maggee

Да, напълно съгласна. Разочарованията идват тогава, когато правим много за приятелите си и очакваме от тях същото - а хората са различни и от тях можем и трябва да очакваме всичко, независимо ние какво сме им дали. Идеализирането на хора (близки, приятели, любими) винаги поражда ситуации, които да ни приземят.

Не става обаче въпрос за самозаблуда. В междуличностните отношения тя често присъства и всичко е много субективно, така че ще дам пример от моята работа. Например, имам да завършвам работа на пациент. Примерно, след канално лечение трябва да сложа една пломбичка и това отнема 10 минути. Оставям си 30, за да работя спокойно. Ако в такава ситуация съм напълно спокойна и убедена, че всичко ще мине безпроблемно, дори само да си го помисля, се случват проблеми, които са невероятно абсурдни, банални, никога не случвали се и непредвидими, особено пък при толкова прости манипулации. Понякога просто съм се втрещявала от изумление пред това колко непредвидими ситуации могат да възникнат от едно нищо. И обратно, когато ми предстои каквато и да е работа, особено нещо по-трудно технически за изпълнение, и прехвърля през ума си всички негативни ситуации, които могат да предвидя и съм готова за тях, тогава всичко минава безкрайно гладко и бързо - сякаш ми помагат още чифт невидими ръце. Това са ситуации, в които отсъстват всякакви емоции и субективизъм, включително и самозаблудата, и именно тук най-ясно се проявяват механизмите, за които говоря по-горе. За себе си определено мога да кажа, че моето позитивно мислене се изразява в прехвърляне на всички негативни варианти и приемането им за възможни. Което противоречи на рецептите за позитивно мислене в книгите - ако мислите за лошите изходи, вие ги привличате (подобното привлича подобно). При мен е обратното - единственият начин да привлека желания изход, е да допусна всички нежелани. Предполагам, че по този начин се уравновесяват очакванията ми за позитивен изход, но факт е - така се случват нещата при мен.

Не бих са наела да гадая картите ти - ако такава комбинация се падне на мен, бих я приела за позитивен отговор. Защо обаче Обесеният да е "карма" и "спуснато отнякъде" - тези думички асоциирам с обреченост, пасивност, предопределеност. За мен Обесеният е символ на активно действие - нестандартен поглед към ситуацията, нестандартен подход, саможертва - отказ от статуквото по пътя към целта, действие чрез бездействие в ситуациите, които изискват търпение и постоянство. И като се отклоня за малко от картите, бих казала, че не звучиш много обвадежден относно това нещо, което е нестандартно и несигурно. За да се случи нещо, човек трябва да го желае, да вярва в неговата възможност и да действа в посока към постигането на целта. Споменаваш за илюзии, за връщане към реалността... ако смяташ целта си за илюзия и нереалност, как очакваш да се случи? Една своя тайна ще издам - за най-големите си желания никога не питам картите, защото зная, че ще стане, ако го искам, и няма да стане, ако се съмнявам - нямам нужда да си мътя ума с разни комбинации. Когато питам, то е само за да следя своето отношение към ситуацията - защото единствено от това зависи изхода. Съмненията никого не са довели до успех, нито взирането в картите... конкретните действия да.

Да, и аз открих липсващата (ми) брънка. Желанията ни винаги се сбъдват - по-точно или по-неточно, по-бързо или по-бавно, осезаемо или не. И можем да имаме наистина всичко и да го задържим дотогава, докато "го използваме по предназначение". Решим ли да му намерим друго предназначение, да променим ситуацията, отношенията си с хората, да направим радикални промени - това вече е ново желание и много често изпълнението му е несъвместимо с даденостите към момента. Прост пример: любовта. Ако имаме нужда от неангажираща връзка, подходящ човек бързо ще се появи в живота ни. Но ако след 5 години решим, че този човек е идеален за нас и поискаме от него брак, твърде вероятно е да го загубим - защото вариантът да се разделим с него и да срещнем друг, който ще ни предложи точно това, което желаем, е енергетично по-изгоден от този да се променя мирогледа на един човек (да не забравяме и свободната воля на човека). Сега разбирам и това, за което пише Лазарев - че трудните периоди предшестват получаването на желаното от нас - именно защото са свързани със загуби, с преустановяване на съществуващи материални връзки и създаване на нови. Както химичните реакции - в хода на образуване на ново съединение старите връзки се разхлабват, в един момент се образува нестабилно съединение, в което съществуват и старите, и новите връзки, а след това, в зависимост от енергията на системата, се образуват нови връзки. Колко време ми трябваше да разбера на какво се дължат "катаклизмите" и сълзите... Но осъзнаването на процесите е връзките мужду тях ни предоставя и повече контрол върху ситуациите. Да живеем без желания едва ли е възможно. Да желаем всичко не е благоразумно, но можем да желаем внимателно, познавяйки духовните закони.

