maggee

Започвам да си мисля, че всяка привързаност, надвишаваща определена граница, води именно до преразпределине на кармата с непредвидим резултат.

Свободата на мисълта е ограничена от стереотипите. Дори в мислите си човек не може да бъде свободен, защото мисълта стига до там, докъдето стигат разбиранията на човека. Ако не знаем, че галактиката Х съществува, няма начин да стигнем до нея дори с мисълта си.

Имам подобен опит, както и късметче. Между близките хора се установяват особени отношения, те стават като едно цяло. При силни чувства например това става за много кратко време, както при любов. В известен смисъл, хората се смесват енергийно. когато човек се потапя в болката на другия, той създава енергиен модел в собствения си живот, който след време се реализира в материална ситуация. Случвало ми се е много пъти, много преди изобщо да започна да мисля за тази страна на живота. Например, един приятел имаше много сериозен проблем, а аз го приех много присърце. 3 месеца по-късно на мен се случи същата ситуация. И най-важното, тя се разви по сценария, който аз преди това смятах за правилен изход за него от неговия проблем. Това, с което бях живяла ежедневно, емоционално, болезнено в продължение на 2 месеца, стана реалност. И ако от чуждата болка боли, от собствената боли много повече - тогава за първи път се замислих какво всъщност се случва. Друг път ми се случи нещо още по-странно. Обичах човек, който нямаше никакъв късмет. Не че аз съм голяма късметлийка, ако изобщо може да се говори за понятие като късмет, но при него е фрапантно - нищо от това, което иска, не му се получава, дори най-дребни неща. По-смирен човек не съм срещала през живота си - толкова е свикнал с това, че се е научил да приема всичко със страхотно спокойствие, в началото доста се чудих как изобщо е възможно това. След време при него се комбинираха няколко много неприятни събития и му беше много трудно. Страдах истински за него, както бих страдала и за себе си, молих се. След известно време започнаха да ми се случват неща, каквито преди това се случваха на него и сме се чудели да се смеем ли, да плачем ли. Никога не съм била суеверна, никога не съм имала проблеми с волята си, с изпълнението на запланувани неща, никога не съм се съмнявала в себе си - до този момент. Оттогава започна да ми се случва това, което и на него - реша нещо и то се обърка по най-невероятен начин. Имаше един период, в който буквално не можех да обещая на никой нищо, защото сякаш цялата Вселена се впрягаше да ми противодейства. Този човек умееше да предусеща събитията дни, седмици преди да се случат. Често съм го питала как го разбира, наричаше усещането "фибрилация" и не успя да ми го обясни. Откакто започнах да се моля за него, започна да се случва и на мен, продължава и до днес и става все по-силно и по-точно. В същото време при него нещата се подобриха, вече има много по-голям контрол над събитията (за разлика от мен). Веднъж, в онзи период, ми каза: "Странно, толкова ужасни неща ми се случват, а сякаш получавам страхотна сила и спокойствие отнякъде, въпреки че има 1000 проблема, те започват да се разрешават сякаш от само себе си." За съжаление, аз не можех да кажа същото - при мен започнаха да се появяват и месеци наред не можех да се адаптирам към промяната в средата, в мен. Преди година попаднах на Лазарев. "Попаднах" е силна дума, защото книгите му се мотаят вкъщи от години и никога не съм проявявала интерес. Един ден "случайно" разгърнах една и попаднах на абзац, който отговори на един мой въпрос от онзи момент - право в целта, както обикновено си случва. Това събуди интереса ми и прочетох всичките му книги - човекът е описал това, което цял живот съм усещала, не съм разбирала и някои случаи съвпадат толкова буквално с мои преживявания, че първоначалният ми скептицизъм бързо изчезна. Та Лазарев в общи линии идентифицира душата с енергийната структура на човека, а енергията се подчинява на определени закони, явно и душата. Лазаров определя кармата като наличие на определени енергийни структури, които провокират определени, точно предвидими промени в средата - в известен смисъл идентифицира кармата с характера на човека. Човекът предизвиква промени в средата, тя му отговаря с равно по сила, но обратно по посока противодействие. Човекът оказва едно и също въздействие върху средата, докато не промен "заряда" си - и дотогава ще получава същото противодействие. Направиха ми впечатление две неща. Първо, че карма може да се обменя между хората - ако под карма се разбират определени характеристики на взаимодействието на индивида със средата, то вече имам такъв злополучен опит. И второ, той казва, че човек може да промени характера на близките си, тяхната карма, чрез молитва, но нетрябва да прави това, докато самият той не е разрешил съответните проблеми за себе си - в противен случай ще утежни твърде много своето положение. Което потвърждава моят злополучен опит. Тогава разбрах на практика защо човек трябва да оставя другите хора сами да се справят с проблемите си, защо не трябва да проявява съчувствие, да се вживява, защо не трябва да съветва, да осъжда, да завижда, да мрази, да мисли зло на някой. Всяка мисъл, задържана известно време и подплатена емоционално, зарежда по съответен начин самия човек и резултатите се струпват на главата му. Колкото и добри намерения да е имал - светът е безпристрастен, той отговаря на това, което подадем. Човек може да помогне, само когато е емоционално стабилен - тоест, когато може да погледне безпристрастно на една ситуация.

