Донка

А какво пречи да са и двете в хармония?

Струва ми се, че няма универсална рецепта за това. Всеки си намира своя начин - по интуиция или с "опити и грешки" на техники, които е срещал в книги или в опита на други хора... При мен подейства една техника, която намерих в книгите на Лазарев. Започва се от визуализацията на събитие, което предизвиква у нас радост, спокойствие и благодарност. Запомняме усещането, което сме преживяли. После визуализираме събитие, което ни е оставило безразлични, и даваме задача на ума си да намери в него смисъл, който ще събуди в нас същото усещане. Когато го постигнем, продължаваме работата със събитие, което е оставило в нас лека и лесно преодолима негативна емоция... и така докато стигнем (постепенно! - бързането и прескачането на нива на негативност именно води до силна съпротива и отказване) до събития, за които дори се страхуваме да мислим и да си представяме, защото предизвикват в нас непоносима болка или гняв. Много важна роля в тази техника играе умът ни - той всеки път сменя гледната точка, която е изградил преди и често обръща преценките си наопаки. Това никак не е лесно, защото егото се съпротивлява - това му се струва отказване от себе си - нещо като самоубийство. Затова е хубаво да го тренираме в смирение (не примирение!). А умът работи най-ефективно, когато му представим задачата не като "старата ти преценка е грешна.." , а като "сглоби от старите парченца лего ново нещо"- т.е. не с критика, натиск, задължение, а като творческо предизвикателство! Много е важно да се остави достатъчно време на ума и личността ни да обработят и свикнат с новата игра. Свикнат ли веднъж, сами искат да я играят, защото усещат, че светът изведнъж става по-светъл, добър и спокоен. Важно е също непрекъснато да се дава достатъчно материал на ума - подходяща литература или общуване с хора, които имат позитивна оптимистична настройка и генерират нови положителни "решения" на ситуациите, за които умът ни преди е давал отрицателна оценка. Много беше важно за мен и да отрежа влиянието на "болковото тяло"(Е.Тол) - това стана с един замах. Просто един ден си казах,че болката, недоволството, които усещам, не са признак на благородство и свръхчувствителност, а обратното - на свръхагресия.

Здравейте! Един страхотен подбор от ретро хитове: Retro The Best Hits Ever.torrent

И аз така си мислех преди. Оказа се, обаче, обратното. Зависи какво се приема като осъзнат човек. Наскоро четох едно стихче, което завършваше така: "...Пазете се от човека, който знае как трябва". Смях се до сълзи - точно така изглеждаше моята предишна осъзнатост - все търсех, исках да направя и да знам "как трябва" и все ме болеше от всичко и все страдах за всичко, критикувах себе си явно, другите тайничко и от себе си. Сега ми се струва - не знам как е с другите - че когато човек даде на себе си и на другите безусловната си любов и свободата - (Станимир- "човек осъзнава, че не всичко може да постави под свой контрол и не всичко зависи от него." ), тогава спира да изпитва болка от поведението и реакциите на другите, Вярата му не страда, а напротив - тя му е пръв помощник и Учител. Това сега за мен означава "осъзнатост". Обществото.... в него има не само меркантилизация и мръсотия, нали? Има и прекрасни хора с добри сърца, които се радват на живота и света си, защото умеят да видят на какво да се зарадват...

:thumbsup2: И аз! Тази сутрин имах "упражнение" по виждане на красивото. Една кисела и сърдита на целия свят служителка се нахвърли върху мен още с влизането ми в стаята. Загледах се внимателно в нея и успях да видя красивата жена зад смръщеното изражение на лицето - само след минута ми говореше спокойно, а на излизане дори ми се усмихна и ми каза довиждане.

Moonlight, добро попадение! Ето как две само изречения, казани от друг, тласкат напред нашето собствено осъзнаване - дори и този човек да е напълно далечен и непознат. Думите на moonlight ме накараха да се замисля над въпроса: Кога и защо човек може да усети вярата в себе си поразклатена? Първите отговори, които ми минаха през ума тази сутрин бяха от моя личен опит: Когато съм я поставяла в някаква зависимост от поведението, отношението и мисленето на хората около себе си, особено на авторитетите си, близките и любимите. Когато съм изграждала някаква своя представа и очакване за тях и оформяла свои лични критерии за истина/лъжа, искреност/фалш Когато съм поставяла вярата в себе си в зависимост от реализацията на някакви свои цели и желания. ... Сигурно има и още...

:thumbsup2: Красотата се познава по това, че дава свобода и Живот на всичко - без критерии, мерки и ограничения. Като Любовта. Ако една красота е способна да отнеме живот, то тя е загубила Любовта, а с това и Красотата си.

