selsal

За мен импулсът е съставна част от мисленето. Мисълта се появява спонтанно, или казано по друг начин - истинската мисъл не се нуждае от подготовка. Онова, което прави мисълта в повече от импулса (и това в повече е другата съставна част от мисленето) е способността на мисълта да се свързва... с друга мисъл. Мисълта е импулс и връзка. Това, че една мисъл е свързана и води до друга мисъл, не означава, че във втората мисъл има нещо изкуствено, неимпулсивно. Импулсът на мисълта, поради синтетичния характер на мисленето, си проправя път през редица от мисли, минава през вариации и разклонения от мисли, а когато импулсът се изчерпи, се изчерпва и самото мислене. Импулсът - сам по себе си - като не-мисъл, като каприз примерно, е нещо със затъмнен произход, но и нещо с неясно развитие, а най-често без развитие. Неговата а-синтетичност го превръща в отделен, аутистичен фотон, наместо в лъч светлина. (Интуицията е толкова силен импулс, че форсира синтетичната страна на мисленето. И така всички мисли се концентрират в една ярка и осезаема общност. В тоя смисъл интуицията е свръхмислене. Но тая интуиция е добре да не се бърка с простия, отпаднал, самодостатъчен, и изпълнен с прищявка, и самомнение импулс.)

Ето едно просто разграничаване: - психологът познава човешката душа; - психотерапевтът лекува човешката душа, в тоя смисъл познава преди всичко болната (невротичната или невротизираната) душа. - психоаналитикът е психотерапевт, който лекува човешката душа, ползвайки определен метод; с годините психоанализата добива нова страна, тя освен терапия, се превръща и в мироглед. - психиатърът познава патологичната (не само невротична, но и психотична) душа, или поне е запознат със симптомите й; както и се опитва някак да я лекува.

И аз, отново като всеки човек, усещам разни неща. Но не бих казал - сам за себе си, - че тия мои усещания са тънки. Също мога само да предполагам чие ръководство в моя вътрешен свят ме направлява. Сам Исус е имал тия съмнения - дяволът или Бога водят душата му. И когато усещам нещо, а някой друг усети друго, то - за да придам тежест на усета си - не го подплътявам с вижданията си за божественото ръководство. А се опитвам да предложа аргументи. Хайде да мислим заедно!

И на мен, като на всеки човек, ми се случва да получа неодобрение или пък радостно съгласие. Моят стремеж е да чуя и двете, а то е нещо съвсем различно от това, как точно ще ги приема. Като при любовта - "обичам те" е своеобразен суперлатив; но в резултат аз нито се бия маймунски в гърдите, нито навлизам в оная мнителна скромност, която сякаш отхвърля това "обичам те". Тук, в форумите, се срещат доста често суперлативи. Това е едно от достойнствата на сайта - нещо хубаво. Как да отсеем гордите, от уверените? ---- Вендор, Блаватска има един такъв аргумент, че на Изток, никой не би се впечатлил от доброволната и безропотна смърт на Исус. Въпросът обаче, според мен е, не във факта на жертвата, а в значението й. Сам Петър е бил дълбоко объркан от неочаквания и унизителен край на своя учител. Докато не се е появил Павел, за да осмисли този край. И да го превърне в начало. (Или - какъв смисъл има на Запад, да напуснеш жена си и детето си, като навсякъде оповестяваш, че "животът е страдание". И будизмът не е толкова факти, колкото смисли.)

При толкова много суперлативи няма как да не съм зарадван (особено, ако поне една четвърт от тях са резултат от редакцията на Донка).