Интуицията не може да замени мисълта, нито мисълта - интуицията. Интуицията ни предоставя действително важната за нас информация, а мисълта ни определя как ще я реализираме. Сами по себе си мислите обаче нямат особена градивна сила - съзидатателната сила е намерението, а то, освен чувство и мисъл, винаги включва и готовност за действие и приемане. Позитивното мислене + намерението за реално действие отваря много врати; позитивното мислене без намерение за действие (при мен специално) води до обратния резултат. Съгласна с всичко, което казва Диана - просто универсални рецепти няма, всеки е на собствения си път.

Имала съм моменти, в които ситуацията е била крайно неприятна и мисленето ми е било адекватно - и тогава нещата са се оправяли по магически начин. И в други ситуации, когато съм мислила позитивно, очаквала съм най-доброто и нещата са се сривали тотално. Преди време ми изглеждаше парадоксален изходът от продължителни и тежки черни периоди - колкото по-интензивно преживявах болката си, толкова по-бързо отминаваше периодът. След това ми попаднаха книжки, в които пишеше, че от черните периоди се излиза с позитивно мислене - казвайте на черното бяло и то ще стане бяло. И понеже не приемам нищо на доверие, но затова пък обичам да опитвам, опитах. Резултатът: агония, която обикновено отминава за 3 месеца, се проточи 13. И позитивното, и негативното мислене са две крайности, свързани с голяма загуба на енергия, енергийно неизгодни и следователно - подлежащи на възстановяване в най-кратък срок (всяко действие поражда равно по сила противодействие). Ако изпитваш липса на нещо (любов, пари, работа, каквото и да е) и залъгваш Вселената, че така ти е ок, Вселената е спокойна - щом излъчването на човека е ок, значи и той е ок, нямаме работа тук. А за теб да излъчваш позитивизъм в крайно неприятна ситуация е огромен енергиен разход, който може да поддържаш известно време, но не много дълго - и накрая, логично, стигаш до предела на силите си. Позитивното мислене е нещо много полезно, когато ситуацията на човека е относително баланисрана, тоест, когато има реални основания за позитивно мислене. Ако днес имам 5000 лв и искам да създам фирма - да, добре е да преценя всички варианти, да приема всички изходи (включително негативни) и да се концентрирам върху желаното от мен. Но ако нямам пари и за хляба си, едва ли чрез позитивно мислене ще стигна до просперираща фирма. Розовите очила не правят света розов - залъгват само собственото ни цветово възприятие. И както споминах в една друга тема, днес съм убедена, че човекът идва на този свят с всички знания, които са валидни за самия него, за неговото конкретно положение в еволюционния му път. Не твърдя, че позитивното мислене е нещо лошо, нещо неефективно, напротив, то е двигателят ни. Но човек интуитивно от ранна детска възраст разбира как да постъпва, как да се справя с тежките ситуации, как да постига целите си - и това е неговата уникална рецепта, единствено валидна. Няма общовалидни рецепти за това, както и няма двама еднакви човека - никоя мъдра книга не може да даде универсални рецепти, а само общи отправни точки, от които всеки човек да открие собствения си път. След като опитах много техники стигнах до извода, че единственото, което действа за мен, съм имала винаги на разположение - собственото си интуитивно усещане. А мъдрите книги не ми дадоха нови ключове и умения, само ми помогнаха да осъзная какво богатство имам и съм имала винаги.

Успяла се с едно изречение да синтезираш смисъла на всичко, написано от мен. Това исках да кажа - че има хора, които успяват да направят по една добринка всеки ден, без да чакат ответ, и това идва отвътре, от божественото им начало - и те наистина са на правия път, дори без да осъзнават, че се развиват духовно.

