Велина Василева

Ето моя коментар за и по повод приятелството. Обмисляла съм го 20 години...Не очаквам, че всички ще са съгласни, но ако послужи поне на един от нас за размисъл, то той е поставен на място: "Ние не гледаме окото на слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд." Йордан Радичков, „Верблюд” Много красива и вярна алегория...Оглеждайки се в очите на приятелите ( представени като кокошката , кучето, бивола и коня ), човек като в огледало вижда какво прави в своя духовен живот.Чрез анималистичните качества, които приписва на обкръжаващите го хора, той вижда своето собствено вътрешно отражение.Вижда това, което самият той е ; и добрите, и лошите му мисли веднага биват отразени...Т.е. наблюдателят вижда у наблюдавания приятел единствено и само оценката, която самият той заслужава.

Максим, струва ми се ,че ти всъщност искаш да кажеш, че всички приятели идват при теб, за да ти дадат; независимо дали самите те го осъзнават, или не; (дори и т. нар. "използвачи" - много е грубо, не исках да ползвам тази дума; употребих я само за краткост на изложението). Това прочетох аз в твоя пост. Права ли съм? Вили.

Зазоряването не се случва рядко , а точно на времето си... Думите тук трябва да се използват по предназначение, иначе стават неволни недоразумения. Външният изгрев е само символ на нещо свещено... То е радост! Неописуема радост!

valentinus, Другият, това си ти ! На по-висше ниво!...Впрочем, ти знаеш това... просто исках да помогна...

Всички приятели, без изключение, ни обичат ... Проблемът е, че не го съзнават ... Търпение...

"Хората тънат в огромна илюзия за това, че се променят. Не, те не се променят. Остават си такива, каквато е същността им. Това, което те наричат промяна, всъщност е движение. Само минаване през нещо във времето и пространството". Много мъдро и абсолютно вярно, що се отнася до идеята по принцип. Само че тук има една уловка... "Хората, които тънат в илюзия" няма как да се хванат сами за косите, като барон фон Мюнхаузен, и да се измъкнат от илюзията, нали? Те се нуждаят от методика, от modus faciendi... В рамките на този практичен начин на постъпване, "движението", за което говориш, приема друга форма, с работно определение "промяна". (Тук изобщо няма пряка връзка и не означава, че очакваме калинката да се промени в костенурка, или сливата в праскова; с тях се занимават Дарвин, Мичурин и др. ...) Обаче, целта на духовните учения, които са "слизали" на Земята през различните епохи, е именно това, което става, когато невежият човек (не казвам лошия ) се просветли и напр. от грабител и насилник се превърне в състрадателен и любящ...Това ( което се случва с този човек), умът, който интерпретирайки - е- свикнал - да - лепи - етикети, нарича "промяна"... Няма лошо...Сега - друг е въпросът, дали и доколко считаме духовните учения за ефикасни. Това е строго личен въпрос и всеки е прав да отговори, както може...

"Ние не гледаме окото на слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд."Йордан Радичков Много красива и вярна алегория...Гениално... Оглеждайки се в очите на приятелите ( представени като кокошката, кучето, бивола и коня ), човек като в огледало вижда какво прави в своя духовен живот.Чрез анималистичните качества, които приписва на обкръжаващите го хора, той вижда своето собствено вътрешно отражение.Вижда това, което самият той е ; и добрите, и лошите му мисли веднага биват отразени...Т.е. наблюдателят вижда у наблюдавания единствено и само оценката, която самият той заслужава.

Благодаря, че го сподели, братко! И аз преживях това ...Всичко е точно така, както си го описал... Ако отново се включвам по тази тема, то е да кажа само, че изключителната интензивност на страданието при отчаянието, идва от неразбиране и неприемане... Изходът е да приемеш, преди да си го разбрал...Тогава се отказваш от гордостта , респ. високоумието си , като се смиряваш и изхвърляш човешките си мъдрувания ( които са глупост пред Бога)... Разбираш, че още нищо не си разбрал... Защото само тогава ти се дава ново разбиране от Утешителя...

Когато си в това състояние - на безумна гордост - никога не го съзнаваш ... Разбираш години след това, че това е било истинската причина /за отчаянието, доминирано от чувството за отделеност и инспирирано от егото (в смисъл на"плътта", "змията", "дяволът", ако щете)/. Смирението обръща ситуацията на 180 градуса. Исус ни дава пример за това, какво точно е смирението... Филипяни 2:7,8:" ... но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст"... Тук има една ключова дума и за мен, тази дума е послушен. Исус слушаше гласа на Отца, Който говореше в Него /и чрез Него/... Това не е алегория (иносказание), както би си помислил някой, който не е още на Пътя...

