borislavil

Отмъщението е първична реакция, която издава липса на зрялост. Не може да се поставя знак за равенство между отмъщение и прошка... нито пък едното може да произтича от другото. Да, когато отмъстиш, е възможно да се почувстваш удовлетворен, но... твоето отмъщение ще породи съответно желание за мъст у този, на когото си отмъстил и така ще се задейства една безкрайна верига от причини и следствия, която в същността си е кармична, т.е. поражда кармични отношения. Докато прошката идва от друго измерение. Тя не поражда омраза (като отмъщението), а любов. Чрез нея не влизаш в кармичния кръг, а излизаш от него, т.е. тя не е карма, а дихарма.

Страданието, което можем да понесем, е съразмерно на любовта, която имаме. В този смисъл, страданието е изпитание за това дали у нас има, или няма любов, и ако има - до каква степен. Когато страданието превишава любовта на човека, той се озлобява - това е неговата естествена реакция, която води до деградация. Когато той носи в себе си любов, която може да покрие страданието и да го трансформира - тогава се стига до прошка. Прошката е акт на великодушие, т.е. колкото е по - велика една душа, толкова е по - голяма нейната способност да прости. А ако трябва още да задълбаем в темата - Любовта в действителност не е склонна да осъжда. А когато няма осъждане, няма и необходимост от прошка, защото силата на Любовта е велика - тя е простила, още преди да са съгрешили спрямо нея. Необходимостта от прошка говори за известна непълнота (несъвършенство) на любовта, защото, за да има прошка, трябва да има осъждане.

Познавам П. Д. и то не от вчера! Една достойна и заслужила сестра, която беше като наша духовна майка по времето, когато бях студент в Т.. Тя е един от хората, които ме въведоха в братските среди. Тя беше дала дома си (и продължава да го дава), за да можем ние, младежите, да се събираме и да организираме младежки клас и една изключително качествена и хармонична група. А по соцвреме това носеше изключителен риск! Но П. е човек, отдаден изцяло и себепожертвувателно на делото на Учителя. Тя ни даваше да четем беседи. Тя ни учеше да пеем песните. Тя ни учеше да играем паневритмия. Тя ни хранеше и ни даваше подслон, когато се наложеше. Но не си мислете, че винаги съм бил в идеални и хармонични отношения с нея - "цербера на Братството", както я нарича един приятел. Имал съм конфликти с нея, казвали сме си остри думи... докато един ден... просто имах откровение, като отговор на моя молитва за взаимотношенията ни с П.. И тогава разбрах - има необходимост от такива характери в Братството - не само за да въвеждат ред и порядък, а и за да изпитват смирението ни и за да бичуват избуяващото ни его. След това вече приех П. такава, каквато е и бих ви помолил, приятели - за нея или добро, или нищо! А относно паневритмията - според мен не само във вътрешния кръг, но и в трите кръга е желателно хората да са с бели дрехи. Това създава някакво празнично усещане - приповдигнато, чисто... И друго - има курсове по паневритмия - нека желаещите да я играят, първо да я научат, а пък чак тогава да се включат в голямата и уникална съборна паневритмия на Рила. А дотогава нека само да гледат внимателно.

Влюбването си притежава своя собствена красота, от която човек не бива да се лишава заради някакви предпоставени тези: Колко бързо пламва в мен пожарът! Погледът е клечка, а усмивката кибрит и… в миг разпалва се страстта. И аз горя в пламъка на две очи, а светът около мен като празнична елха искри. Облива ме с вълшебен блясък и любовта нахълтва с шум и трясък. О, как всичко се върти! Дърветата се впускат в бяг лудешки… Подгонват ги реки… И литват птици… И литва ми след тях умът… Вървя безумен и щастлив. Не, не вървя – летя! Всеки влюбен е с крила! Проблемът при влюбването, което е плод на незрелост на съзнанието е, че дотолкова се захласваш, че забравяш, че източникът на любовта е вътре в теб, а човекът, в когото си влюбен, е само повод да се разгърне любовта. Тази погрешна представа поражда зависимост, заради която натоварваш другия с непосилните си за него очаквания. Оттам възникват и претенциите, които постепенно размиват прекрасния розов цвят и в крайна сметка водят до разочарование и разлюбване. Докато любовта наистина изисква зрелост и осъзнаване, че източникът на любовта е вътре в теб, а другият е само провокацията, той да бликне. Тогава го няма грозният лик на зависимостта, на претенциите, на жаждата да доминираш, да притежаваш... Тогава просто споделяш любовта си (като същински извор), без да таиш очаквания: Любовта към някого или към нещо е любов към цялото, любов към всичко. Камъкът може да се превърне в повод, красотата на синьото небе, полетът на птицата, нечии очи... Всичко може да се превърне в повод, в извинение, за да се разгърне любовта от свойта фрагментарност и да обхване не отделно нещо, а цялото съществуване. Любовта е истинска само тогава, когато Битието обича и се радва на самото себе си!

