selsal

Често желанието да сме хармонични се дължи на желанието да ни е удобно, да не ни боде нещо. Синхроничността е точно това разклащане на удобната "хармония". Синхроничността е такова пресрещане на различни, но свързани събития, при които човек пропуска идеята на тяхната свързаност. И вътре в мен, и извън мен, всичко се обръща. Защо ли човек поне малко не казва, че желае това? ---- Или - малко бяс, наместо повече "хармония".

Ако на ръката ми има часовник, който не тик-так-а, значи ли че не е отброил времето?- Ако си нося часовника на дясната ръка, с която мърдам по-често, но времето което часовника показва, не се е променило, значи ли това, че на времето не му пука за това, че съм десничар? - Кристиян Времето се свидетелства не от часовника, а от човека. Именно като свидетелстващ, човекът прави часовника да свидетелства времето по начин, който да синхронизира различните възприятия за време насъщия този човек. Времето тече не поради часовника, но не и поради себе си. Времето е априорно, тоест е заложено в човека извън опита му и затова по необходимост се изразява в целия му опит (за сравнение, ако нещо не е априорно, тоест се дължи на човешкия опит, то се изразява само в определени страни от този опит и не може да срещне в целия опит); всичко това не е от мен или дзен, а от Кант. И още веднъж "да", защото твърдението "пада" изключва дори предположението, а това е всъщност свидетелство на случващо се явление... - Кристиян Точно така, твърдението "пада" акцентира на факта на падането, затова тук няма никакво предположение. И да, този акцент върху факта на падането е всъщност свидетелство на случващото се явление. Рефлектирано е явлението. Но не е рефлектиран свидетелстващия; това означава, че подлогът, онзи "кой", който рефлектира явлението, не е от своя страна рефлектиран, напротив, изгубен е във факта на свидетелстването. Самото условие на въпроса във второто просто изречение - "но няма свидетели" - рефлектира този подлог (а подлогът е свидетелстващата база, защото подлогът осмисля факта, придава му фактичност), но го рефлектира, като несъществуващ. Всичко това означава, че самата задача се е сетила, че ти, Кристияне, ще се опиташ да извлечеш свидетеля от утвърдителното изречение в сегашно време "в гората пада дърво" и затова те е изпреварила, като е отрязала пътя ти в тая посока с изречението "но няма свитедели". Задачата направо крещи - съобрази се с условието в мен, не пренебрегвай никоя моя страна, ако искаш да стигнеш до отговора ми, а не до някакъв свой си отговор. ...всякакъв дедуктивен, философски, психологически, или дзен "метод", чрез който може да се отговори на въпроса, не води до отговор, обърква - Кристиян Значи вината е в задачата? Аз пък никога не обвинявам задачите, това е и причината, те да не ме объркват. Ето едно просто решение за превъзмогване на всяко объркване - вината винаги е в мен! Другото е... квизиция. Ако нещо може да се случи дори и без свидетели за да засвидетелстват защо не - Bee_bg А ако не може? То това "можене" е подвъпросното в тая задача. На въпроса в подписа на Implsa отговорът е: Не. На въпроса, озаглавяващ темата, поставена от selsal, отговорът е: Да. - Силвия Нали не бързахме за отговора? А ти предлагаш точно него, само него. "В гората пада дърво, но няма свидетели, паднало ли е дърво в гората?" От това ще пострада ли вярата, че гората изобщо съществува? - Мона Вярата не страда от съмнението, вярата добива сила от съмнението. Самият въпрос не е агресивен, той не желае да взима за мишена човешката вяра. Напротив, слабата вяра би разпознала във въпроса агресивно съмнение, което да подрони тая "вяра". Всъщност, според мен, толкова отчетливото ударение на всички отговори в посока "дървото, щом е паднало, значи е паднало, затова и не бива да се отрича това падане" са несъзнаван страх от солипсизъм (от несъщестуване на света). Коанът цели рефлексията на този страх, да си дадем сметка, колко пристрастени сме към простата фактологичност, колко ни се иска фактите да са безспорни. Тази пристрастеност няма нищо общо с вярата, защото вярата иде именно в контекста на една спорност, на една несигурност. Защо има илюзии на сетивата? В последния следобед на миналата година, бях излязла да се поразходя. Приседнах на скамейка за кратко. Опитах да "задържа мига". Казах си: "Какво още пропускам?" В този момент чух птиците да пеят. Аз ли поисках гласовете им?! Още, в повече не усетих, защото веднага/!?/"потънах" в другаде. Много пъти съм се опитвала да разбера, защо обемът на вниманието е различен. И има ли начин, наред с нарастването на концентрацията на вниманието, да не се стеснява той? - Shelter Ето една теза, която си дава сметка колко крехки са фактите, колко... нефактологични. Именно защото човек е отчаян в способността си да "задържи мига", той се обръща към привидната сигурност на факта. По този начин избягва въпроса за динамичното и несигурно свидетелство и търси изкуствената сигурност на факта. Обемът на вниманието изисква да се съобразим с всяка част от задачата. А концентрацията на вниманието изисква да не го правим повърхностно.