!!! Уважавам нестандартните хора; в тях Господ е вложил нещо особено и неслучайно; много им дава, но после много изисква от тях - трябва на практика, в живота, да проверят на гърба си това, което декларират...Ако selsal успее да си изясни за себе си, като формулира тезата си с няколко реда, ще знае после темата на изпита, на който ще се явява пред Небето...Що се отнася до моята персона - исках само едно много малко уточнение - няколко реда - от selsal, само есенцията на нещата (ако може да го направи), за да мога да схвана за какво по-точно говори, защото тук, само българският език не ми е достатъчен - има високи науки - а аз, също както Мечо Пух, съм Мече с "Много Малко Ум"... Когато обяснявам нещо простичко на някого, самата аз го разбирам по-добре и ми е от голяма полза после, в живота...Всъщност, точно затова се включих тук...Във въпроса "Защо не приемаш...", акцентът пада върху въпроса защо , което значи : Моля,направи малък разбор, кое не приемаш, за да мога и аз "да вдяна"; кое е неприемливо в това определение и защо, според теб, се налага вече да се откажем от него; защото то, общовалидното определение, също не е случайно и има право на живот, както и впрочем твоя възглед за агресията, който...уф... Иначе, целта на форума е общуване, а не налагане на мнения и това е по презумпция, ако ме разбираш, Нели Т.( Когато подчертаеш нещо с червено, ти първо го изваждаш от контекста и второ - позволяваш си да променяш вложения смисъл, което аз не приемам за целесъобразно... Това говори единствено и само за личната ти трактовка на въпроса и е твой проблем засега)... Тук е по-скоро училище, не е ринг... Всъщност, въпросът ми е благ и насочен към общата полза от общуването...Молбата ми остава в сила, selsal ! Администраторска бележка: Темата е временно затворена. Моля участниците да си изяснят понятията и личните отношения на ЛС. Форумът е място за споделяне и то по темата, а не за дълги и безмислени спорове.

„Агресията е понятие в психологията и психопатологията, с което се означава регистър от поведения, насочен към нанасяне на вреда на другия или на себе си. Агресията може да бъде физическа ментална или вербална. Поведение, което неволно причинява вреда или болка не е агресия. Агресията не е настоятелност и отстояване на своите права и лично пространство.” Това определение е използвала Донка вчера , в 20:31. Кратко, точно и най–важното – става ясно кое е агресия и кое не е. По- нататък, тя казва така:” От цитираното става ясно, че агресивността не можа да присъства като елемент на добротата и компромисността ( в нейния положителен смисъл). По-скоро обратното - там където има агресивност, отсъства добротата, миролюбието и благосклонността.” Също – пределно ясно става, за какво иде реч: С други думи, това, което се нарича „агресия”, - трябва да се избягва от човек, тръгнал по Пътя. В изложението си от вчера, в 23:16 , selsal казва така: „Агресията е последователното съзнание за собствените слабости, а и за слабостите изобщо (в отделните хора и в обществата).” Съзнание за слабостите? Това ли е агресията? Някой практик ще каже тогава, че това, агресията, е много хубаво нещо... Ще бъде прав, ако приеме определението на selsal за вярно. И като вземе такава постановка за база, и като тръгне „да изкоренява слабостите”, съгласно собствената си мяра, понеже чрез агресията си има „последователно(?) съзнание” за тях... Сещате ли се; много инфарктно ще бъде, ако се окажеш на пътя на такъв човек... Какво да правим? Моля, selsal, ако обичаш прецизирай мнението си, като акцентираш само на определението за агресия . Като махнем всичко останало, за което си писал около агресията, какво остава в центъра? И защо не приемаш определението , посочено от Донка, което е общовалидно?

Здравейте всички! Темата за компромисите и добротата ни вълнува особено и това е обяснимо, тъй като – в крайна сметка това е ежедневието ни... Безспорно, тъй като във Вселената всичко е свързано с всичко, то и агресията има връзка с добротата. Учителят казва, че еволюционният процес е насилствен, т. е. Природата си служи с насилие, когато твори, респ. когато извайва характерите ни. Тя мъдро употребява агресията за добро, учи ни... И това е така, защото Тя е Фактор... Не така стои въпросът с малкия човек, с егото. То не е никакъв фактор... В момента, в който егото усети каквато и да е атака върху себе си, ако е патило достатъчно, то си казва: „А, не съм забелязало, но щом Природата използва тоягата си върху мене, значи нещо не разбирам, някъде и някога нещичко съм сгазило лука, може би...Я да видим, какво иска да ми каже сега Природата с този пердах...” Смирява се и почва да мисли...Прави разбор и открива това нещичко, защото знае, че живее в следствията на нещата и Природата е права, като го докача чрез действията, да речем, на някой си Иванчо, или на някоя си Марийка (които хабер нямат, че са само оръдия в ръцете на Природата и в тази връзка е неуместно да ги наричаме „лоши”; можем да кажем, напр., че са „невежи”, защото наистина не знаят какво вършат)... Разбира се, това е въпрос за малко по - напреднало его, което се е изтощило достатъчно в битките, уморено е и вече има едно на ум, на път е да вдигне бялото знаме... И като се предаде напълно, вече край – изобщо не забелязва, не усеща ни шамари, ни бой... Обаче якото его, от позицията на яката си сила, убедено, че е нормално и е в реда на нещата - то да е фактор в битието и най вече от страха да не страда, казва: „ На тия, лошите, които са некултурни, които не знаят как да се държат възпитано и които са тотални егоисти, ще им дам добър урок...Да, те са тотални егоисти, но аз , понеже съм позитивен и учен човек и за тяхно добро, ще им покажа правия път на тези грешници, ще обърна другия край и те ще разберат кого искат да вкарат в ролята на „жертва”, с кого си имат работа! (т. е. достатъчно уважавам себе си, за да позволя на Сульо и Пульо да ме правят на пет стотинки, но ще го направя строго елегантно и от научна гледна точка; то аз и бездруго, по природа съм добър човек, алтруист съм и няма да търся своята полза, а ще се постарая да ги променя, ще ги упътя и то само и единствено за тяхно добро!)”... И стана тя... И по нататък, в приказката се казва ето така: След като малкото его обърна другия край, Иванчо или там - Марийка, първо си намериха майстора, и второ - може би даже се и „пооправиха” малко ..., де да знам... Сега! ... Малкото его , „за тяхно добро” употреби „позитивната” си (хм...) агресия върху тях, абсолютно безкористно и за тяхно добро... Но като гледаше настрани и като не схвана урока, който самото то, егото, трябваше да приеме, вземайки повод от играта на „ добро/зло”и поради заслепението си ..., си навлече негативна карма; добра причина за следващото бъхтене, от страна на истинския Фактор. Май се въвлече в изкушение..., забрави, че живее в света на илюзиите... Лукавият се смее... Ако пък някой сред нас е толкова теоретик, че държи да вкара и научен подход в ежедневието си (в прибавка към духовния), може да погледне на адрес: http://www.psihologia.net/forum/viewtopic.php?t=2956 различни Теории за агресивността. Едва ли така е по-лесно за преглъщане , не знам... Лично аз съм цялата в синини от боя, който ядох досега заради малкото его, което е невероятно изобретателно във виталността си и бих предпочела вече да се смиря, вместо да високоумствам...То и в Писанието е казано така, но кой ти хваща вяра, ей така, как да разбереш, че този стих се отнася точно за теб...Години минават... И ето поуката накрая, в приказката за малкото его, както е нормално при всяка приказка: Да, точно за теб е, стихът в Римляни 11:20 : „...Не високоумствай, но бой се”, уважаемо малко его, не си ти факторът, не за тебе е определено да ползваш безнаказано агресията ( щом предпочиташ да я вкараш в инструментариума си)... Не че тя по принцип е нещо лошо, напротив...Но, нейсе...А за Иванчо и Марийка – има кой тях да ги вкарва в пътя; като заиграе тоягата, неизбежно е... Обаче, докато го схванеш, докато си подредиш пъзелчето, наистина голямо бъхтене пада по учената ти глава...Поздрави на всички, Вили.

