selsal

Колко различни са преводите на стансите от "Дао Дъ Дзин"! Атмосферата в предложения от теб превод е толкова християнско-езотерична.

Намирам за ужасно уморително да анализирам поведенческите модели на другите хора. – maggee Цитат от любима книжка: Егоцентричната Страст се опитва да вкара насила облата пръчка в квадратна дупка и квадратната пръчка в кръгла дупка. - maggee На мен, maggee, ми се струва, че онова, което намираш за уморително (да анализираш поведенческите модели на другите) е сторено не другаде, а именно в твоята любима книга (разкривайки как “егоцентричната Страст се опитва да вкара… се опитва да измисли… се опитва да обясни...”). По начало даоизма (на Лао дзъ, пък и тоя на Пух) е дълбоко, радикално критичен. Тая радикалност иде от това, че разобличава не една определена деятелност, а го прави спрямо деятелността изобщо. Селсал е разгадал поведението и мотивацията на учителката, аз съм разгадала мотивацията на Селсал.. и какво от това? – maggee Тук искам да отбележа колко характерно за Дънов е да посочи едно погрешно поведение, а след това да разкрие причините, които са го формирали. Мога да приведа за пример и Евангелието (самата стилистика на Исусовото говорене е такава, а Апокалипсиса довежда тоя подход на пределна критичност до край). Да се вникне в несъзнаваната мотивация на конкретния човек е възможност да се прозре в самата човешка душевност. И това трудно би могло да се нарече занимание с паничката на другия (все пак сравнението с паничката се използва, когато някой силно желае нещо чуждо, а в случая едва ли аз искам да съм на мястото на въпросната учителка). Всяка езотерика има за цел да осветли най-мрачните ниши. Обратно, всяка екзотеричност има за цел (и то несъзнавана цел) да обезпредмети езотиричните насочености. Точно с разказа на моето преживяване (за детските градини и учителката) исках да посоча все още неотчленената и спонтанна езотерика в детския порив, от една страна, и стереотипа, който минава за ред и педагогика, от друга страна. Донякъде съм натъжен, че моите размисли доведоха до “критиката на интелигентността”, която maggee проведе.

Учителката - в случая с моето преживяване - не е Паноптикон-а (вездесъщото наблюдение и контрол), а само желанието на учителката да бъде тоя Паноптикон. Едно желание, което така и не се осъществява докрай, но пък желание, което не отмира. Нека видим ситуацията през позицията на врещящото и отклоняващо се от кръга момче. То има ли съзнание, че е наблюдавано? Струва ми се, не. Момчето дотолкова е напуснало представата, че е наблюдавано, че от него се изисква определено поведение, то дотам опитва да създаде собствен кръг и собствена песен, че творческият му импулс съвсем не допуска Паноптикон-а. Всъщност тая (творческа) самоволност на момчето предизвиква желанието на учителката да бъде Паноптикон. Нейната реакция да наложи ограничение, да въведе "възпитателна" мярка, иде не поради разбиране, че детето се нуждае от нещо, а щото произволната песен и произволният кръг на момчето са негов своеобразен унес, който уязвява учителката, понеже тя се чувства забравена. Желанието да следиш за "правилността" и да въдворяваш "правилност" няма нищо общо със справедливостта или нуждата на някой друг. Това желание (за паноптизация) се дължи на лична неудовлетвореност и търси компенсация като принуждава другите да знаят колко внимателно ги следим. Типичен пример в това отношение са изпитванията в основното, средното и висшето училище. Подобно учителстване (което паноптизира, възвижда и е възспособно да налага мерки) се превръща в пример за подражание на ония деца, които стават възрастни, отказвайки се да врещят и създават собствени траектории.

За мен няма кино, надминаващо живота, защото любовта, раждаща живота, превъзхожда всяко умение и познание. - aorhama Смъртта, която прекъсва живота, е тая, която дарява (инспирира) живота с неговата най-съществена съставка - любовта. Затова онуй, което е осенено от смъртта, надминава живота (сам-по-себе-си). Революцията снема всеки еволюционизъм (мисленето в причини и следствия). Впрочем точно дао, посредством виждането си за "у-вей", разкрива несъстоятелността на живота под образа на "десетте хиляди неща". По същия начин Евангелието надминава живота (и всеки опит то да бъде прочетено исторически, тоест в профанизация).

Сутрин, когато отивам на работа, минавам покрай две детски градини. И всеки път, щом мина покрай тях, се уверявам, че съм се запътил към грешното място. Във втората градина глъчта е невъобразима. Липсва учителката и играта, която се играе, не подлежи на описание. Все си казвам, че аз тая играя я знам и май още я играя (навярно с по-малко глъч). Но мисълта ми е за първата градина, където учителката владее глъчта. Първият сигнал у моята натура е, че подобно отношение е неприемливо (по начало имам убеждението, че в учителките има много психоанализа, ако ме разбирате правилно). Последният път децата подтичваха в кръг и, струва ми се, пееха. Учителката им припяваше и пляскаше с ръце. Ала едно момче се беше отделило от кръга, задминаваше всички и наместо да пее - врещеше. За миг видях втората детска градина в центъра на първата (а сетне се сетих за "Полет над кукувиче гнездо"). Аз никога не съм бил такова момче. Мисля и не съм искал да бъда. Дори май не харесах това, което момчето правеше. Но пък усетих как се чувстваше! (He believes, he can fly). Учителката - може би с известно усилие - възвърна реда на кръга. И врещенето спря. Аз избързах, а сетне се досетих, че съм го сторил, за да не бъде свидетел на последиците от това действие. Между двете детски градини, покрай които минавам, се намира университета. За мен това е съвсем скучно място. А изпитите - сега времето е такова - са часовете на най-голяма суета. Врещенето на тая суета води до психоанализата, която най-добре откривам в учителките. Тая игра се моля никога да не играя, а ако някога съм я играл, да не я повтарям. Туй е играта, която се суети в контролирането на въртящи се кръгове. Но пък не мога да не призная извода си: само в скучните места врещенето може да се превърне в истинска култура и дух.