Родих се с мисълта за Теб. Събуждах се с мисълта за Теб. Живеех с мисълта за Теб. Заспивах с мисълта за Теб. Сънувах Теб. Заради Теб забравих себе си. Заради Теб забравих другите. И осъзнах, че аз и те сме само сенки, а Ти единствен съществуваш. Когато с любовта си Те докоснах, станах жив - почувствах, че живея. И мойта сянка се стопи, и всички сенки се стопиха. Остана само Ти - без сянка, СВЕТЛИНА, ЛЮБОВ. До този миг си мислех, че съм влюбен. Сега разбрах - не може нито да се влюбва, нито да разлюбва този, който е ЛЮБОВ!

Струва си да помислим върху един факт - на любими хора ние не продаваме, а даряваме!

Хамелеонче, Честит Рожден Ден! http://vbox7.com/play:661d26ba

Страхът от смъртта е разбираем и естествен с оглед обичайното ниво на съзнание. Това е един екзистенциален проблем и никаква философска нагласа или система няма да ти помогнат да го разрешиш. Ако липсва дълбочина на себепознание - липсва различителна способност и ние се отъждествяваме с физическите си тела. Докато се отъждествяваме с физическите си тела, страхът от смъртта си остава фундаментален и неизбежен.

Учението на Христос, както и това на Учителя, което е актуализирано Христово учение, има три основи - любовта, вярата и надеждата, както и още три - любов към Бога, любов към ближния и любов към врага. И докато любовта към Бога и към ближния ни се струват някак в реда на нещата, то любовта към враговете ни идва в повече. Лесно е да обичаш един човек, който ти и приятен, доставя ти някакво удоволствие, радост, щастие, с когото сте на една вълна и имате сходни разбирания. Но... какво да правим с тези, които (по една или друга причина) не са ни приятни, които са враждебни към нас, причиняват ни злини, нараняват ни, изпълват ни с дисхармония, правят ни нещастни? Ако сме откровени, ще си признаем, че не бихме вписали такива хора в графата си "приятели", бихме избягвали срещите с тях, не би ни се искало да ги прегръщаме, нито пък да им помагаме... А ако пък се случи да ни наранят дълбоко, естествената ни човешка реакция е да им отвърнем на хулата с хула, на удара с удар, на омразата с омраза. И това всъщност е отмъстителността. Но тя няма за основа любовта. Не би могъл да отмъщаваш от или с любов. Не отмъстителността, а прошката е свързана с любов! Но да обичаш врага си, сякаш надхвърля нашите естествени сили. Тогава възниква въпросът - нима Христос е говорил нелепости - непостижими и неприложими неща? Тази заповед - да възлюбим враговете си, става възможна единствено тогава, когато надхвърлим нашето земно, ограничено, тленно човешко естество... когато се докоснем и приобщим под въздействието на Светия Дух към несътворената Божествена енергия и живот... А това значи да станем Христоподобни - Синове Божии по благодат, което всъщност е висшето призвание на човека и е дар от Бога, отреден за този, който го е пожелал и искрено се е стремил към него, смирявайки себе си.

Ето как разглежда този проблем Учителя в беседата си "Ще ви въздигна": "Давайте даром това, което даром ви е дадено, но не и вашето. Ако ме пратят да раздам 100 000 лв на бедни, аз трябва даром да ги дам, защото даром са ми дадени. Но ако взема да поставям условия и да искам в замяна да ми дават я масло, я яйца, я вълна и т. н., това не е Божествено, не е Христово учение." В първото си послание към коринтяните гл.12 ап. Павел се спира на духовните дарби, измежду които са както изцелителните способности, така и пророческата дарба. Не мисля, че той е допуснал грешка, наричайки ги "духовни дарби." За разлика от обикновените способности, които човек придобива благодарение на своите лични усилия (примерно един лекар получава способността да лекува след определен курс на обучение, който му е струвал пари, време и енергия и затова е нормално после той да взема пари за лечението, което провежда), духовните дарби са дар от Бога - те не могат да се придобият, каквито и лични усилия да полага човек, ако Бог не благоволи, защото, макар да е създаден по образ и подобие Божие, човешкото естество, тъй като е тварно, т.е. създадено, е ограничено и то не може да познае Божествената същност, която е нетварна, т.е. несътворена - Тя си остава непостижима Тайна (затова се казва, че "Бога никой никога не е видял"), а може да познае единствено Божествената енергия и да стане съпричастен на Божествения живот чрез Светия Дух. Затова и тези дарби произтичат от Светия Дух, а не са плод на лични усилия. Затова и човек, който усеща и знае, че нещо, което идва чрез него, но не е от него, не превръща дарбата си в печалбарство и започва да дава даром на хората това, което не е негово, а е получил даром. По този критерий рапознавам истинските от фалшивите феномени. Не признавам за истински феномени, тези които имат ценоразпис - те не са от Бога, а това, което правят (с каквито и имена да го кичат!) произтича от тях! Ако пък им е дадено от Бога - значи злоупотребяват с него, като нарушават закона, използвайки дарбата си за лично облагодетелстване и носят отговорност за това!