За мен свободата е вътрешно усещане. Малко съм се поизхвърлила с това, че няма такова място във Вселената, защото не зная дали има. Но обективно погледнато, има природни закони, които поставят ограничения и те са фундаментални, действат на всички нива. Дори и да има място на пълна свобода, което ми изглежда малко вероятно, то ние сме доста далеч от него, очевидно. Въпросът със свободата, доколкото касае нас, хората, е свързан със субективното ни усещане за това. При еднакви условия, например днес в България, един човек смята, че е свободен, друг - че е несвободен, защото зависи от това и това и онова. И двамата зависят, но единият се чувства свободен, а другият не - защото единият приема даденостите и на базата на тях реализира свободата си, а другият предпочита да се оправдава с липсата на свобода, за да не му се налага да свърши нещо. Приемането на ограниченията прави човека наистина свободен, защото фокусира вниманието му върху възможните пътища. Концентрирането на вниманието върху ограниченията превръща човека в несвободен човек - логично. От личен опит мога да кажа, че едно ясно, видимо, непреодолимо ограничение най-често е знак, че някъде встрани има друг път към същата цел - малко по-незабележим, по-труден, но винаги има. Ограниченията не толова изземват свободата ни, колкото я канализират в определена посока.

Един мъдър човек е казал, че който не уважава живота, не го заслужава. Ти специално за какво живееш, при такова отношение към живота? Очаквайки да умреш и да идеш в рая? Ако не си намерил рая в живота, няма да го намериш и в смъртта.

Проблемът е другаде, да - проблемът е в това, че сме хора и че това, което наричаме истинска Любов е просто идеал. Този проблем ще съществува винаги, когато човек обикне сродна душа, когато майка обича детето си, когато детето обича майката си. Привързаността между хората вероятно е най-сериозното изпитание за душата и всеки минава по своя път, всеки се научава да живее така, че да избягва страданието. Не мога да приема тълкуванието ти за неща, които са твърде лични и няма как да знаеш. Аз съм намерила своя начин да се справям със своите задачи, а най-показателен за това е фактът, че в миналото ми няма човек, към който да изпитвам негативни чувства, с които да имам недовършени отношения. Това, което изживявам в момента, е в процес на развитие и то далеч не е болка - напротив, онази силната болка, за която говоря по-горе (а това е много стар пост), ми помогна да погледна света по друг начин, да видя живота си отстрани, да подредя причини и следствия. И най-важното - да си спомня, че всяко нещо, което ми се е случило, е било мое желание, тоест аз съм отговорна за всичките си радости и мъки. С това сложих точка на миналото и реших, че не желая да го пренасям в бъдещето. Защото болката днес означава болка и утре, болката утре означава болка вдругиден и така до безкрай - в това няма смисъл. Да се върнем към темата. Има една техника, която аз зная от системата на Норбеков - той я нарича трениране на емоциите. Състои се в редуване на приятни и неприятни емоции - човек "разлюлява" емоциите си в целия спектър, предизвиква съзнателно и волево радост, после скръб, после пак радост... Та Норбеков казва: "Защо се смяхме? Защо плакахме? Няма реални причини. Просто решихме да поплачем, и се натъжихме. После решихме да се развеселим, и се посмяхме до наслада. Проявихме волята си и нашият организъм ни се подчини. Така ще ни се подчинява (и занапред все повече) винаги и за всичко."