Ех, умът ми е тъй слаб, че се наложи да извърша най-естественото деяние – напълно се отказах от неговите услуги. И странно, без ум животът ми доби вкус, а листът му блед се най-зелен разрасна. Но не ме питайте какви са причините за това, непосилно е за мен да ви дам отговор; вярвам, ще разберете моята неспособност. Ала да обрисувам как без ум се случвам, все някак ще смогна; и ако думата удачна не открия, простете, с дума несръчна, животът без ум ще ви разкрия. Но нейсе, ето моят разказ… ---- Беше надвечер, дъждът навсякъде бе оставил сладък мирис, улиците и паважът блестяха голи от прах, а моя милост се бях запътил към “Агенцията на Утрините”. Служителката от ниското гише не ме погледна, даже отказа да ме попита за името, но аз, както всеки път, прилежно й отвърнах: - И`Ратио. Красивият червен кант на синьото картонче, което получих, ме зарадва. Тази вечер светът имаше очертания, а свят с видим край повече прилича на дом. Помня, при последното си идване, несговорчивата служителка ми подаде жълто картонче, и докато се опитвах да открия къде свършва то, острите му ръбове почти ме порязаха. А аз винаги се ориентирам по местата, където нещата прекратяват своето съществуване. Пропастите ми сочат твърдата земя. Но и днес, както всеки път, в средата на синьото картонче имаше недостатъчно светлина, в най-синята му част открих изписано с красиви букви едно чуждо име – Ратио. Четиринадесет етажа по-горе бях приет, все така мълчаливо, в обширен кабинет, с мраморна облицовка и най-мекия килим, върху който можеше да се стъпи; особеното в този кабинет беше липсата на прозорци. Но това нямаше значение, в тая дъждовна надвечер небето бе лишено от луна и звезди. Слабоватият ми ум така и не можа да опознае процедурата, която Агенцията следваше. Но сега един черен поглед властно ме постави на тесен стол, накривен пред толкова дълга маса, че едва ли щях да имам нужната сила да търкулна по нея малката стъклена сфера, която от скоро носех със себе си, до мястото, откъдето някак натрапчиво ме наблюдаваха трима човеци. - Здравейте – рекох, макар от опит да знаех, че тези тримата, когато работят, не си губят времето със странични неща; те нито поздравяха, нито се усмихваха. - Гражданино Ратио – рече средният, който беше най-активен от тримата, – преди шест месеца вие получихте поредното Негово Разрешение. Тази вечер то изтича – Активният направи жест, с който сякаш отметна няколко листа от календар и добави. – Ще ви зададем няколко въпроса, вашите отговори ще определят дали отново ще получите Неговото Разрешение. - И`Ратио, името ми е И`Ратио – по навик уточних аз. – Мама ме е кръстила така, защото докато била бременна с мен, е усещала как, намирайки се в утробата й, аз успявам да взема най-верните и справедливи решения и то по времето, когато тя спи. Разбирате ме, нали? Аз се старая тези хора да ме познават добре. Ала тогава черният поглед на Активния така притъмня, та за миг помислих, че някой е избол очите му. В ляво от Активния стоеше дама. Дори отсам дългата маса аз добре виждах колко е дебела, но тя, може би поради прекалената близост до себе си, не разбираше това, защото се обличаше така, както се обличат най-слабите жени. Докато Активният винаги ме изненадваше с инициативите си, то дамата вляво ме притесняваше със своите критики. - Гражданино Ратио, вие добре сте информиран колко слабоват е вашият ум. Досега, най-изненадващо, той ви помагаше и вие получавахте Неговите Разрешения. Но предполагам, тази вечер не залагате много на ума си. - О, Уважаема, аз обикновено не търся подкрепа от своя ум. Дори съм решил вече въобще да не разчитам на него. Затова пък, надявам се, това да не ви затрудни – и неловко се усмихнах, а Критичната изпуфтя и така изпъна дрехата си, че ми се дощя някак да й помогна. От дясно на Активния стоеше позастарял мъж, който говореше отсечено и през цялото време на срещите ни разсъждаваше. Той ми рече: - Гражданино, Ратио, бъдете искрен с нас, не хитрувайте. Защото “Светлината на Утринта” е капризна! - Капризна? – наистина се учудих. – Аз пък винаги съм приемал нейните лъчи за… благодатни. Разсъдливият се намуси, мисълта му явно го взе и по всяка вероятност го отнесе на места, които аз – уверен съм – така и нямаше да видя. Моя милост, откак е роден, е болен. Мама казваше, че това била Божията воля. В дома за раждане пропуснали да отбележат китката ми с номерче; щом е трябвало да започна училище, стечение на обстоятелствата не е позволило да бъда регистриран в него; а наредях ли се на опашка в някой магазин, скоро се оказвах встрани от нея. Моята болест има официално наименование, аз съм “Невписан”. “Агенцията на Утрините” е единственото място, където ме познават. Донякъде. Тук наричат болестта ми с една чужда дума – Перосис. И така аз бях вписан като Невписан и затова наречен Ратио Перосис, което буквално означава – “умствено осакатен”. Активният разтвори дебела папка, порови се в нея, а накрая рече: - Гражданино Ратио, последният път сте ни уведомили, че намирате живота за… вдлъбнат, но така и не сте отговорили защо. Сега ще го направите ли? - Но как? – възкликнах аз. – Нали подробно описах впечатленията си от вдлъбнатия живот – тези хора понякога никак не ме чуваха. Но няма значение, аз винаги съм готов да споделя по какъв начин гледам на живота. Така че, това и сторих. – Представете си костелива черупка! Умните хора, може би поради някаква своя умна склонност, предпочитат да живеят по повърхността на черупката. Но хората като мен, които нямат обещанието, че Утринта им е позволена, живеят от вътрешната страна на костеливата черупка, там, където е вдлъбнатината й. - Ти си ядка, така ли? – присмехулно подхвърли Критичната. - Аз съм ядка – просто отвърнах аз. - Хм, ядките са крехки! – замисли се Разсъдливият. – А челюстите са не по-малко вдлъбнатини от черупките и забележете, гражданино Ратио – по-стриващи? Аз повдигнах благоговейно ръце. - Това е умна забележка! - А ти нямаш достатъчно ум, за да живееш извън черупката, така ли? – отсече Активният. - Умът не може да излъже Утринта – с увереност отговорих аз. – Дори костеливите черупки биват стрити. И ако щете ми вярвайте, но аз веднъж видях как една боботеща машина стри на прах един огромен камък. Активният махна досадено с ръка, което може би беше някакъв знак, защото Критичната най-свой ред поде с въпросите си: - Гражданино Ратио, нека допуснем, че се намирате в асансьор, отговорете, кой бутон ще натиснете? - Сивият. - А ако сив бутон липсва? - Ще оцветя в сиво някой от несивите бутони, стига да допуснете в ръката ми да има сив фулмастер. - Не допускаме! – прояви нервност Критичната. - Тогава ще натисна най-изпъкналия бутон. - Защо? – в един глас попитаха и тримата служители от “Агенцията на Утрините”. - Щом един бутон е най-изпъкнал, значи води до етаж, където най-рядко се отива. - А на вас нужно ли ви е да отивате на този рядко посещаван етаж? – с истинско любопитство запита Критичната. - Ами аз живея на този етаж. Тримата се спогледаха. Активният заклати глава, на Критичната й се изпотиха ръцете, а Разсъдливият си отбеляза нещо. - А защо според вас, гражданино Ратио, никой не отива на този етаж? - Защото