Ава, наистина схващането за компромиса е двояко: 1) като спогодба с взаимни отстъпки, средно положение; 2) като постъпка, с която вътрешно не си съгласен, но я правиш с цел облаги, или от немай къде. Само разглеждан в първото му качество - като негласна спогодба между осъзнато равноправни същества, търсещи хармонично партньорство, компромисът има касателство с добротата и само тук той е на място.Това значи, при поредния си житейски избор, всеки един от партньорите да изхожда не от своята, а от гледната точка на другия; да се съобрази с другия...Така, за теб - това е компромис, по отношение на твоята позиция, но той е разумен, направен е в името на любовта и хармонията, защото зачита правото и на другия до тебе. Да не забравяме, че човек от човека се различава единствено по нивото си на осъзнатост ( разглеждайки въпроса от духовна гледна точка) и по-високото ниво винаги доброволно служи на по-ниското, без да използва външна сила.(Външната сила не е непременно юмручна, напр. грубият тон или подигравателното отношение също е употреба на външна сила). Различните нива на осъзнатост имат равни права. (Тук и някои от родителите, може би, има над какво да се замислят)... За употребата на компромиса във второто му качество - виж примера, описан от Моника 13 вчера, в 14:46. Поздрави, Вили.

Здравейте всички, Когато днес засегнах проблема за добротата, то беше само в аспект прошка; как прощаваме - лесно ли, бързо ли идва прошката и въобще идва ли? Това е много важно, с оглед собственото ни психично здраве (респ. запазване на душевния мир)...Чувствителните хора имат голям проблем с това и точно на тях "се дава" подобно преживяване. В този смисъл беше и хипотетичната служебна ситуация, която описах.Някой може би ще каже,че тук въобще няма какво да се прощава и да бъде най-близо до истината. Какво мислите вие, които сте преминали през този житейски урок? Урокът за прошката на добрия човек... P.S. Цитат:" Примерно, при отглеждането и възпитанието на едно дете в много отношения трябва да се отнасяш безкомпромисно. Тогава си и добър родител." LG_, Мисля, че такова отношение към детето е опасно и в някои случаи води до бране на горчиви плодове на по-късен етап...Но кой знае - родителското сърце - най-добре...

За да не се налага да прощавам на хората е по-добре да не допускам някой да нарушава вътрешният ми мир... Теоретично тезата е брилянтна...Но сподели с нас как го постигаш на практика, т. е. как запазваш вътрешния си мир и успяваш ли винаги? Защото това е целта ни - постигане на такава вътрешна нагласа, че нищо да не е в състояние да ни отклони от вътрешната стабилност... Напр., ако си представиш ,че с години си работила за безупречна репутация, да речем, в службата и изведнъж се получава клеветническо оплакване от недоволен клиент, спрямо който си постъпила абсолютно коректно и според правилата, но понеже не е получил своето (на което няма право по обективни причини), той търси отмъщение...На всичкото отгоре и началникът решава (по свои си съображения), да го прочете (за назидание на всички), пред всички колеги, без да взема отношение; просто ей така...Много от колегите смятат , че "всяка крушка си има опашка...", те не са в течение на служебната ти безукорност и имиджът ти главоломно пада...Ти вътрешно агонизираш...,или ...,може би...Ако имаш рецепта - моля, сподели я... Лесно ли се прощава на недоволния клиент, на началника, на лековерните колеги, когато формално, правото е на твоя страна?

