Nasi

Един богат светски човек отишъл при един виден философ и го запитал:

- Има ли Господ в света или няма?

Философът отговорил:

- След половин час ще ти дам отговор.

В това време философът отишъл при един апаш и му казал:

- Ще влезеш в тази стая, ще видиш един богат човек и ще го обереш по всички правила на твоето изкуство.

Апашът влязъл в стаята, обискирал богаташа, взел парите и часовника му. Съблякъл дрехите му и като го оставил по долни дрехи, тръгнал да си отива. Ужасен, изплашен, богаташът почнал да вика:

- Господи, помогни ми!

В този момент философът влязъл в стаята и се обърнал към апаша с думите:

- Стой, върни всичко на този човек!

Апашът изпълнил заповедта му. След това философът казал на богатия:

- Господ е Този, Който те освобождава от ръцете на апаша, Който ти Дава благата на живота и Който връща всичко, което ти е отнето. Търсиш ли Бога вън от това, никъде не можеш Да Го намериш. Търси Го в положителното, а не в отрицателното на живота.

Един човек тъжал много, защото нямал с какво да си купи обуща, а зимата оковала в лед изтръпналата земя.
Беднякът отишъл в храма да се помоли. На вратата на божия дом стоял човек с отрязани крака и молел за милостиня.
Богомолецът, който искал от Бога пари за обувки, паднал ничком пред олтара и се помолил така:
– Боже, закрилниче на бедни и богати, умни и глупави. Благодаря ти, че нямам обувки, но имам крака!

Когато орелът стане на 40 години, неговите нокти вече са прекалено дълги и меки и той не може да задържа плячката си. Клюнът става прекалено дълъг и извит и не му позволява да се храни. Перата на крилата и на гърдите му стават твърде гъсти и тежки и му пречат да лети.
Сега орелът е поставен пред избор: или да чака смъртта, или да започне дълъг и болезнен период на промяна, който продължава 150 дни. Той отлита в гнездото си, което се намира на върха на планината и там започва силно да удря клюна си в скалата, докато той не се счупи и отлепи. Докато клюнът расте, той започва да вади ноктите си. Когато пораснат новите нокти, орелът с тяхна помощ, започва да дърпа и маха тежките пера от гърдите и крилата си.
И тогава след 5 месеца, с нов клюн, нови нокти и нови пера, той е прероден. Сега вече може да живее спокойно още 30 години.
Много често, за да живеем, ние трябва да се променим, понякога този процес е придружен от болка, страх, съмнение ... Ние се отърваваме от спомени, навици и традиции от миналото ... Само освобождението от бремето на миналото ни позволява да живеем и да се насладим на настоящето и да се подготвим за бъдещето ...

Някога живял в централен Китай един фермер. Той бил богат и вместо трактор имал стар кон, с който орял нивата си.
Един ден, докато фермерът работел на полето, конят паднал и умрял. Всички в селото съжалили фермерът : ”О, каква беда!”
Той обаче само отвърнал:
- Ще видим.
Бил толкова спокоен, че всички в селото се събрали в знак на уважение към неговото достойнство и му подарили кон.
Сега всеобщата реакция била: „Ама, че щастливец!”, но фермерът отново казъл:
-Ще видим!
След няколко дни конят прескочил оградата и избягал. Всички селяни поклатили глави: „Горкият човек!”,  а фермерът се усмихнал:
-Ще видим!
Конят се върнал след няколко дни и всички казали: „Късметлия!”, освен селянинът, който отново кротко отвърнал: „Ще видим”
След няколко месеца синът на фермера паднал от коня и си счупил крака. „Горкото момче, колко жалко” носело се от уста на уста. А фермерът само промълвил:
-Ще видим
След 2 дни в селото дошли военни, за да вземат младите мъже за войници. Видели, че синът на фермера е със счупен крак, и го оставили в къщи.
Всички казали: „Щастливец”, а фермерът за сетен път повторил:
- Ще видим
МНОГО ПЪТИ ОНОВА, КОЕТО НИ ИЗГЛЕЖДА, КАТО ЛОШ КЪСМЕТ, СЕ ОКАЗВА СКРИТ ДАР. А ЩОМ СЪРЦАТА И УМОВЕТЕ НИ СА В ХАРМОНИЯ, ВСЯКА СЛУЧКА Е ДАР, ОТ КОЙТО МОЖЕМ ДА НАУЧИМ ВАЖЕН УРОК!

