Диляна Колева

Детето ще обясни защо е тайна, от него е важно да излезе обяснението. Другото е здравословно любопитство, нещо, което иска да си обясни.

Здравейте!
Искате успешна връзка, но забравяте че е необходимо да изградите добра и съзнателна връзка със себе си. Съвета ми е да потърсите психотерапевт с който да работите в насока развиване на емоционална интелигентност, повишаване на самооценката и развиване на асертивно общуване.
Успех!

Истинската любов дава смисъл и пространство за пълноценни отношения и развитие на страхотна връзка. Тя не се случва, когато има неосъзнати страхове, които не са преработени в смелост и увереност. Вие влизате в главозамайващи и изтощителни връзки, защото сте изгубили смисъла на вярата, красивото и хубавото в любовта. Искате добра връзка, но само  с искане не става трябва и психотерапия. 
Успех по пътя на промяната!

Електра, съпругът на моята приятелка, за която ти писах в предния пост, безумно я тормози, с постоянните си забележки, че тя пали цигара след цигара. Тя изразява своя гняв към неговия контрол, като пуши още повече. Той стои в страха си да не я загуби. Дълбока несъзнателна уплаха - губя я "ще умре". Фактически, той я губи като емоционално свързване с всяка една забележка която и прави.
Страх те е да не изгубиш приятеля си, но не заради цигарите. Фиксираш ли се в това - сигурно е, че ще го изгубиш като отношение. Но и никога няма да разбереш защо се страхуваш толкова. Твоят страх е в основата на тревогата за приятеля ти, а не неговото пушене. Губила си, нещо, някой, непреодоляно е, създава ти тревоги в другите отношения. Това е важно да се отработи.

Здравейте.
Пиша тази тема, защото си обещах, когато се "справя" :-) с паник атаките, да напиша такава тема за всички тези, които са в техния плен.
Първо искам да благодаря на д-р Първанов, който след един телефонен разговор ме насочи към Психотерапевта, с когото преминах през всичко, което ме беше затрупало, объркало и докарало до ужас. А за самия психотерапевт какво да кажа - той е просто СУПЕР. Благодаря му от цялото си сърце, че ми помогна отново да се радвам на живота с неговите хубави и не толкова хубави моменти. 
Историята няма да ви я описвам, тъй като е идентична с историята на всеки един от вас. "Симптомите" са си едни и същи, страховете и те, усещанията също.
Пиша Ви този пост, за да ви кажа, че ИМА ИЗХОД и само човек, който не е готов и не иска, той не може да справи /вторичните ползи ;-)/ и няма смисъл човек да се мъчи сам /а вярвайте ми аз опитвах дълго време/, да се бори с това ужасно състояние и да губи най-хубавите си години, а да се довери на терапевт, с чиято помощ ще се справи за кратко време и ще си продължи живота. Откровено мога да кажа, че това са едни от най-смислено похарчените ми пари. :-) 
Благодаря още веднъж от цялото си сърце за помощта.
Поздрави

Така се е случвало, че съм попадала на лекарска грешка, спрямо мен, спрямо децата ми, спрямо мои близки.
Отговора: Игнорирам я и поемам нещата в свои ръце. Зад бялата манта стои човек, и доста пъти, не знае доста неща.

Спрямо мен: така се случи че на 25-я си рожден ден реших да почерпя колегите със спрайт, така се случи, че точно този ден колежката видяла, че бутилката с кислола се е пукнала и изсипала кислола в бутилка за спрайт. така се случи, че аз, която не пия спрайт, изведнъж така ожаднях и взех бутилката от спрайт в която имаше кислол. Последваха линейки, болници, бърза помощ. така се случи, че нямаше кой да ми обърне внимание в болницата и след това така се случи, че ме оставиха сама да търся кабинета за преглед на гласните струни, които вероятно бяха изгорели, так се случи, че се изгубих в болницата, защото нямаше кой да ме придружи през корпусите в дъждовната нощ. Прекарах нощта на рождения си ден в една празна болнична стая. До тук имаме поредица от грешки. Нищо не можа да ми развали настроението, почерпих сестрата от нощната смяна с кафе и се забавлявах как всички се учудваха какво ми се случва на рождения ден. Дойде сутринта и реших да си ходя, но трябваше да мина поредица от прегледи, нямаше ми нищо, но ми откриха язва , казаха изчакай епикризата и ще си ходиш. Така се случи, че в този ден имаше стажанти, една от сестрите много искаше да им покаже как се слага система и въпреки че обясних многократно, че мен ме изписват, така се случи, че се озовах със система без нужда и един час още в легло. Лекарят дойде, за да я отмени, но беше късно. когато системата свърши, си отидох. Дори за една секунда не се ядосах на никой, не успях, беше ми интересно какво се случи.

