Elektra

Да, чувала съм точно от психиатър, че има такива случаи. Има случаи при възрастни хора (80+) в дългогодишен брак, когато единият направи психоза, често следствие на деменция, да направи и другият. Напр. ако единият смята, че съседите искат да ги отровят, другият споделя тази параноя и двамата живеят в този общ страх... лашки обяснено. Има си термин, но не си спомням, нещо от вида на споделена психоза. Но той говореше наистина за възрастни хора в дългогодишен брак със съответните дементни изменения при единия от тях. Но наистина интересно е, че другият без да има органиката, буквално била "заразен" от партньора си. Също така, ако живееш 30 години в изолация с психотично болен, е много вероятно самият ти или да попиеш от неговите психични механизми, или да изградиш някакви защити. Важно е дали става въпрос за дете или за възрастен човек. За изграждащата се психика на детето е много страшно да се развива в такава среда. (след като не е диагностицирано, се предполага, че не е имало и лечение).

Благодаря за отговорите. Няма нужда да цитирам поотделно - прочетох това, което сте ми написали. Да, комуникацията само през текст е подчинена на доста условности. За мен е важно да кажа, че не съм подминала това, което Диди каза. Тя ми отдели време и внимание и аз оценявам това. Прочетох го, още докато ги писах на нея тези неща, се усетих какво казвам. Разбрах, че не зависи от мен (както за мен не е зависело от никой мой близък) да го спра, че той не е малко дете и че аз мога единствено да му дам приемането си, въпреки цигарите, да не утежнявам нещата за него допълнително. А той ако иска и когато иска, сам ще ги намали или спре. Също така разбрах в реалността, че всъщност не е инцидентно, че от доста повече време е пушил, но го е крил... и че не е въпрос сега да кажа или направя нещо, за да не стане пушач. В момента той е пушещ, активно пушещ... а дали ще се самоопредели като пушач в бъдеще или е период в живота му, в който има нужда от цигарите, това времето ще покаже. След като го прави, значи има защо... Истината е, че има много по-сериозни и важни неща, които се случват с него, а и с мен. Цигарите просто са доказателство за това, видимата страна... И аз сигурно исках да премахна тази видима страна, за да изглежда всичко наред и както преди... Но промените са факт, те се случват в момента и предполагам единственото, което мога да направя, е да се науча на търпение и смирение, и на доверие в него и това, което му/ми/ни е писано. И добре си спомням, че в криза, избива най-щадящият симптом... Така че нека са цигарите, нека не е нещо друго. Просто като го виждам, че пуши, дано да е проективна идентификация това, че усещам, че става нещо в душата му... Но по-скоро не е. Цигарите му помагат да понесе случващото се вътре в него. Не супер успешно при това, но поне малко помагат сигурно. Явно има нужда от патерица някаква... (Да, тук се обажда моето: "Явно аз не съм достатъчна, щом има нужда и от цигари" - ами нормално е да не съм... нормално е да иска да се справи сам. Това си е негова битка, не е моя. Но да, мога да помисля за себе си върху факта, че "ревнувам" от цигарите... В следващия момент пак се сещам за мен и че аз съм използвала всякакви патерици и това не е отменяло обичта ми към близките ми хора... И ако задълбая тук, сигурно ще почна да "проектирам" или да се "идентифицирам" (шега?:) ). Въпросът е, че той наистина минава през труден период, а аз съм най-доброто, с което разполага (в смисъл, че засега няма друг, на когото да може да разчита и да се довери), което ме натоварва с известна отговорност. И всъщност искрено се надявах този "метод" да бъде любов и приемане, защото това е, което мога да му дам със сигурност... Като мнение, съвети, коментари... вероятно няма да са най-удачните възможни, защото аз самата съм твърде емоционално-ангажирана и вероятно (ще) допускам грешки. И когато писахте, че методът напротив, не е любов и приемане, а нещо съвсем различно... Си помислих - какво, т.е. любовта и приемането не помагат? Та, аз друго нямам, което да предложа. А въпросът ми за метода, при който близък помага на свой близък, не е за да го приложа. Не бих приложила нещо, с което мога да навредя, не съм толкова глупава, нито толкова безотговорна, нито бих се намесила пряко неговата воля. Няма как да си го позволя, защото не би било нормално и не е помощ, а агресия, манипулация. Аз точно затова отричах дори "съблазняването" като вид манипулация, макар и вероятно отричайки го тук рационално, да го прилагам в живота. Въпросът ми за метода е важен наистина не само по актуалната тема, а просто защото искам да знам, защото ми е любопитно, интересно, защото чета в тази сфера... И много ме фрустрира отказът да ми се обясни дори с две изречения или линк, или нещо, защото все едно чета книга, стигам до средата и някой ми я взима от ръцете и не ми се дава да прочета как продължава. Моята стратегия за справяне по принцип е да съм добре информирана, да не се доверявам сляпо, вкл. на лекари. Това да се информирам не ме напряга, както повечето, които пишат тук за панически атаки, например, напротив - успокоява ме, дава ми усещане за контрол. Разбирам, че има нещо много интересно, за което не зная и за което искам да разбера - целта ми е разбирането, не прилагането му, и да складирам това знание за друг етап в живота, някога, когато може да се върна към него и да потърся такъв тип помощ...