Съжалявам, че написах това; ако знаех само каква врява ще се вдигне относно този хеликоптер, относно интереса на медиите към танца Паневритмия .... щях да потисна радостта си и нямаше да споделя личното си отношение. За едни шумът от един хеликоптер е непоносим и вреден - добре. За мен не е така. Ако не съществува медиен интерес към ББ, значи че то е извън социалните явления, извън много неща. И понеже не е - медиите се интересуват, търсят допирни точки, начини и похвати да направят материалите си. Друг начин няма: досега никой не е успял да спре медиен интерес; по-добре е редовно да се дава информация за медиите - какво се случва в ББ, какво предстои; контактът е неизбежен, защото всички трябва да работят заедно и да има комуникация - без такава всички ще бъдат изненадани и всеки ще дърпа към собствената си черга. Подобна взаимосвързаност налага конюнктурата на нашата съвременност и много неща трябва да се променят. Хубаво е да се започне с даването на полезна и точна информация, защото една затворена система рискува до такава степен да се затвори, че да изгуби ключовете към външния свят... А доволни от това не може да има, най-малкото не е практично. Хубав ден на всички Мона, няма нищо лошо медиите да проявяват интерес към паневритмията и учението, но... не по този начин, нали? Не е задължително, нито пък желателно, паневритмията да се снима от хеликоптер, просто защото това пречи и нарушава магията на това свещенодействие (за нас)! Причината е ясна - при паневритмията музиката е водещ мотив, с който се съобразяват всички участници. Когато тя не се чува, е все едно да накараме футболистите да играят футбол, но... без топка! А иначе нямам нищо лично против Драго Симеонов - предполагам, че е симпатизант, но просто човекът не е преценил, че по този начин ще попречи на нормалното протичане на паневритмията. Затова и дължи на хората от Бялото Братство извинение.

Кристияне, ще ме извиниш, но това, което си написал, ми подсказва, че никога не си играл паневритимия на Рила, а и въоще! Аз съм играл много години и знам, че въпреки всички тези "неподходящи", според теб, условия, когато е нормална обстановката, т.е. няма кръжащи хеликоптери, нито взривове и т.п., тази "поляна от планината" се превръща не само в "тихо и спокойно място, изпълнено с хармония", а в едно истинско райско кътче и празник за душата, където действително можеш да почувстваш Любовта и да съзреш светлината, струяща от лицата и очите на играещите паневритмия, която привлича хора от всички краища на планетата! И нещо друго ми се иска да подчертая - понякога под красивото прикритие на търпение и великодушие се крие малодушие или бездушие! И трябва да ги различаваме, защото, ако днес не искаме да си нарушаваме рахатлъка... нищо чудно, тази или друга медия, и другата година отново да постъпят по същия начин! Има тема във форума за отговорността - ето една чудесна възможност да поемем нашата отговорност този прецедент да не се повтаря повече! А това е според нашите сили и възможности и зависи най - вече от нас... ако, разбира се, не бъркаме хрисимостта с овчедушието, защото хрисимият е воин на Духа - той може да мине и през огън, за разлика от овчедушният, който е инертен, примирен, пасивен!

Не бях на въпросната паневритмия, но вчера говорих с Приятел, който е бил и той ми сподели, че се е случило нещо небивало до този момент - заради шума на хеликоптера, който е бил толкова силен, че участниците в паневритмията наистина не са чували музиката от центъра на кръговете, се е наложило дори музикантите да преустановят свиренето на упраженението "На ранина" и след това са били изправени пред дилемата дали да го повторят или (както са направили) да продължат със следващото. Тъй като няма нищо случайно, интересно случилото се за какво е знамение - ето един интересен въпрос! И нещо друго - за всяко нещо са необходими подходящи условия! Нека не забравяме, че Учителят преустановява рилските събори, когато започва Втората световна война, като казва, че вече няма подходящи условия. По същия начин напуска и "Изгрева", когато започват големите бомбандировки над София. По същата логика, когато се ходи на симфоничен концерт или на театър зрителите пазят тишина, за да чуят музиката или репликите на актьорите, защото иначе всичко се обезсмисля. И пак по същата логика тези, които желаят да медитират и да съзерцават вътрешния си мир, стават монаси и отшелници, т.е. изолират се от хората и от шума, създават си подходящи условия за самовглъбение. Когато ние играем паневритмия на Рила, не пречим на никого, но и на нас не бихме искали някой (любопитен, интересуващ се, симпатизант или враждебно настроен) журналист да ни пречи по начина, по който (волно или неволно) го е направил. И най - малкото той и неговата медия ни държат извинение, защото това е все едно ние да нахълтаме в студиото на Дарик с викове и крясъци и да попречим на нормалното излъчване на емисията им, нали?

