selsal

Възможно ли е да уместен въпрос и в същото време да е предубеден? Идейки на-място, един въпрос не носи убеждение от друго място, тоест не е пред-убеден.

Е, не, защо! Водим си диалог. С всеки следващ пост всеки от нас допълва виждането си по начин отнасящ се до последния пост на другия. Пък нека оставим съгласието помежду си за по-късно. Според теб Максим не задава ли уместен въпрос?

Възможно е Максим да мисли това, което предполагаш, но въпросът, който той задава стои: защо молитвата и вяра в божията благодат не са достатъчни и се налага търсенето на психотерапевт? Та това е моята мисъл, да останем в аргумента; а ако тоя аргумент отпадне, чак тогава да търсим личността и основанията на тази личност да използва отпадналия аргумент. ---- (То - разсъждавам е абстрактната форма на разсъждението; отделното действие в разсъждението се нарича съждение, а глаголната му форма е съдя. Онова, което ти имаш предвид, че не искаш да правиш е да "отсъждаш". Но за Максим май отсъждаш?)

Но, Силвия, аз се опитвам да съдя за мнението, а ти го отнасяш към автора (кое от двете отношения е по-предубедено). Пък и каквото отношение да има Максим към християнството, то едва ли можем благовестим пред него християнството с "християнско-терапевтичния" случай от водещия пост на тази тема? ---- А кое в моя въпрос беше предубедено?

В какъв смисъл? Заради това, че психотерапевтът може би не се е постарал да откликне в достатъчна степен ли?

Защо се държите като малко дете? Психотерапевтът си е психотерапевт и неговата задача е да предложи методи, които работят. Това му е работата. Вие имате претенции, че "неговите методи били в разрез с вашите убеждения като християнка". Той ви предлага методи, които работят, а вие не ги приемате и поставяте условия "търся психотерапевт християнин"...Това означава ли, че вие не приемате казаното от специалиста? Защо тогава не се излекувате с помощта на "методите на вярващите християни", а сте стигнали до психотерапевт специалист? Казвам всичко това, защото мой познат също вярващ християнин е обиколил 6 психотерапевта, оставайки недоволен от всеки един от тях, защото всички му препоръчвали методи, които са в "разрез с християнската вяра"... Това мнение много ми хареса. То е уловило действителната същност на поставения въпрос.

Дънов учи, че Великият Дух на живота възпитава човек, събужда разума в душата му и предизвиква неговата изначална любов към духовното. Кастанеда е научен, че Духът почуква, потропва и връхлита всеки един от нас. С единствената цел да го измъкне от пашкула на обичайното, на еснафски понятното. И не му представи една необичайна реалност. Дънов учи на условието, което трябва да се има винаги предвид, за да успяваме да се приближим към истината; това условие е постоянното ни съзнание за Вечността. Кастанеда е научен, че Безкрайността има едно-единствено условие и занимание за така наречения безупречен воин - това е стремежът му към свобода. ---- И Дънов, и дон Хуан персонализират, очовечяват природата, духът в природата. Те говорят за замисли, за намеренията на Вечността или Безкрайността. Дънов казва, че природата е пластична, и ако не успява да въздейства с един свой закон, тя прибягва до друг. Кастанеда разказва, че духът е безжалостен в намеренията си да достигне човек. И двамата поставят ударение върху от отклонението от намеренията на вечността, от насоките на "ръководното начало" (един израз на Марк Аврелий в изключително сходната в стилово и смислово отношение с изказа на Дънов книга "Към себе си"). Тези отклонения погубват човек. Аз много харесвам библейската история за Йов. От всички интерпретации, които съм чел, най-много ми съответства тази на Дънов (а съм чел мненията на Достоевски и Юнг). Йов е праведен човек, чийто имот и семейство са погубени от Сатана, само за да се изпита любовта на Йов към Бога (а именно Бог позволява действията на Сатаната). И това не е всичко, Йов е подложен на безмилостни телесни страдания. Но Дънов докрай оправдава замислите и поведението на Бог. По същия начин Кастанеда нито веднъж не укорява Орела - безжалостният властелин на всички измерения. ---- Човек може да се поправя, възпитава и одухотворява, само когато се вглежда в себе си и без страх вижда онова, което е там. А там има болка, омраза, нетърпимост и много невежество. Само изот тая гледка се възприема Духа. И иде любовта, благоденствието и познанието.

