Донка

:thumbsup: Диана!

Приемам, че ревността съществува, но вече не допускам тя да управлява живота ми и не се съобразявам с нея. Разбирам ревността и причините и - имах възможност 20 години да я изучавам. Дали другият ревнува не е мой проблем и не допускам да стане мой. Не я дамгосвам, просто си оставям човека да си ревнува и обича по неговия си начин - без моето присъствие. Не се върна при мен като бумеранг, нито любовта си отиде с нея. И аз от това се страхувах 20 години и я смятах за симптом на любовта - колкото повече ме ревнува, толкова повече ме обича! Там където свърши ревността, там започна свободата, а тя е задължителното условие за съществуването на любовта и щастието. Искрено ви ги пожелавам на всички! :feel happy:

:thumbsup: А защо го налагаме изобщо? Защото смятаме, че нашето "добро" задължително трябва да бъде добро и за другия. Защото не можем (или не искаме) да допуснем,че той по-добре знае какво е добро за него. Преди време една приятелка ми "направи добро" и ми показа с натискане бутона за двойна захар на кафе машината (без дори да ме попита дали го пия със захар). Когато един човек върши това, което е добро за него без да го налага на другия, но другият се чувства засегнат и смята поведението на първия за зло, тогава кое да наричаме добро и кое зло?

Оле, моля, не го правете! Ще ме лишите от материал за наблюдение и упражнения. А има и една стара истина с глагол "съм" : "Забраненият плод Е най-сладък!" на е-prime това звучи така: "Когато един човек забранява на друг(и) да извършват някакви действия, тези действия започват да изглеждат на потърпевшите по-привлекателни от преди - умът се опитва да разбере защо другият ги забранява, личността се опитва да запази свободата си, около забраната и забраняващия се концентрират отрицателни емоции, което увеличава концентрацията на положителните около забранената дейност" Мисля, че когато знаем за ефекта на "съм" и е-prime върху нас, ние сами можем да се освободим от "магията" си (ако го пожелаем).

Инатари! А може би има и обратна причинно следствена връзка - човекът твори изкуство, когато и защото успява да постигне тишината си? Когато успеем да замълчим външно - спрем да говорим на хората около себе си - ние даваме шанс на съзнанието ни да превключи на режим приемане и обработка на информацията от околната ни среда.Това винаги се оказва далеч по-полезно за нашите представи, логика, карта на света, взаимоотношения с него и поведението ни, отколкото продължителният режим на речева продукция, който пренасочва енергията на почти всички сетива към съдържанието и формата на речевите конструкции. (Затова шофьорите инстиктивно спират да разговарят, когато попаднат в по-усложнена пътна ситуация.) Когато успеем да замълчим вътрешно - да спрем да говорим на себе си, т.е. да "изпразним" кратковременната си памет от мислите си (в това число спираме да приемаме и да обработваме постъпващата информация) - ние даваме шанс на съзнанието си да "чуе" тихия глас на Божественото си Аз... При Инатари - тишината, мълчанието дават шанс на съзнанието и да концентрира всички свои ресурси към изключително сложна дейност - тя трансформира емоционалната си енергия и опит в несъществуващи до момента сложни образни конструкции - т.е. твори изкуство! С времето съзнанието и свиква само автоматично да превключва на режим вътрешна и външна тишина, когато тя "хване четката".

Благодаря за насочващите въпроси и проявения интерес. Когато работещите в сферата на психолингвистиката учени доказват влиянието на конструкциите върху мисленето, взаимоотношенията със заобикалящия свят и самата личност на човека, който ги използва, те разработват "неутрализиращи" конструкции. Те перифразират конструкциите, основани на глагола "съм" и неговите форми така, че да ги заместят със смислови глаголи. Смисловите глаголи веднага изискват възстановяване на съществена информация за субекта, обекта и обстоятелствата на действието или отношението, както и уточняване на самото действие и отношение. Например: "Тази картина е неразбираема." се замества със: "Аз не мога да разбера смисъла, който художникът е вложил в тази картина" В предния пост се постарах да обясня какво влияние има първата конструкция, а какво втората върху психиката, мисленето и личността на човека, който ги използва. Кой ги използва? Все повече хора, които знаят за e-prime, се опитват да го прилагат в ежедневието си. (И аз се старая да го прилагам в постовете си и в работата си в школата. Когато чуя или видя в изречението си форма на "съм", търся синонимна конструкция със смислов глагол. Усетих, че самата аз започнах да забелязвам много повече интересни подробности в и около себе си, хората започнаха да ме разбират по-добре, и аз да приемам спокойно техните гледни точки...Прави ми впечатление и колко упорито присъства този глагол в конструкциите на хора, които са склонни да налагат своите модели на мислене като разбиращи се от самосебе си истини...) Предлагам ви едно малко забавно упражнение - бройте колко глагола "съм" има в поста, който четете (и моя в момента и във вашите собствени) и се опитвайте да заместите тези изречения с е-prime конструкции (да кажете същото, но като заместите глагола съм с нормален смислов глагол). Отначало и на мен ми се стори трудно, но после става много забавно...