Няма човек, който да не се е докоснал до божествената любов - ние всички носим Бог в себе си, всеки е изпитвал моментите на вдъхновение, полет на душата, любов към всичко и всички... Не успявам да задържа това състояние за постоянно, но поне през половината от съзнателния си живот - да. Част от него е и любовта към хората, човешката любов. Аз съм човек, обичам другите човеци - значи любовта ми е човешка, в същото време нося частица от Бог - значи любовта ми е и божествена. Всъщност, всяка човешка любов е божествена. Защо ми е да деля на части нещо, което е единно?

Да, човеци сме и ни се случват човешки любови, но те не са едностепенни и не са съпоставими. Сещам се за нещо, което пише Лазарев (ще цитирам по спомен). Той казва, че има 13 степени любов, а човекът може да изпитва любов до 10 степен. И че може да понесе без проблеми (създаване на зависимост) любов от степен, който е приблизително наполовина от максимално високата степен на любов, която може да понесе. Така че, ако можем да понесем без да се привързваме любов от 2 степен, не значи че можем и от 5 или 7... Това че досега сме се справяли с любовните си отношения, не значи, че утре няма да ни се случи такава любов, която да ни постави пред голям проблем. И го казвам с абсолютна сигурност, защото моят опит го доказва. Всеки следващ мъж в моя живот се доближава все повече до това, което аз ценя у мъжете, и всяка следваща любов е все по-силна - чувствата градират. Последната ми любов осветли в мен страни, които дори не бях подозирала у себе си - те се проявиха в конкретния контекст. Така че, живеейки прекрасно и в хармония с човека до себе си, въобще не можем да сме сигурни, че в утрешния ден няма да ни споходи любов, която да разбие представите ни за самите нас на пух и прах. И аз мисля, че е нормално да се стремим към човек, който обичаме - ако не беше, нямаше да има два пола, нямаше да изпитваме любов. А любов получаваме толкова, от колкото можем да се откажем. Малката любов изисква малки жертви, голямата любов - големи. Така че, нека да имаме малко по-уважително отношение към човешката любов.. докато сме в човешки тела с човешки сърца.

Това е валидно за твърде малко хора. Човек може да се научи да бъде добре и сам, но въз основа на опита си - да не забравяме, че тази тема е в рубрика "За тийнейджъри", а вероятно твърде малко от зрелите хора са стигнали до състояние на самодостатъчност.. аз поне не познавам такива. Това са само оправдания. Не зная на колко си години и какъв опит имаш в отношенията с другия пол, но зная че докато си търсим оправдания - намираме ги. Имаш два варианта - да говориш с него (и не е задължително в програмирани свръх-романтични условия, просто нормален разговор) или да чакаш инициатива от него. Явно чувствата ти са доста силни, щом го и сънуваш толкова често.. в такива моменти инициативата от мъжа идва тогава, когато жената спре да натяга обстановката със своите чувства, тоест - когато мъжът вече й стане безразличен. Решението е твое, никой не може да ти даде съвет в такава ситуация, но нека не забравяме, че дори когато си говорят хората понякога трудно се разбират, какво остава да не си говорят и всеки да очаква нещо от другия...

Да, съгласна съм, че смисълът на живота е духовното развитие. Съгласна съм, че учителите не идват случайно, никъде не съм споменавала, че трябва да се стремим към независимост от Бог. Дали познавам душата си? Не, опознавам я във всяка следваща конкретна житейска ситуация. А понякога и тя се обажда и изпраща сигнали, които няма как да бъдат пренебрегнати - това е стъпка, която в даден момент трябва да се направи и не зависи от съзнателни решения, необходима стъпка е. Но имах предвид друго, точно това, което описва Максим и през което повечето хора минават. Мисълта ми беше за зависимостта - а зависимост е онова, от което не можем да се откажем. Липса на зависимост е приемането на света, какъвто е - приемането и на добро, и на лошото (без фиксация върху него). Самият акт на концентриране само върху добрите страни на живота вече е залитане, защото в живота има от всичко. Да търсим смисъла на неприятните събития, които ни се случват, е едно, да си слагаме розови очила и да се самозаблуждаваме, че светът е розов - съвсем друго. Напълно съгласна с Максим. Желанието да подобрим света и да "отворим очите" на другите хора вече е състояние на зависимост от "стремежа към духовно съвършенство".