А ето и моята обратна връзка с обич - имам усещането, че от мен се очаква да кимам с глава и да благодаря за това, че ми се назовава нещо, което не откривам за актуално в себе си. Няма заявки за осъзнаване, защото не си изливам душата в някакъв форум докрай, защото не се кланям и подмазвам ли? Не всичко, което мисля и чувствам пиша и назовавам тук. Все пак това е публично място и не разбирам отчаяния ексхибиционизъм на най-съкровените чувства, които след това могат да бъдат анализирани и принизени до низши страсти. Затова чета, задавам въпроси и наум си правя изводи. А ако не се съгласявам с нещо, то е защото може наистина да не се отнася до мен, а не защото съм в отричане. Не разбирам защо изначално следва да се предполага ниско ниво на духовно развитие, осъзнаване, етц. за всеки пишещ тук с някакъв проблем. Ако през друга изначална презумпция бяхте подходили, а не тази на някой, който разбира повече и е на по-високо ниво на духовно развитие, може би щеше да се случи друг тип разговор. " Не е нормално да замълчаваш, освен когато си на доста високо ниво, където не си. " " Гореказаното важи за здравата комуникация, при която човекът, вярвайки в себе си, вярва в човека, с когото общува. Виж как несъзнавано се държиш с този човек - като с дете на 13, което някакси не може само да взема решенията си и трябва да му се каже от видите ли, знаещия друг. Дали той е на 13 или през проекцията си в него на собствена детска автоагресия, държиш някакси да се идентифицира с тази проекция, което наричаш грижа (проективна идентификация). " Не мисля, че е полезно и че въобще има такъв метод да се хвърлят защитни механизми по "клиента". Каква полза се очаква да има от това? Най-много да се разгневи, което в случая и стана. Първо, трябва да знам какво е проективна-идентификация, второ доколкото в конкретния случай мисля, че знам какво е, не я свързвам с описаното. Трето, това е теоретично задълбаване с презумпции върху много неизвестни... Едно интелектуално перчене много повече, отколкото подадена ръка. Прилича ми на "я виж аз как ще ти разкостя психиката и дори да не съм прав, тук хората ми се доверяват, тъй че ако отричаш, само ще стане по-зле, защото така ще потвърдиш думите ми". Е, добре, потвърждавам ги в отричането си, ако така го разбирате. По-добре отколкото в съгласието си.

Интересно ми е какъв е този метод и искам да прочета за него. Би ли ми дал линк или обяснил? : ))) Не става въпрос за конкретната тема, става въпрос за нещо, което ме вълнува, тема, която ми е важна по много причини.

