selsal

Всички посочени отговори са верни. Заченатото е съчетание между двете родителски начала, но е и повече от тях, доколкото добива самостоятелност и независимост спрямо родителите си. В същото време заченатото е по-малко от едно, защото е неродено и така по-скоро е едно предстоящо и дълго ставане, отколкото едно налично биване. Две е най-вече символ на диференциацията (и не толкова на раздвояването). Две е космогонично, то сочи началото на съществуванието въобще. Но Две е и връзката помежду две позиции, в тоя смисъл може да се каже, че Две е само по себе си повече от две. И ако всяко начало, колкото и монично да е, се проявява като Две (което е повече от две), то и най-тоталната есхатология, най-категоричният свършек, не би смогнал да сведе нещата до единният-край-на-всички-неща. Няма такова единство и такава разруха, няма такъв синтез и такъв разпад, които да постигнат едното-цяло, както и да унищожат всичко до едното-нищо. Едно може и да копнее да е едно, но е по-малко от едно. Съзнанието винаги свързва две неща; съзнанието не може без да свързва (дори ако разделя), така то винаги надскача две-то. Съзнанието никога не може да свърже нещата до цяло, то може да доближи на крачка до едно-то, но да направи тая последна крачка не е по силите му; или по-точно не е в характера му. Съзнанието не е по-верният отговор от дадените досега, както и моите разсъждения не са по-верни от дадените дотук, просто добавям още мисли и още един отговор. (макар аз да питам, нямам права върху отговорите; но все се надявам, че имам преференции).

Съществото въобще ли? И защо съществото?

Една гатанка, надявам се да се стори интересна: Кое е повече от две и по-малко от едно?

Но нека се направи ясно разграничение между библейски и земен грях... Но в Православието има човеци омотани от първородния грях и това Сатаната много умело го използва. - Ян Ян, според Павел всички са омотани в първородния грях /“Праведен няма ни един”/. А за гностиците библейския грях (ако правилно разбирам имаш предвид отново първородния грях) не е никакъв грях. Змията, която дава на Ева ябълката на знанието, е един по-раншен Христос, който дарява на първата човешка двойка гносиса. А гносисът е, че богът, който е създал телата им, не е истинският Бог, който им е вдъхнал живот. В психологически смисъл това проличава при ония хора, които разбират, че бащата, който ги е заченал, е един, а бащата, който ги е отгледал, е друг. Предпочитанието е за втория, защото той ги е превърнал – един вид – от организми на истински човеци. Под слух се разбира състояние на покой, в което възприемателните възможности на човек нарастват, за да може да "чуе", човек трябва да може да пази "тишина" вътре в самия себе си, защото от всичко що може да се чуе, гласът на Бог, който говори вътре в нас, е най-тих... - Кристиян Кристияне, аз предпочитам “Христос вътре в нас” пред израза “персонален бог”. Иначе съм съгласен, че когато се смълчим, чуваме истината отвътре си. Но пък от друга страна всички смълчани чуват ли една и съща истина? Евангелията не говорят ли различни неща? Павел не говори ли пък трети неща? Ти, явно, твърдиш четвърти неща? И аз, като се добавя в тая отбрана група, и заредя пети неща, то някак ще разпънем Христовата истина в много посоки. Ще се получи нещо като вавилонски строеж, всички ще се цопнем в несъграденото. Евангелистът е "пипнал" много болезнена струна на клира - лицемерната религиозност... - Донка Донка, в средата на II век (когато е писано “Евангелие от Юда”) е нямало клир. Точно тогава ортодоксалните църковни общини се намирали под заплахата на силно налагащия се гностицизъм. Всъщност средата на II век е и началото, в което първитe ортодоксални теолози са наченали утвърждаването на християнството, такова каквото го познаваме днес. Но пък същинският въпрос е: в този цитат има ли се предвид лицемерно поведение? Освен превода, който valentinus е предложил в тая тема, аз имам превод на книжен носител, където посоченото в горния цитат “седнали в религиозно уединение” е преведено като “седят благочестиво”. Под линия е посочено, че най-точния превод тук е “упражняват се, обучават се в благочестивост”. Смисълът очевидно е различен: “религиозното уединение” напомня дълбока молитва, една силна и искрена медитация, докато “упражняването в благочестие” ни отправя в нещо като позиране, в едно създаване на впечатление в очите на другите, пък и в своите очи. Ако това е вярно, то наистина е лицемерие онова, което малко след това Исус разобличава. Що се отнася до “благодарствената молитва над хляба”, на която Исус се изсмива (в превода, който имам, е “засмя”, а не “изсмя”) е или евхаристията, или нещо подобно на евхаристията. Това е сериозен момент, който разкрива убедеността на гностиците, че евхаристийността е заблуда. А това означава, че всяко божие въплъщение е илюзия, защото евхаристийността е разбиране, според което божественото е докрай сраснало с тленното. Тази пълна срасналост е най-неприемливата теза за гностика. “Христос не е хляба, Христос не е виното”, гностиците не спират да повтарят това. За тях литургията не е никакво тайнство, а чиста лъжа. Въпреки това, учениците отговарят “Ние направихме, което трябва”, в другия превод е – “Не постъпихме ли богоугодно?”. За Исус явно не са. Но защото лицемерничат ли? По-скоро не. Защото някой ги е заблудил. Но кой? “Вие го правите не по собствена воля, а защото така ще се прослави вашия бог”. Явно не става дума за един бог, а за двама. А единият бог, този на учениците, не е богът на Исус. Всъщност умението да се различава самозвания бог (ортодоксалния бог) от истинския бог е гносисът. Причината, поради която Исус се смее на учениците си, не е щото те лицемерничат, а защото са неспособни да добият гносиса, да направят разликата. От друга страна никакво лицемерие ли не води учениците на Исус? Разбира се, погледнато през “Евангелие от Юда”. Възможно ли е човек да е лицемерен в гностически смисъл? За гностическото мислене – Демиургът, самозваният бог, е оня, който е създал Адам и Ева от кал, но не е успял да им вдъхне живот. Наложила се е намесата на истинският Бог, който ги е съживил. Така божествената искра, вдъхната в човек, се е затворила в плътта му. За гностиците лицемерието е подкрепата за плътта, която Демиургът е създал, и забравата за вдъхнатия божествен дух. Затова и гностицизмът толкова държи да се прави разлика между тленното тяло на Исус и Христос, който е нетленен, а духовен. За гностиците евхаристията е почитание на затварянето на духа в плът, което е израз на благоговение пред Демиурга. В същността си лицемерието не е осъзнато; човекът, който е лицемерен, живее със съзнанието, че е това, което е, но в действителност той е забравил всичко освен маските си (лицемерието си). Също както учениците на Исус от “Евангелие от Юда”, които почитат плътта и въплътяването, и така забравят същинското – божествената искра. А това е различно от лицемерието, посочено в ортодоксията. Матея 6:5 – “И когато се молите, не бивайте като лицемерите; защото те обичат да се молят, стоещи по синагогите и по ъглите на улиците, за да ги виждат човеците…” Лицемерието в ортодоксията е съзнателно; лицемерите нарочно се показват, за да се ползват от демонстрациите си. Лицемерите, укорявани от ортодоксията, не са вярващи; и поради слаба вяра, чрез лицемерни действия, те търсят ползи на тоя свят. Докато в гностицизма лицемерите, поради липса на гносис, стоят в неведение за лицемерните си деяния, така че тяхното лицемерие е неосъзнато.

...това не означава, че сайта е про или анти гностичен. - Ради Аз ли съм казал това? Я виж ти! А това кой потребител, какво отношение има, си е негово лично право и свобода... - Ради Свободата е хубаво нещо! И бих се потиснал, ако установя, че съм искал някой да бъде цензуриран. Предполагам всеки би се потиснал?! Видях една негативна нагласа към “Евангелие от Юда” в повечето мнения дотук и… споделих впечатлението си. С това имал ли съм предвид – “никой повече да не си позволява да говори по този начин”? Май не! Или пък, а? Струва ми се, че щом изпратя пост, той започва да се чете с два извадени самурайски меча и в силно отбранителна позиция (е, не от всички, де). Но както е казано – “не по това колко си разбран ще проличи как говориш, а по това, колко нащрек те слушат”. ---- Вярващият човек вярва, че Христос е умрял на кръста, за да изкупи човешките грехове; гностикът знае, че Христос никога не е умирал на кръста. Вярата е съзнание, че човекът е спасен, че изкуплението е извършено и грехът вече не тегне над него. Това изречение може и да звучи твърде формално, но в своя дълбок смисъл, то е изключително съдържателно. Защото изкуплението е непосилен акт за обикновения човек, онзи, който е роден в грешна плът. Но веднъж осъществено от Въплътеният-който-е-безгрешен, изкуплението променя човешката съдба. И я превръща в дарба. Човек е недосегаем от греха, щом вярва в извършеното изкупление, което пък е същността на благата вест. Когато тази вяра намалява, човек се приближава до греха, защото със слабата вяра се омаловажава извършеното от Христос. Гносисът е съзнание, че човек може да бъде спасен; достатъчно е да разбере, че в него се съдържа божествената искра, която го отличава от всичко. От всичко! Христос не изкупва нищо, защото човек не е грешен, за да бъде изкупван; на него му е вменена греховността. Христос носи гносисът! Знанието, че тая вменена греховност е по същността си чужда на човека. Колкото повече човек осъзнава заблудата, която му е натрапена, толкова повече божествената искра у него се освобождава от тленното тяло. Затова и на кръста е умрял Исус, не и Христос. Останалото е тялото, вмененият грях, но е била спасена божествената искра. ---- Ог уста на уста, от ухо на ухо, и от уста на ухо - Кристиян Кристияне, от ухо на ухо, и от уста на уста се пренася какво ли не? Ушите чуват различни неща, устите изричат всичко? Ами ако в началото на една такава поредица стои не Христос, а Сатаната?