Наричам ли аз своя бяс - бяс, щом той се провре от мен в живота ми, или го кипря дотам, че бесът ми започва да дефилира като добродетел? Ето свети Павел: появата на Христовия дух по пътя за Дамаск, Христос ли е бил, или е изявата на Павловия бяс в образа на добродетелността - която пък го съветва от тоя момент нататък да бъде все любов, вяра и надежда? А и сам Христос се опитва да разбере с кого говори, с Бога, или с дявола? Да, лесно се одяволяват другите. Проекцията е най-често срещаният психологически механизъм, за който човек не си дава сметка, щом го осъществява. Но откъде почва проекцията; и къде свършва - за да започне адекватната преценка? ---- За мен - всичко започва с признаването на бесовността в мен изобщо. Мога да преобразувам Сократовата мисъл "аз знам, че нищо не знам" в "моята добродетел е неизменното ми съзнание за моите бесове". Но аз не държа бесовете си - един вид - под око. По-скоро общувам с тях, създавам отношения, мога да съм гальовен, мога и да ги налагам, но никога не ги отричам; някакси не ги отлъчвам от себе си. И колкото и противоречиво да звучи това, според мен, така аз изпълнявам Христовата заръка, когато ме изкушава едното око да го извадя.

Доколкото виждам аз, двете мнения - това на Мона и това на Орлин - са, ако не диаметрални, то сравнително различни що се отнася до мирогледа на Кастанеда. Но пък общото между тях е: според Мона, че разбирането за примитивна духовност е нещо недобро; а според идеята на Орлин, че уклонът към познатото понятие за магия отклонява от идеята за знание. Тук въпросът е как да отличим духовната същина в един мироглед от духовната претенция. Понеже съм забелязал интереса на Мона към Блаватска (а аз при Блаватска съм чел за различието между Христос и Хрестос), ми е интересно да разбера в какво се състои основната разлика между Блаватска и Кастанеда? И един въпрос към Орлин: къде минава границата между истинската познавателност и ритуалната игра на симулиращия познанието? Примерно - да си призная - аз намирам вижданията на Кен Уилбър за едно струпване на класификации, които целят да извикат ефект, магичност, но не и реално знание. Ла Горда, според алхимиците Христос е камъкът; или по-точно камъкът е Христос. Един вярва по-един начин в камъка, а друг по съвсем различен начин. То - нали - хората май-май все различно се обичат. Въпросът не е ли по-скоро "как", а не в "какво". ---- И защо е трябвало да няма тема за Кастанеда?

Доколкото съм запознат повечето хора - в една или друга степен - познават идеите на Кастанеда. Дали тези идеи са приемани или не, е въпрос, който според мен е добре да отстъпи пред един друг въпрос: как всеки разбира за себе си тия идеи? Възможно ли е да говорим за духовен живот и духовна практика от една страна, и магьосничество от типа, представен в книгите на Кастанеда, от друга страна?

Открити думи, думи, които казват много. Ако в теб има опасение, че осъзнаването в съня може някак да те отнеме от самата теб, да те подлуди, не се тревожи. Наистина е интересно как казваш, че твоят наблюдател (проверяващият реалността) сякаш е отишъл в санаториум. Все едно той е, който не е нормален, та нали си позволя да се усъмнява в реалността, като я проверява. И именно когато ти си забравила да ползваш услугите му, си се осъзнала. Тоест когато те е напулснало за малко разбирането, че да проверяваш реалността не е нормално нещо, си се опомнила по време на сън. Според моето скромно мнение е добре да не се насилваш да се осъзнаваш в съня, да не рефлектираш много тая задача. Отпусни се. Забелязвай повече деня, какво се случва, къде си, улавяй детайли, търси необичайното, бъди бавна и търпелива. Вниманието се развива в деня и дава плодове през нощта. Златни плодове. А когато се осъзнаеш в съня, радвай се на всеки миг съзнание - как тялото ти е в леглото, а ти си там, където си. Това не е страшно; а е опит, който трупаш, секунда по секунда, сън след сън. И ако си запозната с Кастанеда - а поне малко си - ще видиш как с времето ще се оформи така нареченото сънувано тяло. Ще имаш падове и разочарования, ще има месеци, в които ще забравиш за всяко осъзнато сънуване; но ще идват и дни, в които съзнанието ще тържествува, и нощи, където то няма да отстъпва по нищо от силата на дневната си яснота.

