maggee

Странно, но именно поради този факт - че това е докосване до смъртта, в моменти на най-дълбоко отчаяние съм откривала най-много сили в себе си. Действително, в момент на отчаяние човек прави избор между живота и смъртта. Човек, който в такъв момент избира смъртта, според мен вече е мъртъв. Човекът, който избира живота, няма друга възможност, освен да захвърли излишните товари на Егото и да се оттласне от дъното с всички сили, които са му останали. А периодът на отчаяние продължава толкова време, колкото е нужно на човека да проумее, че всъщност изборът не е между това дали да се бори или да се откаже от това или онова, а е избор между живот и смърт. Ако осъзнаването на смъртта не може да вдъхне сила за живот, не зная какво друго би могло.

За щастие, тези дъна ни се откриват едно по едно, когато сме готови да се докоснем до тях.

Да, така е, въпреки че най-често състоянията се преплитат и неусетно преминават едно в друго. За много хора отчаянието е и единственият път към постигане на смирението, което пък е дирекстният път към постигане на желаното от тях. Но ми се струва, че в някои зациклени ситуцаии отчаянието си е една позитивна стъпка напред - свързано с осъзнаване и преодоляване, понякога индиректно, на проблема.

За видовете човешка любов: Сексуалното свързване между два индивида, които се посвещават един на друг като двойка, обикновено под формата на брак, е предпоставка за раждане и следователно - за създаване на семейна карма. Обикновено това става по пет различни начина: Двойки, свързани от минала карма. Това са хора, които се събират, несъзнателно следвайки кармата, създадена от своя предишна връзка. Тъй като отношенията им са основани на привързаност към егото, атмосферата между тях често е наситена с проблеми и нещастие. Всъщност открих, че много проблемни брачни двойки в минали прераждания са били не любовници, а врагове. В някои крайни случаи единият партньор е убил другия. Друг вид двойки, свързани с отрицателна карма, са онези, които и в минали прераждания са имали брак, често изпълнен с прелюбодейства и омраза. Те се срещат, оженват се и проблемите им започват отново. Имат склонността да продължават безплодните си, безкрайни битки, които често обхващат много прераждания. Външните наблюдатели се чудят какво изобщо ги задържа заедно.В тази брачна категория са и много щастливи двойки, които са свързани от създадена в миналото добра карма. Веднага щом отново се намерят, започват да им се случват хубави неща, в смисъл че получават каквото желаят. Такива двойки имат дълга, положителна връзка. Двойки, свързани в причинното измерение. Те са налице, когато хората са в състояние да се свържат в причинното измерение чрез своите висши същности. Връзката между двама души на това ниво е чиста и положителна. Дори само присъствието на такава двойка действа успокояващо и отпускащо: тяхното добро чувство има силата да укротява отрицателните вибрации около тях. Тези двойки са склонни да се женят отново и отново в много прераждания. Двойки като божествено проявление. Едно обединено същество от божественото измерение (над причинното) може да слезе на земята като два индивида, които да изразят връзката си по множество начини, например учител и ученик или родител и дете. Най-често обаче се свързват като мъж и жена. Такива хора наистина са родени един за друг. Двойки, свързани от физическа страст. Двама души се свързват на чисто физическа основа. Такива двойки нямат карма от минали животи, която да им влияе да се женят тук, на земята. Тях ги събира сексуалната, физическата страст - най-материалистичната от човешките характеристики. Физическата връзка е временна, понеже в нея липсват духовната, умствената и кармичната основа на другите видове връзки. Двойки, свързани от вярата. Те се срещат рядко, но са от голямо значение, понеже представляват още един - макар и положителен - пример за свързване без наличие на карма. Ако има двама индивиди, които живеят в състояние на дълбока вяра, Бог може да се намеси и да ги събере. Това може да стане дори без да са кармично свързани - вярата е единственото общо между тях. "Карма и прераждане", Хироши Мотояма

Отчаянието е онова магическо състояние, в което разумът осъзнава своята безпомощност да контролира ситуацията и отпуска безпомощно ръце, амбициите и претенциите се стопяват, мислите притихват и се създават условия за реализация на желанието на душата. Действително, чудесата се случват именно тогава - когато им създадем подходящите условия да се случат.