Понякога имам чувството, че хората играят ролята на домашни любимци Който е имал кученце, знае: много му се радва и много го обича, но като направи пакост, го пошляпва. Води го на разходка, но на каишка - е, в парка с другите кученца може и да го пусне за малко да потича свободно. Грижи се за него, храни го, пои го, допуска го в леглото си. Прави му ваксинации, за да го предпази от болести - те не са много приятни, но са за добро. Но ако случайно кученцето се разболее от бяс, човекът не би се замислил дали да отнеме живота му.

Темите, които най-много ни интересуват - за смисъла на живота, Бог, любовта, включително и значението на страданието, което ни е постоянен спътник, често се отклоняват в една абстрактна посока. Когато не мога да бъда сигурна за смисъла на нещо, за значението му, за правилния избор, аз винаги се опитвам да сведа нещата до едно "по-ниско ниво", по-материално, където наблюдението отстрани на познати обекти и зависимостите между тях ми помага да разбера общите принципи и да ги приложа към въпроса, който ме интересува, доколкото мога. Защото вярвам, че правилата, по които се движи света, са универсални - "каквото горе, такова и долу", и ако горе не ми е достъпно, то долу е. Познавам хора, които успяха да преборят рак в последен стадий. Има много известни случаи и общото при всички тях е, че хората са отхвърлили миналото, страданията, болките и са заложили на борбата за живот. Борбата за живот се явява отказ от страданието (на физическо и псхическо ниво). Известно е, че страданието се предизвиква от конфликт между желанията на индивида и реалната ситуация в околния свят. Този конфликт създава дисбаланс в организма първо на психическо, а след това и на физическо ниво, възникват болести. Медицината днес все повече се доближава до идеята, че в основата на почти всички заболявания стои психологическият стрес, който създава дисбаланс в контролните органи на човешкия организъм - нервната и хормоналната функция и имунната защита. Не се разболяват хората, които имат правилно отношение към проблемите - които успяват да контролират нивото на стрес. Оздравяват хората, които успяват да овладеят стреса и да спрат разрушителното му действие. Хората, които живеят с идеята, че страданието ги пречиства и му се отдават изцяло, по-бързо или по-бавно гаснат - те позволяват на стреса да разрушава психиката и тялото им. Наскоро четох статия за проучване, проведено от американски кардиолози, които изследвали въздействието на приятната музика върху физиологичното състояние на човека. Сърдечно-съдовите заболявания са най-широко разпространените днес, вече се знае, че атеросклерозата започва още в детска възраст, развива се безсимптомно и в зряла възраст започва да се изявява с хипертония, ангина, инфаркт и т.н. Днес учените приемат, че в началото на тези процеси стои нарушаването на функцията на най-вътрешния слой на кръвоносните съдове - ендотела, и използват ендотелната функция като критерий за оценка на риска. Та тези американци са направили следното изследване - помолили са изследваните хора да изберат приятна за тях музика с продължителност 30 минути, а така също и неприятна музика, и в поредица от изследвания измерили кръвотока след слушане на музика. Установили, че артериите се разширяват с 26% след слушане на приятна музика, с 19% след гледане на смешен видео-клип, с 11% след слушане на релаксираща музика и се свиват с 9% след слушане на неприятна музика. „Ние смятаме, че мозъкът играе ключова роля в поддържането на съдовото здраве. Високото ниво на холестерола и високото артериално налягане са много важни фактори, но те не се установяват при някои лица със значима сърдечно-съдова болест и вероятно се дължи на техния отговор към стреса. Ако музиката може да създаде позитивни емоции, които да противодействат на стреса на ежедневния живот, това би имало важно значение върху сърдечно-съдовото здраве. Тя би трябвало да се включи като компонент на програмите за здавословен начин на живот. Предполагаме, че това се дължи на освободените от мозъка ендорфини и ендорфино-подобни компоненти, които оказват директен ефект върху съдовете." Същите автори преди време са доказали подобен ефект и на смеха. Очевидно, страданието не се свързва нито с приятни емоции, нито със смях - тоест, за какъв положителен ефект от страданието можем изобщо да говорим? Страданието е само алармиращ признак, че сме влезли в конфликт със света. Както физическата болка е признак на заболяване на тялото, така психическата болка е признак на заболяване на душата - и двете искат лечение. Лечението има смисъл, когато повлиява причината за болестта, и при всички случаи се състои във възстановяване на баланса. А възстановяването на баланса се състои в разрешаване на конфликта. От този конфликт можем да излезем само чрез промяна на собственото си отношение, защото на всички ни е ясно, че светът няма да се промени заради нас и нашето страдание. Единствената пречистваща сила на страданието виждам като червен светофар, който ни казва СТОП, тръгнал си в грешна посока.