Здравей, selsal, приятно съм впечатлена от идеята ти за добротата и я подкрепям, с някои уговорки. Напр., мисля ,че агресията, т. е. насилието (същото ли е ?), не е съставна част от добротата. Любовта, респ. добротата, е антипод на агресията... Обаче, съвсем нормално е, в дадена житейска ситуация да постигнеш уговорка; това е твоят избор, който ти се полага по право и не там е акцентът. По-скоро, въпросът е, когато "се разиграва" дадената ситуация, да избягваш да избираш негативните "роли" - както тази на "жертвата", така и тази на "насилника", защото те са нисковибрационни. Ако можеш, избери "ролята" на "наблюдателя" - тя е високовибрационна и е винаги печеливша, в сравнение с двете негативни - "жертва", или "насилник". Така, по презумпция, поставяш себе си далеч от страданието...Знаем, че "постановките", в които участваме, са духовни. При тях, позитивната промяна във вътрешната нагласа към проблема, го решава благоприятно и на физическия план. Така завършва дългия процес на научаването на всеки кармичен урок. С поздрав - Вили.

Точно така е, съгласна съм... Личността изиграва своята роля и "се разтваря" в душата, "изгубва се" в нея...И това се случва приживе; преди физическото напускане на материалното тяло, личността "умира", а индивидуалността - душата - "оживява"...

Всичко, което се случва в живота ни е целесъобразно, дори и тогава, когато на пръв поглед изглежда неразумно...Душите ни са в „ръцете на Бога” и Той зорко следи Пътя на всяка една от тях. Всяка Душа на земята е израз на Божественото Съзнание, в определено време и пространство...Личността, т. е. земната проекция на Душата, може „да греши”, но тази „грешка” има дълбок и разумен смисъл, с оглед урока, който носи и който неминуемо служи точно за „изцелението” на Душата. Няма научени уроци, без допуснати „грешки”... Много често урокът е твърде болезнен за личноста и близките й...Но добре е, ако можем, да се въздържаме да съдим... Евангелието казва така за страничния наблюдател: „За чистия, всичко е чисто...” и на друго място: „Всичко е позволено, но не всичко е полезно”. Ние не знаем, през какви кармични уроци трябва да преминат тези Души, които са замесени в драмата и какви взаимоотношения трябва да разрешат помежду си...Във всеки случай – изход има – съвсем сигурно е , че ако заинтересованата личност съумее да промени вътрешната си нагласа към болезнения проблем, изхождайки от по-високи морални критерии, то не след дълго и външната ситуация ще се промени позитивно...