А и бързо спираш да вярваш на другите; това те кара да губиш способност да се изразиш - в сън, в думи, а може би и в емоция... ---- Да нямам сън е да не смея мечтая.

Според мен е важен подходът към истината. Струва ми се ще е добре тя да се приема като... близка; а не като изплъзнима. Аз се отнасям към истината във всеки въпрос като към нещо, което иде, което ме търси и дори отдавна чака. Истините, които добивам, ми изглеждат търпеливи към мен; прощават грешките ми и внимателно ги отстраняват - всичко това с единствената цел истините да ми се случат. Като в любовта - истината е благоверна.

Това, че той изкупва вината на всички хора не означава ли, че човек заслужава прошка за делата, които е извършил? – Mecholari Да, изкуплението води до опрощението. Но Христос не изкупва вината, защото човек заслужава прошка, а поради любов; любовта не мери човека с теглилката на заслугите. Та нали ние трябва да обичаме и враговете си, а тая любов не е щото врагът нещо е заслужил, а защото врагът, преди да е враг, е човек. Съзнанието-че-заслужавам противоречи на съзнанието-че-съм-грешен. Първото е самомнение, второто – превъзмогване на самомнителността. При гностиците е обратното: Юда е избраният, той заслужава, гностицизмът по начало е елитарно учение. Защо съдиш себе си – Mecholari Аз никак, ама никак, не съм казал това. Едно е съзнанието-че-съм-грешен, друго е – да налагам съд над себе си. Вярата прави човек да отличава тия две неща. Когато съзнавам своята съпътстващата ме грешност, аз знам, че правият път не ми е гарантиран. И затова, когато сторя нещо грешно, аз имам склонност да разбера своята грешност, наместо да я отричам неистово. Вярвам, че Бог е милостив и ще ми бъде простено; моля се за благодат, а не за съд. А ти си се смирил пред своя провал, защото си човек. А твоя Бог казва: Богове сте. – Mecholari Така ли гледаш на смирението, като на малодушие? Не знам за теб, но за мен няма нищо по-лесно от това да се разкрещя, че съм бог, че мога, че знам, че виждам и разбирам; и то само как разбирам. Ала ние сме богове, не защото сме вездесъщи и не защото провалите ни са чужди – малко нехристиянско звучи това – а сме богове, понеже, за разлика от всички останали същества, знаем за бог, способни сме да потърсим опора в него. Така че аз съм бог, доколкото мога да се обърна към бог. Ще ти кажа защо не вярваш на Кристиян-защото той вижда ролята на човека,че е много по-различна от тази ,която виждаш ти. Съмняваш се откъде идва неговата информация, защото не чуваш Духа на истината. Ако го чуваше нямаше да се съмняваш. Ако вярваше истински в Христос щеше да вярваш, че не е възможно някой да те изкуши. – Mecholari От думите ти се разбира, че не Кристиян е апостолът, а ти си този апостол, апостолът, който благовещава учението на Кристиян. В случая, явно на мен си отредил ролята на книжника и фарисея. Аз вече казах, че имам-съзнание-за-собствената-си-грешност, така че е много възможно да пропускам “Духа на истината”. Аз вярвам в Христос, с надеждата, че дори и да съм изкушен, ще ми се прости. Също се опасявам, че може и да не съм се изразил добре: аз не величая изкушението, греховността и човешката слабост, а просто приемам тяхното съществуване. Приемам ги преди всичко у себе си. Ако всичко това, което съм написал за теб са тъпотии и не са облечени в богатия "доказателствен" материал с който си служиш, и смяташ, че някой гностичен учител трябва да те посвещава в тайнствата искам да знаеш следното... – Mecholari Е, добре де, ако нещата стават чрез самопосвещаване, а не с посвещение, както се е случило с теб, ти не ми ли казваш нещо от типа на: “аз съм самопосветен и сега ще те посветя с историята на моето самопосвещение”. Май не искаш да вярвам на Кристиян, а да вярвам в теб? Избрах да го напиша тук при разговорите за Юда, защото и него не го знаете кой е. На Бог ли служи, на Дявола ли? – Mecholari Написа ни за своите вътрешни инициации повече отколкото каза за Юда, което ме навежда на мисълта, че се сравняваш с Юда, и то с Юда от “Евангелие от Юда”. И както не знаем него, така и не знаем теб, особено след думите ти “И това, което ти или някой си мисли, че съм, не съм. Аз знам кой съм.” Хубави две изречения, звучат месиански. За жалост, поне в тая тема, никой освен мен, не се интересува чак толкова от Юда и от теб. А след твоето изявление, че повече постове няма да изпращаш, заинтересован оставам наистина само аз.

