Elektra

Благодаря ти, много мило от твоя страна да ми пишеш по този начин. За съжаление не мога да ти дам наистина обективна информация и да представя нещата и от гледната точка на другата страна, която си има своите основания, които макар в проявлението си да изглеждат и на мен самата властови и манипулативни, в основата си, вярвам, са добронамерени и аргументирани.... но така или иначе останаха загадка за мен. А аз, когато трябваше, не питах, защото бях заета с други преживявания.

Това е наистина интересна холистична гледна точка. А по отношение на сравнително здравият човек, който няма симптом. Той в живота нормално ли е да прави acting-out или ако прави, значи не е достатъчно зрял и има върху какво да работи, дори би трябвало да работи в тази насока? Интересното е, че мен ме обвиняват за acting-out, когато реагирам със смях, а се очаква от мен да бъда сериозна или ядосана, или наранена.... а аз вместо това се изсмивам все едно са ми казали виц, а не нещо сериозно. Има един пример за acting-out, който честно казано ми бърка в мозъка. Примерът е - човек има сексуално желание към неприемлив обект, напр. 15 годишно момче към учителката си по балет. Някой я споменава: "Днес срещнах г-жа Еди Коя Си" и момчето се изсмива "Хахахахаха" след което се държи сякаш не се е изсмяло и нищо не е било. Идеята е, че чрез този смях изразходва енергията, но "покрай" основният импулс, който остава несъзнаван. На мен ми звучи супер страшно наистина да е така. Същата ситуация не може ли да бъде разгледана, ако момчето знае, че си пада по учителката си, мислило е за това и се изсмива, защото не успява да се сдържи, но самият импулс не е несъзнаван?! Ето тази граница ме тревожи по някакъв начин как би могла да бъде определена. Честно казано,

Е, аз все пак дадох пример от моя живот като поставих не хипотетична, а моята психика на масата, затова би ми било по-комфортно темата да бъде тук. Но както прецените.

И аз благодаря и ще чакам отговора ти

Психолог съм и питам за този защитен механизъм в какво се проявява, примери от живота и терапията за него и как може да се определи какво несъзнавано стои зад него и дали има такова наистина, дали е достатъчна проявата му, за да се определи човек като сравнително ниско в психичното си развитие и ако е така - има ли поле за израстване или трябва да си се примири. Ей такива неща - или с други думи всичко възможно за acting out питав, а по-горе съм обяснила подробно защо.

Здравейте! Пиша, защото имам нужда да ми изясните този защитен механизъм. Прочетох каквото намерих и на български, и на английски, но не разбрах някои неща. Казват, че това е реакция на несъзнаван импулс, при която съзнавано се избягва конфронтацията с него като това може да стане чрез "разсейване" с плач или смях. На други места пише, че и злоупотребата с алкохол и т.н. също е acting-out. Другото, което ми казаха е, че който го проявява, понеже това е незрял механизъм и ако някой го проявява, тогава не е подходящ за много дълбинна терапия, защото има опасност да не му понесе. Но пък тук аз се питам колко незрял да е, след като бил типичен за юношеска възраст? От това, което чета. Значи е доста по-зрял, макар и незрял, от например нарцистичните защити? Интересувам се, защото ми казаха, че правя acting-out. Въпросите ми са всеки човек ли, когато е притиснат, колкото и зрял да е може да стигне до този защитен механизъм или това, че правиш acting-out може да те дефинира като тип характер и психическа незрялост, и т.н. Също може ли да ми дадете реални примери за това какво е в практиката acting-out, ваши клиенти по какъв начин са го правели? И как да се разбере какъв е тоя несъзнаван импулс? Възможно ли е да е съзнаван, а само да изглежда несъзнаван, понеже човек отрича? И възможно ли е реакцията, определена от някого като "действие покрай" всъщност да е неврочна и напълно осъзната? Даже четох статия за това колко често се пропуска аспектът, че отдолу тр да има несъзнаван импулс или влечение и се определя като защитен механизъм нещо, което е просто незряло и не съвсем адекватно емоционално поведение. Или всяка по-странна емоционална реакция може да бъде определена като вид acting-out? Също така ми интересува как човек може да се бори с това да не го проявява, ако наистина е това. При условие, че сублимацията се води противоположният защитен механизъм, а човек използва и нея редовно. Т.е. човек, т.е. аз! използва и доста зрели защити и същевременно това също присъства в поведението му. Как мога да се боря с него? Като не реагирам на ситуацията все едно съм страничен наблюдател, все едно гледам напр. комедия по ТВ и затова се изсмивам, а като оставам в нея ли? А ако съм свикнала цял живот да гледам на нещата "отгоре" и дори когато съм участник да реагирам като страничен наблюдател? И още - ако приемем, че има несъзнавани импулси и желания, те не могат да бъдат всякакви - или са сексуални, или агресивни. Ако аз знам, че си признавам вътрешно пред себе си всякакви неща, вкл. такива, с които не бих се гордяла, вкл. сексуални влечения или агресивни импулси, тогава как така и откъде накъде ще имам и изтласкани такива, на които да отреагирам по този начин? При условие, че съм способна да разгледам безпристрастно вътре в себе си идеята, че съм имала желание да убия собствената си майка, както и да разгледам идеята дали нямам някакво сексуално влечение към собствения си баща, и съм способна да разсъждавам над това и да знам, че това, че мисля за него, не значи, че ще го направя, тогава какъв за Бога може да е този импулс, че да е несъзнаван и да ме докара до acting-out?! Затова моята хипотеза е, че невротичната ми странна реакция напомня на това, но всъщност не е. От друга страна, както и преди съм писала тук, аз съм имала в живота ми склонност напр. към булимия, което според някои от нещата, които прочетох, вече би могло да бъде определено като този защитен механизъм, доколкото и алкохолизъм и др. тип злоупотреба би могла. Изписах много и рредполагам, че прозвуча доста сложно това, което написах, и най-вече за съжаление - объркано. Но всеки един аспект на изписаното ме вълнува живо и затова нямаше как да спестя никаква подробност, понеже вярвам, че вие ще ме разберете, защото все пак знаете за какво става въпрос, тъй като сте практикуващи специалисти. Знам, че въпросите ми са много. Точно затова наистина ще съм благодарна, ако получа отговор. Поздрави и лек ден!