Какво значи за теб да минеш правилно през нещо? Не мислите ли,че бъдещата ситуация се изменя и фирмира спрямо начина по който възприемаме и реагираме на настоящата и всъщност няма правилна или неправилна реакция,а просто подходяща бъдеща ситуация,базирана на минало емоционално и душевно състояние ,даваща ни точно това знание,от което сме показали,че имаме нужда в конкретната минала ситуация. Правилната реакция е онази, с която кармичният урок приключва, неправилна е онази, която води до следващ урок от същата поредица... понякога една и съща ситуация трябва да ни се случи 5 пъти, за да разберем, че някъде грешим. Това имах предвид.

Кажи му го така, че да разбере колко е специален за теб

Мимка, от няколко месеца насам непрекъснато срещам хора, които, като теб, търсят сигурност в сънища, карти Таро, астрологични карти, числа, знаци на съдбата, предопределености... за да направят реална стъпка в живота си. Какво означават сънищата ти аз не зная (за всеки човек е индивидуално и никой не може да ти отговори на този въпрос точно), но едно нещо мога да ти кажа - докато чакаш знаци, съновидения и инициатива от друга страна, пропускаш реални моменти, в които ти сама можеш да реализираш любовта си. Когато аз обичам един човек, намирам начин да му го кажа ясно. Ако той изпитва същото, следва развитие на отношенията ни. Ако не - приемам ситуацията, каквато е, обикновено продължаваме отношенията си като приятели и всичко е ясно. Така че, ако мога изобщо да ти дам някакъв съвет, той е - излез от сънищата си в реалния свят Освен ако любовта в съня не ти е достатъчна, разбира се.

Да, имаме нужда от духовните учения - безсмислено е да отхвърляме опита и мъдростта, постигнати от хората в продължение на хилядолетия. Но колкото по-ценно е нещо според ценностната ни система, толкова по-голям е рискът от развитие на зависимост. А зависимост е всяко нещо, от което не можем да се откажем. В този смисъл зависимост е и вярата в Бог, зависимост е и молитвата. Зависимост е привързването към стереотипи - пък били те и духовни. Преди 1 година прочетох една беседа на Учителя за молитвата. Там казваше така - молете се всеки ден в едно и също време в продължение на 1 година и ще видите какво ще стане... Казах си - я да видя какво ще стане. Направих го - от стандартен човек, сещащ се за Бог само в трудни моменти, превърнах молитвата в навик, след това стана необходимост, после някаква мания - веднъж-два пъти ми се случи да забравя точния час и се почувствах зле от това... И след това изведнъж спрях да го правя - почувствах, че нямам нужда от този ритуал. Стана спонтанно, необходимостта изчезна. Ето това стана при мен - отметнах още една илюзия. Не съм против молитвата, напротив. Но молитва е дори и мисълта за Бог. А ние сме част от Бог, ние го носим в себе си - имаме ли нужда от посредници, за да го открием в себе си? Друго, което усещам за себе си, че винаги знаем верния отговор - душата ни винаги ни подказва кое е правилното решение в дадена ситуация. Грешим само тогава, когато не я слушаме. Защото духовните учения дават общи насоки за правилен живот - но всеки от нас е в собствената си конкретна ситуация, където общите приказки малко могат да ни помогнат. Така например, ако един духовен човек след 3 прераждания в Тибет се роди в Калифорния, кое за него ще е правилно - да се оттегли в Скалистите планини или да се "заземи", изживявайки пълноценно живота си в луксозна къща с басейн, заобиколен от красиви жени? Самит факт, че се е родил в такива условия, сам по себе си не е случаен. И вероятно истината е по-близо до нас, отколкото си мислим. Мисля, че не ни е необходим никой и нищо, за да светим със собствената си светлина, а когато наистина имаме нужда от помощ, получаваме я по възможно най-неутралния и ненатрапчив начин.

Истински свободни сме от нещата, материални и духовни, които не присъстват в живота ни. Каквото имаме около себе си... имаме си работа по него. Когато приключим с работата си, то изчезва и дори не забелязваме липсата му вече. А ако остане, не забелязваме присъствието му.

