borislavil

Къде, къде по - страшни неща има! Мъжът ти те обвинява, може би, за да оневини себе си. Когато връзка между двама се разпада, вината никога не е едностранна! Дори аз не бих говорил за вина. Просто нещата се случват - някои имат късмет, други - не. Затова за един мъж може да не ставаш, а за друг - да си богиня. Един мъж може да убие желанието ти за живот, а друг - да го възроди. Човек е като книга. Когато се сближим с някого, той започва да чете от нас, но... всеки ни разгръща на различна страница. Някои от тези страници са по - съдържателни, красиви, а други - не. Всеки познава (според любовта си) определен аспект от личността ни. Но проблемът е друг - той не е мъжът ти, нито пък неговата 19-годишна приятелка! Твоята неувереност, липсата ти на самочувствие, което позволява на мъжа ти да те манипулира и да създава у тебе комплекс за малоценност. А коренът на всичко това е, че ти не познаваш достатъчно добре себе си - онова дълбоко себе, което ти нашепва, че ще се справиш и че всичко ще бъде наред... и че може би това "зло" се случва, за да се освободиш от мъжа, който смята, че от тебе нищо не става и ти си "най - черната и най - некадърната", и да намериш мъжа, за когото ще бъдеш богиня. Но... за да се случи всичко това, е необходимо да не пропуснеш шанса, който ти предоставя тази ситуация - да познаеш себе си - онова дълбоко "себе", което е стабилна и непоклатима основа във всяка житейска ситуация. Пожелавам ти успех! Ние сме с теб и вярваме в твоята вътрешна сила!

Честит Рожден Ден, Нели! Ето и моя специален поздрав за теб: http://vbox7.com/play:c27f42a3 Бъди благословена!

Благодаря сърдечно за сърдечните поздрави на pcheliza, fut, атлантида, аделаида, нели т, късметче, таня, моника 13, донка, ваня златева, esy, solej! Прегръщам ви!

"Всичко тече, всичко се променя" - казва Хераклит. Човешките взаимоотношения са част от жизнения поток. Те не са статични - не могат да бъдат! Не можеш да ги застопориш! "Туй, което цъфти - прецъфтява, // туй, което се ражда - умира" - констатира в стихотворението си "Пътека" Пеньо Пенев. Любовната връзка е като живо цвете - разцъфтява в красиви и благоуханни цветове. Но и прецъфтява след време, губи аромата и красотата си, отминава... Това е част от диалектиката на живота! Глупаво е да се опитваме да застопорим нещата такива, каквито са, да ги направим трайни, устойчиви, променящи се... Да кажем като Гьотевия герой:"О, миг поспри, ти тъй прекрасен си!" Да, човешко е, разбираемо е да се опитваме да задържим хубавите мигове, да не ни се иска да ги пуснем да си отидат... Човешко е, но и наивно, и непостижимо. Две планити идват в съвпад. Този съвпад може да продължи по - дълго или по - кратко, но не и вечно, защото всеки един от нас е уникален и има свой собствен път на развитие, свои собствени уроци за научаване и задачи за разрешаване. Случва се така, че понякога отрязъци от пътищата ни съвпадат, но това е процес, който протича във времето, т.е. временно явление, което ние се опитваме да превърнем в постоянно преживяване. Искаме да увековечим тези прекрасни мигове, които сме изживели с любимия човек, но... животът, любовта ни, ние самите търпим промяна и всеки следващ миг вече е нов и нищо не е същото. Затова и търсим сигурност в любовта и мислим, че това ще се случи, като я узаконим. Превръщаме живото и затова променящо се цвете на любовта в непроменящо се, но мъртво, изкуствено цвете, което може да зарадва нечии очи, но не и да стопли нечие сърце. Ето защо мъдрият човек не се опитва да върне невъзвратимото, да реанимира мъртвото, да променя посоката на жизнения поток... Той живее в хармония с него - щом нещо си е отишло, (не насилвай нещата!), остави го да си отиде (трябвало е)! То ще ни отвори врата, през която ще влезат тови предизвикателства и възможности в нашия живот. Една любов си е отишла, но на вратата ни вече чука друга - може би много по - хармонична, прекрасна, обогатяваща... Затова нека да благодарим на партньора (партньорката) за всички чудни мигове, които сме преживели заедно и да продължим напред, вместо да таим злоба и омраза в душата си или да се опитваме да реанимираме изчерпаното чувство, като по този начин само удължаваме агонията. Не, нека да оставим любовта да си отиде така красиво, както е дошла! Животът е велико благословение, когато подходът ни е правилен!