А за това можеш ли да ми разкажеш повече? Как така, каква намеса на близък? Чета по форума и Орлин пише за любов и симпатия от страна на терапевта и как всъщност тя лекува. На този принцип ли и близкият човек лекува? Чрез любов и безусловно приемане? Това ли имаш предвид?

Да, сигурно е така. Аз съм.

Не стигам дотам да си представям сценарии и да ги развивам. Не искам да си представям такова нещо. Представата ми спира до неговата и съответно моята болка. Иначе човек преодолява много неща, но вероятно бих си представила един живот, лишен от радост и любов.

Да го загубя. Той е много важен за мен и се страхувам да не му се случи нещо. Катастрофа, насилие, болест... обичайните неща, от които хората се страхуват за близките си. Самият факт да си навреди необратимо е това, от което ме е страх. Този човек сам по себе си е ценност в живота ми с това, че го има. А и не искам да страда, защото най-просто казано тогава и аз изпитвам болка.

Аз съм готова да отговоря на въпросите ви откровено. Но не разбирам какво искате - ако дори не ме насочвате с въпроси, а само коментирате полузабавно, полуоценъчно, аз мога да си дълбая в монолози и извън форума, а тук да си се шегувкаме на база чие его ще мигне последно...

Добре. А как да се потопя по-дълбоко? И това за какво ще ми помогне? Може пък просто да съм си плитка и повърхностна, не може ли?

Много би ми се искало и винаги ми се е искало да се грижа оптимално за здравето си. Но не успявам. По собствените си критерии поне... Но може би това е животът - несъвършен и аз ще си бъда несъвършена в него до края, в стремеж към повече...

Отговорих нарочно или - опитах се да отговоря на въпросите ти, съвсем съзнателно. Помислих. И?

Ами писах по-долу разни неща... Аз също съм имала/имам, не знам как е коректно да кажа, вид зависимост, компулсия, както ти се изрази по-горе. И знам какво е да живееш в усещане за постоянен провал. Това както те успокоява, така и те напряга. Случва се несъзнателно. На мен ми се случи, защото близък човек ми се месеше жестоко, създаде ми фиксация на ранна възраст, от която не мога да се отърва. Да, може би проектирам своето преживяване, но просто не искам да минава по същия път. Аз съм убедена, че ако продължи да пуши в един момент, ще поиска да ги откаже, ще се усети. И ще се изправи пред тази гадост да живееш в провала на усилията си. Не го искам за него, не искам и аз отново да го преживея чрез него. Какво лошо има в това? Обаче не мога категорично да се заявя, защото при мен така друг човек оказа негативно влияние и ми утежни проблема. И просто не искам за него аз да съм този човек - принципът "ако не можеш да помогнеш поне не вреди" е това, което ме спира в случая да се заявя "здравословно", както Орлин казва. Пък и ще е трудно да съм напълно откровена, защото той не знае за моят проблем.

