Barba

Приятели,
 
Неотдавна, както предполагам и всеки един от вас, получих последователно две писма от Порталът. Едното с промоционална цена за поредица "Сила и живот", а другото с молба за помощ за училището "Слънчева педагогика".
Това ме наведе на мисълта да предложа нещо, от което всички биха могли да спечелят.
Разполагам с около 1500 копия на изключително качествено издание на Цариградската библия от 1885 година. Изданието е на ИК "Виделина" ISBN 954-8925-64-8.
   Моето предложение към...Порталът (никъде в писмата не видях име и до ден днешен не зная кой стои зад Порталът, та затова така се обръщам):
   Предлагам Порталът да обяви Библията на промоционална цена от 10лв., като половината от събраните средства ще даря за Училището "Слънчева педагогика". Много пъти съм обмислял просто да раздам тези книги, но това не е никак добра идея. Просто повечето от тях ще потънат из библиотеки и гардероби без да се четат. А аз искам тази книга да се чете от моите братя и сестри и всеки да заживее със Словото.
   Всеки, който само разгледа това издание, веднага ще разбере, че 10лв. са по-малко от символична цена за него. При това половината ще дам дарение. Другата половина какво ще направя си е моя работа. Тук мога само да ви уверя, че нито стотинка от тези пари няма да изхарча за себе си. Единственото ми желание е книгата да попадне у жадния.
   И така, благодаря предварително на Портала за разглеждането на това предложение, както и за мненията на всички приятели тук.
 
Поздрави,
Атанас Везирев 

Наистина звучи като депресия, но не следродилна, а гневна депресия. Тя е трудно да бъде отчетена като такава и самият факт, че той търси такова обяснение на поведението ти, показва, че проявява разбиране. И все пак - ситуацията е ужасна. Не го ли усещаш? И в голяма степен ти я правиш такава. Имаш дете на 5 месеца, дори този мъж да остане с теб, какъв живот ще предложите на това дете? С вечни скандали и обвинения? Какъв живот предлагаш и на този мъж? Защо той да остане с теб? Мислиш, че единствената заплаха за отношенията ви е В.? Истинската заплаха е вътре в самите отношения. Една жена, една майка е тази, която осигурява дом, но не в смисъл на жилище, а в смисъл на уют. Това е семейството. Ти, загледана в миналото, допускаш грешки в настоящето. Сега не можеш да му простиш, че е обичал нея. А той след време как да ти прости? Прекъснете още сега този порочен кръг, от който няма излизане. Затворете страниците и се опитайте да градите нещо тук и сега заедно. За да остане с теб, ти трябва да му даваш щастие, мила. Бил е привлечен от теб в началото, имали сте разговори, общи интереси. Заложете на тези неща и сега, преоткрийте ги. И вместо да го изкарваш "по-черен от дявола", нека оглеждайки се в очите ти, види любов. Това ще го задържи 100 пъти повече.
 
Детето има нужда от майка, от спокойствие, от обич. За да го получи, според мен ти имаш нужда от консултация със специалист психотерапевт. Защото всичко, което пишеш, е изопачаване на факти от поведението на мъжа си, спрямо твоя минал опит с мъжете. На практика се получава така, че ти си изкарваш върху него всичките си нещастни години, всичките си сформирани комплекси и така дълго потискания гняв, който досега просто не си имала върху кого да излееш, а сега имаш. И вместо любовта към него, ти му даваш омразата си към мъжете. Много години са това, трудно е сама да се справиш, затова говори с професионалист.
 
Успех!

"Човек добива опит от самия себе си, от своите мисли и от своите чувства, в качеството на събития, отделени от всичко останало. Но това е нещо като оптическа илюзия на неговото съзнание. Тази илюзия е един вид затвор за нас, тъй като ни ограничава до нашите индивидуални желания.
Нашата задача би трябвало да се състои в това – да се освободим от този затвор."

Айнщайн

Съзнателния живот за мен се състои в това да се отнасям към всяко нещо с внимание, мъдрост, искреност и любов.
Вниманието е за да се концентрирам, да го усетя със всичките си сетива, да го опозная, да се слея с него.
Мъдростта е за да направя най-доброто за дадената ситуация.
Искренноста е за да бъда интуитивна и спонтанна, според искрата в мен.
За любовта, обяснения не са нужни. Всичко трябва да се прави с любов.