изпъкналият бутон води до етаж, който е твърде вдлъбнат. А умните хора не желаят да посещават вдлъбнати места. Разсъдливият вдигна високо ръката си. Май беше открил нещо, което отдавна търсеше и сега искаше да го изпробва върху мен. - Гражданино Ратио, нека допуснем, че вие притежавате най-силния ум на този свят, кой е първият въпрос, на който ще дадете отговор? - Защо “Агенцията на Утрините” не допуска да има сиви бутони в асансьорите? И тогава Активният се разгневи: - “Агенцията на Утрините” върши подобни неща, за да изпита достойни ли са слабите умове да посрещат лъчите на Утринта! Следващите думи, съвсем възторжено, сами се изговориха от устата ми: - Но вие, господине, знаете отговора на моя въпрос! Ах!!! Значи вашият ум е най-силният в света! Критичната плесна по масата. Настана тягостна тишина. Навърших пълнолетие преди седем години. Разбира се, не се появи регистър, който да отбележи това. Но в една юлска вечер двама служители от “Агенцията на Утрините” ме довлякоха в обширния кабинет, където се намирах в момента. Активният, онзи от онова време, ме осведоми, че умът ми е изключително слаб; Критичната, онази от преди седем години, добави, че това е неприемливо за обществото; а Разсъдливият, един преждевременен старец, който сам не дочака лъчите на бъдещите Утрини, завърши със следните думи – “Вие сте Невписан! Макар да имате съзнание, че съществувате, всички останали трудно забелязваме това. Сигурно не разбирате, но вие сте заплаха. Поради тази причина се налага да ви отстраним от живота.” Вече четиринадесет пъти ми бе издавана все тая присъда. Не мога да крия, приемах основанията й. Нито веднъж не се възпротивих. Днес, за петнадесети път, щях да чуя оценката за себе си, както и съдбата, която всички ми желаеха. - Гражданино, Ратио – поде Активният любимата си презентация, – в момента часът е минути преди полунощ. В качеството си на Невписан, вие нямате право да посрещнете лъчите на слънцето, които ще огреят света в началото на предстоящия ден. Затова, ние, тримата съдии от “Агенцията на Утрините”, присъждаме вашата екзекуция! - Гражданино, Ратио – вдъхновено продължи Критичната, – вашите отговори не ни удовлетвориха. Те, като никой друг път, показаха слабоватия ви ум и доказаха вашето несъответствие към обществото и живота. Досега, четиринадесет пъти бяхте помилван и получавахте Неговото Разрешение, този път, въз основа на показанията ви, аз лично се съмнявам, че това ще се повтори. - Гражданино Ратио – дълбокомислено се включи Разсъдливият, – както вашият слаб ум, така и вашият неимоверен късмет не съответстват на порядките, които всички ние следваме. Вие се оказахте единственият Невписан, чиято екзекуция е възпрепятствана от Него. Уповавайте се Нему, защото ако точно в полунощ неговата Светлина не огрее този кабинет и вие не бъдете докоснат от Лъчите Му, нашата петнадесета присъда ще бъде изпълнена. Активният погледна часовника си. Критичната зашава в стола си. Разсъдливият мислеше. Явно този път бяха взели решението си твърде рано. Процедурата беше завършена, а от полунощ ни деляха минута или две. Изведнъж Активният не издържа и полюбопитства: - Гражданино, Ратио, защо днес носите със себе си тази стъклена сфера? - В нея съм затворил своя ум – отвърнах аз. - Но дори оттук се вижда, че сферата е празна – подвикна Критичната. - Именно. Това доказва, че моят ум се намира в сферата. - Но нима ви е нужно да държите ума си в сфера? – навярно дразнещо безсмислие беше обзело Разсъдливия. - О, да! Това е една полезна мярка, която неотдавна предприех. Докато моят слабоват ум е в тая прозрачна сфера, аз съм уверен, че той не е в главата ми и така не пречи на моето съществувание. Активният се почеса, Критичната разкопча едно от копчетата си, Разсъдливият смачка листа, върху който отбелязваше мислите си. Колкото до мен, аз се вгледах в стъклената сфера. През нея се виждаше мекия килим. Една мъглява шарка заигра пред очите ми. Завъртях сферата. Шарката се проясни. Възможно ли бе нещо да е изписано върху килима? Наведох стъклената сфера. Да, на килима пишеше нещо. Но какво? Нещо синьо, нещо кратко… Оф, Ратио! Бях си изтървал картончето, което служителката от гишето ми бе дала, и сега се пулех в него. Забавно, нали? Изведнъж гласът на Активния ме пробуди: - Гражданино Ратио, имате ли свое обяснение как става така, че Лъчът пронизва нощта и дава своето Позволение за прекрачване на Утринта? - Обяснение ли? Не! – пфу, аз не мога да имам обяснение. – Но да ви призная, веднъж сънувах сън, в който Утринта спеше, а аз я събуждах. И когато тя отвори очи, нейният лъч ме погледна. В този поглед аз видях Позволението. Едно от неотворените копчета на Критичната се скъса и изхвърча. - Аз не разбирам защо Невписан като вас получава Неговото Позволение? Повдигнах рамене: - Не знам. Но бих ви разказал един свой спомен. Когато бях дете, имаше старец, който раздаваше на децата сладолед и, ако щете ми вярвайте, този човек намираше сладолед за всяко дотърчало при него дете. Даже едно ситно и доста амбициозно момче все изникваше от различни посоки и затова, помня, получи цели пет сладоледа. Както сами може да предположите, аз останах без сладолед. - Ето, виждате ли? – разпери ръце Разсъдливият. – Сега съм убеден, че вие разбирате мотивите за нашата присъда. - Но вие не разбирате! – зареян в миналото отвърнах аз. – Никога не съм искал чак толкова този сладолед. - Не сте искали?!! – провикнаха се и тримата съдии от “Агенцията на Утрините”. - Да, не съм искал. По същото време, когато децата получаваха сладолед от стареца, аз имах свои сладоледи, о, имах безброй свои сладоледи. - Как така? – тръшна се изумено Критичната. - Сънувах ги! Активният се изправи и в лицето ми изкрещя: - Гражданино, Ратио, вие сте идиот. Един Невписан идиот! Затова ще бъдете екзекутиран. - Полунощ е! – едва промълви Разсъдливият. ---- Навън, там, където тъмнината беше пълен господар, светът съществуваше своя необезпокояван живот. Но тук, в “Агенцията на Утрините”, беше светлина. Тримата вписани чиновници отново не издържаха, ненадейно и без да разберат, за сетен път се включиха в Моя Невписан свят. Лъчите Ми ги обгърнаха и те изумени видяха Утринта. Полунощният час е час на решения, тогава сънищата са най-дълбоки и отсъждат най-справедливо. Четиринадесет пъти проявих милост и простих на няколко Активни, Критични и Разсъдливи същества от този вписан свят. Но днес носех своята стъклена сфера. Беше време за екзекуции. Щом слязох във фоайето, доближих служителката от гишето и без да продумам, й подадох сферата. Отминах. Но видях как тя погледна в прозрачната плът и знам, в средата й съзря моя ум! Неговата активност, критичност и разсъдливост. Да прозреш безпомощността на своите богове далеч не е приятно изживяване. Чудовищен стон се откъсна от гърдите на жената, а треперещите й ръце ужасено се отделиха от стъклената сфера. Умът ми падна върху мраморния под и се пръсна на безброй парчета. Измежду всичко чупливо, в центъра на огромното фоайе, стоеше непокътнато едно синьо картонче. Красивите му букви, същински пропасти, се опираха в твърдината на една добавена и много грозна буква. На картончето пишеше – И`Ратио.

