selsal

За да освободим разбирането за психолога от всякакъв терапевтичен контекст е добре да го осмислим без това - "психологът помага". Психологът просто познава (съзерцава добре) душата, била тая душа патологична или здрава. Наистина, педагогиката - доколкото е гогична, а не логосна, - намира своето приложение във въздействието върху, а не в осмислянето на човешката (детската) душа. Но пък действително ли педагогиката по някакъв начин се отнася до душата (на детето), а не по-скоро до неговото поведение. Такава, каквато се среща днес, а и от край време, педагогиката не цели душевната пълноценност на детето, а единствено неговата социализация. Всъщност и психотерапевтът - който също е гогичен, за разлика от психолога - прави същото, което прави педагога. Той помага (подпомага) болния в неговото възвръщане в обществото. Но прави и нещо повече: опитва се да укрепи семейното самоусещане на човек. Педагогиката няма тази цел. Причина за това е, че в терапевтична среда семействеността е обект на обсъждане и преоценка, докато в педагогическа това не е така; там семейството може и да се обсъжда, но не се преоценява. ---- Психотерапевтът въздейства, като помага. Педагогът въздейства, като учи. Психологът научава и знае душата. ---- Разбира се, един педагог може и да е психолог, както може и да има терапевтични умения. Но в случая най-важна е средата. Не може в терапевтична ситуация да поставяш ударение върху душевността в нейния теоретичен, а по-скоро метафизичен аспект. Не може в училищна среда да помагаш, защото в училище детето от нищо не се нуждае; ако от нещо се нуждае то е да не е на училище (щото му помагат, наместо да го учат). Както пък в една духовна ситуация не може да терапевтираш, нито да социализираш някого. В духовна ситуация единствено психологията е на мястото си. И то не дотам. В духовността всичко започва с една - например - психагогия.

Да извиняваме нашите слабости с това, че сме хора е изключително удобно оправдание. - Станимир В тая тема никой не е поставял ударение върху подобна теза. Твоята интерпретация на моите думи май иде от брахманистката догма, която развиваш. И ползвайки в случая твои думи, ще ти предложа ерес, която приема догмата и я надминава. Ние извиняваме нашите слабости не посредством акцента върху тях, а чрез отбягването им и окопаването в идеализма за Висшия аз. Човек не толкова оправдава грешките си - както казваш ти - а ги прескача, говорейки и дори правейки "добродетели", "духовно развитие" и "осъзнаване на божественото у нас". Да подчиниш ума си и въобще целия си живот на желанията не е човешко. - Станимир Да насочиш ума си, така че да проследиш желанията си с пълна откровеност, е най-спешната духовна крачка. Опознаването на не-божественото у мен е чистият позитив, а не загърбването, изкореняването му. Да бъдеш човек е преди всичко да си недостатъчен. Тази недостатъчност трябва да се осмисли - ето я християнската теза. "Да си недостатъчен е илюзия" - пък е брахманистката теза, която се събира във мантрата "тоя Брахман (Висш аз), това си ти". Ние сме хора дотолкова, доколкото проявяваме това Висше Аз в живота си. - Станимир Християнският аналог (и противовес) е - "ние сме хора дотолкова, доколкото не биваме Бог; а чрез Светия дух стоим във връзка с него". Ние, както блудницата от Евангелието (или блудния син), срещаме греха, а не го заобикаляме, осъзнаваме го, приемаме реалността му, и чак тогава получаваме благодат. Защото - напълно Павлова мисъл - без грях, няма спасение. Ние сме хора, но все още развиващи се като такива и именно в изявяването на нашата висша природа се заключава нашата човечност. - Станимир Богът е онзи, който изявява висшата си природа. Човекът е онзи, който познава и се усланя на висшата природа на Бога. А я познава и се усланя на нея, поради основната си разлика с животното - която не е отговорността или любовта - вижда грешките си и има силата да понася вина.

Не, ти не си наказан - ти сам се наказваш! Моля, не ми задавай неосъзнати отговори. Оправяй се сам - голям момче си! Арменче! С мен нямаш шанс. Защо? - Aorhama Хем голям, хем в умалителна форма. Хем ме каниш на ЛС, хем нямам шанс с теб. Вадиш ми червен картон, а пък се самонаказвам. Ех, казваше, че сайтът има нужда от десет "селсала", а не можеш да понесеш един. Пу, че ми уби очарованието. ---- Човешко е да се влиза в подобни разговори; човешко е да има престрелки - словесни, физически... Отбягването, неразбирането на значението в едно такова поведение, е недобро нещо. То е страх, достигане предел на осмислянето. Не може да кажем "обичайте се!", "защо така се не обичате". Това не е призив, то е объркване.

Еретична е оная мисъл, която не приема догмата. Така еретикът разрива ценността на позицията си. Еретична е оная мисъл, която не схваща, не достига, духа на догмата. Така пък инициираният разпознава заблудата на еретика.

И след червения картон за колко поста съм наказан? ---- Ако сериозните въпроси са за ЛС, то какви да обсъждаме във форума?