Разумът си има своята роля и значение, своето предназначение, но и своите ограничения. Да искаш да познаеш Божественото с разума си е все едно да се опитваш да побереш водите на океана в чаша. Екстазът е нещо, което те връхлита и превъзмогва ограниченията на разума, като те среща с безкрайността на Любящото Съзнание, Което зовем Бог. Бог е отвъд човешкия разум, колкото и префинен, ерудиран да е той. Арогантно е да си мислим, че можем да обхванем безпределното Божествено Съзнание със своя ограничен разум. Точно тази арогантност ни пречи да Го познаем. Затова и Бог се открива в екстаз не на "мъдри и разумни", не на интелектуалци, не на велики учени или философи, а на обикновени, простодушни и чистосърдечни хора, които Го носят в сърцето си. Когато познаеш Божествената всепроникваща същност, разумът, ако е добре организиран, култивиран, може да ти помогне по - разбираемо и достъпно да споделиш своя опит с другите.

Аз определено си имам любим православен светец - Свети Серафим Саровски, който си струва да бъде отбелязан, а и църквата го почита днес. Преди години прочетох биографична книга за него и бях поразен - изключителен е! Както е изключителна и беседата, която той провежда, за целта на християнския живот и която ви предлагам да прочетете ето оттук: http://pravoslavie.domainbg.com/05/motovilov.html

hrisko 89, на мен ми беше предложен третия вариант, но не ми стигна кураж, за да приема огромното предизвикателство и се спрях на по - балансирания и умерен втори вариант.

На вратата на храма на делфийския оракул в древна Гърция било написано:"Познай себе си и ще познаеш вселената и боговете!" И действително - себепознанието е алфата и омегата на духовната наука, а за да има себепознание се изисква наистина честен поглед към себе си, което означава безпристрастно наблюдение, т.е. да виждаме във всеки момент голия, суровия факт такъв, какъвто е - без интерперетации, без осъждане или одобрение. Само при това условие лумва и се разгаря с все по - голяма сила пламъка на осъзнаването, който унищожава всички книги, всички свещени писания, всички авторитети, защото се ражда вътрешния Авторитет. До този момент човек се е нуждаел от опора, от външен авторитет, от религия или учение, което да следва, така както слепец се нуждае зрящ да го води в мрака... След този момент обаче човек сам за себе си става светилник и светлина... сам за себе си става ученик и Учител... Вече не е необходимо да пита някого кое е добро и кое е зло - Пътят, по който трябва да върви, се развиделява отвътре, произтича от Самоосъзналата се Същност.

