Донка

Според мен това е начин да кажем на себе си по-скоро, че сме божествени. На другия го казваме косвено... Когато ми се случва нещо подобно, спокойно и усмихнато казвам на обиждащия мен - "разбирам те, ти си прав да се гневиш - с очите, които ме виждаш. Но мисля, че не съм чак такава заплаха за теб, каквато ти се струвам. Ти си имаш своята свобода и права, каквито имам и аз. Прави всичко каквото намериш за добре - аз ще правя всичко каквото аз намеря за добре. Под Слънцето има място и въздух и за двама ни." Ха, спомням си как моя колежка, която виждаше в моята школа конкуренция на своята, един ден нахълта и с доста остър тон пред 3ма второкласници се нахвърли срещу мен. Децата ме погледнаха изплашено. Аз се усмихвах все по-широко. Изслушахме заплахите и когато настана тишина, тихо и с уважителен глас я представих на децата като директорката на най-добрата школа по английски в града. Тя се обърна рязко и изчезна. Оттогава не ме поздравява, но не ме и напада... . Но въпросът ми бе провокиран от конкретен случай. Петьо - 4 клас с гел в косата , зад гърба ми се нахвърли с обидни, унижаващи думи думи върху Сашко - скромно, рошаво момченце. ... Обърнах се, погалих Петьо (!) и тихо на ухото му но така че да чуят и Сашко и Петя (те са съперници за вниманието и ). Ти си добър и хубав мъж и без да се стараеш да изглеждаш по-така! Споко!, няма нужда да се състезаваш - всеки от вас си има своя красота - различна от другия, нали Петя? Петя се усмихна - естествено госпожо, ама те... Настъпи мълчание. Следващата седмица нямаше и следа от гела, а Сашко беше подстригал косата си (мрази да ходи на фризьор). Двамата разговаряха (не знаеха, че ги чувам) колко добри и хубави били всички деца от класа им....

Не е отхвърляне, нито разрушаване, нито бунтарство - хубава си е думичката. Само е необходимо да различаваме в кое от значенията си "играе" - т.е. да я обичаме повече, да я разбираме по-добре, да не злоупотребяваме с нейното "богатство" .

Силвия и Илиана Бог не създава недостатъци и пропасти - нашите страхове ги "виждат" и създават. Когато на времето се оказах на ръба на пропаст в личния си живот, се оказа, че там и зад мен гори, и въжето е скъсано - повярвах на Учителя, че това е за мое добро и че Бог ме обича и "скочих" с Любов в бездната. Оказа се, че имам криле и това не беше бездна, а Свободата. ... Сега имам "гнездо" - когато искам, летя, когато искам, се връщам в него - свободно! Не използвам въжета - нито за себе си, нито за хората около себе си. Вместо да им казвам, че са вързани, показвам им , че имат криле и им давам кураж да ги разтворят...

В нашия език тази дума е универсална и това прави доста поразии в съзнанието ни - то лесно се поддава на манипулации, Под трябва ние разбираме едновременно: 1 - нуждая се от (need) 2 - мисля, че е необходимо (should) 3 - поел съм доброволно ангажимент да (have to, have got to) 4 - чувствам за свой дълг да (ought to) 5 - задължително е да (по правило) (must) Размиването на драстичните разлики между тези изрази позволява да се замаскират измислени от някого правила (т.5) като значение 1, 2, 3, 4 Може би е време да се вслушваме внимателно в това, което говорим и мислим. Езикът ни е достатъчно богат и изразителен... Това не е мечта, а желание или план. Те винаги имат този ефект на стремеж към измислена представа за резултат, чието постигане води до неудовлетворение и така - в затворен кръг - нещо като наркоманиите. Неудовлетворението и неспокойствието са симптоми за агресия. Това, че сме постигнали някаква цел, нормално поражда радост - "окриляване" - стимул да си поставим нова и да работим за постигането и като сме готови да я променим, ако обстоятелствата го изискват без да изпитваме недоволство....т.е. "нека бъде волята Ти Господи" Мечтата не се постига, тя се сбъдва - има огромна разлика, нали? Ако една мечта се "приземи" с конкретни представи за резултати в определен срок и с определени средства, това вече дали ще е мечта?