Друг случай с децата ми преди месец. Бяха при баба си, а аз във Варна. Казаха болни са. Знам лекарите там и казах точно при кого да ги закарат. докато успея да се обадя, вече им бяха изписани антибиотици, баба им ги беше взела и ги беше започнала. децата ми не са вземали антибиотици от бебета. Твърде далече бях ,за да реагирам -200км. и с много ангажименти. След 5 дена поисках втори преглед да им направят пак там и държах на рентгенова снимка, за да разбера има ли нужда от тези лекарства. Обаждат ми се и ми казват едното дете е с пневмония скрита , започваме втори антибиотик, а другото за да не се случи същото с някакъв си антибиотик. до тук бях с ангажиментите, взех си изпита за 15 мин и тръгнах. Минах 500км за един следобед, за да ги прибера във Варна същия ден, за да отидем на лекар и да потвърдя на себе си( защото аз не се съмнявах, че са здрави), че няма никаква пневмония( иначе потвърдена от рентгенолог и детски лекар) спряхме антибиотиците и заведох децата на плаж.

За жалост или за радост, кратката ми биография е пълна с такива грешки една от друга по- фрапиращи, две от тях са с летален край за участниците и струващи ни много пари.
Какво значи тук да приемам или да отхвърлям или да коментирам. Грешките са поредица от действия, водени от някаква мисъл, които водят до неудоволствие у даден човек.

в първият случай лекарите ми казаха: " Трябва да съдиш колежката си, която е сложила кислол в бутилка за спрайт, в магазин за химикали. Това е грубо нарушение на правилата" И като я съдя, ще променя ли нещо? Нещо от всичко ще се върне ли назад? Животът тече и ние сме участници в него. Това което е заминало няма да се върне, но ако зациклим в него ще отровим собствения си живот. Моята колежка никога повече няма да се занимава с химикали, въпреки че не чу от мен и дума на упрек, нито пък промених с нещо отношението си- тя напусна няколко месеца след това.
Рентгенологът няма да стане по- добър рентгенолог, ако аз не преживея неговата грешка, а да съдя и да упреквам ще отровя само себе си, до сега за присъда на лекар за лекарска грешка не съм чула.
Грешките са препъни камъните в нашия живот, спъваме се ставаме и си гледаме по- добре в краката после, ако не се научим и не успеем да видим навреме камъка който ще ни счупи главата, ще ходим дълго с превързана глава. Но да стоим и да се ядосваме на камъка....... има ли смисъл!?

Поста ми беше резултат от размисъл:

Мога ли да кажа на(за) някого ,че греши.От тук:
Мога ли да определя аз сама за себе си кога греша?
Върнах лентата ,за да видя какво всъщност определям като грешка?
Определям......, но от позицията на времето, виждайки резултата, преминавайки през начертаното от мен(често трудно и с много мъка), спирам да виждам грешката като грешка.
Защото едно мое по различно поведение, дума , мисъл и ....... аз нямаше да съм това което съм.
Ако аз не искам да бъда това което съм, значи не се харесвам, ако не се харесвам, значи не проявявам уважение към създателя си , подценявам работата на съществата , които се грижат за мен.
Имам ли това право?
Мисля че не.
Следователно, как бих определила развитието си до момента, като грешка?
Това е неуважение, както към мен , така и към всички духовни същества и сили около мен.
Може и да е егоцентризъм, може да е и гордост, може да е и егоизам, ама аз се обичам , обичам и всичко видимо и нивидимо,което се грижи за мен и мисля, че това е прекрасно и го пожелавам на всички.

Та това е тънката логическа нишка в която попаднах без да искам преди да напиша сутрешния си пост.
Като съвсем не твърдя ,че е перфектно развита.
Никола, последното изречение от предишния ми пост е по- важно от предпоследното(за мен).