Едва ли някой в този форум може да ти даде съвет, без да е запознат в детайли със ситуацията. Може би в тези ти думи се крие причината - животът всеки ден ни доказва, че получаваме точно това, което не искаме. Нормално е всеки родител да очаква детето му да бъде негово по-съвършено продължение, да бъде това, което сме ние самите + всичко онова, което бихме желали да бъдем, но не сме. Децата ни не са ни просто деца, а и наши учители - често притежават качествата, които не харесваме - какъв по-ефективен начин от този да се научим да ги приемаме? Моят съвет, доколкото мога изобщо да го нарека съвет, е да обичаш детето си такова, каквото е. Да потърсиш причините за това поведение, а не да го променяш насилствено. Не я съжалявай, не гради в представите си мрачно бъдеще - децата по-добре от нас знаят от какво се нуждаят. Това не значи, че не трябва да търсиш помощ - на твое място вероятно бих се обърнала към детски психолог, но преди това бих потърсила причините в себе си. Големите изисквания и амбиции на родителите често имат точно такъв ефект - потискане на децата и разочарования за родителите (разбира се, не твърдя, че твоята ситуация е такава, но имам подобни наблюдения върху мои близки). Мисля си, че най-голямата помощ, която родителят може да окаже на детето си, е да го приеме такова, каквото е, да му стане приятел, да се вслушва в думите и желанията му и да му помага по онзи път, който детето само си избере - дори той да не съвпада с амбициите на родителите. Детето не е наше продължение, то е една отделна душа, която си има своя програма за развитие - нашата роля е да му помагаме, не да го затваряме в собствените си капани.

Човешката любов е нещо прекрасно - любовта на човека към "неживата" природа, любовта на човека към животните, любовта на човека към другите хора, което като цяло е равно на Любов към Бог. Човешката любов е лекарството за човешкия егоизъм. Човешкият егоизъм пък е моторът, който ни задвижва. Ако не сме егоисти, няма да СМЕ. Ако нямаме желания и стремежи, нямаме и път. В този момент ние сме хора, значи точно това трябва да бъдем. Тук сме, където трябва да бъдем. И сме такива, каквито сме. Да се стремим към някакви духовни върхове, означава да се отричаме от себе си, каквито сме. Да се отричаме от "човешката" си любов, за да обичаме Бога, е безумие, защото така или иначе всяка любов, която изпитваме, идва от Бог. Напоследък си мисля, че трябва повече да живеем и по-малко да мислим (и пишем) за живота, за смисъла, за любовта. Ако беше достатъчна съзнателната оценка на понятията, нямаше да има нужда да се раждаме в тези физически тела, нали

Peaceful warrior The Purpose: Evolution The Arena: Daily Life The Time: Now The Method: Action It begins on the ground. It starts where you are. It works at every level.