Четейки горният цитат, аз бих казал същото за себе си... "Възможно е да се обичат всички и всичко", но от гледна точка на нещата и хората, които засягат лично мен. Дори когато си наранен, неразбран, унизен,...човек може да намери достатъчно основание да обича като разбере ответната страна, да намери смисъла от урока, който му се предлага от Невидимият свят...В този ред на мисли съвсем реално е да изпиташ радост и дори да се погрижиш за "дразнителя", да го оставиш свободен да учи своите уроци и да се развива.Много е правилно и това, че "човек се учи да обича цял живот"... Дълбоко прозрение! За жалост обаче, човек не живее изолирано и най вече е социално ангажиран в едно общество. Това предполага, че обичта излиза от личното обкръжение... Какво имам предвид? - Например нещата, които мен ме биха отвратили, това са лъжата и насилието. Разбира се, че когато те се проявяват между възрастни хора, някак си може да се намерят достатъчно мотиви, човек до проявява разбиране за тях (карма, следствия, уроци, израстване...) Какво можем да кажем за насилието върху деца обаче? Може би това е моя слабост, но в никакъв случай не мога да кажа, че обичам един педофил, еднакво както обичам всички останали. Някак си нямам сили (дори да имам възможности), да търся някакви окултни закономерности, оправдаващи подобно поведение. Нямам сили! От подобни действия дълбока се възмущавам и отвращавам, и те предизвикват в мен само погнуса... Как да обичам ЕДНАКВО както всички други такъв човек? Разбира се, че към такива хора не изпитвам омраза, ненавист,...НО в никакъв случай не мога да кажа, че ги и обичам, а за еднаква обич, дори май и не се замислям! Навярно, това ми е "ахилесовата пета". Изключението,...проява на слабост,... несъвършенство,...нещо върху което трябва да работя... Въпроса ми е (не само към Донка!), а към всички, които са писали, че подкрепят тезата за "обичта еднаква към всеки и всичко"... Имате ли такъв проблем като мен? Как сте го решили? Помогнете със съвети...? Поздрави. п.п. Надявам се, че няма да тръгнат да ме съветват хора, които не споделят - "обичта еднаква към всичко и всички" ! Това е мое верую, но уважавам и другата позиция, с която в спор не искам да влизам. Благодаря, Никола, за разсъжденията и за прекрасния въпрос! Възможна ли е "обичта еднаква към всичко и всички"? Няма ли да бъде накърнена тази обич, ако обичаш един педофил? Всъщност възможно ли е да го обичаш? Трябва ли? Понякога съм се чудил... имал съм моментни проблясъци, екстатични състояния, видения на духовната структура на определени хора... Мога да твърдя, а не просто да правя предположения - тази духовна структура на всеки един от нас е прекрасна, независимо от това какво той представлява като личност и как се проявява като личност - може да е педофил, изнасилвач, убиец... обаче духовната му структура е толкова красива и хармонична, че нито мога да намеря думи, за да я опиша, нито мога да я нарисувам. И нея няма как да не я обичаш... ако е постоянно пред очите ти, но... аз се питам - възможно ли е за един човек, колкото и да е напреднал той в духовно отношение, да пребивава постоянно в това състояние, при което да е видна информационно - енергийната матрица, по която са създадени човешките същества? (Всяко от тях си има своя собствена, уникална!) Ако отговорът е "да", значи е възможна обичта към всички и всичко. Лично аз, изхождайки от себе си, от своя собствен опит, се съмнявам (като че ли само Бог може да обича всичко и всички)... но оставям по принцип вратичка за такава възможност. Бих могъл да обичам духовната матрица на всеки човек, неговата божествена индивидуалност, но съвсем не бих могъл да обичам (и то еднакво) някои от личностните проявления на тези божествени индивидуалности, които за мен са отвратителни. (Няма какво да си кривя душата!) Не мога да прегърна по един и същи начин любимата си или детето си и педофила, изнасилвача, убиеца... Дори не знам дали последните изобщо бих ги удостоил с прегръдка. Добро постижение за мен би било, ако успея от съжаление да достигна до съчувствие към тях, защото те наистина са болни, с изкривена психика... далеч от първообраза, по който са създадени и който е наистина достоен за любов и възхищение.

