harizmatichna

Чета и препрочитам отговорите на всяка от вас и се възхищавам на опита и разума ви. Мове би наистина съм в твърде объркваща ситуация - нова държава, нов дом, нов човек, чужд език....Явно съм слаба и не мога да се справя със себе си. Липсва ми и приятелското рамо, но това реалното, а не онлайн. Пак ще се опитам да разтълкувам за себе си всяко едно мнение. Azbuki, опитвам се да не изпитвам вина, че не го обичам. И няма да го заобичам с времето - това не става така. Но си казвам, че и той не изпитва вина за това, че аз се тормозя за това, че ми е самотно, изолирано и нямам самочувствие. Единственият отговор, на който може би трябва да си отговоря е "Защо не мога да го обичам, защо?" Благодарна съм му, но това не е любов, а уважение. Грижа се за него, защото това е моето задължение, защото ме издържа. Ето и отговора на въпроса - 2. Какво именно правиш в момента, което не искаш, а ТРЯБВА? И кой те принуждава да го правиш? Диана Илиева, ти си права - наистина ако трябва да дам отговор на двата въпроса - този човек не е отговора им. Явно аз сама си внушавам някакви отговори. Екстремното винаги е било кратко , изпепеляващо и опустошително - физически и психически. Но ми е дало уроци и спомени. А сега спокойствието явно ме души. Не знам, вече съмвсем не разбирам себе си. Винаги съм искала да се чувствам перфектно. Сега просто периода на душевен дискомфорт ми стана мноооого дълъг. Мове и да си права- той да е по- мъдрия в случая. Донка, до сега съм била в едната крайност - на пепелищата, сега съм на другата, с разликата, че пак имах очаквания - но емоционални. По скоро сега за мен другата крайност е сигурност, спокойствие и скука. Не знам вече кое е по- добро, може би зависи и от възрастта. И все пак - филмите са хубаво нещо, може би искам да са реалност. Късметче, знаеш ли за колко неща искам да говорим. Той не иска да ме чуе, слуша но е решил, че после нищо не се променя. И зацикляме отново - той се ядосва, аз се разстройвам... Много ли искам - просто мъвът до мен да е и мой приятел. Защо мъжете се страхуват от усещанията и чувствата на жените? Защо ако му споделя, че съм зле и той се вбесява, тръшкат се врати... И къде е наистина разковничето на успеха в любовта, щом не са характерите? Той не е успял, защото жена му е била различна. Аз не съм успяла, защото другите мъже са били различни. Ние никога не сме гледали в една посока с когото и да е от тях. Сега се опасявам, че и тук става нещо такова...Значи все пак характера, възпитанието, вижданията за живота са важни за една връзка. Мове би наистина аз ще се променя извън тази връзка - но към добро, ще шърна отново себе си. Защото сега за тази година и половина, тези отношения ме направиха такава, че да не мога да се позная. Аз съм станала дръпната, сериозна и нервна жена. Той самия рядко се усмихва - вечно задълбочен и мислещ за работа и пари. Аз наистина забравих какво е да съм освободена и да мога да се смея от сърце. Имах гостенка тук от България - тогава наистина за 2 седмици бях себе си, но и изби депресията ми. моя причтел беше изумен - каза, че никога не ме е виждал такава. с него съм студена и сдържана - той го направи с поведението си. Не веднъж споменавам, че оптимизма, веселостта и духовитостта са му чужди. Добре, с тези неща посвикнах- вече ми е противно от самата мен, че само хленча и се вайкам. Но физическото привличане, липсата на секс - това е от доста време, усещам, че при мен изобщо го няма, нищо не ми трепва, не го желая. Понякога дори се питам как ме търпи така...защо? Защо той никога не ме е попитал какво ми е, имам ли проблем? Караме я така без секс, всеки си намира начини....не знам до кога обаче. За думичката "трябва" - за мен е една от най- ужасните в речника. Опитвам се да се пазя от нея, бягам, замествам я - но просто няма отърване. И той я казва почти постоянно. А на мен ми се повдига от нея и тази неприязън я имам от доста отдавна. просто съм разбрала безсмислието и. Дори в холандския език няма дума ТРЯБВА, която да се използва в този и смисъл. Xameleona, Всички мои досегашни разочарования съм смятала, че ми дават уроци. Може да са разбивали сърцето ми, може да са самзвали душата ми, но съм се учила от тях. Запомнила съм хубавото, имам поука от лошото. Мисля, че съм станала по- богата с това, израстнала съм. И равносметка си правя- знам какво искам, но сега го нямам в пълния му смисъл. Имам част от това , което искам, но и ми липсва останалата половинка ( примерно..) А искам да ги събера в едно цяло. Може би никъде няма да намеря 100% от всичко, но ако се осланям на разума, трябва да спра да търся. А аз от това се страхувам панически - да спра движението към мечтите си в пълното им измерение. Наистина най ми тежи, че мълча. Но ако кажа какво искам, ако кажа какво наистина ми липсва, че има наранени и разочаровани, може би.