Благодаря за интереса и линка от Уикипедия - за съжаление е на английски и съдържа доста професионална терминология - поради това се поколебах да го предложа. Като пример за влиянието, което оказва употребата на глагола "съм" можем да разгледаме изреченията - определения. "Този филм е скучен" - говорещият всъщност казва "Аз не усещам интерес към съдържанието и посланието на този филм" Каква разлика можем да забележим? - Първото изречение прехвърля ролята на подлог (субект) върху филма и определя качество на филма като негов обективен признак. - Второто разкрива активността върху човека, който гледа филма и описва усещанията на зрителя по време на възприемането му. Първото изречение изключва истинския субект - себе си. Човек, който разсъждава с подобни "обективни извършители" като първото изречение живее с убеждението, че обективни качества на външните явления или предмети (хора) причиняват това, което той усеща и следователно всички останали би трябвало да усещат същото като него. Така мислещият елиминира нуждата от смяна на гледната точка и приемането на чуждата като равноправна. Второто изречение отчита субективността на възприятията и зависимостта им от момента на възприемане, следователно допуска другите хора да имат свои възприятия, до диаметралност по-различни от неговите. Първото изречение изключва динамика на собствената позиция, а изисква външният обект да задоволи определени неподлежащи на промяна критерии за "добро". Това "замразява" развитието на личността и налага приоритет на абстрактните понятия над постъпващата обективна информация. Второто изречение допуска в друго време и други обстоятелства същият филм да "ми стане интересен и добър" - т.е. ако нещо се промени в мен - възприемащия, аз мога да променя отношението си към обекта. Това освобождава мисленето ни и стимулира развитието на личността и ценностите ни. Подобен подход дава приоритет на сензорния опит и ни запазва шансовете да попълваме и редактираме непрекъснато "картата" си за света в синхрон с промените в него и в самите нас. Т.е. оставаме "живи". (Простете ми, ако не успях да го кажа ясно, логично и без специфична терминология )

Хубаво е, че Порталът е гнездо за всички, които имат криле. Хубаво е, че Порталът е кошер, в който всяка пчеличка донася своя прашец и всички заедно трупаме какпка по капка меда на знанието и Любовта си. Хубаво е, че е поле без ограждения, и дом за всяка душа - и щастлива и търсеща пътя към свободата и щастието. Хубаво е, че децата, които вече са тук, ни приемат като свои приятели. Хубаво е, че всички сме братя и сестри и се зачитаме и обичаме каквито сме. Хубаво е, че сме хванати за ръце и вървим заедно, но всеки по пътя си и пътищата ни се пресичат, за да се учим един от друг. Хубаво нещо са изгревите и залезите тук - със или без облаци и вятър; и дъждовете напояват корените на мислите ни, снеговете ни топлят да ги износваме до пролетните им кълнове. Хубаво е, че се учим да сме едно със Земята си. Радвам се, че съм свидетел на всичко това.

:thumbsup: Много точно казанао! Благодаря. Точно такова е усещането. Например половината си живот бях прекарала с твърдото убеждение, че да посветиш живота си на някого или на нещо е благородство и признак на безкористна любов. Когато прочетох тълкуването на противоположната гледна точка (че това е изключително агресивно), отначало усетих бурна съпротива, после заставих себе си да вникна в аргументите и да потърся фактическа подкрепа на моята и обратната позиция в своя житейски опит - но честно!! И пелената падна - аз наистина се бях заблуждавала (или на времето някой и нещо ми бяха промили мозъка с тази "истина"). Когато споделих шокиращото си "откритие" и смяна на позицията си с 18-годишната си дъщеря, тя изненадано ме погледна и се учуди, че е трябвало да стана на 45, да прочета куп книги, за да осъзная нещо, което се вижда с просто око ли? След което (без да е чела книгите ми) простичко, по детски даде същите аргументи, които бяха преобърнали моите убеждения на 180 гр. Сега ми "светна" да добавя: падането на пелената стана възможно едва след като по стечение на обстоятелствата спрях да идентифицирам себе си с мислите и убежденията си - допуснах, че причината за всичките ми страдания са именно те (не характера ми и недостатъците му, не хора и постъпките им.... )

Много точно казано! Според мен наистина е там. Понякога определено поведение изглежда добро по накакви стандарти, но нещо ни "гризка" отвътре - я съмнение, я напрежение - дали другите ще го оценят като добро? Какво е за вас това вътрешно състояние, което може да се приеме за критерий за доброто?