Прощавай, Fut, но по-абсурдно нещо отдавна не съм чувала. Как може ти да знаеш кое е любов и кое не е? ddea, можеш да направиш само едно нещо - да послушаш сърцето си. Никой не може да ти даде съвет, защото никой не е на твоето място, не познава чувствата ти, нито чувствата на другия човек. Човекът явно наистина те обича, щом ти е споделил за болестта ти, това говори за сериозни намерения. Струва ми се обаче, че ти се бориш с предразсъдъците си - самият факт, че споменаваш за това, че няма висше образование, че се страхуваш да не понесеш юридическа отговорност в другата страна и т.н. В същото време не споменавш нищо за любов - той те обича, той иска да се омъжи за теб... а ти какво искаш? Ти обичаш ли го? Аз за себе си зная например, че когато обичам, дори не се замислям за това дали човекът има висше образование, дали има пари, какви усложнения биха могли да настъпят... такива мисли са ми минавали, когато не съм обичала другия, но съм виждала в него спасение от собствената си ситуация (това обаче не е любов, а вид сделка); аз лично не съм се възползвала от тези ситуации, защото за мен би било убийствено, но имам приятелки, които са сключвали такива "сделки" и животът им напълно ги удовлетворява. Какви са твоите чувства, какво очакваш и какво можеш да дадеш - това можеш само ти самата да прецениш. А реакцията на сина ти зависи само от твоето отношение към нещата - ако теб те е страх, и него ще го е страх. Ако му обясниш, че това е нещо нормално, ще го приеме за нормално. Що се отнася до епилептиците - за първи път чувам да са агресивни. Знаеш ли, почти всяка болест във всеки момент може да се случи и на всеки от нас. Епилепсията също. Има много и доста различни по клинична изява форми на епилепсия. Аз съм стоматолог; като бях студентка, в 1 курс, изучавахме анатомия много интензивно - упражненията ни бяха всеки ден, по 3-4 часа, през останалото време имахме и други, налагаше се да ходиме допълнително, а време за четене оставаше само нощем. Тогава започна да ми се случва нещо много странно - започнаха да ми се губят някави кратки периоди от време (секунди). Асистентката си човъркаше трупа, говореше, аз слушах и след това осъзнавах, че за няколко секунди "съм изключила". Притесних се и отидох на невролог, а той каза, че е епилепсия на еди-кой-си (така се стреснах, че дори името не запомних); че се дължи на преумора, хронично недоспиване, невъзможност за възстановяване на медиаторите в мозъка и нарушения на дейността му. Това отзвуча с анатомията, оттогава не ми се е случвало. Така че, епилепсията е по-опасна за болния, отколкото за близките му. Има "припадъци", при които настъпват ограничени гърчове и съзнанието се запазва. Опасни са, разбира се, припадъците, при които болният губи съзнанието си, при което може да падне и да се нарани - което може да се случи и на всеки човек, който не страда от епилепсия. Опасни са продължителните генерализирани гърчове, при което езикът може да западне и да се наруши дишането - тоест, от човека, който живее с епилептик, се изисква да има известни познания по оказване на бърза помощ в тези случаи. Но епилепсията се контролира с медикаменти, самият факт, че тези хора имат нормален социален живот е достатъчен сам по себе си.

Ако човек има сериозни проблеми в настоящия живот, той в крайна сметка ще започне да търси причините, твърде вероятно е да ги намери, да разбере грешките си, да ги поправи и да посее семенцата на един добър следващ живот. Но в следващия живот, в който ще има относително малко проблеми, няма да има поводи да търси причини и да се променя и съществува риска отново да се отклони. При което отново следва един недобър живот и така нататък - не е ли това порочен кръг?

Мен отчаянието рядко ме спохожда, дори в трудни момент. Свързвам отчаянието с липса на импулс за действие, а бездействието е неприсъщо на моята природа, така че когато се появи отчаяние, преминава бързо, за щастие. Но в тези редки и кратки моменти, когато го има, открива пред мен мисли и чувства, които в нормалното си състояние не изпитвам - и си мисля, че те продължават да съществуват и да действат, дори когато не ги осъзнаваме, а отчаянието само ги осветлява. В представите ми подсъзнанието е океан, а съзнанието - неговата повърхност. На повърхността, където има светлина, водата е прозрачна, плуват златни рибки, подскачат делфинчета, а на дъното има незнайни форми на живот. Та си мисля, че моментите на отчаяние заслужават доста голямо внимание от наша страна. Преди се стараех да го "замаскирам", да го преборя. Сега вече се вглеждам и анализирам емоциите, които се проявяват в тези неприятни моменти, наблюдавам ги как се променят с времето. В този смисъл, намирам моментите на отчаяние за много полезни - те ни позволяват да се запознаем наистина с тъмната си страна, а това е първата стъпка към осветляването й.