:thumbsup: Всеки от нас съдържа в себе си всички въпроси и отговори . Само че си ги задаваме и им отговаряме един по един. Всеки различен момент за всеки различен човек има различен правилен въпрос - така ми се струва напоследък. Значи темата има смисъл, ако не търсим един генерален правилен въпрос, а този, който е в хармония с конкретната ситуация... Дали е в хармония как ще разберем - може би както предлага Станимир по-горе... Или може би като "ритнем гърнето" - т.е. изживеем ситуацията? А може би и двете...?

Приятели, прииска ми се да споделя с вас това, което прочетох днес: Божествени състояния-Утринни Слова 09.11.1930 05:00 Неделя, София

Станимир! Според мен логическите заключения, за които говори Станимир, много добре илюстрират как може със силата на словото (и особено на изкусно разтегнатото и позаплетеното) да защитим теза от рода: "Вълкът е овцата, а овцата е вълкът!" Но по темата: Днес си мислех за свободата на всеки участник в диалога. Какво разбираме под свобода зависи... Дали е свободен този, който се чувства нападнат от другия участник или напира да му "отвори очите за истината"(своята, но издигната в ранг универсална? Проява на свобода ли е да критикуваме мнението на другия от нашата позиция? Според мен критиката е многопланово обвързване: - със собствената си гледна точка, която не подлежи на промяна и развитие, за да има стабилна изходна позиция за критика - със собствената си личност и тази на другия участник - аз влизам в роля "критикуващ", а него слагам в роля "криткуван" с всички последствия за егрегорите ми... - със позицията на другия, която привлича вниманието и енергията на критикуващия към себе си.. Сигурно още могат да се изредят... А дали критикуването на другия е изкуството или израждането на един диалог? Когато даваме своето мнение и то се различава от това на другия, това критика ли да го наричаме?

Орлин! Хамелеона! :thumbsup2:

Не се свързваме, а по-скоро си спомняме, че сме свързани с Бог. А има ли зависимост между представата на един ум за понятието Бог и връзката на неговото съзнание с Бог? Може би по начина на мислене, живот, отношения се проявява с какво ниво на човешката представа за Бог е свързано съзнанието ни?

Съгласна съм,че тук наистина сме в наши проекции - при това непрекъснато ги променяме - и това му е хубавото. А дали проекциите могат да спорят и да споделят - в това съм на обратното мнение. Именно проекциите, според мен, спорят и споделят - точно защото са проекции. Реалният човек в живия живот не спори и не споделя - той просто живее живота. Когато, обаче, реалният човек осъзнава този живот, той го прави именно чрез проекциите си - наблюдава сянката си в различни ситуации и поведение; наблюдава и сенките на тези, с които общува. После умът обобщава данните и променя ситуацията, сенките и гледната точка.... Според мен в това се състои приносът на диалога за осъзнаването ни. Изкуството на диалога тогава би трябвало да осигурява максимално точно обобщение. Питам се сега- спорът или споделянето биха ни осигурили тази точност и защо? А може би оптимална комбинация от положителните качества на двете?

Мисля,че първото изречение пояснява второто. Бог е Живота, в който едното става много. Значи в Живота Бог става многолик - всеки е свободен да си го приема и почита по своя начин и разбиране. Така се раждат и религиите - в различните култури разбирането за Бог е различно - зависи от средата, характера на труда и начина на живот... Ако има една религия за всички, значи се отрича многообразието на проявите на Бог в живота на хората и свободата им да го осъзнават по различен начин Бог говори на всеки на неговия (на човека) език.

Обичам когато чувам и виждам мислите и чувствата си, изказани от някой друг по-добре, отколкото мога да си ги изкажа аз!

:thumbsup: Често съм се питала кое е усещането, за което говори Кристиян - струва ми се, когато до мен някой проявява такава Любов, имам чувството, че ми поникват крила и около мен става по-светло и меко, спокойно-радостно и сигурно. Изчезват миналото и бъдещето, има само настояще.... Най-често ми се е случвало при децата, когато се заиграем или пеем нещо с удоволствие...