Не разбирам какво значение има моята причина. Дори да проектирам някакви неща, това не отменя факта, че пушенето е вредно и ако този навик се развие и разрасне, може да има лоши последици... Това да си заявя просто мнението, според мен не е най-умното в случая. Аз имам личен опит с това други да ти се бъркат и знам, че в 90% от случаите само те фрустрира повече и ви раздалечава. Така че ако проектирам нещо по-скоро според мен е това, че се страхувам да не го загубя - това е причината да виждам в цигарите враг - заради тях може да го загубя в далечно бъдеще. А в това да се намеся виждам опасност да започна да му досаждам и той просто да избягва да пуши пред мен - в което виждам отново раздалечаване и риск да го загубя по някакъв начин. Или да загубя откровеността му - а това за мен е основен признак на близост, когато имаш доверие на някого и не ти се налага да криеш от него. Така че естествено, че от егоистична гледна точка искам да му помогна. Пък и аз не пуша, преди и той не пушеше за разлика от повечето ни познати. Сега все едно аз оставам сама в пълно малцинство, все едно преди си приличахме, сега вече не толкова. Аз и не пуша, и не пия, и ми е малко трудно да разбера хората, които го правят, какво им носи. Защо точно трябва да вкарваш отрова в дробовете си, за да се чувстваш по-добре. Сякаш това е както моят познат, така и непознат за мен човек, защото това в него не го разбирам... А неразбирането, естествено, е фрустриращо, нямаш контрол над него, аз обичам да имам някакъв контрол. Мога дори да разкажа как най-добрата ми приятелка в училище започна да пуши и това беше начало на нашето раздалечаване. Тя все по-малко и по-малко споделяше и повече и повече потискаше и просто пушеше и така се справяше с тревожността. Може и да се страхувам това да не се повтори, че пушенето му е незабележима, но първа стъпка към раздалечаване, към загуба на близост. И оттам директният страх, че един ден от това може да се разболее и умре и буквално да го загубя. Но това отменя ли факта, че пуши? Че е вредно? Или в такъв случай трябва да си интервенирам моята зависимост от този човек и това, че въобще ми пука... Но ако отговорът на всичко е да откриеш защо ти пука и да го преодолееш, всичко става доста безсмислено, една игра със себе си и толкова, един стремеж към това да се превърнем в неуязвими духовни същества. Кому е нужно? Играта е забавна, когато ти пука, животът е смислен, когато нещата и хората за теб имат смисъл. На мен ми харесва, че ми пука за него. И тук: "Бам" - ама на него му харесва да пуши пък. Ами добре, ама на мен не ми. И имам право да опитам да го променя.

Благодаря и на теб за отговора. Да, знам, че е индивидуално, но по-скоро питам забраната, атаката не води ли винаги до провал, до съпротива. "Всяко действие има равно по големи и противоположно по сила противодействие" - това важи и в човешките отношения, връзките, психологията, вкл. отношението към цигарите, нали? Т.е. аз, споделяйки загрижеността си, може да го провокирам точно обратното, да фиксира този навик. Затова стратегията ми е просто да не ми прави впечатление, да съм ок (то всъщност не ми пречи, просто е вредно за него) с това, да не правя проблем - един вид да оставя той сам вътрешно да прави тия неща, да не изземам тази функция, защото тогава той ще приеме другата - на защита на цигарите. А и се надявам да му мине причината да пуши, т.е. надявам се, че е нещо временно, че има нужда - нека я удовлетворява, докато тя отмине... Вместо да се фиксира от коментари на хората и тн. Но монетата си има две страни и възприемайки този подход, в който аз не казвам "тревожа се за теб, не ставай пушач, може да ти навреди след време", всъщност му давам карт бланш да си каже - ами, то явно не е проблем, съвсем нормално си е, а може би пък понякога като стреснеш някого и това помага... знам ли... Обикновено обаче май стряскането има временен ефект, докато човек не се успокои или самоизлъже...

Здравей! Благодаря ти много за този отговор. Мисля, че започна да пуши след влюбване и кратка връзка, по-скоро неосъществена, с пушачка... Мисля, че му напомня за нея. Това е моето усещане, но не мога да съм сигурна... Казва, че го замайва и успокоява. Същото казва и друга моя близка приятелка - че я замайва и й намалява социалната тревожност (не точно с тези думи го каза, де:))) Последното ти изречение е важно - "и никой не може да ми го отнеме или да му откаже от това". Може би твърде много неща, което не са под моя власт, искам да се опитам да контролирам. Да предотвратя някакво бъдеще, което е неясно. Просто си представям, АКО се случи нещо след години, заради тези цигари, как ще съжалявам, че не съм направила нищо... Знам, че не зависи от мен. Но и знам, че всяко действие и бездействие все пак има последици, "ефекта на пеперудата" дори, хах ....