Нямах предвид дори своята ситуация - смятам, че в живота на всеки човек рано или късно идва страдание, което стига границата на поносимостта му, то има някакъв смисъл, а това си е моят момент и аз ще се справя. Но днес за себе си съм сигурна, че грешката е била в мен, в моето неразбиране на някои неща - научих се да се вглеждам в себе си, да търся първо там. Прегледах живота си и осъзнах, че съм допускала едни и същи грешки през цялото време, всичките ми неприятности съм си създавала сама. Осъзнах също, че на моменти дори ми е харесвало да страдам.. странни неща Научих се да се наблюдавам, да се поглеждам отстрани - и картинката се изясни. Най-важното - започнах да променям това, което осъзнах, че ми вреди, и резултатите се появиха - нещата започнаха да се поправят, което означава, че за себе си съм на прав път. Най-важното обаче е, че бях стигнала до момент, в който проблемите в живота ми така се бяха концентрирали, че без това осъзнаване на нещата нямаше как да продължа напред - така че всяко зло е за добро, макар и малко болезнено.

Не, страданието само ни връща там, където би трябвало да бъдем. Ако не сме там по някакви причини - трябва да търсим в себе си. Страданието не ни прави по-дълбоки - прави ни по-нещастни, а нещастието не е сред висшите вибрации.

Позволявам си да обединя тези две мнение в безсловесния си пост и с пожеланието - да ви се придаде! Еси, написала съм тези думи в момент, в който изживявам най-голямото страдание през живота си. Не съм си представяла, че такава болка може да съществува, това продължава от 1 година вече и за това време десетки пъти съм предпочитала смъртта... цяло чудо е, че днес съм тук и пиша това. В началото не разбирах, защото не бях направила нищо, започнах да търся и намерих отговора на въпросите си - това, което съм написала по-горе, към този момент, след една година на безумни страдания, съм стигнала до този извод. Може да не осъзнаваме, че грешим, може да не разбираме в какво, но появи ли се в живота ни голямо страдание - с нещо сме нарушили природните закони. Моето нарушение е, че обичам много - оказа се, че и любовта е наказуема, дори когато оставиш другия напълно свободен, дори когато не искаш нищо от него. И аз не обичам страданието, безкрайно уморена съм, по 100 пъти на ден си казвам "Стига ми толкова!"... но не е в моята власт нито да убия любовта си, нито да променя ситуацията.. и продължавам, както мога.

Много е интересно това, оето разказваш, Диана, и аз моля да продължиш Все пак, не всички имаме кристални деца

Съгласна съм със Станимир, че страданието не би трябвало да се превръща в самоцел. Казва се, че страданието пречиства, че учи - това е вярно, но само в случаите, когато го приемем за знак, че нещо сме сгрешили, потърсим причините в себе си и се хармонизираме отново със света. Но страданието само по себе си не извисява, нито облагородява, нито просветлява - човек може много да страда, да се превърне в хроничен мъченик, да вярва, че това го изчиства и възвисява, а в същото време дори да не си зададе въпросът защо това му се случва - обяснявайки всичко с Божията воля да се носи по течението и да си страда безкрайно. Докъде ще я докара такъв любител на страданието?

Аз мисля, че страданието е само авторегулаторен механизъм на отрицателна обратна връзка. Преди време ми направи силно впечатление една мисъл на един любим автор - че получаваме толкова щастие, колкото можем да загубим и да оцелем. Не го разбрах тогава - кой и как изчислява колко да получим... после ми просветна. Всъщност, получаваме това, от което се нуждаем, и можем да го задържим до момента, в който любовта е преобладаващата ни емоция. Появят ли се страхове, претенции, желание за контрол - това е границата, от която щастието се превръща в нещастие и започваме да се отдалечаваме от обекта на щастието си. Това е и смисълът на смирението в тези моменти - да не натягаме допълнително средата с негативните си емоции, които още повече ни отдалечават и задълбочават степента и продължителността на нещастието ни. Да, стигнал до този момент, човек започва да си задава въпроси и ако е достатъчно мъдър да търси отговорите в себе си, може да си спести доста проблеми. А ако е още по-мъдър - не ги допуска. А иначе е безспорен фактът, че страданието учи - но учебният метод зависи от самите нас в голяма степен. Има събития, които несъмнено не могат да минат без страдание - смърт на любими хора например. Но смятам, че в повечето ситуации, в които страдаме, сами си причиняваме страданието поради неразбиране на природните закони.