Има ли признак, по който човек да отличи синхроничност ли е преживял, или просто си е въобразил някаква своеобразна "магия", която уж го е пресрещнала? Синхроничността никога - ама никога - не подтиква към интерпретация, която да акцентира върху мотива "откровение ми се низпосла, откровение за мен", или пък нещо от рода "аз видях това, което другите не виждат". Синхроничността е сън наяве, но осъзнат сън наяве, момент, при който насред самия ден разбираш, че се случва нещо не-дневно, необичайно, нещо, с отклонен ритъм и пулс. И отново - не нещо, което по някакъв начин сочи, какъв сензитив си. По начало синхроничността - две или повече несвързани причинно, а единствено смислово събития - е чужда, нежелана, объркваща. Човек има склонност да я отбягва, защото интерпретационният му режим не може да я преведе, синхроничността потиска самочувствието. Иска се усилие синхроничността да бъде фиксирана от съзнанието, още повече да бъде четена и отнесена към обичайния ни свят. То никак не е като да си подредиш работното място, или да философстваш на жена си (пък и по форумите).

Истината е, че в гората е паднало дърво. Но без свидетели тя е не недостатъчна, а недостъпна истина... Закрита истина. Неоткровена. - Силвия "Недостъпната истина" е някаква истинност, затворена в себе си; и то дотолкова затворена в-себе-си, че подобен вид "истина" по никакъв начин не би била за-някого. В такъв случай, самото й сговаряне като "истина" ще е подвъпросно. В гората дървото не е само - има и други дървета, треви, насекоми и т.н., които резонират. - Силвия Вярно е, преминаващата покрай падащото дърво кошута по всяка вероятност ще чуе шума от падането на дървото. Но в условието е казано, че никой нищо не е чул, не е усетил, не е резонирал. Да твърдим, че въпреки условието, някой все пак е чул, усетил или резонирал, е да отговаряме не на поставената задача. По-ясно казано въпросът е: може ли да има шум без да има слух? Самото твърдение от условието - "в гората пада дърво" - е свидетелстващо твърдение, но само миг след това, същото това твърдение свидетелства липса на каквото и да е свидетелство за падащо дърво. Тоест твърдението се самоотрича, отхвърля самото себе си. Така че, имаме ли наистина противоречие в условието? Примерно тезата, която Impulsa, подхвърли е, че ние си въобразяваме разни неща, но когато дойде време да проверим тяхната истинност, се оказва, че нямаме основание да ги твърдим, няма свидетелство, което да потвърди въобразената истина. Това достатъчен отговор ли е? В "пустотата" може ли да се говори за отделно дърво? Там всичко е едно цяло. Няма и свидетели защото те също са едно с гората. Там нещата са неизменни. Това, че дървото пада (формата му), не оказва никакво влияние върху неговата същност. Ако няма външни свидетели, които да са извън "пустотата" за да засвидетелстват външната промяна (падането на дървото), значи дървото не е паднало, защото за тези които са в "пустотата" (ако може да се говори за свидетели в "пустотата"), външното е само илюзия. - Станимир Да, в пустотата няма отделно дърво. В будизма се казва, че всяко отделно нещо няма собствено битие, то винаги се отнася към нещо друго, което от своя страна също няма собствено битие, а всички тия неща са така, защото са подвластни на закона за зависимия произход. А щом нещо няма собствено битие, то е празно, "шуня". За да разберем що е дърво, ние отскачаме на нещо друго, към гората, например, но за да разберем какво е дървото в същинския смисъл на думата, трябва да погледнем в него, а дървото е "шуня". Но и гората е "шуня". Всичко е "шуня". Осъзнае ли се това, осъзнава се пустотата. И вече няма дърво, няма гора... Свидетелстването (чуването на шум), по будистки, е оная отпратка от едно към друго, която има предвид закона за зависимия произход. Християнското разбиранепо въпроса е диаметрално противоположно. Свидетелстването (logos-ът), Светият Дух, е най-значимото.

