selsal

Е, Ян, християнинът е чувствителен човек и понякога воюва от чувствителност. В него няма омраза, а плам, има не толкова нетърпимост, а силно желание да бъде разбран. Истина е, че християнството е логически най-неразбираемата религия. Дори повече от будизма. И затова християнинът винаги и ревностно пази светините си. А твърде уклончив е умът и затуй често се меси в “кухнята” на християнството, за да подрежда там, където е най-подредено. Силвия, много искам да се съглася с теб, но за да го направя истински, може би трябва да ми посочиш къде си чела, че в гностицизма има Свети Дух? Някой гностически текст или пък труд за гностицизма? Ако ли пък това е твоя интерпретация, надявам се, ще направиш общото ни удоволствие да се бориш за нея? Да, София е последният еон, като изключим Йалдаваот, и като всеки еон носи своя произход от Незримия дух (който е много различен от Светия дух и ако трябва тънко ще прокарам разликите). Аз знам вариант – струва ми се на Валентиновите гностици – при който София завижда на Върховното божество за способността му да поражда нещо отделно и самостоятелно единствено из от себе си. И решила да му подражава! Така създала “син с недостатък”. Да ти кажа, аз съм голям привърженик на менталното познание. Най-вече щото е способност на малцина. А я виж, всеки е тръгнал да интуитивничи. Много неприятно. Разбира се, ако менталното познание означава празни мисловности, които са по-ялови от сухо дърво, то ще оттегля предпочитанията си от него. Аз винаги съм си мислил, че добрият менталист е единственият, на когото се отваря вратата към духовното. Проповедите на Исус са чудесен пример. А Павел пък е несравним в това отношение (особено Галатяни и Римляни). Но и аз, заедно с теб, ще допусна една ментална София. Менталната София е може би по начало една грешна менталност. Върховният бог, по времето, когато все още не е сътворил нито един еон, е съществувал сам с Мисълта си (с Тишината). Тук вече може да говорим за една върховна менталност, дори духовна менталност, защото Мисълта му е отъждествена с Тишината. Явно менталността на София не е тиха. Някои гностици казват също, че София е била обзета от тщеславие. Нещо като бърбореща мисъл, в контраст на тихата мисъл. Та тая бърбореща менталност взела, че пръкнала “син с недостатък”. В Самкхя много се държи на това, че Пуруша не се е кръстосал с Пракрити. Мога да цитирам Радхакришнан. Аналогична е идеята за това, че София не е била заплодена от Върховният бог (който е андрогинен) или от някой мъжки еон (според някои гностици еоните си имат пол). Тук има един психологически въпрос – така представена в гностицизма – София е израз на мъжката представа за жената ли или е автентичен израз на женската същност?

Ти някога да си искал въобще да разбираш друг? – Венцислав С последния си пост дадох ясно да се разбере, че съм те разбрал докрай. Но тъжното е, че ти под разбиране не разбираш друго, освен да се съглася с теб. Разбира се, че ще говориш само за критичност след като навсякъде само това виждаш... – Венцислав При теб, а както посочих и при още дузина, виждам една неосъзната критика, а това е голям бич. Говорейки за моята критичност ти разразяваш своята; за жалост пропускаш, че правиш това. И най некритичните и искрени форумци критикуват това което според тях не е право. – Валентин Петров Е, ама то излиза, че – за разлика от некритичните – критичните критикуват и това, което според тях е право. Ако отречеш, че казваш това, Валентине, то изречението ти ще изгуби всякакъв смисъл. Всъщност това изречение е още един пример за някой, който не вижда, че зад благостта си е със смръщени вежди. Аз нямам нищо против критиката, но да е поне малко осъзната и ведно с изявата си да не се бие в гърдите колко е безкритична и любяща. Е, радвам се, че харесваш името ми. В стария завет името означава същност, но тук същността трудно би се достигнала чрез затръшване на врати безразборно, или разборно - според позицията. – Венцислав Отново пример за самозваността на безкритичието. Тя се идентифицира със същността. И сигурно поради това смята, че не се нуждае от аргументи. Нещо повече – в правото си е да се възмущава дори от смислените контрааргументи срещу своята гола безкритичност. Защо ми се струва, че темата 'Изкуството да водим диалог' някак странно се е пренесла и тук?! – Мона Защото щеше да бъде хубаво да сме го усвоили, но още не сме! – Багира Багира, я отвори речника и чети какво означава диалог. Щото явно няма да отвориш Кант, за да разбереш какво е критика, или Платон, за да разбереш, що е диалогичност. Сигурен съм в това! (Впрочем цитатите от тълковния речник в полза на моята теза ли ги предложи?!). Въпросите са: 1. как да успеем все пак да го видим; 2. Как се прогонват бесове? Ще ми се да попитам: Какво става, когато заклеймим един бяс? Какво става, когато изработим програма за ликвидацията му, стъпка по стъпка? Освобождаваме ли се от него? - Багира За Христос и мъжът, пълен с бесове, които били запратени в свинете, чувала ли си? Първо, обръщаш се към съзнателния аз на човека, за да се вгледате заедно в себе си. Но понеже този съзнателен аз е подвластен на несъзнаваното, заговаряш с бесовете. Те се оправдават, питат те защо си дошъл, защо не ги оставиш намира, казват, че нищо не са ти сторили. Напомням, че говоря едно към едно за случая на Исус с бесовния човек, а не за мен и диалозите, които водя с групата на “безкритичните”. Бесовете не се заклеймяват; така че добре е да не се проектираш. Те се прехвърлят в свинете. Как става това? “Прехвърлянето в свинете” е израз на опредметяване на несъзнаваните бесове в обсега на съзнателния аз, тоест спомага се за тяхното рефлектиране. Бавно, с търпение, методично, като се посочва всяко бесовно изстъпление. С времето, изтласкваното досега несъзнавано, се рефлектира добре и всяко къткане на бесовете отпада. А спреш ли да ги храниш, те започват да се молят да идат в свинете. А оттам в реката.