В тази НБ, под формата на красива приказка, но както винаги многопластово, така че всеки да намери нещо за себе си, Учителят ни потапя в същностните моменти на човешкото битие. Изучаването на чужд език е само повод да се обърне внимание върху изучаването на езика на езиците – този на Природата. Предлагам ви моя прочит: „ По какво се отличава един човек от друг? По своята разумност... Какво виждаме в света? Че от дълги векове и досега хората още нямат ясна представа за себе си. Те сега едва се учат как да живеят. Рибите не знаеха как да живеят и вследствие на това, че животът им в морето стана непоносим, една част от тях, по-напредналите, изхвръкнаха от водата и станаха птици. Големите страдания ги накараха да си направят пера и да станат птици. Птиците пък, от големите преследвания и страдания и гонения във въздуха, принудиха се да станат коне, да бягат и така да се спасяват от неприятелите си. И конете, като се ритаха, като страдаха, станаха най-после хора... Казват учените, че всичко става по еволюционен път. Еволюцията върви по насилствен път. За да еволюира човек, трябва да се употреби голямо насилие. Насилието е творчески акт в природата. Природата твори по този начин... Ние отчасти имаме детински възгледи и това, което не е съгласно с нашите възгледи, ни съблазнява. Някога ние се възмущаваме и намираме, че природата не е справедлива... Тя си прави ред опити. Тя е направила слона голям, но ако този голям слон се яви пред онези предпотопни животни, той ще изглежда като малко бебенце. Но ако едно от предпотопните животни се яви сега на Земята, в 3–4 месеца надали биха му стигнали горите в една държава. То скоро би я опропастило... От опитите, които природата е правила, тя е видяла, че силата и величието на човека не седи в грамадната форма. Тя е разумна, добре обмисля нещата. Тя е направила рибите и след това казва: „С рибите светът не може да се оправи.“ После е създала птиците, но и за тях е казала същото. След птиците е създала коня, млекопитаещите, но и за тях е казала същото. Най-после е създала и човека. И за човека е казала: „И с него няма да се свърши работата.“... Сега природата се е заела със създаването на нещо ново. Новото за рибите са птиците; новото за птиците е конят; новото за коня е човекът. Какво е новото за човека? Това вие ще го намерите. То е нещо неизвестно... След като е мислил дълго време, най-после Господ създаде света заради любовта. Човек трябва да люби... Следователно, за да живее, човек трябва да изучава законите на Божията любов... Човек трябва да се научи да мисли. В човешкия мозък има цели области, които са празни, не са разработени. Те са като пустини. Защо са пусти тия места? – Вода няма в тях. Водата е потънала дълбоко някъде, на около 2–3000 метра дълбочина. Защо е станало това, и то си има своите причини... Казвам: Съвременните хора имат по една такава Сахара в своя мозък... На човека са дадени главно две области от мозъка да развие. Той трябва да завлада тия две области от мозъка си. Тези области са моралната и умствената. Тях трябва той да развие. За да ги развие правилно, той трябва да разбира законите на природата... Ако разбираш законите на природата и черпиш от нея, тя може да те гарантира, да ти даде голям кредит. Тя винаги е внимателна към всички онези, които разбират законите ѝ и които ги изучават. Тя е открила своите тайни на тях... Страданието е признак на незачитане на Божиите закони в себе си. А това незачитане спъва човека в неговото развитие... Обезверяването показва, че ти нямаш ясна представа за величието в природата. Ти никога не си срещал същество по-деликатно, по-внимателно, по-разумно от природата. Ако човек разбираше природата, той лесно би се справил със своите страдания. И тогава, когато не я разбират, щом види, че страданията на човека станат непоносими, тя веднага се намесва. Човек тогава изгубва съзнанието си, не чувствува вече своите страдания. Природата го изважда от физическата област на страданията и го поставя в област, дето нищо не чувствува. Като минат страданията, тя пак го поставя при същите условия. Като лекува хората, природата ги приспива. Приспиването на човека, изгубването на съзнанието е метод, чрез който природата поставя човека при условие да си почине от страданията... Ако човек не може да произведе в себе си умствени, духовни енергии, това показва, че съответните органи в него не са събудени. Човек трябва да работи върху себе си, да дойде до положение да отделя фина енергия, с която да извърши някаква по-висока работа... За пример, дойде ли до любовта, знае се, че любовта има 3 полюса, свързани с 3 различни центъра: любов към Бога, който център се намира в горната част на главата; любов към ближния, който център се намира в средата на главата; и най-после, любов към себе си, чийто център се намира в малкия мозък. Последната любов е най-груба, поради енергиите, които се развиват у човека. Днес хората живеят специфично с тази любов, вследствие на което мислят само за себе си... Най-важна любов е любовта към Бога. Този център е от най-голямо значение у човека. И ако българите са страдали досега толкова много, това се дължи на факта, че у тях ...този център на любов към Бога е слабо развит. У славяните, обаче, този център – любов към Бога – е най силно развит. Затова именно на тях е дадено толкова много земя. Защото те обичат Бога. Няма народ, на който Бог да е дал толкова много земя, както на славяните. Докато славяните обичат Бога, всичко ще имат. Щом изгубят любовта си към Бога, всичко ще изгубят. На какво се дължи силата на човека? Силата на човека се дължи именно на ... любовта му към Бога... любовта не е празна работа. При това, когато в дома ви влезе човек, който има любов към Бога, от този момент в дома ви протича Божието благословение. Щом дойде в дома ви човек, който има любов към Бога, всичко протича – вие ставате по-здрави, по-интелигентни. Дето Божественото минава, всичко се развива, а дето Божественото отсъствува, там всичко се губи... каквото и да прави човек, той не може да се скрие от мислите си. Неговите мисли се четат. Нашите мисли не са създадени от сега. Те са образувани от хиляди години насам. Каквото човек мисли, не се губи. То се напечатва върху нашата глава, главно в нашия мозък. Когато някой не обича някого, образът на този човек се напечатва на очите му. Мозъкът е като фотографията, всичко се снема върху него. И човека, когото обичате, също се отпечатва неговият образ в очите [ви]... Ако образът на любимия ви човек се изгуби от очите ви, или вие преставате да го обичате, или той престава да ви обича... Говорите за Словото Божие, но какво сте разбрали от Него? Всичко зависи от степента на развитието... Щастието е вложено у човека, но той не знае как да го намери. Разумността е у нас, в челото ни, но не знаем как да я използуваме; смелостта е у нас, но не знаем как да я изразим. Всички дарби са у човека, но той не знае как да ги развива... Щом аз имам чувството на любов развито в себе си, с него аз мога да проверя любовта и на другите хора. Ако имам милосърдие, ако имам смелост и ако мога да мисля, по този начин аз ще мога да проверя милосърдието, смелостта и на другите хора... в това положение вие играете роля на риби, на птици, на коне и на съвременните хора. Аз нямам нищо против това, но ако рибите можаха да разрешат въпросите, нямаше защо да се създават птици. Но и птиците не ги разрешиха, и млекопитаещите не ги разрешиха, нито хората са ги разрешили. В Писанието е казано, че трябва да се създаде един нов човек... и в него да няма никакво съмнение... да не се яви никаква отрицателна мисъл. ... трябва да се научиш сам да говориш и то да бъде за всички разбрано. Трудно нещо е езикът... Казвам: Има един начин за изучаване на езиците. Това е да се учат езиците с любов. Аз мога да изуча един език за един месец, за два, за три, за четири или за повече месеца, а мога да го изуча за една година или за повече – от любовта ми зависи това... За да изучите един език, вие първо трябва да обичате самия народ, в който се говори този език...