Християнинът е човек, който вярва, че Исус е син на Бог, че е бил разпнат и умрял на кръста за човешките грехове, а на третия ден е възкръснал. На това се казва "изповядване на вярата". Уж-любовта, шансовете на "всички" и всички други щуротии, които се вменяват на християнството, нямат нищо общо с него. Будистът и той обича, но според светото писание няма да бъде спасен. Защото не вярва. ---- Християнинът си мисли, че всеки има шанс - тая ли дивотии си мислиш?

То за чий риск и чия сметка, според теб, се "представям" за християнин? Любовта не е шанс за всеки човек, тя е способността да бъде открито насред не-хубавото хубавото (а не не-хубавото да се гримира като хубаво). ---- Не разбрах - защо всеки има шанс?

Кое е човешкото? Иманентната връзка с Бога ли? Не, никак не е това! Връзката с не-Бога е човешката природа. Човекът е лош или фамилиарен, той е страхлив или хитър, груб или коварен, невеж или самодоволен. Самият уклон - нагласата да се търси - доброто, качественото у човека, най-често е породено от всичко неискрено и малодушно у нас. И точно тая, сплетена от душевни ситнини, нагласа - на пръв поглед най-парадоксално - отрязва пътя към Бога. Защото съзнанието за не-Бога, комуто съм подвластен, е пътят към Бога. Не всеки има шанс - колко безвкусица и повърхнина има в подобно разбиране - а, напротив, почти всички нямат шанс. По друг начин казано, докато не се приеме сериозността и страховитостта на недостатъците, порочността и слабостта, водещи човешката душа, не може да се открие действителността на Бога, неописуемата трудност в пътя до него. ---- Днес, да обичаш, да виждаш доброто, да бъдеш толерантен, да изравняваш всички, си е раздаване на индулгенции от най-чист характер.

Аз мога да разбера теб/вас и да приема вашето мнение с любов, без значение дали то е като моето или е до противоположност различно" Затова аз разбирам "присъщо правите" и приемам тяхната правилност с любов, макар и да практикувам ученичество със смяна на гледните точки. За мен те са присъщо прави в рамките на тяхната гледна точка и си имат присъщото право на нея точно толкова колкото и аз имам присъщото ми право на моята лична. – Донка Къде тук е любовта? В това, че ме смяташ за “прав” в рамките на “моята гледна точка”? Това ли е естеството на твоята любов? Че не ме осъждаш? Мислиш ли, че аз се нуждая от подобна “любов”? Защото аз мисля, че не друг, а точно ти се нуждаеш да проявяваш тази “неосъждаща любов”, понеже тя те ласкае като “любеща”, и не прави нищо друго, освен да се опитва да наложи своята “обич” върху всички други. Ти всъщност държиш да ме осъдиш (обречеш) на своята “неосъждаща любов”. Присъщо правите могат ли да разберат и приемат с любов моята гледна точка (на смяна на гледните точки) както разбират и приемат своята собствена, или я осъждат и смятат за неправилна? – Донка Добре де, аз казал ли съм, че разбирам и приемам своята собствена гледна точка? Не казвам ли постоянно, че онова, което говоря няма нищо общо с някаква си “гледна точка”? Ето как твоята любов, която ме разбира и обича, всъщност набързо ме из-точкува в собствения си калъп на възприятие. ---- Как разбирам аз любовта? Да обичам означава не да пазя чуждата независимост с тезата “и ти си прав, разположен там, където си”; пфу, колко силно тук прозира страхът от зависимост на моята си “правота”, страхът, че май-май не съм прав, че никак не искам да чувам, че не съм прав, че съм грешен, че съм виновен за нещо. Да обичам е да приема човешкото у себе си и у другия, което означава да приема винаги надвисналата опасност от заблуда, от слабост, от грешка, от вина. Една такава обич, приемането на слабостта, е силата на обичта изобщо. Бог ни възлюбва, защото сме грешни, а не защото имаме “гледни точки”. Присъщният е прав по присъщие, защото съзнава непосредствената и най-близка опасност от грешка. В тая идея се разкрива действителната диалектична природа на нещата: аз съм прав, извън всяка субективност, и съм прав по присъщие, защото у мен я има силата да приема спокойно истината, че греша. А не онова низко, хитроумно, страхливо “прав съм за себе си, ти пък си прав за тебе си”. Какво е това, ако не мастурбационно съзнание. Примерите са най доброто обяснение. Би ли дал примери за неспособност за разбиране на нещо от "масите", но разбираемо за теб? – Валентин Петров А така!? Ти ми цитираш постовете, а после ги ожълтуряваш, и правейки това – какъв парадокс – май пропускаш примерите, за които пък питаш сега. Гордостта, "избраността" и нарцисизмът хабят много енергия и време. – Валентин Петров А най-яркият израз на тази загуба е “аз обичам”, “и теб обичам, и теб, дори и теб”. Една “обич” никак не разбираща и неспособна на обич, но пък горда от заявената обич, и, до немай къде, самовлюбена в изказа на своята любов. Няма по-голяма ревност от разбирането “няма избрани”. Всички хора имат потенциално способността да се свържат с извора в себе си. Само че са го забравили - много често. – Azbuki Тук се казва “всеки има шанс”. И то не защото се мисли, че всеки има шанс, а защото има страх да не би за някого (за мен) да няма никакъв шанс. На Платон е тезата за идеите, които се знаят, но са забравени. Но Платон не казва “всеки има шанс”. Напротив, Платон въвежда отчетливи различия и дори рангове между хората.