Не знам дали тълкуването на съновидения е сложно нещо, но мисля, че със сигурност е занимателно и очарователно упражнение. И най-вече тълкуването на съновидения е изключително полезна и обогатяваща дейност. Винаги ми е било чудно (всъщност въобще не ми е чудно) как някой е склонен да отваря съновници, при условие, че има толкова утвърдила се литература в тълкуването на сънища. То е все едно наместо да рисуваш, да седнеш да оцветяваш зададени фигурки. Същото е и с молитвата. Едно е да се отдадеш на духовно общение (Христос в Гетсиман например), съвсем друго е онова самобаене, което напомня натраплива невроза, чиято неосъзната цел е – човек, воден от плитко суеверие, да се обгради с фантазмена защита. Защо, към днешна дата, молитвата е тъй малко възприета? Защото повечето хора не могат да проумеят значението й, защото може би им липсва духовен квас? Не. Точно обратното, защото, доколкото я има молитвата, доколкото някой се моли, то той не общува с бога, а най-често реди нанизи от жалки мисловни самовнушения. Същото е и с тълкуването на сънищата. Защо съновиденията ни имат толкова малко място в нашето съзнание? Защото тълкуването им изисква кой знае какъв интелект, някаква особена проницателност? Не. Напротив, защото точно ония, които се занимават със сънища, не желаят да се вдълбават в един сън, и въобще в идеята на една поредица от сънища, а дават отговори на конвейер, отговори по шаблон. Кълват съновници. Сънищата показват със сигурност много неща и те са огледало на нашата вътрешна вселена. Молитвата обаче със сигурност намалява страховете ни и успокоява бдителността ни, но и също толкова сигурно не е пътят към себепознанието. - Мона По моему думите на Мона казват това: щом имаш сън, ти имаш откровение; ти си лице в лице със себе си, с живота изобщо; и ако едно време човек се е молел за сън (пророчески сън, напътстващ сън, сън осмислящ те), то сега ние сънуваме, че се молим (затваряме очи за откровението на съня, защото сме пристрастени към блуждаенето в празна молитвеност). Сънуваш ли, Богът говори; тя същинската молитва е почнала; да навиеш лентата назад, е да искаш да се молиш на някой друг.