Всичко това са клишета. Защото божествената любов със сигурност е нещо обективно съществуващо, но тя ще е субективна докато се осъзнава от собствените ни личности и ограничените ни човешки сетива. От друга страна, човешката любов е в процес на развитие - от чист егоизъм до божествена любов, обхваща целия този диапазон - и всеки от нас е някъде по пътя. Аз мога да говоря, разбира се, само за себе си, и мога да кажа, че няма по-голяма болка от това да изпитваш непроменлива и безусловна любов към някого - да продължаваш да обичаш независимо от това, което се случва, независимо от това, което ти причинява другия човек, да не можеш дори да го намразиш, за да се оттласнеш от тази болка. Тоест, любовта си я има и тя е независима, защото не зависи от това какво получаваш от другия, в същото време я има и болката на Егото.... та така, всеки на своята пътечка, със своята любов... Божествената любов е един прекрасен идеал, но до нея ще стигнем чрез човешките си любови.. като му дойде времето.

Какво ти пречи сега да извикваш мислите си на глас?

"Ако хората знаеха всичко за своето минало, мно­го от тях щяха да обръщат прекалено много внима­ние на него, вместо да изпробват нови подходи към същия проблем. Новият живот трябва да се взима насериозно. Ако човек няма стари спомени, неговата главна грижа няма да е преди всичко да се опитва да си отмъсти за миналото, да се разплати за злините, които са му причинили." ("Пътят на душите", Майкъл Нютон) Преглеждайки диагонално тази книга, попаднах на този абзац и си зададох въпроса - имаме ли нужда от "духовно развитие"? Не идваме ли на този свят с всичко, което ни е необходимо, и не се ли отклоняваме от пътя си, като се оптиваме да "се развиваме духовно"? Много автори пишат за това, че душите се прераждат в различни условия с цел да се избегне еднопосочното им развитие. Тоест, условията, при които сме се родили, идеално съответстват на целите на душата ни на този етап - имаме ли нужда да се отказваме от "благата на цивилизацията", след като сме се родили тук и сега именно по тази причина - да се възползваме от тях? След това - какви цели преследваме, стремейки се към духовно развитие? Не са ли отново цели на Егото - да бъдем по-съвършени, да бъдем по-добри, да бъдем по-здрави, да живеем по-дълго, да бъдем по-по-най (всяка аналогия с това хубаво детско предаване не е случайна). Духовното развитие обаче е свързано с отказ от Егото и разчистване на кармичните дългове, а стремежът към съвършенство е точно обратното - той определено е егоистичен стремеж. Тук се сещам за Лазарев и това, което казва той - че най-трудно преодолими са привъзраностите към духовността, идеалите и вярата в Бог, защото вярата в Бог не е Бог, а нещо съвсем различно - нещо, което ни помага в трудни моменти, дава ни сила и в крайна сметка подсилва Егото ни. Например, много хора решават да станат вегетераианци, защото духовните учители казват, че това е правилно. Но при повечето хора това е насилствено наложено решение на разума - така трябва, за да стана по-съвършен, а не е необходимост на душата. Както казва един любим автор - всяка дисхармония между душата и разума създава само излишен потенциал, чието поддържане изисква много енергия и в крайна сметка равновесните сили рано или късно възстановяват хармонията ("вегетарианецът" изпада в депресия и си казва - майната му, ще изям това кюфте!). Необходимо ли е вегетарианството на душата-не-вегетарианка? Давам точно този пример, защото и аз, и брат ми сме родени вегетарианци - в семейството ни всички ядат месо, на селото ми, където сме прекарали много време в детството, се отглеждаха всякакви животни и докато братовчедите ми си похапваха с апетит, ние с брат ми плачехме заради тези убийства. Не сме имали нужда да се убеждаваме, че вегетарианството ще ни отведе до просветление - душите ни са стигнали до това на някакъв етап от развитието си и то вероятно е станало спонтанно. Не вярвам в това, че душата може насилствено да се убеди, че не й трябва нещо, от което тя има необходимост - това може да стане само в контекста на реални ситуации и опит. В тази връзка, стигам до извода, че единственият път за духовно развитие е този - да приемем себе си такива, каквито сме. Най-добрият път за развитие е собственият ни. Душата ни ще ни помогоне да минем оттам, откъдето трябва, и така, както е най-добре за нея - стига да се вслушваме в гласа й. Най-добрият критерий за правилен начин на живот е очевидният - здравето и дълголетието. Имам за пример двама прекрасни възрастни