maggee

Не мисля, че щеше да е много по-различно за теб, ако знаеше, че е женен. Нямаше да го потърсиш по телефона, но обаждането ти не е било проблем, по-скоро цялата ситуация е особена - и дори и да си знаела още в началото за жена му, чувствата ти, цялостното ти изживяване едва ли щяха да бъдат по-различни. Била съм в подобна ситуация и също бях сама. Може би така и трябва - да останем насаме със себе си, за да разберем кои сме и защо сме тук. Съветите на другите хора в такива моменти повече могат да навредят, отколкото да помогнат - единственото спасение е погледът навътре и разбирането. Може би това е и смисълът на желанието за усамотение. И аз като теб докоснах смъртта, но някак успях да премина. И нещо се пречупи в мен тогава - от този момент вече нямам нужда от хора - приятели, любовници, роднини, а преди това не можех да остана сама със себе си. Големите промени явно настъпват по този начин - с голяма болка. Кой може да ни причини такава болка, освен душа, която много обичаме и много ни обича?

азбуки, аз вярвам, че няма непоправими неща и че всеки конфликт може да бъде разрешен - някога, при някакви обстоятелства. Също вярвам, че ако наистина го искаш и си готова да го приемеш при всякакви обстоятелства (дори много тежки), може да стане и в този живот, защото срещата ви не е случайна. Права си - неведоми са пътищата Божии.

Под преходен период разбирам времето от момента, в който срещаме нов човек, до момента, в който осъзнаваме, че искаме да бъдем с него. Времето в което любовта се заражда, а тя почти винаги си има нужда от време. Страхът да не се минеш идва после - когато вече разбираш какво искаш, но те е страх да направиш стъпката към него. Но до този момент има доста време, поне при мен са няколко месеца. Точно

Напълно съм съгласна с това, само че е идеализиран вариант - на практика никога не се получава. Човек не би прекъснал отношенията си с някой, докато не е сигурен, че отношенията с новия човек си заслужават тази жертва (особено ако става дума за брак). Винаги има един преходен период, в който човекът се намира в състояние на две едновременни връзки. Ако за един човек изневярата е изключително душевна, емоционална, интелектуална стъпка дори (както е за мен например), то в прехода на всяка вече изживяна връзка към нова човекът трябва да умира от чувство за вина.. или просто да се откаже от всякакъв преход, за да бъде в хармония със себе си. Което обещава вечен застой (ако обаче висшят Аз го позволи). Именно затова всяка нова любов е така силна и неустоима - за да не остави място за съмнение на човека, че трябва да следва този път. Имам предвид обаче наистина любов - изключвам всякакви сексуални подтици за разнообразие, флиртове и т.н. Тази дискусия ме наведе на пък на друга мисъл (която няма никакво отношение към конкретната история на азбуки и към нейното решение). Колко рядко на хората се случва любов (има хора, на които не се случва и цял живот). А когато ни се случи, как се страхуваме да я приемем. Как започваме да я анализираме - дали тя ще ни бъде полезна, дали няма да развали този или онзи стереотип в живота ни, дали пък няма да се наложи да жертваме нещо, дали няма да оголим сърцето си, дали няма да бъдем изоставени, а как ще понесем болката... И като мине по този "логически" път, на човек вече започва да му се струва, че всъщност каква е тази любов, дето идва от никъде и заплашва реда и стабилността на подредения ни сивкав живот? Любовта е поставена в клетка, заключена с 5 катинара. Е, ако може да и се радваме и така, бива, но чак да я пускаме на свобода... не, в никакъв случай. Любовта обаче има нужда от свобода и зад катинари не вирее, скоро се превръща в нещо друго. А ние, вече спокойни, отново започваме да си мечтаем за любов - онази прекрасната, която ще се напасне към живота ни и просто ще го допълни. Само че любовта идва винаги неканена. Често в най-неподходящия момент. Понякога в лицето на най-неподходящия човек. Понякога изисква от нас да се рзделим с всички шаблони, клишета и ценности. Обръща живота ни надолу с главата. Взима ни всичко и го замества с нещо ново. Моите наблюдения са, че човек, който се откаже от любов, която е трябвало да изживее, след това дълго си страда от липсата на любов. Хора, които се страхуват да приемат любовта, за да запазят спокойствието си, къщата си, банковата сметка, просто остават сами. Понякога изобщо не си дават сметка за това, че самотата (болезнена при това) е тяхно решение. Стремят се, търсят партньори, ходят на срещи... но истинската любов ги кара да бягат през 10 планини в десета. В това число включвам и семейни хора с изживян брак. Няма по-страшна самота от тази, която се усеща в присъствието на другите хора. Който се страхува от мечки, не ходи в гората. Който се страхува от любовта, няма начин да я изпита. Любовта е единственото чувство, което не можем да контролираме и казват, че е средството, чрез което Бог ни дава оценка за начина, по който се справяме с живота си - щастливата любов е най-голямото щастие, нещастната любов - голямо нещастие, липсата на любов - най-голямото нещастие. Преди години се влюбих в женен мъж. За мен беше любов от пръв поглед, за него - нищо. Скоро стана ясно, че нищо няма да се случва и, макар и много трудно, успях да го приема така. Радвях се, че съществува, че го познавам, че го имам по някакъв начин в живота си. Беше щастие за мен дори само да го видя, да поговорим. Този човек беше моят Аз в мъжки образ - произнасяше на глас моите мисли, слушаше моята музика, спасяваше животни в беда - в него видях себе си. Заради това мое чувство прекъснах връзката, която имах от 8 години, защото не беше приемливо за мен да споделям тялото си с един мъж, докато душата ми буше при друг. Реално се обрекох на самота, която продължи около 3 години. За тежките и самотни моменти няма да говоря... Но тогава ми се случи нещо, чийто смисъл разбирам едва сега - всеки път, когато бях с този човек, дори само да го видех отдалеч, слънцето се показваше. В продължение на 3 годиин, зима и есен, пролет и лято, независимо от времето - през плътни облаци, бури, градушки, виелици, снегове и пороища, всеки път, когато бях с него, се отваряше поне едно малко прозорче в небето и се показваше слънцето. Тогава си го смятах за необяснимо чудо и просто му се радвах, сега знам, че приемайки тази тежка (но и прекрасна) любов, съм направила верния избор. Истинската награда последва по-късно - срещнах друг човек, с когото изживях най-хармоничната, щастлива и безоблачна връзка, каквато и на филм не съм виждала. И мисля, че всяка любов идва на Земята, за да бъде изживяна. Ако хората по-малко се притесняваха за егото си, замаскирайки го зад разни фалшиви идеали, щяха да бъдат наистина много по-щастливи. Макар понякога пътят към щастието да минава през доста неравни терени. Още веднъж да подчертая, че тези ми мисли са породени от това, че изобщо анализираме любовта и нямат връзка с конкретната история на азбуки.