Да, зависи как и в какъв момент ще им го кажем. не е задължително непременно да използваме точно тази дума - божествен. Ако не са готови за нея, можем да им го преведем на техния език. Струва ми се, че много хора имат нужда да видят в себе си божествената искрица, защото груповото ни съзнание ни манипулира като непрекъснато ни кара да се сравняваме и да се състезаваме. Това оставя или усещането за някакъв недостатък в нас, някакви слабости, които постепенно се заформят в комплекс за малоценност; или усещането за превъзходство над останалите, което постепенно прераства в гордост и суета. Да кажа на някого, че е божествен, за мен означава да му внуша, че няма нужда да се сравнява или състезава, за да се чувства силен, добър... защото той си е такъв по рождение и хората го обичат независимо от това какво е постигнал и дали е сгрешил или направил нещо перфектно. Оказа се, че е много простичко да покажеш на другия, че е божествен, когато свалиш всякакви критерии за резултати, които трябва да постигне и се радваш само на опита, който все пак прави. Понякога е само достатъчно в очите ни другият да прочете радостта, че сме заедно и общуваме, да види интереса и уважението, с който го слушаме. И един нов въпрос сега ми се завъртя, а как да кажем на някого, че е божествен, ако той току що умишлено се е опитал да огорчи другия с нещо , да му каже че има недостатък, да го "сложи на мястото му"?

Рабирам по-добре отколкото изглежда, защото в своите млади социалистически години доста време поживях, стараейки се да направя света и хората по-добри и правилни според комунистическия идеал. Но Бог си каза тежката дума за идеалите и тяхното приложение... Сега нямам идеали - имам само любов и свобода и смирение и вяра в доброто, заложено у всеки от нас, вяра в силата и хармонията на организма, чиято малка клетка съм. Може би вие и администрацията не постигате резултати точно защото поставяте някакви критерии за отчетен резултат и ако тези ваши критерии не се покрият, сматате, че няма резултати. Ние, работещите тихо, ежедневно, с любов - всеки на мястото, на което Бог го е поставил и така, както е заложено в кода му - не постигаме резултатите, за които говориш, защото не работим за резултати. Това е една от "перлите" - поуки, които си отгледах в тази "мидичка-живот" - когато спрях да постигам резултати в професията и личния си живот, започнаха да стават чудеса... Работя и живея всеки ден поотделно - като птичките на Христос - само за щастието, което изпитваме докато общуваме с децата и възрастните ми ученици...Резултатите си идват сами, когато и точно защото не ги очаквам и преследвам, а само правя всичко и само това, което ми е отредил Бог в определения момент. Те са това, което е трябвало да се случи за мое и на другите добро по Божията, а не по моята воля и идеал. Хората се делят на млади по душа и остарели по разбирания - не по години. Срещала съм млади хора на 70 г. и закостенели в правилата и натрапчивите си идеи хора на 30г. Реалния живот? - Какво разбирате под реален живот? За мен това е "днес" за всеки от нас - и нима моето днес може да бъде като това на някой друг? И това, че моето днес не прилича на това на Майкъл, това означава ли, че не е реално?

Много пресни са опитностите с наложени от борбени "екипи" идеали и "почистване" на обществото от "лошите и неправилно мислещите и действащите" и "изчистване и препрограмиране на кодовете" на отделните човешки единици в името на сбъдването на възвишените идеали на една група от обществото, самопровъзгласила се за мозъчната му клетка... Не е зле да прочетем отново "Фашизмът" на Жельо Желев .... Наистина ли? Вече си мисля,ч е светът винаги се е движил напред от благодарение на работещите с Любов, а не на разрушаващите....