И ти го игнорирай, не му готви, ако иска да яде - да трябва да стане от комп. и да си купи, да си направи. За другите неща също така. Не изисквай от него да спре, просто не му помагай в ежедневието и си стой на твърда позиция, но не агресивна.

Хей! Много неприятно е човек да придава СПЕШНОСТ на някакво решение.... Така и така си записал и двете - посети сега психологията, виж как е, може да е по-лесна отколкото си мислиш и да успееш да ги съчетаеш... Не си длъжен веднага да решиш - мислиш, че напрежението е голямо и ще си отдъхнеш, веднъж решил, но напрежението го покачва и самата необходимост от решение. А то ще дойде само при теб, винаги идва.... да кажем сега се "готви", "отглежда се", а когато узрее и е готово, ти ще го усетиш все едно винаги си знаел Иначе - винаги можеш като завършиш нещо, да запишеш друго.... е, не държавна поръчка май, де.. Винаги можеш едно да учиш, за друго да се образоваш сам. А може да работиш нещо трето, съвсем различно и от двете и то да те прави щастлив.

Дете момиче на 4 години му се ражда братче. Започва да ревнува от него, дори регресира малко - неща,които преди е правила сама, сега чака от родителя, за да й се обръща повече внимание. Как да й се покаже, че е обичана, че няма причина за тази ревност, как да се избегне това да й се отрази вбъдеще? Знам, че Адлер е писал за поредността на децата в семейството и отражението върху личността и характера им в бъдеще. Кой е най-адекватният подход в такъв случай?

А това, че съм провокативна за какво говори? Кои клиенти са "провокативни"?

Е, аз под гняв имам предвид лек гняв, не "Гневът на Ахила Пелеев" например Иначе по принцип и аз не мисля, че в мен бушуват всякакви чувства в конкретния момент. Шегувам се. Колкото до самоонализата - нали точно това се опитвам да обясня, че знам, че сама не мога да си "извадя всичко от несъзнаваното" и затова пиша тук. Макар че всичко едва ли може и трябва да се извади чак. По-скоро искам да се погледна обективно през вашите очи.

@ Анджелина, сега отново те прочетох. Жалко, че няма опция за редакция, за добавяне към вече написано мнение. Това за Съда едва ли не защото съм човек като всички други и че се оправдавам и аз знам ли пред кого, наистана е в 10ката за мен. Имам някаква вина, имам нужда от присъда и опрощение.... от авторитети, а реално може би от Бог.... или от Бог, а реално може би от авторитети.

@ Илиана, Между другото не го нописах в предното ми мнение, но правилно ли ще е да предположа, че съм породила малко гняв в теб с питането си? Или това е моя проекция при прочитане на отговора ти?