Да въвличаш ближния в изкушение? Всеки човек има нужда от любов. Вечни връзки няма, няма вечни съпрузи/съпруги, любовници, приятели. Но когато имаш нужда от някого, срещаш го. Единственото сигурно нещо, освен смъртта, е промяната. А промяната най-често настъпва чрез новите хора и новите ситуации, които те внасят в живота ни. Преди няколко дни срещнах хубава мисъл: "Да се усъвършенстваш, значи да се променяш. Да си съвършен, значи да се променяш често" (Чърчил). И още нещо, няма начин да откраднеш някой от жена му/мъжа му, защото хората не са притежание на други хора. Раждането на любов, разрушаването на една връзка и създаването на друга може да стане само при един случай - по Божията воля. От нас се иска само да се вслушваме в сърцето си и да следваме интуицията си, за да не пропуснем нещо важно в живота си. И човешките закони, да не говорим за хорското мнение, тук малко важат. Не е страшно човек да бъде заклеймен, страшно е да пропусне любовта на живота си и уроците, които трябва да научи в това отношение.

Ако бяха само по предписание на лекарите, щеше да е доста по-добре. За съжаление, хората в желанието си да спестят някой лев за прегледа, все по-често се доверяват на кварталната аптекарка, която "всички лекарства знае по-добре от лекарката". Спомням си случай, в който жена попита аптекарката какъв антибиотик да вземе за детето си на 6 години с грип (вирусна инфекция, срещу която онтибиотикът не действа), а аптекарката й даде някакъв тетрациклинов антибиотик - защото бил най-евтин. Освен че е доста токсичен, има контраиндикация при деца под 12-годишна възраст (натрупват се и нарушават строежа на костите и зъбите). Така че проблемът не е толкова в лекарите (въпреки че и те злоупотерябват), а в ниската здравна култура на народа като цяло.

Поканили майка Тереза да участвува в протест против войната, а тя отговорила: "Никога няма да се присъединя към движение против войната, но ако има движение ЗА мира, поканете ме!" Борбата против каквото и да е води само засилване на присъствието му, на енергийно и физическо ниво. Приемането и безразличието обаче помагат да се справим с нежеланите неща в живота си.

Дали говорим за сетива или за ниво на съзнание всъщност? Ходът на разговора ми напомни индийската концепция за чакрите като нива на съзнание - лотосови цветчета с определен брой листенца, и за пътя на духовно развитие като поетапно разтваряне на листенцата на тези цветчета. Тоест, всеки еволюционен етап е свързан с възможност за възприемане на допълнителен енергийно-информационен поток с по-висока вибрация, което пък на практика е свързано с разширяване на съзнанието, по-добро усещане и разбиране на света като цяло, в частност на хората. В този смисъл "реалността" грубо се определя от основното ниво на развитие на човека - човекът, за който основен проблем е физическото оцеляване (Муладхара), трудно ще разбере другия, който се въодушевява от идеята да замени миналогодишния модел Мерцедес с тазгодишния (Свадхистхана). Човекът, на който се налага с труд и борба да си проправя път през живота, за който светът е враждебно място (Манипура), няма да повярва на човека, пред който светът просто се разтваря и му дава от всичко желано (Анахата). И ако на човека на ниво Манипура се налага да усвои методите за контрол върху света, за човека на ниво Анахата задачата е точно обратна - да се откаже от контрол върху света. Тоест, на практика, макар и в един общ свят, всеки от нас живее в собствения си свят, където всичко е много специфично и различно. Напълно съгласна с Късметче.

При мен е най-точна информацията, която касае самата мен, а също и много близки хора. Но поради по-горните причини, избягвам изобщо да питам за други хора - не мога да си позволя да поема такава отговорност без да знам каква информация им предоставям и откъде иде тя.

Не искам да бъда черногледа, но понякога ми се струва, че с цел органииране на поредната масивна смс-кампания, се чудят какъв претекст да си изсмучат от пръстите. Дали са повече информация за телефоните, отколкото за критериите на проучването. Да не говорим, че такова проучване няма никаква статистическа стойност. Кампанията има за цел да повиши интереса към четенето, като ангажира широк кръг от публика и обществени партньори. Това, отнесено към страната, в която съзнателно заливат хората с чалга и простотии, звучи смешно наистина.