Ако очите обвързват с измамна действителност, определено стискането им е благотворно за вярата. – Венцислав Ако ли пък очите обвързват с виждането на нежелана действителност, която твърде боде с истини, то стискането им е благотворно за паразитната вяра. Нещо като хистерична слепота. Критиката кога е прекалена, или безкритичността - ами, когато се прекалява с нея. – Венцислав Браво, ето изречение, което е пример за крайна и предразсъдъчна критичност. Значи нещо е прекалено, защото е прекалено, така ли? Ти стигна до извода си, щото стъпи на него, сигурно с извинението да го стигнеш по-добре. Критиката кога е прекалена, или безкритичността - ами, когато се прекалява с нея. Със сигурност тя е най-уморена от неограниченото и впрягане в чужди каруци. Малко милост. – Венцислав Коя е тази тя? Критичността или безкритичността? Говориш и за двете, но бързо се издаваш, че имаш предвид само едната. Отново критичност и отново неосъзната. Кой тука впряга чужди каруци и кой не разбира, че го прави? От кого трябва да се иска милост? Може би от онова влечение, което ни стиска очите, та да не видим как правим опакото на нашата така възвестявана вяра? Тайната да виждаме се крие отвъд преценката, та нали тя е очила с цветни стъкла, а цвета сам си го избираме. Пък да сме сигурни, че са ни прозрчани, светлината пак се изкривява от стъклата и без диоптри да са. – Венцислав Не разбрах как преценката е очила? Аз се скъсах да обосновавам обратната теза, пък ти с едно изречение и... То е от вярата. Но от оная вяра, дето е очила, ама изотзад на очните ябълки. Аз ли не те разбрах или ти не се разбираш?

Струва ми се, някъде съм чел много подобна история - ей така, с обаждането, с детския глас, с неполучилата се връзка, със саморазпознаването, - но къде ли, не мога да се сетя. Ако и ти си чела, освен да си преживяла, и можеш да ми напомниш...

За да го разбере човек, първом трябва да го достигне чрез Вярата си, без да го е видял и почувствал. А Гносисът идва след като премине Вярата и Тя се преобразува в Гносис. – Ян Ян, аз плътно се придържам към истината, че човек първо трябва да повярва, а после да разбере. Всичко останало е може би атеизъм. Но ми се иска да ти кажа, че гносисът не е обикновеното разбиране – онова на науката, или дори онова на философията. Поне така твърдят гностиците. Според тях сред хората има елит и множество. Гносисът е донесен от Христос единствено на елита (това е и една от причините гностицизмът да не стане европейска и оттам световна религия). Гносисът е знанието, че човек има произход по-възвишен от самия Яхве, и че има един друг свят, който е нашият истински дом. Гностикът дължи гносиса не на вярата си, а на това, че пневмата, божествения дух в него, бива пробуден от словото – logos-а – на Спасителя. Докато вярата е вяра преди всичко в изкупителното дело на същия този Спасител. Аз самият имам лични интерпретации, с които мога да направя чудовищна компилация от различните течения в християнството, а и извън християнството. Но съм особено любопитен къде точно отделните религии намират своите различия. А истината е, че самите религии държат на тия различия. А и точно различията осмислят сърцевината на всяка религия. Силвия, понеже ми се струва, че ти придаваш на София повече качество, отколкото аз съм забелязал в това, което знам за гностицизма, искам да кажа, че София много прилича на Пракрити от Самкхя. Твоите думи са, че поради свободна воля и желание да познава, София е изпаднала в тъй злощастното си погрешно деяние. Май много държиш на това, че София е мъдростта преди всичко, въпреки грешката й? Настина въпросът, как така точно тази, която е наречена мъдра, проявява такава немъдрост? Мисля, гностиците наричат София “пруникос”, тоест сладострастна. И сякаш забравят, че София означава мъдра. В Самкхя Пракрити – една женска сила – създава света. А тя явно много добре умее това. А го е сторила, защото е решила, че Пуруша – една мъжка сила – я е подтикнала в тая посока. В Самкхя казват, че Пракрити се е подлъгала в това, че Пуруша я подтикнал към каквото и да е. Пракрити съдържа в себе си три гуни (качества) – саттва, раджас и тамас. Тези качества били в съвършено равновесие преди Пракрити да създаде света, но тя прекратила това равновесие с цел светът да бъде създаден. И затова всяко нещо на тоя свят има различна пропорция на гени в себе си. Саттва е най-ценената гуна. Тя е светлината. Може би саттва в Пракрити е аналог на мъдростта при София. Но забележителното е, че в Самкхя колкото и светлинна да е саттва, тя не е съвършенството. Съвършенството е Пуруша (малко патерналистично, а?). Ако проследим аналогията до край – признавам, тя е малко спекулативна – то мъдростта на София не е толкова съвършена и сякаш в нея се съдържа сладострастието. Всъщност Самкхя казва, че Пракрити си въобразила, че Пуруша й намигнал, и затова, явно възбудена, тя извела от равновесие гуните, като създала света.

Искам да разсея едно опасение, което се появява във всеки антикритичен пост. Каже ли се критично отношение, сякаш се има предвид, че някой се опитва да наложи предразсъдък. Все едно един ограничен садийстващ тип ще извади покрустов шаблон и ще почне да мери и разтяга невинните със своята мяра и без да се съобразява с независимата същност именно на тия невинни. Но да видим какво всъщност е критичното отношение? Да съм критичен означава да имам колкото се може по-добра и по-широка съзнателност за това как се отнасям към себе си и към другите. Предмет на моята на критика е чистотата на моето отношение. И тук е особено важно да се отбележи: моята критичност е добре да ме поддържа чист както от неоснователни укори, така и от неоснователни дитирамби. Сега знам, че сто гласа ще се надигнат да кажат, че дори и основателни, е по-добре укорите да ги няма. И понеже тази тенденция е догмат сред общуващите във форума, аз съвсем преднамерено подхождам “на нож”, с идеята да проверя “добри ли сме” или разиграваме “маскарад на добротата”. Струва ми се, че “моят нож” предизвика много укори и дори, бих казал, повече от укори! Прав ли съм? На всяка моя острота не се ли отговори с обратна острота и то на два, на три, на пет гласа? Едни искаха да ме укротяват, други да ме накарат да се опомня, трети директно ми опонираха (тези са ми скъпи на сърцето, като изключим това, че и те някак казаха “добри сме, добро искаме”, а зад тоя рефрен не един дявол стои). Мое желание е да превърна критичността си в култура, защото критичността е четмото и писмото на осветлената душа. А всички, които оповестяват безкритичността, и всъщност проявиха първична критичност спрямо мен, намират в слепотата на безкритичността – блаженството. Но не е ли точно тип-като-мен, оня, към когото най-вярно би се приложила безкритичността, стига да е толкова ценна, за колкото се твърди. Но явно безкритичният е готов да бъде безкритичен само към себеподобния. Всичко си има граници, нали? Дори и безкритичността. Чудя се, има ли как безкритичните да знаят, че са безкритични? Ами ако се заблуждават? На какво основание се казва аз не съм мимикрия, а наистина дълбоко в себе си съм безкритичен (което сигурно означава отнасям се с любов, опитвам се да виждам нещата такива, каквито са). Възможно ли е някой да е убеден, че вяра значи силно стиснати очи?