Най-често срещания превод на български на И Дзин, който може да се срещне в българските книжарници, е на Юлиан Константинович Щуцки - "И Дзин - Класическа китайска книга на промените". В нея, освен с оригиналния коментар към хексаграмите и отделните линии, има и коментар на автора, най-простите техники на тълкуване, както и исторически ретроспекции и някои аналогични на И Дзин текстове. Със сигурност можеш да я откриеш в книжарниците в някои от по-големите градове на страната. Аз имам у дома си имам "И Дзин - книга на промените" на Рихард Вилхелм, предговорът е на Юнг. Тя е по-четивно написана и също разполага с превода на И Дзин и коментари на автора. Има поне още четири книги изцяло посветени на И Дзин, те могат да се открият в библиотеките. (Има и една "История на китайската мисъл" на Ан Чън, в нея има отделна част за И Дзин).

Смирението няма нищо общо с доброжелателното отношение, с проявата на уважение и любов, смирението не е емоционален контрол. А това е така, защото смирението няма социална същност и не се обуславя от социални взаимоотношения. Смирението не е мир между хората.

Както Словото свидетелства за Истината, а Истината е непознаваема без Словото, така са необходими свидетели за удостоверяването на един елементарен факт, като падането на дърво в гората, например. - Силвия И ако първото просто изречение "в гората пада дърво" е Истината, а второто просто изречение "но няма свидетели" е липсата на Словото, то истината за падащото дърво е обезсловена. По друг начин казано: Истината /факта/ за падащото дърво стои незавършена, тоест е някак недостатъчна истина, следователно в гората никога не е падало дърво. Това ли е отговорът на коана? ---- Възможно ли е дървото да е паднало, щото "настоятелят на гората" го е ритнал, искайки да покаже с акта на падане пустотата /на гората/; или - в гората не само никога не е падало дърво, в гората изобщо няма дървета.

Аз не казвам, че първите шест дни са симулация. Господ създава света от нищото, а човека по свой образ и подобие. А това не е еволюционистка теория, тоест не залага на естественото начало - не е ген, а вирту. Кое от двете начала е по-истинно? За генетично мислещия човек, автентичността иде по природа, а онова, което не иде по природа е симулация. След като човекът е създаден по образ и подобие на Бога, той едва ли има генетичен произход. Религиозният човек намира своята автентичност в духа, а той е вирту. Тази тема едва ли говори само за информатиката - за това, кое е илюзорно и кое истинно изобщо. И как виртуалното се отнася към този въпрос.