Да, вероятно има и такива варианти. На мен ми се струва, че при общуването между хората настъпва процес на... "енергийна дифузия", ако мога така да се изразя. Ако дадено качество има голям" градиент", след време се установява относително равновесие по отношение на това качество, независимо че единият човек наистина доминира и запазва идентичността си в по-голяма степен.

Вярата идва с реализацията на личността. Човек няма да си повярва, че може да рисува, докато не нарисува красива картина. Не мога да се съглася, че всички пътища са сбъркани, че всички хора са сбъркани - напротив. Творческият дух на човека го поставя на неговия път, човекът, който не се страхува от неуспех, прави първите несигурни крачки, а след това получава вярата, че може да върви и тръгва уверено по пътя си. За мен истинската вяра се базира на доказателство - то може да е дори ефимерно душевно усещане, но има ли го човек, нищо не може да отнеме тази му вяра. Много хора смятат например, че чувствата им не зависят от тях, че няма начин да контролират болката. Ето, Донка знае, че това не е така - защото е успяла, практически. На много хора думите на Донка могат да звучат като прекрасни пожелания, но аз зная, че тя говори от опит. Зная го, защото и аз съм го изпитала. Вярвам в това, което зная, че мога да правя. Вярвам на себе си за нещата, които съм сигурна, че умея - те ми позволяват да преценя доколко бих се справила с нещо ново, но увереността идва с успешния опит.

Ами то е същото, което казва и Учителя. Човек трябва да обича без да очаква, да дава без в замяна непременно да иска. Ако и двамата се обичат така, те всъщност и дават, и получават, но даването е от любов към другия, а не заради получаването.

Знаеш го, но не знаеш, че го знаеш. Ако сега попаднеш в болница, дори по най-незначителен проблем, веднага ще го усетиш с пълна сила

Честно казано, не съм се замисляла до момента. Аз използвам изключително малко козметини продукти, изпробвани, не съм ги сменяла от години. Специално за сапуните, с изключение на Дав, всички ужасно изсушават кожата на ръцете ми, но това може и да е особеност на моята кожа. И мен, като азбуки, повече ме дразнят ароматите. Преди време обаче използвах един крем за ръце с ланолин и бях доволна, да не говорим, че съм в непрекъснат контакт с моето куче, специално мазнините, съдържащи се в козината на животните, не не ми създават проблеми.

Понякога си мисля, че не само възвишените мисли са ни дадени от Бога, но и другите. Бог е сътворил всичко - и доброто, и не-доброто. Поставил е началото, определил е правилата, оттам нататък сме се проявили като творци ние

Смяташ ли, че има човек, който да има ясна представа за Бог? Не мисля. Всеки разбира нещата по свой си начин, вмества представата си за Бог в своя свят и си живее някак. Аз вече никой не питам, защото зная, че никой не може да ми отговори. А що се отнася до съвършенството - вероятно нашата човешка представа е доста изопачена. Спрях да мисля за несъвършенството на света и човека, когато за първи път видях човешкото тяло отвътре - оттогава светът ме удивлява все повече.

Можеш да имаш всичко, което наистина пожелаеш.