Вместо да говоря общо за митовете, ще разкажа един. И - къде без това - ще помисля върху него. А който знае още, който чувства (също), нека пише. ---- Един разказ е истински, а разказваческото майсторство – автентично, само когато историята, която чуваме, съдържа в себе си трудност за ума и разрив в чувствата. Митът за Тантал, сипилският цар, дохожда от един различен свят и затова е удар по обичайния възглед, чийто немощен дух, едва ли е способен да проумее защо един баща убива и предлага като ястие на боговете своя син, воден единствено от каприза си да разбере, дали могъщите владетели на Олимп са всезнаещи. Тантал е любимец на боговете, той има достъп до трапезите им, дочува тайните им, позволено му е да търси божията помощ за удовлетворение на своите желания. Тантал е син на Зевс, но преди е всичко човек; боговете съзнават неговата човешкост, но го признават за богоравен. Един ден Тантал заклал сина си Пелопс и го поднесъл на боговете във вид на вкусна гозба. Царят на Сипил бил заинтригуван дали боговете ще прозрат деянието му, пиршеството ще бъде ли като всяко друго, ще протече във веселие или някой ще заподозре с какво е бил нагостен. Да подложиш боговете на изпитание значи да поставиш под съмнение тяхната божественост. Но какво значи да си бог, в какво се изразява въпросната божественост? Тук отговорът е: вездесъщието е божият атрибут от най-висок ранг, то е способността да сториш всичко въпреки и отвъд всяко ограничение. Психологията е едно умение, посредством което човек успява да превърне знанието – за каквото и да е на този свят – в преживяване. Психологията разбулва далечните и в същото време технически умопостижения като ги обдарява с непосредствеността на нещо усетимо, на нещо истински мое. Да кажем, че боговете са вездесъщи, а вездесъщието е моженето-на-всичко, е само куп от твърдения, които навяват единствено досада и отчуждение. Митът за Тантал ни запраща право в сърцето на човека, така ние се озоваваме насред драмата на най-потайните копнежи и сблъсъци в човешкото. Повествованието на легендата ни разкрива фойерверкът на билото в началото на времената, връхлита ни със своята емоционалност и ни държи на междата, дето нещата са пределно ясни, но си остават неразбрани. Психологически вездесъщието на боговете значи някой да има силата и желанието да прекрачи целия свят и да се озове не другаде, а вътре в мен. Богът е бог само и единствено, ако ме познава докрай, без остатък. Често срещан атеистичен повик е: “Боже, защо не направиш нещо? Не виждаш ли какво се случва с мен? Не ме ли разбираш?” А да бъда разбран винаги е значело да бъда приет. Митовете са шествия от парадокси, повествованието им така протича, че все едно съдържа в себе си съзнание, което дебне чуващия-мита и съсича всеки негов опит да прозре същността на разказаното. Така е и с мита за Тантал, облагодетелстваният с божието благоволение. Всеки друг, но не и Тантал може да се оплаква от боговете. Зевс не веднъж иска от своя син да чуе неговите желания, готовността му да изпълни всеки негов каприз не подлежи на съмнение. Тантал високомерно отказва да пожелае каквото и да е, сам твърди, че жребият му е несравним. Защо тогава сипилският цар предизвиква боговете, защо ги гощава със собствения си син и изпитва всезнанието им? Тантал неведнъж краде нектар и амброзия от угощенията, на които присъства, низхожда от Олимп и раздава откраднатото на хората. Никой от боговете не подозира Танталовата неблагодарност. Специфично за психологията на крадеца е, че той изпитва удовлетворение от слепотата на окрадения. Блажен е моментът, в който действията са невидяни и сякаш самия крадец цял става невидим. Кражбата в същността си е отмъщение към другите хора, заради това, че те не са признали крадеца. Да бъдеш признат, вече знаем, значи да бъдеш разбран. Да бъдеш разбран значи да бъдеш видян извътре, до дъно. Човек иска човекът да е бог. Крадецът е отчаянието на една душа, която вече знае, че хората не са богове. Това е и психологическото основание за кражбата, което из от несъзнаваното звучи горе долу така: “ако не разбират какво желая, кога го желая, как го желая, с една дума, ако не ме виждат, то аз ще ги накарам да страдат изпод неспособността си да ме виждат. Ще ги ощетя като ги окрада тъй, както те ме ощетиха като не ме разбраха”. Усещането за невинност в престъпниците се дължи най-вече в убедеността, че съдът, който произнася присъдата е неавтентичен. Истински справедливият съд би уловил престъпника миг преди той да извърши престъплението си. Автентичността е въпрос на проницание и всезнание, а справедливостта – на своевременност. Престъпникът с цялото си следпрестъпно поведение сякаш казва: “вие не може да ме съдите, защото не бе по силите ви да възпрепятствате престъплението, което извърших; аз не ви признавам, защото вие не ме признахте”. Така престъпникът отвръща на обвинението с обвинение. Междувпрочем тук се разкрива и психологията на прошката. Онзи, който прощава е способен на това, защото отнапред е прозрял престъпното намерение, не е бил изненадан от извършването му и е приел сгрешилия такъв какъвто е, което значи разбрал го е, признал го е. Малкото дете понякога извършва пакости пред очите на възрастния, бели, които нито имат някакъв макар детски смисъл, нито дори са извършени с желание. Въпросната пакост сама по себе си не е цел, тя е средство да се изпита възрастния човек доколко приема детето такова каквото е. Нещо повече малкият човек копнее да бъде разбран в своите най-мрачни прояви, дори в своето безсмислие и безкраен инат. Да бъда обичан не значи да бъда наказван за грешките си; да бъда обичан не значи и да бъда научен да не извършвам грешки; да бъда обичан е да ми бъде простено, че греша; да бъда обичан е да бъда свободен да правя този, който ме обича, несвободен. В своя “Идиот” Достоевски разкрива силата на един втори Христос, който обича въпреки всичко, понеже за него няма “въпреки” и защото винаги обича теб такъв какъвто си. За Тантал боговете ще бъдат вездесъщи, само ако го приемат с цялата му човешкост, което значи заедно с неблагодарността, коварството и жестокосърдечието. Ако вездесъщието е моженето-на-всичко, то Зевс вездесъщ ли е, чуди се Тантал? Бащата навярно не може да прозре желанията на сина, затова и се налага да го пита за тях. Ако боговете не са всезнаещи, то те не са и вездесъщи. Ами ако имам желание да извърша престъпление, ужасно престъпление, то тогава какво, мисли си Тантал, ще бъда наказан ли? Тези, които наказват са тези, на които не им достига да обичат. Пелопс е поднесен върху блюдо, Тантал е извършил това, което е намислил, време е да се разбере какво ще последва. Боговете не посягат към човека, защото боговете не ядат хора. Те разпознават човека дори и във вид на гозба. Само Деметра отхапва от рамото на Пелопс, разсеяна и натъжена от загубата на своята дъщеря Персефона. Тантал е наказан! Запратен в Хадес, той е измъчван от жажда, макар да е потопен в бистра вода; той е вечно гладен, въпреки че над главата му са надвесени плодородни дървета. Когато се опита да пие, водите се отдръпват; щом понечи да се надигне и яде, клоните с плодове се отдалечават. Пелопс е съчленен от боговете, тяхното вездесъщие проличава в най-голямото физически доловимо чудо, превръщането на мъртвеца в жив човек. Но способни ли са боговете да извършат чудото на всички чудеса? Да разберат човека, да му простят? Тантал – богоравният – е човек. Той е способен да убие сина си тъй, както Кронос убива своите синове, но за Тантал е непосилно да възвърне сина си към живот. Без боговете ние стотици пъти ще убиваме децата си и никога не ще ги възвърнем обратно. Прошката, която Тантал получава е един отново жив син. По този начин боговете снемат Танталовото престъпление и поради тази причина тяхната присъда е справедлива, а съдът им е автентичен. Човек е същество, което страда! Това страдание се случва не толкова когато човек е спохождан от болка, или когато злото се разпорежда с деня му, а когато изпред неспособността му да проникне в събитията от бъдещето, той се почувства заплашен от невидността на същото това бъдеще. Златното сократово знание, че нищо не се знае, е единственият зрим поглед в утрешния ден. Тантал, който е изпитал божието всезнание е желал не друго, а точно него. Човекът твърде често не желае да е подвластен на чуждото благоволение, той иска сам да държи в ръцете си своята съдба. Защо друг да ни признава, защо не можем да го направим сами? Човешкостта е да не можеш да се признаеш сам; ако някой е обречен да не ме разбере, то този някой това съм аз. За човека другият е бог, защото признанието, тоест любовта е достъпна единствено чрез него. В същината си страданието е не самотата на днешния ден, страданието е върховната опасност на едно утре, в което ще бъда сам; страданието е страха от пропадането из от днешния ден на всички мои перспективи. Тантал е искал всезнанието, което ще му даде възможност да прозре слънцето на утрешния ден, Тантал е желал да види дали когато превали идещата нощ, Зевс ще е все тъй благодетелният баща; Тантал е копнял да бъде вездесъщ, тоест да може, а не само да желае, Тантал е повикът на човека да бъде бог. Ала Тантал е провалът на човек да бъде бог, защото съдбата на човека е бог да бъде провидян единствено в лика на другия. Но Тантал е и един Авраам. Той е готов да жертва своето най-скъпо, защото синът е знанието за съдбина, проницание в бъдещето. Детето дарено на Бога е човек, който ще се завърне жив, роден за втори път, но вече роден с Бога. Ако Авраам не вярваше, той би рискувал, подвластен на суеверна слепота, но Авраам е вярвал и затова е виждал, че Бог ще го обича не само днес, но и утре в лицето на собствения му син, както и посредством синовете на синовете му. Така е и с Тантал, той не е изпитал боговете от каприз, от надменност или скука, а в името на своя син. Неизреченото Танталово желание е било: “Зевсе, не желая друго, освен един ден да се отнасяш със сина ми тъй, както се отнасяш с мен, защото един баща не желае друго, освен спасението на своето дете”. Последното и най-страшно наказание, което Тантал е трябвало да изтърпи, е една скала провесена над него, която заплашвала всеки момент да се отчупи от основата си и да се стовари с цялата си тежест върху него. Тантал е бил в невъзможност да се храни и пие, макар изпред очите му винаги да е имало плодове и вода, психологически това значи – да съзнаваш е да съзнаваш, че няма да бъдеш удовлетворен. Скалата, която не пада, но винаги пада не падайки, е – да съзнаваш, че всеки момент може да спреш да съзнаваш, че няма да бъдеш удовлетворен. И всичко в едно – Да чувстваш Тантал у себе си е да приемеш, че си човек.