Честно казано, изобщо не бих се замислила - за мен такъв въпрос изобщо не би стоял. Една поговорка казва, че краката отвеждат човека там, където е сърцето, а това означава, че събитията винаги се подреждат така, че да помогнат на любовта. Отказвайки се от една хубава работа... човек може да попадне на още по-хубава - в близост до любовта си

Все повече се убеждавам, че реакциите на хората всъщност не са осъзнати - хората се движат на автопилот, а действителната двигателна сила е подсъзнанието. Повечето хора изобщо не осъзнават собствените си чувства и мотивация - нито този, който предизвиква една реакция, нито другият, който й отговаря. В тази връзка наскоро осъзнах смисъла на това да насочваме усилията си в помощ на другите, когато сами имаме някакъв проблем. Преди време имах проблем, всички хора, с които се запознавах в този период бяха минали вече през доста подобна ситуация, преживяваха я в момента или им се случи в следващите няколко месеца от запознанството ни. Контакти предимно по работа, някои реални, други виртуални. В един момент човек, с който съм имала чисто делови отоншения, решава да си разкрие сърцето и ми разказва... моята история в леко модифициран вариант. След 2-3 такива случая се замислих много и открих, че всъщност са повече от двама-трима и че в този период всичките ми нови познати и аз имахме едно общо нещо - един конкретен проблем. В желанието си да помогна, споделях своите виждания, своя опит и понякога достигах до невероятни прозрения. И не само това - те бяха отговор на собствените ми въпроси. Въпросите, над които съм размишлявала толкова време, намериха отговора си чрез собствените ми мисли и думи, но отправени към друг. И тогава разбрах какво се случва: според закона за подобието, подобното привлича подобно. Човек винаги се заобикаля с подобни на него хора, а в случая на проблемна ситуация това може да му бъде много полезно - да му позволи да види себе си отстрани. Друг е въпросът, че не винаги осъзнаваме какво се случва в нас, не винаги разбираме, че другият човек не се е появил случайно в живота ни и никога не бихме имали желание да приемем, че качествата, които не харесваме у другия, ги имаме и ние. А доказателство за това са, както казва Диана, резултатите в "реалния живот". Защото ако се запознаем с човек, който доста ни смущава и се чудим какво всъщност ни свързва с него, след като сме толкова различни, а пък сме попаднали в идентична житейска ситуация - нещата са повече от ясни, зад привидните различия стои нещо еднакво. И докато у себе си е трудно да го открием, у другите хора това е значително по-лесно. По това как се променят хората около нас, кои изчезват и кои се появяват, как де променят реакциите на едни и същи хора, можем да съдим какво става вътре в нас. Тогава си казах - ще видя как с промяната на моя проблем, на моето емоционално състояние ще се променят нещата с околните хора. Действително, няколко месеца по-късно, когато вече се бях поуспокоила значително, в живота ми започнаха да се появяват изключително позитивни, оптимистично настроени хора. Затова мисля, че след като една теория позволява да се предвидят бъдещи събития, тя е достатъчно вярна. Споделих наблюденията си с един приятел, а той ги потвърди: "Ти си огледало на околните, околните са огледало на тебе... подобното привлича подобно, огледалото отразява това което е срещу него, ти света, а света теб". Съгласна със Станимир, че по ответността на околните човек може да провери собствената си любов. Проблемът е, че ситуациите са динамични, чувствата ни също и трябва непрекъснато да ги държим под контрол, защото колкото по-голяма е любовта, толкова по-големи са последствията от неправилно действие. Все пак, човек няма начин да разбере кое е правилно и кое не без опит. Така например на мен ми трябваха 4 повторения на една ситуация, при която само с мисъл, за няколко минути, предизвиквах разрив на връзката си с мъжа, който обичах. Става въпрос за ситуация от типа - заедно сме, всичко е прекрасно, разделяме се за новогодишните празници, при което на мен ми става тъжно, че не можем да бъдем заедно и си помислям колко е гадно това, как бих искала да бъда с него. Виждаме се след десетина дни и човекът буквално не може да ме понася - реално инщо не се е случило, не може да ми обясни защо, той самият не разбира и ме оставя с думите, че аз съм прекрасна, но не може да остане с мен. Това нещо се повтори 4 пъти, с малки модификации, при което накрая нямаше начин да не видя общия модел и да не се усъмня в себе си - очевидно, нещо нередно вършех аз и доста време и търсене ми струваше, за да разбера, че понякога една мисъл от този род е достатъчна, за да убие любовта (поне в моя живот). Вярно, след неуспешни усилия да възстановя връзката се отчайвах, успокоявах се и след няколко месеца мъжът сам се връщаше при мен. Но на кой средностатистически човек би му хрумнала идеята, че една мисъл може да съсипе любовта му?? Но и тези истории потвърждават, че другите винаги отговарят на нашите реални чувства и че любовта предизвиква любов, а агресията - агресия (осъзната или не). Може би от значение е и чувствителността на хората, енергийното им състояние. Да, или с други думи - без поглед навътре, изследването навън не би довело до резултат.

И аз мисля така. Напоследък ми прави впечатление как се появяват различни хора в живота ми, как точно отговарят на моите духовни потребности към момента, как извървяваме известен път заедно, след това някои отминават, други остават. Това не са хора с претенции за учители, но всъщност точно те са истинските учители - хора, които в конкретни ситуации ни дават друг поглед, демонстрират ни друг начин на реакция, на поведение, друг мироглед, хора със силна и положителна енергетика, при контакта с които у нас възниква стремеж да станем като тях в дадено отношение. В този смисъл, истинските ни учители са около нас, ние дори не си даваме сметка за това, а на колко хора учители сме самите ние...