Здравей Електра, ще ти споделя личния си опит с цигарите и всичко, което излезе зад тях. Надявам се да ти отговоря на почти всички въпроси.
Важно е да започна с това, че съм дете на майка пушачка /две кутии на ден/, която пуши с този интензитет вече 40 години. Пушила е докато е била бременна с мен и във всяка свободна минута след това, така е бил и нейния баща и бащата на нейния баща. С две думи род на върли пушачи, никой не е умрял от тютюн живяха до дълбока старост, майка ми в момента също не боледува от последствия от цигари. /това само за "протокола" с идеята за умиране/
Естествено продължение на родовия навик, аз на 16 години пропуших /по кутия на ден/ не, че ми се пушеше, ама.... модел. На 19 години сериозно си се влюбих в съпруга си /тогава още гадже/ Той стана НАЙ- важния човек в моя живот - така да се каже "моето всичко". Подчертавам това, защото е важно. Аз пушех сериозно вече 3 години.
Тогава "моето всичко" - въздържател, спортист и вегетарианец- ми каза само едно изречение  /цитирам, защото никога няма да го забравя/: "Спри да пушиш, защото устата ти мирише на пепелник, а аз все пак искам да те целуна."
Това ЗА МЕН беше достатъчно. Силни пориви на срам, ужас, и отвращение от себе си се получиха и си казах довиждане с цигарите. Морални вмешателства, критики, поучения и всякакви други намеси от който и да е ИЗОБЩО не ме вълнуваха. Но.... "моето всичко" и отношенията ми с него тогава бяха много силен мотив.
Мина време, да речем 10 години, взаимоотношенията се променят, човек преживява какво ли не, някак си, започна да ми се пуши пак. Започнах първо да имам кутия с цигари - неотворена. После, започнах да я отварям. Когато ми е тъпо - 1 цигара, когато ми е самотно 2 цигари и т.н. Кутия на месец, заминаваше.
Все още, обаче стоеше усещането от онова изречение и то ме караше да го правя тайно - пушенето.
Да, обаче, има една много сериозна закономерност - аако искаш някой да направи прави нещо, забрани му го. И ефекта беше на лице. Последваха периоди на пълно въздържание и на леко припалване. Тогава установих, че ми харесва самия аромат на цигарения дим. Усетих как искам да стоя край хора които пушат, особено на открито, за да усещам аромата на тютюна. Вече бях започнала обучението си в психологията и си дадох сметка, че тук има някаква по - особена връзка между мен и цигарите. Започнах да се наблюдавам, кога имам нужда да запаля цигара и кога го правя, просто, ей така от скука. Започна натоварения ми работен график, тежки отношения, промяна в общуванията, тежки работни моменти, и желанието ми за една цигара се засили. Наблюдавах, анализирах и разбрах. Цигара ми се пуши, винаги когато се чувствам самотна и имам нужда от подкрепа. Аромата на тютюна, отключва мен запаметените в мозъка усещания на близостта и сигурността на родния дом, връзката с моя род, със спокойствието и приемането, което съм получавала. Аромата на тютюна е запечатан в моята обонятелна памет, и това ми носи спокойствие.
Сега знам кога и защо искам да запаля една цигара, внимавам да не става компулсивно действие - пак и пак и пак, защото го установих за себе си като тенденция.
Кометирах опита си с колега, която не можеше да разбере, защо не може да спре цигарите. Моят разказ отключи в нея инсайт: Когато била на 6-7 години, нейният баща също пушач, я водел на някъде, пушейки цигара. С детската си наивност тя поискала да пуши също. Баща и спрял и и подал цигарата. Щастлива и любопитна, тя приближила устни и точно тогава баща и обърнал цигарата и изгорил устата. НАКАЗАНИЕ, през болка. Тя осъзна, че нейното пушене е наказателен процес, тя пали цигара всеки път, когато се чувства несигурна и объркана, колкото по тежък е житейския и период, толкова по учестено е пушенето и.
Надявам се да изведеш отговорите за себе си. Причината може да е и съвсем друга при твоя човек/ в което се съмнявам/, но едно е сигурно, догато той сам не стигне да желанието да осъзнае, защо му е необходимо пушенето, нищо не е в състояние да го спре. 
ПП. И в момента паля цигара, когато имам нужда от усещането за връзка с онзи период и никой не може да ми го отнеме или да ме откаже от това.
 