Ла Горда, дали с твоето решение не поставяме втора задача за решаване. Тук метафората е много по-силна и вътрешните художествени паралели са по-сложни. От една страна имаме просветления в пустотата Субухти, а друга, земните цветове, които някак възприемат осенението на поелия учението. Това възприемане е възможно, защото то отразява идеята, че Нирвана е Цветът, тоест Угасването е същинският цвят, Субхути е уловил този цвят, затова и всички земни цветове разбират какво му се е случило без да е говорено и без да чуват. Буда често е изобразяван, изпод дървото на Просветлението и обграден от сипещи се цветове; цветовете се явяват единствените, които могат да споделят постигнатата Нирвана, и само чрез тях, виждайки ги, ние разбираме какво всъщност е станало. В тоя смисъл цветовете са и Дхарма, учението за средния път. Общото заключение - моето, разбира се, - е, че пътят към Пустотата е да не говориш и да не чуваш, Пустотата се улавя инак, случва се инак. Но има ли в коана на Impulsa - "Когато в гората падне дърво,то издава ли шум,ако няма кой да го чуе?" - възможност за решение от подобен тип, щото във въпроса, така както аз съм го поставил, няма такава възможност. Коанът изрично казва, никой не чува падащото дърво, затова едва ли можем да си позволим предположение за чуване (улавяне) от друг порядък? Според мен това е лесният ключ, който нищо няма да отключи. Станимире, съставителите на задачата, струва ми се, съвсем съзнателно, са поставили падащото дърво в гората. Това е с цел да избегнат всички последващи, вторични показатели, които сочат, че дървото е паднало. Според мен отговорът не е в схематичното приложение на разбирането за "ефекта на пеперудата". Каквото и да се случва с дървото, неговите последствия или ще си останат ограничени в гората, или така ще се смесят с всички други последици, че установяването на неговото падане в миналото, четейки възникналите следствия, ще е напълно теоретично. Дървото по начало е статично, неговата динамика се изразява в растене и... в падане. Ако расте, дървото може да се издигне над всички дървета и да бъде видяно отвъд гората, но ако падне, както е в случая, падането се "заключва" в гората в още по-голяма степен. Що се отнася до окултните разбирания - това са моите познания - не залагат на причинно-следствения метод, а на нещо друго. Примерно в окултните школи на исляма се говори за "гайба" - скритостта, окултацията. "Гайба" се разкрива не когато бъдат установени тънките причинно-следствени връзки до окултното ядро, а изведнъж, като чрез експлозия, наречена "парусия". Този своеобразен "голям взрив" е аналог на откровението, но не е лично откровение, а откровение за целия свят, всички ще видят как окултацията ще се разкрие в парусия - или това е второто пришествие. Причинно-следственият метод, за разлика от окултизма, е най-характерен за западната научно-техническа мисъл. За мистиците съм съгласен. Те разбират, виждат и чуват всичко, но това няма как да бъде обяснено. Ала това е специфично за западните мистични школи, свързани с ранното християнство. За разлика от тях, идеята на коаните в дзен-будизма е да предизвикат сериозен размисъл, а не мистични изстъпления.

Това е вярно. Самото съзнание, че наблизо има вегетарианец, че някой изобщо е вегетарианец, се приема като евангелизиране на вегетарианството. Аз често срещам следната несъзнавана психология: вегетарианецът се прави на вегетарианец, само за да стана и аз вегетарианец и тогава да ми вземе месото. Нещо като християнинът ме подтиква към въздържание, за да може всички жени да идат при него.

Ще стане етимологичен спор! Смисълът на реалността е именно във въздействието. Реално е онова, което ми въздейства най-силно. Но ти идентифицираш "въздействащ" с "шумен", с "врява". В контраст на тази идентификация ще дам пример с откровението. Въздействаща сила на откровението е най-ярка, пророчествата са истини от най-голям мащаб; и именно поради силата, която носят, откровенията съдържат идеята на въздействието (според Каифа Исус един вид "виртуалничи", че е син божи). Да, естественото начало е истинно начало, отнесено към природата. Онова, което наричаш симулирано начало, пък е сторено от Бог в първите шест дни от сътворението на света. И то наистина не е естествено начало, а духовно начало. Виртуалното не започва с информатиката!

Когато писах мнението,... си представях хубава вековна букова гора.../аз често ходя в такава/,хубаво направена и изографисана дървена пейка /срещат се и такива/ ... и две млади дървета подпрали се отгоре И ... медитират върху "екзистенциални" въпроси - Никола Дамянов Разбирам какво си си представял, но въпросът е не какви свободни асоциации поражда коана, а как и кой е верният му отговор. Все пак не мислиш ли, че не е трудно всички да си представим същото, каквото си си представил ти. selsal, защо да не можем - и двете са падания. Не ми измествай въпроса, моля, само защото знаеш отговора. Защо да не може дървото да чуе своето падане? - Силвия Силвия, аз не играя игри. Вътре в себе си не претендирам, че знам отговора на този коан и от тази позиция, да прилагам хватки. Все пак съставителите на коана са избрали да поставят "дърво" като елемент от въпроса, и са избегнали да кажат "човек умира в гората, никой не вижда това, умира ли човек в гората". Ако ли пък дървото наистина може да чува? То, нали, е така: доказва се утвърдителната характеристика, а не отричащата.