Навярно всички са с име. Но пък повечето хора се увличат от фалшиви имена (удобни самопредстави). Колцина биха приели да са Юда?

Само щом света наопаки обърнем, ще видим: налице как изглежда.

“Звездата, която върви пред тях, е твоята звезда” из гностическо евангелие Костта му беше тънка, лицето много нежно. Пристъпеше ли, спираше се, отправеше ли взор на нейде, виждаше добре, но и зле пропускаше. Личеше, че има мисъл, но и се усещаше как сърцето на тая мисъл му убягва. - И казвате, че сте на път, защото си търсите името, така ли? Въпросът на посребрения богослов достигна ума му и той усети умората в гласа на този човек. Посрещна питане, което отдавна не питаше, а само тежеше от мъртви знания. - Струва ми се, че не се изразих подходящо, мъдри. Аз не търся нищо. Всъщност аз стоя посред света и чакам открит да бъда. Защото чувствам, че търсен съм – наситено зеленият поглед на човека-без-име се отправи към черната влага в очите на богослова. Свежест и топлина на пролетни треви обляха духа на учения мъж. За кратко. - Значи вие сте некръстен, ах – простена невръстната монахиня, която поиска да постави ръка върху неговата. Но не посмя. Човекът-без-име се засмя; тънките му, неоформени уста заиграха неумело по лицето. - Мисля, дори уверен съм, във вода са топени косите ми. Така че, Невинна, аз съм повярвал, че утрешният ден не ще го има. Но макар покаян, аз не знам кой съм и затуй кой е покаян не мога да изрека. И щом дойде съдният час, когато Ходатаят от дясно на Бога трябва да рече името ми и да оповести покаянието ми, мисля, няма да успее да го стори. Този път момичето го докосна с пръсти и долови живата кръв у него. Но не погледна лицето му, страх имаше в сърцето й. Затова пък се спогледа с богослова. В невинните очи имаше доверие, в мъдрите – мнителност и дори досада. - Знаете ли – тихо рече човекът-без-име, – това място ми прилича на нива… ------------ Когато преди по-малко от час лекцията на Киф Петор, старши асистент към катедрата по богословие, беше прекъсната от протяжно скърцащата врата на аулата, той бе готов да изкрещи анатема. Две съображения възпряха справедливия му гняв. Първо, тема на лекцията му беше разказа на Йоан, в който Мария от Витания помазва с миро нозете на Исус, а сетне с косите си ги отрива. Киф толкова обичаше този момент! - Вниквате ли в онова, което се е случило – пламенно поясняваше асистент Петор. – Мъжете били слепи, те никак не допускали какво предстои. Но жената усещала! Тя Му поднася вечеря, после го помазва. Нали в него ден Той е при тях, а утре може и да Го няма. Мария от Витания разбира това и Му отдава почитта си. И второ, Киф Петор си припомни гостуващата в университета – сестра Парадидома. Тя го слушаше от първия ред в аулата. А никак не желаеше младата монахиня да бъде свидетел на сприхавия му и невъздържан нрав. Новодошлият забрави да затвори вратата зад себе си. Но пък кимна учтиво. Настани се на предпоследния ред, в далечното дъно на аулата, и доби вид на човек, силно заинтересован от провежданата лекция. - Вратата, ако обичате! – с благоволителен жест рече Киф Петор. - Не Ви разбрах – отзивчиво изпъна гръб младият човек, а веждата му озадачено се повдигна. – Вратата? - Да, вратата. Бихте ли я затворили. Мъжът се изчерви. Зелените му очи помътняха, а устата доста мъчно рече: - Аз търся своето име. Затова съм тук – почуди се нещо в себе си и добави. – Не знам къде се намира… вратата. Нали ще ми простите това!? Киф Петор преглътна тежко и замълча. А когато лекцията свърши и аулата се опразни, асистентът ласкаво попита монахинята за впечатленията й от подбраната тема. Но сестра Парадидома се беше извърнала и гледаше към младия мъж, който явно не бе разбрал, че лекция вече няма. И поради тази причина продължаваше внимателно да слуша. Но какво!? ------------ - На нива ли? – Киф Петор се огледа, за да се увери, че все още се намира в познатата му аула. И подхвърли, по-скоро подразнено, отколкото закачливо – Твърде наклонена ще да е тази нива, не мислите ли? Но мъжът-без-име вече крачеше далеч напред в своите мисли. И попита: - Тази нива си има име, нали? Аз дори го знам. Но за жалост не си го спомням. Трябва да си го припомня. - Може би е по-добре да си припомните своето собствено име – плахо рече невръстната Парадидома. - О, Невинна, името е вход към тайната. Човек знае много имена, както и забравя много имена. И едното, и другото е лесно да се случи. Тайни се узнават и тайни се погребват. Но собственото име е вход към най-голямата тайна. Преминеш ли през него, трябва да знаеш, че път назад няма. Младата монахиня толкова много не разбираше, че я болеше. Тогава човекът-без-име й дари зрънце яснота: - Никой не може да забрави собственото си име, затова и не му се налага да си го припомня. Просто твоето име те търси, докато ти така и си живееш – без име. И в един момент Името те открива… Киф Петор не издържа и избухна: - О-о, това са глупости! Моето име, твоето име! Каква е разликата? Ако нямаш име, ще ти измислим някое и толкова. Примерно – Ненайден. Харесва ли ти? Мъжът-без-име се вгледа в Киф Петор тъй надълбоко, че старшият асистент пожела да се отмести, но не можа. - Вие, мъдри, сте любопитен човек – рече накрая младият мъж. – Аз ви чух да повтаряте много пъти как Мария помазала Христос с миро и долових възхита в гласа ви. А сега казвате, че няма разлика. Мирото е разликата! Или вие не разбирате това? Киф Петор изпуфтя. Този младеж не само редуваше безсмислените си приумици с неприятна увереност, но и си позволяваше да намесва евангелието в тях. - Вижте, млади ми Ненайдене, вие не знаете името си и в същото време знаете твърде много. Не ви ли се струва, че в това състояние има нещо, което е, как да кажа, не особено наред? Сестра Парадидома повдигна ръка. Брадичката й леко потрепери. - Аз май разбирам… о, да. Всяко чуждо име може да се изговори от мен, но аз самата съм неспособна да изговоря своето собствено име, а само да го чуя. Това ли е? – нетърпеливо запита монахинята. Човекът-без-име не отговори. Но с глас, идещ отдалеч, зададе свой въпрос: - Как е вашето име, Невинна? Монахинята понечи да каже името си, но то не се появи в гърлото й. Умът й обърна цялото моминско минало, видя радости и сълзи, цветове и здрачини, изрече десетки имена, но сред всичкото, което я посети, нейното собствено име категорично липсваше. - Името й е Парадидома, сестра Парадидома – провикна се раздразнено Киф Петор. – Това е божието й име. Устните на младата жена безгласно прошепнаха това име. Светлина озари очите й. Човекът-без-име стоеше изненадан. - Колко странно! Парадидома! Онази-която-отвежда-далеч! Наистина, колко странно! - Странно ли? Кое му е странното, Ненайдене? – Киф Петор отдавна искаше да се заяжда и вече не можеше да контролира това свое желание. И тогава, насред яда си, се досети, че Парадидома значи не точно това, което този изгубил не името, а ума си човек изрече. Мъжът-без-име се усмихна и една тъжна мечта пробягна през лицето му. - Странно е, че помазвайки с миро тялото на Христос, Мария от Витания не само изрича името Му, не само предрича съдбата Му, но и някак я предизвиква. Отвежда Го към