Добре е да се разбере дали духовете не са метафората на психичния защитен механизъм за справяне с действителността. В никакъв случай не се отрича, а се говори за тях, особено, ако е така. Това е най - прекия път до света на детето и неговата проблематика, страхове, емоции и т.н. Имам случаи с деца, които имат "лилав свят с чудесна гора", в която се скриват, когато искат да се чувстват добре. Друго, което е нон стоп в кола, за която много се грижи и паркира много внимателно, или има чудато куче, което се появява вечер, за да си говори с него и ... т.н.  Това са деца, които трудно се справят с действителните взаимоотношения с родителите и правят бягство във фантазия. Социалната адаптация в училище, ще е трудна, ако не се случи адаптацията си в семейството.

Подчертах думите "спася" и "жертва", защото те показват отношение към проблема. Тежки думи са, задават тежест и сериозност. Семейството преминава през кризи, понякога по - тежки, понякога по - леки. Те са неизбежен спътник на партньорския живот. 
За да се преосмисли едно партньорство и да продължи по- дълбоко и по - зряло като отношения, не се започва с поставяне на условия и правила, които стоят на "болните" места. Най- напред се хваща здравото ядро, а то започва с отговора на въпроса: " Къде съм аз в твоя живот? Коя част от моето присъствие е важна за теб?"  
Семейството е екип, а работата в екип изисква обща цел, планове и приоритети. Те се изясняват и виждате къде са ви допирните точки. Преглеждате "основата", ако тя е здрава има на какво да се гради, ако не е, каквито и тухли да полагате, каквито и правила да измисляте те ще паднат при първия лек трус. 
Разделянето е лесно, другото е трудно, но и градивно - да се прибирате всяка вечер на едно място, да лягате в едно легло, да споделяте обща храна, да се сблъсквате с ежедневните проблеми. Това е което свързва и то довежда до отговори. Другото е лесно, но и деградивно. Разделени, постепенно всеки започва да гради своя собствен свят, насочва мисли в други посоки, започва да прави индивидуални планове, отхвърля част от общите отговорности. До момента, в който връщането обратно ще стане трудно, дори нежелано. 
Когато проверите "основите" градежът изключва условията, а се държи в общото, в компромиса /което е от едното и от другото да създадем нещо ново, трети вариант/ В компромиса / приет по описания начин/ се състои творчеството на новото семейство. 
 

Подчертах думите "спася" и "жертва", защото те показват отношение към проблема. Тежки думи са, задават тежест и сериозност. Семейството преминава през кризи, понякога по - тежки, понякога по - леки. Те са неизбежен спътник на партньорския живот. 
За да се преосмисли едно партньорство и да продължи по- дълбоко и по - зряло като отношения, не се започва с поставяне на условия и правила, които стоят на "болните" места. Най- напред се хваща здравото ядро, а то започва с отговора на въпроса: " Къде съм аз в твоя живот? Коя част от моето присъствие е важна за теб?"  
Семейството е екип, а работата в екип изисква обща цел, планове и приоритети. Те се изясняват и виждате къде са ви допирните точки. Преглеждате "основата", ако тя е здрава има на какво да се гради, ако не е, каквито и тухли да полагате, каквито и правила да измисляте те ще паднат при първия лек трус. 
Разделянето е лесно, другото е трудно, но и градивно - да се прибирате всяка вечер на едно място, да лягате в едно легло, да споделяте обща храна, да се сблъсквате с ежедневните проблеми. Това е което свързва и то довежда до отговори. Другото е лесно, но и деградивно. Разделени, постепенно всеки започва да гради своя собствен свят, насочва мисли в други посоки, започва да прави индивидуални планове, отхвърля част от общите отговорности. До момента, в който връщането обратно ще стане трудно, дори нежелано. 
Когато проверите "основите" градежът изключва условията, а се държи в общото, в компромиса /което е от едното и от другото да създадем нещо ново, трети вариант/ В компромиса / приет по описания начин/ се състои творчеството на новото семейство. 
 