Всъщност аз не вярвам в Павел, а в Христос. И по-точно вярвам в свидетелството на апостолите, в благата вест, че някъде и някога е имало човек от плът, и тоя човек е син на Бога. Вярвам, че е бил разпънат на кръст и е умрял на този кръст не за своите грехове, а за нашите, за моите грехове. И вярвам, че три дни след разпването си е възкръснал от гроба. Това е чиста ортодоксия и в тоя смисъл аз съм ортодоксален християнин. Да, въпросът е защо вярвам в тези неща, особено след като не съм бил самият аз свидетел на пасхалните събития? Когато се говори за вяра, не може да се говори за мотив. Вярата не се основава на мотиви, вярата е първооснова, ако има мотиви, тези мотиви изхождат от вярата. Тук питането е може би такова: защо вярвам, наместо да не вярвам? За мен да съм осъзнат означава едно-единствено нещо – да имам съзнание за собствената си греховност; това е моята лична греховност, както и общочовешката греховност, изразена у мен конкретно. Ако по един или друг начин разпознавам у себе си невинност, то това означава, че губя от своята осъзнатост и така се оправдавам в лошия смисъл на думата. Примерно, как да е аз имам познания по философия, както, малко или много, имам интелектуални интереси, но те биха били безпредметни, ако не съществуваше съзнанието ми, че съм грешен. Умен или глупав, хубав или грозен, добродетелен или не, моите качества, каквито и да са, винаги стоят недостатъчни, и ако залагам само на тях, аз ще се проваля; спасението ще бъде немислимо. Съзнанието за тоя неминуем провал на моята личност, единствено като тясна личност, е смирението. Аз съм човек. (От друга страна, ако мислех гностически, ако приемах за верую примерно “Евангелие от Юда”, щях да си кажа: аз чувствам гносиса, различен съм, схващам неща, които другите не схващат, и това схващане, туй знание, ще ме доведе до спасение.) На Павел не вярвам, аз му се доверявам. Той ми казва, че каквато и личност да съм, това не значи нищо. Ще свърша, както свършват всички грешни: без благодат и прокълнат от закона. Аз дълбоко и много добре разбирам това, като ясно съзнавам, че то е вярно нещо, понеже чувствам истинността му много силно. Затова и разбирам, че ако всички са като мен, грешни по начало, щото “праведен няма ни един”, то няма да има и спасение. Делата не могат да изкупят вината (атеистът тук винаги се чуди, “ама каква е тая вина”, той все драпа към невинността, прави го от страх, от азов инстинкт за самосъхранение). Но има един, аз вярвам в това, който е различен, ама истински различен. Исус. Върху него не стои общочовешката греховност, той е въплътеният бог, тоест Господ, и неговото дело, излагането на кръста, разпването, изкупва вината на всички хора. А вярвам в тия неща без да съм им бил свидетел (ако им бях свидетел щях не да вярвам, а да знам), защото имам неотклонно съзнание за греховността си и оттук надежда да превъзмогна тая греховност, да получа милост и да ми бъде простено. Разпънатият човек е фрагментарен, обзет от бесове, но Христос-разпнат е нещо съвсем друго. Христовото разпятие е условие за възкресението. Когато вярвам в значението на разпятието, аз не правя себе си на разпънат, не го играя стигмат, не ставам хистерик, а всичко това означава, че осмислям не някакво собствено мъченичество, а Христовото. Ако вярно разбирам, твоята мисъл е, че човек обикновено вярва на тоя или оня по инерция, дори от каприз. Затова иде питането ти какъв мотив имам да “вярвам” на апостол Павел, и в същото време да не казвам, че вярвам на апостол Кристиян. Все пак от Павел ме делят две хиляди години, а от Кристиян, единствено редовното плащане на интернет. Това дали се доверявам на единия или другия, е не заради тях, не заради разстоянията, които ни делят, а поради думите им, поради въздействието им върху мен. Аз познавам добре тезите, посланията на Павел и те ми въздействат. Но аз съм отворен за въздействия; пример за тая ми отвореност е отношението ми към гностицизма, той ме интересува, и аз не се втурвам да го заклеймявам като ерес. И ако се доверя, както казваш, на апостол Кристиян, няма да го направя за сметка на апостол Павел, защото тук не става дума за конкуренция, а за нагласа към това да ми се въздейства. Мога ли да се доверя на автора на “Евангелие от Юда”? Признавам, че в действителност аз не се интересувам кога е писано то, от кого е писано, има ли историческа достоверност у него, щото за религиозния човек това са незначителни неща. Мен ме интересуват смислите в текста. Откровението! Logos-ът. А за да се уловят тия неща се иска преди всичко доверчивост, и не толкова ум или познания. Изобщо божията истина иде не с опита, или от някаква окултна свръхестественост, а с умението да се доверяваш без страх.