И тук въпросът е можем ли коректно да отнесем сравнението с изневеряващия към коана за дървото? (xameleona, да не забравяме, че говорим за коан; как ли един дзен-будист ще възприеме тезата за Бога или майката-природа; то е все едно да му разкажеш преживяванията на Исус в Гетсиманската градина и да си склонна да приемеш неговия отговор, че Исус е вътрешно "овикан", затова и не достатъчно смълчан, за да чуе чистото дзен). Ще бъде ли правилно да олицетворим всичко на света (в случая дървото) и да му придадем субектност, тоест способност да свидетелства? Не е ли малка спекулация да заключим, че гората е способна да възприема събитията, които се случват в нея?

Според мен виртуалността (предпочитанието към образа, а не към действителността) не иде от нета, то е въпрос на подход, на нагласа. Много "любови" са виртуални, хиляди семейства симулират семейственост, мъже виртуалничат с мъжествеността си, а жени го "играят" жени. Всъщност "виртуален" иде от жив, от истинен, но иде от твърде жив, от твърде истинен, и поради това виртуалното е трудно възприемчиво. Образът от съня е виртуален. В отрицателен аспект той е виртуален, защото е изплъзним, затова и лъжовен, мъчно установим, така че призрачен, но в положителен аспект съновният образ е гъвкав, богат, символен, затова и оживотворяващ. Задачата е виртуалното да обогатява, да носи пластичност на действителното, което не е толкова "вирту", живо, изкуствоведско, което пък никак не означава, че виртуалното е някак подчинено на действителното. ---- За да се разбере какво е да живееш в пълна липса на виртуалност, ще посоча като пример еснафщината. Тя е "очи в очи" с ежедневните проблеми, плитките сладости и кухненските теории за живота. Ако ли пък някой се страхува от попадането в илюзии, то освен опасността от тях, нека не забравя - илюзиите са най-яркият признак на младостта.

Вси пак ще поразсъждаваме за "дървото" дали има кой да го чуе ...??? - Разбира се,че ДА! - Никола Дамянов В условието на въпроса стои предпоставката "ако няма кой да го чуе", а самият въпрос е "издава ли дървото шум", имайки предвид точно тази предпоставка. За да отговорим на коана, трябва да се съобразим със съдържанието му, иначе ще отговорим на някакъв друг въпрос, различен от заложения в коана. Иначе метафоричния прочит, и разпознаването на човека под образа на дървото, е хубава мисъл, но ако се прекрачи конкретната метафора и се навлезе в предположения, "какво му пука и какво не на дървото", то всеки ще види в падащото дърво собствената си емоционалност, а не художествената страна, разкрита от олицетворението на човека в дървото. Аз например, колкото и широко да чета метафората, никъде, ама никъде не виждам "дърво, което се поддава на егото си", "падащо дърво, което се стреми да прави впечатление", или "дърво, което търси близост". ---- Със същия успех може да се зададе и следният въпрос: "Изневерява се, но никой не е видял... изневяра ли е това?" - Силвия Силвия, в твоята вариация имаме поне един сигурен виждащ (чуващ шума на) изневярата. Самият изневеряващ. Изневеряващият сам свидетелства деянието си (както Юда рефлектира предателството си). Това е достатъчно, за да се установи обективно факта на изневярата; този факт стои независим от знанието и позицията на онзи, комуто се изневерява.