От това тъй ярко християнско разбиране струи съзнанието, че човек не е сам. И то не е сам по начало, а не толкова във всеки отделен емпиричен случай. Смирението е съзнание, че получаваме, а не ни се взема. И това не е някаква субективност, а духовно постижение. ---- Източният принцип, добре въплътен в "Дао Дъ Дзин", за водата, която отстъпва и по тоя начин открива, и създава живота, е толкова чист и тъй безспорен, както и противоположния западен принцип, изразен от Ницше - че "в мен има нещо силно, нещо несъкрушимо, нещо, което пръска скалите, то е моята воля". Стихиите, водата или огъня, се превръщат в смисъл и живот, когато добият съответното им място в човешкото съзнание и поведение. Смирението е способността да си близък с тези стихии и те да изгубят своята стихийност спрямо теб. Има места, в които камъните е добре да се заобикалят, но има и такива, където камъните трябва да се пръскат.

Nihil est morti tam simile quam somnus. - Силвия Както смъртта осмисля живота, така и сънят осмисля деня. Или пък - както животът без смъртта е наивна представа, неосъзнаваща налагането на ампутации, така и денят без съня е добре-стиснати-очи. И ако тази сентенция се отнася до моя сън, то - имайки предвид съня - няма мир без дълбокото преживяване, което се постига в разгара на една велика война. ---- От няколко месеца в сънищата ми присъствува често черното като цвят...Прилича по-скоро на липса или изчезване, проход- преминаване, което ми се показва/!?/ отколкото на предметна сянка. - shelter Тук по същия начин: от черното не се причернява, а черното превежда от едно познато бяло в едно непознавано досега бяло (и в тоя смисъл довежда до истински бялото). Черното има значение, то е сема, то говори, прояснява, събужда. Или много черното, странно черното, е най-малко черно. Най-крепкият мир е звънът на мечовете.

Едва ли твоят любим желае чак толкова секс; той по-скоро търси някакъв израз на взаимност, който достатъчно силно да потвърди отношенията ви. Като всеки млад човек и той може би чувства несигурност в чувствата на другия, но му е трудно да я изговори. Младите момчета много говорят за секс и много мислят за секс, но най-често иззад тоя парад на сексуалността се крие платоничност, която копнее да се изяви. Нещо, което на по-висок глас, търси и младото момиче. Не се притеснявай, че можеш да го загубиш, ако отказваш да правите секс. Опитай се да повярваш - сексът е толкова страшен и непредсказуем за младия мъж, колкото и за младата жена. Въпреки всички думи. Дълбоко в себе си момчето смята, че младата жена ще направи сексът за него не толкова страшен и непредсказуем. Затова и толкова го претендира.

В "Бесове" Кирилов казва за Ставрогин: А в "Братя Карамазови" Достоевски казва, че човекът на чудото е същинският реалист, защото щом се изправи срещу факта на чудото, приема го. ---- В тоя смисъл егото е загърбване на факта на чудото, Ставрогиновата не-вяра. Егото е признание за личния край на чудесата.

То аз съм си тълкувал съня и имам отговор на този въпрос; но щом казваш, че насаме трябва да се случва това, добре.