Смущава ме обаче, че според теб и едните, и другите хора имат проблеми и то сериозни проблеми. Защо е така, така ли трябва да бъде, това ли е нормалното положение (проблемите имам предвид)? – Диана Илиева Не бива да се мисли, че да имаш проблеми означава “да имаш Проблеми”. Проблемът не е патология. Ако проблемът по някакъв начин стои в противовес на хармонията, то това е противовесът на проблемата с ентропичната хармония, с мъртвия дъх. В действителност човешката същност е проблематична (жива); така че това е нормалното положение. Особено неразбираемо за мен е защо "присъщните" хора изпитват чувство за вина заради повсеместната заблуда - те виновни ли са наистина за тази заблуда или не са ? Ако не са, защо се чувстват виновни и защо изпитват съжаление към неспособностите на другите? - Диана Илиева Присъщният изпитва вина, поради яркото съзнание, че е човек (проблематичен). Човекът-точка (гледна) няма такова съзнание. Той го играе опитен, узнаващ с времето. Това е и причината “точката” да не понася присъщието. Човекът-точка бяга от вината, тя му тежи, нали, все пак опитът му (уж) решава проблемите. Когато присъщният съзре “точката” и види нейната “невинност”, след като прозре тая майка на заблудата (Силвия по-горе спомена за позата-майчинство), той разбира, че стои пред едни не-човеци. И човешкото (проблематичното, живото, антагонистичното) в него избуява с още по-голяма сила. Съжалението иде със съзнанието, че за “точките” бъдеще няма. Знакът на звяра стои по челата им, точно в средата на фалшивата им любов. А, и още нещо - кой е дал на "присъщните" хора "инстинкта за вникване в същностите" и по каква причина на едни го е дал, на други не? Строго и категорично ли е разделението (в смисъл или имаш, или нямаш) или има и междинни степени (едни го притежават в по-голяма степен, други в по-малка). Възможно ли е някой да има този назован от теб инстинкт, а да не може да го използва? – Диана Илиева Будистите казват, че духовният живот днес се дължи на изгорена карма в живота вчера; и така Нирвана скоро предстои. Павел казва, че Духът е благодат за едни, а за другите не говори; и за разлика от будистите не говори и за причините, обуславящи това деление. Но това деление го има и то е наистина строго и безусловно. Присъщни и точки! Никаква демокрация, без апелации. И няма такъв присъщен, който да е присъщен, но да не се е развил като присъщен. Но пък има много точки, които разиграват присъщие. И направо на отговорите: ако аз съм присъщен, то не аз съм присъщен, а присъщността е присъщна в мен – това е да ти е дадено. Ако аз не съм присъщен, а съм точка, то аз съм тази точка и никой друг – това е да не ти е дадено. Присъщността е качество, тя не е количествено делима, затова – или я има в някой, или не я има. Един инстинкт е инстинкт, поради силата си да се проявява, затова и няма неосъществен инстинкт. В каква посока се опитва да търси решението твоя присъщен човек? – Валентин Петров Ако имаше посока на търсене, “моят” присъщен би бил фабричен човек. За присъщният няма път (и в известен смисъл няма гуру). Пътят се създава изпод стъпките на присъщния; “птичките сами”. Присъщното човешко качество е ученичеството - няма нужда от доказателства за всеки, който е родил и отгледал деца (не наблюдавал отстрани и за малко!). – Донка Има деца, чиито жест, кратка мисъл, моментно чувство, надвишават живота на стотици хора с опит. Има майки, които носят в утробите си същества, чиято съдба нито могат да осмислят, нито да наблюдават с очи, които да видят нещо. Има и един друг сорт - той разтваря всяка твоя лоша мисъл с присъствието си. Не ти и хрумва даже да мислиш тъпотии. И сам си казваш: ти не разбра ли бе? – Azbuki Колко различно разбират ученичеството тия думи в сравнение с думите от по-горния цитат.