Аз мисля, че в опитите на човек да сънува осъзнато, е нужен… още един човек. Много е важно сутринта да има на кого да споделиш това, че си се опомнил в съня си. Важно е да има някой, с когото да си говориш за сънуването, някой, с когото да разменяш впечатления, опит, предположения и дори теории. Някой, на когото имаш доверие и дори някой, когото обичаш. Този някой, този друг, е един вид опора, от която получаваш подкрепа във всяко свое необичайно начинание. А осъзнатото сънуване при всички случаи е такова. Книгите на Кастанеда може да вдъхновят човек да сънува осъзнато, да му дадат силен тласък за това, но щом по време на сън се опомниш и погледнеш дланите си е възможно да се почувстваш сам. Знаеш, че тялото ти е в леглото, а съзнанието ти не е там. Връзката с деня е изтъняла. Тук книгите на Кастанеда трудно ще помогнат. Но мисълта, че правиш нещо, което ще бъде разбрано от някой, от някой, който ти е близък, дава много сила. Привидните събуждания, обезпокоителното накъсване на съня, са признак, че човек има неяснота къде се намира – тук или там, в деня или в съня. Тая несигурност се дължи на липсата на емоционална и духовна опора. То е като да си далеч от дома – съзнанието, че някой те чака, че знае за теб, че знае защо си далеч, както и съзнанието, че този някой с удоволствие ще чуе преживяванията ти, докато си бил далеч, е дълбока вътрешна подкрепа, която успокоява и дава сили. Човек понася далечността, защото има силно съзнание за дом. Голямото очарование, което внушава дон Хуан се дължи именно на увереността, че той може да даде тая подкрепа. И понеже да си намериш гуру не е лесна работа, то човек си търси приятел (не, че това е особено лесна работа).

По много други признаци Йоан е "любимия" ученик на Христос. - Ради В “Евангелие от Йоан” съвсем ясно Исус предрича смъртта на Петър. В същото време се казва, че Йоан ще дочака Неговото Второ пришествие. Това е отчетлив паралел, който се прави между най-споменавания ученик и най-младия ученик. И също се казва, че Йоан е “ученикът, когото обичаше Христос” (Йоан 21:20). Ако Петър е камъкът, върху който ще се построи Църквата, то Йоан е душата на християнството, съзнанието за предстоящото Небесно Царство. Но това е ортодоксията! В “Евангелие от Юда” нещата стоят съвсем различно. Според този гностически текст всички ученици на Исус са подвластни на техния си бог, който е различен от “Оногова, Който Го е Пратил” (Бога на Христос). Единствен Юда е “достатъчно силен между човеците” и може да бъде “съвършен човек”. Дванадесетте ученици са обречени на смърт; в тях е включен Матия, заместил Юда след “смъртта му”, докато самият Юда няма да умре, въпреки “смъртта си”. (Това звучи доста объркващо; предполагам почти всеки си представя Юда обесен или с изсипани вътрешности; но пък в същото време същинските идеи на гностиците са твърде малко познати). Учителя- Исус, Който всъщност, забранява (въпреки че "забрана" не трябва да се приема в императивно наклонение) на учениците да записват Словата Му- затова точно по времето на т.нар. библейски събития е съвсем закономерна да няма нито един, който да си е водил "бележки" върху автобиографията на Исус, благовестието и т.н. - Кристиян Ето какво знам аз: учениците на Исус са били неграмотни; като се изключи Сабат, в който не се работи и се посещава синагога, за да се слушат откъси от Тората, както и свещенически интерпретации върху тези откъси, никой от Исусовите ученици е нямал достъп от книжнината. Нямало е кой да записва проповедите на Месията и по-скоро е нямало кой да ги произведе непосредствено след Разпятието в писмен текст. Още по-важно съображение за това, че думите на Исус не са били записвани, е неговото разбиране за предстоящия непосредствен край на света. Всичките му проповеди са отнесени към това религиозно предусещане. Матия 1:15 – “Времето се изпълни, и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието”. Какъв смисъл би имало да се записва нещо, след като познатия свят свършва, а основна грижа на всички е покаянието, тоест отказването от стария свят и пълната готовност за новия. И, Кристияне, да те питам нещо, което мисля е добре да се поясни: Ако Исус е забранил да се записват проповедите му, ние откъде знаем за тази забрана? Христос е учил само анатеми да се раздават. – Ради Под анатема нямах предвид, че да се анатемосва е някакво достойнство. С това исках да кажа на всеки, който проявява спонтанна критичност към гностичното, да се замисли, доколко добре познава ортодоксалното, защото най-често се оказва така, че вижданията на много съвременни християни са не по-малко богохулни от гностическите. И точно обратното, аз искам – колкото се може по-ясно – да не приемем анатемосването като отношение. Нито към съвременните окултни проявления на религиозност, нито към гностическите. А истината е, че не малко мнение в страниците дотук, са доста настроени срещу гностицизма, и то по начало, без да се познава за какво иде реч. Затова и дадох примера с отците от събора в Никея, които едва ли ще се отнесат по-ласкаво към една примерно “Космическа Мъдрост” или всичките светлинни нива, за които е говорил Петър Дънов. Затова по-полека и с повече вникване.

Селсал, кои пасажи имаш предвид… – Благост Ето Ян дава възловия пасаж: “Но ти ще надминеш всички тях. Защото ти ще пожертваш човекът, в който съм облечен”. – Ян Иска ми се да кажа, че никой учен не се е втурнал да оправдава Юда. Въпреки че много хора – из от несъзнаваното си – някак съчувстват на Юда. Тук не става дума за израждане на християнството, за омаловажаване на ценностите му (на догмите му, както ги нарича църквата; догма в своя пръвен смисъл има положително значение). Просто има два ранно-християнски мирогледа – ортодоксалният и гностическият. С вековете първият се е наложил и е бил възприет в Европа, а после по света, а вторият е отстъпил и към днешна дата, като цяло, предизвиква единствено научен интерес. Въпреки че аз смятам, че колкото повече ортодоксален става света, толкова повече гностическото се надига от несъзнаваното и се опитва да обърне нещата. В психологията този процес на преобръщане се нарича енантиодромия. Чудесен пример за подобно обръщане е закостенялата ортодоксалност на средновековната църква, особено в лицето на Светата Инквизиция, на която се е противопоставил Ренесанса и Великите географски открития. Въпреки че Ренесанса е възвръщане към античния свят – тоест към един предхристиянския свят – то нагласата по онова време е била доста гностическа. Все пак зародилата се тогава наука е познавателна и в тоя смисъл донякъде гностическа (гносис означава познание, вярно, далеч не в научен смисъл). Всъщност – в ортодоксално християнски смисъл – да се обяснява, че Юда е помогнал на Христос, като го е предал, не е по-възмутително от това, което примерно се прави в тоя сайт. Тук има такова съчетание от християнски и източни мотиви – понякога оригинални, а друг път истински гювеч, – че ако отците от Никейския събор ги прочетат, просто ще раздават анатеми. Когато говорим за ортодоксално християнство и гностицизъм ние просто правим делението на екзотерика и езотерика. Колкото по-публична и валидна е една религия, тя толкова повече се екзотеризира. Аз не мога да скрия силното си впечатление, че окултното е толкова повсеместно в днешния свят, че на практика отдавна се е превърнало в екзотеричност. Много окултни души просто анонсират окултност, а всъщност ги интересува само явното. Гностицизмът това и казва. Светът около нас е облекло, което трябва да се снеме; екзотеричен, този свят разиграва истинност, но е неистинен. За гностиците Христос не е дошъл, за да изкупи греховете ни, а за да ни предаде тайното учение. За разлика от останалите апостоли, Юда е единствения способен да приеме това тайно учение.