Ако някъде в нас има строшена костица, която ни пречи да вървим, а някак ни принуждава да пълзим, или пък в нас има лъжлив дух, който ни внушава качество точно там, където то липсва, струва ми се, именно словото, посредством което разпознаем болното място, ще възроди любовта, която така лелеем. Кой беше казал, ако окото ти те съблазнява... пфу, как беше... какво трябваше да му сторя на това пусто око? Мое желание е, чрез себепреценката, да се попитаме: възможно ли е да къткаме някой малък бяс у себе си; и то така да го къткаме, че да си го любим; и то така да си го любим, че да се идентифицираме с него - да смятаме, че няма ли го него, няма да ни има и нас? Аз не подтиквам никого към това да не цени съкровеното "себе си", а към това - да не го замести с някое опашато и рогато "себе си", което на всяко второ изречение се тръшка и казва "пък добро съм, на!" Безгрешни ли ще сме, ако гримираме именно греха си с помадата на добродетелта? Онзи, който отбягва преценката се плаши от преценката, защото... какво ли ще му открие тя?

Аз доколкото познавам selsal, той нито е груб, нито е засегнат. Може Диана Илиева, когато е била - някога - selsal, се е чувствала груба или засегната. Но това, надявам се - и тогава, както сега, - си е технически проблем. Обръщам се към ония, които умеят да се преценяват, отвъд техническата проблематичност: кога рязахте живо месо от себе си, вместо да опознавате що за уникати сте? Имало ли е случаи, в които изведнъж сте прозрели, че сте се лъгали колко добри сте, а всъщност сте се оказали не дотам добри? Кога бяхте лоши, негодни, малоценни, кажете своите най-мъчни преоценки, но преоценки, в които не се крие колко лоши са другите? Кой умее да споделя? И кой си играе на откровен? Аз дадох два примера /ако трябва ще дам трети/, shelter все ни насочва в тая посока. Време е да свършваме със схоластиката.

Не съм особено внимателна, но като че ли не съм видяла до тук такова определение- "сатанинско". – Багира Определението “не е особено балансиран”, имайки предвид развоя на тази тема, както и определението “негативни тенденции” са твои определения, ти видя ли ги накъде преди да ги използваш? Тук май имаме един особен препсихологически феномен: правим нещо, не забелязваме, че го правим, после когато някой друг го направи и стои съзнателно зад него, го обвиняваме за това, като така и не си спомняме, че и ние сме го направили. Но защо някой ще прави това? Ами за да сатинизира! Последният ти пост в неговата първа част е ярък опит за такова действие. А това ми харесва! Звучи ми прозорливо, елегантно и точно! – Багира Само дето си го разбрала превратно. Може би под въздействието на някой тълковен речник /впрочем съветваш ме да чета повече ли?/. За възможностите на безкритичното опознаване едва ли разбираме много от твоя прежен пост? Как мислиш? Но за метапреценката, като ежесекудно отричане в другите на това, което ние самите с такава страст правим, постът ти е най-пръв модел. Само осъзнатата критичност ще ни спаси от тъмните и неосъзнати влечения да цензурираме, да отхвърляме и да се натъкмяваме на пиедестала на доброто.