тази съдба. Хм, Парадидома! Тогава нещо в недрата на Киф Петор щеше да се разкъса, даже да го погуби. Той скочи върху банките на последния ред в празната аула, разтвори широко едрите си ръце и даде воля на гръмкия си глас: - Да-а, аз разбрах, Ненайдене-безумнико, откъде си ти, как са се пръкнали в душата ти всички нечисти мисли. Ти си чел Писанието не сред просвета, а сред черна самота. Човекът-без-име опита да се оправдае: - Но аз все съм бил по пътищата. За да може с по-малко усилие да ме търси моето име. Да ми се рече и аз да го чуя. - Именно, именно – задъхан, но още по-високогласен се провикна Киф Петор. – Бил си в пътищата на тъмнината и никога не си бил в средищата на светлината, като това тук, университета. Ти, Ненайдене-безумнико, си отникъде и се носиш в мрак. Затова го няма твоето име. - Искаш да кажеш, че аз се крия от своето име. Крия се, докато то ме търси, така ли? – не тъй уплашен, колкото неприятно стъписан беше странният човек-без-име. - Да, безумнико! Името ти не те търси, то те преследва. Като сянка, като заник, като… като примка. И тогава сестра Парадидома, която косо и недоволно гледаше старшия асистент, рече с ужасен глас: - Моето име също ме преследваше. Дълго време. Човекът-без-име, който за момент беше унил, погледна към невръстната монахиня и съчувствено отрони: - Нима? - Нови глупости, повече глупости – махна с ръка Киф Петор. – Кое име те преследва, жено? Мирското, което си изоставила? Натежа ти монашеския живот ли? Младата Парадидома също се качи върху банките, но тези от предпоследния ред. Обърна се към старшия асистент и с ръжен глас му отвърна: - Моето светско име е Мария. Но аз вече съм го забравила. Тъй както се забравя чуждо име. Не то, а новото, божието име ме преследва. И чак сега Киф Петор изригна в анатема: - Божието име никого не преследва, нещастна девойко. Може би твърде малко пост е имало за теб в манастира! Ала монахинята не се уплаши от чутите думи, напротив, отвърна, все едно замахна с чук: - Манастирът е място, където живееш преследван. Но може би университетът е нива, където се живее страхливо укрит. Човекът-без-име стоеше ниско между издигащите се над него мъж и жена. Чувстваше се като дете, което е довело страшна буря само от един свой незначителен каприз. - И защо те преследва Името? – попита сардонично Киф Петор. – От истина ли някаква се пазиш? - Не себе си, пазя теб – като ненадеен лъч в зеница сестра Парадидома прониза асистента Киф Петор. - Полудя ли, жено? – настръхна все по-освирепяващият мъж. – Този безумен-Ненайден ли те зарази? Погледни се и пази себе си, аз и сам мога да се пазя. Невръстната Парадидома се усмихна жестоко, насмешка се понесе от очите й. - Моето име иде зад мен, то гони мен, но никога няма да ме достигне. Такова е моето божие име, то винаги достига другите! Киф Петор позеленя. Кракът му отстъпи, но увисна във въздуха. След последния ред на аулата и в този следобед нямаше следващ. Кракът се върна на мястото си, за да не изпадне. - Парадидома не значи онази-която-отвежда-далеч. Парадидома означава предателство. Сега вече разбирам защо си станала монахиня… да-а. Ти си предала Мария. Затова и си дошла тук, в университета. Чула си, че ще чета лекция за сцената с помазването на Христос. Искала си да се надсмееш. Тънката като розено стебло девойка се изви напред така, че засводи онемелия човек-без-име. Думите й се пресегнаха и бутнаха Киф Петор. - Мария от Витания не усеща! Тя Го предава! Нейното скъпоценно миро е не почит, а изричане на името Му – Христос. Да бъдеш именован е да бъдеш предречен. А пророчеството не е нищо друго, освен предателство. Затова и моето име ме преследва. Парадидома! Аз съм тази, която дарява имена и предоставя човеците на тяхната съдба. Богословът се строполи иззад последния ред. Изхърка свит в основата му. - Не, не, не-е… Не изричай моето име. Моля те! Но Мария прекрачи над главата на човека-без-име, съзря събрания на топка, стенещ старши асистент и безпощадно отвори девичите си уста: - Твоето име е на Отреклия се, по-низък от тебе няма. Ти, три пъти се отрече от Него и нямаше силата да Го предадеш. Точно този си ти! Киф Петор поиска да побегне, но краката и душата му бяха омекнали. Тогава човекът-без-име вдигна ръка. И светът спря. - Сетих се. Сетих се! - Какво се сети – попита Парадидома, – своето име ли? - Не. За какво служи тая нива. - Нива, няма никаква нива тук. Никаква – глухо нареждаше богословът, все по-смален в обширната аула. – Това е просто един университет. А аз съм един беден старши асистент. - В тази нива се погребват хора! – осенен от божествена светлина шепнеше човекът-без-име. – Погребват се хора, които най-сетне минават през входа на своето истинско име и научават тайната за себе си. И тази нива… някога… съм я купувал аз. Името й е на езика ми, ах! Мъжът-без-име скочи на крака, завъртя се и огледа цялата аула. Седалките по всички редове затракаха. Толкова силно и толкова страшно. - Всички погребани тук, са погребани от мен. Те бяха мои приятели и аз ги отведох в земята. Тази нива е кръвна, а името й е… Човекът-без-име се завъртя и видя входа на аулата. - Кой е затворил вратата към нивата? - Студентите, кой? – простена Киф Петор. – Те напуснаха моята лекция, а аз сглупих и останах в нея. Човекът-без-име повдигна очи и видя тавана на аулата. - Къде са звездите над нивата? И по време на ден кръвната нива има звезди, къде са? - Това не е нива, човеко-без-име – освестила се отвърна сестра Парадидома. – Тук звезди няма. Само ние сме, трима човека, които малко се поувлякоха. Но мъжът, дошъл от път и преследван от своето име, точно сега навлизаше в своето най-бесовно безумство. - Увлечени, вие се узнахте. Звездите са имената на всички погребани. Затова, сестро, и ти, премъдри, готови ли сте да бъдете отведени в земята? Младата девойка се сепна, старшият асистент изхърка тежко. - Защо? – попитаха те. - Защото се намираме насред Акелдама – нивата, където узнатите имена се изписват. - Не сме готови – отвърнаха глухо мъжът и жената. - Напротив, готови сте, вашите имена ви догониха. Човекът-без-име се отдели от своите жертви. Доближи вратата на аулата, отвори я. Но преди да излезе, обърна се и каза: - Разбрах, вие се досетихте за моето име, но знам, че няма да ми го кажете. Оставям ви с вашите имена. Видно е, че моето ще продължава да ме преследва. Киф Петор извика без глас, сестра Парадидома повдигна ниско ръка, но бързо я сне. Човекът-без-име напусна аулата, като остави вратата зад себе си отворена. А човеците в нея погребани. ------------ - Кой беше този човек, Сине мой? - Той е звездата, която иде преди всички звезди. - Но той не вярва, че Ти ще споменеш името му пред мен. Така че наистина ли той е първата звезда, която иде? - Аз съм тук, за да ходатайствам. Ти, отче мой, си този, кой ще отсъди. А моята дума е, че този човек не позна своето име, но винаги стоеше готов, за да бъде открит от него. Всички други изоставяха след тази най-предна звезда. - Добре. Но кое е името на този човек, първият, за когото ще отсъдя в този тъй дългоочакван съден ден? - Името, което толкова дълго преследва този светия, аз добре знам. То е Юда.