А за регресията, в момента работя с клиент който е с фобия от тъмно .Към 25 годишен е ,спи на светло ,не излиза сам вечер и т.н..На трета сесия се върна спонтанно в минал живот в който е бил рицар .Живота му се даде като три отрязъка –седем ,осем годишно дете , около 30 годишен мъж- кръстоносец и 45 годишен, когато умира пронизан от копието на мюсюлманин . ,,Буквално ме вдигна на копието си „”- бяха думите му При обсъждането аз изразих мнение ,че това връщане няма нищо общо със страха му ,защото беше светло’, а него го е страх от тъмнината ,,.Не то беше много важно за мен, защото от много години имам периодични болки в корема Лекарите не ми откриват нищо но мен ме боли .””-каза клиента ми ,, сега разбирам от какво са .”” – hip Ще предложа едно психоаналитическо тълкуване на тази “сансарна” история. Дано да ви се стори преди всичко интересно. Има една игра, която в анализата се нарича fort-da и се отнася до история, разказана от Фройд. Единият от внуците му подхвърлял макара надалеч, а сетне я издърпвал към себе си. Подхвърляйки я, казвал fort, което означава “няма”, а издърпвайки я, се провиквал da, което значело “тук е”. По-късно играта fort-da е възприета като понятие в анализата на Лакан. Какво означава това понятие? Fort-da е нагласа в човека, формирана в неговото детство, която търпи временната липса на майката. Когато майката липсва, посредством тая нагласа детето успява да компенсира липсата й, като успява да изгради завършена представа къде в момента е майката, защо я няма и кога ще се върне. Речено по клайниански fort-da е стабилна връзка с добрия обект. Страхът от тъмното при възрастния човек е страх от липсата на майката, това е занижено усещане за добър обект и симптом за неразвита нагласа за fort-da. Когато говорим за фобия може да използваме вече Фройдовото гледище, че фобията е страх от бащата. В случая страхът от тъмното, и съответно страха от липсата на майката, води до разбирането, че в несъзнаваното на “кръстоносеца” е наложена представата, че майката липсва, защото бащата я е отнел. Предложеното по-горе регресивно транслиране в минал живот е, психоаналитически, възпроизвеждане на едиповия фантазъм за това как майката е била отнета от бащата и какъв изход е открил “кръстоносеца” в тая ситуация. Макар в един абзац, както и силно сгъстен и изместен, материалът за анализ е богат. Просто трябва да се извлече латентното съдържание иззад манифестираното. За тая цел е добре да се използва и понятието на Юнг за психологическата сянка. Сянката е ония мои идентификации, които неосъзнавам и поради тая причина проектирам отвътре навън – в материалната действителност. Сянката е всичко лошо, което не искам да призная у себе си, като най-често тя се персонифицира в човек от същия пол. Също ще е полезно на помощ да се извика и още едно понятие на Юнг – амплификацията (всички тия понятия, които струпвам, накрая ще дадат приличен отговор, така че онзи, който ги изтърпи, ще пожъне добре). Амплификацията е аналитично средство по-разширяване информацията предоставена от анализирания, посредством митологични, религиозни и културологични знания и то независимо дали те са познати на самия анализиран (ако се наложи ще обясня защо това е така). И така – кръстоносците са воини на църквата, които на четири пъти провеждат походи, за да превземат и защитават светите земи в Палестина. Аз не бих се учудил, ако припомнилият се “кръстоносец” отнася в своето несъзнавано светите земи към идеята за майката. В тоя смисъл мюсюлманите са негова сянка и съответно бащата, който отнема майката, като оставя детето на тъмно (на неосветено място; в контраст на светата земя). Кръстоносецът – нали носи кръст на гърдите си – в една или друга степен сам се идентифицира с Христос, който е разпнат на кръста. Амплифицирайки, ние може да разпознаем във фантазма, където мюсюлманинът пронизва с копие корема на анализирания “кръстоносец” не друго, а евангелското пробождането на Христос с копие от страна на центуриона, който е трябвало да разбере мъртъв ли е “юдейския цар”. Изразът “буквално ме вдигна на копието си” разкрива още по-силно несъзнаваната идентификация с Христос; отделен от земята, повдигнат високо от копието, “кръстоносецът” сякаш е наистина на кръста. От друга стана копието е фалически символ и когато се намира в другия това означава, че този друг е фализиран, тоест оправомощен да може въобще и в частност да притежава майката; докато лишения от копие е дефализиран, тоест кастриран, лишен от всичко. И когато “кръстоносецът” е убит от мюсюлманина, той бива дефализиран, и така – в известен смисъл светите земи биват изгубени за него. Самото пробождане с копие изразява наличната вече смърт (нали центурионът пробожда Христос с цел да разбере настъпила ли е смъртта), а това изобразява лишеността от майката и съответно е признак, че на убития (“кръстоносеца”, Христос) му предстои погребение. А ние знаем, че анализирания има фобия от тъмнината. Любопитно е, че регресията (по моему фантазма) е разделен на три. На 7 или 8 години, на 30 и на 45 години. Христос е разпнат на 33, но започва да проповядва на 30 (и тогава напълно се отделя от своята майка). Единственият период, който познаваме от живота на Христос, извън този три годишен период на проповеди, е кратък миг от неговото младенчество (времената при майката). Но всички знаем, а “кръстоносецът” сигурно също знае, че Христос не доживява до 45 години. И тук въпросът е: съществено ли е това различие в направената амплификация между анализирания и Христос? Единият умира на 45 – е, поне в един от миналите си животи, (и то дали?) – другият на 33. Когато си на 25 животът е пред теб. За младият мъж това е открит хоризонт! Но и страшен хоризонт. Всички връзки с майката вече са снети; или поне би трябвало да са снети. А ние знаем какво място има Богородица в църковната история. Също знаем колко привързани към нея са били рицарите-кръстоносци, те много по-често са споменавали нейното име, отколкото Бога-Отец. В същото време съдбата на Исус е особена. На 30 години той така се е отделил от майката, както никой друг човек; Христос поема пътя на самотата (чийто апотеоз е “Боже, боже защо ме изостави”), но оттам насетне възкръсва и се възнася не към друг, а към Отец си (Бащата). Така че нашият млад двадесет и пет годишен “кръстоносец” е изправен пред възможността да изживее Христовата съдба. А по един или друг начин това се случва с всеки мъж от Запада до неговата тридесет и три годишнина. И точно тук същинската идентификация на анализирания с Христос се е отклонила във варианта на идентификация с кръстоносеца, която е изявена във фантазма му. Понеже анализираният не може да понесе мисълта, че ще свърши като Христос, (В “Последното изкушение” сам Исус не може да понесе тая мисъл), понеже е непоносима мисълта, че ще бъде напълно отделен от майката и че ще е сам на кръста (Мария и останалите жени присъстват на разпването, но Исус не разговаря с никоя от тях), то анализираният избира съдбата на кръстоносеца. Кръстоносецът е смекчен вариант на Христовата земна участ. Той не изоставя майката (Исус буквално прави това), а я търси в далечните земи. Тази смекченост стига дотам, че Христовата смърт на 33 години се отлага до 45-та година, а и се превръща в смъртта на кръстоносеца. Но защо все пак “кръстоносецът” умира? Когато един младеж се вижда с 20 години по-стар, той най-често вижда своя баща. Нищо чудно на 45 да умира не самия анализиран, а бащата, който е отнел майката. Много често младият мъж си представя как убива баща си и го вдига високо, тържествувайки, все едно бащата е трофей. А и детето често желае, татко да го няма, (да иде на кръстоносен поход), а самото то най-сетне да остане на спокойствие с мама. Ще направя още една аналогия. Кръстоносният поход на анализирания “кръстоносец” (а не на бащата, както е посочено в предния абзац) много напомня играта fort-da. Но не майката е макарата, която си отива и си идва, а самият кръстоносец, който отива при майката, но вече не се връща, а умира в лоното на светите й земи. Така той умира и се преражда в нея. Всъщност болката в корема е само съзнателно еднозначно нежелана от “кръстоносеца”. В несъзнаваното си той я отхвърля, но и копнее за нея. Отхвърля я, защото му напомня прободения Христос (над корема е пъпа и той е връзката с майката, а пробождането е скъсването на тази връзка; така че амплификацията е валидна, дори ако анализираният не знае достатъчно за Христовото разпване). Ала тази болка в корема е и една желана болка. Първо защото не е христосна болка, доколкото Христос е разпънат, а неговите болки – поне символно – са в дланите и ходилата, а е болка кръстоносна. Христосната болка оставя мъжа без майка, а кръстоносната го слива с майката. И второ – болката в корема може и да разкрива… бременност. Нашият “кръстоносец” е бременен със самия себе си; той като една майка се ражда и преражда, като в тоя случай никакъв мюсюлманин не може да го убие истински. Съвсем скоро – може би – коремът ще го заболи пак. Защото липсата на болка в корема прекалено опасно го идентифицира със съдбата на Христос, а тая съдба не е понесима от никой мъж на тази земя. И когато болката липсва, опасността от липсващата майка ще нараства, а 33 годишнина наближава – ех, това е една опасна годишнина. ---- Всеки “рицар” си има дама. И понякога го боли корема.