Истината е, че хората не са равни. И за да е цяла тая истина, то е добре да се добави, че хората никак, ама никак, не са равни. Онзи, който е "по присъщие прав", е еманация на тази истина. За мен теорията за "гледните точки" е теория на ония, на които им липсва инстинкта отведнъж, в пълнота и дълбочина, да погледнат очите на истината. Формиращите "гледни точки" са хора, които дълго, мъчно и безуспешно се борят срещу надигащото се у тях полусъзнателно разбиране, че инстинкта за вникване в същностите просто не им е даден. Това е една жалка борба, която за да не приеме безнадежността на своята борба, се чуди как да надене маската на обичта. "Правият по присъщие" пък си има свой проблем. Още по-страшен от проблема на ощетените в зрението, и разсеяните в гледните си точки, хора. Проблемът на "присъщният" човек е вината, която го изпълва, щом вижда повсеместната заблуда; заблуда, която за него е толкова лесна задача. "Присъщният" чувства не толкова самотата на способностите си, а по-скоро грозното съжаление, което изпитва към неспособностите на другите. За разлика от хората-/гледни/-точки, които намират шаблони из ученията и философиите, за да ги следват, все учения за любов и състрадание, то "присъщният" човек е винаги изправен пред кардинално нова задача и усилието за кардинално ново решение.