Имаше време, когато си мислех, че тези неща са невъзможни. Всичко изглеждаше сложно, трудно и недостижимо. Мислех прекалено много и все правех неправилен избор. Ако постъпвах импулсивно резултата беше същия. Но явно и грешките са имали своята роля, защото един ден започна нещо да се разкрива пред мен. Започнах да о-съзнавам. Всяко о-съзнато нещо водеше към ново о-съзнаване на друго. Така грешките не бяха вече грешки, а уроци по-знание, научено по трудния начин. По-знанието, когато стане начин на живот става живот със знание - живот съ-Знателен.

Според едно от определенията в Уикипедия съзнанието е способността ни да възпроизведем действителността. В тази способност има капан, защото способността ни да възпроизведем действителността няма нищо общо с реалността, а само с нашата способност да я възпроизведем. До колко ще успеем да обхванем от нея е въпрос на осъзнатост.
Съзнанието е всичко, което имаме в съня, който сънуваме наречен живот. Ние сме съзнание. Съзнанието е инструментът ни за наблюдение. Съзнателният човек е способен да осмисля и преосмисля начинът, по който възприема света, собствената си гледна точка. Като методи за осъзнаване, споделям медитацията и осмислянето. Идеята за осъзнатост асоциирам с отвореността на ума или един вид способността ни да приемаме и други гледни точки в себе си. Не само тези, които служат на нашата лична истина, защото нашата лична истина е лъжа. Първо, защото е наша и второ, защото е лична. Това, според мен е разширяването на съзнанието=осъзнатостта или способността ни да поберем в себе си повече възможности, а най-точно казано противоречащите си позиции.
Нашето съзнание винаги ще бъде ограничено в самото себе си, до способността ни отделяйки се и противопоставяйки се на външния свят или обкръжаващата среда да осмисляме.
Когато си съзнателен, автоматично поемаш отговорността, за това, което мислиш и чувстваш, като част от ролята ти в съня, който всички сънуваме.

Граденето на представа за себе си не е в посоката на себе-откриването и реализацията на истината за това кой си. Идеята ти за това кой си, това, което мислиш, че си е бариерата, която ти пречи да видиш, какво си в действителност. Да започнеш да се опознаваш, това е истинското търсене. Знаеш ли какво си? Сигурно е, че имаш много идеи за това, но те са само идеи. Те не са истинският "ти". Ако искаш да знаеш истината ще трябва да си задаваш много въпроси, но не на някой друг, когото да следваш, а на себе си. Методът със задаването на въпроси цели да заведеш ума си сам до реализацията на това до къде се простират границите на познанието му и тогава отговора ще дойде сам.
Да умреш в ума си за себе си, по-точно идеята ти за теб да бъде унищожена завинаги, но тя така или иначе е само една идея, която е дълбоко вкоренена във вярата ти, че съществуваш като отделен от всички и всичко останало. Ей, това много ги плаши хората! Не искат да платят цената на входа към вечността.
Ти си всичко, което Е. Ти винаги и вече си това, което Е. А то е това, което Е. Тук и сега, пред теб, навсякъде около теб. Ти си всичко, което виждаш около и извън себе си, няма разделение между теб и другите, теб и света. Всичко е много по грандиозна дума от нищо нали! Дано това те вдъхнови!
Нищо/всичко – идеи, думи, концепции, които се посочват на ума, за да направи разграничението в себе си. Разграничението е точно обратното на единението. Няма начин умът да проумее единството, защото той създава дуалността.
Нищото, което имам предвид е другата дума за празнота. Без име, без форма, без място. Нищо пред никого, няма никой никъде, но умът никога няма да може да проумее празнотата, защото тя е изън него. За умът е празнота, извън него е всичко=единство.
Не е необходимо да следваш никой, просто погледни какво взимаш за даденост и никога не си поставил под въпрос откъде идва и как се е появило, съществува ли реално и коя е причината за съществуването му? Има огромна разлика между това как изглеждат нещата и какви са в действителност.