От една страна всички почти пушат, да. Но от друга е вредно. И друго - може ли да е период? Който да отмине. Или веднъж случен такъв период, навикът си остава... ако не го бориш съзнателно и целенасочено. Просто не ми се иска да се фиксира като навик, дори не обсъждам зависимост. Принципно сега е моментът, в който това или ще стане, или не. Това е причината да се замислям има ли как да го предотвратя. Естествено, че мога да не се замислям и да си гледам живота, ама... все пак това може да доведе в далечно бъдеще до доста кофти последствия, които не ги искам за него, разбира се!

Аз не искам да го "съблазнявам" и "манипулирам". Просто питам дали съм права, че изразявайки директно страховете си и негативното си отношение към цигарите, това може още повече да го фиксира към тях. Нали родителите забранявайки, тласкат децата... Но пък не казвайки нищо сега, сигурно това е вид подкрепа и така ставам част от нещо негативно за него в бъдеще - СЪУЧАСТНИК. Въпросът ми не е как точно него, а по принцип - съпротива или ненамеса - всяко от двете крие риск. Може да обсъдим тези две стратегии. Има и друга - чувала съм за баща, който накарал детето си да изпуши цяла кутия тежки цигари, докато му се доповръща. Просто ми е важно от психологична гледна точка кое е по-вероятно да има позитивен ефект - да не го закачаш и така не го фиксираш повече, да не го караш тайно от теб да пуши и тн или да си кажеш категорично мнението и да се надяваш това да го стресне, че не, не е нищо. Нещо е и е сериозно и затъва неусетно. Поздрави!

Благодаря за отговора. Идеята ми е, че още не е зависим и, че изведнъж пропуши... Такива книги, хипнотерапевти и т.н. са ако той самия се нарече пушач. По-скоро не питам как да му помогна да откаже цигарите, а как да предотвратя това да стане пушач... Страхувам се, че с ненамесата си реално подкрепям това поведение, което може да има в далечно бъдеще негативни последици за него.

Здравейте! Искам да питам, доста съм чела, но ми трябва професионално мнение. Кое е най-адекватното поведение на близък спрямо някой, който започва вреден навик, животозастрашаващ? Става въпрос за цигари. И става въпрос за много близък човек. Млад, но не тийнейджър, който иска да се впише. Просто напрегната професия, явно напрежението започва да си казва думата, така си мисля аз, така го тълкувам аз. А защо искам да се намеся ли? Защото държа на него. Защото да, може утре да ни блъсне кола, и знам, че от всичко се умира, но, мамка му, нали се стремим и надяваме да живеем дълго и щастливо и да сме здрави. Това е, което искам за него, и сигурна съм, и той го иска. Да, една цигара не е грях, две не са, на парти, някоя вечер... Но как може да си пушил една цигара в месеца криво-ляво и вече по десет на ден... всеки ден... Месец, два, три... Може ли да спри изведнъж така както е започнал или с времето нещата ще се задълбочават? Аз не знам как се реагира в такава ситуация, ако държиш на някого - да, негов избор е, той е свободен човек. Но когато обичаш някого, ти искаш най-доброто за него и си представяш, че един ден... дори да е след 30-40 години... един ден твоята ненамеса, този навик, ако продължи, може да има фатални последици за някого, когото обичаш. Може да има внуци и те да го загубят, той да не може да ги види как растат. Действията ни носят последствия. И бездействията. И тук идва моментът - аз какво да правя? Не съм родител да забранявам, а и забраните не вършат никаква работа. Човек сам си решава, нали? И никой не може да му повлияе, колкото и да му е близък, нали? И когато забраниш нещо, дори усилваш съпротивата, нали? Затова приемане е моята стратегия, за да не усиля съпротивата. Но си мисля, мамака му, така толерирайки, аз подкрепям мълчаливо поведението му. Може би ако му кажа "Край. Спри. Дотук беше.", може би ще се стресне, може би ще ме послуша. Или ако му принтирам и дам статия до какво води тютюнопушенето? Или ако му кажа откровено какво мисля, това за внуците и как се чувствам? Но аз драматизирам в повече сигурно. Какво ще кажете? Как ще ме посъветвате? Психологически погледнато кой е най-добрият метод да помогнеш на близък с вреден навик да го остави?