Да, картите са само средство за предаване на информация. За всеки човек има подходящ начин - за математика това са числата, за художника - образа, за музиканта - мелодията. Свързването с определен егрегор, разсейването на ума от конкретните битови мисли помагат за интуитивното долавяне на информацията. От любопитство например съм работила известно време с махало - но при мен не се получава, то следва мисълта ми. Продължителното разбъркване на картите ми помага да "приспя" ума, по-удобни са ми, но всъщност нямам нужда и от тях, защото при мне информацията постъпва по друг начин - просто се появява отнякъде като знание, усещане, разбиране, нямам нужда от посредници. За източника на информация аз имам известен критерий, който ми е малко трудно да формулирам с думи. Когато източникът е позитивен, дори информацията да е неприятна, в момента на осъзнаването й се чувствам много спокойна - сякаш не се отнася за мен, емоционалните реакции идват доста по-късно. Усещането е парадоксално хармонично. Когато източникът е негативен, получаването на информацията е свързано с много силни емоции - положителни, отрицателни, зависи от информацията, но много наситени. Затова и в такива моменти, дори да се изкуша да се допитам до картите (а това се случва често), не им се доверявам.

Изкушение - не съм мислила, не прилича на изкушение. А за логиката - сигурна съм, че я има, все още си я изяснявам. И започвам да си мисля доколко нашите общочовешки критерии за любов, доброта, съпричастност отговарят на реалността. Най-големият шок в моя живот беше моментът, в който осъзнах, че безрезервната любов, приятелство, доброта не само не водят до същата ответна реакция, но и са наказуеми. Например, когато бях на 17-18 години се запознах "случайно" с едно момиче по работа. Сближихме се бързо, тя сподели, че е напуснала семейството си, защото майка й е женена втори път и не се чувства желана там. Нямаше къде да живее, нямаше работа, нито пари. Поканих я вкъщи, въпреки че родителите ми бяха против и имах доста конфликти с тях. Остана да живее няколко месеца при мен. Резултатът беше, че тя намери емоционална утеха в тогавашният ми приятел, а след като приех и това, защото не можех да я изгоня, след време тя изчезна без дори да се обади повече, без адрес, без телефон. След поредица от подобни случки човек започва да се пита дали наистина любовта и добротата ще спасят света... защото по нищо не изглежда да е така. После, в критични за мен моменти аз получих подобна помощ, сякаш от небето. И едва наскоро осъзнах, че не е задължително да получим ответ оттам, където сме вложили любов и доброта, нито пък непрекъснато да се случва това - случва се, когато наистина имаме нужда от помощ и тогава получаваме толкова, колкото сме дали. По-важно е обаче да разберем какво се крие зад прекрасните думи любов, доброта, съпричастност, помощ. Животът ми показа по неоспорим начин, че да помагаш не значи да даваш всичко от себе си, нито да даваш на когото и да е ("Не хвърляйте бисера пред свинете, за да не го стъпчат с краката си, и като се обърнат, да ви разкъсат"). Движещата сила на човека е предизвикателството, което му дава насока и го тласка към развитие. Когато дадем всичко и лесно на някого, ние всъщност не му помагаме - вместо благодарност, получаваме точно обратното в тези случаи. А реакцията на хората около нас е най-точният ориентир за това какви ги вършим поради липсата на възможност да бъдем обективни към самите себе си. Важна е преценката кога и от каква точно помощ има нужда другия човек, а това се усеща интуитивно и е свързано със степента на смиреност на човека. От известно време експериментирам в тази насока и инцидентите намаляха значително. Например забелязах, че когато помагам на родителите си с пари, те ги харчат за глупости и накрая пак остават на нула, а освен това свикват с това и вече го очакват, едва ли не се сърдят, когато не го правя. Затова спрях да им давам пари, а отвреме на време плащам някоя сметка или пазарувам, но нерегулярно - така те нищо не очакват, отношенията ни са ок и пак им помагам. Ако искам да помогна на приятел, моля го за услуга, от която нямам нужда - но ангажирането на другия човек предотвратява куп проблеми после. Явно истинската помощ е да помогнем на човека да положи необходимите за него усилия и да се намесваме само там, където той в момента не би могъл сам да си помогне. Както казва лисицата на малкия принц: Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна. Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...

И аз преди мислех така, но напоследък се учеждавам, че ценностите са универсални само в дебелите книги. Ценностната система вероятно е опитът на душата - понякога просто знаем, че трябва да направим нещо или да не правим нищо и то не е свързано с опита ни от този живот - но е твърде ясно усещане, не може да се сбърка. Всеки човек обаче сякаш живее в собствен свят, в който царят различни закони. Например мен са ме възпитавали в това да правя добро, да помагам, да проявявам състрадание и т.н. Доколко е опит на душата ми и доколко възпитание, ми е трудно да преценя, но притежавам качества, които никой в семейството ми не притежава - например не мога да се сърдя, не мога да мразя, забравям лошите неща много бързо. Не мога да отказвам, понакога хората прекаляват и ми се качват на главата. Странно, но докато следвам собстевните си ценности си създавам проблеми - именно с доброто си отношение. Понякога не издържам, ядосвам се, държа се рязко - и отношенията ми с хората се оправят. Виждам, че при другите хора е обратното - те трябва да се учат да се държат добре, да помагат, да обичат. Аз обратно - като че ли трябва да се науча на обратното. Когато се вбеся, нещата се оправят като с магическа пръчица... лошото е, че ми е трудно. Човек постъпва зле с мен, без видима за мен причина - ако успея да се настроя отрицателно към човека, адекватно на това, което ми е причинил - ок, всичко се оправя. Ако пък успея да изпитам нещо като омраза към някого, дори за малко - идеален вариант! Но тъй като винаги се поставям на мястото на другия и мога да разбера мотивите му, рядко успявам, за не повече от час. Нямам обяснение за това, не виждам никаква логика. Вече не го и търся - просто в моя свят нещата стоят така. И се уча да се справям, въпреки че нищо не разбирам и често ми се налага да вървя против себе си. И затова си мисля, че универсалните ценности са факт, но това не значи че на този етап от развитието ни те са задължително валидни. А другото важно нещо е, че ценностната ни система непрекъснато търпи развитие - убеждение, което досега ни е служило добре, може точно в този момент да се наложи да променим.