selsal, истината не е само в обхвата на меча ти. Размахвайки оръжие в мъглата едва ли ще успееш да я разсееш. За това са нужни топлина и светлина. А меча е само за защита и то в краен случай. Но ако държиш да го използваш, можеш да си направиш сепуко. Разбира се, говоря символично. – Станимир Но аз извършвам това сепуко! Мъглата ли ти пречи да видиш тези неща? Мисля, че твърде много гангренясалата чувствителност разпознава по моя меч собствената си кръв. Такава кръв не струва, аз не бих я търсил. Кой иска кръвта на един препариран живот? Кой? 1. И ако ще тези хора да нямат никакво желание да бъдат тук или ако само четат и не се обаждат или ако се обаждат понякога, но не им е силно дар-словото, те пак заслужават по-голямо уважение, отколкото онези, които се проявяват добре единствено във форума, но не и в разширената част от живота си, която все пак в някакъв смисъл е по-реална. – Добромир 2. Казвам аз, че има важни и по-важни неща и разбира се, че е най-добре човек да се изявява и на двете места, но ако не може, и на едното става - за предпочитане в основната си житейска дейност. А изведнъж излиза, че проповядвам огледална етика - който говори добре, върши зле... – Добромир Добромире, в първия текст ясно и отчетливо казваш, че има такива, “които се проявяват добре единствено във форума, но не и в разширената част от живота си” и никъде не посочваш основанията си за такова твърдение. Това е декларация! И тя е безпардонна, защото е изречена ей-така, без темели. Защо не каза примерно “ех, ама тия, които се проявяват добре във форума, сигурно се проявяват дваж по-добре в живота”? Знаеш ли какво е софизъм? Да заложиш едно виждане в една теза, все едно тя е безусловна истина, и от нея да съградиш цял ред заключения и морални наставления. Във втория текст софизмът ти е цъфнал (за жалост без корени). Ти вече йерархизираш важните неща и определяш степента на полезността им – казваш, че “и едното става”, макар че предпочиташ другото. Ала с единствената цел да замажеш контраста, който се опитваш да наложиш още по презумпция – че способността да се говори и способността да се правят нещата са две различни неща; контраст, който така и не си извел, а съвсем обзет от предразсъдък предполагаш. Това е малко… тъжно! Може би някога някъде се е постигало позитивно въздействие и със стил, подобен на твоя. Поне аз си мисля обаче, че това е било двуостро оръжие в ръцете на светци и мъдреци, които са знаели какво и как да посторят на мястото на разрушеното. В противен случай оригиналността няма никакви шансове да е духовно просветляваща, а смелостта в спора се превръща в заяждане и очевадна липса на уважение... – Добромир И ти мислиш, че аз няма да се справя с двуострото оръжие, така ли? Искаш ли да научиш какъв е аналогът на думите ти, изречен от евангелието – “От Назарет нищо добро не е произлязло”. Пък и Максимовата защита, която получаваш, е все едно визитка за фарисей – колко е учен, колко е признат… Впрочем на теб не ти ли става неудобно от този негов адютантски подход? Може би по това, че тях ги е изобличавал Христос, а тук ни изобличаваш ти?! – Добромир Ако това е единствената разлика, и аз бях на твое място, това нямаше да ме успокои. Никак! Значи или тук сме една сбирщина от лицемерни парцали без вътрешни стойности, та повечето ги тълкуваме така "превратно" твоите постинги; тогава обаче не виждам защо си губиш времето с нас... – Добромир Аз казах, че е видима нетърпимостта на “добрите” сърца към уж “болезнената хирургия на selsal”. За “парцали” не съм говорил, нито съм показвал, че някак си губя времето. Това е усещане, което се създава в ония, които са си представяли, че са Еверест, но изведнъж се е оказало, че има такава вълна, която ги залива дори в спокойно време. ...Или пък все в нещичко сме прави, така че можеш да последваш също и собствените си отдавна декларирани напъни, че спориш, за да се променяш... – Добромир О, ама ти нищо не си разбрал от това, което пиша. Не моята правота (истина) би променила теб, нито твоята правота (истина) ще промени мен. Диалогът ни ще доведе до промяна! И сега сигурно ще питаш, как аз съм се променил от началото на тая тема? Аз исках да усетя на гърба си пълното отхвърляне на вижданията си. В процес на писането си тук внимателно следях как ми влияе това отхвърляне. Ако ставам неспокоен, кои мнения ме правят неспокоен и защо; има ли в отсрещните тези нови моменти, нови нюанси, за които не съм се сещал досега; умея ли да чета внимателно нещата, които ми противоречат; дали се чувствам притиснат в определени моменти или пък изпитвам простата наслада самият аз да притискам някой друг; и още цял куп въпросителни. И искам да ти кажа, че аз съм видял тук без да декларират същото, много хора постепенно го правят, докато промяната на твоя стил някак си съвсем не мога да я видя... – Добромир Ех, моят стил ли чакаш да се промени? Ефектът от повсеместната инжекция на умъртвяващото “добро” ли чакаш? Това ли наричаш духовна промяна, духовен опит? Добромире, виж засиления ми имунитет срещу привидния баланс и хармоничност, които предлагаш и ще видиш промяната в мен. Но ще успееш ли?

(използвам няколко източника в тоя си пост – “Петър, Павел и Мария Магдалена” на Барт Ърман; “История на религиите IV” с авторски колектив от френски изследователи; както и “Евангелието от Юда” на издателство “Егемонт”, под редакцията на няколко западни автора). Автентично ли е “Евангелието от Юда”? За да отговорим на този въпрос е най-добре първо да разберем що е това автентичност? Ще бъде ли автентично това евангелие, ако то е писано от самия Юда? Може би да, може би не. Е, истината е, че “Евангелието от Юда” не е писано от Юда. Но нито евангелията от Матея, от Марка, от Лука и от Йоан са писани от Матея, от Марка, от Лука и от Йоан. Всъщност кои са тия четирима евангелисти, които де факто не са писали своите евангелия? Матея и Йоан са двама от учениците на Исус, Марка е сподвижник на апостол Петър, а Лука е сподвижник на апостол Павел. Авторите на всички канонични евангелия са анонимни, така както анонимен е авторът на “Евангелието на Юда”. Всъщност от всички канонични текстове автентични са – що се отнася до авторството им – само посланията на апостол Павел. И то не всички от тях. Изследователите имат силни съмнения, че Ефесяни, Колосяни, Солунци II, Тимотея I и II, както и Тит са писани от Павел. Тези евангелия се наричат епиграфически. Те се опитват да наподобят стила и идеите на Павел, дори използват името му в първо лице единствено число, но само толкова; авторите на тези послания са също така анонимни. Ще бъде ли автентично “Евангелието на Юда”, ако се окаже, че е било писано по времето на библейските събития? Може би да, може би не. Е, истината е, че “Евангелието от Юда” не е писано по това времето. Но никое от каноничните или неканоничните (апокрифните) евангелия, апокалипсиси и послания не е писано във времето до разпването на Христос или до смъртта на Юда. Павел е писал през 40-те години на първи век, Марка е писан през 50-те, Лука и Йоан са писани през 60-те или най-късно през 70-те години все в същия този първи век след Христа. Нито един от християнските или гностическите автори (има гностици, които не са християни) не е бил пряк свидетел на Христовия живот. Нито един! Наистина, само четирите канонични евангелия и Павловите послания са писани през първи век, а всички останали текстове са писани през втори и след втори век. “Евангелието на Юда” е писано някъде в средата на II век. В оригинал евангелието е на гръцки език; копието, което е открито и преведено, е на коптски език и е датирано от първата половина на IV век. Що се отнася до историческата автентичност на “Евангелието от Юда”, то е автентично; поне дотолкова, доколкото автентично е всяко едно от каноничните евангелия. Създадено е в ранно-християнска общност от гностически тип (а не от ортодоксален) и съдържа в себе си изложение на Христовата истина, видяна през парадигмата на гностиците. В едно от мненията по-горе се казва, че “Евангелието от Юда” не е вдъхновено от Светия дух. Това мнение показва, че има неяснота за характера на гностическото; идеите, които изпъкват от него. Какво е гносис? Защо Юда предава Христос? Защо Юда е избраният, а останалите апостоли не са? Къде е вододелът между гностицизмът и християнството (така както го познаваме от Новия завет)? А и какво означават отделните пасажи в новооткритото евангелие?