:thumbsup2: И аз ви благодаря приятели - дечица! И аз така ги виждам, Илиана! И все повече стават... Може би ние си ги привличаме към себе си и около себе си... Може би когато общуваме с тях, у тях се събужда детското и усмихнатото, ако у нас то блика без страх... Може би "възрастните" се отдалечават от нас с презрение и с пръст до слепоочието? Как ли става "пренасянето" на детското от нашето съзнание в това на човека до нас по време на общуването? Дали думите ни са важни, дали изражението на лицето, или нещо друго? Или всичко в хармония? Как реагирате на сърдити и взискателни "възрастни" физиономии и думи?

Нвероятна тема! Благодаря на Никола! Наскоро се наложи да се заровя по-задълбочено в мисловните модели и влиянието им върху нашето собствено съзнание. Бях изумена до каква степен човек може да се самоомагьоса и да стане роб на изреченията, които са заседнали в ума му. Какво се случва, когато езиковите конструкции заемат приоритетно място в съзнанието ни - човекът започва да говори със заучени фрази. Те се познават лесно. Следете за честотата на употреба на глагола "съм". Ако почти всяко изречение се гради върху него, умът е зациклил, загубил е динамиката... Започнал е да слага етикети на нещата вместо да ги изследва. Например: "Омразата е преосмислена любов." Звучи като сентенция на велик ум, но само на пръв поглед. Този ум си е позволил да изтрие самоличността на човека, който е обичал, а после е сменил любовта си с омраза, както и допълнението за това, което той мрази, както и обстоятелствата, причините за "преосмислянето". Като се замислим, всъщност точно изтритите елементи са важните! После става нещо далеч по-опасно. Умът започва да доказва правотата на новородената "мъдрост", като си позволява да манипулира постъпващите факти - затваря си очите пред тези, които оборват тезата и дава изопачено тълкуване на други. Нещо повече - изречението започва да звучи като: "Внимавай какво правиш, защото ще преосмисля любовта си към теб в омраза, ако..." Учените са разработили специален език, наречен e-prime, който може да помогне на хора с подобни проблеми на мисленето си (ако те ги осъзнават като проблеми, разбира се, а не се гордеят с афоризмите си... ) Ако има интерес към този език, бих могла да споделя интересни подробности....

Страхотен анализ! Благодаря ти shelter! Всичко написано по-горе според мен се отнася не само за връзките между мъже и жени. Ревността убива любовта във всички взаимоотношения, според мен. Има много и най-различни лица... Ето например, забелязала съм как някои хора ревнуват, когато техните приятели не споделят мнението им и превръщат това в проблем, смятат се за ощетени, предадени; борят се да убедят своите близки в своята правота и тяхната слепота... Може би е добра идея да "съберем" лица на ревността, които понякога наричаме и с благородни имена, но зад маската на добрите етикети се крие отново старото зеленооко чудовище.

:thumbsup: На кого благодарим всъщност? На отделен човек или на Бог, който стои в него? Понякога, когато изричам думата Благодаря, знам точно за какво благодаря. Понякога, обаче ми е просто такова - благодарно - не мога да определя за какво точно. Според вас и двете благодарности ли са "добри"? Замислям се дали ако осъзнаваме точно за какво благодарим, ние по-внимателно сме приемали и разбрали света си? А може би е по-добре да се доверим на подсъзнателното си усещане и да не ровим в детайлите, за да не го "принизим" до нещо конкретно?

Благодаря за точния анализ на проблема Станимир! Мисля, че сега идва точно навреме! Замислям се напоследък дали изобщо ни се иска да слушаме или повече ни харесва да слушат нас? �”али наистина се опитваме да разбираме хората и идеите ни или по-скоро се опитваме да накараме хората да разбират нас и нашите идеи? Дали наистина винаги е така? И дали е възможно да приемем (не да се съгласим) с нещо, което драстично се различава от нашата позиция? Това, че разбираме нещо винаги и задължително ли означава, че сме съгласни? Ако не сме съгласни с някого, това означава ли, че не го разбираме?