Късметче. колко си мъдра! Защо и аз не мога да съм така? Това е разума, а аз искам емоция. Сравнявам стари връзки с тази - там, преди, всичко беше вълнуващо и екстремно. Там правех това, което искам, тук правя това, което ТРЯБВА!

Много благодаря на всички за изчерпателните съвети. Ще се опитам да отговоря на всички по отделно и се надявам по този начин да успея да подредя и своите мисли. MVM, свестен е човека наистина, отговорен! Но сме префектни като говорим за работа - няма проблеми, дори започнахме съвместен бизнес, е с негов капитал ( което наистина ми тежи- не участвам по равно!), но като говорим само за работата проблеми няма. Пари имаме- не ни лишава. Но сега започвам да си мисля, че е от онзи тип хора, които намират смисъла на това да имат пари ако има по кого да ги харчат. В това няма лошо- много жени биха искали да са на мое място. Но проблема в мен е именно този- аз съм свикнала да се оправям сама, искам ЛИЧНи доходи, иначе съм обсебена от това чувство за зависимост. Затова наистина най важен е зика за мен. И понеже съм инат и никога не се връщам назад, мисля , че дори при една раздяла аз не бих се върнала. Това е за материалните неща. На мен ми липсва духовното. В това е проблема- искам да има всичко. Късметче, 1. В северна страна съм- Холандия. Една безкрайно красива, чиста, уредена и спокойна държава. С малко слънце - да! Понякога и в това търся причините. Но тук няма място, което да не ми харесва и да не ми действа успокояващо. 2. Нормалното беше кратко - месеци. Докато мине еуфорията от първите срещи, заминаването, новата страна, новият дом....И тогава беше на работа, и сега. Няма разлика в това. Просто тогава всичко беше непознато, имаше време за нас, ходихме на много места. сега единствените ни "семейни " занимания са да стоим всяка вечер всеки на своя си лаптоп и нищо повече. Заедно ходим някъде- найя често до магазина - един път седмично. Не говорим за лични неща - само за работа. На улицата той шърши пред нас, никога не ме хваща за ръка. По телефона винаги говори в единствено число. С това "Аз" така и не можах да свикна. 3. Винаги питам, винаги! Той не пита, не знае какво съм правила, не се интересува от интересите ми, не му се хваля с постиженията си, защото не виждам интерес - опитвала съм.....отказах се. Само слушам- не в езика проблема, той е българин! 4. Всъщност не знам дали е имало нещо духовно в началото. Може би тогава не съм обръщала внимание на това. За мен духовността има много измерения. Но усещам липсата и много и то от доста време насам. 5. Не знам защо, но си мисля, че ако наистина обичам един човек истински, тези неща не биха ме дразнили дотолкова. Това са битовизми, от гледна точка на хигиената, реда и т.н. Въпросът е защо НЕ МОГА ДА го обичам. След всичко , което е направил за нас. 6. И това не го разбирам, аз явно показвам нежеланието си за секс - не искам да ме докосва, да ме целува...Дори и аз се чудя на търпението му. Предполагам, че той ме обича но по негов си , странен начин. Не твърдя, че аз съм правата във всичко - в никакъв случай, просто искам да разбера собственото си поведение. 7. И преди хапчетата пак бях така - с него. Иначе имам желание за секс. 8. Има грижа- да, голяма! Не отричам - от всичките ми връзки, тази е с най- отговорния мъж, който съм срещала до сега. Има право да се оплаче- и аз не съм перфектна, знам. Но той не го прави - никога. Както и не иска изрично да разговаряме за лични неща. Не иска да го натоварвам с това как се чуствам, казва че е излишно и нищо не се променя после. Не знае и не разбира, че ми е самотно, нямам приятели и социален живот. Опитвала съм да споделя, казва ми : "Аз какво да направя, ами намери си..." Не знае, че ме задушава финансовата зависимост - и това съм споделяла, но нищо. Сега вече не говоря за себе си и всичко е наред. Не смущавам неговия свят, а търся отговорите от непознати хора. Заради това, че в къщи няма кой да ме изслуша. 9. И това съм казвала- искам любов, романтика - не във всеки момент, но поне понякога. И какъш отгошор получавам винаги? " Когато има разни деца постоянно да тичат около теб, не чакай романтика..." За мечтите - той няма мечти, казвал е. Защо да мечтае, като може и да не се сбъднат. Просто аз трябва да вярвам в СВОИТЕ мечти, щом не може да вярваме в общи! 10. Имам такава група- готини хора, готини преподаватели. Това е едно от нещата, които ме правят щастлива и уверена- курса по език. Напредвам бързо и съм доволна от себе си, но не е достатъчно бързо. А след това пак съм затворена в къщи. Не работя, поне за сега и се надявам да е за кратко. 11. , 12. Плановете са си мои- той е съгласен, да - но до там.