Ако искаш да научиш езика на природата, ще се влюбиш в природата. Само така можеш да научиш нейния език... Казвате: „Какво ще се види в природата?“ Вие още не сте видели онази красота, онова величие, което тя е скрила от човешките очи... Като влезеш в природата, ти като че се намираш в приказките от „Хиляда и една нощ“. Никой няма да ви вярва на това, което виждате... Ако сте разсилен (разсилен – прислужник в учреждение, разносвач) в природата, има смисъл. Там разсилният трябва да е свършил 6 факултета. Той разполага със знания. Ако отидете при главата на природата да я питате за нещо, тя ще ви каже: „Идете при разсилния, той е много добре запознат с тази работа, ще ви ориентира по всичко.“ Вие ще отидете при разсилния и той ще ви разправи всичко онова, което искате да знаете... Разсилният, това са вашите крака...(Заб. – краката са символ на човешките добродетели). Разсилният ви трябва да бъде здрав... Зависи как ще схванете това. Но ако човек има правилни отношения към Бога, и Бог ще има правилни отношения към него. Ако неговите отношения към Бога не са правилни, и Бог няма да има правилни отношения към човека. Ние сами предизвикваме Бога да има към нас такива отношения, каквито и ние имаме към Него... „Ама, аз нямам ум.“ Защото го търсиш вън от тялото си. Твоят ум може да се прояви само чрез мозъка на твоето тяло. Ако си умен човек, ти трябва да вземеш всички грижи за мозъка си, да не го смущаваш, но да вярваш в него. Какво трябва да правиш? Не можеш да мислиш – ще се помолиш да отиде малко кръв към мозъка ти и ще започнеш да мислиш. Ако не можеш да мислиш, ако не можеш да учиш, ако не можеш да вярваш, ако си безсилен, помоли се да отиде малко кръв към тия специални центрове на мозъка ти и ще започнеш да се проявяваш.. Но мозъкът трябва да се пази в нормално състояние. Съвременните хора са мозъчно изтощени. Защо? Те се тревожат за нищо и за никакво... Всички проекти, които хората отправят към Бога, ще отидат в архивите на забравата... хората искат от Бога неща, които не са на мястото си. Те искат да заставят Бога да направи неща, които не се отнасят до Него... И тъй, вие трябва да изучавате себе си. Знайте, че всички възможности зависят от вашето тяло. От вашия мозък се определя стойността на вашия ум. От вашата симпатична нервна система се определя стойността на вашето сърце. А от функциите на цялото ви тяло се определя стойността на вашата воля... Ако можете да направите една промяна във вашия мозък с една десета от милиметъра, това е едно голямо постижение... Вярата в Бога е творческа сила. Тя трябва да събуди човешкия ум, човешкото сърце и да даде подтик на човешката душа. Този век изисква хора на работата, не да бягат от живота, но да работят. По този начин животът може да се изправи, да се премахнат мъчнотиите. Тази е задачата на цялото човечество. Иначе как ще се създадат условия за новия живот? Как ще се внесе новият порядък на живота?... Любовта към Бога се познава във време на мъчнотия. Вярата, надеждата се познават във време на мъчнотия. Та, онова, което ви е нужно, е да напуснете вашите стари методи ... Някой казва, че Господ го е наказал. Аз бих желал Господ да ме накаже, защото това е едно благословение за мене. „Когото Господ обича, него наказва.“ Та, когато страдате, не съжалявайте, макар че в страданието има една негативна любов. Не е за препоръчване страданието. Радостта е позитивната любов, а страданието – негативната. Страданието е майката, а радостта – бащата. Като се съединят, ще видите, че ще се роди нещо... Само по себе си страданието не е страдание... Турете същественото в ума си. И тогава ще бъдете в положението на онова малко бедно дете, което писало писмо на Бога. Това малко дете останало без майка и без баща и като нямало нищо, решило да напише едно писмо до Господа. То написало писмото, изказало своите нужди и го адресирало: „До Господа Исуса Христа в онзи свят.“ Пуснало писмото в пощата и се върнало в дома си, да чака отговор от Бога. Като получили това писмо на пощата, чиновниците се събрали да го прочетат заедно. Като видели тази чиста детска вяра, те решили да му помогнат. Наистина, като събрали една голяма сума, могли да задоволят всичките му нужди. Значи то получило отговор на своето писмо до Господа. Вяра има в това дете. То не разбира порядъка на нещата, но вярва, че Господ ще му отговори. И наистина, Господ му отговорил чрез чиновниците в пощата. Нека станем и ние като малките деца. Нека имаме тяхната вяра. Като не разбираш някой въпрос, пиши едно писмо до невидимия свят, да ти отговорят. Съвременните хора се срамуват да се молят. Да се молиш, това значи да учиш езика на природата. Това е единственият най-добър начин за изучаване езика на природата. Не е въпрос да седнеш на колене и да се смиряваш, но така трябва да се молиш, че да научиш нещо. Ще пращаш писмата си до Господа, ще кореспондираш, докато научиш техния език. Ние сме закъснели в духовното. Човек, който се обезверява в Божественото, за него ще дойде дървото, той ще мине през големи страдания и изпитания. Та казвам: Размишлявайте всеки ден по 10 минути, да станете по-милостиви, да имате повече любов към Бога, повече любов към ближните си, да обичате повече бедните, децата, растенията, животните, да обикнете въздуха, светлината, водата – цялата природа. Обикнете всичко в природата. Прекарайте всичко през ума си за 10 минути и се свържете с живата, разумна природа... Всяка книга е важна дотолкова, доколкото ние можем да възприемем същественото от нея. Най-малкото съмнение е един червей, който изяжда човешкото сърце. Каквото четете, мислете върху него. Във всяка книга има нещо вярно... Спирайте се върху вярното и дръжте в ума си идеята, че другите хора не стоят по-ниско от вас. Хората нито са по-низко от тебе, нито са по-високо от тебе. Като видите едно животно, и за него не мислете, че седи по-долу от вас. И то е на своето място. Щом Господ се е занимавал и се занимава с тия животни, вие не питайте защо ги е създал. Всяко растение, всяко животно – всичко, което Бог е създал, е на мястото си. Мод. забележка: Моля да се съобразявате с Правила за участие във форумите: "Темите и мненията не трябва да бъдат много големи по обем. В случай, че искате да публикувате тема или мнение с размер по-голям от 3 принтирани страници, моля изпратете ЛС (лично съобщение) с информацията, която искате да публикувате до някои от администраторите, за да получите разрешение."