О, не, не, не... Подтекстът в цитираната от теб мисъл е много плебейска. От нея иде кресливостта на човека-душица, нещо от типа - "ама как така ще се осамотява някой в правотите си". Иначе твоята грешка в интерпретацията на моите думи е поправена още от Силвия в предходния на твоя пост: тия, които са прави, не избират да са прави. Те по присъщие са прави. А ония, които не са прави, така и не могат да разбират това. И понеже справедливостта ги заобиколила, те дерзаят едно малко отчаяно "щастие" - да споделят и уважават един на друг не-правоти.

Аз съм човек, на когото твърде често му се посочват - по един или друг начин - недостатъците. Към това обикновено се прибавя разбирането, че никак не забелязвам вредата от тия недостатъци. В същото време твърде рядко се противопоставям на подобни впечатления (трудно е да си чак толкова убеден, че ти вменяват недостатък). Най-често, през няколко усти, чувам все лоши работи за себе си; и почти никога добри. Е, добре е да призная, че смятам (почти) всички хора за глупаци - това най-често ме забавлява и съвсем рядко ме измъчва. Сам себе си не мисля за умен, но пък винаги се държа, като че съм много умен - това пък само ме забавлява. И така виждам един мой недостатък, който се корени в основата на горните размисли - още не мога истински и с пълна увереност да приема вътре в себе си това, че винаги съм неприлично, неудобно прав. "Съвестта" ми още страда в такива случаи.

В поста си малко по-горе Ники е показал ширшасана - "стойка на глава", - та във връзка с тая поза и смисъла, който той открива при нея, има един афоризъм: щом света наопаки погледна, виждам го налице как изглежда.

Според християнската религия изкушението е привнесено от дявола, а той го е сторил поради изначалната си присъщност - злото. ---- От друга страна, според свети Августин, не само, че самобитното злото не съществува в човека, но то не съществува изобщо. Просто онова, което наричаме зло, е недостатъчно добро. В тоя смисъл изкушението е отнемане достатъчността и пълнотата на доброто.

В контраст на любовта, с която трябва да се отнасяме към другите, Исус изисква от нас крута мярка по отношение на нашите недостатъци. Онова, което ни изкушава, категоричен е той, нека бъде изтръгнато /разграничено от нас/, като бъде отделено завинаги и напълно. Посланието да имаме волята да не изпадаме в изкушение, съдържа в себе си разбирането, че изкушението е нещо различно от нас, то е привнесено. Ако окото изкушава християнина, той го изтръгва не със съзнанието, че това е "моето око", а че е бесът, представящ се за "моето око". Той, бесът, има това коварство, иде и се внедрява в човешката душа с облика на "моето", защото слабостта на човека е да милее за туй свое пусто "мое". Борбата с недостатъците ни не е борба със себе си. Онзи, който разбира въпросът по този начин, смесва "себе-си-то" в същински смисъл, с "моето" в бесовен. Едно е да се отнесеш човешки към блудницата пред теб, тоест в другия човек, съвсем друго е да покровителстваш "блудницата", открила достъп в самия теб. Как да отнесем ранно-християнското и сурово разбиране за изкушението към по-съвременното православно и затова далеч по-меко разбиране на Дънов? И тъй като станете сутрин, ще си кажете следното: аз няма да се боря със себе си, но ще бъда в хармония със себе си. Аз няма да бъда в противоречие с природата, но ще бъда в хармония с природата. Аз няма да бъда в противоречие с Бога, но ще бъда в хармония с Бога. - Закон за внушение и закон за равновесие, Дънов. На мен ще ми е лесно да се хвана за думата "внушение" - така както Донка се хваща за думата "борба" - и да вменя в нея значения, които Дънов не е влагал. Да не се бориш със себе си е да не се бориш с човешката си природа по начало. Да се бориш с изкушенията е да се бориш срещу нечовешките /бесовни/ сили, които търсят брод в човешката ти душа. Каква е по начало човешката душа? Тя е поддаваща се на изкушения. Дънов казва, не се борете срещу това, така или иначе, тази борба ще е безуспешна. И тук е разликата: ние не бива да се борим срещу склонността си да бъдем изкушени, но с всички сили трябва да се борим срещу самите изкушения.