Преди време си мислех за това, че Бог създал човека по свой образ и подобие. Това очевидно не касае (само) физическия аспект. И тогава си представих какво бих правила аз, ако имам неограничени възможности. Бих си измислила интересно занимание - нещо, което да търпи развитие. Импулс за развитие, за промяна, дава предимно скуката. Ако измисля нещо интересно, след време ще го овладея и то ще спре да бъде интересно за мен. Ще измисля ново, по-сложно и така нататък. Ако всичко е прекалено лесно, би било скучно. Трудностите от друга страна ме мобилизират - аз забелязвам как сама си ги създавам и нямам нищо против това, трудностите не ме плашат, плаши ме скуката. Свършат ли труднистите, свършва и интересът. Когато гледам филм, в който нищо не се случва, на мен ми е скучно и спирам да го гледам. Когато в нетърпението си погледна последните страници на книгата, която чета, губя интерес и почти никога не я дочитам. Когато творя, забравям всичко около себе си. Когато създам нещо хубаво, съм щастлива. Когато му открия недостатък, се връщам да го поправя. Когато резултатът ме удовлетвори, губя интерес и си намирам ново занимание, започвам от нулата, отново правя първи стъпки, допускам грешки, поправям ги и така нататък. Струва ми се, че Бог си играе на същата играе - чрез нас

Не знам, моята вяра няма степени - или вярвам в нещо, или не. Защо смяташ, че фанатичната убеденост е по-силна вяра от онази, която допуска съмнението? Единственото силно нещо там е промиването на мозъка. Човекът по принцип така е устроен, че да вярва в нещата, в които е сигурен. Аз съм започнала да вярвам, когато съм получила своите доказателства. Има хора, които предпочитат да си заравят главата в пясъка и да приемат на готово някаква теория, която им осигурява душевна хармония, но това дали е истинска вяра?

За лесно и дума не може да става - не е лесно за никой, още повече, че когато човек стигне до там да променя нещо, ножът най-често е опрял до кокала. Но от всички промени, които са по силите на човек, все пак ми се струва, че начинът на мислене се променя най-лесно. Случвало ми се е да осъзная, че греша в нещо и да променя отношението си - с ума си съм приела промяната, но емоционалните реакции остават същите месеци и години след това, необходимо е с воля и ум да овладявам спонтанните си реакции - да остана, когато искам да избягам, да си тръгна, когато искам да остана. Трудно е. Но е по-трудно да си влачим насажданото от родители и прародители, което ни спъва на всяка крачка.

Вярата не може да бъде максимална - човек или я има, или не. А ако вярваш в нещо, няма нужда да правиш визуализации и т.н. - тоест, тези методи са инструмент ва въведеш в подсъзнанието си програма, която ти е несвойствена. Ако е близка до светоусещането ти, може да успееш. Примерно, решил си да промениш начина си на хранене, защото знаеш, убеден си, че плодовете и зеленчуците са полезни, но пък предпочиташ сладкиши и пържоли, въпреки че знаеш, също толкова убеден си, че ти вредят. Сядаш и визуализираш маса, отрупана с плодове и зеленчуци, които обичаш, представяш си апетита, който те възбуждат в теб, усещаш вкуса им, представяш си как тялото ти се изпълва с позитивна енергия - това действа. Но да речем родителите ти са те възпитавали, че парите са нещо лошо, че те развалят хората (много често оправдание на хората, които нямат пари, пред самите себе си). Ти пък виждаш как добре живеят приятелите ти с пари и искаш да имаш пари, да станеш богат. Сядаш и визуализираш себе си в богато обзаведения си апартамент, в скъпата си кола, на вилата на морето с мацките около себ си и т.н. Е, това е твърде малко вероятно да се случи, докато ти не промениш онази подсъзнателна програма по отношение на парите, която ти е набивана цял живот, ден след ден. Няма смисъл да се занимаваш с подобни визуализации, докато не приемеш, че парите са просто средство, което е необходимо за живота на човека, те не могат да развалят един независим от тях човек, могат само да му помогнат да реализира мечтите си, да помага и на другите хора. Когато приемеш, че да нямаш пари не означава, че си смотаняк, а да имаш пари не означава, че си престъпник, тогава парите ще дойдат при теб. Като ги приемаш спокойно, като не се страхуваш за тях, ще успееш ида ги задържиш. И това съвсем няма да те направи по-малко духовен човек. Така че позитивното мислене не е да убеждаваме себе си в невероятни неща, защото няма да успеем. Позитивно мислене за мен е да умеем да приемаме нещата, които ни се случват, спокойно - хубавите без прекомерна радост, лошите без прекомерна скръб, да знаем, че всичко се променя и нито хубавото ще продължи вечно, нито лошото. И най-вече, да можем да приемаме неприятните моменти като част от пътя, с разбирането, че в крайна сметка всичко е за добро, дори в момента да не изглежда така.