Подчертах думите "спася" и "жертва", защото те показват отношение към проблема. Тежки думи са, задават тежест и сериозност. Семейството преминава през кризи, понякога по - тежки, понякога по - леки. Те са неизбежен спътник на партньорския живот. 
За да се преосмисли едно партньорство и да продължи по- дълбоко и по - зряло като отношения, не се започва с поставяне на условия и правила, които стоят на "болните" места. Най- напред се хваща здравото ядро, а то започва с отговора на въпроса: " Къде съм аз в твоя живот? Коя част от моето присъствие е важна за теб?"  
Семейството е екип, а работата в екип изисква обща цел, планове и приоритети. Те се изясняват и виждате къде са ви допирните точки. Преглеждате "основата", ако тя е здрава има на какво да се гради, ако не е, каквито и тухли да полагате, каквито и правила да измисляте те ще паднат при първия лек трус. 
Разделянето е лесно, другото е трудно, но и градивно - да се прибирате всяка вечер на едно място, да лягате в едно легло, да споделяте обща храна, да се сблъсквате с ежедневните проблеми. Това е което свързва и то довежда до отговори. Другото е лесно, но и деградивно. Разделени, постепенно всеки започва да гради своя собствен свят, насочва мисли в други посоки, започва да прави индивидуални планове, отхвърля част от общите отговорности. До момента, в който връщането обратно ще стане трудно, дори нежелано. 
Когато проверите "основите" градежът изключва условията, а се държи в общото, в компромиса /което е от едното и от другото да създадем нещо ново, трети вариант/ В компромиса / приет по описания начин/ се състои творчеството на новото семейство. 
 

Естествено, че отговорите са дадени съзнателно, несъзнателно стигаме или в дълбинен терапевтичен процес или с хипноза. 
И??

Добре е да се разбере дали духовете не са метафората на психичния защитен механизъм за справяне с действителността. В никакъв случай не се отрича, а се говори за тях, особено, ако е така. Това е най - прекия път до света на детето и неговата проблематика, страхове, емоции и т.н. Имам случаи с деца, които имат "лилав свят с чудесна гора", в която се скриват, когато искат да се чувстват добре. Друго, което е нон стоп в кола, за която много се грижи и паркира много внимателно, или има чудато куче, което се появява вечер, за да си говори с него и ... т.н.  Това са деца, които трудно се справят с действителните взаимоотношения с родителите и правят бягство във фантазия. Социалната адаптация в училище, ще е трудна, ако не се случи адаптацията си в семейството.

Стоиш на плитко ... 

Няма точен отговор, Найдене. Не е лингвистика, както сам споменаваш. Има смърт - никога не е била трагедия, освен в желанието на съвременния човек да свръхконтролира, откъснат в гордостта на материализма си. В твоето вътрешно приемане на смъртта е точният отговор. Тогава, когато е истинско, не на думи, а през сърцето си знаеш, че смърт няма. В какви думи ще се облече това познание, е избор, но без него каквото и казване да е, е механика. 
С обич, Орлин

Въпросите, които е важно да си зададеш са по скоро насочени към теб. С какво пушенето на този човек ти е толкова важно? Какво искаш да дадеш на себе си с този опит за "помагане"? Потребността да съм важна за някого, защо е насочена към този човек? И отговорът не е толкова повърхностен, като - защото ми е скъп и ми е важно да му помогна.