Кристияне, ако желаеш може да споделим опита си във връзка с тайнствата. В тая или в друга тема? ---- Силвия, малко на широко, но пък с желание да е и на дълбоко. В ортодоксията Светият Дух е Божията благодат, която ни се дава като дар, заради нашата вяра. Това много добре е написано в началото на Коринтяни I 2:1-16. Вярата не е нищо друго, а следните Павлови думи – “защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исуса Христа, и то Христа разпнат”. А в Йоан 7:38 се казва “Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му…“. Всичко това означава – все според ортодоксията – че всяка нагласа и всяко поведение, пък били те и най-благовидните и най-изпълните с любов, са неистински, ако не изхождат от Христос, който е “Пътят, Истината и Животът”. Човек не може да вярва в доброто, да вярва в любовта, да вярва в братството, без преди това и преди всичко да вярва в Христос и в изкупителната му смърт. Ако ей-така просто се вярва в нещо, то това е повърхностна вяра, както Павел казва, това ще е “мъдрост от тоя век”. Плода на вярата в “Христа и то в Христа разпнат” са “реките от вода” или Божият благодат. А това е Светият Дух. Но какъв е тоя Свят Дух, който се приема, щото се вярва в Христос? Павел казва, че Духът е “Божията тайнствена премъдрост”. Както и “Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини”. Светият Дух е дар! Той се дава поради вяра, а не по заслуги. Онзи, който си мисли, че обгръщайки се с добри дела (тъй както Йов) ще получи дарбата на Светия дух, не познава вярата. За сравнение, онзи, който си мисли, че щото се грижи за любимата, я обича, никога няма да изживее любовта. Светият дух носи не какво да е знание, а отвъдно знание. Отвъдното знание, което иде със Светия Дух, “духовните неща”, с които ни обдарява той, много напомнят интуицията. Във втората книга на втория си том от “Разбулената Изида” Елена Блаватска говори за апокрифно евангелие на евреите, в което Исус изрекъл “Моята майка, Светата Пневма”. Според Блаватска в тия думи личи същинската женска природа на Светия Дух (вече преминавам към неортодоксалните ранно-християнски идеи, а и към идеите на гностицизма). Светата Пневма, в нейният майчин аспект, много напомня София. Мъдрата София е интуитивното познание, което е транцендентно и отнася човек в дълбините на най-непознатото. Но гностицизмът е дуалистичен, в него всичко има два аспекта – положителен и отрицателен. Два бога – съвършен, незрим и отвъден Бог, както и изпаднал, тукашен и зъл Демиург. В гностицизма има и две Софии, или по-скоро една София с две страни. Нетленната София, Ахамот, както и тленната София, Ахмот. Гностицизмът ни разкрива преди всичко тленната София. Ако направим психологически паралел на идеята за двете Софии ще получим нещо много интересно. Женската страна на мъжа се нарича “анима”. Когато мъжът има неразвита емоционалност, когато е примерно педант или цени преди всичко общественото си място, той си въобразява, че е много мъдър, но всъщност тая негова мъдрост е дело на неразвитата му анима, на тленната София. Такъв мъж много напомня на Демиурга, но в един микроскопичен вариант. Но не по-различен от него е и разпиленият мъж, който е бурна емоционалност, която се мени на всеки час, мъжът, който ведно плаче и ругае. Той също е микроскопичен и егоистичен Демиург, дете на своята първична емоционалност, на същата оная тленна София. Примери за мъж, в който будува премъдрата София е най-вече Христос, такъв би бил Буда, в литературата такъв е княз Мишкин от “Идиот”. Мъжката страна в жената се нарича “анимус”. Точно тоя анимус е гарантът, че жената има читава интуиция. Жените с неразвит анимус твърде много бъркат интуицията си с капризите си, със закостенелите си мнения, обикновено неосъзнато засмукани от бащата или от някой дядо. Не една жена нарича нервния си характер или първата щуротия, която й хрумне, интуиция. Така и София от нетленна е изпаднала в тленно състояние. Гностиците твърдят, че София внезапно е била обзета от влечение към материята. Това много напомня на нервната жена, която в един момент решава, че е тъй ощетена от съдбата, че трябва да бъде компенсирана и то не кога да е, а точно сега. Нервният пристъп при жената (агресивната проява при мъжа) е признак, че се иска един вид капитализация (материализация) на всички жертви правени досега. От такъв пристъп се е родил Демиурга. Пример за жена с развит анимус, и оттук със силна интуиция, е Богородица, Изида, Инана и всички велики богини-майки. За гностиците духът (Рух), който се е носил над хаоса, преди сътворението на света е бил именно тая тленна и изпаднала София. Аз си я представям твърде незадоволена – като мъжката анима или като нервната жена – чудеща се кой й е виновен, страдайки от това колко е ощетена. В резултат на това “носене над хаоса” София не се е усетила как е станала тленна и е създала Йалдаваот, или Демиурга (човешкият онанизъм ражда демиурзи). Така се е създал нашият свят, или тъй нареченият “долен свят”. И ако в ортодоксията Светият Дух е мъжки образ, достъпен чрез вяра, то в гностицизма няма вяра, а гносис. Светият Дух е дарен, поради вяра в разпването, а гносисът е дарът на знанието, че Христос не е бил разпван (не е изпитвал кръстните болки, нямало е страсти Христови). А ако толкова държим в гностицизма да бъде открит аналог на Светия Дух, то това са всички спасители – от змията в райската градина до Христос, – които са низхождали в тленния свят, за да му предадат гносиса, че този свят не е само тленен свят. ---- Впрочем въпросът кой е писал един текст, е важен само в исторически план. Историкът и разследващите органи се интересуват от автора на един източник, за да съдят исторически (фактически) достоверни ли са данните във въпросния текст. Религиозният човек черпи достоверност не от историческата обоснованост, а от силата на откровението, което чувства в един текст. Същинският духовен въпрос е не дали се е обесил Юда (според Матей, а в другите три канонични евангелия не се казва нищо за смъртта на Юда), а какво означава обесването на Юда? В Деяния Юда не се обесва, а се пръсва по средата и червата му изпадат. А да се случи нещо такова е малко нереалистично, нали? Така че символът е много по-значим от факта. Нас трябва да ни интересува как ни въздействат евангелските събития, и ако ни въздействат силно, защо ни въздействат така? Според “Евангелие от Юда” Юда нито се обесва, нито се разцепва, напротив, той става пример за “съвършен” (а това е много важна дума в гностицизма). Тая съвършеност е добре да ни интересува не фактологически, а символично. Иначе мъдростта ни ще си остане “мъдрост от тоя век”.

Ще се опитам да снема сатанинските представи, които се вмениха на самопреценката. Досега се каза, че преценката и самопреценката са нещо лошо, защото оценяват нещата по начин, който напомня поставянето на клеймо. Призивът е: нека да не критикуваме, това не е добро нещо. И се добавя: нека започнем да се опознаваме, защото опознаването е едно безкритично вглеждане в самите нас. В същото време самият отказ от преценки и самопреценки е категоричен, тоест върху критичния подход се поставя нещо като анатема. Това много добре личи там, където безапелационно се отхвърля самопреценката, с други думи – има нетърпимост към преценяването въобще. Аз вече посочих, че въпросното отхвърляне на самопреценките не е нищо друго, освен една изключително натвърдена преценка, която се явява истинската основа на безкритичното самоопознаване. Тази натвърдена преценка е метапреценка. Тя е толкова критична, че е готова да зачеркне докрай и до кост. Любопитното е, че ония, които имат нагласата да приложат в живота си тая метапреценка, не забелязват, че отказвайки се от себепреценяващата критичност, изпадат в една особена и хипертрофирала критичност, която в действителност е основата на безкритичното им самоопознаване. Добре е да се отбележи, че метапреценката не е еднократен акт, извършен в миналото, посредством който “добрите” души са се отказали да бъдат лоши. Напротив, метапреценката се осъществява от “добрите души” всекидневно, те постоянно изричат отказа си от преценяване и то с единствената цел да се самозаблуждават, че са добри, и по тоя начин да могат да вменяват на някой друг, че е лош. Нека сега видим какво в действителност е преценката и в какво се състои нейната тъй ужасяваща, според метапреценяващите, критичност? Да бъда самокритичен е да издържа да гледам на себе си нееднозначно, да виждам и опаката си страна. Критичността не е сочене с пръст, не е да осъдя някого, критичността в своя здрав вид няма нищо общо с отхвърлянето. Напротив! Критичността е приемането на обратната позиция, на позицията, която обикновено заемам. Критичността е способността дълго време да удържам на напрежението на различни гледища вътре в себе си. Ако човек е критичен в тоя смисъл, той ще може да преценява вярно. Преценката е умението да виждам лицевата позиция у себе си, посредством вижданията на опаката, и да поглеждам на опаката позиция чрез парадигмата на лицевата. Това е същинската преценка! Така аз не само няма да етикирам света или себе си, а точно обратното, защото и двете блюда от моята вътрешна везна ще се намират пред очите ми. Здравата, и в тоя смисъл осъзната критичност е винаги синтетична. Към това, мисля, Станимир толкова дълго ме призовава. Но доколкото познавам психологията, човешката везна никога не е равновесна, единствено мъртвото е равновесно. Самопреценката успява да постигне една нагласа към уравновесяване, което е истинската цел. Затова в себе си и в обществото човек е добре да дава своята подкрепа за подцененото блюдо на везната, онова, което обикновено не се забелязва.