Да, това е вододелът, който разграничава познатата християнска доктрина, от една страна, и гностицизма, от друга: в първия случай акцента пада върху разпятието, а във втория върху възкресението. Искам да питам: апостол Павел от страх ли поставя толкова силно ударението върху разпятието? Какъв свой страх би потиснал човек, ако вярва преди всичко в разпятието? Аз съм много заинтригуван от гностицизма и намирам "Евангелие от Юда" за вълнуващ контрапункт на ортодоксията, но съм забелязал, че когато някой търси гностическото, тоест възкресението, и отбягва значението на разпятието, най-често го прави, щото иска гаранции, че всичко не свършва с едната смърт. Опасявам се, че подобна нагласа - която, признавам, съществува и в мен - няма духовен произход, а точно търговско-счетоводен. ---- И още нещо: "Евангелие от Йоан" е най-ортодоксално от всичките четири канонични евангелия, разбирането на Йоан, че Христос е победил света е заложено в идеята за разпятието: Невинният /Агнеца/ понася вината на всички грешни, това се нарича изкупление. Победата над света е снемането на първородния грях, именно изкуплението. Въобще солидни гностически аргументи трудно могат да се извлекат извън гностически текстове. Основното средство за спиране на вътрешния диалог /Кастанеда ли е това?/ се състои в изправяне на тонала, възприемането на света, в случая в изясняването кое е доктринално и кое гностическо.

Да, Borislavil, таванът е отнесим към управляващите, доколкото изобразява най-високото, най-горното, а и често недостъпното, далечното, пък защо не и отчужденото. Мисля си, че твоето несъзнавано извършва в съня онова, което е дилема на съзнанието ти през деня: как да се достигне до управляващия (тавана), при условие, че управляващият се самоотстранява във височината (таван-стването) си, мерейки от високо, “с пренебрежение, дори с презрение”. Таванът като дъсчен е таванът като горим; като уязвим. Може би така сънят превръща управляващите в достъпни, в склонни да чуят. Но разбира ли таванът, че е дъсчен и оттук подвластен на пагубно въздействие? Според теб, явно не. Печката, нейната огненост, не желае да унищожава тавана, най-малкото защото би могла да унищожи цялата къща, но пък печката напомня с разгара си, че е способна да направи това; дори е принудена да го направи. В тоя смисъл “печката на дърва и въглища от стария вид” не е старата-негодна печка, а печка, която е от старите-опасни печки. Въз основа на тия мисли ми се струва, че ти не смяташ, че таванът е дъсчен и оттук горим, а ти се иска да е такъв, за да може поради уязвимостта си да стане отзивчив. И твоето съновидение удовлетворява това желание.

Апостол Павел казва, че не знае нищо друго, освен – Христос-разпнат. Самата хипотеза, че Исус би могъл да не бъде предаден и сам – поради Господното си вездесъщие – да се спаси, противоречи на Павловата мисъл. То, нали, присъщо е на обикновеният мирянин сам да се спасява, собственото му спасение стои в ума му като първостепенна важност. Но Христос е Христос (Помазан), за да дойде и спаси не себе си, а всички други. Това е изкуплението. Според гностиците Христос въобще не е разпнат. Един от гностиците, Василид, казва, че по пътя към Голгота, когато Симон Киринеец носи кръста, Христос се прехвърля в тялото на Симон, а самият Симон бива разпънат в тялото на Исус. Въобще гностиците винаги подчертават разликата между Исус като човек и Христос като божествена еманация. Според “Евангелие от Юда” Христос прави точно това, за което питаш – спасява се, разделяйки се от тленното си тяло. (Иначе не юдеите са разпнали Исус. Сигурно просто така си го написал, но в християнската история твърде много антисемитизъм има, щото се смята, че юдеите, просто поради юдейството си, са разпнали Исус).