Аз се опитвам да си представя Исус в Гетсиман. Намиращ се в лоното на градината, заобиколен от спящите си ученици, коленичил "на един хвърлей разстояние" от тях, той е сам със себе си. Дотолкова сам със себе си, че пред него, без никакво съмнение, е изборът: да поеме пътят, предначертан му от бога, или да го избегне. Това за мен винаги е било идеята (архиментът) за вътрешната, същинската борба. При Исус в Гетсиман Хамлетовият въпрос, формулиран хилядолетие и половина по-късно, стои много по-силно и с огромна тежест: "да приема ли кръста (непонесимото, невъзможното), или да не го приема"? Борбата, която Исус води в Гетсиман, е борба, защото имаме два отчетливи противостоящи пътя, средно положение няма, евентуалното съчетание между тях е невъзможно, изборът лежи върху човека Исус със страшна и неотменима сила. Съзнавайки, че Исус е Месията, аз съм с ясното съзнание, че не мога да водя подобна борба. Но като вярващ, знам, колко много се ползвам от борбата, която е провел и довел до своя край самият Исус. Христянството благовестява аз (всички) съм (сме) спасен(и). Вярвайки, че съм спасен, независимо от мислите и постъпките си (както благовестява Павел), аз с много по-голяма лекота се изправям и срещам своите недостатъци. А има недостатъци, които са недостатъци. И това е така, както отказът на Исус да приеме кръста, би било пълно крушение за целия човешки род, идеята за крайната му недостатъчност. На мен може и да не ми е по силите да водя Христовата борба, но, черпейки от плода на неговата борба, аз мога да водя борба със собствените си недостатъци. И да не бягам от личния си Гетсиман.

Онова, което най-малко харесвам у себе си, и това, с което най-усилено се боря, е спохождащото ме съзнание, че съм различен. Разбирането ми, че подобно съзнание е недостатък, е много силно и отдавна утвърдено у мен. То винаги ме отвежда до негативно отношение към другите и най-вече ме разполага някак неудобно в самия мен. Колкото за по-различен се мисля, толкова повече се вкопавам в позицията си, ставам снизходителен или презрителен. Затова когато формирам отношение имам грижата да преценя поради съзнание за различие ли го правя, или напуснал себе си, търся нещо ново и вярно в ситуацията, в която се намирам. Качеството, на което отделям най-много внимание у себе си, е търпението. То е база, за всичко останало, което имам, и адекватен ответ на онова, което нямам. Качеството, което най-ценя и търся у другите е увереността, непримесна с привидната увереност, която често е спохождана от меланхолия, малодушие и празна властност. ---- Въпросът ми е: вашите недостатъци - ама недостатъци! - вашите силни страни, и онова, което най-силно тачите у другите?

Наистина, в какво се състои удоволствието от това да четеш едни безкрайни речи с повтарящо се съдържание на объркани мъже, водени от егото си? - Azbuki Тоест ти виждаш в Илиада единствено патриархалните фалически претенции. ---- ...имам една друга гледна точка, която предложих на твоето полезрение. Но не съм убедена, че твоето полезрение засече това. - Azbuki Разбирането, че не съм засякъл гледната ти точка (акцентът върху собствената гледна точка е психологическа проява на фаличност и база за възгордяването) си е желание да бъде отчетена подобаващо тая гледна точка.

Подобен сън има вариации в зависимост от психологията на сънуващия и конкретните взаимоотношения със сънувания. Но има и базова интерпретация, която е корен на възможните вариации. Ето какво мисля: Да загубиш близък човек насън е израз на две тенденции 1) в нас има несъзнавана агресия спрямо близкия човек 2) психологическата ни идентичност с тоя човек е намаляла, което означава, че в известен смисъл ние предаваме ония ценности, които близкият ни изповядва. Двете тенденции всъщност са смесени. Несъзнаваната агресия е израз на това, че някак ние губим доверие в близкия човек, а сънят изразява това чрез физическата загуба. Но сънят има и още една цел. Разкривайки ни въпросната загуба, той ни напомня ценността на нашата обич и привързаност. Тълкуването изисква кратка преоценка на неотчетените промени в отношението ни към близкия човек. Така балансът се завръща и сънят е свършил своята работа. И - до следващите промени - не се повтаря.

Аз не държа да съм прав. На мен ми е интересно като се повдигат въпроси, като се обсъждат, когато се формират различни течения, когато посоките им заиграят, смесвайки се или отблъсквайки се; в такива моменти не се нуждая от дълбоко поемане на въздух, точно тогава дишам с пълна жизненост и радост. Ти си точно това, което си. Няма нужда от моето мнение, за да се приемаш, какъвто си. - Azbuki Това на мен ли го казваш? Щото не аз, а ти развива разбирането за "имам гледна точка, ама ти не я приемаш". Аз не правя това. Казвам каквото си казвам и с интерес чакам да видя какво ще ми отвърнат. Без да се потискам от евентуално несъгласие (такова потискане винаги е признак, че човек ще се поласкае от евентуално признание). Аз и снаха ми последно си блъскахме главата над едно негово негово ругателно писмо до... няма значение кой, написано на най-прекрасния английски на света и изпъстрено с цветисти изрази, ама... язък за езика предвид приложението и ефекта от него. - Azbuki Кое е ругателното в моите постове?

