Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Станимир

Глобални Модератори
 Моят Профил  Моята Активност

  • Общо Съдържание

    7082

  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    92

 Съдържание Тип 

Блог Постове добавени от Станимир

  1. Станимир

    Учителят

    От Станимир,

    „Учителю, кажи ни!“ –
    награда по-голяма
    от питащите ученици няма.
    Щом знанието търсят,
    учителят не го стаява –
    на всеки с радост отговаря.

    „Учителю, дали е вярно...?“ –
    той истината няма да прикрие,
    на търсещите знание, навярно,
    най-чудни тайни ще разкрие.
    Ще им отвори приказните порти
    към нови светове незнайни –
    „Учителю, благодарим ви,
    за даровете ви безкрайни!“
  2. Станимир

    Звездното дете

    От Станимир,

    Звездното дете не познаваше нищо друго освен любовта. Накъдето и да погледнеше, тя беше там – красива, жива, незаменима. Дълбоко в него, изпълнено с обич, детското му сърчице биеше неудържимо, пламнало от желание да сподели това безценно богатство. Искаше му се да озари вселената с изпълващата го светлина. Искаше му се да разкрие и подари цялата безбрежност, която чувстваше в себе си. В своята мъдрост обаче, неговата майка грижливо криеше океана от светлина. Зорко бдеше тя над своето дете, пазейки го от света и за света. Знаеше, че неговата оживотворяваща любов ще възпламени всичко, до което се докосне. Знаеше, че щом съзрат неговата чистота, всички хора и звезди щяха да ослепеят. Единствено тя – майката – можеше да устои. Затова, внимателно събираше огнените лъчи. Тези, на които хората можеха да устоят, разпращаше по света; останалите търпеливо пазеше за бъдещето.
  3. Станимир
    Свечеряваше се. Пътникът ускори крачка, въпреки притискащата го умора. Вече беше близо, но съчетанието между ставащата все по-оскъдна дневна светлина и обилно сипещия се сняг, можеха да затруднят ориентацията му. Това, че валеше още от сутринта, пораждаше видимо недоволство в крачещия забързано мъж – на места се бяха натрупали големи преспи, които му се налагаше да преодолява. През този ден лицето му неведнъж бе отправило злобни и осъдителни гримаси към природата, заради безсмислената й снежна прищявка. А и вятърът на моменти също беше доста силен и неприятен противник, изпращащ насреща му сняг и режещ студ. Това, че през дългите си пътувания бе попадал в далеч по-тежки условия, не представляваше особена утеха за напористия пътник. Не успяха да го успокоят и изкараните сякаш от чудна приказка кътчета, които днешният ден му беше представил. Единствено значение имаше, да пристигне възможно по-скоро. Всички негови мисли, желания и надежди бяха там. Там! Ах, колко много пъти вече, това „там“ бе променяло местоположението си...

    Понякога сред мислите на пътника случайно изплуваха спомени от неговото детство, когато той все още не пътешестваше. Тези фрагменти от миналото неизвестно защо бяха изпълнени с носталгия, за която той нямаше разумно обяснение. Дали дълбоко в себе си не тъгуваше по изгубената детска наивност или усещаше умора от дългите си пътувания? Дали тайно не изпитваше желание да изостави своите, крепящи целия му път стремежи, отегчен от нескончаемото им преследване? Не знаеше и не искаше да знае. Той имаше важна цел. Тя беше там, очакваше го и при първата мисъл за нея всички неканени посетители в съзнанието му бързо се изпаряваха.

    Пътникът крачеше нетърпеливо в преследване на своя триумф. Няколко последни, разкъсващи нервите стъпки и... триумфът дойде, а плячката бе повалена...

    Вечният Пътник наблюдаваше безмълвно пътуването си. Виждаше себе си безпомощен и отчаян, изгубен в безкрайните търсения. Виждаше своите страдания, без обаче, самият той да страда. Знаеше, че тези наивни и глупави странствания все пак ще дадат своя резултат. Той изпрати лъч надежда към заспалото в изтощение тяло.

    На сутринта споменът за отминалата вечер все още беше жив, но разочарованието до голяма степен бе отшумяло. Пътникът за пореден път не намери това, което търсеше. Странно беше обаче, че чувстваше в себе си необяснима сила и надежда. Първите мисли при пробуждането му отново бяха свързани с неговото детство и, за разлика от преди, този път сякаш не бе склонен, така бързо да ги отпрати. Нещо дълбоко в него го увещаваше, че „там“ все пак съществува. Дали детските спомени не искаха да му подскажат, как да го потърси? Той отново реши да тръгне на път. Сега обаче посоката щеше да е различна – завръщаше се там, където бе отраснал. Може би у дома щеше да намери правилния ключ. „Там“ отново изглеждаше толкова далече и все пак по-близо от всичките му търсения досега.

    А „там“ стоеше Вечният Пътник и търпеливо наблюдаваше. Да, не този дом трябваше да бъде намерен, но и това беше добро начало. Вечният Пътник, всъщност, никога не бе напускал дома си при своите пътувания, защото и той, и домът му бяха навсякъде. Винаги бдящ и неуморно изпращащ пътеводни лъчи, той спокойно и мълчаливо чакаше да бъде намерен – там където всички пътища свършваха и започваха.
×
×
  • Добави...