На същото място: „Бог е Виделина. Бог е Светлина. Ако човек мисли, че Бог е като виделината, като светлината, той ще придобие много по-ясно понятие, отколкото философските трактати му дават... ние живеем в Бога. Ние живеем в светлината, тя ни обгръща отвсякъде. Тогава, когато ние се намерим в едно тежко състояние, значи намалила се е нашата светлина. Щом се намалява нашата светлина, на нас ни става тежко... Досега ние проявяваме един свят на безлюбие. Осем хиляди години ние живеем без любов. Осем хиляди години ние живеем без правда. Осем хиляди години ние живеем без милосърдие. Милосърдието тук-там се проявява. Майката, някой път като носи детето, плаче и тя казва: „Дотегна ми.“ Майката, и тя изгубва търпение. Майката минава за много милостива, но по някой път съвременните майки оставят слугините да гледат техните деца, а те ходят по концерти, забавления, по журфикси и т.н. Сега аз не искам да хвърлям никакъв упрек. Според мен вашите наследени черти зависят от едно неразбиране. Не може да бъде човек щастлив вън от светлината... Казвам: В светлината седи една от великите тайни в живота... когато ние говорим за светлината, тази светлина трябва да влезе и да започне да работи във вас... ние можем да бъдем полезни един на друг дотолкоз, доколкото можем да отразим Божествената виделина и Божествената светлина в другите хора... Ние искаме едно подобрение... Бог е Любов, но любовта е нещо неразбрано... Любовта, за да се разбере, от Любовта трябва да излезе животът. Но и животът, за да се разбира, и той е непонятен за нас, и той е несносен... И когато животът започва да изпуска тази светлина навън, тогава нашият живот става щастлив, или другояче казано: в нас трябва да се пробуди съзнанието... Любовта по какво вече се отличава? Любовта е една сила, която разрешава всичките противоречия. Светлината носи със себе си всичките блага, а пък Любовта е, която разпределя, тя дава всичко от себе си. Зад Любовта е Божественият Дух. Онова, Което урежда всичките неща в света, то е Божественият Дух. От Него произтича светлината. Светлината е, която е достъпна заради вас... Бог е светлина. Ако ти не вярваш в Бога, ти имаш особено, извратено понятие за Бога. Бог не е това, което хората мислят за Него, нито е онова, което ония определения дават. Онова, което дава радост, онова, което дава здраве, онова, което дава светлина, онова, което дава топлина, онова което дава изобилие и всичките блага, във всичко туй е Бог, Който всеки ден се проявява. Хлябът, който ядете, той е събрана светлина в едно място. Плодовете, които ядете, то е светлина, събрана в едно място. Водата, която пиете, то е светлина, събрана на едно място. Въздухът, който дишате, то е светлина, а самата светлина носи за себе си живота. Той е в светлината.. Щом възприемете светлината, вие ще възприемете живота. А щом животът във вас влезе, тогава ще влезе любовта. Щом познаем любовта, тази светлина ще започне да действува в нас. Ако любовта влезе, въпросът във вас е разрешен. Най-първо трябва да дойде светлината. Щом дойде любовта, всички хора щом вие обикнете, всеки, който ви обича, ще иска да ви направи услуга. Ще бъдете ли вие тогава товар? Причината, че страдаме е, че не ни обичат хората. Не ни обичат, понеже нямаме светлина. Ако ние можем да дадем светлина на хората, ще се даде подтик на хората, за да ни обикнат... Ако приложим тази светлина, тогаз животът ще се подобри... Човек не трябва да се спира само с едно добро на деня. Той всеки ден трябва да използува всичките условия да прави по някое добро незабелязано. Вие можете да минете покрай някое дете и да му кажете сладка дума, вие може да минете покрай някое дете и да му дадете студена вода. Каквото малко добро и да направиш в света, то е, което помага за подигането на света... нашето око трябва да се приспособи на светлината постепенно. Един болен човек винаги се приспособява. Онзи слепият човек, на когото Христос отвори очите, казва му: „Как виждаш?“ – „Виждам ги като дървета.“ След туй започна да вижда, че се движат и най-после дойде до онова нормалното състояние да вижда хората. Дотогава, докато вие хората ги виждате като дървета, вие гледате хората, но не можете да ги обичате. Казвате: „Какво ще обичам?“ Дотогава, докато не можеш да видиш в другия човек нещо за обич, малко светлина имаш. Докато онзи, който те гледа, не може да види, и той малко светлина има. Щом дойде светлината, ще видя, че в този човек има нещо, което може да обичам... Казвам: Повече светлина. Някой път хората казват: „Повече любов, не - повече светлина.“.. Всичко, каквото имате, вие го дължите на светлината. Всичко за в бъдеще, което ще дойде, и него го дължите на светлината.. Казвам: Спирайте се върху тази светлина. Когато сте в най-мъчните състояния на духа си, мислете за светлината. Бог е виделина. Мислете за тази виделина, докато тя ви озари... Животът ви ще се оправи и ще ви дойде една нова радост, едно ново веселие, една нова сила, един нов стремеж, който досега не сте имали.”