Ако не правим ние житейските избори, тогава животът не би имал никакъв смисъл. Защо тогава сме тук, ако всичко е решено? Не мисля, че е. За себе си мога да кажа, че съм постигала всичко, което съм искала с едно изключение. Желанията ни ни посочват посоката, която трябва да следваме - но мисля, че голяма част от изборите са си наши. Всеки човек си има вътрешна ценностна система и вярно усещане за това как би трябвало да постъпи. Понякога се изкушаваме "да кривнем" и от това не следва нищо добро, но вярвам, че всеки човек във всяка ситуация знае как точно би трябвало да постъпи. Съществува и вариантът човек да се носи по течението и да приема това, което му се случва - той е по-безболезнен и действително има кой да се грижи за това да ни се случва най-доброто. Но вероятно си зависи и от човека, защото съм имала периоди, в които след поредно сбъднато желание съм си казвала, че повече нищо няма да си пожелавам, защото не го правя добре - и нищо не се е случвало. Попадала съм във вакуум, който веднъж продължи цели 2 години. Така че, предполагам, че при някои хора този модел действа, при мен лично не е така. От друга страна, достатъчно е да си помисля нещо и то започва да се случва (понякога съвсем точно, понякога доста различно от представите ми, но всяка ситуация има своя смисъл). От известно време ми се струва дори, че светът е създаден така, че да ни позволява да творим действителността си - тоест, да ни даде онова, което нямаме, да ни позволи да създадем собствения си свят, да направим собствените си избори, да оценим резултатите от тях... Мисля, че това е смисълът на живота - да осъзнаем възможността си да създаваме и да поемем отговорността си за това, което създаваме, да ставаме по-добри. Що се отнася до успеха - мисля, че критерий за успешно премината житейска ситуация е чувството на душевна хармония, липсата на емоционална обвързаност с миналото, липсата на съжаления, чувство за вина и т.н. Аз усещам живота си като сериал - различни епизоди, свързани със съвсем различна среда, различни хора, различни приоритети. Периоди от по 2-3-4 години, които са коренно различни един от друг. В момента имам усещането, че съм изживяла 6-7 различни живота - хората и ситуациите от миналото сякаш не се отнасят до мен, там няма нищо, заради което да се върна назад (въпреки че с много от хората поддържам връзки, но те са лишени от конкретни емоции). Дори себе си усещам различна - в момента например ми се струва, че започвам отначало, сакаш миналите години ги няма и не ги е имало. А сетивата.. отдавна не им вярвам и аз Вярвам само на интуицията си, въпреки че понякога ме превежда по трудни пътища тя, но в крайна сметка винаги е за добро.

Две бебета си говорят в корема на бременна жена. Бебе 1: Вярваш ли в живота след раждането? Бебе 2: Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота. 1: Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това? 2: Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си. 1: Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса. 2: Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само. 1: Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака. 2: О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас. 1: Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя? 2: Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме. 1: Дрън-дрън! Никога не съм виждало никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува. 2: Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Убедено съм, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти? Източник