Имаме общи, но имам и собствени. Сама ги реализирам, за някои неща трябва време и пак се връщам на това- пари. А той няма да инвестира в мен (а и не искам!), трябва сама да спечеля,за да мога да постигна желанията си. Той не ме обвинява за това, че не работя - аз се обвинявам! 13. Детето е право за себе си, то има нужда от баща. Но на мен изрично ми беше казано, че вика да му вика на име, а не "татко". 14. не питам вече нищо- писах защо. Той е казвал, че нищо не му липсва. И с това се е приключила темата между нас. 15. Възможно е , не знам- това чувство за вина винаги е съществувало у мен във всичките ми връзки. 16. Нямаме езикова бариера. Той не иска да говорим за миналото си. не казва за неговото, не пита за моето. Не знае какво съм преживяла- освен основните неща, починали родители, самотна майка, разведена.... 17. Преди около половин година- когато започнаха и моите душевни кризи. Всъщност се пречупи нещо още в началото, когато имах случка- наби сина ми жестоко, защото не искал да яде. Това остави отпечатък в съзнанието и чувствата ми - опитах се да го забравя, но не можах, въпреки че никога не се повтори. Опитах се да ти отговоря, стана дълго... Shelter, грешката ми беше механична, но ако я тълкуват по- вещи в психологията, може да намерят някои отговори. А за себе си мога да кава, че аз обичам да благодаря. И го правя, но рядко - когато съм в добро душевно състояние. Благодаря за това, което имам, за здравото си дете, за това, че съм това, което съм, за красотата около мен, за това, че имам дом....Но после идва вината- това го дължа на него, а аз съм неблагодарницата, защото НЕ ГО ОБИЧАМ. Завиждам за това, че има финансова независимост, има си бизнес, има родители, има подкрепата им! Аз искам да съм като него, но никога няма да бъда. Не ми е нужен той като човек, а май са ми нужни парите и сигурността му на този етап. Щом няма душевност, мога и сама- стига да съм материално осигурена. Бавно започвам да ставам като него- материална жена. И тази нереализация ме задушава - станала съм жена- домакиня, това срещу което винаги съм се съпротивлявала. Душата ми? Не знам дали с една дума мога да я определя, аз просто съм мечтателка и вярвам в мечтите си. А те включват любов. Приятеля ми също е доверчив- иначе как би ме взел при себе си без да ме познава- при това с дете. Да съдили са ме- роднини, приятели. И не само за това - за доста от моите постъпки в живота. Семейството е израз на любов- не е само празна дума. Семейството не е това да сте съквартиранти. За мъжа- бих позволила, дори преди исках да се появи човек, който да поиска и да го осинови. Мечтаех за брак и дори второ дете. Но от както съм с него- тези мечти изчезнаха безвъзвратно! Не искам да се връщам в България - това ще е най- големият ми кошмар! Не зная колко още ще издържа да съм мебел, а не става въпрос за връщане. За думата "нещо" - не съм се замисляла.... Русе- родният ми град, затова така исках да напиша. Azbuki, за страната написах. признавам- бях изкушена да. Исках да избягам от БГ, той има бизнес, каза ми че е готов да поеме издръжката ни...А след години в съществуване на ръба на мизерията в България, отглеждайки дете сама....как няма да се реша? Той се яви като спасител. А сега не искам да бъда държана от нуждата. Този поне не иска деца, не ме кара да съм маниакална чистачка , готвачка и домакиня. Но и е такъв, че иска вече да се оправям сама. Той знае езика, но сама ходя на лекари, сама се мъча да се оправям с хората. Затова не мога да го разбера. Аз за какво съм му? Той е наистина такъш- от типа хора с неуспешен личен живот, разведен, страни от родителите( но все пак ги търси, когато има нужда). Отдал се е на бизнеса си. Не иска деца, не прави планове...не знам що за човек е- а всъщност се грижи за нас. Именно може би нашата връзка е бягство. Добре, че няма брак - не искам и да си помисля! Аз избягах от мизерията. Той от това да мисли и за битови неща. Така има време за да работи! Може и да не му харесва, че все още не се справям с езика, мове да не му харесва, че не съм самостоятелна...не знам. Не ми казва! Може да бъде различно ако започна работа, ако не съм в къщи...ако не съм сигурната, която го чака. Никога не ме е ревнувал, никога не ме е питал с кого общувам по интернет. Имам чувство, че ме приема за даденост вече. Не искам да съм притурка и никога не съм била. Не искам да остана в това половение само от благодарност. но ми трябва много време преди нещо да се промени. Не искам мъв с пачка, искам личност, кочто да чувства. Той може и да е такъв, но не го показва. Извинете, стана дълъг пост, но се опитах да съм обективна спрямо себе си.