При всички случаи има четириизмерно кино и според мен "Престиж" е филм от това четириизмерно кино. Престиж - трейлър "The Prestige"

Радвам се. Наистина, като цяло, преследвам дзен внушение. Да опиташ да изметнеш мисълта си е същността на мисълта.

Да чакаш някого с безкрайно търпение е по-скоро романтично занимание, а не подтискащо. Иначе търпението е способността да си при себе си, въпреки всичко. А оня, който е при себе си, умее да е при всички. То е една медитативност, а не самота.

Неслучайно се казва - текстът на Откровението - Мона Така казва историографията. За нея няма низпозлание, тоест "слово на откровението", а единствено ординерна текстуалност. Именно текстуализирането на съня или сънищата на яве (откровенията) отнема от телеологията, щото имаме ли текст, имаме произход, но не и цел. А откровението, щото е апокалипсис (на гръцки), полага една не каква да е цел, а апокалиптична цел (свършека на света). Каква е разликата между телеологическия прочит и прочитът, изхождащ от причините (редукционисткия прочит)? При редукцията за база се приема причината, тя дава смисъл на всички последици, а при телеологията "краят на всички краища" има обратно действие и осмисля всичко по съвсем нов начин. Когато се чете сън (и отнасяйки се към него телеологически) ние ще знаем, че в него се съдържа една цел, един специфичен край, едно Означаващо (имайки предвид Лакан), което излъчва светлината на нещо бъдно, като тая светлина озарява единствено чрез съня (несъзнаваното), и никога от деня (обичайното съзнание). Това Означаващо, дето осмисля живота по съвсем нов начин, е тъй радикално, че не би било Означаващо, ако не извръщаше всички смисли, които до него момент са били залагани в живота. Тая радикалност е апофатиката (едно отрицание на целия позитив, който деня вменява). Всяка религия апофатизира (отрицава досегашното), а апокалипсисът е отрицание от най-чист вид. Сънувам интензивно повтарящи се сънища ала "Дейвид Линч" от доста време. - aorhama Ето! Дейвид Линч е пример за радикално нов поглед над света. Тоя поглед извръща представите, не оставя нищо от типичната им форма, апофатизира ги. Когато човешката душа се настрои към допускане на архетипни излъчвания в себе си (Юнг нарича това "трансцендентна функция"), сънят добива водещо място в живота. И това не е мечтателност или идеализъм, а естественото религиозно чувство, което е най-съществената страна в душата. Сънят е като че ли закодирано отношение, отколкото преразказ. - shelter Някои твои думи са тъй оригинални. Но що се отнася до това изречение, поне аз мисля обратното. Сънят нито е преразказ, нито е код. Нашето отношение към съня го закодира и води до преразказването му. Несъзнаваното не само не е без-образно, то е раз-образно, то е една преобразност, която не бива да се рамкира от дневната клишираност, а да й се позволи (на преобразността) да разцъфне без цензура. Несъзнаваното се изрича само, несъзнаваното е най-лесното за изричане нещо, но човешките псевдо-съзнания намират начин да възпрепятстват това изричане. Цветето на безсмъртието, което Гилгамеш донася от дъното на океана, е тая изреченост на несъзнаваното. Но дори Гилгамеш заспива (поддава се на клишетата) и така змията открадва неговото цвете.