http://www.vbox7.com/play:7718e5db

Знаем, че върху Буда преди да стане Буда, е изпробван този метод. Знаем и какво се е случило. Не мисля, че Буда е изключение. Ето кратко извлечение от факта, за който става дума (може да се намери много бързо в търсачката на много места): Т.е. върху Буда е бил изпробван друг метод - на ограничението. За него е бил създаден изкуствен свят, в който е било инсценирано само това, което неговите родители са смятали за добро. Защо? Защото те са виждали в останалото не-добро. Родителите му са разчитали, че като види и се потресе от злото вън от доброто на двореца, той ще се върне в красивия си затвор. Коя е била повратната точка в живота на Буда - среща човек, който "вижда в света около себе си само Доброто. И това не се нарича слепота, а любов, истина, мъдрост...." Но да се върна на темата за манипулацията - тя е възможна само ако манипулираният пожелае да бъде манипулиран, защото се чувства добре с кривия образ.... и не провери останалите огледала..., не излезе вън от стените на двореца, в който е затворен и не мисли и не търси сам, а се доверява на авторитети... Донке, въпреки топлите ми чувства към теб, ще си позволя да направя няколко забележки по отношение на това, което си написала и което на места ми прозвуча като илюстрация на начина, по който разгледаш манипулацията. Предполагам, че се е получило несъзнателно, но... Много превратно тълкуване правиш на легендата за Буда. Всъщност, когато Буда се ражда, веднага му е бил направен хороскоп от неслучаен астролог, който предсказва, че новороденият принц, ако се отдаде на религиозна дейност, ще стане велик духовен водач, а ако се отдаде на светска дейност, ще стане велик владетел. Баща му желаел второто и затова решил да изолира сина си от реалния живот - да не вижда болката, старостта, смъртта и всички тези неща, които биха могли да накарат Буда да се задълбочи в проблемите на живота и да се посвети на духовна дейност, като стане отшелник. Поради тази причина не му позволявал да напуска двореца, където престолонаследникът не бил лишен от нищо. И така до 29 годишна възраст, когато въпреки забраната на баща си, Буда тайно напуснал на няколко пъти двореца и се сблъскал със страданието, болестта, старостта и смъртта, което довело до духовния преврат в него. И още нещо - Буда "среща човек, който вижда в света около себе си само Доброто. И това не се нарича слепота, а любов, истина, мъдрост..." Когато човек открие или реализира своята Божествена Същност, тогава той придобива дара да я вижда навсякъде, във всеки, във всичко! Не че е сляп за другото, което е извън Любовта... Не можем да твърдим, че става сляп или си затваря очите за болката на хората, за мизерията, която съществува в света..., но неговата перспектива, неговата гледна точка се променя... за разлика от обикновения човек. Има една история - Буда вървял със своите ученици и видял едно убито куче, което се било почти разложило. Учениците на Буда се отдръпнали с погнуса, а Буда го погледнал и казал с възхищение:"Какви прекрасни бели зъби има!" Бих заключил:Би могъл естествено да виждаш, да акцентираш върху доброто, положителното, градивното, но само когато гледаш през очите на Любовта. За останалите, това е непосилна задача и поражда неминуемо лицемерие - да знаеш, че живееш в ада, а да се опитваш да убеждаваш себе си и другите, че животът е рай и всичко е прекрасно и Божествено! Кого лъжеш?! Всичко е Божествено, но само за този, който е открил Божественото в себе си, защото света, който виждаме и в който живеем, е проекция на нашето съзнание.

Соня, според мен, всичко идва от осъзнатостта на човека, от дълбочината на неговото прозрение за собствената природа... Ако тя е добра, от тази вътрешна Доброта произтичат и добрите дела, защото Доброто дава добър плод, както и когато засадиш сладка ябълка, тя няма да роди кисели сливи. Осъзнатостта и дълбочината на прозрение, които има даден човек, определят и качеството на неговите постъпки, думи, мисли, чувства и т.н. Затова и един неосъзнат човек, непробуден за своята дълбока Същност, може да извършва привидно добри дела, но те да не променят неговата същност, да не пробуждат истинското му Естество, а и да са "добри" само на повърхността, красиви само като фасада, а вътрешната мотивация да е гнила. И обратно - този, който е пробуден за истинското Естество на човека, който живее в хармония с него, не е необходимо да се стреми да бъде добър, да прави добро - ТОЙ Е! И това е достатъчно, защото всичко, което прави, мисли, чувства и изрича произтича от това Естество.

Здравей, Еси! Бих казал, че при мен това разкритие се спусна като Божия милост, към която обаче дълго се бях стремял преди това.

Здравейте, приятели! Когато казвам, че доброто е постижимо само за човек, който е добър по природа, нямам предвид, че има лоши по природа хора, но... има такива, които не знаят и не осъзнават собствената си изначална Доброта. Тя е иманентна Същност, Която прониква всичко съществуващо. Когато не е възстановена връзката с това Всеобщо Съзнание, за което говоря, тогава относително можем да говорим за "лоши" или "зли" хора. Затова вярвам, че Доброто може да бъде пробудено у всеки човек... и се пробужда у всеки човек рано или късно... всъщност, когато му дойде времето.

Според моето виждане истинско добро може да прави само добрият човек, т.е. този, който е открил своята изначална Доброта, която произтича от Цялото; този, който по природа е добър... В противен случай всички "добринки", които се опитва да извърши човек, са проникнати от отровата на неговото самолюбие и недалновидността на собствената му фрагментарност.

