Мишелката

Здравейте, На всичко, който са чели моята тема!!! Благодарна съм Ви, че ме съветвахте и разсъждавахте заедно с мен над този екзистенциален въпрос. Помогнахте ми да преосмисля някой неща и да разбера много други! Сега съм изпаднала в "дупката на средното положение" и се чудя дали някога ще се науча да побеждавам??? Живота се оказа доста негостоприемен към мен...и ме успокоява единствено мисълта, че винаги може да стане по-зле... Понякога ми се иска да изчезна и да отида на място, където няма да мисля за нищо и никой...ще съм сама със себе си и ще съм поне за малко освободена от бремето на ежедневието. Мисля си за планина..някъде в природата...там се чувствам толкова спокойна и ..щастлива...а не съм ходила от години... Чувствам се толкова подтисната...и тъжна... Но ще се оправя...

Не мога да разбера защо толкова много се вглъбявате в ексистенциалните неща...за Бог, за Адам и Ева.....И аз вярвам, и аз се моля, и аз съм Човек! Вие май не ме разбрахте правилно...мен ме мъчи факта, че прекалено много се замислям над нещата от живота, прекалено много се вглеждам във всеки един символ, знак или просто ..късмет! А не искам да е така... Заете ли колко пъти съм си мислела колко са щастливи глупаците-нищо не разбират, нищо не ги интересува, не мислят, не се мъчат...просто си живеят... Но не си мислете, че искам да съм като тях-не. Просто ми липсва ...как да кажа..простотата на живота! Радвам се на малките неща...правят ме щастрлива краткте моменти на удовлетвореност от това, което СЪМ АЗ!, но живея с идеата, че много хубаво не е на хубаво..И защо трябва да се страхувам, че след всеки миг на щастие съм застрашена от ... нещо лошо.... И сега се ядосвам....толкова много ли искам от хората??? Просто ИСКАМ...да Искам да са искренни с мен, да ме уважават, да не ме предават. Визирам човека до себе си - моя приятел. Не е ли вярно, че кой какавото дава това ще получи...Ако беше вярно до сега да съм се превърнала в най-щастливата жена на света. Максималист съм, не отричам, дори се гордея с това! Аз....Аз...Искам...Искам....правите ми забележки за това, че постоянно се утъждествявам с думи като Искам, вярвам и Аз.....Отговорете ми тогава на 1 въпрос: кой човек не вярва, не иска и не Е личност, индивидуалност със свой собствен характер и начин на живот??? И никога не съм се стремяла да вървя по утъпкания път...до колкото мога сама си проправям път..нов...собствен и Мой! Аз просто исках да споделя мнението си за някои по-лични неща...а Вие започнахте да ме анализирате...не може ли просто да ми кажете ИМА ЛИ СМИСЪЛ...ИМА ЛИ СМИСЪЛ ВСИЧКО ТОВА?...ЗАЩО ЖИВЕЕМ И КАКТО ГРЪМКО СЕ ИЗРАЗЯВАМЕ "ЩЕ ОСТАНЕ ЛИ НЕЩО ОТ НАС НА СВЕТА"? ..или просто си живеем мизерния животец и накрая умираме? Край на приказката!

Вижте, на 18 години съм..сега тептрва заппочвам да се изграждам като личност..още се лутам между така да се каже "доброро и злото"... А относно това, което искам-понякога е по-добре да си поставиш по-малки цели, защото е възможно да се осъществят...когато мечтаеш за коли, пари, къщи и т.н. за големи неща..за нещо "глобално"..е тогава ще бъдеш разочарован, освен ако някой твой чичо от незнам си къде ти е завещал няколко милиона... Големите мечти не са свързани само с пари...за мен голяма мечта е)най-голямата дори)...да сретшна Мъжът. Аз съм една отчаяна романтичка, един нестихващ мечтател...от тези, който бързо се отчайвати трудно се задоволяват с нормални неща....

Искам да бъда обичана и някои да ме обича...искам никой никога да не ме наранява, да имам дом семейство, приятели и т.н. Колкото по-високи цели си поставям толкова по-голям е рсика да остана разочарована...И все пак съм щастлива от факта, че имам мъж до себе си, семейство, което ме обича, верни приятели, работа, уча...на практика от какво могада се оплача, нали? Но...не се чувствам доволна от всичко това..иска още..искам да постигна нещо, да се реализирам..и в същото време си мисля за семейството..а кариера и семейство за 2 несъвместими неща.. Ето разбирате ли как се измъчвам за неща, за които само мога да гадая.