Умението да се чете съновидението има в основата си апофатическа стойност (значение на откровение), което води не до лечение, а до спасение в метафизичен план. А между социално излекуване и метафизическо спасение има разлика. Поради твърде много просмукана у нас социалност, идеята за лекуването се е загнездила в душите ни. Духовната нагласа по никакъв начин не се интересува от лечението, защото за нея социалността в корена си е патологична, така че за духовността няма социално здраве, което се постига с лечение. Не сънят е текстът, сънят е откровението, с което се чете текста на деня. Казано по друг начин - не духовното е подчинено на общественото, а духовното е пътят, посредством който разпознаваме илюзорността на общественото. Всеки терапевт, Мона, по съдържание тълкува сънища. Защо? Защото, както ти самата, от своя страна, така и всеки терапевт (български или не) гледа на предложения от пациента материал като текстуалност, тоест като нещо, което не е първично, като нещо, което подлежи на разплитане на базата дневната фактологична действителност. Това дали ще интерпретираш конкретен сън или когнитивните неизправности на определен човек е едно и също нещо. И в двата случая се смята, че една въображаема представа е нарушила реалния поглед на човека, че терапевтираният е в сън. Отношението терапевт-пациент, изхождайки от психологията на позиционирания като терапевт, е несъзнавано желание чрез терапията (и емпатията, щото няма лекуващ да не огласява света, че не се тресе от емпатия) на друг човек, да не се предприеме пътя по собственото преображение. В контраст на отношението терапевт-пациент стои друга връзка. Тя напомня на онова, което ти каза, че всеки управник си има гадател, но целта на "гадаенето" не е спасение от обърканост (туй напомня връзката терапевт-пациент). Спасението е спасението, ако е спасение изобщо. Такава връзка (действително спасителна) е като тая между Мойсей и Арон или между Мохамед и Али. Единият е осенен от откровение, другият извлича смисълът на откровението, като се подчинява целият света на смисъла в това откровение (а не обратното, както става при терапията). И, о, сънят не е "tabula rasa", той е именно самата непосредствена действителност, но се изпразва от съдържание и се оголва като дялана дъска, когато социалната представа заеме човешкото съзнание с миражите си.

Записът на поредица от сънища е нужен при терапия, а най-вече при терапия отнасяща се до архетипни сънища. То е така, защото терапията изисква запознаване с патологичните прояви на една душевност, при това на една не своя, на чужда душевност, а архетипните сънища, поради асоциативните затруднения на терапевтирания, изискват количество на сънищата и индивидуализиране на символа от архетипа, за да се подпомогне прочита на универсалността им. Извън терапията нещата стоят инак. В един духовен контекст сънят спира да бъде изразител (на патология или на някакво ежедневно желание). И всичко се преобръща, понеже ролята да бъде изразител се поема от обичайната действителност, от дневните занимания и факти. Те стават изразители на самия сън. И тълкуването намира своя нов предмет. Ние четем съня, не отнасяйки го към деня, а виждайки как денят се опитва да се отнесе към съня, осветлявайки го. Умението да се чете съновидението няма нищо общо с терапиите. Винаги съм се учудвал на терапевти, врачки и сензитиви. Тяхната "помощ" към слабите в нужда е продиктувана от желание да заеме позиция на "помагащи" и да се натрупа авторитет, щото няма помагащ, който да не се окопава в авторитетна позиция. Целта на това занимание е прозаична - да се положи като презумпция здравата позиция на авторитета и нуждаещата се от оздравяване позиция на подпомагания. И наопаки, умението да се чете съновидението иде с рефлексията, че моят ден (моята социална авторитетност) подлежи на преоценка и то именно от моя сън. Затова, от една страна, си мисля, че водещ елемент във филологията на съня е разпознаването на моят ден и на всичките ми социални отреагирвания като клишета. А от друга страна, тия клишета най-вярно се разбиват когато умът (който без рисунка може, но няма рисунка, която без него да може) се насочи към несъответствието в съня. Разбира се, несъответствията в съня са несъответствия в контекста на това, че ние приемаме за база нашите дневни разбирания. Така че щом открием това несъответствие, да смогнем да извършим енантиодромия (да се задвижим срещу течението, да сторим обрат) като приемем всичко несъответстващо на несъответствието за действително несъответно и затова подлежащо на тълкуване (тия несъответстващи на съновните несъответствия неща са клишетата). Прочитът на съня от първия пост в тая тема следва тоя подход и аз съм сигурен, че нито една негова страна не може да бъде открита някъде другаде.

То, всъщност, май е обратното. Сънищата с тясно лична насоченост са трудни за разчитане, заради влиянието на Свръхаза, посредством силата на който Аза изтласква, изопачава (разцепва, преобръща, сгъстява и измества) изпитваните афекти и обектите, към които е насочен. Подобни сънища искат тънки разрези и още по-тънки шевове. Архетипният сън, поради своята универсалност, е мозайка, която се подрежда, щом я отнесем към общочовешката култура. Затова и архетипни сънища могат да се тълкуват и от достатъчно умни хора, без те да притежават детайлните психологически познания на теорията. В тоя смисъл "големите" сънища искат по-малко усилие в прочита. И затова много по-лесно се смесват архетипа с клишето (колективното несъзнавано с колективното съзнавано).

Понеже съм юнгианец по природа и по дух... ...умението да тълкуваш един сън е сходно с умението да асоциираш. - Мона Амплификацията е метод, който Юнг прилага при тълкуването на сънища. Тоя метод се изразява в употребата митологични, религиозни и културологични препратки (в качеството им на своеобразна колективна съновност), които обогатяват и спомагат проясняването на конкретния индивидуален сън. И да, въпросните препратки изискват широки знания, умение да се провеждат дълбоки и верни аналогии, както и сериозен интерпретативен капацитет. Ала опасността при тълкуването на сънища (колкото психоаналитични или юнгиански да са те) е същата, както непосредствената опасност, която ни достига от обикновените съновници. Тая опасност има едно име - клише. Клишето си остава клише независимо колко дълга асоциативна линия е изградена, или колко обща култура е натрупал онзи, който опитва да дава интерпретации. Срещу клишираните тълкувания, които възпроизвеждат старчески представи и суеверия, или пък залагат на научна прецизност и ерудиция, борбата е трудна. Истината е, че ако нещо се поддава лесно на амплифициране (разширяване), това е клишираната мисъл. Умението да се чете съновидението намира своето най-ярко приложение в силата да се отметне клишето, което живият ум без да иска приема (поради умора, затруднение, или просто заради недостатъчна интелигентност и въображение). Има две основни клишета, които зачитат съня, но рядко прочитат нещо от него. Първото е в съня да се виждат факти и преки пророчества. Второто е да се мисли, че сънят е алегорично отражение и то най-често наивно алегорично отражение на действителността (на деня). Казано по-накратко, едното клише е, че сънят "ми казва нещо" в прав текст, а другото е, че сънят "означава нещо" и затова подлежи на тълкуване. Само ако човек си даде сметка за несъзнаваната инстанция у себе си, която произвежда клишета на конвейер и изтиква действителното мислене, е възможно едно адекватно отношение към съня.