хора, единият от които е дядо ми, а другият - жена, с която животът "случайно" ме срещна. И двамата са на 85 години, казват се Живко и Живка и на тази възраст са най-жизнерадостните хора, които аз познавам. И двамата не вярват в Бог, но вярват в себе си. Не спират да работят - дядо ми все още работи на 3 места. Като ни дойде на гости, първо ни поздравява, след това взима лопатата и слиза долу пред блока да почисти боклуците и да прекопае градинката (защото - какво е това безобразие, как може да не се грижите за тази земя...). Похапва си всичко, и месо, и зеленчуци и плодове, пие само виното, което сам произвежда - и не спира за миг. През живота си не е боледувал, освен няколко травми. Преди няколко години загуби син - поплака и продължи. Не мисли за Бог, не се моли, не спазва диети, но върши всичко по правилния начин, добродушен е, помага на хората, работи без да очаква резултат - не го интересува, че всички ще го помислят за смахнат, че прекопава чужди градинки - прави го заради любовта си към земята. Преди няколко дни го наблюдавах и осъзнах, че в продължение на 33 години съм живяла по същия начин - и съм била щастлива. Следвала съм душата си, без да го осъзнавам дори, но изборите ми са били правилни - днес не съжалявам за нищо, нямам нищо за поправяне в миналото, то ме е освободило от всякакви емоционални връзки. И осъзнах също, че аз, която допреди година нямах бял косъм, днес имам доста, явно резултат от дълбоките размисли по смисъла на живота и стремежа към усъвършенстване. И като размишлявах върху тези въпроси, изведнъж ми просветна, че всъщност наистина знаем всичко, което ни трябва, имаме всичко, което ни е необходимо - опита и знанията на душата ни. Духовното развитие не се изразява в това да си налагаме непосилни програми за изпълнение (непосилни за нас в този момент), тайната не се крие в аскетичния начин на живот, нито в безспирните молитви и мисли за Бога, нито в дебелите книги. Тайната е в това да си позволим да живеем живота, който сме получили, предопределен или не, тайната е да го извървим и да направим дребните си избори. Духовно развитие се постига в процеса на преминаването на душата през различни стиуации - но трябва да видим ситуацията от всички страни, за да я разбрем и да направим правилния избор. Грях ли е изневярата? Не, когато е от любов - защото ни показва другата страна на верността. Възвишено ли е въздържанието? Въздържанието е истинска мъка, когато е механично наложено (защото така трябва, защото така казват учителите), но също е и радост, когато е съпроводено с осъзнаването на това колко енергия за творчество (във всеки смисъл на думата) ни предоставя. За да направи правилен избор, човек трябва да види всички страни. Научен урок е този, след който душата вече може без мъка да се откаже от материалната/духовната ценност - защото вече знае, че това не й е нужно. Но преди това тя трябва да го е получила, за да разбере, че няма необходимост от него. Очевидно, насилственото принуждаване на душата (няма да ти дам това, защото учителите казват, че то не е необходимо) не може да доведе до положителен резултат - и този урок ще се връща отново и отново. Тук ми се ще да добавя, че духовните учители наистина ни дават прекрасен пример за това към какво трябва да се стремим и докъде трябва да стигнем. Но да не забравяме, че те не са стигнали до там от раз - и ние няма да успеем. Целта ни не трябва да бъде Буда - защото той е твърде отдалечен от нас. От друга страна, животът ни непрекъснато ни среща с хора, от които има какво да научим и на които има какво да дадем - те са нашите истински учители, реалните хора, с които ежедневно общуваме. Трябва да правим малки стъпчици, за да изминем дългия път - и изборът е наш, дали по пътя ще мислим за целта (и пътят ще ни се види дъъллъъъъгггг и трррррууууден) или ще се концентрираме върху отделните стъпки, гледайки в краката си, заобикаляйки препъни-камъчетата и радвайки се на цветенцата и птичките, които ще ни придружават. Та въпросът ми е: в стремежа си към съвършенство, не се ли отдалечаваме от най-краткия и ествен път към него - собствения ни? Имаме ли нужда от езотеричните науки, за да живеем правилно? Необходимо ли е ни е да знаем астрология, да предвиждаме бъдещето, да преживяваме два пъти живота си? Необходимо ли ни е да осъзнаем истинското си Аз, за да се развиваме духовно? Стремежът ни към духовно развитие на всяка цена не е ли поредното зацикляне, поредната привързност, от която в един следващ момент ще трябва (мъчително) да се откажем?