Здравей! Да, знам, че в терапията не се използва тази терминология, точно това ме тревожи - бих искала да знам. Представи си, че си лекар и ти предписват лечение, но не ти казват диагнозата. Представи си, че си учител и записваш детето си на частни уроци за университет по твоята специалност (защото е трудно родител да обучава детето си, конфликт на интереси се получава), но не ти дава преподавателят информация какво преподава и какви са методите му.... По подобен начин и аз бих искала просто да знам къде съм спрямо това, което съм учила и ще уча. Знанието може би няма да промени нищо, но може би ще подрони малко тази "мощна защита", която наричаш самоирония. Иначе, да, чувството за хумор е защитен механизъм. И да, това ми е една от най-силните страни. Също така пиша стихове, разкази, измислям си комични истории, заедно с приятелки, когато ми се натрупа напрежение най-лесният начин да го гуширам е през смехът и забавлението. Даже депресивните моменти почвам тепърва да си ги опознавам и са ми много неприятни, защото ми е нетипично за мен такава, каквато се самоусещам и помня, но предполагам с възрастта и излизането от детството човек се сблъсква с повече стрес, повече отговорности, с реалността, която не е приказна, а на моменти доста сурова и.... би било по-зле непрекъснато да му е забавно, отколкото да има и своите мини-депресийки. Та за самоиронията като за всичко друго, нали.... хем хубаво, хем не. Колкото по-хубаво, толкова по-.... Като всичко в живота, за съжаление. Все трябва да си изберем обаче някои неща, на които хубостта им е достатъчно важна за нас и да ги приемем с останалите им не толкова желание (по)следствия, предполагам. Или има начин да си запазя самоиронията, а да понамаля мощните защити? Това за трудността да се признаят някои неща пред терапевтична група, предполагам е така. А ако си наложа да ги призная? Или няма смисъл пред толкова хора и няма да получа адекватна полза от това в ситуация на психодрама така или иначе? Най-вероятно ще мина и през лична терапия, ясно ми е.... Но все пак не може ли супервизирам себе си, да се докосна до това трудно удоволствие?

Здравей, сега като ме попита за името и осъзнах какъв архетип съм си навлякла на главата с него Затова поне оправих аватара, за да личи, че е от един филм по комиксов образ. Не че там също няма интересна история, но тя е свързана по-скоро с умиране и нова живот Запитването ми е как ме виждате - къде са ми бъговете в системата, колко сериозни са, какъв е най-песимистичният и най-оптимистичният вариант на развитие, върху кое трябва да работя, за да се приближа до последния и отдалеча от първия.... Такива неща очаквам - помощ. Не по пътя ми, а помощ в това да намеря по-добрия път Защото ако вървя в неправилна посока, което със сигурност е така в някои отношения от живота ми - първо ще трябва да се връщам обратно стъпка по стъпка и едва след това да поема вярната посока. А уважавам професията на пишещите тук и мнението им и .....затова и писах. Да, блъскам си сама главата, но човек трудно може да е сигурен какво вижда и какво остава скрито, когато става въпрос за самия него. А от мненията в този форум съм останала с впечатлението, че много бързо по един пост "разконспирирате" какъв е проблемът, каква е личностовата структура, какви са тенденциите и какво би могло да се направи и "поправи". Затова вероятно изглежда, че съм "повърнала" толкова много информация, всъщност исках да се представя максимално достоверно, включително и като начин на мислене, за да ви подпомогна максимално. Иначе смяташ, че се изживявам в ролята на жертва ли? Аз знам, че съм отговорна за постъпките си, че и за мислите си дори, които водят към тях. Но самата психология често търси обясненията в семейството и средата и оттам ви дадох информация и за нея. Мегаломания може и да имам, да, харесвам се. Очаквам много от себе си и вероятно съм строга в моментите, в които не изглежда да отговарям на тези си очаквания. Същевременно обаче съм мека със себе си, позволявам си някои издънки - включително това, за което писах по-горе, знаейки, че е самодеструктивно и все пак позволявайки си го, го възприемам като някаква милост и приемане спрямо себе си. Всъщност да, поне знам, че не е само черно или само бяло нищо, включително и това, че всичко носи своите ползи и вреди и да - границата е, когато вредите станат повече от ползите, а човек продължи. Мисля, че съм далече от тази граница и не бих искала да я стигам. Може би експериментирах.... може би продължавам да експериментирам със себе си в някакъв смисъл, включително и пишейки тук. Поставям се в подчинена и несигурна позиция, търся помощ, а същевременно държа здраво контрола?