2008 година затвърди у мен усещането, че колкото повече обичаш, толкова по - обичан ще си; че колкото повече даваш от себе си, толкова повече се изпълваш, според библейската мъдрост:"Давайте, за да ви бъде дадено!" За пореден път, ясно и отчетливо, установих, че Любовта е вълшебство, което преобразява човек, придава на живота му цвят, съдържание и смисъл... прави го пълнокръвен, пълноценен... изпълва го с радостно вдъхновение и творчески заряд... и ни кара, естествено и непринудено, да докосваме всекиго не с култивирана, а с изначалната Доброта, присъща на всяка душа. Обикновено хората казват: "Винаги може да бъде по - лошо!" 2008 година ме накара да си мисля, че животът е пълен с изненади - коя от коя по - приятни... И бих възкликнал: "Винаги може да бъде още по - добре!" 45 години (за мен) е златна възраст - възраст на златното сечение, което дава възможност на Любовта и Мъдростта органично да се съчетаят по такъв начин, че Любовта ти да стане мъдра, а Мъдростта ти да стане любяща. Възраст, при която (за разлика от младия, който може, но не знае, и стария, който знае, но не може) хем знаеш, хем можеш. 2008 година съдаде у мен усещането, че животът е велик дар и благословение, което тепърва сякаш започва. Осъзнах, че словото, което излиза от сърцето, достига до сърцата на хората. Хубаво е, когато човек е в хармония със себе си и с другите; когато е открил и изпълнява своето призвание в живота; когато обича и се чувства обичан! Благословени да сте, приятели от Портала! Благодаря на всички, които имат някакъв принос да се чувствам по този начин! Прегръщам ви топло!

От моя гледна точка, колкото в по - голяма степен човек се е докоснал и е познал собствената си доброта, която се е оказала и доброта на Битието, заложена във всяко едно същество, в толкова по - голяма степен той е доверчив, а в очите на хората - наивен, смешен, глупав. Нека да си спомним за Дон Кихот! Ще се усмихнем, но в очите ни ще има и сълзи. Така стоят нещата и с доверчивия човек. Той вярва, че Любовта ни е създала, че Любовта е Основа на Битието, че всички са закърмени с Любов... и пристъпва към другите с разтворени обятия... готов за прегръдка и целувка, с наивитета и доверчивостта на своето чистосърдечие... Макар че много често, вместо чистосърдечна целувка, получава целувката на Юда, а вместо любяща прегръдка, му забиват нож в гърдите... Но въпреки това на него не му "увира главата" и той продължава да вярва в добротата на човешката природа, смятайки че злото е само на повърхността и е липса на зрялост. Разочарованията на доверчивия човек идват само за да изпитат силата на Любовта, на Доборотворството у него. Ако той се затвори, ако престане да се доверява, ако съмнението проникне в него, ако се озлоби от понесените удари... значи любовта му, добротата му са били само фасада, зад която той е прикривал собствената си нищета, но не тази, която издига и за която говори Христос, а тази, която действително принизява човека. Според мен, само този, който умее да се доверява, има шанс да познае Сърцевината на Битието!