Здравейте ви казвам от името на моя племенник - 8 клас, който с интерес прочете мненията в тази тема и си спомни как преди изпита му по литература миналата година си е повтарял имената на темите, които може да разработи най-добре без да ги е учил наизуст. Наистина изтеглиха една от тях..... :thumbsup2: Дали беше случайност - не знаем. (Преди изпита той сподели с мен, че много се страхува да не му се паднат .... аз го спрях и го посъветвах да си повтаря имената на авторите и произведенията, с които се чувства най-свободен, сигурен и най-добре разбира...... )

Книгата е на първата страница - горе - при новините. Исках да дам линк, но там направо дава сваляне. Права си Сев! И за книгата и за подходящия момент. Благодаря ти за съобразителността! :thumbsup2: Мислех си преди малко - с благодарностите си Ася ни подсказа, че това място ТУК може да спаси човешки живот и да върне Любовта и щастието в съдбите на хора, за съществуването на които дори не подозираме. (Е, какво като не е толкова бурно-интересно, какво като повтаряме думите на Учителя и споделяме как ги разбираме, как ни помагат в живота - това е, което вълнува нас тук.) Ето защо това място ни е поверено да го пазим чисто и светло и добро като словото на Учителя. На това място и дреболиите от ежедневието ни нека излъчват Любов. Благодаря ви Иво, Ради, Васко, Иви! Благодаря ти Учителю. :feel happy:

:feel happy: Приятели, Бог ми подари невероятното щастие да ви предам специалните поздрави и благодарности за всички вас тук от Ася - АИМ! Току-що излезе от реанимацията след тежка животоспасяваща операция - гласът и трепереше от любов, вълнение и щастливи сълзи (като моите сега). Помоли ме да ви предам, че благодарение на вас и на Портала, в който тя е сравнително отскоро, благодарение на словото на Учителя, в нея е възкръснало желанието за живот и вярата в Любовта. Ася е човекът, който даде инициативата и изнесе основната тежест на работата по редакцията на книгата Изворът на доброто. Тя ми казваше, че тази книга я лекува по-добре от всичките и лекарства. Бяхме си казали с нея, че ако успеем да подарим на приятелите от Портала тази книга за Рождество, по Великден Бог ще я дари с нов живот. Така и стана по Волята Божия! Благодарим ви за подкрепата и молитвите, прекрасни добри Хора! :feel happy:

:thumbsup2: Алиса! Идвай по-често при нас с твоите свежи и красиви идеи и точни думи! И моят опит показва същото!

Здравей Орлине и на всички, които някога някога сме сънували такива сънища. Моето лично обяснение е по-различно от твоето - бих казала дори противоположно. Човека, когото на времето аз бутнах от скалата беше моето старо аз - онова аз, което ме беше ограничило до "това трябва - това не трябва, ако искаш да те обичат', "ако направиш /не направиш еди какво си - добра си, ще те приемат, ако обратното - лоша си, ще си сама..." Такива ужасии, насилие над себе си, окови, обреченост, робство. Когато разбрах, че съм в плен на собствените си мисловни модели и натрапени ценности - "бутнах ги от скалата"! Да, онова усещане, че ме вкараха в затвора за това, че ги бутам и аз го преживях, но преди да се реша да го бутна. Затова все не се осмелявах да се освободя от оковите си до 45-тата си година - представях си наказанието за това по същия начин като Орлин. После осъзнах, че това с наказанието в онзи затвор ми го нашепват същите тези мисловни модели и ценности, които не се осмелявах да бутна от скалата. Ами то беше гениално просто - те знаеха какво им готвя и се пазеха, като ме заплашваха със затвор! И пак гениално просто беше решението - след като ги бутна всички наведнъж, няма да има кой да ме плаши и затваря вече, нали? Така и стана - онзи "аз" полетя в бездната и никак не ми беше жал за него - благодарих му за всичко добро, което ми беше дал, запазих някои семенца и спокойно му казах сбогом! И животът около мен изведнъж се оказа буден, безгранично свободен и истински, широк и безкрайно разнообразен и непрекъснато променящ се..... :feel happy: (но едва когато мислите в мен се отказаха да го ограничават, разкрасяват, подобряват според техните заспали правила и ценности).

Точно! Благодаря! "Нормална и полезна агресия при децата" на мен - човека, който прекарва сред тях по 8 часа на ден от 26 години насам - звучи като фантазия, родена в ума на психолог, който се вари в соса на прочетената от него куп литература, но определено не познава истинската природа на децата и не ги обича. Когато възрастните не замърсяват с агресия детския свят, когато не им внушават своите агресивни модели на мислене, децата бързо се самопочистват. (Апропо - един доста активен баща преди месец недоволен си прибра детето от школата ми - четвъртокласник - много умно и разбиращо и с голямо сърце дете - но малко тъжно, защото все не можеше да си намери приятели. Каза, че аз съм го превръщала в мекотело, защото съм го учела да си играе с другите глупаци на негова възраст вместо да се защитава от тях и да показва превъзходството си.)