Аз нямам очаквания по отношение на своята безупречност. На мен не ми се налага нито да се гордея с безупречността си, нито да си прощавам липсата й. Същото е – примерно – със сънуването. Моя грижа не е ще сънувам ли, или няма, сънувах ли или не; просто мое занимание е сънуването. Самият въпрос: безупречен ли съм, или не, би бил преекспониране на моето его, а аз нямам навика да преекспонирам онова, което ми се случва; аз рекапитулирам и с това въпросът се изчерпва. ---- Mecholari, според мен един израз е автентичен, когато разкрива смисъл и довежда до осъзнаване. Мисля, че това е истинското “как”. Моя идея е не да изговарям функционални, инструментални “как”, а изпълнени със значения “как”. Духовната практичност не е поредица от действия, духовната практичност е смисълът на тия действия. Осъзнаването превъзхожда всяка подръчност. Затова и ползвам “е-та” и “не-е-та”, така се опитвам да прокарам тънки отлики и да проследя верни съотнасяния. Моите “е-та” и “не-е-та” – надявам се – не са еднозначни, а диалектични. И по тоя начин “камъчетата” на пътя се усещат досущ. ---- Случва се, да ми се каже, че мислите ми са хладни. Това ме кара да се усмихвам. Защото добре знам, че човек има маниер да притопля мненията си с егото си, но да претендира, че ги сгорещява със сърцето си. ---- Не да държа някой да приема моите определения; искам да видя какво е отношението към тях; и да чуя в какво се състоят чужди виждания. ---- Словото е моя любов. Дон Хуан многократно обяснява на Кастанеда да говори, да се изразява, да пише книги; самата рекапитулация има своя могъщ ефект, заради превръщането на миналото в представи и думи. Думите объркват затлачените души и просветяват откритите. Хайдегер казва, че езикът е дом на битието. Хората не бива да обвиняват думите за собствената си неспособност да ги употребяват истински. Тишината е добре да е преди всичко в ума. И защото умът на Бога се е намирал в мълчание, Словото е произлязло от него и е създало света. ---- Кастанеда ми каза нови неща. Новите неща са моята мотивация да живея. ---- Напротив, не цялото учение на дон Хуан е извън тонала. Дон Хуан разделя тонала на правилен и неправилен. И многократно развива огромното значение на правилният тонал. Точно правилният тонал отваря пашкула, за да може в света на воина да навлезе наугалът. Безупречността е постигането на правилен тонал. Това е така нареченото “магическо обяснение” от “Сказания за силата”, откъдето е прословутото сравнение с покривката върху масата и всичко, което е извън масата. И точно както казва Валентин – “без тонал няма съществуване в света на хората”. Това са отговорите ми на твоите въпроси, Mecholari.

Никой не е казал, че нещо "трябва". И мисля, че не от моите думи е извлечено това "трябва", а е принадено към тях. По същия начин може да се каже, че и дон Хуан налага "трябвания", понеже той има буквално стотици наставления към Кастанеда, в които се посочва насоката, руслото на толтекския път. Всъщност аз посочих една опасност, една евентуална заблуда, която може да изиграе лоша шега дори на много надарения човек и в никакъв случай не съм развивал разбирането си за някакъв императив. ---- Задача на прикривача не е да изненадва с поведението си. Напротив, задача на прикривача е да не изненадва с поведението си, именно това го прави прикривач. Изненадват фокусниците или неверни съпрузи. Прикривачът желае да постигне едно нещо: бавното и контролирано преместване на събирателната си точка. Това как го етикират и това как той се самоусеща в очите на другите, няма защо да го засяга, точно тия неща го отличават от актьорската игра. Намерението е да правиш нещата без да ги мислиш, без да ги подреждаш и преподреждаш постоянно, а не без да ги искаш. Възнамеряването е подход алтернативен на шаблонните реакции на тонала (цялостният механизъм на отреагирване и подреждане). И защото тоналът е този, който "мисли", който обработва и обработва, то намерението остава извън пределите на фиксации от страна на тонала. Въпреки това дон Хуан многократно обговаря разбирането си за намерението. Идеята на това обговаряне е да не се възприеме намерението единствено в мистичния му аспект, като някаква безсъдържателна немислимост.