Диана! Докато четях дългите "пледоарии", си мислех, че тази тема, замислена от автора и да ни покаже, че изкуството да водим диалог означава изкуство да спорим, всъщност ни убеди и продължава да ни убеждава в обратното. Ето - в света на спорещите има -"пирамида" и засатанали на върха и хора, които ламтят за власт над човешките души -"зверове-модератори", които само дебнат да изтрият нещо, -има личности, скрити зад псевдоними, които умират да характеризират (чудя се кои ли са?), -но се сърдят, когато тях ги характеризират (аз никога на нищо не съм се сърдила - бях обект и благодаря за характеристиката си, полезно ми беше да видя себе си, стила си през очите на спорещия ум, който търси атакуващия и атаката, но не ги получава и страда от "глад" за адреналина на сблъсъка.) В "измерението" на споделящите тези "очевидни факти" просто не съществуват. На тяхно място има -свободно събрали се равни по позиция хора, които общуват доброволно -модератори май скоро не са се мяркали насам с метла просто защото посетителите пазят чистота. -доколкото си спомням тези, които характеризират май имат същите никове като тези, които обвиняват някого в характеризиране. Те се и сърдят - т.е. варят се в собствен сос, докато другите си говорим за нещо интересно без да спорим един с друг и с тях. Замислям се сега дали изкуството да водим диалог включва диалог (ползотворен поне за едната страна) между един спорещ и един споделящ? Или казва "гърнето да се търкулне и да си намери похлупака" и "всяка жаба да си знае гьола"?

Може би един от "създателите" на страх е и умението ни да живеем не само в настоящето, но и в миналото и бъдещето. Зависи, обаче, дали владеем това изкуство с любов. Всяка благословия лесно и неусетно може да се превърне в проклятие, както и проклятието в благословия. Да, избираме светлината - светлината от миналото намираме сега и проектираме в бъдещето - така запазваме любовта. Ако в миналото намерим тъмнината... и с нея правим същото...

Едно мнение от друга тема, което ме накара да се замисля над подчертаното (от мен) изречение и във връзка с тази тема. Какво представлява и как протича, как се инициира или стимулира и вс п. въпроси - превръщането на енергията, съставляваща човека в атомична енергия (което съпровожда духовното извисяване)? Тази трансформация само в индивидуален план ли е възможна или включва и човешките взаимоотношения? Защо след като сексуалната енергия е най-мощната енергия, с която човек разполага, тя не се съдържа в "съставляващата човека енергия, която може да се трансформира в атомичната(най-мощната енергия по принцип)? В какво е тяхната качествена разлика?

:thumbsup: Точно! По същата логика и механизъм се пренася към душата и суетата на тялото - недоволството му от естествения си вид, усещането за липса, която трябва да се попълни със "силикон".... И като стана дума, че "корсетната красота" е симптом за стегнати в корсета на ума си души , то какви ли мисли и емоции съответстват на "силиконовата красота", характерна за нашето време?

А защо да не е красиво и отвътре и отвън - нали всичко е свързано? Какво значи да пошлее - какви са мерките за пошло? Пошлото дето го наричаме така, значи ли, че го презираме? Защо да не виждат очите човешки красотата? Моите например обичат във всичко и във всеки да я виждат. И дори специално я търсят там, където на пръв поглед я няма... и като я потърсят, я намират винаги. диди!

Е, явно всеки има право на своите критерии за интересен, творчески, полезен диалог. За мен лчно това по-горе звучи като престрелка и махленска разправия кой какво кога защо на кого е казал и какво е имал предвид, която постепенно загубва първоначалния си замисъл. На мен много повече ми помагат и дават разговорите в този форум, които са : Ами ум, настроен за нападение наистина не е в състояние да съзре разликите между споделяните мнения, разбирам го. За мен никовете и личностите зад тях нямат ососбена важност - идеите, размислите, които събуждат в мен техните размисли и идеи - това за мен е съществено. И затова им благодаря - на всички!

На времето жените са поправяли естествената си талия с помощта на корсети - какво ли биха си помислили те, ако видеха нас - днешните жени, които никога не бихме се украсили с тях, нито пък с перуките им? Сигурно изглеждаме груби, грозни и несресани по тяхната норма за красота. Как ли ще оценят нашите красиви силиконови устни и други части на тялото след 100 години? Може би така, както ние сега гледаме на корсетите? Струва ми се, че представите ни за физическа красота бяха субективни и подвластни на модата. Не отхвърлям нищо, което ще помогне на някого да обича себе си повече (но дали точно то няма да му усложни кармата вместо да помогне за почистването и?). За мен физическата красота се осигурява от физическата и емоционална чистота и от излъчването, за което говори Хамелеона... :thumbsup:

А как ще разберем човека до себе си без една негова важна част? Или ще се правим, че тя не съществува? Или да я презираме и да се отвращаваме от нея, защото е "низка и бездуховна"? Презрението и отвращението към нещо не бяха ли симптоми на загубена Любов и на зависимост от "духовни" принципи? Сега си мисля, че отвращението към нещо може би е една от проявите на скрит страх от него?

:thumbsup: Максим, благодаря! Може би написаното по-горе е най-близо до личното ми разбиране за окултизма, молитвата и Живота.