lВсички въплътени човешки същества на Земята са дошли да научат поредните си уроци в земната лаборатория - опитното поле на живота. Въпросът е, доколко този факт е осъзнат у всеки един; когато е неосъзнат - процесът на учене е забавен и често дори болезнен. Обаче, когато е осъзнат, когато човекът "носи в ума си само една идея - да учи", тогава напредъкът в духовното развитие е ускорен и ученикът получава нужната му помощ. По-точно е да се каже, че на всички се изпраща навременната им помощ, но единствено осъзнаването й позволява, помощтта да се различи като полезна идея от човека и да се употреби адекватно при поредния му житейски избор... Това, от което Учителят иска да ни предпази в днешната мисъл е - да бъдем осторожни и да внимаваме за капаните на егото, като разкрива някои от неговите похвати...

Човешката любов е нещо прекрасно - любовта на човека към "неживата" природа, любовта на човека към животните, любовта на човека към другите хора, което като цяло е равно на Любов към Бог. Човешката любов е лекарството за човешкия егоизъм. Човешкият егоизъм пък е моторът, който ни задвижва. Ако не сме егоисти, няма да СМЕ. Ако нямаме желания и стремежи, нямаме и път. В този момент ние сме хора, значи точно това трябва да бъдем. Тук сме, където трябва да бъдем. И сме такива, каквито сме. Да се стремим към някакви духовни върхове, означава да се отричаме от себе си, каквито сме. Да се отричаме от "човешката" си любов, за да обичаме Бога, е безумие, защото така или иначе всяка любов, която изпитваме, идва от Бог. Напоследък си мисля, че трябва повече да живеем и по-малко да мислим (и пишем) за живота, за смисъла, за любовта. Ако беше достатъчна съзнателната оценка на понятията, нямаше да има нужда да се раждаме в тези физически тела, нали Това, което си написала е чудесно и звучи много красиво. За мен беше удоволствие...Но все пак смисълът на "Човешката любов е патологична" е , че тя е такава, защото е променлива - днес те обичам, а след време любовта ми се изчерпва; условна е - обичам те, ако отговаряш на известни критерии, но ако се разочаровам от теб - вече не те обичам; или обслужва човешкия егоизъм - напр. обичам своето дете безумно, но към чуждото дете мога да проявя и недотам ласкаво отношение понякога и т. н... Божествената любов - справка: I Послание към коринтяните 13 гл.: "...любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада" - та божествената любов е постоянна и безусловна. В сравнение с божествената любов - като мяра - човешката любов е патологична...

Благодаря ти, Ася, че акцентираш върху смирението и мекотата в живота...Полезно е често да четем това, което поднасяш, тъй като ограниченията, в които живеем - по-точно ЕГОТО, ни подхлъзва и се увличаме, без да усетим... Забравяме, че като съдим с ума си, най-напред осъждаме себе си.

Здравей, Вили! Мисля, че цитатът, който съм дала на Станимир, показва донякъде връзката между страданнието и хармонията. Но ако едно страдание може да се избегне, то е разумно да го направим. Точно в името на хармонията. Ако не може, ще се търпи. Съгласна съм, че всеки е поставен при условия, адекватни на духовния му статус. Благодаря ти! И аз мисля, че е разумно да не страдаме, но това се случва, когато нямаме достатъчно разум / разумът включва чувството за различаване, разбирането и мъдростта - или само някои от съставните изброени компоненти/, за да избегнем страданието; ако, разбира се, това е възможно. Има кармични договори, които не могат да се избегнат вероятно...И когато случаят е такъв, когато страданието е вродено, това винаги ли е пречка за хармонията в живота?Или, обратното, допринася за духовното изцеление? А може би отговорът зависи от нивото на съзнанието, до което е достигнал всеки? Обаче голямото страдание, съчетано с истинско приемане и разбиране - това е път към голямо благословение. Колко от нас могат да го понесат с търпение? А знаем ли наистина, какво точно е търпението? Според мен, истинското търпение /то няма нищо общо с ежедневното качество, когато от немай къде понасяме трудностите си/,та истинското търпение и хармонията са синоними...Когато човекът търпи по божествения начин, той е в хармонията... Обаче Учителят казва, че най-много прераждания са необходими за изработването именно на това качество...

Външните усовия са също толкова важни, както и вътрешните. Средата в която сме, човекът който е до нас,... Много външни фактори има, които съдействат или пречат на вътрешната ни хармония. Затова напълно разбирам проблемът на Моника. Той е доста по-труден от моя. А може би "външното" е показател, в известен смисъл и предметен учител, в полза на "малкото вътрешно", на това, което расте у нас в знание, разбиране и мъдрост? Не са ли външните условия тези, които изглаждат острите ни ръбчета, с които се бодем един друг в невежеството си, несъзнавайки, че го причиняваме на себе си? А не е ли поставен всеки от нас в такива условия, които са адекватни на неговия духовен статус? Какво нещо е страданието; то разумно ли е, или е без всякакъв смисъл? Изобщо, съществува ли нещо под слънцето без смисъл? Страданието има ли някаква, макар и отвлечена връзка с хармонията, или го възприемаме като пълната й противоположност? Ако някой намира връзка между страданието и хармонията, моля обадете се... Вили