизключващи се... така че предварително ви благодаря на всички, проявили внимание към темата!)

:thumbsup: Диана!

:thumbsup2: Прекрасна тема! Прекрасни разсъждения! Благодаря ти за споделения опит, Таня! Добре дошла и от мен! Много съм щастлива, че сме колежки и двете много обичаме децата и професията си! Очаквам с много интерес мненията ти и в другите теми, както и нови теми, които ще заинтригуват всички! :thumbsup2:

Моята Свобода и мисленето са ми от Бог, от дявола ми бяха оковите, предразсъдъците, страховете, недоволството, съжалението.... И досега редовно проверявам за остатъци от тях. Усетя ли парченце от Огледалото в окото си, пращам Герда....при Кай. И Вярата е от Бог - като намалее, значи Другият се е намесил.... И думите са ни от Бог, само дето не винаги четем и спазваме "инструкциите за употреба и съхранение". Като направим белята, думите са ни виновни - царе сме да се оправдаваме с неизбежността и "от дявола ни е дадено - няма начин".

И понеже темата е за тинейджъри... моите впечатления от тях: Когато навършат 13, те се чувстват с пораснали криле, но все още не са възрастни. Искат всичко да опитат, искат свобода и възможности. Искат да ни докажат , че вече не са малки, че могат и знаят как да отговарят за себе си. Но все пак усещат, че още не са достатъчно силни и грешат - тогава се обръщат към нас за разбиране и подкрепа - искат да разберем защо са се провалили, да простим и да забравим, да им дадем още един шанс и подкрепа, че този път ще успеят. Искат да разговарят с възрастните като с приятели - най-добрите, но възрастните все още не са забелязали това и се отнасят с тях като с мъничета, които трябва да водят за ръчичка и да контролират, но и да поемат отговорността за стореното от порасналите деца. ... И тогава започват проблемите... Други са дали свобода и делегирали отговорност - пълна, но това е по-скоро свобода от типа "остави ме на мира вече..."- няма разговори, няма общуване, всеки си има своя личен живот....и не се интересува от живота на другия... студено... И тогава започват проблемите - младежите търсят светлината и топлината и любовта в друго и с други... Разбира се има и вариантът - родители-тинейджури-приятели, сътрудници. Познавам такова семейство - на Ася. Ася, ще ни разкажеш ли за вас?

:thumbsup: Диана! Злото представлява отсъствие на добро - то не е самостоятелна сила. Тогава няма с какво да се борим - просто е нужно да увеличаваме доброто, разбирането, безусловната любов в отношението ни към света. Дисхармонията е непостигната все още хармония - страданията, негативните емоции, които предизвикава недостигът е предупреждение за необходимостта от хармонизиране на отношенията ни. Сега си мисля - проява на духовност ли е недоволството от липсата на добро и любов, надсмиването над дисхармонията (своя или на други)? Или може би духовност в този случай би означавало разбирането на причините за недостига и промяната на мисленето ни така, че 0 да стане 1? Човекът до нас е агресивен - доказва силата си (физическа или интеслектуална) върху по-слабите и спокойни хора. Надсмива се и критикува, не допуска различно от неговото мнение, опитва се (и с успех) да манипулира все повече хора.... Как да реагираме - с опониране, недоволство, критика срещу критика? А как се реагира в такива случаи с разбиране и любов (безусловна)?

Силвия! Ина! :thumbsup:

Четох наскоро категорично мение - вече не си спомням в коя тема и от кого беше: "според мен, правиш асоциации и разсъждения в неправилна посока. Сами по себе си те не са неверни. Погрешни са посоката и контекста, в които ги развиваш." Замислям се какво би дало на един човек абсолютната сигурност, че той е прав и знае цялата истина за нещо, а друг греши...?