За пионерчетата - селсал може да заблуди само тези, които никога не са били и не знаят какво означава това… – Донка Има един анекдот, където се разказва как един партиен функционер отишъл в провинциален завод и организирал едно от месечните работническо-партийни събрания. Изнесъл реч за единството на партията, за вътрешното й разбирателство, за уважението между членовете й, както и за значимостта на всяка една отделна работническа позиция. Вдигнал високо ръка и казал: “Всеки един от вас има право да не е съгласен с всяко предложение или решение, което го засяга. И вие трябва добре да знаете, че ние, в партийното ръководство, желаем да споделяте несъгласията си с нас. Защото отделното човешко мнение е най-голямата ценност в нашата развита социалистическа страна.” Последвали аплодисменти. Тогава партийният функционер призовал множеството работници – “Сега искам да чуя едно от вашите мнения. Хайде!” Залата била смълчана. Функционерът се намръщил. “Но как – рекъл той, – нима никой от вас няма мнение. Ето, вие, другарят, на първия ред! Станете и кажете, какво е вашето мнение? Имате ли такова въобще?” Дребен човечец, на ръст почти пионерски, се изправил и отвърнал: “О, аз имам мое мнение, но да Ви кажа, не съм съгласен с него”. Пионерщината е такова училищно и обществено живеене, при което на всяко отделно пионерче се вменява, че моята и твоята истина са равнопоставени, докато доминиращата партийно-учителска истина не се промъкне изпод конкретната индивидуална истина и не я зарази с това да “приемаме и разбираме позицията на възрастния (партийния функционер), а не да се борим с нея.” И така, детето пораства и става пъзелче в едно общество-пъзел, където човек не е съгласен със своето мнение. А в един момент се изражда дотам, че дори не разбира това свое зомбирано състояние. Ето това е любовта и взаимното разбирателство на тезата за моята и твоята истина! "Немислимо и непочтено е за мен да имам моя-истина." (селсал) ... както и за всеки друг да има своя истина. Има само една истина - и това е истината на комунистическата идея. – Донка Тезата за моята-истина е вирусът, който привидният демократизъм, се опитва да инжектира в неукрепналите умове. Създава се илюзия за свобода, тъй както се хвърля стръв. Това е духовна педофилия. Собствената-истина е бонбончето, което се предлага на детето, за да може то да приеме без ропот чуждата истина, но вече като собствена истина. Споделянето, което тъй се цени и добре личи в анкетата към тая тема, може да се уподоби на взаимно опитомяване. Това споделяне има анестезиологично действие. Бодват те със заблудата, че имаш право на свое-мнение, а това успокоява централната нервна система, която драпа за това “и аз да съм индивидуалност”. И така се получава скупчване на множество привидни индивидуалности, над които тегне конформисткото “ама пази другия, че и той е индивидуалност”. Лозунгът е: нека всеки получи дозата си обезболяващи, на чийто етикет пише “о, приятели, и вие сте прави, да, да, признавам…”. Спорът изважда резигниралите от упоението им. Но не ме разбирайте погрешно, спорът не е лекарство. Напротив! Със спорът времето на лекарствата свършва. Спорът е отрезвяване! “Да, ама на някой това може и да не му понесе” – се проплака тук. Не бършете тия сълзи, оставете ги да изтекат. Със тях ще си иде и пристрастието към фалшивата честолюбива индивидуалност. ---- Нашата-истина е фронтът на спора! Там където моята и твоята истина се изрязват и се хвърлят на кучетата. Няма по-велика любов от тая да разтвориш гръдта си и да я предложиш за удар.

Все пак не получих отговор на въпроса си - конкретна житейска ситуация от опита на автора, която е показала, че спорът е по-добър от споделянето. - Донка Между четиринадесетата и шестнадесетата ми година моето семейство често си гостуваше с едно друго семейство, в което съпругът беше учител по история и бе твърде тачен от всички като ерудирана личност (впрочем той ме научи на това какво означава тая дума). Този човек по една или друга причина беше решил “да ми обръща внимание”. Постоянно търсеше мнението ми за всичко, което животът разкрива, като веднага след това ме засипваше с куп уточняващи въпроси. Все питаше какво чета и не спираше да ми цитира автори, за които не бях чувал нищо. По едно време – някак – започнахме да играем шах; ако бяхме у дома аз играех с белите, гостувахме ли у тях с белите беше той. Ерудитът ме побеждаваше бързо, безпощадно и струва ми се с някакво негово си, възрастно удовлетворение. Един ден го чух да казва на баща ми, че моето призвание била математиката, а литературата просто не ми понасяла. А след едно от поредните шахматни поражения ми разкри, че умея “да смятам” ходовете, но в стратегически план “съм пълен хаос”. Аз не се притесних толкова от неласкавото мнение за мен (такова ми се стори то), а се уплаших, че битките помежду ни – поради моята недостатъчна годност – ще бъдат прекратени. Е, това се случи, но по-късно и поради съвсем друга причина. С времето ние все по-често влизахме в спорове; спорове, в които той даваше примери от историята, от философията, психологията и дори говорехме за религия. Имах чувството, че този човек беше чел всичко. Веднъж, в емоционален изблик, направих говорна грешка. Той спомена психоанализата и разтълкува значението на грешката ми. Разбира се, аз също имах мнение по въпроса и дадох свое тълкуване; подробно ми бе обяснено къде греша. В контекста на дългото ни противоборство, ерудитът се нае да ме поучава как трябва да държа на мнението си, но и да се вслушвам в това какво ми се казва; все ми говореше за Кант, а аз почти нищо не разбирах; обясняваше ми за дълга, за обществото, за уважението и за “моите права”. Имах чувството, че когато искаше да ме откаже от онова, в което съм уверен, казваше – “твое право е да мислиш и да формираш отношение, никога не се отказвай от него. А сега ме чуй…” По едно време аз отчаяно търсех поприще, на което да победя своя ерудиран противник. Играехме игри, говорехме на теми, аз бях надделяван все с лекота. Веднъж ми хрумна, че мога да го победя на канадска борба. Разбира се, това не стана. Но за разлика от всеки друг път по време на канадската борба долових, че семейният познат ми се оставя; поне малко. Тогава си направих грешно заключение. Реших, че тоталната ми слабост е излязла наяве. В действителност истината стоеше малко по-различно: физически ерудитът ме превъзхождаше многократно, и това му даваше възможност да се отпусне, да ми се остави за малко; пример показателен с това, че когато разговаря и играе шах с мен, въпреки наличието на всичките ми поражения, ерудитът явно винаги беше напрегнат. Още на следващата седмица двете семейства отидохме на хижа в близост до града, в който живея, а там имаше стадион. Аз и ерудитът се уговорихме да си бием по пет дузпи, загубилият щеше да черпи кутия цигари (аз току що си бях взел първата средношколска стипендия, а този човек все се съмняваше, че пуша). Особено разгневен от “подигравката” с канадската борба и след един ужасен политически спор за студентските протести в страната по онова време, аз бях решен да спечеля на всяка цена. И въобще не се досетих, че ерудитът не обича футбола, а в същото време аз не се разделям с футболната топка. Той не можа да отбележи нито една от дузпите си, ударите му се оказаха вяли и някак уплашени. Аз пък отбелязах четири поредни дузпи; противникът ми дори не опита да опази вратата си. На петата си дузпа аз бях бесен от лесната победа. Нанесох най-силния си удар – а който не знае, нека знае, футболът не е канадска борба – топката се насочи право към лицето на ерудита. Той непохватно вдигна ръце, за да се предпази, но неумението му в футбола стори това, че топката го удари в китките, а те го удариха в лицето. С рикошет в горната греда аз отбелязах и петата си дузпа. Изревах като лъв, вдигнах ръце и ликувах. Трябваше ми повече от минута, за да видя, че от лицето на моя противник твърде обилно тече кръв. Часовникът му го беше одрал близо до носа и една дълга и тънка резка се спускаше до устата му. В следващите няколко гостувания семейният познат не изяви желание нито да говори с мен, нито да играе шах. Само месец по-късно срещите между двете ни семейства прекъснаха. Майка ми каза, че ерудитът пишел книга и бил все по-зает. А аз си обещах, че ако някога седна да пиша книга, няма да го правя, щото честолюбието ми е накърнено. От сегашната ми позиция аз виждам онзи период съвсем по-нов начин. Да, аз бях взел противоборството, което имаше между нас с ерудита, дълбоко в себе си. Но съм сигурен, че тогава не толкова мечтаех за победата. Всъщност аз така и не страдах от загубите си. Аз исках да знам. Да знам! Да мога да провидя предмета на разговора в същината му, да се спусна в най-мъчните му места и да го осветя. Исках да осъзная дилемите, които въпросите пораждаха, исках спорът така да се разгори, че да не остане никаква тъмнина, никакъв намек за тъмнина, а само пълния апотеоз на катарзисната му сила. Не ме интересуваше как се отнасят с мен, какво мислят за мен; аз самия не се интересувах какъв човек е тоя ерудит, не, мен ме интересуваше какво казва, къде водят думите му, търсех не човешкия профил, а човешката дълбочина. Да изгубя спора, да изгубя партията, за мен не беше тежест, аз не го приемах лично. Мен ме глождеше оная потиснатост на изследователя, която го спохожда, когато вижда, че експериментът пропада по негова вина. Аз не исках да губя, не защото исках да спечеля, а защото исках да играем, да говорим, да се ровим. Затова и когато ерудитът позволи да му отбележа четири дузпи без да влага всичките си усилия, аз изпълних последния си удар по топката с все сила право в него. Разбрах, че за него загубата е страшна, че той не се интересува от същината, от играта, а от собствената представа, която създава в своите очи и в очите на другите. Дори не ми е любопитно как би протекъл един разговор за литература, философия, психология и религия между мен и ерудита днес (към днешна дата аз съм десетина години по-млад, отколкото беше ерудитът тогава). Струва ми се, че този път ще се наложи с петия си удар да го убия. И мисля, че това ще е добре. ---- (духовният свят е много по-различен от социално-професионалния – духът е една друга реалност).