Ако е вярно, Borislavil, твоето тълкуване на твоя сън, то аз, с моето тълкуване, доста съм сгрешил. Без да желая да да търся брод за своето-си, съм любопитен за едно друго. Наличието на стара къща и стара /но модернизирана/ печка в твоето тълкувание са противопоставени дотам, че биха могли да доведат до разруха. Аз не се сетих за възможността две стари неща да се - един вид - апокалиптизират. Ако печката е образователната система, макар стара, то тя е твърде огнена, според съня, и далеч не стопляща, както би трябвало да бъде. Това ли е образователната система? Или - имайки предвид несъзнаваното, което стои в основата на съня - печката е одушевеното намерение на стачкуващите, което насилва самата функция на печката, а оттам и цялата къща. Аз имам затруднения в това да открия как сънят казва или се опитва да каже, че е нужна "далновидна политика по отношение доходите на учителите". Не е ли това, напротив, твоята съзнателна позиция? /всичко това не е моето отношение към гражданските процеси, които "текат" напоследък, а опит да вникна в значението на съня; надявам се/.

Дали в тоя сън усещането е за неадекватност на протестните действия. Макар да няма нищо лошо в протеста /огъня/, то е добре да се внимава къде /в каква ситуация/ се протестира. Едно е да се обгори болното място, друго е да се създадат условия за стихиен пожар. Любопитен е изразът "течащите... протестни действия". Като че тече огъня, наместо да се разгаря. Сънят - струва ми се - казва: нужна е вода за тоя огън; за да гори смислено и полезно. /Ако къщата е образователната система, твърде уязвима, може би инертна, то резките действия са в особен контраст с тая стара къща. Преди да се стоплим в къщата, е добре да я укрепим, подновим./

…под Барбело се има предвид Св. Дух, Небесната Майка - Майката на Христос, която Той нарича Светата Пневма. Небесната Майка живее в съюз неразрушим с Великия и добър Бог - Отец. В този смисъл се приема Първоизточника като андрогинен, да. – Силвия Това, което съм чел аз е предположението, че Варвело (Барбело) изразява броя на буквите в Божието име – YHWH – Яхве. Това са четири букви, а четири на староеврейски е arba. И понеже, според гностиците, Божието име не бива да се произнася, а и самите те твърдят, че Яхве не е друг, а Демиурга, то приемат единствено arba като означение на божественото. Звучи някак кабалистично. В същото време думата за бог – а не името на бог – била el. Предположението, за което говоря, твърди, че става дума за b-arba-el-o (Барбело) или Четворичният бог. В психологията на Юнг четворичността е символ на цялостната личност, която е трансцендентална, и в тоя смисъл, въпреки сложната буквена конфигурация, на мен ми се струва твърде находчива подобна интерпретация на произхода на думата Варвело (Барбело). Още нещо – според Юнг троичността, или Светата Троица, символизира мъжкия принцип, а четворичността, в случая Варвело, женския. Тук ми се иска да отнеса съдбата на Юда към женската същност въобще. Както Юда, така и Ева са изкушени от дявола (според ортодоксията). Първият е предател, втората е изкусителка. Без да искам да оправдавам всеки предател и всяка изкусителка, ми се ще да споделя своето впечатление, че има една особено невъздържана настроеност срещу изкушението на Ева и най-вече срещу предателството на Юда. Те напомнят на една друга настроеност! Тази срещу Исус в деня на разпването му. Той е обвиняван в съблазняване на народа и предателство спрямо юдейската традиция. Искам да отбележа още едно свое впечатление. Твърде много хора – обикновено атеисти-рационалисти – намират в примиренческото поведение на Исус нещо женско, нещо неприятно женско. А и Юда е някак разпознаван като жена, заради притворството си, поради отделеността си от мъжкото братство. Аз не искам да правя заключението, че по един или друг начин навсякъде се разпознава само един враг – жената. Не! Просто жената от своя страна означава по-малко осъзнатото, по-тъмното, по-страшното. Самата жена гледа най-често така на своя пол. В тоя смисъл “Евангелие от Юда”, напълно в гностически стил, еманципира низвергнатото. Ако се вгледаме в ортодоксията Юда е сянката на Исус; той е тъмното на Спасителя, неосъзнатото; и двамата умират, но колко различен е символът на тяхната смърт. Обратно, за гностицизма Юда е осветлената страна на Исус, осъзнатата му сянка; и двамата изчезват от тленния свят, и колко сходно го правят. ---- Без грях, няма прошка и няма спасение. Това е идея, която се застъпва от Павел. Без падение (без жена), няма разкаяние и отново няма спасение. Това е идеята на гностиците.