Напоследък ме занимава въпроса за произхода на информацията, която достига до нас по сензорни и ектрасензорни пътища, и опитът ми с картите Таро ми помогна да достигна до някои заключения (валидни за мен и не непременно общовалидни). Смята се, че картите Таро са посредник между подсъзнателната информация и съзнанието на човека - преобразуване на знанията на душата в образи, разбираеми за съзнанието. Подсъзнателната информация обаче никога не може да стане напълно достъпна за съзнанието - известно е, че осъзнаваната информация е селективно филтрирана част от пълната налична подсъзнателна информация, при това съзнанието е в пълна зависимост от тази информация. Откъде черпят информация картите Таро? Много често съм се удивлявала колко точно картите изобразяват настоящото ми емоционално състояние, както и близки събития, часове до 2-3 дни напред в бъдещето. После осъзнах, че точността всъщност се дължи на това, че имам силно интуитивно усещане и картите просто го пресъздават с образи. Картите ми казват това, което вече зная и усещам, макар и понякога да не мога да го изразя с думи. Тази точна корелация между картите и собствените ми емоционални усещания притъпи присъщата ми критичност и в продължение на един дълъг период приемах като достоверен всеки техен отговор, касаещ отношения на други хора към мен, развитие на ситуации и т.н. - стандартните въпроси, поради които посягаме към картите. Беше тежък период за мен, свързан с конкретна ситуация, от която зависеше всичко останало. Честичко питах картите - а как ще се развият нещата оттук нататък? И получавах странни отговори - преди всичко Обесения, Жрицата, Звездата, Умереността, Справедливостта... появи се и Папата... Все карти, които реално нищо не ми казваха, но затова пък ми създадоха едно усещане за предопределеност, обреченост, съдбовност, продължителност, та чак и безкрайност. Казах си - добре, явно е период, който трябва да се изтърпи, ще почакам. И понеже не съм от хората, които обичат да стоят със скръстени ръце и търпението не е сред достойнствата ми, отвреме навреме ми хрумваше по някоя идея и запитвах картите - как ще се развият събитията, ако постъпя така и как - ако постъпя иначе? Картите ми даваха изключително точни отговори, бяха съвсем конкретни. Но на въпроси от типа Как ще се развият нещата? Защо се случва това? Как да постъпя? Кое е правилното решение?, отговор нямаше - звезди, луни и справедливости. В един момент си дадох сметка, че няма средство, което да извлече от подсъзнанието ни повече информация, отколкото подсъзнанието вече ни е предоставило - независимо дали я усещаме като интуиция в будно състояние, дали я получаваме под формата на сънища, когато съзнанието е изключено, или по друг начин. Изхождайки от общоприетата теза, че смисълът на живота е в развитието на душата, в освобождаването от привързаностите, а именно душата се привързва емоционално към човешките удоволствия, отдалечавайки се от истинската си същност, се запитах - каква информация ни дават картите Таро? Информация за желанията на душата - които ние така или иначе усещаме. На всички ни са известни ситуациите, в които сме толкова привързани към нещо, че ни се струва, че ще умрем, ако го загубим - и действително го губим поради тази причина, докато не възстановим душевното си равновесие. В тези периоди на душевен дисбаланс може ли душата да бъде добър съветник - може ли от нея да искаме съвет Как да постъпя? Могат ли картите да бъдат обективен източник на информация? По-важното обаче е, че в хода на духовното развитие на преден план излиза най-приоритетният недостатък на душата. В реалния живот това се проявява като създаване на ситуации, в които човек проявява този недостатък на характера си и получава ответна реакция от другите хора, често твърде болезнена. И тези ситуации могат да повтарят много пъти, във все по-тежък вариант, докато човекът не осъзнае, че те се повтарят и че причината е у него - и не промени схващанията си, отношението си и поведението си. При това няма упътване за това кое е правилно и кое не, опитът на другите хора помага твърде малко, защото всеки е в различен етап на развитие, в различни условия. Самата душа не знае кое е правилното - тя е тази, която желае, също и тази, която страда. Душата желае нещо - а то принудително й е отнето. Целият процес на търсене на верния изход протича на сляпо - човек се лута, наранява се докато налучка верния път. В момента, в който го открие, болезнените ситуации сякаш изчезват от само себе си, човекът поучава захарче, време за реанимация и така до следващия "урок". В този смисъл - доколко полезни могат да ни бъдат картите Таро като източник на информация? Моят опит говори, че има ситуации, в които картите не отговарят - дали защото не знаят или не искат, но не дават верни отговори. Логичният отговор е, че всеки път трябва да бъде извървян от човека съзнателно, че важна е реакцията на човека в конкретните условия и не е все едно каква ще бъде тя, че всяка ситуация е част от развитието. Да вярваме, че чрез картите ще получаваме "подсказки" е също толкова логично, колкото и един учител да подсказва на учениците си по време на контролно. В добрия случай картите просто не биха дали конкретен отговор, както става при мен, в най-лошия - ако човек е податлив на астрални влияния, може да получи и неверни отговори, които да го подведат във взимането на решения. Защото в крайна сметка информацията ни е необходима, за да можем да вземем правилните решения. Много пъти сме си говорили, че картите показват тенденция за развитие на ситуацията, но те не я реализират - тоест, ако човек мята карти и чака нещо да се случи, всъщност едва ли нещо ще дочака. Често си мисля за това, че ако изходът от една критична ситуация е предопределн, то знанието за този изход блокира всякаква възможност за реакция у човека. Ако човек знае, че ситуацията ще се развие благоприятно, той ще се отпусне и няма да направи нищо в сигурността си. Ако пък, обратно, знае, че изходът е неблагоприятен, той ще се примири и ще пропусне всяка възможност да промени нещата. Все повече се убеждавам, че има събития, които по някакъв начин са предопределени - дали от действията ни в този живот, дали преди него, няма значение. Събитието може да е предопределено, но нашата реакция към него е важна - и именно в това се изразява свободният ни избор, а от него зависи и изходът за нас. Има ли начин да узнаем чрез картите за този изход, при условие, че всъщност ние, в настоящия момент, със стремежите и постъпките си го определяме? Тук ми идва на ум една аналогия (не си спомням автора) - че животът прилича на стая, в която човек трябва да премине разстоянието от едната стена до другата. Ако стаята е празна, пътищата теоретично са безкрайно много, макар и между две фиксирани точки. Ако обаче на определени места бъде поставена храна, вода, любим човек, други изкушения, вероятността човек да се отбие през тези места става твърде голяма, а вероятността за възможно отклонение от този път - минимална. Но това не изключва свободата на човека да се отклони, да извърви свой собствен път... ако желае. Моето лично мнение е, че именно в тези моменти, в които имаме най-голяма нужда от отговори, е най-малко вероятно да ги получим чрез картите. Търсенето на информация от картите е опит за застраховане, за получаване на гаранция за това, че ще постъпим правилно, за да избегнем всеки възможен риск да загубим онова, към което сме привързани, което е много важно за нас. Тоест, прибягването до картите означава, че душата е неспокойна и иска да се застрахова - което противоречи на естествения ход на развитието на човека. Излиза, че търсенето на информация от картите не ни помага. Ще се радвам хората, които се занимават с Таро, да споделят своя опит в онези случаи, в които картите не ни дават отговори.

Всичко в този свят си заслужава да живеем, още повече, че животът ни е дар, нямаме права върху него. А двете най-хубави неща на света са душевната хармония и любовта - нито едното от тях не изисква умиране, за да бъде постигнато, напротив.

Още нещо за смисъла на живота: Добре известно е, че човек се учи и усъвършенствува цял живот; но худож­никът, преминал през слоевете от обществени щампи и намерил свой собствен стил (минимал­но условие за творчество), е получил достъп до някаква част от тънкия свят и може да експлоа­тира тази част цял живот. Никой няма да го уп­рекне за това: нали в крайна сметка произведе­нието на изкуството не е занаятчийско изделие, то носи печата на авторската индивидуалност. Но в крайна сметка за него всичко това са щампи, тоест - продукт на една и съща подсъзнателна програма, създадена някога в юношеските годи­ни. В същото време на човек, който не е създал нищо обществено значимо, но мисли и живее не­стандартно, с когото винаги е весело, защото не се повтаря, при когото възприемането не е шаб­лонно, човек, който непрекъснато се променя вътрешно, а около него се създава необичайна атмосфера, и, накрая - човек, край когото оста­налите по неясни причини временно стават по-добри, точно на такъв човек обществото изобщо не гледа като на творец, макар че той е истински творец на еволюцията, за разлика от описания по-горе художник. А. Подводни