На Изток казват, че Пракрити (праматерията), тоест една своеобразна баба (Велика майка), е причина за съществуването на света. Но самата Пракрити е непричинена. На въпроса "как е възможно това" - щото линейното мислене иска безкрайна линия, а пък цикличното мислене "мисли", че като се върти в кръг, то това значи, че мисли - се дава един прелюбопитен отговор. Пракрити е причинила света от само себе си, но не го разбира. А не го разбира, защото е изпаднала в илюзията, че нещо външно на нея, я подтикнало да го направи. Какво е това външно нещо, на което Пракрити вменява въздействие върху себе си, въздействие, в резултат на което тя е реагирала, сътворявайки света? Това е Пуруша (духът). На Изток Духът не е като нашия християнски дух, подвижен, пневматичен, а е един особено неподвижен дух. Ала Пракрити или не знаела това, или го забравила, а най-вероятно не й се искало тоя дух, да е тъй неподвижен. И си въобразила, че Духът... какво?... й намигнал. Намигането може и да не е най-подвижното действие, но пък било достатъчно да накара Пракрити да затанцува, а танцът на Пракрити е не друго, а задвижването на трите й гуни (свойства) - саттва, раджас и тамас, - които в своето движение (далеч по-подвижно от илюзорното намигане на Пуруша) разгърнали и дали възможност на света да просъществува. ---- Та, надявам се, не толкова далечната ми мисъл, да е ясна: достатъчно е едно намигане (някъде дълбоко в психическата реалност) и баницата е готова.

Живея в един вход на кооперация, където мои съседи са преди всичко баби. След последния епизод на "music idol", когато всички съседски телевизори бяха усилени пределно, тая сутрин, без да очаквам, оживлението във входа се завърна. На вратата, докато отивах да бягам в парка, ме спря една от съседските баби (всъщност спря жена ми и сестра ми) и обяви задушница, като им даде чиния, покрита със салфетка. Когато останахме сами, сестра ми каза: "какво ще правят сега "майсторите на спорта" (това е израз от юношеския български филм "Рицарят на бялата дама"), ще бягат или ще се хранят?". Решихме да бягаме. Но щом отново се озовахме у входа, видяхме процесия от движещи се по стъпалата баби, които се разминаваха и прекрачваха, носейки същите чинии, покрити със салфетка. Докато бягахме и смесвахме шегата спрямо "бабата" с психоанализата на бабешката душа, разпознавайки в храната под покривалото на салфетките телата на мъртви дядовци, аз погледнах засмяното лице на жена ми и за миг я видях как в същия тоя вход, някой ден, разнася баница под саркофаг, която материализира не друга, а моята - вече напуснала земния свят - душа. И дано така стане, щото... аз баница не мога да правя и в тая задача не бих могъл да я отметна.

Една култова песен на Мейдън: The Number of the Beast както и едно некултово, но чудесно музикално произведение от тях: Paschendale

Не си спомням как точно бяха думите на Цицерон, но ще се опитам да ги възпроизведа: "Сигурният приятел проличава, когато твоето положение стане несигурно." В тия думи има малко материалистически привкус, както и акцент върху това не какъв приятел съм аз, а какъв би било добре да бъде моя приятел, но в основата им е заложено най-важното - приятелят е един своеобразен антипод, който именно в своята срещуположност е моят най-добър съмишленик.

Не ме чакайте, отчаяние ще ви споходи, защото чакам ви Аз. В моите най-мъчни часове, когато Силите ги няма, а духът ми е сломен, когато надеждата е мъртва и навсякъде е мрак, аз отпускам своя гневен пестник, запращам в ада своя ум, задържам всеки болезнен стон и повалям всеки страх. Точно това наричам – моята последна молитва: Търпение. Търпението е мой дом, моя устоя. Аз съм своето търпение и чакам. А да чакам значи да се пилея, а пилеенето е едно дълго сбогуване… Търпение. Аз съм своето търпение. А моето търпение убива времето. А времето е желанието; желанието е онова, което вече не съм. С мощта на търпението аз посипвам границите, улавям в хватка всички цели и правя така, че да ги няма. Търпението е гибел за моите копнежи, смърт за моите краища и дом за мен самия. Аз съм търпеливият. А да търпя е едно дълго отломване… И забравям за очите, устата, лицето си; забравям за ръцете, гърдите, нозете си; забравям за бил съм, съм и ще бъда. И там, отвъд края на всеки край, оставам без център, мост и утеха… А дотогава ще чакам. Защото… …търпението е мой дом, моя устоя…

Е, то нали именно нетърпеливият човек обяснява отказа си от търпение с неразумността и нецелесъобразността на проявяваното търпение. В момента, който у мен се надигне чувството, че търпението ми губи смисъл, аз знам, че съм се смалил и не мога да обхвана действителното значение на търпеливостта, понеже съм се поддал напрежението в актуалната ситуация. Истинското търпение в същността си е ирационално, или по-точно метарационално (което в крайна сметка е едно и също). И както казва Силвия, то е радост, а не състояние, което понякога едва понасям.

За мен границата на търпението е като хоризонта - съществува винаги отпред и е все недостижима. Ако ли пък границата на търпението се достигне, то това е признак, че в действителност никога е нямало търпение. Самата мисъл "търпението се изчерпа" притежава страховито обратно действие и заличава всяко търпение до него момент.

Добре де, когато човек чете много вглъбено една книга, така че ни приема ни предава от околния свят, или когато работи по някаква тема, търси информация по даден въпрос също така задълбочено...това не е ли пак медитация. - mvm Това е форма на концентрация, подобна на екаграта (съсредоточване в една точка), където се постига определено медитативно ниво, но то е недостатъчно. Задълбоченото четене, колкото и концентрирано да е, негова същност е мисловността, а екаграта е концентрация, която приема обекта на концентрация без всякаква мисъл. В същото време самадхи (йогисткото просветление) е концентрация не само без мисъл, но и без обект. И вие като си медитирате тука...всъщност какво целите? Като се освобождавате от това-онова, после какво става с вас...отивате едно стъпало по-нагоре към върха или какво? Решавате си даден проблем, получавате видения някакви? - mvm Когато се говори за медитация, не може да се говори за целополагане - поне не в обичайния социален смисъл, - ако все пак искаме да разберем що е медитация. Медитацията не решава проблеми (проблемите се втурва да ги решава екстраверта), напротив, медитацията прозира илюзорността на проблемите изобщо. Докато на немедитиращия нещо му липсва и той се опитва да го набави, то за медитиращия нещата са в излишък, а всеки излишък носи страдание; самата медитация е освобождаване от излишъците. Богатството е в липсата. Тая липса е чистотата на медитативното съзнание - ето я метафизичната цел на йога. Интересно ми е. Някой ще разкаже ли? Защо всъщност отделяте време за медитиране, какво искате да постигнете с тия медитации...спокойствие някакво, хармония, учите ли се на нещо....е, освен че се отделяте от света,...какво друго. - mvm Ей това "освен" е всичко (друго).