Какво ли ни носи външната вяра, че нещо си в нас било съвършено,
ако простият поглед показва, че сме твърде далеч от това съвършенство...
Да бъдеш, да проявиш и каквото и друго да измислим - все си е желание да притежаваш. Тоест - лично.
 
Универсалносто си стои мирничко и просто си изпълва себе си. Ние казваме, че търсим него, а същевременно се чудим как да затвърдим своята отделност.
Духовното не се разгръща, щото ако е било свито, значи е било твърде далеч от духовност. Ние сме свити в желанието си да се домогнем до него, което само по себе си е ограничение. А духовното просто е. Стига да го оставим да е.
 
Бъркаш изявата, която е цялостно излъчване, със стремежа, който е ограничено излъчване. Първото пресъздава себе си в пълнота, а второто създава затворената форма.
Когато полемиката разтресе цялата околия, птичката на чистия взор подплашено потъна в непрогледните дълбини на небето. Далеч зад видимата от нас зона и по-далеч от представата ни за небе.
Ще си помълча. По-съдържателно е.

Стремежът е амбицията на егото. Няма значение към какво се стремиш, самият стремеж произхожда от желанието на човека да притежава, той е алчност.
Естествено, че е неприемане, тъй като желанието за нещо, стремежът към промяна, е опит за бягство от това, което е. Именно това е нашето неспокойствие.

"Стремиш ли се към светлината?
А какво е стремежът?! Той е неприемане. Той е алчност.
Затвърждаване на личната тъмнина.
И наистина ли смяташ, че налагайки тъмнината си, можеш да се доближиш до светлината (всъщност, до тъмната си представа за светлината)...
А светлината е светлина, защото просто свети.
Остави я.
Остави я да свети.
Остави себе си, за да свети и в теб."
 