"Текстът" Илиада не е съвременен на събитията, записан е много по-късно и се датира, въз основа на разни разсъждения, но не и факти, в 8ми век преди Христа, което пак е далеч от Троянската епоха. - Azbuki По същия начин каноничните евангелия са писани не от свидетели на пасхалните събития, но са най-близкият текстови документ, който описва възможните исторически моменти. Техният косвен характер им придава историческа стойност, която подлежи на проследяване - онова, което прави Шлиман или Блеген. Косвеният (указващият) характер на подобни документи има още по-голяма стойност поради липсата на преки (свидетелстващи) документи. Всичко това е така, защото един исторически документ не е еднозначен, той не отразява събитието като огледало, а е наниз от отражения, чиито верни препратки трябва да се проследят. Самите архелогически резултати, че Троя е съществувала, че била обсаждана, че е горяла, съществуват, това е била голямата цел на Шлиман и вече откритието на Блеген. ---- Действително страшно приличаш на брат ми. - Azbuki Ето! Онзи ден ти казах, че ме бъркаш с един друг, различен от мен селсал. Имаш шаблон за мъжката-самоубеденост-която-не-признава-женските-постижения, разчиташ го като гордост примерно, и го наслагваш навсякъде. При това първоначалното твърдение се преследва упорито и независимо от това дали в хода на дискусията става очевидна неговата неприемливост или абсурдност. - Azbuki А така! Ако аз бях написал това за теб, щеше да ми цитираш Подводни цяла вечер. Не виждаш ли как подхождаш точно по онзи начин, срещу който се бориш. Сама се фализираш, критикувайки фаличността. От тази гледна точка, подходът ти е ненаучен, макар и д аима претенции да е такъв, защото той не съблюдава и не премерва различните гледни точки внимателно и безпристрастно, за да стигне до някаква възможно най-достоверна теза (но никога 100-процентово достоверна - ясно за всеки сериозен учен). - Azbuki Аз се постарах - в тая тема - да посоча няколко гледни точки по отношение гордостта, само за да не изпадна в еднозначни интерпретации. Ти направи ли нещо подобно? Всъщност ти си окопа в критика на гордостта - имайки предвид фалическата гордост в Илиада - и изведнъж я иззе в свои ръце. Тоест аз теза за амазонките нямам и не ми е и нужна, но имам една друга гледна точка, която предложих на твоето полезрение. Но не съм убедена, че твоето полезрение засече това. - Azbuki Кой предложи гледна точка - "горда като амазонка"? Аз засякох това твое предложение и го имам предвид и досега. Но ти искаш нещо повече - да призная тая гледна точка. Именно тази привидна фаличност (амазонстване), която страда от непризнаване, е гордостта.

"Илиада" се разглежда от историците като исторически документ за съществуването на Троянската война. По същия начин четирите канонични евангелия са разглеждани, като исторически документи (единствените) за съществуването на Исус. Митологичната форма на изразяване при Омир и евангелията се дължи на неисторическия подход в миналите години, особено в годините на Омир. Архелогическите разкопки далеч не са единствения начин за търсене на исторически факти. Текстовете, описващи събитията във времената, са най-разпространеният и най-ползван начин за извличане на историческа достоверност. Аз дадох примера за турската интерпретация на Троянската война в смисъла, който ти предлагаш македонската интерпретация за тяхната история - като несигурни интерпретации. Но и добавям: и едните, и другите не толкова може да се лъжат, колкото биха го направили, защото подхождат исторически към нещата, тоест търсят категорична фактологична достоверност. И... изпадат в позицията, която заемаш ти: не разбират как амазонстват към несигурното, като казват - "то е така, щото другите нямат аргументи против това "така". За амазонките, ти вземаш тяхното несъществуване като аргумент за изграждането на една съвсем друга теза - характерен начин на инструментализация на "исторически" факти, в случая недоказуеми и несъществуващи такива. - Azbuki Ами то - ти се опита да инструментализираш амазонките като аргумент за съществуването на горда женска общност, аз нищо не бях казал преди това за тях. Сетне отвърнах, че митът за амазонките е архетип, който иска да утвърди независимото женско царство, именно поради липсата му във фактологически смисъл. ---- Цялото това словесно амазонстване (а аз бях обвиняван в профанизация) иде, щото липсва амазонстване ей-на пред нас.

Няма за мен причина да се предполага, а особено пък няма начин да се подкрепи с исторически факти, тезата, че е нямало общностите, за които говориш. - Azbuki Тежестта за аргументация лежи върху утвърждаването на една теза, а не върху нейното отхвърляне. Тоест чрез доводи - исторически и смислови - ти трябва да обосновеш съществуването на въпросната общност. А ако аз след това счета, че има неясноти и слабости, мога да ги посоча, а ти да ги разсееш, и всичко това за да стигнем до истинен отговор. Що се отнася до Троянската война, то аз имам у дома една "История по дати", в нея пише: "1225 година преди Христа, след дългогодишна обсада Приамовият град Троя е превзет от войската на елините-ахейци по предводителството на Агамемнон. Тракийският цар Рез е съюзник на троянците". В същото време някои турски историци твърдят, че действителното (историческо) име на Агамемнон е Ага Мемнон, а Омир е Йомир. Все фактологическо-историческо отношение към Троянската война. ---- Ти не стресираш с отношението си към "Илиада", може би си го мислиш, защото смяташ, че някой издига "Илиада" в култ. Напротив, ти сама избягваш да се стресираш от мисълта, че не разбираш от една творба, оцеляла хиляди години, с простото обяснение, че тя е мъжка (фалическа).