За мен основно има три вида слово: интелектулно, екзистенциално и благодатно. Първият вид слово е характерен за т.нар. "интелектуалци" - високообразовани, ерудирани, интелигентни, притежаващи схватлив и комбинативен ум, който ги води към определени прозрения (умозрителни, а не екзистенциални), които в известна степен се приближават до реалността, наподобяват я, но без да я докосват и без да са тъждествени с нея. Затова и думите на интелектуалците, колкото и респектиращо да звучат, нямат особена въздействаща сила и не докосват сърцата, въпреки че може да са много добре подбрани, съчетени, красиви сами по себе си, но... им липсва диханието на живота. Вторият вид слово (екзистенциалното) произтича от жизнения опит на човека - от това, което е видял, преживял, познал, т.е. всичко това, което поражда житейската мъдрост. То е много по - близко до живота, защото е базирано на личен опит. Затова и има по - голяма въздействена сила и обикновено докосва сърцата на хората (особено на тези, които са имали сходни преживявания). Третият, най - висшият вид слово е благодатното слово на Божията мъдрост, което няма аналог, защото се открива чрез Светия Дух не на "мъдри и разумни", а на чистосърдечни, простодушни, кротки и смирени хора, които обикновено в човешкото общество са последни, но в духовен план са първенци, макар и те да не осъзнават това, защото в мига, в който си помислят, че са смирени или че са нещо повече от другите, те губят своето смирение и го заместват със самомнителност. В духовен план това е все едно да замениш Христос с Луцифер! Словото на Божията мъдрост има силата не само да въздейства, докосвайки душите на хората, но и да трансформира, да създава у нас новия Адам, новия Човек, защото това благодатно слово не идва от нас, а чрез нас.

Домът на Павлина Даскалова в Търново. Годината е 1989. Младежкият окултен клас провежда редовното си седмично събиране. Но една от присъстващите приятелки Х. изпитва силни болки в кръста. Нареждаме се в кръг около нея, хващаме се за ръце, насочваме целебна мисъл, изпълнена с любов към Х. и започваме да пеем песни от Учителя, да казваме определени молитви, формули и псалми. Завършваме с тайна молитва за здравето на Х. И тогава се случва нещо неочаквано, но илюстриращо същността на състраданието (според разбирането на Учителя и на Бялото Братство) - болката напуска Х. и се прехвърля частично върху всеки един от нас (хората от кръга). Заболяват ни кръстовете за около 5 минути. След което болката и при нас отшумява, така както е отшумяла и при Х. Радостни, щастливи и вдъхновени сме от резултата, а душите ни са пълни с благодарност и славослов към Създателя, загдето в милостта Си е благоволил да ни направи Свои проводници, през които да протече Неговата целебна енергия. Дори и сега, когато пиша тези редове, си припомням сладостната болка, която изпитахме тогава в искреното си желание да помогнем на нашата мила, страдаща приятелка.

Вчера само загатнах за още един аспект по темата, а днес ще го развия. Състраданието, като всяко движение на Любовта, не е егоцентрично и няма как да бъде! При любовта, при състраданието и милостта важен си не ти - важен е другият. върху него пада акцентът на твоето състрадание и ти не го правиш с идеята да помогнеш на себе си, да се почувстваш добре, не го правиш заради собствения си комфорт, за да си изчистиш кармата или за да прогресираш духовно, или просто да се издигнеш в собсгвените очи и в очите на хората. Когато състрадаваш, твоето отдаване и потапяне в болката на другия е толкова пълно, че забравяш всяка мисъл за себе си. Спомням си една история, разказана някъде от Учителя: един момък се влюбил в една красива мома и поискал да се ожени за нея. но тя пожелала той да докаже любовта си, като изтръгне сърцето на майка си и го занесе на своята възлюбена. Момъкът не се колебал дълго - изтръгнал майчиното сърце, сложил го на една тепсия и се завтекъл към дома на своята любима, но... се спънал в един камък и паднал на земята. Заедно с него паднало и майчиното сърце, което загрижено попитало: "Синко, удари ли се? Заболя ли те?" - това е същността на любовта и състраданието - в грижата за другия ти забравяш себе си! И това не е дълг, защото дългът е закон и той тежи, а любовта е над закона - с нея и най - трудното става лесно! Ако поставяш себе си в акта на милосърдие на първо място, ако го правиш за себе си, ти обръщаш нещата с главата надолу и започваш да служиш на себе си, а не на другите, не на Бога. Учителят ясно е разграничил три етапа, три фази в човешкия живот: живот за себе си, живот за другите и живот за Цялото, за Бога. По това дали движението на любовта е егоцентрично, или не, се познават служителите на Черната и на Бялата ложа. Нали самовлюбеността и прехласването по самия себе си доведе до възгордяване и падение най - прекрасния от всички ангели - Луцифер, а след него последва и падението на човека, и деформирането на човешкото естество? И затова днес хората се нуждаят от изкупление чрез Спасителя Исус Христос, а за да се случи това е необходимо да има обръщане към Бога и покаяние - един много важен и съществен момент, който в своята неосъзнатост (или гордост) често забравяме! Така че, Принцеса, моли се за баща си да се осъзнае и да се обърне към Бога, да се покая, да бъдат опростени греховете му и да тръгне по спасителния път. И така, молейки се за него, същевременно, ще работиш и върху себе си, защото това, което безкористно правим за другите, най - добре моделира вътре в нас Образа, по който сме създадени и който е сме призвани да проявим.