Сънувам война. Грандиозна, страховита война. Шумът е толкова голям, а картините са толкова засипващи ме, че приклякам, за да се съредоточа и въведа ред във възприятията си. И тогава усещам, че при мен е тихо. Не глухо, тихо. И внезапно се питам "аз воювам ли всъщност". Отговорът, който ми се натрапва е "да, но не". Трябва да призная, че такива отговори са ми по-ясни в сравнение с отговори от типа на "да" или "не". Изведнъж се досещам, че съм воювал, но съм бил убит. Казвам си, "ами ако съм бивал убиван няколко пъти, но не съм разбирал това, то не съм ли се завръщал все в боя". И виждам боя от друг ъгъл. Разни хора умират, падат, но и стават, кървят, но и зарастват по-удивитилен начин. Някой ме хваща за рамото и аз се обръщам. Виждам мой много добър приятел, със съвсем спокойно лице, да ми казва "сега, разбирам защо воюваме". Понечвам да го питам "защо", но виждам зад гърба му едно друго, свирепо лице да ни доближава. Усещам, че нямам оръжие. Свирепият човек стреля или промушва приятеля ми, не разбирам точно, а от ръцете на приятеля ми в моите изпада протрита гумена топка - когато бях малък по цели дни играех с такава. Много ясно си давам сметка, че приятелят ми всеки момент ще се изправи и отново ще е жив, нали това е знанието, което малко по-рано научих, но някак изпитвам толкова дълбока тъга. И изведнъж чувам тръбен вой. Всички се разпръскват, а аз разбирам, че тръбата свири отбой. Виждам, тръбата е в ръцете точно на свирепият човек, който уби моя приятел. Без да се чудя се насочвам към него с идеята на свой ред да го убия. Някак разбирам, че ще го направя не заради отмъщение, а защото невежият глупак е решил да свири отбой. Сънят ми прекъсва; аз се събуждам с усещането, че боят е отстъпил пред отбоя. Чувствам се не победен, а излъган.

Акцентът, който дон Хуан поставя най-силно и най-често, се отнася до "пътя на воина", или до така наречената "безупречност". Дали един човек е добър сънувач или прикривач, това губи своето значение, ако не е безупречен воин. Изключителната ефектност - и самусещането за сила - в практиките на сънуването и прикриването се намират в ярък контраст с направо невзрачната същност на безупречността. Както има хора с невероятен интелект, чиято мисъл трудно се проследява, така има и хора, които прилагат толтекското сънуване с лекота, или се прикриват виртуозно. Но както обдареният с интелект може да е емоционално дете, така и вихреният сънувач или неудържимият прикривач могат да бъдат особено нетрезви хора, впиянчени в своите умения. Пътят на воина - безупречността - е контролът над собственото съзнание, способността не само да се разгръща това съзнание, но и да се въвежда в адекватно русло. Безупречният воин е като добрият шахматист, той винаги оценява позицията на дъската (в реалността). Безупречността е оная отстраненост, която удържа воина от увличане, безупречността е силата да поддържаш и реализираш напреженията, които възникват в различните ситуации, без това да те сломява, безупречността е икономика на енергията във воина. Без безупречност един сънувач ще се превърне в грандиозен фантазьор, но все пак ще е нищо повече от фантазьор; без безупречност прикривачът ще стане ловък манипулатор, но все пак ще си остане един прост манипулатор. Безупречността е да си хладен, дори когато гориш.

Значи Кали е и младата, и старата жена. Тя знае всичко и е всичко. Като оная топка за боулинг от предходния ти аватар, която отнася всички кегли.

И ти някак си привлечен от нея? ---- Това индийската Кали ли е?

Изразът ти се е електрифицирал напоследък. ---- Коя познаваш от години - младата или старата?

Чудесен пост. Кастанеда нарича стереотипните представи за света - глоси. Когато човек влезе в една стая, казва той, вижда не конкретната стая, а наслоената в него представа-за-стая, глосата за стая. Спирането на света е снемане на глосатора, на механизма на стереотипно възприемане. Кастанеда изрично посочва, че спирането на света не е ре-глосировка, тоест преформулирането в един нов модел на възприятийност, а е де-глосировка - пълното превъзмогване на шаблонизираното внимание. Хусерл - един от големите философи на предходния век - говори за един вид възприемателно въздържание, което задържа човешките убедености в едно или друго. Това се нарича феноменологическа редукция. Нейната цел е иначе безвъпросните ни представи да бъдат поставени под въпрос. Единствено същински увереният е способен да се отдаде на конструктивно съмнение.