"Отчаянието - предвестник на тъмната страна" Отчаянието, като израз на безсилие и безнадеждност, вероятно е най-ниското стъпало в диапазона на нашите емоции. Това е моментът, в който човек или намира сетни сили да запази принципите си, или се предава, или решава, че целите оправдават средствата и, в търсене на изход, минава граници, от които връщане назад няма. Мислила съм си, дали е възможно човек да се запознае с тъмната си страна без да се налага да стига до дъното.. или то е необходимо, за да съумее да се оттласне от него и да започне да се издига. Струва ми се, че проявата на тъмната ни страна зависи само от интензитета на стимула - и след поредица (подготвителни) стимули с нарастваща интензивност идва такъв, който е надпрагов и отприщава потиснати в нас качества - толкова непознати, че ни е трудно да се познаем. Дали всеки следващ етап на себе-разкритие протича така болезнено или след началния шок и осъзнаване, повишеното внимание и разбиране биха ни помогнали да избегнем повторно докосване до дъното? Необходимо ли ни е отчаянието, за да потърсим още по-дълбоко в себе си?

А какви аспекти трябва да има човек, за да е "родена Пепеляшка"? Посочените между Хирон, Венера, Нептун, Юпитер (и Плутон) в радикса?

Много полезно предаване е това - стига човек да "го чете между редовете". Прекрасен миниатюрен модел на обществото, в което живеем. Най-важният за мен момент е липсата на информационен обмен със света. Когато човек не може да получава директно информация от (относително) достоверни източници, той лесно може да бъде манипулиран и контролиран. Това е, което се и случва в Биг брадър - участниците получават оскъдна и изопачена информация, която предопределя действията им (разбира се, подбрани са подходящите за това хора). Реално това се случва и в живота ни, ако се оставим да бъдем информирани от средствата за масова информация. Проследих само един сезон, онзи с близначките. Направи ми впечатление как ги толерираха в началото (което е нормално, те създаваха и доста смут) и как в един момент нещата излязоха извън контрол, защото очевидно не беше предвидено те да печелят наградата. Направи ми впечатление това, което казва и Иво по-горе - тенденциозните репортажи, които до един момент бяха в тяхна полза, а после много рязко се обърнаха... но късно, защото инерцията на общественото мнение вече беше набрала скорост и последващите манипулации не дадоха резултат, закъсняха. И още, как докато бяха в къщата хората виждаха всичките им кусури и ги приемаха такива и ги харесваха, а като излязоха изведнъж забелязаха колко са "тъпи и т.н.". Което ме подсеща за един хубав филм на тази тема - Шоуто на Труман.

Намирам за ужасно уморително да анализирам поведенческите модели на другите хора. И преди всичко безполезно, защото всеки от нас, така или иначе, е на собствената си софричка, на която стои собствената му паничка... и какво има в паничката на другарчето абсолютно няма значение, защото това не променя съдържанието на нашата паничка. Селсал е разгадал поведението и мотивацията на учителката, аз съм разгадала мотивацията на Селсал.. и какво от това? Винаги в такива случаи си спомням за това, че притежаваме все пак ограничено количество жизнена енергия и да я пилеем в анализиране на другите, когато имаме безкрайността на себе си, ми изглежда, меко казано, лишено от логика. Цитат от любима книжка: Егоцентричната Страст се опитва да вкара насила облата пръчка в квадратна дупка и квадратната пръчка в кръгла дупка. Интелигентността се опитва да вкара насила облата пръчка в квадратна дупка и квадратната пръчка в кръгла дупка. Интелигентността се опитва да измисли по-лукави начини за поставяне на пръчките там, където не им е мястото. Знанието се опитва да обясни защо облите пръчки пасват в кръгли дупки, а не в квадратни. У Уей не се опитва. Той не мисли. Той просто го прави. И когато го прави, не изглежда, че върши нещо особено. Но Нещата Се Вършат. ("ДАО-то на Пух") В анализа на поведението на други хора винаги се съдържа и оценка, а оценката на поведението на други хора (= критика) е един много ефективен начин да се озовем в тяхната позиция. Но нямаме гаранция, че в такава ситуация ще се окажем по-добри от онези, които сме критикували.