http://www.facebook.com/tukisega.bg/posts/601666029853909

Здравейте приятели,

Благодаря сърдечно, че ви има, защото май вече съм зависима, не минава ден без да вляза в сайта и това ме релаксира от светските грижи. Но тази сутрин се събудих с мисълта, че трябва най-после да изляза от дупката и не само да консумирам, а и аз да споделя моя опитност, която може да ви е полезна. Досега се страхувах, че не съм на висота, но всеки има своето място в пъзала. При мен нещата минават повече през сърцето, сложните криволици на ума ме уморяват и объркват. Наслушала съм се на празни и високопарни приказки и се придържам към “По делата ще ги познаете”
И тъй, по темата. Преди около 14 години ми попадна беседа на Учителя, но стилът ми се стори твърде архаичен и не потърсих друга книга. Известно време след това, след поредния Панаир на книгата във Варненската окръжна библиотека бе уредена изложба на книги на френски с твърде странни заглавия, много красивички, лъскави, в цветовете на дъгата. Зачетох се и където и да отворех, все си казвах.”Точно така е, не бих се сетила да го кажа по този начин. Авторът беше с еклектичното име Омраам Михаил Айвавов и аз нали се занимавах с йога това “ом “наля още вода в мелницата. Разбрах, че е ученик на Учителя, разпространил учението по целия свят. На гърба беше телефонът на разпространителя Васил Стоилов– Фондация Светоглед, срещнах се с него и той ми заемаше книги. После, когато получих един хонорар, си ги купих всички, с отстъпка от издателство Просвета 70 на брой, като ми бяха доставени в къщи в един огромен куфар.
Малко след това спечелих стипeндия по европейската програма Темпус и отидох да уча магистърска степен в Бордо. Там веднага намерих братския център и започнах да ходя на сбирките им. Мисля, че този период преобърна живата ми. След като в Университета бях посрещната с престорена любезност и неприкрито превъзходство от колегите, след репликата на един от преподавателите “ Nobody is perfect “, когато казах, че съм българка, аз изведнъж попаднах сред море от любов. На първата сбирка бях стъписана, когато всички ми изпяха няколко песни на български, а при “Отче наш” вече неудържимо се разциврих. Впоследствие никога в България не съм чула песента с тази мелодия. Всички ме гледаха с такава възхита и радост, само защото бях от националността на Учителя им. И така всеки четвъртък ходех на репетиции за заучаване на песните. Всички бяха много щастливи, че мога да им кажа точното произношение на думите. Там песните са хармонизирани и се пее на 4 гласа, всеки си има партитура и си научава партията. Почти във всяка група има някой с музикално образование, който ръководи репетициите. В неделя беше беседата, която започва с мисъл на Учителя Петър Дънов, разширена в беседата на Михаил Иванов.
Няма да описвам как всички се надпреварваха да ме канят на гости, да ми носят плодове и вкусотии. Несвикнала на такова внимание, аз все се питах “Какво пък толкова намират в мен.”После приех тази любов и може би това беше момента в живота ми, когато аз самата се обикнах и се отворих към хората.
През лятото отидох за една седмица в Международния център на братството Бонфен. Едно райско кътче, което се намира в околностите на Сен-Рафаел, който пък е близо до прословутия курорт Сен-Тропе. Имах интересни синхронии,една от които запознанството ми с една американка, която е била личната фризьорка на Шърли Макклийн, чийто книги ми бяха настолни по това време.
В центъра бях поразена от безупречната чистота и ред. Огромно имение с бадемови насаждения и лозя, от които правят сок, който е истинска амброзия, не съм пила по-вкусно нещо. Има и лавандулови ливади и всякакви зеленчуци, които се използват в кухнята. Подслонът е за всички джобове, има малко спретнато хотелче, за обичащите конфорта, общи спални помещения и каравани. След посрещане на изгрена на една огромна скала, всеки има право да си избере с какво иска да се занимава- някои отиват да помагат в кухнята, други берат лавандула, трети разучават паневритмия или песни, а който иска може да отиде и на плаж. Има и чителня, където можеш да четеш или слушаш касети. Децата също си имат занимания- рисуване ,театър и се хранят в отделна столова, където сами си сервират.
На обяд всички се събират в огромната зала. Тя си има даже преводачески кабини и места за чужденци със слушалки, които могат да слушат беседата в превод, защото все се намира някой доброволец, който да знае и двата езика и да превежда. Започва се с песни, после беседа и едва тогава се сервира обяда. Има дежурни по столова,първо се сервират плодове в една голяма купа за всяка маса. Масите са за 5 души, наредени в редица. Сервиращият подава на този, който е най-открая, който подава на следващия и така за всяко ястие всеки си сипва, толкова, колкото мисли, че ще изяде. Ястията са природосъобразни и много вкусни. Храненето минава при пълна тишина. В началото ми беше много трудно да не тракам с приборите, после свикнах и оцених, колко е важно да се храниш в тишина. Не можеш да мислиш за нищо друго, освен да се концентрираш върху храната и да и благодариш, че ти поддържа тялото младо и здраво. Аз, която бях пристрастена към всевъзможни сладки шоколадови неща, не изпитах нито веднъж желание за нещо такова докато бях там. Явно храната си отиваше на мястото и организмът нямаше нужда огт фалшиви продукти.
Паневритмия се танцува само в събота и неделя. Жените са облечени в едноцветни рокли в пастелни, меки тонове с цветовете на дъгата- като цветя, а мъжете са изцяло в бяло. Преди започване е почти като в “салон преди виенски валс”, жените чакат някой брат да ги покани на танц и после да ги хване за ръка и заведе до кръга за паневритмия. Играе се само първата част.
Точно малко преди да се върна в България имах интересна опитност. Имах алтернатива : бях поканена на рожден ден на притежатели на замък и производители на вино в околността на Бордо или на празника на свети Михаил в братския център Изгрев, Париж. От културоведческа гледна точка, много ми се искаше да присъствам на светското събитие. Но знаех, че ми се дава изпит да избирам между светското и духовното. После, вечерта, когато бяхме събрани 5-6 души от различни нацоиналности край камината и пеехме песните на Учителя, разбрах, че съм направила правилния избор. До мен беше един англичанин, който пееше тенор и се получаваше такава хармония в сливането на мъжкия и женски глас, че почувствах такова приятно усещане сякаш политах нагоре, заедно с музиката и усетих наяве колко по-силно и фино е това сливане, отколкото физическото единение на мъжа и жената. Бях чела за тази съпоставка, в една от беседите на Михаил Иванов.
Когато се върнах в България, първата ми работа беше да се кача на Мусала. Ентусиазмът ми бързо се изпари. На наряда, аз си пеех алтовата партия, защото така бях научила песните. Забраниха ми да пея, защото Учителят дал песните на един глас. После всички се отнасяха враждебно към мен, като ми обясниха, че Михаил Иванов бил от Черната ложа, самозванец и т. н. Само Бог може да го съди, ако има грехове, за мен той е по-бял от всички, защото чрез него получих океан от любов от последователите му, защото чрез него преоткрих Учителя, защото усетих с всичките си сетива, какво значи да пеят хора от всякакви раси песни на родния ти език в чужда страна. Благодарение на него има братски центрове на всички континенти, където се пеят песни на Учителя и се танцува паневритмия, и много от тях с български наименования. Тъй като имам книжка с адресите им, ги изброявам последователно: Германия, Австрия, Белгия, Бенин, Боливия (център Евера), Буркина-Фасо, Канада, Колумбия, Конго (център Рила, център Красота), Бряг на слоновата кост , Испания, Съединените щати, Габон, Великобритания , Хаити, Италия, Ливан, Норвегия, Нова Зеландия, Холандия, Перу, Португалия, Чехия, Румъния, Русия, Швейцария (център Виделината), Того, Венецуела.
И така, бях отхвърлена от моите сънародници и после много се молих хората да проумеят, че сме Единни в многообразието, нали и това е девиза на европейското семейство. Съвсем скоро гостува в София и Варна хора на песните на Учителя, с представители от различни братски центрове. Тогава може би някои братя и сестри почувстваха нещата по друг начин. Времето е пред нас, то ще отсее плявата от зърното....
Благодаря ви още веднъж, благодаря, че ме приемате, такъв беше моя път, малко заобиколен...