Не, няма да се махнем Младите искат да сме до тях и да им помагаме да създадат новото - новата епоха. Да им помагаме с много Любов, одобрение и подкрепа - не със съвети и поучения, не с търсене на слабости и поправяне на грешки! Ние - горелите и оцелелите знаем, че винаги има път, винаги има нов старт, винаги имаме сили в себе си, за които дори ние не подозираме. Ние знаем и още нещо - какво изгори нашата младост! (светлите хоризонти на комунизма, партията е права дори когато греши, намери врага в своите редици, направи си самокритика пред всички, посвети живота си на светлите идеали и на обществото, социалистическо съревнование и т.п. ) Да споделя нещо, например. Приятелката на сина ми сега започва работа - любимата, за която е учила - детска учителка с чужд език (нашата професия ). Виждам сякаш себе си преди 25 години. Няма време нито се сеща да се храни, да пие вода, дори за тоалетната. Трябваха ми 15 години, за да схвана, че учителят учи и възпитава не с всеотдайните си грижи-жертви за децата, а с примера си. Нашата жертва репродуцира хора, които се жертват като нас самите и такива, които смятат за нормално другите да се жертват за тях. Каза, че не е виждала нещата и от този ъгъл. И допълни, че май същото е и с майката... Надявам се, че и спестих някоя и друга година за това прозрение...

Моля съфорумците с медицинско или подобно образование да се произнесат професионално по следния казус: Ако една клетка на жив организъм, НЕ проявява следните качества: и проявява следното поведение: То тя ракова клетка ли е или имунна ?

Петър Дънов - Изворът на доброто Последно слово на Учителя Новите отношения - стр. 111 изд. Орбел - София - 2000 ISBN954-496-038-4

Чудесно казано! Прегръдката ни помага да разпънем гордостта си, суетата си, страховете си, предположенията си, ревността си.... да отворим и разширим съзнанието си, да повярваме, че Бог ни пази и сме свързани... И все пак си мисля, че ако не сме готови за това разпятие... може би то няма да ни помогне, а напротив, ще изплаши и нас и човека когото се каним да прегънем.. Как мислите вие?

Не са в противоречие, според мен. Не бива да забравяме, че изреченията са извадени от контекста им. Първото означава, че не можем и не бива да се надяваме, да разчитаме или да искаме друг човек да ни направи щастлив. Щастието ни си зависи от самите нас само - от начина ни на мислене, постъпките ни, отношението ни към себе си, света си, хората... Не можем и не сме длъжни да ощастливим никого по същата причина. Да се напъваме или да си въобразяваме, че сме го направили би било проява на гордост и желание да обсебим живота и щастието на другия. Второто: означава, че трябва да сме благодарни и да ценим високо хората, които ни обичат и на които можем да разчитаме. Те не са и от тях НЕ зависи нашето щастие. Те са нашето богатство. Щастливи ще сме, ако отношението ни към тях е като към дар от Бог.

Радвам се за вас Аз винаги съм си знаела "програмата си" - за какво съм родена - откак се помня все нареждам куклите и ги уча на нещо и им пея и играем заедно с тях На мен ми е интересно сега да наблюдавам как детето осъзнава и започва да развива това, за което е родено. И се старая да осъзная и усетя и направя това, за което Бог ме е сложил до него в определения момент от живота му.

Ако хората са пратени от Бог при нас, в нашата обща локвичка, в тяхната програма е заложено да ни покажат нашето истинско божествено състояние - Анасуйя - като се свържат с него и ни го посочат. Ако на нас ни е трудно да го постигнем, те ще ни го покажат и ще ни налеят Любов и кураж да го постигнем. Според мен това е заложено в програмите ни от Бог. Когато детето капризничи или проявява Асуйя (благодаря на Макс за ценните термини!)- "Асуйя означава, когато си тъжен, объркан, претенциозен, обзет от страсти" - не се лекува със строгост или забележки или наказания или игнориране или поучения. Те вместо да изпишат вежди, вадят очи. Опитайте да погалите или прегърнете това дете или възрастен, да го погледнете в очите с любов и да му кажете че го обичате много и че той е едно малко съкровище и ще видите изумителния ефект. Благодарна ще съм на Макс ако сподели как се преодолява състоянието Асуйя.