Какъв по- добър пример за това- до къде могат да ни докарат преценките, от развитието на тази тема! - Багира Даваш ли си сметка, че това е едно от най-преценяващите изречения в тая тема? Нека да се замисли, който може! - Багира Искаш ли да мислим заедно, освен само да преценяваме? А който не може, ще спре; пък другият няма да му придиря.

Аз ли да я започна публично? И каква е тая принципна молба? Тя, филологията, се занимава с произхода на значенията, заложени в един текст, така изразът "произходна филология" си е тавтология. Никой на никого не удря шамари. Мона - надявам се казва, - че някой възприема истинското общуване като шамари. А това вече е проблемна възприемателност.

Аз подходих към написаното от Диана Илиева филологически, а не психоаналитически. В същото време бих искал да посочиш в какво се състои разликата между нейния пост и моя пост, що се отнася до "грубостта" на прочита на различните ни "технологии"? Би ли започнал ти да размишляваш върху "консистенциалността на душата", уверявам те аз няма да изостана.

Юда предава своята плът за да се освободи Христовия Дух… Тези последователности показват трансфигуристки процеси.– Виктор Според “Евангелие от Юда” предателството е същинският и незаменим акт на трансфигурацията. Във всяка метаморфоза има един труден, дори непоносим момент. Същинската промяна е невъзможно да се осъществи безболезнено, единствено и само по-плавен начин. В каноничните евангелия тоя труден момент, тая съвършена критичност е разпятието. Така че имаме противопоставяне на две представи, които обикновения ум с доста усилия би разбрал, – предателството, като нещо добро, и разпятието, също като нещо добро. Ортодоксията е осмислила разпятието (Павловите послания са несравними в това отношение), но категорично отказва да приеме скрития смисъл на предателството. За сравнение ще посоча колко подигравателно се отнасят атеистите към положителната идея, заложена в Христовото разпятие. Освобождението е свързване със Светия Дух. Вдигането на очи от Юда символически показва освобождението и проникването в светещия облак, който е Бог Отец. – Виктор Доколкото аз знам, в гностицизма не само липсва Светия Дух, но и той няма адекватно място в него. В гностицизма се говори за Незримия Дух, но той е съвсем различен, дори противоположен на Светия Дух. Също гностицизмът разпознава в Бога-Отец не друг, а самия Демиург. Израза “Отец” се отнася точно до Йалдаваот, който е създал човека по свое подобие. Истинският Бог – онзи, който стои далеч над Бога-Отец, и който не е създавал човека, но неговата божествена искра е вдъхната в човека, – е онзи Незрим Дух, който посочих по-горе. “Евангелието от Юда” нито веднъж не нарича тоя Незрим Дух с названието “Бог”, камо ли с названието “Отец”. Наистина е много трудно да се разграничават чисто гностическите виждания без да се смесват с каноничните. А това затруднява опознаване на гностицизма такъв, какъвто е. Кой би могъл да отговори a priori , без живота му да е следвал евангелието чак до тази финална сцена, придобивайки знание и опит в Христовото учение? Едва ли емпирично можем да достигнем до същината на едно "тайнство". – Кристиян Кристияне, тия две изречения не казват ли две противоположни неща? В първото ти се усъмняваш в априорното знание и съветваш да се позовем на опитното, а във второто изречение пък се усъмняваш в емпиричното (тоест в опитното) и говориш за нуждата да достигнем същината (тоест априорното). Всъщност, тайнството е точно затова тайнство, защото единствения начин за разбулване на тайната е личното преминаване през съотвевтното тайнство, или- мистерия. – Кристиян Има разлика между “тайна” и “тайнство”. Тайната е евангелска, тя е посвещение, а тайнството е деяние. Ако тайната се разбулваше единствено чрез преминаване през тайнството, тоест само чрез действие, то би се обезсмислило значението на откровенията, на силата на Logos-а. В “Евангелие от Юда” тайната се получава само по един начин. Чрез Исус. А гностикът (онзи, който не се намира в непосредствена среща с Исус, тъй както Юда) получава гносиса посредством евангелието. Този процес на предаване на гносиса се нарича сотериология (осветляване). А когато гносисът е вече даден, тоест чак след като човек бъде посветен в тайнството на гностическото познание – според което в нас има нетленен дух, различен от тленната плът, наложена ни от злия Бог, Демиурга, – се начева спасението от материята (което е деяние на осъзнаването) и идентификация с духа, който в действителност сме. Гносисът (тайната) е евангелска, той е благата вест, през която не се преминава, а бива предавана от учителя на ученика. Що се отнася до мистериите, макар подобни на гностичното спасение, те са твърде елинистични и митраистични, за да говорим в случая за тях. Тук и сега, животът на повечето от нас протича в "гримьорната" на евангелската "сцена"- малцина са онези, които играят на тази сцена, ръководейки се от сценария, който е написан първо в сърцето им, а после и във всеки друг орган и система на човешкото тяло, не само във физически аспект естествено. – Кристиян А дори и при мистериите се изисква инициация, тоест предаване отвън, от посветен, а не “сценарий”, извлечен от сърцето. Въобще тезата за “Христос най-вече в нас” е най-вече Павлова, аз много вярвам в нея, но тя твърде малко е гностична или мистерийна. Силвия, на всичко, което не те удовлетворява в следващия отговор, който е част от мой предишен пост, ще отговоря допълнително, ти само кажи кое е то? Ще бъде ли автентично това евангелие, ако то е писано от самия Юда? Може би да, може би не. Е, истината е, че “Евангелието от Юда” не е писано от Юда. Но нито евангелията от Матея, от Марка, от Лука и от Йоан са писани от Матея, от Марка, от Лука и от Йоан. Всъщност кои са тия четирима евангелисти, които де факто не са писали своите евангелия? Матея и Йоан са двама от учениците на Исус, Марка е сподвижник на апостол Петър, а Лука е сподвижник на апостол Павел. Авторите на всички канонични евангелия са анонимни, така както анонимен е авторът на “Евангелието на Юда”. Всъщност от всички канонични текстове автентични са – що се отнася до авторството им – само посланията на апостол Павел. И то не всички от тях. Изследователите имат силни съмнения, че Ефесяни, Колосяни, Солунци II, Тимотея I и II, както и Тит са писани от Павел. Тези евангелия се наричат епиграфически. Те се опитват да наподобят стила и идеите на Павел, дори използват името му в първо лице единствено число, но само толкова; авторите на тези послания са също така анонимни. - Селсал