Здравей ,
 
 
Бях на 21 г., когато загубих майка ми, преди 14г. Майка ми за мен беше и е моята сродна душа. Разбирам добре болката ти, за което съжалявам. С баща ми допреди мама да си замине сме били винаги в контра отношения - той заповядва, а аз се противопоставям - никога не сме разговаряли, дори не сме се познавали. Още когато мама си замина, татко направо се срина - забрави за нас, че ние сме децата, а той родителят (аз имам и брат, по-голям) и виждаше само своята болка. Обвинявах го и аз вътрешно, че аз съм все още неговото дете и аз имам нужда от разбиране и т.н. Наложи ми се да порасна бързо и да му бъда опора. Опитвам се да обесня цялата ситуация, защото мисля, че тя е близка до твоята и разбирам как се чувстваш в момента.
Живеем с татко в отделни градове, но през годините без мама много често сме били заедно. Загубата на скъп човек е урок за всеки от семейството, ние всички се променихме, станахме по-дорби едни към други, но всичко с времето...Този период на обивинения и самообвинения е напълно нормален и ще отмине. Той се дължи на силния шок и болката от загубата... После при нас постепенно дойде период на сближаване и опознаване - никога не бях познавала баща си и тепърва започвах да го опознавам и разбирам. Всеки мисли, че неговата болка е най-голяма и иска да бъде разбран. Истината е, че идва момент, в който децата, които досега са получавали разбиране и подкрепа от родителите си сега трябва да я отдадат на тях. Знам колко ти е трудно, но на майка ти също и е много трудно. Тя знае, че ти ще поемеш по своя път (ще имаш сем. и т.н.), а тя ще остане сама. Страшно е да си сам - аз бях доста години и зная... Моят съвет е подкрепи я, не искай от нея разбиране - сега ти си по-силната, дошло е време ти да даваш и да разбираш. Ще видиш, че с времето ще я опознаеш и ще разбереш, че не ти е толкова чужда и ще ти стане много близка - бъди силна и бъди до нея, не искай нищо в замяна - не търси разбиране, защото в момента тя не може да ти го даде.В момента, тя е много изплашена и много я боли. Постави се на нейно място - ти казваш, сега ми се налага да правя неща, които въобще преди не съм се замисляла (сметки и т.н), а сега от майка ти се изисква да е глава на семейството, да замени и баща ти - това е огромен товар...Разбери я, прости и, не я обвинявай, сега тя не е способна да дава, дай и ти любов и разбиране и ще видиш, че с времето ще ги получиш обратно. Не се обвинявай за нищо - това е загуба на сили и енергия - потърси любовта у себе си и я наосчи към майка ти, към любимия човек. Любовта ще те спаси, защото, когато ние концентрираме нашите грижи, любов и внимание към другите, забравяме за себе си и не остава време за нашите грижи. Така по-лесно ще преодолееш мисля загубата. Не се обвинявай. Аз много години се обвинявах, че може би можех още нещо да направя, да предотвратя загубата, но истината е, че това, което е станало е било отредено така - ти нямаш власт над това...
Сега до колкото разбирам имаш човек до себе си - потърси разбиране от него - това, което имаш е много. ТРудно е много, разбирам, но тук сме на тази земя, за да си научим уроците и знай, че татко ти е продължил по своя път - душата му продължава да се учи, не тъгувай много за него - той ще е добре. Аз много тъгувах за мама, ужасни сънища и т.н, но сега знам, че тя е поела по своя път, а аз имам своя.
Желая ти много светлина, топлина и обич в твоя път.!