Съважалявам ако написаното от мен звучи объркано. Така се чувствам от доста време и все още не мога да намеря отново пътя към душевното си равновесие, никога до сега не съм изпадала в такъв душевен срив. Ситуацията ми е оплетена, но се надявам да получа съвет от Вас! Сама, на 37 години съм в чужбина. Взех детето си и преди около година и половина заминахме при мъж, с когото се запознах по интернет. Отначало всичко беше нормално. С времето установих, че приятеля ми е студен, не показва емоции и мисли за работата си и за парите си. Във всичко търси печалба. Постепенно не остана нищо духовно между нас. Ние не можем да разговаряме , да споделяме. Когато нещо ми тежи, вече не му казвам - трупам го в себе си или си пиша с хора от нета. Празно ми е- всичко в него ме дразни. Забелязвам и малките недостатъци. Разбрах, че не го обичам - бил е "сламката", за която да се хвана, за да се махна от БГ. Не правим секс - не искам изобщо да ме докосва. А имам нужда, дори имам вече хормонални разстройства и се налага да вземам хапчета. Но пък той се грижи изцяло за мен и сина ми. Дава ми пари колкото и за каквото поискам. Купи ми кола, два хубави фотоапарата, компютър...задоволена съм от всякъде. Но всичко е материализъм! Не мога повече така. Искам любов, искам мечти ,искам да постигна нещо. Знам, че сега е трудно- в нова страна съм, не знам добре език. Стоя в къщи, опитвам се да правя нещо и с нещата , които обичам . Имам планове, но засега не мога да изкарвам собствени пари. Зависимостта ми от него и парите му ме задушават- сривам се все повече и повече. Имам усещане, че му завиждам - той има бизнес, има пари, има и родители ( аз ги загубих преди 15 години). Има подкрепа. Аз нямам нищо, освен детето си - то ми е утехата. Всъщност той се грижи наистина добре за нас. Малкия е заринат с играчки, не се лишава от нищо. Моя приятел се държи добре, макар , че изрично не искам да му вика "татко" - сега това е трудно да го изкореня, защото дребния се опитва. Много съм объркана наистина. искам работа, лични доходи и ако си стъпя на краката , мисля , че не бих била повече с този човек. Но тук идва и усещането за вина, защото той е казвал понякога: "Какво не съм направил за теб, че ти се чувстваш така...." . Обреченост - от благодарност за всичко, съм длъжна да бъда с него. А аз искам да обичам, искам някой , който ме познава или поне иска да види душата ми. Този човек изобщо за това време , в което сме, не си е направил труда да попита за миналото ми, да се поинтересува аз каква съм всъщност. Аз съм емоционална- той студен. Всички се чудят защо съм недоволна - не пие, не пуши, не ме бие, не хойка, има пари, осигурява ни, приема ме с детето.....А това достатъчно ли е , след като не го обичам? Не искам да ме осъждат - как така съм могла да хукна при човек, когото не познавам, и то сама с дете - в чужбина. Ами мога да- доверчива съм. И казвам пак, човека не е лош! Но не ми харесва начина му , по който разбира семейството и любовта. Не искам да се връщам в БГ, но не знам и колко още ще издържа, за да не лудна сама в къщи. Не знам с какво може да ми се помогне, но ще се радвам на всчко едно мнение. Извинявам се за дългия пост!