Не можеш да не уважаваш някого, който може да ти напише вторник, па макар и да не е правилно; но това не е всичко. Има дни, в които правописът на вторник просто няма значение. - Междувпрочем, Пух, ти как пишеш вторник? - Пиша какво? - попита Пух. - Вторник. Нали се сещаш - Понеделник, Вторник... - Драги ми Пух - каза Бухала, - Всеки знае, че се пише Фторник. - Така ли? - попита Пух. - Разбира се - каза Бухала. - в последна сметка това е вторият ден на седмицата! - Аха, така ли било? - запита Пух. - Добре, Бухале - казах аз. - Тогава какво следва след Фторник? - Третник. - отговори Бухала. - Бухале, само оплиташ нещата - казах аз. - Става дума за деня след Вторник и той не е Третник, нито пък Четвъртък. - А какъв е тогава? - попита Бухала. - Ами че Днес! - изквича Прасчо. - Любимият ми ден! - каза Пух. ДАО-то на Пух, Бенджамин Хоф

Темата много ме интересува напоследък във връзка с поредица от събития в моя живот, които ми изглеждат някак... предопределени, твърде подредени, твърде странни. Например спонтанно придобивам усещането за предстоящо събитие и сигурността, че то ще се случи, месеци и години напред - и то не защото съм го желаела, напротив, борила съм се съзнатело срещу евентуалното случване на събитието.. и безуспешно. И това твърде много ми напомня за написаното от Подводни - че кармичният егрегор направлява развитието на човека, свързвайки го последователно с други егрегори - егрегора на семейството, на училището, на университета, професионалния егрегор, егрегора на собственото му семейство. Подводни пише, че кармичният егрегор подготвя човека за служене на всеки един от тези егрегори, с които е предопределено човекът да се срещне през живота си. И това напълно съотвества на моя опит - както се занимавам с нещо и съм доволна и удовлетворена от хармонията в живота си, изведнъж ми хрумва идея, която довчера е всявала ужас в душата ми.. и се втурвам да я реализирам. Така например на всяка жена, предполагам, е познато усещането за страх от раждането на дете - дори чисто физически, да не говорим за отговорността и загубата на собствена свобода - въпреки женските инстинкти. И в един момент жената, която довчера е смятала, че е по-добре да не предприема такава стъпка, изведнъж започва да желае дете и се появява и подходящият мъж и всичко се подрежда някак спонтанно... Ето това за мен не е случайно - промяната на мнението по такъв важен въпрос за кратко време. Подводни нарича това подготовка за служене на семейния егрегор и го описва като процес на разширяване на съзнанието и повишаване на енергетиката. Лазарев казва същото с други думи - че около година и половина преди зачатието на дете, преди брак, на родителите се случват големи изпитания, "откъсват се от всичко земно". На мен това ми изглежда като принудителен процес на изолация на човека с цел спестяване и пренасочване на енергията му за нуждите на бъдещото му дете. Ако детето е ин витро.. пак си има родители Лазарев пише, че душата на детето се образува в няколко животи от любовта на родителите. И също, че от значение е чувството на майката към мъжа, който обича, а не толкова биологичния баща - всичко води пак към енергиен резонанс. По въпроса на Диана - дали само хората създават егрегорите - едва ли има толкова голямо значение. Аз мисля, че има хора, като духовните учители, които са относително малко, но със силата си създават висши и мощни информационно-енергийни същности. Техните ученици са повече на брой, но на по-ниско енергийно ниво - създават съответни енергийни структури и т.н. Тоест, човек в развитието си осъществява последователна връзка с все по-висши енергийни структури. Подводни също пише, че човек се ражда с предвидени няколко енергийни канала за връзка със съответни егрегори - очевидно става върос за контакти с егрегори на малко по-високо от нивото на човека енергийно ниво. В тази връзка, дали се свързваме с Бог или с егрегора на Бог - според мен се свързваме с толкова висок егрегор, колкото позволява собственото ни енергийно ниво. Как един човек с ниска вибрация би могъл да се свърже с Бог? Всички знаем каква е връзката ни с Бог, когато сме ядосани, нещастни, унили... Та си мисля, че с Бог вероятно биха могли да осъществят директна връзка Исус и Буда... а може би това е и просветлението. Изолирането от всички егрегори наистина би довело до пустота... факт е обаче, че ние сме далеч от него От друга страна, всички носим Бог в себе си - тоест, връзката ни с Бог я има винаги, но в хода на развитието ни става по-широка и по-постоянна, а за изграждането й помагат точно тези енергийни структури, вероятно изградени от по-напреднали от нас човешки (а може би не само) същества. Точно както майката поверява детето си на учителката в детската градина, а тя - на гимназиалната учителка, изглежда, че и на енергийно ниво ни направляват по същия начин. Така че, борбата с егрегорите е безмислена - мисля, че няма егрегор, който да не е полезен за някого на този свят. Колкото и да е ниско енергийното му ниво, осигурява защитата и прехода на съответните души. Разбира се, свързването с егрегор на по-ниско енергийно ниво от това на човека води до загуба на енергия и вече е вредно. Това е моето усещане за нещата, а то се базира на личния ми опит и усещания и моделите на авторите, които са ми дали най-цялостно и логично обяснение на случващото се в живота ми - Подводни, Лазарев, Зеланд предлагат достатъчно комплексни теории, които се припокриват и добре се допълват.