Страхът На мен тази стъпка ми е най-интересна от всички. Дали умеем да "възраждаме" нашите мисли и емоции? Дали им даваме шанс да вържат плод, после да се превърнат в семе, т.е. да извлечем от всичко, което сме мислили и чувствали и знаели днес най-същественото, а другото да оставим зад гърба си. После да посеем това семе в почвата на следващия ден, на следващата ситуация и там това семе да се прояви, но като ново, младо растение. Сравнявам тихомълком поколенията - нашето (и младите, които са наследили начина на мислене) още носи бремето на миналото си - съревнованието, критиката, задълженията, вкарването в правия път. Младите (по дух) са толкова свободни, разумни, точни - носят ни Любовта в очите си. Благодаря ви, че ви има - нашите възродени семенца.

:feel happy: :thumbsup: Мисля, че те разбирам Ина и споделям напълно тази "страст" за живот, за която ни говориш. Тя е в гените ни, в природата ни - докато сме запазили детското в себе си! Растем като дърветата, прераждаме се всяко утро, променяме се всеки ден - едни от "игличките' ни окапват, когато им свърши времето за служене, но на тяхно място напират новите! Сега осъзнавам, че съм спокойна за себе си и съзнанието си именно когато усещам тази "страст" - аз я наричам "детска радост". И какво от това, че някой ще ни гледа като "хвърчащи" или утописти- фантазьори - ние нали си знаем, че земята, в която дълбоко са се потопили корените ни кара да се стремим към слънцето. Детската радост, обаче си отива, когато се превърне в болка, недоволство, разочарование... за това говорят тези, които не оставят тези "страдания - страсти" да управляват живота им - и аз съм от тях. Дали е възможно човек да носи страстта за живот и да не попада в плен на страданието?

:feel happy: Толкова се радвам на градинката от насторение и красиви мисли, която посадихте тук, звездички И хайде да поливаме и прекопаваме с любов тази градинка. Много се радвам сега на младите листенца - толкова нежни и малко сгърчени и измачкани се раждат, а с толкова желание за живот и толкова сила и любов към слънцето - Отварят се и растат с часове - Волята Божия изпълняват.

:thumbsup: Благодаря ти Диана! И аз от известно време с интерес наблюдавам какво се случва тук. Мисля си, че не случайно се появяват от време на време съфорумците, които ти толкова добре си описала като поведение. Преди всичко те ни показват как бихме изглеждали самите ние, ако минем от съществени разсъждения и споделяне на опитностите и вълненията си към раздаване на оценки и поучения (простете ми, приятели, ако неволно съм го допуснала някъде някога). Още си мисля, че това е изпит за нас - дали ще усетим себе си лично, позициите си, начина си на мислене и вярата си в Любовта застрашени от позиции и поведение, които са в дисонанс с тях. Дали ще се вдигнем на защита или ще оставим другия спокойно да се изразява и да разкрива себе си и позицията си сам, не с помощта на нашата съпротива, оправдания, реплики. ( много смешно е да наблюдаваш човек, който удря в празно пространство и сам си вдига ръцете за победа, нали) Усетих и една друга тенденция - стараем се някак различномислещите да ги "вкараме в правия път на Любовта", да им "подадем ръка" (която те не са показали, че искат да им бъде подадена), да ги "спасим" (от нещо, което те смятат за свое достойнство). Това според мен ни е добър урок - да не се намесваме в Пътя и кармата на друг човек. Съвсем не смятам, че безразличието е решението - но според мен е достатъчно да сме тук такива каквито сме и да говорим за това, в което вярваме и да споделяме на какво ни е научил Бог. Другото - то не е наша работа и грижа, а Негова. Мисля, че не бива да очакваме всеки, който е влезнал тук да се държи като всички останали - и все пак си има правила на форума Правила на форумите. Харесва ми как си вършат работата администраторите - тихо, спокойно, с Любов. Не съм попадала в толкова жив и в същото време стойностен и незамърсен от лични разправии форум! Радвам се,че оставаме тук всички - щастливи, че сме заедно по Волята Божия! (А в темите всеки ден излизат и страхотни попадения, много дълбоки и точни наблюдения и разсъждения - благодаря на техните автори!)