И аз се присъединявам към отбора на тези, които са успели да преодолеят лесната си ранимост по този начин. На мен ми помогна и Лазарев. Благодарение на него осъзнах защо човекът, който се обижда е много по-агресивен от този, който обижда. Този, който се чувства обиден от дума или поведение всъщност е наранен от това, че поведението на другия не отговаря на неговия модел за "правилно" поведение и на неговите предварителни очаквания. Но този модел и очакванията са всъщност вид ограничаване на свободата на другия. Обидата може да се усети и ако другият волно или неволно докосне в нас болезнена струна, рана, която вместо да лекуваме, ние смятаме за "благородна чувствителност" и задължаваме другите да ни стъпват на пръсти, да се съобразяват с раната ни и да ни пазят. После, обаче, усещаме неискреност и неестественост в тях... която сме си "купили" с обидчивостта си. Понякога обидата ни връхлита неочаквано - тогава можем само да благодарим на този, който ни я е причинил - той ни е показал някакво слабо място, за което не сме подозирали, зависимост от нещо, която не сме забелязвали до момента...

Благодаря ти Ваня! Мисля, че това е една от най-ценните теми, които някога сме имали във форума! За мен това е единственият начин да помогнем на приятелите и на всички хора около себе си и на себе си... Но: Какво означава да кажем на приятеля си,че е Божествен? Как да го направим? Кои са симптомите, че той има нужда да му помогнем така? Трябва ли да чакаме да изпадне в нужда от помощ, за да му кажем, че е Божествен? Казвали ли са ви някога, че сте Божествен и помагало ли ви е това? Казвали ли сте на някого, че е Божествен и помагало ли му е това?

Благодаря - доколкото разбирам, това бе посочено като мой недостатък. Хубаво е да се доуточни понятието индивидуалист , обаче. Ако аз съм индивидуалист, то това би означавало, че индивидуалистът е човек, който: - слуша и следва вътрешния си глас само (ДНК кода си по рождение); - реализира само програмата, заложена в него от Бог като прави всичко на което е способен и само това на което е способен в настоящия момент, на мястото и във времето, в което е попаднал; - не се опитва да преценя доколко добре вършат работата си другите хора, просто живее и работи заедно с тях такива каквито са; - не се подчинява на програми, които не отговарят на заложената в него изначално. - не се опитва да поправя нито своята програма, нито чуждата за "доброто" на организма, чиято клетка е. - не се опитва да оценя работата на целия организъм и да го променя според своите разбирания за "правилност". Ако това е определението за клетка - "индивидуалист", аз съм щастлива, че притежавам този "недостатък"и го наричам с две прости думи - безусловна Любов и Свобода - за себе си и всички останали. Сега се замислям, обаче, как се наричат онези клетки които правят това, което НЕ прави клетката "индивидуалист"? Благодарна ще съм на съфорумците с медицинско образование, ако ми помогнат...

Добре дошъл Фелини. Радвам се, че и вие общувате с децата (не просто преподавате предмета си) с любов. Всеки тук сам решава дали и доколко да бъде искрен и точен.. Всеки е свободен да приема написаното от другите както той намери за добре... Има ли мярка, с която да се провери искреността и да се премери точността? Кои неща искате да промените в положителна посока конкретно? И как очаквате да ви подскаже някой начин за това? С уважение Добре дошла Деси. В България много хора не работят и никога не са работили само за пари. Винаги е имало учители, които са учили децата на любов, добрина и радост от живота. Това, че в учебниците ни има куп недомислици не пречи на учителите по призвание да отглеждат поколения от деца, които намират мястото си в живота и стават по-добри и разумни от нас. Истинското образование и реалното разбиране за ученето работи, но скромно и тихо в някои класни стаи. Тези, които най-добре преценят качеството на нашата работа са.... учениците ни, децата! А, това е много добър въпрос! Поздравления! само че аз бих го формулирала малко по-рационално-оптимистично: Как ние учителите да помогнем (или да не попречим) на децата да усетят и развият това, за което ги е създал Бог? Може би за това наистина си струва да споделим опита и размислите си.