Орлине, първо Юнг, че сетне латинския. Какви житейски обстоятелства правят диалога - спор по-подходящ от споделянето? – Донка Досега многократно посочвах кое е значимото в спора. Сега ще се спра на това – какво означава едно нещо да е “спорно”? За мен един въпрос е спорен, именно защото е въпрос. Той все още не е истина. Да, аз имам отношение към спорния въпрос, но моето отношение е динамично, то открива нови и нови нюанси; и аз се радвам, когато надскачам досегашното си отношение, когато то става едно по-различно отношение. Немислимо и непочтено е за мен да имам моя-истина. Все едно съм убил нещо от себе си, погребал съм го и съм му поставил епитафия: “тук лежи моята-истина, тя е много мъртва, защото да се изменя вече няма как”. Колко старчески звучи това, колко безвъпросно, колко кастрирано. Удивен съм как в един духовен сайт най-разменимата теза е “моят опит ми говори…” Хей, духът не е опитности, той е хоризонти, духът не е “аз знам”, а аз “искам да науча”; духът е оная ветровита и опасна земя, където не роденото се тачи, а онова, което ще се роди; не безспорното е ценно, а спорното – онова, което ни буди, кара ни да мислим още и още, да чувстваме по-различен начин. За да запазим Любовта си - и аз и децата - ни остава да ги съчетаваме като всеки запази своята (истина), но и признава правото на другия да си има своя. – Донка Ето! Тук не е важно в какво се състои конкретното детско мнение – какви точно са търсенията и мечтите му – важно е тая истина да признае и другите истини. Това не е ли пионерщина! Един учител учи детето на това как да се вмести в обществото. Как малкият дух да стане пъзелче, пъзелче, което да се напасне в Пъзела. Оглеждаме се и виждаме какво? Дипломи за пъзелчета! Колкото по-добре натикан на мястото си, колкото по-непоклатим на мястото си, колкото повече признал местенцата на другите пъзелчета, толкова по-висока оценка в дипломата. Това според мен не е еклектика, а взаимно уважение и разбирателство. – Донка Това е симулация на уважение и разбирателство. Това е натрапване на пъзело-образната учителска истина! “Дечица, бъдете овчици, а не орли; бъдете душици, а не дух”! …към всички участници в темата, които бяха "привлечени на страната на спора". - Донка И понеже на Донка не й се струвам пъзелче, станах какво? Черният лорд на Сит. И съм направил какво? Подлъгал съм явно някого и той (тя) се е поддал(а). Тук е истинската обида – да се твърди, че някой не се е оказал достатъчно проницателен и не е разбрал, че е манипулиран. И затова е преминал е на тъмната страна. И ако ще тези хора да нямат никакво желание да бъдат тук или ако само четат и не се обаждат или ако се обаждат понякога, но не им е силно дар-словото, те пак заслужават по-голямо уважение, отколкото онези, които се проявяват добре единствено във форума, но не и в разширената част от живота си, която все пак в някакъв смисъл е по-реална. – Добромир А тук съвсем безпардонно е изведено заключението, че щом говориш добре, не вършиш нещата добре; и обратното. Но на какво основание, поне аз не разбрах. Може би опитът ти, Добромире, е такъв? Ами ако просто само желанието ти е такова?! Да вземем дилемата на Мартин Лутер, доктор по философия който стига до конфронтация с "властния" католицизъм. – Валентин Петров И Лутер е този, който акцентира на посланията на апостол Павел и казва, че да сме добри не означава, че сме духовни. Цял живот го прави. Духовното не е в добротата, направо крещи Павел във всичките си послания. Онези, които не могат да направят разлика между морал и духовност, изтласкват духа и се окопават в морала. А морал, който не е осеменен от духа, е фалш и нездрава радост от пасивната хармоничност на мъртвото. А някой до тук да беше споменал някъде за неравнопоставеност на истините в спора – Силвия СД Всъщност има такова нещо. И то се изрази в почти пряк смисъл. Все повече се посочва колко ненужна е вече тая тема. Но защо се казва това? Сигурно е ясно, че ако се наложи аз сам да пиша тук, просто няма да го правя. Не аз съм този, който се опитва да отхвърли чуждите позиции, отношението към моята позиция става все по-нетърпимо. Колко пъти досега ми се каза, че това, което пиша е някакъв мой проблем? Един вид да си го вземам и да си го решавам някъде другаде. Някои от активно пишещи не пишели в тая тема – а тая тема, явно се има предвид, е някаква своеобразна територия на Сит. Не пишат; добре тогава. Но подтекстът е, че темата няма валидност, тя не е равна на всички други теми. Също, все повече стават намеците, че си играя на реторика. Тоест вижданията ми са лъжливи, но добре изречени; и пита се, такива виждания заслужават ли да бъдат в тоя форум? Още се казва, че виртуалнича с думите си, тоест лицемеря с истини! Хей, направо усещам, как всички “добрички и хармонични”, които четат тая тема си казват: “ние му позволихме да стои сред нас, ах, колко сме добри и уважителни, а той, дето ни дължи признателност, какво прави? Опитва се да отрече това, в което сме убедени!” ---- Аз знам, че не съм Христос, но вие знаете ли, по какво се различавате от фарисеите?

Ето сега се замислих - защо споделящите са склонни да дават еднаква ценност и на своята позиция, и на борбата, а борещите се презират позицията на не-борещите се и смятат своята за по-.... ? – Донка Всъщност моето желание, още от началото на тази тема, е да посоча предразсъдъка и неосъзнатата агресия в поставянето на такъв тип въпроси. Донка, ти твърдиш, че споделящият дава еднаква ценност и на своята, и на чуждата позиция, а в същото време твоето изречение е обзето от единствената си цел да покаже превъзхождащата ценност на споделянето в сравнение със спора. За теб споделящият е “склонен да дава”, а спорещият прави не друго, а “презира”. Прокламирайки, че везната трябва да е равна, ти я накланяш така, както аз досега нито веднъж не го направих. Кое от двете разбирания е задълбоченото - това, което изравнява ценностите или - това, което принизява едното за сметка на другото? А, май това е и основната разлика на "споделящия" и "борещия се" диалог...? – Донка Как с тия свои думи ти “изравни ценностите”? Напротив, ти омаловажи едната, за да еманципираш другата!? При цялата всенасочена любов, която оповестяваш, в теб има задръжка в изразяването на обичта. И то точно там, където става трудно, където любовта истински би проличала. В различното, в обратното на обичайното ти мислене. Що за любов е тая любов, която дели истината на моя и чужда? Не е ли любов оная любов, която предпочита чуждата истина пред своята, и то така, че да остане само една истина – нашата. Спорът, който аз поддържам, е много по-изпълнен с обич, отколкото споделянето, което ти отстояваш. Моята острота, моето постоянство да споря, изхождат от желанието да се синтезират отделните истини, да се снемат ония честолюбиви граници, където всеки от нас казва: “оттук нататък аз вече не отстъпвам”. Плодът на спора, който търся, е не някакво равноправие на мои и твои истини, където всеки се закопава в душицата си и кътка преди всичко своето си. Напротив, аз искам да постигнем една обща истина – обогатена, но още повече сцеплена; многообразна, но не еклектична; една отворена и жива истина… ---- Споделящият – от типа, който толкова дълго се предлага в тая тема – издъхва пред истината, която е най-честно да се търси. Дори би я нарекъл някаква моя (selsal-ова) истина. Мнозина си помислиха, че просто се опитвам да се наложа. Е, ситният в ръста си все вижда гиганти.

Лесно е да се разбере този, който казва “нека се обичаме”. Същинското разбиране е спрямо онзи, който казва “хайде да се вплетем в битка, заради самата радост от битката”. Да разбереш първия е тривиалност, дори досада, но да разбереш втория е предизвикателство, бих казал истинско духовно усилие. Когато някой от говорещите с мен, спомене някое добро съображение, което се противопоставя на моите думи, някоя идея, издържана и оригинална, аз се заинтригувам; струва ми се, че съм получил подарък. Усещам добър ум и силен дух, виждам съсредоточеност и дълбочина. В такъв момент на пресрещане с чуждото мнение за миг се чувствам надмогнат, победен. Това не само не е някаква неприятност за мен, а дори е радост, шанс, богатство (а мазохист едва ли съм). ---- Скучно е откровението, че победители и победени не трябва да има. Много непризнат страх има тук, страх от промяна. За мен истинската любов включва в себе си идеята за победата и за загубата, защото любовта расте най-добре точно на тая почва. Плавната, меката любов, тя има своето голямо място в живота, не желая да я зачерквам, но една такава любов е половинчата без любовта на сблъсъка, любовта сред борбата. Любовта е тайнство именно заради противоречивия си характер, да я разглеждаме само всред дружелюбия е едностранчиво, суховато, немистериално. Един изключително оригинален подход към другия, какъвто и да е този друг, е да го извадиш (изгониш) от рая. Той ще се капсулира (аутизира) ли? Само на първо време. Природата в човек е държелива, колкото и деликатни да го даваме понякога. Щото силата на крехкото ще разцъфне, когато предизвикаш твърдостта му. В християнството любовта и страданието са толкова свързани, че понякога умът трудно разбира защо е така. Последните ще станат първи преди всичко, защото са приели себе си като последни – без ропот, с пълно съзнание; загубата (в тоя земен свят) не ги отблъсква. Само силният духом осъзнава значението на борбата, а слабият бързо изпада в почуда, когато я срещне. Христос иде едновременно за да донесе огън и меч, разделяйки брат от брата, както и иде, за да подаде и другата си буза. Докато човек няма силата да съчетае тия две състояния, той ще изпада или в страхлива агресия, или в любов, подобна на евтаназия. Борбата не е срещу нашите тъмни страни, а срещу непризнаването, че тия тъмни страни съществуват. Раждането, старостта, смъртта, любовта, промяната, всичко е счупване, а счупването е екзистенциален, дълбинен усет за живота. Животът не преминава по вода. И слава Богу.