Напълно съм съгласен. И защото съм съгласен, Станимире, думите на Патанджали не се ли отнасят до първото просто изречение в горния въпрос "в гората пада дърво", където именно свидетелстващият е идентифициран с възприятието. Не е ли там безусловния обективизъм, който избягва въпроса "как така се твърди, че в гората е паднало дърво" и то с единствената цел да не се забележи субективния елемент в простото "в гората пада дърво"? Казано по друг начин: не е ли безусловният обективизъм дрехата, която скрива субективното свидетелство, само за да го представи като реалност? И отново защото съм съгласен, не е ли второто просто изречение "но няма свидетели" разграничението на възприемащия от акта на възприятие и самото възприемано? Точно онова "ниродха" (потискане) при самадхи (просветлението), където йогинът си дава сметка, че опасността от субективност така или иначе съществува, сметка - за своята принципна свидетелстваща неадекватност. Не е ли свидетелстването по начало подвъпросно, тоест "няма свидетели" не във всяка отделна конкретност, а изобщо. "Същинското знание - се казва в йогистките текстове (Панчашикха) - е само едно. Разграничаването е знанието." А разграничаването започва със забелязването на всяко свидетелстване, а не в простото му обективиране в израза "в гората пада дърво".

Много си харесах текущото мото, което Impulsa, поставя под постовете си. То е почти идентично със заглавието на темата, която поставям. Ето нейния вариант: "Когато в гората падне дърво,то издава ли шум,ако няма кой да го чуе?" ---- Този въпрос аз срещнах в петата част от епоса "Дюн", той е поставен от светата майка Даруи Одрейди; винаги съм се впечатлявал от огромния му философски (и житейски) потенциал. Опитът да се отговори на такъв въпрос е изключително интелектуално, дори емоционално, и при всички случаи духовно предизвикателство.

По моему - при хора с повече творческа енергия има повече потенциал за сътворяване на нови течения и русла в Пътя. Пътят, като зададен, е опора и светлина. Този Път (вече зададения) превръща рудиментарната енергия у нас в овладяна енергия, в насоченост. Така Пътят е наша корекция и непрестанна възможност за самоосъзнаване. Това е равновесието; времето, в което Пътят ни обуславя. Но е добре понякога овладяната енергия да се завръща към рудиментарния си вид, към своята първичност. В религиите това се нарича "апокатастазис". Едно такова действие не е загуба на овладяността, на равновесието (само неовладеният може да се опасява от това), а обединение на противоположностите. Именно този акт на съчленение между овладяна и рудиментарна енергия, поражда творческата енергия. Творческата енергия е оная човешка способност, която не само следва Пътя, но и го пресъздава. Посредством творческите си сили, които включват в себе си първичността и реда, човек се превръща в обуславящ Пътя. ---- Творчеството е онова разклащане на равновесието, което постига красотата и радостта на живота, като ни донася онзи остатък, който минава над равновесието и превръща равното и стръмното в хармония.

Това е една много хубава идея. За мен ще бъде интересно да има подобна дискусия. Харесай си нещо конкретно от теорията и практиката, с което да започнем. Ами хайде поговорим за разликата между натраплива и налудна идея; кое е онова, което ги поражда, като психически феномени. Примерно, на мен ми се иска да щриховам накратко разбирането за налудна идея: първо се сещам за ревнивият мъж, чиято ревност е насочена не към един конкретен мъж, а към всички мъже въобще. Тук напълно отразявам виждането на Фройд, според което манифестираната (заявената гласно) ревност е "моята любима е привлечена от този или онзи мъж", но в действителност латентното (смълчаното, неосъзнатото) значение на налудната ревност е "не моята любима, а аз съм привлечен от този или онзи мъж". Психоанализата разпознава в тоя случай непроявена хомосексуалност, която ревнивият не желае да приеме за себе си, но понеже не може да контролира, тя се измества и осъществява в емоцията на ревността. Налудната идея не разполага с фактически аналог, който да отрази, в същото време е изключително богата на изграждане на алтернативни, въображаеми реалности, които запълва със собствена, налудна фактология, която пък се поддържа от добре изработени доводи и силогизми.

Шумотевица ли? Така ли гледаш на онова, което говорихме, докато ти не писа? ---- А къде казах - или намекнах, - че ти, Borislavil, говориш изобличително? Направил си съм наистина нещо такова? Всъщност ти защо така и не посочваш тия симптоми, за които говориш. Нека да ги обсъдим, да ги огледаме, ти ще кажеш нещо по тях, аз също ще кажа, всеки, който пожелае ще го направи? Или това ти се струва шумотевица? Истината е, май-май, че мнението на Силвия оказа много по-голямо влияние върху теб, отколкото върху мен.