Когато на времето помолих моите приятели да ми помогнат и да ми кажат къде греша в семейния си живот, някои ми казаха, че прекалено много търпя, прощавам и забравям обидите, които ми причинява. (аз, обаче и досега смятам търпението си и умението си да прощавам и да не се обиждам за своя силна страна, не за недостатък). Други ми казаха, че аз прекалено обичам професията си и това предизвиква ревността му. Излезнах в неплатен отпуск една година, за да се грижа само за семейството, но нещата станаха още по-напрегнати. Други ми казаха, че жената в семейството трябва да подкрепя мъжа и винаги да се съглсява, а не да си казва мнението, когато то се отличава от неговото (бяха 80те години) - подтискала съм мъжката му гордост. Млъкнах и започнах да се съгласявам с всичко - стана още по-зле. ... и още имаше.. за 20 години Никой не успя да се постави на моето място и да разбере моите грешки - само аз можех да го направя, но докато разчитах другите да ми го кажат, все се доверявах на техните преценки и съвети и не слушах и не обичах себе си, а все си търсех недостатъците... Накрая все пак на ръба на пропастта прогледнах - сама разбрах, че просто не бяхме един за друг, бяхме прекалено различни, макар и да се обичахме много. Разбрах, че се бях вживяла в позицията си на жертва и се харесвах "благородно- нещастна". Разбрах, че не можех да преодолея гордостта си, че ще се справя с това и няма да се предам и да го напусна, и да загубя това, за което се бях борила и старала толкова години. Разбрах, че се страхувам от неизвестността на промяната и предполагаемата самота - предпочитах тормоза в семейство. Сега, когато ме помолят да им помогна и да им кажа къде грешат, на всички казвам, че човек винаги има само един НЕ- ДОСТАТЪК - НЕ обича ДОСТАТЪЧНО щастливото себе си и не чува и не вярва на своя вътрешен глас - само той може да му покаже и грешките му и верния му път. Когато чух гласа си и разбрах урока му, остана само страха от самотата. Тогава разбрах и за какво са ми сложени приятелите до мен... Не ме оставиха сама нито за миг в най-тежките ми дни и месеци. Благодаря им на всички - не за съветите, не за критиката, не за съжалението - за това, че ми даваха кураж и одобрение да променя себе си и живота си така, както аз сама бях решила да го направя.

И за сетен път се убеждавам, че никога нищо не се случва в живота ни случайно ... като появяването на тази тема... Откак я отвори Майкъл (благодарности), забелязах, че ми се изостри вниманието към собственото ми поведение с децата. Хванах се рядко макар да изпускам нещо от рода на: - не си достатъчно внимателен, когато избираш времето... смених го с опитай сега да работиш още по-внимателно... - имаш две неправилни изречения - не ги обмисляш достатъчно смених го с: Имаш две изречения, които те молят да ги обмислиш още веднъж - разсеяхте се, загубихте докъде стигнахме... смених го с: - починахме си, сега ушите, очите на работа... пръстчето да им покаже докъде стигнахме... Можем да живеем и работим заедно без да си откриваме и посочваме недостатъците! Опитайте, не е чак толкова трудно да видиш добрата страна на това, което изглежда на пръв поглед недостатък. ( май единственият недостатък, за който се сещам е склонността да си търсим и казваме недостатъците ) От опита си в психологията смятам, че когато някой намира и казва на другия негов недостатък, всъщност говори не за другия, а за себе си. Същото, разбира се, важи и за казването на положителните черти...

Споделям напълно! Четох в една беседа (не помня точно коя), че ако извадим някакъв недостатък на другите, той рано или късно идва при нас. Затова Учителят съветваше, ако виждаме недостатъците на друг човек, да ги приемаме като предупреждение за потенциален проблем в нас самите и мълчаливо да се вгледаме в себе си и да се учим от тях.. сламката, която съзираме в чуждото око може би е симптом за греда в нашето собствено...? За екипа: - Добрият екип се създава, когато хората са обединени от една обща кауза, но всеки дава най-доброто от себе си както е способен в момента. Ние сме различни и различно способни - затова вместо да се посочват недостатъците, май е по-добра идея да се намерят силните страни на всеки и всеки да прави това, в което е най-добър в момента. (Случвало ми се е да ми "поправят" професионални недостатъци колеги, които никога не са работили с малки деца. ) - Ние сме общност, не екип - мисля си сега. Всеки от нас ако носи топлина, светлина, безусловна Любов и подкрепа на хората около себе си, това е повече от достатъчно. Ние сме силни не толкова с групови акции, колкото с личното си присъствие, излъчване и пример. Да вдъхваме любов, смелост и спокойна радост на всеки, според мен е по-ценно, отколкото да отчитаме мероприятия... (Лична позиция - нищо повече)