Има нещо приказно – поне за мен – в това, че Диана Илиева е била някога selsal. И сега, като една Мойра, тя иде от моето бъдеще, за да разкрие, че selsal-овата съдба не може да бъде добрата съдба. Въпросното оракулство изрично е предложено като информация, а не като препоръка за заобикаляне на тая пуста selsal-ова участ. Но пък далеч не е информация, а именно препоръка, защото твърде категорично разглежда единствената съдба, която ще сполети всеки selsal, който не се осъзнае на време и не се превърне в Диана Илиева. Всъщност всичко това може и да е вярно! Но как аз да разбера – все още бидейки selsal, – какъв път да поема: 1) този, по който вече крача или 2) този, с който информативно ме рекомендираха? Трябва ли да подложа себе си и поведението си на преценка, или без преценка, и по някакъв друг начин, да избера какво точно да правя? Най-логично е да почерпя опит от самата Диана Илиева: За моя голяма изненада (тогава), колкото повече се стараех и колкото повече сили влагах, нещата с мен и около мен не само че не помръдваха в положителна посока, ами и видимо се влошаваха. – Диана Илиева Ако това не е преценка, здраве му кажи! Това е една категорична и еднозначна преценка на “нещата с мен”, а и на “нещата около мен”; и то е оная преценка, която има силен акцент върху оценяващия елемент, без да засяга размишляващия, който би разкрил “как стигнах до тия оценяващи изводи”. А ето ги и еднозначните оценки – “не помръдваха в положителна посока”, както и “видимо се влошаваха”. “Не помръдваха” означава няма съмнение, а “видимо” значи безспорно и още как. Като казвам момент да не си помислите, че ей така плясвам се по главата и хоп - всичко ми се прояснява пред очите. Не, моментът беше дълъг, дори не мога да кажа точно колко продължи. После също така бавно и продължително взех да изплувам нагоре, променяйки малко по малко мирогледа си. – Диана Илиева Сякаш Диана Илиева е преминала през пълната метаморфоза, с всичките й колебания и трудности, но пък само няколко реда по-горе в поста си самата тя намира за нелогична моята идея, че нещата стават мъчно и трудно. Горният цитат е чудесен пример за това как само се изказват оценките за една метаморфоза, без да посочва как се е стигнало до тях. Ако бях продължила със самопреценките, сигурно нямаше да издържа и щях да се разочаровам от това колко бавно напредвам, с което да разруша целия си напредък дотогава, че и за напред. – Диана Илиева С това изречение вече се формулира “технологията на Диана Илиева”. В един момент тя преценява вече никога да не преценява! Или – понеже досега всичките й самопреценки са я оценявали зле, то на тия “невъзпитани преценки” ще им бъде издадена и наложена една върховна преценка – заличаването им. А малко след това започнах да навлизам и в себепознанието, защото се оказа, че докато съм влагала време и сили да се себепреценявам, въобще не са ми оставали такива да се себеопозная. – Диана Илиева Тук се вижда, че за Диана Илиева действителното име на върховната и заличаваща преценка е себепознанието. Или – себепознанието служи да не позволява на човек, да си дава сметка кой е той и какъв е той; щото ако вземе да се прецени, то ненадейно може да се окаже, че тая самопреценка казва лоши неща за самия човек. А това не е прилично, нали? Аз съм голям привърженик на самопознанието, но мисля, че трябва да го разграничаваме от мимикриращото самопознание, което има за своя единствена цел да скрива, да потулва, да подбира само лицеприятното и да отрича недъгавото. Това мимикриращо самопознание има истинско име, то е самозаблудата. Без самопреценки ние никога няма да можем да разберем какво споделяме – жизнен опит или жизнена заблуда. И да не забравя: А за да си спестя подробния анализ на selsal… - Диана Илиева Ако някой иска да спестява нечии думи, е най-добре да го стори със своите.

Може би смяташ - някъде в несъзнаваното си, - че нещо от бившия ти приятел се съдържа в детето ти. Твърде често, когато жените родят, и особено когато имат синове, разпознават в тях всички мъже от живота си - бащи, братя, приятели, любими... Този бивш приятел може да отвлече сина ти само психологически. Той е като дух в теб, който живее независим живот; това не е нещо ненормално. Но е добре да се интегрират нагласите спрямо мъжките образи от живота, особено ония нагласи, които са неспокойни.

Да изгубиш пълнотата на сънищата си, защото малко по малко се осъзнаваш по време на сън, е добре. Това е един вид “увисване”, криза на промяната. Богатият сън е плероматичен, в него има всичко, но не е осеменен. Осъзнаването осеменява. Съвсем скоро, след известна практика на осъзнаване, сънят възвръща изобразителността си, но вече от нов порядък. Така става и когато човек започне да тълкува сънищата си. В първите дни след тълкуване, те бягат, сякаш са се уплашили, сякаш са били осквернени, но не след дълго се завръщат с по-голяма близост и яснота. Мисълта заблуждава, само когато анимусът няма навика да прави това, което досега азът на жената не е искал от него да прави, но вече го иска. И пак, не след дълго, с малко повече настоятелност, мисълта наместо да заблуждава, започва да подпомага. Аз съм виждал жена, която е толкова възторжена на утринта след осъзнаване, че се питам – би ли могло да има, примерно, толкова щастлива булка. Сватбата за една жена би трябвало да е израз на правилно съотнасяне с анимуса, един вид иницииране в развит анимус, но най-често се оказва лъжовен церемониал. Но осъзнаването по време на сън е естествен израз на развиващ се анимус, това е един духовен аналог на оргазма. Чисто визуалното осъзнаване е мистично. То носи радост, а често и неудовлетворение (визуалното осъзнаване е най-трудно споделимо – мъчно се изговаря и мъчно се разбира от другите). И най-вече е характерно за жените. Но именно поради мистичността си, това осъзнаване отпада от паметта, угасва, и е възможно да се възвърне само като откровение, тоест отново мистично. Една жена не трябва да се отказва от себе си, ала елемент дискурсивно осъзнаване би й помогнал много и в изключителна степен. Векове на ред хората са се възхищавали или плашели от мистичките, но истинските жени не са мистичките, а бин-джезъритките (който не е чел “Дюн” и не познава Джесика, време е да го направи). Мисълта не е толкова пристрастна, а по-скоро вярно подбираща.