Естествена необходимост на хората е стремежът им към информация като компонент на потребността им от разбиране и контролиране на процесите в околната им среда. Съществува тезата, че интелект от по-ниско ниво няма принципната възможност да разбере интелект от по-високо ниво - тоест, човекът никога не би могъл да постигне пълно разбиране за Бог и света, както компютърът не би могъл да разбере човека. Въпреки това човекът притежава стремеж да изучава себе си и околния свят, стреми се да разбере Бог. Всеки човек, бидейки част от Бог, носи в себе си и цялото знание, макар и да получава съзнателен достъп до част от него, каквато му е потребна на даден етап. Човекът обаче винаги се стреми към повече, престъпвайки дори общоприетите граници. Източник на допълнителна информация могат да бъдат други хора, с по-широко съзнание - тези, които наричаме учители, книги, филми, различни практики, гадатели и средства за гадаене, астрологията и т.н. Личният ми опит подсказва, че всички тези "източници" са само средства за предаване на информацията на езика, който е най-достъпен за съответиня човек. През последната година ми се случва съвсем редовно да разбера нещо, което преди това не съм знаела - отговор на въпрос, теория, просто разбиране за нещата, изплуващо в будно състояние, а понякога и като кристално чиста идея, с която се събуждам от сън. И дни, седмици или месеци по-късно да намеря книга, която описва същата концепция, със същите думи. В началото се изумявах, днес си задавам въпроса - от какви източници идва тази информация, доколко тя и истинска и чиста? Доколко ни помага да живеем правилно и доколко кондиционира живота ни. Където има въпрос, рано или късно се появява и отговор. Хората привличат информацията, от която се нуждаят. Между човека и Бог обаче има много енергийно-информационни нива. Учителя го е обяснил много добре: Какъв е критерият за истинност на информацията, която получаваме, при условие, че притежаваме ограничени възможности за проверката й? Усещането за пробуждане на висшето съзнание е също толкова илюзорно, колкото и информацията, с която се сдобиваме. Познавам много хора, които дълбоко вярват, че са пробудени, а са затънали до уши в своите илюзии и което е по-лошото - те си вярват дотолкова, че биха могли да убедят много други хора в идеите си. Тоест, самопреценката, че сме будни и осъзнати, не е критерий за това, че наистина сме такива. И когато човек се окаже заобиколен от хора, всеки с различните си и непоклатими убеждения, изниква въпросът - доколко вярно е това, в което аз самият вярвам? Доколко мога да вярвам на хората, които съм приел за учители, имайки предвид, че тяхото слово достига до мен чрез посредници. Доколко самите учители са черпели своята информация от чисти източници и как ние днес можем да проверим това? Знаем, че най-доброто средство за манипулация е представянето на голямо количество верни данни с умело подбрана манипулативна интерпретация на малко количество неверни данни. Следователно, има ли човекът възможност да провери знанията на учителите си? Самият факт, че човечеството е разделено на по-големи и по-малки групи, всяка от които вярва в своята концепция за света и отрича останалите, е достатъчно убедителен сам по себе си за това, че някъде грешим. За пример - безспорна истина е нуждата ни от въздух, вода, светлина и любов - няма човек на света, който да я отрече. Но колко истина има в останалите неща, в които вярваме? Така например малкото дете приема безпрекословно, че неговите родителите знаят и могат всичко, а рано или късно тази илюзия рухва - в момента, в който детето е в състояние да погледне критично на поведението на родителите си и да забележи несъотвествието между вътрешния и външния им свят, тоест, когато леко надмине тяхното ниво на развитие. Междувременно обаче детето е възприело редица схващания и повеченчески модели от родителите си, които в този момент се подлагат на съмнение заедно с онези, които биха могли да му бъдат от полза. В процеса на преоценка и в хода на собствения си личен опит човек се ориентира за това кое е добро за самия него. В общи линии този алгоритъм може да бъде използван и за оценка на ученията и учителите, но едва когато човек стане способен на това. А в интерес на много общности е човек никога да не стига до това ниво, по обясними причини. Ученията, които ни дават готови рецепти, които ни призовават към подчинение, които ни налагат тезата за страданието като метод за изчистване и т.н. за мен изглеждат противоестествени, защото възпират естествения устрем на човека към развитие. В този смисъл критериите за истинност на информацията би трябвало да удовлетворяват именно тази необходимост на човека - да еволюира. Ще ми бъде интересно да чуя и други мнения по въпроса.