Привет и от мен .
Мисля, че всеки човек се ражда "отново" с времето и условията, в които живее - т.е имам предвид, че ние си продължаваме да "играем" своите  отредени роли, в конретното време и при конкретните условия, които влияят на нашите най-общо казано добродетели.
Живеем във време на изобилие и пренасищане. На моята баба напр. и е било посочено за кого да се омъжи - тя е нямала друг избор, както и много други по това време. Днес, ако някой срада, защото обича му казваме  - това са бели кахъри - има толкова много други - само избери.... В днешно време избора е огромен - навсякъде психолози и "помагателни" книжки тръбят как трябва да бъдем щастливи и ни най-малко да не страдаме, защото, ако страдаме, трябва да се премахне причинителят на страданието - т.е човека, когото обичаме. А истината е, че не може без страданието - както не може нощта без деня ... Но може би ние сме толкова  толкова устремени към пропагандираното шастие, че дори не се опитваме да погледнем, човека до себе си - да се опитаме да го разберем, да "походим малко в неговите обувки", да плачем с него, да се радваме с него и.т.н  Нещо не ни изнася и хоп - ами разбира се, пълно е и с други, които ще ни раберат. А любовта според мен е да разбираш, не да те разбират -  да даваш, а не да получаваш, да обичаш, а не да си обичан ( молитвата на Св. Франциск )... И така ходим си все "гладни" и ненаситни, защото не искаме и мъничко да страдаме, не искаме и миничко да приближим съцето си до това на другия, за да го чуем, защото все си мислим, че нашето сърце е  най -важно, че то бие  най - правилно  и  ходим още по-нещастни, и още по-празни и ненаситни ...
 
Молитвата на Свети Франциск
 
Господи, направи ме инструмент
на своя мир, където има омраза,
нека сея любов;
където има рана – милост;
където има съмнение – вяра,
където има отчаяние – надежда,
където има тъма – светлина,
където има тъга – радост.
О, Боже Всемогъщи, дари ме
Да не търся утеха, а да утешавам,
да не търся разбиране, а да разбирам,
да не търся обич, а да обичам,
защото когато даваме, получаваме,
и в прошката ни прощават,
и в смъртта се раждаме
за вечен живот.

Съзнание - може би това е нашето собствено вътрешно „Аз” преплетено със „Знанието” – т.е. как ние живеем, разбираме, учим и прилагаме „Знанието” според своите собствени разбирания и възприятия. Всичко е „Едно” – едно цяло – път, истина, знание, просветление. Така е за всеки човек, но според неговите собствени възприятия и разбирания той намира „Пътя” и е на „Пътя” – неговия собствен, уникален и неповторим „Път” – душевен мир, съзнание, преплетено със „Знанието” - Cега, в този живот, в този момент, с тези „Знания” .... И продължаваме ...