Eто тук има дефиниция - http://en.wikipedia.org/wiki/Synchronicity... - sybil wolf Е, аз съм чел всичко на Юнг, което е издавано на български, а пък то е почти всичко, което е писал. Също съм го чел не веднъж. Но признавам, често се притеснявам да не би да се окаже, че нещо не съм разбрал (пък аз май не съм от тия дето не разбират). Така че, извини ме, но за мен, да се използват беглите пояснения от един интернет-източник и да се наричат дефиниции, е меко казано несериозно. Аз засега ще предложа само два цитата, че да не натежи. Тук са посочени две автономни форми на зависимост между събитията, а не че синхроничността е просто инцидентен прочит на каузалността. И в първия и във втория цитат се споменава, че характерната връзка при синхроничността е смислова. Не материална, груба или фина, а смислова. Ако ли пък за някого смисълът е фина материя, то се опасявам, че този някой твърде много му се пипа, ама не си го признава. И все пак рационалността не е единствено защитен механизъм, но основен човешки инструмент. – Орлин Но аз говорих не за рационалността, а за рационализацията. Рационалността е подход, а рационализацията е насилване на тоя подход. Между впрочем използването на думата “инструмент” потвърждава съмнението ми, че подтискаш една много материалистична нагласа у себе си. Има и разумност, която е директно познание - това не значи, че не е каузална - напротив! Но каузалността при това познание е директно ясна - без скоците на интелекта, разделящи на субект и обект с пропаст между тях! – Орлин Каква е тая директна каузалност, каузалност без скок? Ама ти направо отрече каузалността с тия думи. Рационализация, рационалност, разумност, каузалност, че и интуиция се прокрадна тук… ти просто скачаш от понятие на понятие, без да си даваш сметка, че го правиш. Юнг е казал - не бъдете Юнгианци, развивайте постановките ми! – Орлин Къде ли го е казал това??! Аз не съм юнгианец, но ти толкова категорично се изказваш за неща, които познаваш недобре, че всяко автентично напомняне на Юнг го приемаш за юнгианство.

Всички хора са различни, реакциите им са различни, преценките, ползите ... и да се оценява какво е добре и какво не за другите от собствената камбанария е най-малкото много неточно. Затова предложих всеки да оцени за себе си. – Диана Илиева Добре, че го предложи, кой ли би се сетил за това?! Щом предлагаш всеки да оцени за себе си, не преценяваш ли самата ти, кое е добре за другите? А когато диалога се превърне в монолог, това също е един естествен край на разговора. – Диана Илиева Различни хора, различни реакции, пък изведнъж… монолог. Май твърде силно чуваш моята камбана, само защото се опасяваш, че твоята никак не се чува. Защото с твоето предложение се оказваш единствената в тая тема, която дава насока на чуждото поведение. …борбата предполага наличието на опонент, който пречи и трябва да бъде преодолян с влагане на сила. Борбата оставя след себе си победител и победен... – Донка В случая под борба имам предвид борба не с опонент, а борба-за-да-разберем, борба с препятствията пред разбирането. Възможно е аз да успея да разбера какво ми казваш и то да го разбера така, че да съчетая онова, в което вярвам, с това, което чувам от теб. Наистина, възможно е. Но за мен истинското разбиране, трайното и обновяващото разбиране, е това разбиране, което ще ме накара да отстъпя. Но истински да отстъпя, а не да разиграя отстъпване, заради самото отстъпване. Аз не си го наричам счупване - по-скоро е сближаване, отваряне, докосване до мисълта и емоцията на събеседниците... – Донка В случая счупването е последица от сближаването, отварянето, докосването… То е възвращаемостта от моята диалогична инвестиция. То е признак, че не съм си играл на общуване. А не ти ли е хрумвала възможността сам да потърсиш аргументи за чуждото мнение? Или когато другия ти ги даде наготово е по-лесно? – Станимир Аз чета не малко. А когато се чете така, неминуемо се четат различни неща. За мен е много важно, когато чета един автор, да не му търся кусури; да не хвърлям срещу него аргументите на някой друг, може би по-любим автор. Защото ако направя това, аз изгубвам автора, когото чета. А четейки го – в известен смисъл – аз пиша заедно с него. Воден от тая своя нагласа, все неуморно търся аргументи в полза на авторовото мнение извън четения текст. Но ако срещу мен е жив човек, аз не мога да си позволя наивността и дори гордостта, да заменям със себе си неговата живост. Напротив, искам да я срещна. Иначе защо ще му е на човек да общува; нали моите думи не правят думите на другия. ---- Голямата истина е – голяма, колкото и тъжна, – че мнозина говорят по инерция; те са лодка, която плува на сухо. И когато им кажеш, че това, което говорят е невярно, за тях чутото звучи богохулно. Да, да, тъжна истина!

Да се борим, за да разбираме това, което ни се казва е изкуството на диалога. И то да се борим така, че тая борба да е за наша сметка.

Психоанализата разглежда един психичен механизъм – комплексът за всесилие. По време на кърмаческия период бебето е изключително подвластно на желанията си; по точно на желанието си за храна, а в по-общ план на желанието си за отзивчивост. Кърмачето желае, но е неспособно само да си осигури желаното. Майката е тази, която откликва на пълната липса на самодостатъчност при своето невръстно дете. Когато бебето плаче, то говори; плачът е начин да се подтикне майката към определени действия, които ще удовлетворят актуалните нужди на кърмачето. Ала във оформящата се детска душевност плачът има малко по-различно измерение, отколкото в нашата, вече диференцирана социална душевност. Бебето не си дава сметка, че майката преценява кои негови нужди трябва да се удовлетворят и кои трябва да се отложат или сублимират; то не разпознава в майката мислещия и самоволен субект, напротив. В кърмачето се изгражда увереността, че плачът му има оная вълшебна сила, която по безспорен и мистичен начин, довежда майката при него и му осигурява желаното. Ако плачът не постигне своите цели, бебето с времето се научава – целите ще бъдат постигнати, ако се плаче още по-силно. Тази надигаща се от кърмаческото несъзнавано нагласа, че е достатъчно да поискам, за да получа, е въпросният комплекс за всесилие. При възрастните хора този комплекс за всесилие се модифицира, дори се окултурява, но най-често това става само привидно. Къде най-личи действието на непревъзмогнатото усещане за кърмаческа мощ? В разбирането, че светът е само и единствено детерминичен (или каузален). Защо? Когато на човек му се случи синхроничност, той възприема нещо изключително натоварено с емоция, което е толкова впечатляващо със съвпаденията, които бият на очи, че умът му на първо време блокира. Обичайните човешки обяснения правят опит да се насложат върху случилата се синхроничност, но екстаординарното събитие с лекота ги отхвърля. В един материалистичен свят, където хората си мислим, че знаем всичко, да не можеш да си обясниш нещо е опасна работа. Някои биха казали, че е луда работа. А сега нека се върнем на кърмачето, което плаче, но неговата майка, така и не идва. Това кърмаче е изправено пред същия проблем, пред който умът ни стои, когато ни пресрещне синхроничността. Какво става??? И както бебето усилва плача, за да получи желаното, така и възрастният човек насилва нещата с обичайните си обяснения, за да се успокои умът му. При кърмачето това е комплексът за всесилие, при възрастният човек се нарича – рационализация. Мама понякога не идва, не защото е лоша, а защото се налага ние да научим нещо ново. Именно тая “съпротива” на майката подронва кърмаческия комплекс за всесилие. По същия начин синхроничността е една майка, която навестява нашия живот, за да ни каже – “виж света по нов начин, промени се”; синхроничността подронва нашите рационализации. Да се гледа каузално на събития от синхроничен характер е плачът на кърмачето, възпроизведен в живота на възрастния човек. Онзи, който търси първопричина за особените съвпадения при синхроничността, всъщност гледа на тая първопричина като нещо всесилно. Той не иска да се откаже от плача си; с плачене (или с повсеместни причинно-следствени обяснения) всичко е по-просто. И най-вече с плачене нещата остават по старому. проверих си дефинициятя за всеки случай Юунг е дал акаузално определение - споредмен не толкова заради липсата на причина а заради наглед липсващата такава. Ефекта е по-важен от самата причина (обяснение-причина) на синхроничността. – sybil wolf Ако обичаш посочи въпросните дефиниции! Както и къде Юнг е дал да се разбере, че ударението трябва да падне върху “ефекта”, а не върху причината?