Състраданието е нещо простичко, далеч от всякакви умствени жонглирания - то е отклик на Любовта, която потича като река към нуждаещите се. И понеже то произтича от твоето естество (ако си познал това естество, за което говоря) за теб то е естествен процес, а не нещо свръхестествено, което да те кара да си мислиш, че заслужаваш поне благодарност или си извършил нещо велико, заради което трябва да се гордееш и превъзнасяш или пък да имаш някакви претенции към този, на когото евентуално си помогнал. Ти си направил просто това, което си почувствал, че трябва да направиш в конкретната ситуация... и си вложил в него сърцето си... без очаквания, без претенции, без мания за величие, а като едно обикновено човешко същество, помогнало на друго, изпаднало в беда... и влизайки му в положението, защото се поставяш на неговото място и знаеш, че и ти някога можеш да попаднеш в подобна ситуация, при която пък да се наложи някой друг да помогне на теб. нормално е, човешко е, хора сме и трябва де си помага според силите си. Разбира се, не трябва да забравяме и думите на Спасителя: "Никой няма любов по - голяма от тази, щото да положи душата си за приятелите си!", които са един висок идеал. Специално за Принцеса - не можем да съдим в една конкретна ситуация дали даден човек е състрадателен или не - към едни хора можем да сме състрадателни, към други - по - малко, а към трети - въобще. Това е обусловено от много фактори и най - вече от нашите кармични взаимотношения, а чрез вас (теб и баща ти) явно се проявяват кармични врагове, които неслучайно са пратени като баща и дъщеря в едно семейство с надеждата, че общата кръв ще поуталожи враждата и ще хармонира и подобри малко от малко вашите взаимотношения. В това отношение действително помощта, която оказваш на баща си (макар да не е състрадание в чист вид), работи в тази посока и върши работа (поне във фините пластове, ако все още не е видно на физическо поле). Освен грижите, които полагаш за неговото тяло, е много важно да се молиш и за душата му. (Трудно е, но не е невъзможно!) Душите на хората са много отзивчиви и ако ти постоянстваш в това начинание, ще видиш как неусетно той ще променя отношението си към теб.

Не обичам да цитатнича, но... понякога се налага. Нека да видим как е процедирал Учителя и дали това, което съм написал в предния си пост по темата, кореспондира с него. Следните думи на Учителя са на стр. 833 в книгата на издателство "АСТРАЛА" - Петър Дънов "Енциклопедичен речник": Като дойде някой човек при мене, аз се поставям в приемателно състояние. Небето вътре в мене става облачно, студено. Това не е моето сътояние. Аз съм възприел неговото състояние. Аз взимам товара му и скръбта му минава. Най - първо ще вземеш от неговата скръб и ще му предадеш своята радост. И като вземеш неговата скръб, ще я трансформираш. Това е метод в Школата на Бялото Братство - нищо повече! А който иска, може да го тълкува, както намери за добре (като възгордяване или като нещо друго) - това си е негово право, но... трябва да сме много внимателни, когато правим коментари, защото, ако не сме достатъчно изчистени вътрешно, неизбежно привнасяме в интерпретацията си своята собствената нечистота, която деформира правилното възприятие. (Оледалото на маите, за което писа Донка по една от темите!) Така че наистина нека да се вглеждаме повече в себе си и в собствените реакции, а не толкова да търсим косурите на другите. И ако правим последното... да се попитаме защо всъщност го правим?