Един древен владетел често размишлявал за смисъла на живота. Той дълго се занимавал със същността на доброто и злото. Един ден му хрумнало следното: Поръчал на своя слуга да донесе най-добрите и най-ценните органи на тялото.
Слугата са върнал със сърцето и езика на едно животно. Господарят погледнал органите, замислил се какво представляват и решил да изпита слугата си, като го накара да донесе, този път, на -лошите и неприятни органи. Слугата отново донесъл сърце и език.
Учуден господарят го запитал:
- Ти смяташ, че сърцето и езикът са най - важните и в същото време най - неприятните? Как е възможно това?
Слугата отвърнал:
- Ако мислите и чувствата са чисти и идват направо от сърцето, изразени чрез езика и истината се казва открито, то те са най-ценните органи. Човекът, който ги притежава, е здрав и щастлив. Ако сърцето се е превърнало в убийствен гроб, където се погребват желания, а езикът говори измамни и неверни неща, то тези органи са най-голямото наказание за човека, на когото принадлежат. Двуличието изпълва душата му и щастието бяга от него.

Полският пъдар докара в общината един подплашен хлапак, натоварен с цял наръч млади, крехки лозови издънки.
Кметът, който по това време се мъчеше да улови една голяма муха на прозореца, ги забеляза, почука и даде знак да го заведат при него. Пъдарят хвана хлапето за зачервеното ухо и го повлече нагоре по стълбите.
— Какво има? Какво е станало?
— Ето го! Виж го, господин кмете, гроздобер правил, келешът му с келеш!
— Чие е това момче?
— Плашоково май че е. На Таня Мильов Плашоков, брашнаря, дето дюкянът му е до Мерджановия хан. Отзарана още го забелязах от могилата, че щъка из тяхната нива до Бялата чешма, и си рекох: за пакост е дошло, копелето му с копеле, ама де да видим! Щура се насам-натам, катери се по дърветата, хвърля камъни по птичетата, по едно време, като се намъкна в даскал Костадиновото лозе и почна да чесне филизи от хасмите. Откърши един, сдъвче му върха, захвърли го, отчесне друг, отхапе го и пак същото. Рипнах аз тогава, затекох се, ама дорде мина дола, дордето го дебна из нивите, то цял наръч накъсало. Натупах го аз, както му се следва, натоварих го с младоците, прекарах го през сред чаршията, за да го види мало и голямо, ама пакостта си е пакост и трябва да се заплати!
— Добре, добре! Остави окършените стъбла тама, зад вратата, заключи в зимника момчето и иди кажи на баща му да дойде веднага. Да видим от тоя стрижимух какво можем да изкараме.
Пъдарят струпа издънките на пода, пипна хлапето отново за ухото и го повлече навън.
Не се мина половин час, и Таньо Плашокът, напудрен от горе до долу с брашно, се представи в канцеларията:
— Добър ден, господин кмете!
— Дал ти господ добро, бай Танко! Добре дошъл!
— Викали сте ме нещо.
— Виках те, бай Танко, виках те. За съвет ми трябваш.
— Ами че ако нещо такоа… Ако мога да услужа… Ний сме хора прости, както знаеш, такоа, ама…
— Една пакост е извършена в лозята тази сутрин. Хлапе някакво мърсувало из тях и изпочупило младите филизи, та ти, като стар и опитен лозар, ще видиш и ще прецениш най-добре като каква глоба да му наложим.
— Тц-тц-тц! Я гледай, я гледай! Филизи, казваш, а? Младоци още на цвят, значи. Калпав свят, брей! Хайдути хора, веричката им проклета! Че нямат ли бащи тия копелтии бе, брате, майки нямат ли да се грижат за тях и да ги възпитават!
— Имат ли, нямат ли, после ще видим, а сега ето ти там зад вратата са, до стълбата. Прегледай ги, прецени колко пакост е сторена, за да видим какво да правим след това.
Плашокът отиде зад вратата, приклекна и почна да разглежда внимателно и сериозно като вещо лице изпочупените стъбла. Премята ги, прехвърля ги, брои цветовете и едва набелязаните гроздове по тях, псува, руга, пъшка.
— Ама точно ще прецениш и честно! По съвест.
— Честно бе, господин кмете, по съвест, разбира се, може ли? Такъв ли човек съм аз? Не ща нито единият да пострада, нито другият. То, разбира се, на везни не може да се премери, но все пак, горе-долу, ако съм аз, най-малко двеста лева глоба ще им лепна на тия кератии, дето не могат да си командват фамилиите, а ги пущат из хорските имоти.
— Не са ли множко?
— Хич не са много даже. Лозе е то, не е шега работа. Оране, копане, заравяне, отравяне, връзване, развързване, колове, огради, рязане, пръскане — масрафи са това. И триста лева са малко даже, но понеже е за пръв път, нека се опарят, та да си отварят зъркелите занапред. Какви са тези разфайлъци! Ред и законност трябва да има!
— Добре, добре! Тогава… тогава, бай Танко, щом е така, брой двеста лева тука, а аз ще кажа на бирника да ти издаде разписка.
Бай Таньо Плашокът остана зяпнал и не можа даже да преглътне.
— Хайде, хайде, брой парите, че други ме чакат. Тази работа е свършена от твоето момче, да ти е живо и здраво. Отзарана го хванал пъдарят, като ги кърши из даскаловото лозе до вашата нива, и го докара. Долу в зимника е затворено. Плащай, та да го освободя, да не ставате за смях пред хората, и други път отваряй си очите къде ходи и какво прави, че глобата ще е двойна.
Бай Таньо, понеже небцето му беше съвсем засъхнало, пак нищо не можа да каже. Дигна само отчаяно ръце нагоре, пусна ги след това като отсечени върху бедрата си и потъна в облак брашнен прах, който излезе из потурите му. После извади бавно дългата си кожена кесия и почна левче по левче да отброява глобата.