Здравей Електра, ще ти споделя личния си опит с цигарите и всичко, което излезе зад тях. Надявам се да ти отговоря на почти всички въпроси.
Важно е да започна с това, че съм дете на майка пушачка /две кутии на ден/, която пуши с този интензитет вече 40 години. Пушила е докато е била бременна с мен и във всяка свободна минута след това, така е бил и нейния баща и бащата на нейния баща. С две думи род на върли пушачи, никой не е умрял от тютюн живяха до дълбока старост, майка ми в момента също не боледува от последствия от цигари. /това само за "протокола" с идеята за умиране/
Естествено продължение на родовия навик, аз на 16 години пропуших /по кутия на ден/ не, че ми се пушеше, ама.... модел. На 19 години сериозно си се влюбих в съпруга си /тогава още гадже/ Той стана НАЙ- важния човек в моя живот - така да се каже "моето всичко". Подчертавам това, защото е важно. Аз пушех сериозно вече 3 години.
Тогава "моето всичко" - въздържател, спортист и вегетарианец- ми каза само едно изречение  /цитирам, защото никога няма да го забравя/: "Спри да пушиш, защото устата ти мирише на пепелник, а аз все пак искам да те целуна."
Това ЗА МЕН беше достатъчно. Силни пориви на срам, ужас, и отвращение от себе си се получиха и си казах довиждане с цигарите. Морални вмешателства, критики, поучения и всякакви други намеси от който и да е ИЗОБЩО не ме вълнуваха. Но.... "моето всичко" и отношенията ми с него тогава бяха много силен мотив.
Мина време, да речем 10 години, взаимоотношенията се променят, човек преживява какво ли не, някак си, започна да ми се пуши пак. Започнах първо да имам кутия с цигари - неотворена. После, започнах да я отварям. Когато ми е тъпо - 1 цигара, когато ми е самотно 2 цигари и т.н. Кутия на месец, заминаваше.
Все още, обаче стоеше усещането от онова изречение и то ме караше да го правя тайно - пушенето.
Да, обаче, има една много сериозна закономерност - аако искаш някой да направи прави нещо, забрани му го. И ефекта беше на лице. Последваха периоди на пълно въздържание и на леко припалване. Тогава установих, че ми харесва самия аромат на цигарения дим. Усетих как искам да стоя край хора които пушат, особено на открито, за да усещам аромата на тютюна. Вече бях започнала обучението си в психологията и си дадох сметка, че тук има някаква по - особена връзка между мен и цигарите. Започнах да се наблюдавам, кога имам нужда да запаля цигара и кога го правя, просто, ей така от скука. Започна натоварения ми работен график, тежки отношения, промяна в общуванията, тежки работни моменти, и желанието ми за една цигара се засили. Наблюдавах, анализирах и разбрах. Цигара ми се пуши, винаги когато се чувствам самотна и имам нужда от подкрепа. Аромата на тютюна, отключва мен запаметените в мозъка усещания на близостта и сигурността на родния дом, връзката с моя род, със спокойствието и приемането, което съм получавала. Аромата на тютюна е запечатан в моята обонятелна памет, и това ми носи спокойствие.
Сега знам кога и защо искам да запаля една цигара, внимавам да не става компулсивно действие - пак и пак и пак, защото го установих за себе си като тенденция.
Кометирах опита си с колега, която не можеше да разбере, защо не може да спре цигарите. Моят разказ отключи в нея инсайт: Когато била на 6-7 години, нейният баща също пушач, я водел на някъде, пушейки цигара. С детската си наивност тя поискала да пуши също. Баща и спрял и и подал цигарата. Щастлива и любопитна, тя приближила устни и точно тогава баща и обърнал цигарата и изгорил устата. НАКАЗАНИЕ, през болка. Тя осъзна, че нейното пушене е наказателен процес, тя пали цигара всеки път, когато се чувства несигурна и объркана, колкото по тежък е житейския и период, толкова по учестено е пушенето и.
Надявам се да изведеш отговорите за себе си. Причината може да е и съвсем друга при твоя човек/ в което се съмнявам/, но едно е сигурно, догато той сам не стигне да желанието да осъзнае, защо му е необходимо пушенето, нищо не е в състояние да го спре. 
ПП. И в момента паля цигара, когато имам нужда от усещането за връзка с онзи период и никой не може да ми го отнеме или да ме откаже от това.
 

Благодаря Ви много, Диляна! Обяснихте състоянието ми на достъпен език и най-вече така, че да го разбера и повярвам. На този етап знам, че нямам физически проблем и всичко е резултат на лоши мисли, които ще преработя с помощта на терапевта си. Знам, че това е просто период в живота ми, който е дошъл да ме научи как да живея живота си истински. Още веднъж Благодаря! 

Иннна ще ти дам още една гледна точка, освен изброените.
Мислите, които имаме се предават в мозъка ни чрез импулси, от неврон на неврон, те предават информация до всички части на нашето тяло, нещо повече, те го задвижват или обездвижват. Ако си кажем : Ох днес нещо не се чувствам добре, моментално към тялото ни, през невроните се предава информация - зле съм. Тялото "чува" този импулс и реагира през усещане, но забележи, ФАЛШИВО усещане. Но със съвсем реално преживяване. Т.е. в този момент, може да получиш УСЕЩАНЕ за болка в корема, но РЕАЛНО на корема му няма нищо, физиологично е здрав. Тази болка е просто усещането, с което коремът реагира на фалшивата информация, която даваш от мозъка. Това усещане те кара да мислиш все повече за "злето" и започваш да правиш нездравословни реакции, за да се успокоиш, напр. отиваш на лекар. Това те успокоява за малко и после отново се завърташ в Цикълът на фалшивите усещания.
Фалшиви мозъчни сигнали /мисли, желания/ - неприятни физически и емоционални усещания - нездравословни реакции
Това е цикъла, в който си се завъртяла и ако погледнеш темата си, ще видиш, че се опитваш и нас да ни завъртиш там.
Решението тук е да промениш фалшивите сигнали, а това става с усилие, с промяна на фокуса, с концентрация или обратно с разсейване, на кой какъвто му е ресурса. Най - напред е важно да изясниш за себе си този цикъл, да стане разпознаваем за теб. В противен случай си се въртиш там.
Всеки твой пост в тази тема започва с фалшив мозъчен сигнал. Прегледай темата и ги извади, запиши ги и ще видиш, че са повтарящи се или припокриващи. Напиши ги. Вече знаеш какво се случва. Започни от разпознаването и елиминирането.
 