Когато обичаме някого и той, по една или друга причина, се нуждае от помощта ни и страда, съвсем естествено е ние да му съ-страдаваме, т.е. споделяме, отваряме се за неговата болка и я приемаме в себе си, съ-преживяваме я, така че тя става наша болка, неговото бреме става наше бреме, което понасяме с радост, защото обичаме този човек и знаем, че всеки товар се носи по - лесно от двама. Но тук състраданието е все още в начална фаза, защото то не напуска кръга от близки и любими същества - роднини по дух и по плът. Истинското състрадание е всеобхватно, като Любовта, Която го поражда и чрез Която познаваме единосъщността на всичко съществуващо - духовното си родство с цялото Битие. Тогава, изхождайки от това съзнание, отново по естествен начин, но на по - висока октава, ти желаеш благото, успеха и щастието на всяко едно същество, защото го чувстваш като частица от себе си, и там, където има болка, си готов да я попиеш в себе си и да я носиш дотогава, докато тя се оттече. Доброволно, съзнателно ти ставаш канал, отдушник, през който изтича чуждата мъка. Затова, освен всичко друго, се изисква саможертвен дух - да загърбиш собственото си безоблачно съществуване, да внесеш дисхармония в своя хармоничен свят, за да я трансформираш, и от тъмата на болката и скръбта да изпредеш светла спасителна нишка. Величието на човешкото сърце се измерва с обхвата на неговата милост и състрадание. Същества като Буда, Христос и Учителя притежават силата да носят болката на света. Те са велики трансформатори и благодетели на човечеството, които, подобно на Шива, са готови да изпият отровата на света, но да го спасят!

Трябва да сме много внимателни по отношение на чувството за собствена значимост, защото то може и да е много подвеждащо, т.е. неговата стойност да е фалшива и то да не е плод на себепознанието и разкритието на Божествения потенциал, когато ти осъзнаваш величието на Божественото Аз, а плод на някакви външни успехи, постижения в дадена област, хвалебствени слова на хората по твой адрес, на писания по вестници и т. н. Тогава се ражда това криворазбрано чувство за собствена значимост, което обича да крещи високо, да думка тъпана, за да привлече внимание към себе си, и се проявява под формата на гордост, тщеславие, любов към себе си (т. е. малкото и дребнаво "аз"), а негова рожба е лицемерието, защото първо ти заблуждаваш себе си, че си велик (няма истинско величие, каквито и успехи да си постигнал, ако не си познал Божествената същност и не си станал неин проводник!), а после заблуждаваш и хората около себе си. Ако си малко по - буден и осъзнат, но все още личността ти не е отстъпила господстващо място на Божествената индивидуалност, тогава е възможно да си наясно със себе си и да осъзнаваш, че ти не си това, което искаш и трябва да бъдеш, но за което се представяш пред хората, заблуждавайки ги. Всъщност този, който може да се нарече истински значим, не живее с необходимостта да доказва това, да получава признанието и аплодисментите, възхитата на хората... У него няма никакви претенции - защо розата да претендира, че е роза и че има специфичен аромат - та то е очевидно и си е в природата на нещата?! И обратно - по правило този, който не е открил Истински Великото в себе си, но се представя за такъв, е изпълнен с амбицията да се докаже, да докаже на всички, така че те да разберат, колко е велик. Но жабата, колкото и да се напъва и дуе, не може да стане вол, а най - много да се пръсне. Тогава, когато умре фалшивото, може да се роди истинското! Тогава, когато човек загуби своята фалшива самоличност, може да се слее със своята истинска Самоличност, създадена по образ и подобие Божие, и уподобявайки се на Бога, да познае своята Ипостасна природа. Всичко преди това е било само игра на Его-то, което е сянка, проекция на Божественото Аз, което включва в Себе Си всичко съществуващо. Едва когато познаем това на дело, а не само на думи, екзистенциално, а не като изтънчени философи и високообразовани богослови, става възможно истински да ценим и да обичаме всяко човешко същество, без да се самозабравяме, защото сме осъзнали една проста истина - че нямаме живот в себе си, а животът ни е в Бога. Извън Бога няма живот!