В една друга тема стана дума за критиката като проява на любовта към детето и близкия ни човек. Сега се замислям за критиката като проява на духовното в отношенията между хората. Срещала съм различни позиции: Едната е - самокритиката е признак на високи критерии към своето развитие и благородното недоволство от постигнатото е измерение на духовното в нас. Друга - критиката и оценките, насочени към поведението и мисленето на близките ни са израз на нашите високи критерии към тяхната духовност. А високите критерии са израз на уважението към тях... Аз лично се придържам към позицията, че духовното в отношенията ни по-скоро се изразява в одобрението и подкрепата. Когато одобряваме и подкрепяме някого, ние се опитваме да видим доброто, красивото в него, успеха му, щастието му - т.е. Божествената искра. Ако нещо ни смущава и тревожи, ако нещо не одобряваме, това е симптом да преосмислим своите мерки и да променим гледната си точка, за да забележим позитивната страна това, което ни изглежда негативно. "Злото да стане слуга на доброто".

:thumbsup: Много точно казано - поздравления Анелия - слънчево момиче! Права е Багира - ако попитате родителите на Анелия и "критиците" и дали я обичат, те ще ви кажат, че тя е най-скъпото нещо за тях и за нея биха дали живота си. За упреците, критиката - това е начинът на много хора да проявят любовта към децата си - и много хубаво го е казало детето - "мислят,че с упреци ще ми помогнат да стана по-добра". Мило детет - така ни учха нашето поколение - че взискателността е проява на любовта ни, а безусловната подкрепа и одобрение е проява на безразличието на родителя към това какво ще стане с детето им... Парадоксално, но факт! И мен така ме възпитаваха, и аз така възпитавах доскоро децата си за тяхно "добро". После преосмислих много неща... За нуждата от любов - никой няма нужда от нещо, което носи в себе си. Любовта не ни идва отвън - тя е изворът в нас. Ако не е извор, значи е резервоар - събира, трупа... застояла вода и започва да зависи от тези, които наливат в него и да разменя любов за любов. Анелия, ти и сега умееш да обичаш, ти и сега си извор - прочети си написаното от самата теб. Само дето още не го виждаш, не си го осъзнала, не си повярвала сама в това колко си лъчезарна и умна и добра. Няма значение кой и как те обича - любовта ти към себе си не бива да зависи от любовта на други хора към теб... Говори с нас, мила Ние всички те разбираме и много те обичаме и ти се радваме - без условия и критика... Има кой да ти помогне - ти как виждаш тази помощ?

:thumbsup2: Докосване! Наистина пренасят и ни ги дават даром докато не се опитаме ние да ги "напълним" с нашите "нови и полезни" за живота знания и с проблемите си... Добре дошла при нас! Благодаря за светлината и спокойната радост, които ни донесе още с първия си пост...

Багира! :thumbsup: Всеки има право на болките, които го учат, докато се научи да Живее щастливо. Болковото тяло в нашето съзнание (Е.Тол) е това, което поддържа илюзията: "Болката ми дава усещането, че съм жива". Когато повярваме на тази илюзия, болката се превръща в наркотик и ние си я търсим и си я създаваме сами (и на себе си и на другите), за да се усещаме живи. За нещо подобно говори и Дон Мигел Руис в книгите си, но го нарича Съдника и Жертвата.... Много ми харесаха и разсъжденията на Джон Грей (Марс и Венера - Хормоните на любовта) за връзката между болката и синтеза на ендорфини - хормоните на щастието. Мозъкът ги синтезира, за да успокои ума ни, за да може той да намери начин да открие причинителя на болката и да го отстрани. Ние, обаче, тълкуваме това точно обратно - смятаме, че изпитването на болката е задължителното условие за синтеза им... и сами се натикваме в тръните... после ставаме зависими от болката, защото като отмине, нивото на ендорфините пада и ние се усещаме нещастни. Единственото, за което се сещаме, е отново да си предизвикаме болка - парадоксално, но факт! Всъщност нормалният процес на синтез на ендорфини няма нищо общо със стреса и болката, а с любовта, грижата, свободата... Но няма да ви я преразказвам... Много хубава книга! Искрено ви я препоръчвам и благодаря на Добромир, че ми я препоръча на мен. И за Бог има една много полезна книга - за мен като филолог и психолог беше наистина откритие! Как да познаем Бога - Дийпак Чопра. Трудно ще обвиним Дийпак Чопра в богохулство заради написването и.... Не съм оф-топик - Учителите на човечеството винаги са съветвали да приемаме петната, сенките около и във себе си за това, което ни предстои да изчистим и трансформираме в светлина и щастие (и щастието никога не е дребничко - дребнички са претенциите на човека към размера и качеството му, смешни са напъните му да определя чие щастие е истинско, а чие - самозаблуда).