Да си учител е голямо предизвикателство... особено във времената, в които живеем! През годините какви ли не методи за работа с учениците съм опитвал и... продължавам да опитвам. (Тук се усмихвам широко , защото се сещам за университетски преподавател, професор, който 30 години чете едни и същи лекции на своите студенти от учебника си по руска класическа литература...) Учениците трябва да бъдат активни съучастници, а не просто да присъстват в часовете по задължение. Трябва да бъде събуден техният интерес, колкото и трудно да е това! Поради тази причина не изпитвам, както се изпитва традиционно - вдигаш един ученик, изпитваш го върху новия урок и върху последните два и му пишеш оценка, а след това, докато изпиташ и другите, минава месец, през който той спокойно си живурка. Също съм и против тази практика, която налагат някои учители по литература, да диктуват на своите ученици по цял час анализи. При мен часовете протичат под формата на беседа - разговор с учениците върху проблемите, които са поставени в съответното литературно произведение. Задавам проблемни въпроси и се опитвам да стимулирам личното мнение, творческото мислене на учениците... Опитвам се да ги направя съпричастни... да имат отношение (собствено, а не наложено!), към това, което се случва в литературната творба. Интересува ме какви мисли събужда дадена книга в тях. Да вземат участие в часовете е в техен интерес, защото в края на всеки месец им поставям оценка, която е комплексна и включва както тяхната активност и отговорите, които са ми давали, начина, по който са аргументирали тезите си, така и редовното посещение, дисциплината, вниманието в часовете, желанието за работа, редовното писане на поставените домашни работи, доколко и как са записвали необходимото в тетрадките си, прочели ли са изучаваното произведение... По този начин всеки час (и за учителя, и за учениците) се превръща в творческо предизвикателство, защото не се знае точно в каква посока ще тръгне обсъждането в даден клас. Колкото са по - будни учениците, толкова по - непредвидимо е това! И тук вече е умението на учителя да предизвика интересна дискусия, като напипва най - точните и провокиращи мисленето въпроси, съобразно ситуацията, която е възникнала след пореден отговор на ученик, или да обобщи в определен момент изказаните мнения.

Много си прав! Ще споделя нещо от моя личен опит като учител. Преди месец моя колежка получи инфаркт. Оттогава въведох един метод, който е свързан с дисциплината на учениците и цели нейното подобраване, защото първото необходимо условие едно дете да бъде ученик, да учи, е дисциплината и вниманието в часовете. Във всеки от класовете, в които влизам, казах, че ученик, на когото съм направил три забележки за един учебен час, ще бъде отстраняван от часа с отсъствие, а на следващия ден трябва да се яви с родител при мен за разговор. Днес имаше трима шестокласници, които вчера бях изгонил от часовете си, и трябваше да се явят с родител. Сблъсках се с три възможни реакции. На единия баща му дойде, изслуша ме с внимание и загриженост, подходи с разбиране и каза, че ще подкрепя всяка една моя инициатива в тази посока, защото вижда накъде са тръгнали нещата в образованието и какво става с младото поколение. На второто момче майка му ми изпрати бележка, че няма как да стане (т.е. няма как да дойде в училище), защото тя е на работа и трябва да се изкарват пари. А с третия татко, който е някакъв шеф в банка, си поговорихме на висок глас в коридора. Не срещнах разбиране от негова страна. Той казва: "Как аз мога да се оправя с 2000 клиенти, а вие не можете да се оправите с 20 деца? Сега трябва да сключвам сделка, а Вие ме викате да дойда в училище! И какво толкова е станало?" След това естествено ме обвини, че съм нямал право да гоня детето му от час, че ние, учителите сме го били нарочили, а причината всъщност била, че нямаме необходимия подход, за да събудим интереса му. Вярно, синът му бил палав, ама какво да направел - това е положението... ние трябва да търсим позволени средства за въздействие, за да не ни пречи неговият син в часовете... Когато споделих вкъщи какво се е случило, малката ми дъщеря, която е в седми клас, каза:"Тате, недей така, защото ще вземат да те изгонят от училище!" Честно казано, предпочитам да ме изгонят, отколкото все повече и повече да се обезсмисля моята работа или пък да карам така все едно нищо не забелязвам и нищо не се е случило! Демокрация не означава беззаконие и слободия! Много се говори за правата на учениците - малко за техните задължения! Много се говори за задълженията на учителите - малко за техните права! А България оскотява! И учителската професия става все по - рискова и... нежелана!

Така е, приятелю, докато човек не е осъзнал и не е направил откритието, че Източникът на Любовта не е вън от него, а вътре в него, че самият той в своята най - съкровена същност е Любов. И тогава Любовта престава да бъде разменна монета, търговска сделка, "танто за танто". Променя се фокусът - по - важно става даването, а не получаването. Любовта е дар - ти не даваш, за да получаваш или с тайната мисъл, че ще получиш. Любовта изтича от теб като благоухание и ти не държиш сметка колко си дал и колко си получил. Блаженство е да даваш, да отдаваш себе си... докато достигнеш до апогея на Любовта - себеотречението, при което загубваш своето фалшиво лице, своята маска, за да блесне красотата на оригиналното ти лице, на твоята истинска същност. И тогава осъзнаваш целта на цялото пътешествие, на всички търсения, копнежи, стремежи - да обичаш и да бъдеш обичан ти дава възможност да се себепознаеш, да бъдеш себе си, да намериш своето място като бръмка от великия пъзел на живота. И това е толкова вдъхновяващо!