Да преценяваш себе си е мъчнотия. Това обяснява защо човек обикновено се втурва да се самоопознава, а не да се преценява. По-лесно е да кажеш – “човек е добър по природа, човек е светлина, аз съм светлина, нека бъдем светлина, самоопознайте се”. И много по-трудно е да се наемеш с мъчнотията на себепреценката. За да е една себепреценка добра, тя трябва да реже тънко и на най-болните места. Да се втурнеш да се самоопознаваш – тоест да преоткриваш човешките универсалии у себе си, – преди да прецениш конкретния си характер, е мимикрия. Аз не съм привърженик на критериите. Човешката душа има уклон към тяхното изясняване, само за да не премине към деянието, което критериите трябва да направляват. Но ето един стабилен и винаги осезаем критерий за правилна себепреценка: щом ти е трудно и мъчно, докато се себепреценяваш, значи наистина се себепреценяваш. Ако мъчнотията отмине значи си преминал към мимикриращото самоопознаване. Нека умът спре с тъжната хореография на това – “колко съм интуитивен”, “колко доброта има в мен”, “как другите май забелязват това”. Я вземи и покажи някой свой ръб. Но не да се хвалиш с него, като Фьодор Карамазов, а ей-така, като самопредизвикателство. Усмивката е важно нещо, но само-усмивката е тъжна работа. Само онзи, който е готов да покаже и тъмните си страни, ще ги осветли; само този, който сам се вкара в усойно място, ще добие умиротворение. Пред всички други може и да разиграеш някоя сценка, но пред собственото ти несъзнавано това не минава. То винаги ще те коригира в нужната степен, а и с подобаваща наказателна лихва. Манипулацията е лошо нещо. Поне в своя първосигнален и неосъзнат вид. Но ако манипулацията най-отначало се обърне срещу теб и се превърне в самоманипулация и когато наченеш експеримент със самия себе си – а експеримент означава преди всичко непредвидим край, – то човек начева същинската медитация. Много самоопознаващи медитират поради страст към екзотичност. А същинската медитация започва, когато сам си сложиш знак минус. Няма такава смелост, която да поддържа едно такова състояние. Затова е нужно смелостта да се подправи поне с малко забавление. Само онзи, който не е готов да експериментира със себе си, изпада в потрес, когато се експериментира с други. А експеримент най-просто означава най-сетне да се излюпиш; но някои гледат на това като на дефлорация (пък и са прави).

(Искам ти благодаря, Ян. Ти – не отдавна, както и вчера – вече на два пъти направи грешка в изписването, като ме нарече “сенсал”. И ако вярно разчитам тая грешка, я приемам като най-чистата форма на комплимент, защото ми се струва, че твоето несъзнавано е направило комбинация между две думи – “селсал” и думата “сенсей”). Човек изпитва любопитство към какво ли не и в същото време не проявява никакво любопитство към самия себе си. Към това – кой е той всъщност. А и защо да го прави, та човек си мисли, че се познава. В такива случаи е добре да се сещаме за Симон-Петър, който никак не предполага, че за по-малко от половин ден три пъти ще се отрече от своя учител. Ние рядко – и то не за повече от минута – се чудим защо правим това или си мислим онова. Кой не е наясно със собствените си мотиви? Ако има такъв, той бива наречен слабохарактерен, малодушен, объркан… А всичко започва оттам човек да си признае – ама истински – че е напълно непознат за самия себе си. Неспособността да си дадем сметка по време на сън, че сънуваме, според мен, е най-ясният признак, че ние не знаем къде сме и кои сме. Играем си на знание, на духовност и на възрастни. Да си знаеш пола, да си знаеш професията, да изръсиш някоя мечта-клише и въпросът за това “кой съм аз” обикновено е решен. Аз никак не мисля, че всеки един от нас е уникален. По-скоро дърветата на нашата улица се различават едно от друго, отколкото хората помежду си. Тях поне не ги избива на конформизъм. Някак се опасявам, че ако хората можеха, щяха да уеднаквят и пръстовите си отпечатъци. И всичко това, защото човек го е страх от неизвестното. А най-страшното е когато това неизвестно съм самият аз. Истинската радост от живота започва, когато се изправим пред самите себе си и видим някой, когото не сме виждали досега. Какво сетиво трябва да имаш затова начинание, а? Е, това сетиво, тая нагласа, според мен, е тайната да преценяваме себе си. /Ако ли пък това сетиво не се отвори у нас, цялата тълпа от дяволи, богове и личности, която щъка в нашето вътре, ще добие не толкова раздвоен и шизофреничен вид, колкото ще напомни на ония два стиха от Смирненски, които казват" Тумба-лумба, бим-бам-бум, много хора, малко ум"./

Съдбата на Юда, според "Евангелие от Юда" не е смърт. Ние толкова сме обзети от ортодоксалното виждане, че най-често пропускаме различните от ортодоксията моменти и детайли. Това е спасението на гностика! Интересното е, че самото предателство е поставено след спасението на Юда - това са двете последни събития от евангелието - сякаш хронологически Юда първо освобождава божествения дух у себе си, а сетне освобождава Христос от тялото, посредством предателството. Въпросът е: защо така?

Сигурно всеки би казал – дали? – че за него е много важно да проследи и опознае склонностите си. В човешкия характер има едни такива сякаш-дадености, които постоянно се проявяват и ние все твърдим, че те са ни ясни, но пък рядко ги забелязваме, и най-вече ги оставяме да съществуват напълно автономни. Примерно моя склонност е да се отнасям много добре с жените. Нещо, което е хубаво. Но когато се вгледам в себе си, забелязвам, че го правя от снизходителност. А когато пък срещна някоя нервна жена – примерно чиновничка – аз ставам особено търпелив и любезен, като със скрито отегчение изчаквам във въпросната жена да възтържествува спокойното море. И все от снизходителност. Това е оная тиха и дори приятна снизходителност, която обаче си остава снизходителност. Въпросът е защо? Повечето мъже са кавалери именно от снизходителност, но последното нещо, което съм аз, е кавалерът. Струва ми се, че съм снизходителен не защото се мисля за повече от жените – всъщност аз се мисля за повече от мъжете, – а защото жените обикновено не ме плашат достатъчно. Ето нервната жена не е страшна жена, тя ме отдалечава от страшната жена. А не-нервните жени, трябва да признаем, те не са много, ме очароват, но… не ме плашат. Разбира се, когато срещна страшна жена – както казва Еко “страшна като стегната за бой войска” – аз започвам най-целеустременото отстъпление. Така че защо ми е тая страшна жена? (Тук искам да кажа, че всичко, което казвам, не е нещо, което си мисля ей тъй, докато си крача в деня, то иде след самопреценка, като нещо ново за мен). Говоря за страшна жена не в сексуален или в интелектуален смисъл – там съм си уплашен по принцип – а в един особено емоционален смисъл. То е да видиш друг човек, ама истински друг човек, различен от теб. Не чужд или неразбираем човек, а различен. Каква е ползата от преценката на тая моя склонност? Ами докато аз не си давам сметка за действителното си отношение към жените, то ще си остана много добър с тях, но неминуемо снизходителен. Вникна ли в себе си, ще видя потъпканата си нагласа към различието, ще се опитам да освободя тази нагласа и да й дам воля. По време на всяка самопреценка човек се опитва да запази един вид достойнство, да остане на ниво. Това може би изкривява самопреценката, но и позволява все пак – напреки достойнството – да се прокраднат някои истини, пък били те и по-загладени. Нещо като междинна гримьорна, където позволяваш на дяволите си, да се гримират и понагласят, преди да ги погледнеш в очите. И не след дълго познанството с тия дяволи се задълбочава и грима все по-малко е нужен. Аз съм на мнение, че дяволите в края на краищата са ненатрапчиви същества и не се качват на човешката глава. Но пък боговете имат тоя навик…