Всеки казва своята истина, която носи в своя личен ум. На едни само Душата им е от Бог. За други всичко създадено и дадено ни е от Бог и сме благодарни за него.

:thumbsup2: Таня! Господ винаги наблюдава всичко спокойно... и с Любов. И розите вехнат, защото освобождават място и енергия за новите пъпки - всеки, който обича истински цветята го знае. Присмехулник е Гордостта в ума на хората. Господ ни се усмихва винаги с Любов, подкрепа и уважение.

"До стената" е страданието, което е следствието от дисхармонията, създадена преди това. Това страдание е стимулът да върнем хармонията - Любовта и свободата си. Стената, която ни е дала сигурност (не любов) в определен момент, ако се превърне в стената, до която ни притискат... то сигурност ли е вече това? Притиснали са ни до нея, защото сме станали зависими от ценността и за нас, сменили сме приоритетите, платили сме за стената с Любовта и Свободата си...

Благодаря на Бог, че хората като теб и най-вече младите хора като теб стават все повече, Peacemaker! Ето отговора на въпроса, който ми задаваш. Ти го носиш в себе си. Ти си отворил ума си, за да се отнесеш към 8-годишното дете не като към стандартна единица за обучение и възпитание. Ти си забелязал мисленето и положителния му поглед върху нещата! И как успя, да попитам на свой ред, да го разбереш при ограниченията на тази възраст? Няма друг начин освен да разговаряш с това дете като с равен, да приемаш и да се замисляш над мислите му и поведението му както над своите собствени, а не като на "хлапе". В същото време ти със сигурност си се отказал да го вкарваш в калъп и да го сравняваш с другите, нали? Другото сигурно го правиш без дори да осъзнаваш - то се нарича подстройка. Когато общувам и опознавам детето (а то е почти непрекъснато, защото те се променят много бързо), се опитвам да "влезна в кожата му" - изравнявам дишането си с неговото, наподобявам стойката, жестовете, погледа, интонацията, темпото, походката, как държи предметите и си служи с тях... и т.п. Разбира се това е много дискретно, почти невидимо и съвсем естествено за страничен наблюдател. Колкото повече се изравнявам с детето, толкова повече то се отпуска и се разкрива все повече и повече. Идва момент, в който моята лична визия на света става наполовина моя - наполовина неговата. Имам чувството, че започвам да гледам с неговите очи, да мисля и чувствам същото като него... Запомням това усещане и после, когато "излезна" внимателно и с любов го анализирам вече като психолог и педагог. Когато макар и за малко си бил "заедно" с някого, спираш да го виждаш и оценяш "отвън". Тогава усещаш каква му е силата, мечтите, любовта и нежността Б.Боев, но и несигурността, тревогите, слабостта, които са Б. Боев ....Те винаги са уникална комбинация за всяко дете. Не определям добри и лоши качества, силни и слаби страни, не натиквам детето в калъп, не го сравнявам с никого... (От това се пазя най-много - сравнението веднага убива шанса да усетя и разбера уникалната божествена искра на всеки). Просто отлепвам черната кора като люспици - една по една и "отварям детето на Божествените му страници" - т.е. създавам ситуациите така, че те да се проявят. Не е трудно, защото когато съм "вътре", аз виждам и себе си през очите на детето.... Повярвайте ми, децата винаги усещат и виждат Божественото в нас - възрастните, колкото и дълбоко да го крием под черните си кори. Само дето не могат да ни го кажат, опитват се... но дали сме склонни да ги разбираме... Стана късно и дълъг е поста (простете - не успях по-кратко поради умората) - в следващ ще отговоря и на последния въпрос.

Според мен аурата е светлината (тя така и изглежда, когато е "чиста") - сянката са петната, които се появяват в нея, когато изпитваме негативни емоции и държим негативни мисли...

Дина! Таня! Т.е. смисълът на страданието като следствие на изневярата е да се изчистим от изневярата си, т.е. да възстановим хармонията си и живеем по Божествените закони - .