Кога най-добре се разбира диалогът между хората истински диалог ли е бил? Отговорът: критичната точка на диалога! Да разговаряш не е проста работа; дори аз бих казал – има нещо страшно в разговора въобще. Кое е то? Думите на другия! Критичната точка на всеки истински диалог е моментът, когато аз усетя, че онова, което ми казва отсрещния човек, е… влязло в мен. Ех, ние обикновено разбираме, че нещо особено се е случило с нас, след като то се случи. Най-честата реакция е да отхвърлим станалото. Така е при човек: той желае да прекрати започнатото, не защото е свършил нещо, а защото е усетил, че нещата тепърва започват да се вършат. Аз с особено внимание следя какви последици предизвикват у мен думите на хората, с които разговарям. Добре знам, дори и да успея да прокарам свой път в един разговор, това не значи, че други пътища няма. Нещо повече, приел съм и търся тия други пътища. Критичната точка е тогава, когато тия не-мои пътища открият брод у мен. Тогава – един вид – се счупвам. Моя най-голяма радост е да оцелея след счупване. Понякога усещам подтика да се разделя с другите, да се разделя с техните думи, да ида в стария и познат ъгъл на своите убедености и да си ближа раните. Усещането да не искам да слушам повече какво казва оня, чийто път е различен от моя – щото видите ли, аз вече съм чул достатъчно, – е усещане, което когато ми се случи, аз заставам засрамен пред собствените си очи. Моята искреност ми казва – ти, приятелю, не понесе счупването. Жалко! Никога не симулирам окончателни собствени заключения, докато не съм ги постигнал заедно с другия. Да продължа отвъд счупването си е мое усилие, което ми е подсказано от изкуството да се прави диалог. В един духовен форум е добре нещата да са малко по-сериозни. Ние не сме тук да си чешем езиците и да ставаме радетели на принципното лековато интернет-общуване. Ето го моят смисъл; причината да разговарям. Аз не съм тук, за да соча кое е изчерпало смисъла си, а в диалогична общност да го изнамеря. Разговорите започват естествено и завършват естествено…

Много моля, по никакъв начин да не се обръщаш повече към мен. - Инатари Добре.

Мана-та е оная очарователна и привличаща сила на несъзнаваното, която ни облита примерно сутрин, след някой наситен с непосредственост сън, или когато ни споходи фантазия, която не сме търсили, но яркостта и приказността й ни оставя без дъх. Мана-та се отнася към индивидуацията. Най-просто индивидуацията е синтез между съзнателните ни страни и несъзнаваните ни нагласи; това е един естествен и идещ от дълбините ни стремеж да постигнем цялостност в духовен план. Но нали несъзнаваното е непознато (а и затова се нарича несъзнавано) и когато се надигне, и ни се случи под формата на сънища и фантазии, то ни се струва чуждо и неразбираемо. Именно мана-та с нейната обаятелност и усещане за божествена истинност ни дава увереността да превъзмогнем чуждостта и неразбираемостта на несъзнаваното. Мана-та е преди всичко качество на несъзнаваното въобще. А несъзнаваното се персонифицира с образите на анимата и анимуса в сънищата и фантазиите. Когато се начене пътят на индивидуацията мана-та става по-лъчева и по-динамична. Мана-та на несъзнаваното посредством образите на анимата и анимуса достига аза твърде силно и твърде въздействащо. При по-слаба осъзнатост за случващото се в несъзнаваното, азът присвоява мана-та; може да се каже, че недъгавото при азът е, че той е увлечен по приватизациите. Но при вярно следвана индивидуация азът заживява мана-та, вместо да я трупа в “трезорите” на честолюбието си. Така мана-та вече не се излъчва единствено от анимата и анимуса, а вниква и осветлява все по-голяма част колективно несъзнавано. Мана-та е светлината на нашата душа. Тя носи не толкова разбиране и понятизиране, колкото чувствена и идейна цялостност, усещане за дълбочина и спокойствие. Активна, чудотворна, в същността си неуловима, но най-осезаема, мана-та провежда индивидуиращият се аз до глъбината на несъзнаваното. Там стои архетипът на идеалите ни, нещо аналогично на идеалния аз в психоанализата, но идеален аз, който е повече приказен (религиозен), отколкото социален. Това е старият-мъдрец или великата-майка. Този идеален аз е нашата автентична другост, той е произходът ни, предците, които са били непосредствени свидетели на създаването на света. И е добре да се каже, че старият мъдрец и великата майка не са някакви илюзии на психиката, още по-малко пък отклонения. Защото мана-та, която ни сбира с тези архетипни образи е толкова действителна, тъй реална, че снема всяка друга реалност. Наистина Кастанеда по-неповторим начин пресътворява идеалния-аз (мана-личността) на дон Хуан. Винаги когато чувам, че Америка е повърхностна (а тя е повърхностна) се сещам за Кастанеда и се чудя. Аз винаги с радост говоря за този човек. Крепката връзка на аза с мана-личността преобразява човек и индивидуацията наближава своя край. Човешката цялостност, връхната точка на индивидуацията, е цялостната личност. В заглавието на темата цялостната личност е посочена като английския self, но в психоанализата има няколко self-ови понятия, а и юнгианските речници са тия, които имат навика да завъртат тая дума; в текстовете на Юнг се изписва немската дума Selbst. Но на български, колкото и да е по-дълго, най-добре си звучи цялостна личност. Независимо колко е развит човек, колко е напреднал в индивидуацията, той не може да я завърши. Цялостната личност е не толкова непостижима, колкото е трансцендентална. В нашия западен християнски свят пример за цялостна личност е Христос. “Христос е вътре в нас”, казва евангелието; а психологията добавя: и е по-добре да не се идентифицираме с него. Мана-та е много сходна с психоаналитичното либидо. Либидото има повече енергетичен характер, то се превръщава и добива различни форми, тоест съзнавани и несъзнавани представи. Мана-та е повече религиозна, тя е магическа в един положителен смисъл. По-горе Мона посочи, че при разстроените психично хора има една твърде чувствителна връзка и усещане в душата им, тя я нарече “наранена анима”. Именно това чувство за “нараненост” е мана-та, която ту се улавя и очарова аза, ту се изплъзва и потъпква, а азът не разбира как да я спаси от мрачните дълбини на несъзнаваното си. В случая мана-та може да се уподоби на собственото дете, което ощастливява мисълта ти, но ти все се страхуваш за него; а и това дете има оня характер на приказните деца да идва и да си отива, да боледува и изведнъж да оздравява, да носи тъга, която е неутешима, както и надежда, която не умира. В едно от неканоничните евангелия малкият Исус е бил ужасно пакостливо дете, той е наранявал и дори убивал; все ти иде да го укориш, но все се сещаш, кой е той. Ето я противоречивата и наранена анима, нейното сърце неовладимо тупти и плаши. По пътя на терапията и след това по пътя на индивидуацията малкият и капризен Исус се превръща в Христос – Спасителят; а “наранената анима” изживява всички чудеса на мана-та и доближава цялостната личност.

Аз имам увереност, че мога да посоча в какво се състоят психологическите проекции на всеки един аргумент в полза на съществуването на фини тела и фиността в духовен смисъл изобщо. Философски погледнато светогледът, който се основополага върху разбирането за фини тела, както и върху каузалния принцип на взаимовръзка, е материалистичен светоглед. Онова, което е истински нематериалистично са не фините тела, а идеите, не каузалния принцип, а синхроничния. Каузалността неминуемо изиска наличието на две условия, това са пространството и времето. Вярно е – определени съвпадения са от каузален характер. Тези съвпадения, именно защото са съвпадения, се случват рядко, но те имат своята вероятност на случване, колкото и малка да е тя. Получаването на определени конфигурации от планетарен характер са пример в това отношение. Синхроничните събития не само са отвъд всяка понятна вероятност, но те са силно натоварени със смислова и емоционална тежест, както и притежават един особен извънпространствен и извънвремеви аспект. В тях е втъкано несъзнаваното. Всяко обяснение на синхроничните събития с каузален източник от невидим или трудно видим характер е просто опит за рационализация, и то отчаяна рационализация, която се опитва да внесе синхроничността в едни рамки, които и са тесни. Орлине, аз съм забелязал, че ти често вменяваш на Фройд, а дори и на Юнг материалистични позиции. За Юнг това категорично не може да се каже; няма какво материалистично да се посочи от това, което е писал той. А ония физиологизации, които се приписват на Фройд, най-често са наивни и преувеличени. Но аз съм забелязал и още нещо. Ти, критикувайки всички екзотерични течения в късогледство, сякаш се бунтуваш срещу собственото си несъзнавано влечение към физиологичното и материалното. Впрочем мъжът – за разлика от жената – има силно пристрастие към каузалното; за него причина просто трябва да има. Тя може да е далечна, установима с усилие, дори ако трябва ще е свръхсетивна причина, но да е причина. За мъжката психика енергията винаги си има източник, без източник енергията е немислима. А за женската психика самото усещане за енергия е достатъчно; тя и енергията – заедно; и толкова.