 
 
 
 

Без да искаш отговори на всичките ми въпроси, сега както ти препоръчва Георги, помисли няколко дена над това, особено над подчертаното. Обърни фокуса към себе си. Остави го за малко този твой приятел и неговите цигари.

Въпросите, които е важно да си зададеш са по скоро насочени към теб. С какво пушенето на този човек ти е толкова важно? Какво искаш да дадеш на себе си с този опит за "помагане"? Потребността да съм важна за някого, защо е насочена към този човек? И отговорът не е толкова повърхностен, като - защото ми е скъп и ми е важно да му помогна.

Здравей!
Благодаря ти много за този отговор. Мисля, че започна да пуши след влюбване и кратка връзка, по-скоро неосъществена, с пушачка... Мисля, че му напомня за нея. Това е моето усещане, но не мога да съм сигурна... Казва, че го замайва и успокоява. Същото казва и друга моя близка приятелка - че я замайва и й намалява социалната тревожност (не точно с тези думи го каза, де:)))

Последното ти изречение е важно - "и никой не може да ми го отнеме или да му откаже от това".
Може би твърде много неща, което не са под моя власт, искам да се опитам да контролирам. Да предотвратя някакво бъдеще, което е неясно. Просто си представям, АКО се случи нещо след години, заради тези цигари, как ще съжалявам, че не съм направила нищо... Знам, че не зависи от мен. Но и знам, че всяко действие и бездействие все пак има последици, "ефекта на пеперудата" дори, хах ....

Между добра грижа и манипулация през грижа при пренос на собствени страхове в човека, има разлика. Но, нека е добра грижа. Резонирай с него по теми, които го вълнуват, влез под кожата му - тогава при всеки такъв разговор със спечелено доверие, насочвай леко и ненатрапливо към свобода от никотиновата дрога. Дори не споменаване на цигарите, а свобода, независимост, по-абстрактно. След няколко седмици такава по-плътна и доверена връзка между вас, подари му "Не пуша вече" на Алън Кар. Книгата е вид когнитивно реструктуриране. След като я прочете, пушейки през това време активно, в него се изгражда установка, желание за свобода от наркотика. Тогава сам или с няколко сесии при хипнотерапевт, клик, това е! 
Забележи - първо доверие между вас, дълбоко. Второ, книгата. Осттаналото зависи от него ако иска да дими като комин олигофренски, негов избор е. Ако иска да бъде съзнателен човек, също. Ти си направила каквото можеш, спокойно и от добро сърце, не на всяка цена, а с любов. 

Нямах това предвид, разбрах, че е казано на детето. Орлин го е синтезирал много добре, това което се опитваме да кажем.
 
Това е типично поведение за деца на тази възраст, не е свързано конкретно с липсата на майката. Дори и да има отношение този факт, той не е водещ.
Не бих нарекла тези въпроси на детето "проблем", това е неговата естествена потребност и начин да изкаже липсата си. В такива моменти, не се дават отговори, а се предоставя на детето пространство да изрази усещания и емоции. 
Например: 
Въпрос - Кога мама отново ще стане човек?
Отговор - Липсва ли ти мама? /дава се обратна връзка на детето за неговото усещане/  Какво би и казал, ако беше човек? /позволява се на детето да изкаже и изкара от себе си усещания и емоции/
Много е важно между вас да има диалог за мама. Но не вие да му говорите, а да го насочите то да говори. Така постепенно то ще стигне да приемането, че мама я няма. Което, обаче не му пречи да говори ЗА нея, СЪС нея, КЪМ нея. 
При тези загуби няма по - голяма травма от рационалните обяснения и потискането на емоции, чувства и усещания през тях.