Всъщност, Силвия, аз открих някои места където София е наречена Свети Дух. Примерно – след падението на София, тя се разкаяла и еоните се застъпили за нея пред Възвишения. В резултат на тази молба Възвишеният еманира нови две двойки от еони. Едната двойка се състои от Ставрос (Кръст) и Хорос (Граница); ти споменаваш за това. Посредством Кръстът и Границата се извършва укрепване на Плеромата и отделянето й от долния свят – дело на Демиурга. Това укрепване и отделяне е зарадвало еоните, защото “намерението на София”, което е нещо различно от самата София, е изключено (отхвърлено) в долния свят. В тоя контекст София е наречена Свети Дух. Разкаянието на София, както всяко разкаяние, е съзнание за извършената грешка и в тоя смисъл е разграничение от греховното намерение да се еманира нов еон единствено из от себе си. Но това разкаяние трябва да бъде прието. Затова останалите еони се застъпват (ходатайстват) за София пред Възвишения, което показва, че тия еони вярват на разкаянието на София. В резултат Възвишеният приема разкаянието. Появата на Границата, която отделя Плеромата от долния свят е израз на това, че София отново знае кое е добро и кое – зло. Тоест възвърнала е мъдростта си. И е наречена Свети дух. И тук въпросът е: кое е святото на София, а може би и на жената въобще? Ами способността й да се разкайва за извършените грешки. Дори може да се види и нещо повече – че е присъщо на жената да греши, но пък не грешката я прави жена в истинския смисъл на думата, а последвалото разкаяние. Самото разкаяние превръща жената в свята. Любопитно е, че като цяло в гностицизма се казват лоши неща хубаво за жената, за разлика от ортодоксията, където има образ като Богородица, и в същото време гностицизмът е много по-либерален към женското в сравнение с особено патриархалната ортодоксия. Модераторска бележка: В последните постпове, темата се измести малко. Моля пишете по темата.

Човек най-често се притеснява от възможността да е психично болен. Русо казва, че е по-лесно да се признае престъпното, отколкото смешното или срамното. А на това да си психично болен се гледа като на срамно и дори като смешно състояние, защото психичното отклонение означава недостатъчна вменяемост в определени аспекти. Дори леката депресия прави човек неадекватен за обичайните отношения. Също повечето хора, както не могат за повече от минута да допуснат, че е възможно да не са прави, така и за повече от минута не могат да изтърпят мисълта, че психически не стоят добре. А и самото усещане, че някой – в случая психотерапевтът – ще смята, че е поне малко наясно с психичното ти състояние, се оказва неприятно. Особено за ония, които се мислят за интелигентни, пък и са по-властни натури. Така наречената духовност обикновено се оказва магнит за невротичните “интелигенти”. Там всеки дефект може да се представи като ефект. Човек понякога се нуждае от психологическа терапия, но най-важното е да има съзнание за своето психологическо състояние. А той дори няма съзнание за своето телесно състояние. От друга страна, има едно възвеличаване на психотерапията в модернистки смисъл. Превръща се в светско събитие.

Може би трябваше да посочиш поне един аргумент, от който съдиш, че съм високомерен? Единствено, ако архангел Михаил не ти го е низпослал без да му прикрепи някой довод. Аз съм детето! За това си прав! Моите уши могат да бъдат дръпнати само с цензура, но явно не и с добър отговор. Не разбирам кое смяташ, че трябва да си променя? Отношението към душевната консистенциалност на другите ли? Виж, Венциславе, въпросът е има ли нещо вярно в думите ми, а не колко сърца се бунтуват срещу тия думи. Аз преценявам себе си, като човек, който е добре да рискува да е нелицеприятен, само за да може да си видим лицата, вместо да си подмятаме маските в уж-духовни постове. Как разбра, че не съм те разбрал докрай?