Морето е несъзнаваното. Плажът - местоположението на съзнанието. Младата жена е анимата, която се изплъзва от съзнателната реалност. Старата жена е душата на обичайната реалност - една фализирана реалност. Има очертан контраст - "красива работа", посочвайки се младата жена, а то е нещо, което е просто и ясно; в същото време красивото е противопоставено на "микрофонестата" жена, на която не можеш да се наслаждаваш, а се налага да и говориш, а и да я слушаш - все пак психологически всеки, който има фалос, изисква да е слушан. На плажа ли да остана, или да се впусна в морето - е въпросът на съня.

Когато в мен има нещо нерешено, нещо, което виси, което надига тревогата ми или заплашва да ме мъчи, аз просто сядам и си казвам - "болен си". Да си болен не е добре. Всеки носи сам отговорността за собствените си болести. Разбира се, може да се потърси помощ, добре е да се търси помощ, но не трябва да се забравя, че истинската причина за настоящото състояние на болния е самият той. Болният - пък бил той и малко болен - е добре да помни, че възприятията и оценките му са изкривени. Болният е по начало неспособен да улови решението за своята болест. И така се случва, че точно решението на болестта в очите на болния изглежда... студено, непригодно, нежелано. Има една голяма истина - болният е страстно привързан към болестта си в своето несъзнавано. Затова и той съпротивлява срещу лечението. Винаги. Съчувствието е хубаво нещо, емпатията е велик ресурс. Но въпросът е на кое съчувстваме - на здравето или на болестта?

Всъщност, това е една от основопологащите идеи на самия форум "Духовни мостове". Ако желанието ти е да се съсредоточа върху паралели между различните светогледи, а не - примерно - да си набелязвам опоненти, мога да кажа, че ще гледам да съчетая всички цветове от гамата на общуването. Добре е да се извеждат сходствата в отделните разбирания. Но според мен именно изтънко посочените различия са пункта, в който човек осъзнава вярно профила на всяко учение като съдържание; нещо, което най-добре ще го доближи до духа на това учение. Но засега ще следвам линията на общите страни. Mecholari, говори за "летачите", аналог на егрегорите, които се споменават във форумите. "Летачът" много напомня на ония тръби от "Матрицата", които са впити в телата на всички хора. Крокодилът от примера на Дако, който Mecholari дава, психоаналитически е фобийна представа, която съдържа неосъзнат конфликт, който се опредметява в страх, а после и в симптома на жеста. Изречено с разбиранията на Кастанеда - крокодилът е "летач"; или по-точно крокодилът е вменение на "летач". Дънов извежда следната причинно-следствена връзка: законът за самосъхранението, колкото и положителен да е, води до егоизма, а егоизмът поражда пороците; тези пороци с времето стават парцелирани личности в личноста, тоест "летачите", за които говори дон Хуан. ---- Аз се занивавам с хатха-йога, тя най ми съответства. Винаги съм бил мнителен към Тенсегрити, към неговата масовост, намирам в Тенсегрити нещо ексхибиционистично. Паневритмията ми приляга, в нея има нещо славянско, което буди симпатиите ми, но нямам нагласа да я прилагам.

Много са любопитни тези 33 години. Христовата възраст. А последните две години - които са живот на неразрешим проблем - са годините на Христова проповед. "Христовата проповед" в случая е обговарянето на изневярата. Любовният триъгълник е Троицата. А троицата е вместо отец-син-дух, аз-съпруг и изкушение. Депресията е разпването - съответно християнската същност. Психотерапевтът е дяволът, който изкушава в отказ от... депресия. А християнският терапевт би бил един, който ще подкрепи несъзнаваната наслада от депресията (своеобразното разпятие). ---- Кои предразсъдъци (предубедености) са в повече: християнските виждания, психотерапевтичните насоки или спекулативният анализ?

Само още един пост и щях да се предам първи.

Ето така става, предубедено мнение в предубедена тема в предубеден сайт, а в средата му - аз и ти? Кои сме ние?