Не толкова време, колкото желание трябва. Начинът нва мислене се променя относително лесно, по-трудно се променят емоционалните модели, но и те се променят. Когато някой твърди, че си е "такъв и това е, нищо не може да се промени", това обикновено означава, че човекът не желае нищо да променя, не желае да види собствените си недостатъци, нито да се справя с тях, склонен е да приписва проблемите на съдбата, на другите хора, на света и т.н. Изобщо всяко оправдание е отказ да се поеме отговорност за собствените постъпки. Промяната в начина на мислене е най-лесният и най-бързият път за промяна на човека, за развитие. Промененият начин на мислене по нов начин реализира емоциите, по нов начин повлиява поведенческите модели. Малка промяна в начина на мислене може да доведе до голяма промяна във вътрешния свят на човека, респективно и във външния му свят. Това обаче изисква високо ниво на осъзнатост и желание за промяна. Изисква критично преразглеждане на всички идеи, които до момента човек е приемал безусловно, на идеалите, на целите - това може да доведе до загуба на основите и не е нещо лесно. Поради това и малко хора стигат до там. Един такъв момент например, през който преминаваме всички, е моментът, в който разбираме, че родителите ни не са всемогъщи, че не знаят всичко - тогава осъзнаваме, че има неща, за които трябва да разчитаме на себе си. Когато свали родителите си от пиедестала, детето става равно с тях и започва да живее своя живот. Подобно нещо се случва, когато по-късно човек осъзнае, че ценностите на обществото не са точно ценности и не обслужват точно интересите на цялото общество - човекът отново преживявя криза, но става още по-свободен. Разбира се, има хора, които предпочитат да продължат да вярват, че мама и татко знаят всичко, че обществото се грижи за тях, че характерът им е такъв и не може да се промени, но това е въпрос на избор. Човек може да живее по собствените си правила, ако има смелостта да поеме отговорността за това, или да следва правилата на другите - всеки избира сам за себе си.

Въпросът не е да се насилваш да мислиш положително за неща, които определено не са положителни. Защото вътрешното ти чувство към тях е отрицателно, а мислите ти са насила положителни - става нищо, конфликт. Това ще те изтощи и няма смисъл. Има смисъл да промениш отношението си към нещата, които смяташ за отрицателни. Да се опиташ да погледнеш от другата страна, да разбереш другото, за да преодолоееш отричането си. Да вземем прост пример - лъжата. Всички хора казват, че ужасно мразят лъжата, и всички хора лъжат - всеки, без изключение, е лъгал. Има хора, които са толкова вкопчени в справедливостта, в искреността, че говорят всичко, което им мине на ум, без да съобразят, че в някои случаи то ще им навреди - именно поради крайното залитане към истината. Пример. Идва шефката ти с нова рокля и те пита - добре ли ми стои? Ти не я харесваш и отговаряш - не. Резултатът ще бъде конфликт с шефката, това ще смути работата ти, ще допуснеш грешки. Ако кажеш да, какво ще стане - тя вече се харесва, щом се е облякла така, ще получи още малко одобрение и ще се чувства добре - не е краят на света. А ти ще си осигуриш спокойствие да си свършиш работата както трябва. Тоест, ако си крайно вманиачен в това да следваш истината, неизбежно ще попададш в ситуации, в които това ще ти вреди - ситуации, които може да елиминираш, ако промениш отношението си към въпроса с истината. Преценяваш реалистично, че да излъжеш в някои случаи е по-удобно, че не е нещо лошо - това е механизъм на адаптация към средата. Това, че ще излъжеш, не те прави по-лош човек, защото всички хора лъжат. Това, че винаги казваш истината, не те прави по-добър от другите човек - то може да те направи по-озлобен човек, който казва - аз съм толкова честен, пък все страдам, истината не води до нищо добро. И в крайна сметка ще минеш в другата крайност. Ако имаш някакъв дисбаланс в характера, имаш само два пътя - да го регулираш съзнателно или да минеш през страдание, резултатът от което ще бъде същия - да приемеш това, което си отричал.