Напомнянето, че хората сме пред Бога равни, иде да покаже несъстоятелността на светските форми на междучовешка йерархия. “Последните ще станат първи” е религиозна постановка, която не толкова полага една нова йерархия, колкото по най-парадоксален начин снема всяка земна йерархия. В същото време примери за Божието предпочитание – към един, а не към друг – има и то доста. Бог предпочита Авел пред Каин, сякаш по каприз; Исус – в примера даден от Ян – съвсем ясно низвергва Петър и отчленява съдбата му от тази на Йоан. Всъщност ортодоксалната, пък и религиозността въобще, се състои в овладяване на човешкия напор да се критикува Божия избор. Смирението е опаката страна на гордостта и е присъщо само на най-силните. В гностицизмът има два рода – земният род, който робува на Демиурга и материята, и оня род, небесният род, който ще се спаси от материалното тяло, като освободи божествената си същност от него. “Този еон” е най-малко светлинният еон, това е еонът на материята, еон, сътворен от Демиурга. “Рода човечески” е тленният род, родът, който умира, защото е подвластен на Демиурга и създадения от него еон. Въпросното “ангелско войнство от звездите” са архонтите (управниците) на Демиурга, които държат божествения дух в плен на материята. В “Активната страна на безкрайността” на Карлос Кастанеда, в няколко страници и по много впечатляващ начин, се говори за така наречените “летачи”, които контролират човешкото съзнание в един вид човешки “кокошарници”, а това е контрол, който остава неразпознаваем за почти всички хора. По същия начин в “Евангелие от Юда” Исус казва, че учениците му не съзнават как “техният бог” (Демиурга) ги контролира, като им вменява привидно благочестие и добруване, но всъщност им налага тленността и затвора на материята. “Оня род”, за разлика от “рода човечески”, е свободен род, род без господар. И “никой смъртен не ще се причисли към него”, защото в гностически смисъл смъртността (тленността) е израз на едно робство пред “ангелското войнство от звездите”. Съзнанието-че-се-умира е липса на гносис, на знание, че в човек се намира божествения дух, чието освобождаване, го причислява към “оня род”. Гностиците проявяват пълно несъгласие с идеята за равенство пред Бога. Според тях подобна идея е внушение на Демиурга, който иска да подчини всички на себе си. А ония, които поддържат подобна теза, отново според гностиците, се кланят все на “своя бог”, който иска да потъпче гносиса. Гностиците считат себе си за своеобразен елит и се противопоставят на всяка атака против елитарността на имащите гносиса. В “Евангелие от Юда” единствен представител на този елит е самият Юда. Основната идея на това евангелие е, че поради пристрастеност към материята и тленността, не се разбира предателското деяние на Юда, и той бива най-обругаваният и най-заклеймяван образ в уж светите писания на ортодоксалното християнство. Отлъчеността на Юда е отлъченост от “рода човечески”, тоест от лишения от гносис род. В тоя смисъл Юда става последен, но “един ден ще получи власт над тях”, което ще го направи първи. А възнесението, което ще бъде хулено, е точно оная представа за обесването на Юда (или неговото пръскане, когато вътрешностите му изпадат навън), което всъщност е неразбиране за гностическото спасение на “тринайсетият”, който в крайна сметка се причислява към “оня род”.

Е, Мона, първият пост е малко художествен, но ми се искаше по-живо и в известен смисъл по-парадоксално да дам начало на въпроса си. И, разбира се, все в човешката ситуация; не извън нея. Ако пък разностилието напомня дефект,то е време да се покичим с него. Говоря за тайна, за да дам насока към едно разграничение от ежедневното самопреценяване, от профанното "кой съм аз". Усилие, да, но и тайна, защо да не е тайна? Едно е да се учиш на "мене-си-то", друго е на живота; колкото и свързани да са те, то има много житиепознавачи, дето хич не се познават. Дори някои познават живота, само за да не познаят себе си. Нещо като "проектиран автоеротизъм", че да не личи. Силвия, ето моят приятел /той е един въображаемо-художествен приятел/ направо ме изтръгна от етикиращата ме самопреценка. Не е ли истинска оная преценка, която ме кара да се погледна по нов начин? Пък и аз доста преценки раздадох в тоя форум, така че май си приличаме с тоя мой приятел. Тук въпросът вече е - не другите, а аз! Умеем ли да се виждаме? Иначе Ницше казва като теб - онези, които искат да се познават, са порочни. Сигурно, защото разпознава в това желание някаква нарцистичност.

Имам един приятел, той така ми казва: “знам, че съм глупав човек, но да ти кажа, някак разбирам, че добре успявам да се преценя”. Не издържам и го питам – “като си прост как така успяваш вярно да се прецениш?”. Той отвръща: “Ами ако има някаква връзка между това, че съм глупав човек и това, че умея да се преценявам, а?”. И ми намига, щото знае, че аз се мисля за умен. Неприятен ми е подтекстът на подобни разсъждения. Значи аз се мисля за умен, защото не умея да се преценявам, а той е спокоен за себе си (въпреки че е не е умен), понеже умее да се преценява. Моят въпрос е – на какво се дължи добрата самопреценка; как се разпознава добрата самопреценка; как изобщо преценявате себе си; колко често преценявате себе си; колко съзнателно го правите; и доколко променяте тия свои преценки?