Според мен всеки човек като е във влак или на тераса, някой път си представя как скача... това просто е една възможност, която съзнанието осмисля и с която си играе. Това в никакъв случай не значи, че искаш да скочиш, а още по-малко, че ще го направиш. Сигурно и като си ходила на училище, си си мислила - ами ако избягам и повече не стъпя там, ако напусна къщи и започна нов живот начисто и някъде далече... всякакви неща човек си представя... и не ги прави. Хич да не ти пука!

Мен ми е интересно какъв режим на хранене си имала преди и имаш сега. И пиеш ли нещо за това? Например сена? Знам, че не е решение за цял живот, но е доста вредно да не се ходи до тоалетна с дни. Това интоксикира организма, създава сериозен дискомфорт и оттам може да идват последващите симптоми. Констипацията от психологическа гледна точка често се свързва със складиране и непускане на чувства, мисли, емоции, дори пари.... Скъперничество, което може да е на идеи, не задължително на материални неща. Нещо се е натрупало в теб, огорчение, желания... но не ги споделяш, стискаш ги в себе си. А също така голям стремеж за контрол над тялото и над поведението. Вместо човек да се отпусне и да бъде себе си, той се стреми да бъде "еди какъв си", контролиран, чист, прилежен, много добър в отношенията, в обучението, в работата си... само така се приема.

Е, то да тръгнеш на психотерапия е израз точно на това "ако аз самата не си помогна". Защото без да тръгнеш, ти реално си помагаш непълноценно, не използваш целия ресурс от средства, които можеш да впрегнеш, защото точно това е психотерапията - средство, което ТИ използваш, помагайки си. Не е помощ отвън.

То при мен не беше точно в процес на терапия и не е тя тясно психоаналитична. По-скоро като добронамерен и загрижен коментар да го наречем. Иначе съм съгласна, че само психоанализа година наред си е сериозна загуба на време и ресурси и винаги съм се питала какъв трябва да си, за да си плащаш да си разказваш деня и мислите на един човек, който не ти връща почти нищо в дистанцията на своята неприкосновимост. И това поне четири дена седмично със заплащане на непроведените сесии, с мазохистично дори ровене още и още, което на моменти е като преливане от пусто в празно. Даже го казах това на един аналитик и той не беше особено очарован

Добре, де, по принцип според мен не е особено възпитано и културно човек да се храни, както се изразявате "мляскайки". Т.е. това в никакъв случай не би могло да бъде определено като приятен за околните хранителен навик. И мисля, че е нормално човек да се дразни поне малко. Аз лично обаче в такъв случай просто съм правила забележка, имам спомени като малка как си казвам директно, че не ми е приятно и толкова. За да се стигне до развитие чак на фобия и тн човек трябва супер много да задълбае, да има тази склонност да дълбае и да се фиксира. И тази склонност не мисля, че е от особено значение в какво конкретно ще се фиксира - въпросът е, че за да не си заяви директно, че нещо го дразни, а да го избягва + човека, който му е родител, има един много грешен начин на отреагиране и самозаявяване. Естествено, че другото, което го пишат психолозите тук е на по-дълбоко ниво и е важно да се работи. Аз казвам на най-плиткото ниво на мен какво ми прави впечатление. Като нещо в някой те дразни, кажи му, помоли го да не го прави в твое присъствие, вместо да го отписваш човека от живота си, да се изнасяш и да избягваш да го видиш. Трябва да има много силна вътрешна неувереност и много слаба привързаност към човека, за да търпиш дотам, че да си позволиш да не можеш да го гледаш вече никога.