Имай предвид, че колкото повече се стремиш да излъчваш положителни мисли, толкова повече напрягаш средата и вървиш в обратната посока. И освен това, когато излъчваш положителни мисли с цел да си създадеш комфортно стечение на обстоятелствата, ще предизвикаш точно обратното - и има да се чудиш после защо става така. При мен нещата се получават оптимално, когато си дам реална равносметка за ситуацията, когато не се опитвам целенасочено да я направлявам (чрез позитивни или негативни мисли) и просто следвам хода на събитията. Когато се опитвам насила да мисля положително, нищо хубаво не се получава. А за любовта към някой човек... Когато обичаш един човек, ти излъчваш любов. После започваш да се привързваш, започваш да го включваш в плановете си, да го искаш за себе си, да се страхуваш да не го изгубиш и тогава вече съвсем не излъчваш любов - вече излъчваш точно обратното. Любовта всъщност изключва чувството за притежание и контрол над другите хора, над вещите, над знанието и т. н. Излъчваш любов, когато обичаш без желание да притежаваш. Във всички останали случаи излъчваш любов, примесена с обратното - наречи го омраза. И когато човекът си тръгне, ти ще започнеш да излъчваш чиста омраза. И няма по-висша и низша любов. Има любов и други чувства, които хората често определят като любов. По отговора на другия човек към чувството ти, ще разбереш какво ти изпитваш към него. Любовта ти ще привлича хората към теб, другото ще ги отблъсква.

Защо ти е необходима нагласата, че животът е неизбежно страдание? В живота има толкова страдание, колкото ти приемеш да има. Страданието идва от очакванията на човека нещата да се случват по идеален начин, което принципно не е възможно, защото всяко нещо има много страни и в целия си спектър съдържа нещо много хубаво и нещо много лошо. Човекът, очаквайки само хубавото, си осигурява живот, който може спокойно да нарече неизбежно страдание. Обратно, приемайки нещата такива, каквито са, като комплекс от позитивни и негативни качества, той не би се разочаровал и страданието му би влязло в норма, би било под контрол. Именно желанието нещата да са ок, винаги, на всяка цена, максимално - именно то превръща живота в неизбежно страдание. Помисли друго - че Бог е създал този свят като комплекс от добро и лошо, черно и бяло, горе и долу. Очевидно Създателят няма проблем с идеята за добро и зло - това е проблем само на човека, който непрекъснато квалифицира нещата и ги преценява от собствената си камбанарийка (твърде субективно). Когато човек успее да приеме злото, тогава постига и доброто - тогава постига хармонията. Преди време, когато четох "Дао Дъ Дзин" за първи път, ме поразиха няколко думи: Небето и Земята не притежават доброта. Те се отнасят към всички неща като към Жертвено куче, направено от слама. Мъдрецът не притежава човеколюбие. Той се отнася към всички хора като към Жертвено куче, направено от слама. Тоест, човешките ценности са си само човешки ценности и природата не се интересува от тях. Тя има своите закони. Човекът, живеейки в синхрон с природните закони, може да живее добре. На природата обаче не й пука дали чоевкът ще живее добре - той може да се мята от крайност в крайност и това си е за негова сметка. Тук голямата любов е равносилна на голямата омраза - и двете носят еднакви проблеми. Който не може да постигне средния път, ще страда, независимо дали поради доброто или злото, което е довел до крайност. Така че страданието е просто избор - изборът да не погледнем по-далеч от носа си, да не се променяме, да не се адаптираме към природните закони. Всъщност, това, което наричаме страдание, обикновено е другата страна на онова, което ни прави щастливи. Ако човек не се стреми към максималното щастие, няма да му се налага да познае и максималното нещастие. А дори и човек да изживее живота си в безкрайно страдание, това няма да промени света - само ще отрови живота на самия човек. В това аз лично не виждам смисъл.