Колко неприятни неща казваш! И колко са верни! Когато за първи път се сблъсках с темата за егрегорите, изпитах същите чувства - на хванато в капан животно. Днес нещата ми изглеждат доста по-различни. Енергията и информацията стоят в основата на всичко в нашия свят. Вселената има енергийна основа, Слънцето и Земята - също, ние сме зависими от енергийно-информационната структура на нашия свят. Друг важен въпрос - каква е разликата между Бог и егрегора на Бог? Бог съществува като естествена форма, но с мислите и вярата си в Бог хората създават егрегор на Бог. Когато се молим, не се случва нищо неприятно - напротив, свързваме се със сила, много по-голяма от нашата собствена и получаваме защита - дали от Бог или от егрегора, който сами сме си създали, дори няма значение. Смята се, че егрегорът е енерго-информационна същност, създадена от хората и на известен етап придобила собствен живот, сила и способности да увлича нови хора. Такива форми безспорно съществуват. Но какво представлява тогава кармичният егрегор (по Подводни)? И него кой и как го е създал? Родителите, които се обичат и създават душата на детето си? А какво е душата? Лазарев пише, че душата/подсъзнанието - това са най-дълбоките чувства, онези наши мисли, преживявания, емоции, които, достигайки известен интензитет или продължителност, навлизат в подсъзнанието като чувствена програма и продължават да действат, макар и неосъзнато. Което всъщност е механизмът на кармата - привързаността към желания, емоции и мисли, която минава една определена граница. Излиза, че подсъзнание, душа и карма са в известен смисъл равнозначни на една енерго-информационна същност с определени чувствени характеристики - като под чувства в крайна сметка се разбира степен на любов. Макар и доста грубо, излиза, че човекът е една материализирана мисъл-форма с определен енергиен заряд, който самият човек има възможност да контролира в известни граници. Реагирайки с други енергийни същности - съответно със сходни, по-нисши и по-висши вибрации. И логично, контактът на човека с егрегорите с по-висока енергия ще допринасе за повишението на енергията на самия човек. В този смисъл борбата с егрегорите е не само трудна - тя не е необходима. В помощ на човека е осъществяването на връзка с егрегори от по-високо енергийно ниво. Хармонизирайки се с тях и повишавайки собственото си енергийно ниво, той ще успява да се свързва с все по-висши енергийни същности - в което всъщност се изразява и духовното развитие на човека.

Намерих малко по-подобно описание тук (с благодарности към Ваня Златева). 40. Да скриваш тайното зло (лоши мисли, които знаеш срещу други хора – поддържане на хармония)