Здравейте! Реших и аз да пиша тук с надеждата да се погледна през очите на професионалист малко по-обективно, понеже виждам,че сте откровени и директни в отговорите си. В мнението си използвам малко психологически термини, защото съм чела, интересувам се.... връщност какво да крия - това следвам, втори курс съм. Трудно ми е да формулирам един конкретен проблем. Дори е малко забавно, че поводът да пиша е това, че имам ниско кръвно и последните няколко дена тонусът ми е доста спаднал. А истината е, че когато имам тонус и съм в кондиция мога да си намеря доста неща да правя и съм окей, но в такива моменти наистина ме обхваща един екзистенциален безсмисъл. Това е и първият от проблемите ми - живея си живота, имам уж цели, на някои от които доста държа, но ту съм в подем, ту нещо ми става криво, понякога целият свят и аз самата. Иска ми се да питам ниското кръвно дали може да е някаква психосоматика? Т.е. чрез промяна в отношението ми да се промени и то? До какви ексцесии съм стигала - еми едното е, че съм повръщала, не редовно, рядко се е случвало, но имаше един случай есента след сериозна загуба в професионален план, където една седмица го правих това..... Да, тъпо , да срам ме е, че съм го правила, но как да кажа - беше планирано, един вид избрах го като по-малкото зло и като деструктивен, но вършещ работа на временен умопомрачител метод за понижаване на напрежението. Каквото и да кажа, едва ли ще защитя адекватно тези си действия, които знам - говорят достатъчно сами за себе си и няма оправдание, което да ме направи по-различна от всички, правили го в даден момент от живота си. Най-малко силно орално парче, ако не и изцяло орален характер бихте предположили? Проблемът е, че дори да ми е силен той, смятам, че имам и други силни парчета, хахахаха. Другата ми ексцесия е, че не съм имала връзка. На 20 години съм между другото. Под връзка имам предвид всякакъв сексуално зареден контакт с противоположния пол. Е, и с моя пол също. Имам много добри приятелски отношения, имам човек, на който споделям всичко и ми е най-близък, имам още няколко, на които мога да разчитам. Прегръщам и ме прегръщат, не съм срамежлива или необщителна. Но имам неразрешен Едип... и по-специално сексуалност-асексуалност. Страх от порастване може би.... Мислила съм много по въпроса и да, нашите няма любов между тях, няма и топлина и мило отношение. Имам чувството, че баща ми е не просто непривлечен, но отвратен някак от майка ми - както като човек, така и сексуално. Тя не е толкова хладна към него и може би ме е страх да поема нейната роля - на отхвърлената, но това е единствената женска роля, с която реално съм израстнала, поради което от една страна не предприемам активни действия спрямо другия пол, а от друга, когато проявят спрямо мен блокирам, извъртам го на майтап, може би вътрешно не вярвам, имам съмнения към мъжете, че ме заблуждават. Все пак това го нямаше преди пубертета, тогава мисля, че флиртувах и търсех повече внимание. Мисля си все пак, че не съм и срещнала човек, който да ме привлече достатъчно силно, за да изоставя всички тези предразсъдъци и опасения, несигурност (все пак има и неопитност) и да се пусна. Мисля си - съдбата още не ни е срещнала. Малко съм наивно романтична и си чакам "приказката", което обяснява също чакането на "подходящия" едва ли не "първият и единственият подходящ". Друг проблем - имам леки обсесивно-компулсивни прояви. Леки, защото ако има човек при мен не го правя, не се излагам и не ми вреди на живота, но все пак го има.... например по-леко ще ми е ако "чукна на дърво" след като си забележете: п.о.м.и.с.л.я. нещо.... така съм си го изградила като навик, чрез който най-бързо разкарвам притеснението, когато имам болен близък, например. Понякога имам нужда да виждам всичките крака на масата, винаги се скрива един и за успокоение се навеждам, за да видя и четвъртият.... не че ми пука за масата, но ми действа успокояващо. Особено при моя страх от травми и инвалидизиране. Не е постоянен или нещо такова, просто мисля, че това е по-страшно от смъртта - да се случи нещо непоправимо на човек. Оптимист съм по принцип, между другото и тези неща не ги мисля толкова често, тук съм си синтезирала всичките "странности" и "отклонения". Дали се приемам с тях? Ми приемам си се, но... по-щастлива бих била, ако се ограничат до минимум. Преди по-малко стрес имах в живота - сега следване, работа, а и жегите не ми се отразяват много добре - неработоспособна съм и усещането е - абе какъв смисъл има всичко и ще има ли някога отново. Да, знам, че ще има. Ей сега тия дни ще ми просветне. Предстои ми море с приятели - абе куп интересни неща. Ама три дена да си стоиш вкъщи и да не правиш почти нищо....даже да не четеш, защото заспиваш....еми кофти се отразява, да. Имам доста проблеми, знам, признавам си ги. И хем ги признавам, хем имам усещането, че мога да се справя с всичките, че са обясними и .....абе сещате се. Не е нужно да ми препоръчвате терапевт, аз от есента мисля на психодрама да тръгна - така и така ще ставам психолог уж.... евентуално, ако не стана пациент преди това клиент, де, клиент. Та.... мнението ви искам, директното обективно мнение - ти си в тая фаза или такъв характер, ограничава те това и това, при терапия ще се работи върху това и това и може да се очаква подобрение еди какво си..... т.е. вие си знаете, аз какво се обяснявам - както на другите си отговаряте Ако имате желание, де.... А, да, колкото и нарцистична да съм, трудно приемам комплименти, обикновено ги оспорвам - казват ми красива си и аз - е, чак красива не съм.... Еми то си е вярно, че чак красива не съм, хахахха. Или че много добре съм се представила еди къде си пред много хора и си мисля - все има някой от хората, който не е съгласен, ама така го принуждават да мълчи с това изказване и едва ли не по този начин да изрази съгласие..... Т..е по-добре приемам лични комплименти от конкретен човек, а не публични, когато някой говори от името едва ли не на другите. Което не знам не е ли малко малоценно....но от друга страна си имам самочувствие. Ето колко изписах, например и как едва ли не ви напътствам как и да ми отговорите.... това си е контрол, манипулация, интелектуализация и т.н. други -ации. Та, мога да продължа да се обяснявам или да ви оставя да ми отговорите при добро желание. Въпросът може да бъде зададен и така - какво ви е професионалното мнение за мен и какво бихте ме правили, ако ви бях клиент. То кой знае, може и да стана, хахахаха. Да, това ще сложа като заглавие, а иначе вие си знаете. Хайде, свърших. И много откровена бях, да се отбележи.