Никога не бихме се замислили дали нещо е възможно, ако не изглежда невъзможно. Не само че е възможно да приемем противоположностите, но и да ги съвместим е напълно възможно. Всъщност, именно в моментите, в които човекът приема невъзможното за възможно, той сътворява истинските чудеса в живота си, прави качествен скок в развитието си. Тогава, коато обективно оценява целта си - и възможните, и невъзможните й страни, приема я такава, каквато е, и тръгва към нея. А в тези слечаи Вселената помага с всички сили. И вярвам, че всичко е възможно - въпрос на цена е (време и енергия).

Във всички важни моменти в живота си съм се чувствала като на театър - едновременно като зрител и като актьор. Зрител на собствения си живот - интересно усещане След поредица събития, за каквито ти говориш, днес си мисля, че животът ни (или поне важните събития в него) вече са се случили - само трябва да минем през тях правилно. Най-силният ми довод за това са предчувствия за събития, които не са нито желани, нито планирани. Изобщо не става въпрос за предизвикване на тези събития със силата на мисълта и бла-бла, а са си истински и силни предчувствия - знание за нещо, което ще се случи. И то наистина се случва. Така че днес си мисля, че, поне що се отнася до някои важни събития в живота ни, свободната ни воля се изразява само в свободата да реагираме правилно или не, да си научим урока или да се върнем на поправителен. Наскоро четох, че хора под хипноза са знаели до най-малки деатйли близкото си бъдеще (събитията били проверени до година напред). Знаели как ще протече живота им, кога и как ще умрат (това, разбира се, било трудно за проверка към момента, но хората знаели). Излиза, че животът ни вече се е случил, а ние май само трябва да си го... почувстваме.

И аз имам такива приятели. Приятели от детинство, с които до един момент имахме общи идеали и мечти и които след това откриха "по-лесния" път - да се продадат (грозно звучи, но думата е съвсем точна). Заради придобивки те сами се превърнаха в нечии придобивки. Не загубихме връзка, но връзката сякаш загуби нас - отчуждихме се. Човекът, който вчера е газил в мръсна река, за да почиства боклуците, днес е генерален мениджър на еди-коя-си фирма, познава еди-кои-си важни хора и се занимава с еди-какви-си важни дейности... Интересно е, че в началото на новия си живот тези мои приятели бяха много "нахъсани", днес, години по-късно, това са уморени хора с празни погледи и без цел в живота, въпреки цъфтящия си бизнес, луксозните апартаменти, коли, екзотични ваканции в екзотични страни и т.н. Виждаш човек, който има всичко материално, което би могъл да поиска, виждаш празнотата в него и се питаш - колко щастие могат да купят парите? Интересно е това, че докато се чувстват добре, запалени по някоя нова залъгалка, много от тези хора дори не се сещат за мен. В моментите на осъзнаване и пустота обаче се завръщат винаги - към мен и към своята истинска същност. Понякога дори ми се струва, че ще дойде ден, в който отношенията ни ще бъдат отново такива, каквито са били в детството ни - когато всички се завърнем към себе си.

Малко се отклонихме от темата. Идеята ми беше за онова, което разкрива отчаянието - нашите дълбини, неосветените кътчета, дълбоката ни мотивация. Трябва ли да стигнем до дъното, за да осъзнаем какво именно ни е завлякло там? Аз поне, в моментите си на отчаяние, често преоткривам себе си. Тези открития, разбира се, не са приятни, но откакто започнах да възприемам моментите си на отчаяние като възможност да надникна по-дълбоко в себе си, отделям повече внимание на емоциите, желанията, реакциите си в тези моменти. Резултатът е, започнах да се справям по-лесно с тези моменти и дори да извличам полза от тях. Осъзнах моделите, по които стигам до тях и се научих да ги прекъсвам в зародиш.

Парите никога не са достатъчни, защото хората веднага им намират приложение и искат и още, и още, и още... докато в един прекрасен ден осъзнаят, че парите не запълват празнината в душата. Тогава се оказва, че всъщност винаги сме имали достатъчно пари, но не сме го разбирали. И аз, като Максим, винаги съм получавала парите, от които съм имала нужда, в необходимото количество и в точния срок. И днес по-ясно от всякога разбирам, че с много пари може да се купи твърде малко щастие.