При пророк Илия отишъл един правоверен. Тревожел го въпросът за ада и рая, искал да знае как да подреди живота си.
- Къде е раят, къде е адът? - обърнал се с тези думи към пророка, но Илия не отговорил.
Той хванал за ръка просителя и през тъмни пътеки го завел до един палат. През желязна врата влезли в голяма зала. Там се блъскали много хора, бедни и богати, облечени в дрипи и окичени в скъпоценни камъни. В средата на залата, на открит огън в голям казан се варяла супа, която на изток наричат аш. От супата се разнасял приятен аромат. Около казана се тълпели хора с изпити лица и хлътнали очи, всеки се опитвал да си вземе своето. Спътникът на пророк Илия се учудил, че лъжиците, които държали тези хора в ръцете си, били големи, колкото самите тях, а там където свършвали, имало дървена част за хващане. Останалата част, чието съдържание може да засити човек, била желязна, нагорещена до червено от супата. Алчно гладните потапяли лъжиците в казана. Всеки искал своя дял, но никой не можел да си го получи. С усилие изваждали тежките лъжици от супата, но тъй като били твърде дълги, дори и най - силният не успявал да я поднесе до устата си. По - нетърпеливите изгаряли ръцете и лицата си или разсипвали супата по раменете на съседите си. Ругаейки, те се биели един друг и се удряли с лъжиците, с които би трябвало да заситят глада си. Пророк Илия хванал спътника си за ръка и казал:
- Това е адът.
Излезли от залата и скоро вече не чували адските викове. След дълго странстване по тъмните коридори, влезли в друга зала. И там имало много хора и в средата също врял казан със супа.Всеки от присъстващите държал по една от огромните лъжици, които пророк Илия и неговия спътник вече били видели в ада, но хората тук били добре нахранени и в залата се чувал само доволен шепот и звука от потапящите се лъжици. Те се били разделили по двойки, единият потапял лъжицата и хранел другия. Ако за някого лъжицата била твърде тежка, други двама му помагали, така че всеки можел да се храни спокойно. Когато се засител единият, идвал ред на другия. Пророк Илия казал на спътника си:
- Това е раят.