Да. Това е точно така. Психическата умора е двигателят на "вампира". Противопоставен на несъгласията, които среща, той ги интерпретира като неподчинение, като неуважение, и това го умаря. Но умората го кара да се чувства ощетен, неразбран, ако щете различен. А щом е ощетен, "вампирът" се нуждае от обещетения. Така "вампирството" се задейства. Смиреният, за разлика от "вампира", не се жегва от несъгласията, не страда от проявите на другостта. И наместо умора, смиреният се докосва до калейдоскопа на живота. Затова и не изпитва страх от "вампира", така както покаяният не укорява злините по света. Изправен срещу крайната претенция за компенсация от страна на "вампирството", смиреният не заклеймява феномена "вампир". А го изучава. ---- Първата и най-креслива теза на "вампирството" е: пият от мен. Смирението е: никой не пие от мен, "вампирството" съществува в кавички; а онзи, който осъзнае кавичките на "вампирството", ще срещне... живота.

Да, моето усещане има значение за мен. Но би ли имало то значение за теб? Аз трябва да сторя нещо с това мое усещане, да го превърна в предаваемо усещане, да ти го подам, за да споделя неговото значение. Ако ли пък претендирам авторитет на своето усещане, просто така, поради собственото си омайване за това мое усещане, то аз ще искам да глътнеш нещо поради честолюбие. Идеята, която влагам в разбирането за аргумент е, че усещанията ни е добре да разцъфтят в смисли, в обговаряния, да се превърнат в годен мост, в хапка, която другият може и да не хареса, но ще е готов да опита. Аргументът, в тоя смисъл, е усещане, което е възприело блясъка на откровението и не е позволило то да угасне. ---- И понеже ми се струва, че така позициите ни се доближават, ми се иска да поставя ударение на още нещо - много е важно при споделянето на усещания и аргументи, човек да използва противопоставянето. То е огънят, който изпитва усещанията и аргументите, и принуждава човек да се ангажира с тях, а не да се съобразява със своенравията на личността си. Смирен значи преди всичко приел притовопоставянията; защото тая смиреност е най-трудна. А това личи по бързата умора, когато противопоставянията се разгорят; тоест умората се изразява в изчерпване на смиреността.

Може да е овчар и да ти помогне .В случая помнете че Фройд не може да помогне на болни от рак ,зъби и пикочно полова система.Жащото не е помогнал на себе си, може и да греша но това видях. - Mihailo Подобен коментар напомня на атеистичния рефрен: "Христос може и да се опитва да спаси всички, но за жалост не е спасил себе си от кръста". При всичките си болести Фройд е живял 83 години и до последно е работил и писал. В последната година от своя живот той е писал "Очерк на псхоанализата" и "Мойсей и монотеистичната религия". 16 години по-рано, когато е опериран от рак на челюстта, той надмогва болките и пише "Отвъд принципа на удоволствието". ---- Иначе, според мен, не е важна титлата "психоаналитик", а самата психоанализа. Примерно, моят интерес към анализата е толкова силен, че очарован от нея, не изпитвам нужда да се правя или бъда психоаналитик. Chimera, не е ли по-добре да говорим за психоанализата като теория и практика, а не като история на психоаналитичните дружества?

За мен пътищата винаги (онтологически) са два. Един път и едно отклонение. Когато човек следва пътя, той винаги държи у себе си жив огъня на отклонението; а когато се спусне по отклонението, пътят не престава да го напуска. Това е диалектическо отношение на взаимно допълване, но и на взаимно снемане. Постоянното съзнание за другото, за мястото където не сме, превръща и двете места в ценност и в алтернативи. В същото време разбирането за "пътя и отклонението" не е универсално разбиране, не е вселенски (божествен) принцип; или ако е такова, то е само в частичен смисъл такова. Защото негов смисъл е и разпада на универсалността, превръщението му. Защото това разбиране за "пътя и отклонението" само в себе си се разломва, отчупва се, като се отнася към своето отчупване със същата радост, с която по-късно, а и преди това, се е единявало. Ние може да проведем аналогии между отделните религии, идеологии и философии, но можем и да провидим разликите. Извършването на всяко едно от двете действия, лишено от другото, проваля самото отделно действие.