Значи в най-кофти положение са тези, които са си развити и хармонични, понеже реалността не може да ги направи по-хармонични, тя може да предизва засилване на някоя от чертите за решаване на даден случай, но така лека или по-тежка дисхармония, после пак баланс човек, ако си постигне..... и т.н. Най-добре е да има какво да се развива все пак. Но много ми е интересно кога може да се каже, че даден човек си е в идеално психично здраве, просто мъдър, осъзнат, балансиран, същевременно с интересна индивидуалност и постижения..... Много ми е интересно такива хора идват ли на терапия с цел още повече личностово развитие? Има ли критерий за това или единственият критерий е щастието?

Ахахахахахахаах а най-хармонично е да имаш проблеми и с 4те ли? :Р Защото аз определено имам и 4те.... както и на всяко обратното. Май съм хармонична, а? Или сам човек не може да се определи :Р

Хахахах, този разговор е много як, по-симпатичен ми е шизоидният, макар че бих могла в различни случаи да съм във всяка от двете роли в зависимост от събеседника - обикновено избирам противоположната позиция Хубав блог също. В този смисъл, г-н Т. Тодоров "идеалната" ситуация като средно ниво на всичките 4 характерови "стихии" ли виждаш? Аз лично не бих могла да се определя накъде отивам, защото като начин на мислене си имам шизоидното, но като начин на чувстване си имам депресивното - особено като отношение на съчувствие спрямо света, не толкова самосъжаление. Натрапливости не ми бягат, имам си ги, но емоциите доста често ги изнасям навън хистрионно, особено положителните емоции, негативните ги рационализирам, ахахахахаахахаххааха. Каква мислиш, че съм? Би ли ми помогнал да се открия в твоята класификация? Орлин.... и от твоята взимам оттук-оттам по нещо.... Ти казваш, че това е невротичността на човека - само една част от него и човек има много позитивни страни, но аз си мисля друга - всеки от тези типове "невротичност" сам по себе си носи и дивиденти.... интелект, артистичност, прецизност, сензитивност, безупречна логика, чувство за справедливост и т.н., и т.н. Т.е. в самата невротичност има голяма полза и човек би могъл да се гордее с нея в някакъв смисъл? Това какъв го прави? :Р

Благодаря ти

Здравейте, бих искала да ви попитам дали хомеопатията би могла да помогне в такъв случай. Кучето ми има тумор, който е доброкачествен доколкото разбрах, както и да е - проблемът е, че не може да се оперира и е близко до трахеята и я притиска и затова кучето като се развълнува започва да кашля... понякога 10 минути кашля без да спре, много е неприятно, а предполагам, че проблемът ще се задълбочава и туморът ще расте. Дали с нещо би могло да се помогне в случая? Или да се облекчи състоянието поне.... как мислите?