При мен нещата стоят простичко - далеч от всякакви умозрителни философии. Понеже Любовта е Основа на Битието, у нас има едно основно искане, една основна психологическа потребност - потребността да обичаме и да ни обичат. Всичките ни други искания са или заместители и изпълняват компенсаторна функция, или са следствие от това наше фундаментално искане. Когато обичаме и се чувстваме обичани, се изпълваме с щастие, защото усещаме пълнотата на живота и всичко придобива смисъл, непонятен за живеещите в безлюбие.

Бях понаучил пет – шест руски думи, толкова, колкото ми бяха нужни в работата: „Не, да, хляб, вода, обичам те, ела, колко.” И ето че се сприятелих с един руснак, страшен болшевик. Седяхме, значи, всяка вечер в една кръчма на пристанището, обръщахме доста шишенца водка, идвахме на кеф. И щом идвахме на кеф, сърцето ни се разтваряше – той искаше да ми разкаже от игла до конец всичко, каквото беше видял и патил през руската революция, а пък аз – да му разкрия цялото си житие и битие. С ръце, криво – ляво, разбирахме се – той ще почне да говори пръв и когато вече не ще мога да го разбирам, ще му извиквам: „Стоп!” и тогава ще става и ще танцува. Ще изтанцува това, което иска да ми каже. Същото щях да правя и аз. Каквото не можехме да си го кажем с уста, щяхме да си го кажем с крака, с ръце, с корем или с диви викове. Първи почна руснакът – как грабнали пушките, как избухнала войната, как стигнали до Новоросийск… Когато не можех да разбера какво ми казваше, вдигах ръка, извиквах: „Стоп!” и руснакът веднага скачаше на крака и почваше да танцува. Играеше като пощръклял, а аз гледах ръцете, краката, гърдите, очите му и всичко разбирах: как влезли в Новоросийск, как избили господарите. После пък почвах аз. Скачах на крака, отмествах настрани столовете и масите, почвах да играя… Ех бре, докъде изпаднаха хората, пфу, да се не видят макар! Оставиха телата си да онемеят и само с устата си говорят. Ама какво да каже устата, какво може да каже устата? Да можеше отнякъде да видиш как руснакът ме поглъщаше с очи от глава до пети и как разбираше всичко! Разказвах му, играейки, патилата си, странстванията си, колко пъти съм се женил, какви занаяти съм работил: каменар, миньор, пътуващ търговец, грънчар, комитаджия, свирач на бозук, семкаджия, ковач, контрабандист… как ме бутнаха в затвора, как избягах, как се добрах до Русия… Всичко, всичко разбираше. Говореха краката ми, ръцете ми, говореха косите ми, дрехите ми. И една чекия, която висеше на пояса ми, и тя също говореше… И когато накрая свършвах, онзи ме прегръщаше, целуваше ме, наливахме отново чашите с водка, плачехме и се смеехме прегърнати… А на разсъмване ни разделяха и залитайки, отивахме да спим. А вечерта пак се намирахме. Смееш се? Не вярваш ли, а, началство? Сигурно си казваш: „Ех бре, какви е седнал да ми ги дрънка тоя Синдбад Моряка? Хич може ли да се разговаря с хоро?” Ама се обзалагам на главата си, ако боговете и дяволите не разговарят така! Из "Алексис Зорбас" на Никос Казандзакис

Радвам се, когато предизвиквам заря от щастие в очите на любим човек. Щастливите сълзи най - много ме радват!