За живота Когато човек вярва в някой, нещо или просто зa да се поддаржа жив той намира смисъл във всичко. Аз винаги съм вярвала, винаги съм се надявала и знам, че ще се разочаровам, но не мога без своята капка надежда. Знам, че живота е труден и сложен..знам, че не само аз страдма и мойте проблеми не са най-тежките, но ме боли...боли ме и ми е тежко, а не мога да кажа на никой, защото съм изгубила вярата си в хората, в добротата им, в морала им...И ето как оставам сам сама на този свят..боря се него, опълчвам му се, надхитрям го, но не мога да излея чувствата си, защото не искам да проявя слабост-човешката слабост, присъща за всеки от нас!..и какво печела от това - само натрупваща се омраза, страдание и непреодолима тъга!.. Самотна съм... Искам да бъда щастлива, да бъда обичана, да имам всичко онова, което иска обикновенния човек – дом, деца, семейство, обич, приятели, работа, пари...всичко! А толкова много ли е това „всичко”??? Защо щастието е толкова относително понятие и защо не можем да бъдем щастливи винаги? Защо след всеки хубав момент, който сме преживели ни очаква разочарование?...и за какво всъщност се борим, какво искаме, в какви вярваме? Не се ли получава един съдбовен парадокс – борим се за нещо мимолетно и нетрайно..жертваме се в името на щастоето,а то ... бяга. Тогава какъв е смисълът от всичко това? Какво да направим за да сме удовлетворени от себе си, от живота, който водим, от съществуването си? Обичаме...радваме се ... тъжим...плачем и се смеем, но в крайна сметка няма нищо трайно. Любовта е до време, приятелите, родителите, работата...живота! Остават непреходни, но не и вечни в социалния ни живот..в живота на отделния човек...в моя живот! Искам, да, ИСКАМ да съм щастлива – да обичам и мен да ме обичат, да се радвам и аз да радвам другите, да съм доволна от себе си и да удовлетворявам хората около мен, но....не всичко се получава така както ни се иска. Ако трябва да бъда честна – явно искам прекалено много от хората, имам високи изисквания към тях, а самата аз не мога да ги удовлетворя...явно съм прекалено строга и към себе си, защото не мога да се примиря и задоволя с нещо посредствено, нещо полувинчато. Аз съм максималист, но към другите. Разочаровам се от хората и ги заклеймявам...ами аз – аз разочаровам ли ги? Отричам слабостта си, а тя е толкова явна и непринудена. Искам да съм силна и да не ме боли, но не мога...или просто така трябва. Искам да дам воля на сърцето си, на чувствата, на любовта, но се страхувам. Заслужава ли този човек моята искренност, моята обич, моето отдаване...и в същото време се чудя какво изпускам и има ли смисъл да се крия под черупката си? Не трябва ли да рискувамею, да падна или да спечля, но поне да съм го изпитала...да знам и да помня?! Защо Бог ме е създал такава мислеща натура, толкова вглъбена в живота и неговия смисъл..защо ме е направил толкова уязвима и критична? Как да се преборя с вечните тревоги, с вечните размисли и незатихваща жажда за нещо по – добро? Някой от вас чувствал ли се е така самотен и така нещастен, че да не намира смисъл в нищо и никой? Някой от Вас страдал ли е за нещо, което само подозира, че ще се случи, за нещо, което просто чувства и не може да обясни? Някога искало ли Ви се е да изчезнете като прашинка – малка и незначителна? Просто да се скриете за миг и да чакате цяла вечност момента..момента на щастието... ......ами ако той не дойде или го пропуснем? Знам, че трябва да съм твърда и да не се поддавам на чувствата си, но понякога и аз изпитвам нужда да бъда .... съжалявана. Знам, че звучи доста налудничево, но изпитвам нужда някой да прияви разбиране и съпричастност към мен както винаги аз съм давала, но никога не съм допускала някой да я проявявакъм мен. Защото аз съм „силна” и хората не бива да разбират моята непреодолима мъка. Е, сега вече съм готова да Ви я покажа..да я излея и да й се отдам!