Не случайно открих тази тема - тя наистина е изключително важна и актуална (особено за хора от Братството!) - нещо, което се потвърждава и от развитието на темата "Трудности по духовния път". От доста години съм в братските среди... Наблюдавал съм внимателно и себе си, и другите... Ще кажа нещо, което не е за укор, а констатация - хората от Братството имат прекрасни качества, дарби, способности - благи са, меки са, изпълнени със светлина и доброта, но... и с едно тънко самомнение... И то опропастява всичко, защото издава липсата на смирение. Дори и тогава, когато се опитваме да бъдем смирени, прозира нашата гордост, самовлюбеност. Мислим съм за причините - от една страна безусловно това са качествата и добродетелите, които притежаваме, а от друга - след като нашият Учител не е обикновен Учител, а "Велик, Миров, Всемиров", т.е. най - Великият от Великите, то... естественото следствие е Неговите ученици и последователи да са също най - великите ученици и последователи. Всички отиваме с пълни съдинки при Бога и искаме Той да ни сипе. В Братството не се говори (защото не се разбира значението му) за покаяние. А в беседата си "Дух Господен" Учителят казва: "Какво трябва да направите, за да възприемете чистия и възвишен живот? - Да се покаяте, т.е. да изпразните шишето си и сами да отидете при Великия извор, да го напълните." По времето, когато бях студент, наша приятелка получи духовно кръщение при евангелисти и... придоби пророчески дар. Събирахме се при нея да правим общи молитви и Духът чрез нея започваше да ни наставлява, като отговаряше на мислените ни въпроси. Беше много впечатляващо! От дузината хора, които бяхме, половината бяха от Братството, а другата половина - евангелисти. И един ден Духът се обърна към нас, от Братството, и ни посочи ясно какъв проблем имаме да решаваме: да си представим, че сме застанали пред ниския вход на пещера, в която трябва да влезем. За евангелистите (малките Му деца) това не е проблем - те могат да пропълзят през него. За нас големите (от Братството) обаче това е проблем! Администраторска бележка: Моля не коментирайте медиумични въпроси във форумите на портала!

Естествено е, вървейки по Пътя, да се сблъскаш с този проблем. Изисква се правилно разбиране и отношение - защо се случва това? - Когато човек работи в духовно отношение, това води до разширяване на съзнанието, което става все по - чувствително и всеобхватно, така че започваш да усещаш не само радостите на хората, но и техните болки, недъзи, болести и т.н. И колкото е по - велика една душа, толкова повече може да носи. Затова и се казва, че Христос е поел върху себе си греховете на целия свят, а за Учителя Негови ученици са имали видение, че носи на гърба си Земята. Дава се на този, който може да носи, на този, който има силата да носи! А и има нещо друго - ако човек пребивава постоянно в състояние на прекомерна радост и любов, и е лишен от страдание, започва да се самозабравя, да превъзнася себе си... Страданията обаче са много полезни и целесъобразни - те съкрушават сърцето на човека, смиряват го, изпълват го с милост и състрадание... А когато преживява и чужди страдания, освен горепосочените неща, и с готовност за саможертва, което се обяснява от факта, че ти усещаш единството си със страдащото същество до такава степен, че си готов(а) да поемеш част от неговия товар върху себе си - да, на теб ще ти е по - тежко, но на него ще му е по - леко, и от това и на теб ще ти става по - леко. С времето (с Божията помощ и съдействие) способността ти да носиш ще се увеличава. Съществата, които вървят по този път, се превръщат в Изкупители на човешка карма. Това е Христовият път, който е изпълнен със саможертвен дух и затова само малцина го следват!

Мона, съжалявам, ако словата ми са прозвучали осъдително спрямо теб - по - скоро исках да констатирам някои свои наблюдения. Права си, че твоят път е много труден. Аз го познавам, вървял съм по него и знам къде извежда. Мона, моето лично отношение към теб не се е променило - дълбоко те ценя и уважавам - смятам, че имаш голям потенциал, но... (тук да внимава и Станимир!) ако умът не слезе в сърцето, човек започва да страда от високоумие. Високоумието (гордостта) изяжда благодатта, защото то е като висок планински връх, който скрива от нашите очи слънцето. В резултат на това душата ни залинява, достига до духовен колапс, до своеобразна духовна смърт - състояние, при което си лишен от всякакви пориви, стремежи, желания, от всякаква радост, защото всичко ти се струва безсмислено. (Така се изкупва гордостта!) И в това състояние (след като преди си се смятал за велик, едва ли не за Бог) осъзнаваш колко си нищожен и безсилен да промениш нещата, осъзнаваш, че всичко е в Божиите ръце. Самият аз, след големи "върхове", пет години (!) бях в такова състояние. И ознавах, че само Бог, ако благоволи, може да ми помогне (иначе загивах - не ми трябваше такъв живот). Но още не бях видял и разбрал нищо - следващите две години бяха истинско минаване през деветте кръга на ада - болка до краен предел, огромно страдание... което ме накара да почувствам, че съм отново жив, но... сърцето ми се беше съкрушило, завоалираната ми надменност се беше изпарила... Осъзнах какво означават думите "мъртъв бях, но оживях"... разбрах какво означава душата ти да възкръсне. Но всичко това го възприемам не като моя лична заслуга, а като Божия милост, като дар от Бога за мен... едно арогантно в своята самомнителност човече. Донке, нашите пътища, колкото и да са индивидуални, понеже имат една посока, един стремеж, си имат и общи топоси, т.е. места, през които всеки един рано или късно трябва да премине. И е неразумно да се отхвърля помощта на някой, който вече е вървял по този път и познава неговите особености.