Обичам, когато... някой или нещо докосва сърцето ми... като твоето мнение aorhama - свежо, нестандартно, проникновено! Разбира се, докосването може да е радостно, вдъхновяващо, възторжено... но може и да е скръбно и болезнено. Важното е да е автентично, защото тогава не само с ума си разбираш, но усещаш с цялото си същество, че си истински и изцяло жив, по - жив от всякога! Не можем да ампутираме Живота и да го лишим от болката. Трябва да го приемем такъв, какъвто е... И да се наслаждаваме на всеки миг, който ни е отреден да изживеем, защото... както в радостта, така и в болката има красота - те са части от едно цяло! Неслучайно се раждаме в болка... Животът се ражда с болка... както и най - прекрасните неща на този свят! Всъщност... обичам нещата, които са способни да изтръгнат от очите ми сълзи... като тази песен http://www.zazz.bg/play:095378d0

За Казандзакис си струва да говорим. Един от най - стойностните писатели, които съм чел и обичам да препрочитам. Дори и само "Алексис Зорбас" да ни беше завещал, нямаше да бъде никак малко, защото тази книга е шедьовър! От другите му книги за мен най - голям интерес представлява "Рапорт пред Ел Греко". Магична книга! Все се каня, като отида в Гърция следващия път, да си взема да препрочета точно "Рапорт пред Ел Греко". Сега в момента не съм подготвен с цитати от нея, но разполагам с такива от "Алексис Зорбас". Предлагам ви една порция бисери от Зорба Гърка - "Най - широката душа, най - крепкото тяло, най - свободният вик, който съм срещал през живота си" - както казва Казандзакис за своя герой. "Веднъж минавах през едно селце. Един грохнал деветдесетгодишен старец садеше бадемово дръвче. "Ей, дядка! - викам му аз. - Бадем ли садиш?" А той, както се беше навел, извърна се и ми рече:"Аз, чедо, върша работата си така, като че ли съм безсмъртен!" - "А пък аз - отвърнах - върша работата си така, сякаш всеки миг ще умра!" Кой от двама ни имаше право началство?" "На жената само това й е в главата - болно нещо е тя, ти казвам, жалостиво. Ако не й кажеш, че я обичаш и я желаеш, започва да плаче. Може и хич да не те иска, да се гнуси дори от теб, може да ти откаже - това е друга работа! Може. Но тя иска всеки, който я види, да я пожелае. Това е то, което иска, горката, стори й хатъра!" "Ех, началство - каза той, - да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На, както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора - всички да се прегърнем?" "Правилните, честни мисли искат спокойствие, старини, беззъби уста. Когато си беззъб, лесно е да кажеш:"Срамота, момчета, не хапете!" Но когато имаш всичките си тридесет и два зъба... Звяр е човекът на младини, див звяр, хора яде!... - Какво можеш да кажеш? - измери ме той с поглед. Доколкото разбирам, твоя милост не си гладувал, не си убивал, не си крал, не си изневерявал - какво тогава можеш да знаеш за света? Зелена глава, неузряла плът..." "- Защо! Защо! - изрече пренебрежително. - Не може ли най - сетне човек да направи нещо и без защо? Ей тъй, за кеф."

Всъщност защо хората се страхуват от смъртта? Първо, защото се страхуват от неизвестността, която тя крие - "страната, от която не се е връщал никой пътник", както казва Шекспир. Второ - страхът от това да нямаш битие, т.е. смъртта слага точка на изречението на твоя живот и след него няма друго. И трето - страхът от болката. Именно страхът от болката е по - силен, отколкото страхът от самата смърт. Пример - преди години близък човек заболя от цироза и за да избегне болката от предшестващите смъртта мигове, си сложи край на живота. Друг момент - когато човек загуби смисъла, животът се превръща в тежко бреме. И тогава смъртта се приема като облекчение... като спасение. Познавам и такъв (също близък човек), който се опитваше да удави отчаянието си в алкохол и няколко месеца преди да почине, казваше, че вече не му се живее. И наистина беше така. Спомням си и дядо ми, който почина на 85 години. Когато го питах: "Дядо, страхуваш ли се от смъртта?" Той ми отговаряше неизменно:"Не, няма от какво да се страхувам." Не вярваше в Бога, в безсмъртието на душата, нито в рай и в ад! Докато баба - обратно - тя беше религиозна и се страхуваше от смъртта. Истина е обаче, че когато и двамата починаха, в съновидение видях баба, а не дядо, в тяло от светлина!