Боби, всеки жив човек стига до момент в живота си, когато се чувства точно като теб и започва да си задава тези въпроси. Животът ти е бил труден и ти имаш основания да търсиш корените на проблемите си в света, във външните обстоятелства. У мен тези въпроси се появиха в момент, в който имах всичко, което един съвременен човек може да желае - относително добро семйство, добро образование, добра работа, здраве, щастлива любовна връзка, относително голяма стабилност. Имах всичко, когато се се появи душевната празнота - и се чудех какво става. Имах всичко, което вярвах, че може да ме направи щастлива, а не бях. Смисълът от всички тези прекрасни неща просто се загуби. В такъв момент на преден план излизат въпросите - кой съм, защо съм тук, защо живея, какъв е смисълът? Трябваха ми 3 години, за да разбера, че аз съм си аз, че съм тук, за да живея, че смисълът на живота е в самия живот - в опита, който извличаме от ситуациите, много от които (изглежда) се предварително решени. Разбрах, че това, което търсим, сме имали винаги, но затрупваме с лъжливи цели, натрапени ни от погрешните схващания на околните, на обществото - търсим себе си, като частици от Бог. Щастливи са онези хора, които умеят да усещат душевните си импулси и да ги следват без да се съмняват дали е възможно, дали е обществено приемливо - онези хора, които умеят да бъдат себе си. Аз вярвам, че всеки човек идва на този свят с всичко, което му е необходимо. Всяко качество, което е проявено в характера ни, не е случайно - то ще намери своето място, ще бъде оценено където и когато трябва. Успяват обаче да намерят щастието само онези хора, които се приемат такива, каквито са, които обичат себе си и света, които умеят да оценяват малките неща. За съжаление, нашето общество не възпитава в това, а точно обратното - повечето хора живеят с мисълта за нещата, които нямат и съответно - са безкрайно нещастни. Разбира се, твоята история е безспорно тъжна, трябва голяма мъдрост и сила на човек, за да може да мине такъв път - което означава, че ти ги имаш. Миналото е минало, не може да го промениш, не можеш да получиш и отговори на всичките си въпроси - поне не тук и сега. Но може да се опиташ да погледнеш от друг ъгъл на нещата. Да си родена, за да опазиш майка си от затвора - едва ли. Приоритет на този свят са винаги децата. Родена си, защото твоята душа е трябвало да се роди. По-вероятно е тази ситуация да е била най-приемливата, за да се опази твоя живот - например възможно е в други условия майка ти да не би пожелала да има дете изобщо. Но това няма значение - тук си, защото трябва да си тук, в това няма съмнение. Че майка ти те е обичала - можеш също да бъдеш сигурна. Понякога хората правят точно обратното на това, което чувстват - защото не си вярват, защото не искат да поемат отговорност за постъпките си, защото се страхуват и т.н. Аз вярвам, че всяка майка знае кое е най-доброто за детето й - тя е направила това, което и могла в онзи момент. Не се съмнявай в любовта й. Що се отнася до брат ти - тази вина е първото нещо, с което трябва да се разделиш. Не е по силата на никой човек да спаси или да предизвика смъртта на друг човек. Понякога правим неща, които сами не разбираме, те са противоестествени за нас, но имат дълбок смисъл - общуването между хората в тези моменти сякаш минава изцяло на подсъзнателно ниво. Ако душата на брат ти е трябвало да си отиде, което явно е било така, щом се е случило, няма нищо по-лесно по този подсъзнателен път да се предизвика промяна в твоето съзнателно усещане за нещата (чувство на умора, липса на съпричастност и т.н.), което да не ти позволи да се опиташ да го спасяваш. Няма как да спасиш душа, която вече си е отишла. Сама казваш, че се чувстваш виновна за всичко, че се притесняваш да общуваш. Ако искаш животът ти да се промени, трябва да се научиш да обичаш себе си. Хората, които много помагат на другите, често го правят, за да бъдат обичани от тях, но ефектът е обратен - другите се възползват, а емоционален ответ няма - това, което чувстваме като използване. Защото ние сме това, което чувстваме. Ако човек се чувства необичан, нехаресван, нежелан, непълноценен, другите усещат и възприемат човека точно така - като непълноценен. И кръгът се затваря, а излизането от там е много трудно, защото човек приема тази ситуация като единствена реалност. Като всеки жив човек и аз съм попадала в тази ситуация, намерих изход в следното: отрязах помощта към всички "приятели" по тази линия (което доведе до подобряване на отношенията ни), а започнах да помагам на хора, които не познавам, без да търся нито ответ, нито благодарност, анонимно. В резултат на това започнаха да ми се случват хубави неща, в живота ми се появиха хубави хора, които в съответиня момент помагаха на мен по начин, по който имах нужда. Да помагаш на другите е прекрасно, важно е обаче да разбереш за себе си защо го правиш и да не чувстваш вина в случаите, когато не го правиш. И най-важното - да осъзнаеш, че си на този свят, защото ти имаш нужда да си тук и светът има нужда от теб точно такава, каквато си. Че семейните неприятности са изградили в теб черти на характера, които ще ти бъдат полезни оттук нататък, но това не те прави по-лош, по-добър или по-различен човек. Всички ние тръгваме от различни позиции, като различни реки, които в крайна сметка се вливат в едно общо море. И макар и минавайки по различен път, рано или късно стигаме до сновното - да се научим да правим това, за което сме дошли на земята - да живеем. А това означава да обичаме себе си и хората, животните, растенията, неживата природа, да творим, да реализираме дарбите, които притежаваме - английски, балет или пиано. Да живеем в хармония със себе си и света, за да можем да ръзгърнем пълния си потенциал. От деца ни възпитават, че трябва да сме най-добрите, най-красивите, най-смелите, най-силните, най-най-най... а всъщност целта на този процес е създаване на унифицирани хора, зависими от определени неща, лесни за контрол... и за щастие води до крайно изтощение и изцеждане на силите в средата на живота, когато човек започва да се пита "Какво става?". Смисълът на живота е да умеем да изживяваме малките моменти - ако можем да се зарадваме на това, че слънцето се е показало в облачен ден, можем да бъдем щастливи винаги. Ако може да ни зарадва само печалбата на 1 000 000 от тотото - очевидно, щастието се отдалечава Смисълът на живота е да живеем в настоящия момент - миналото вече не съществува, бъдещето още не е дошло, но то зависи от това, което направим в единствения момент, който реално същестува - сегашния. И когато човек се научи да се радва на това, което има в момента, тогава се превръща в щастлив човек

Ето един сайт, в който могат да се видят много колоди карти Таро. И още един, представящ големите аркани от доста колоди; и една полезна функция - групиране на големите аркани от различни колоди по номер, например Любовниците.

Иска ли питане, щом е най-добрата в България? Каквото и да решим да учим, какъвто и начин да изберем, все е добре. Успех!