Благодаря ти Илиана! Ето това е случаят, в който "помагат" на приятеля да се "поправи" като му казват неговите недостатъци и слабости. "От опит казвам, че когато някой усети, че в нещо /някакво човешко качество/ го превъзхождаш става враждебен и мнителен. " Бих добавила - когато някой усети, че по нещо (някакво човешко качество) се различаваме от него принципно, става доброжелателно настойчив да ни "поправи" и ни вкара в стандартите си. Може би точно по това си различаваме приятелите: -това са тези, които виждат в нас силите зад привидните и временните ни слабости и заблуди и не ни правят опис на "добрите качества и недостатъците" ни. - това са тези, които пазят нашата свобода и право да бъдем себе си точно толкова колкото пазят своята свобода и своето право. - Това са тези, които не ни казват защо сме паднали, а ни уверяват, че имаме сили да станем и продължим, и ни подават ръката си - това са тези, които не ни показват грешките ни, а ни предлагат други варианти за решение на проблема, но ни оставят да си избираме сами дали да продължим по стария път или да си изберем нов. И все пак Точно казано!

Какво означава "недостатъците на другия"? Ами ако нашата и неговата ценностна система не съвпадат? Ако това, което ние смятаме за негови недостатъци, за него всъщност са силни страни? Ето ви пример: Моите приятели винаги са смятали за мои недостатъци, че: - се държа прекалено "фамилиарно" с учениците си - аз смятам, че съм техен приятел, а не авторитет. - одобрявам всяко нещо, което направят децата (и моите и чуждите) и не ги критикувам - аз смятам, че така помагам на децата да обичат себе си и да се учат от грешките си, не да се страхуват и срамуват от тях. - не се защитавам, когато някой злослови или ме напада - аз смятам, че най-добрата защита е "обърни другата буза" и кажи благодаря, обичам те; - примирявам се със всяка ситуация и не съм настойчива в изпълнението на желанията си - аз смятам, че е по-добре да видя доброто в това, което се е случило и извлека ползите му максимално; моите желания не винаги са най-доброто за мен и ако настоявам на тях пропускам да видя "подаръка" си.... Оценям тяхната загриженост, но нямам намерение вече да се "поправям" по чуждите стандарти. За мен единственият начин да помогнем на приятеля си, а и на всички хора около нас, е да им покажем техните силни страни , да им напомним да се обичат и вярват в доброто в себе си; да помнят, че всяко нещо, което се случва е за тяхно добро и да се учат от всяка болка, разочарование или неуспех.

Благодаря ти Силвия! Имам и още един случай, който ми е малко странен, но ми се е случвал. По едно и също време на годината известен период е свързан с необяснимо за момента безсъние. Този период е свързан с неприятен спомен или стрес или някакво силно вълнение в миналото. Лазарев говори за "радиация на стресовите ситуации в бъдещето". Осъзнаването на връзката помага, макар и не напълно - може би е някакъв вид предупреждение, профилактика да не се посрещат събитията с такава болезнена реакция или свръхсилни емоции... или симптом на нещо недоизчистено докрай...

Време ми е да садя и поливам неуморно каквото и както умея - други да се радват, а аз на тях,че се радват. Време ми е да живея - Бог ще реши кога да си отида оттук - дотогава ще обичам и служа на този свят. Време ми е да лекувам с любов, както съм се научила от собствените си болки и да помагам на малките да се учат да съграждат живота си и себе си сами. Време ми е да се смея и играя на воля... Разбрах, че това е най-сериозното и важно изкуство в този свят. Кога да мълча и кога да говоря - Господ ми казва... За обичта ВИНАГИ е време.