Здравейте,
Не съм вярвала, че някога ще излея душата си във форум, но след като прочетох няколко от историите тук и най-вече след като усещам, че съм на път да се пръсна вътрешно и явно просто имам нужда да излея нещата някъде, някому....ето и моята история.
Банално е и не е. На 28 години съм, ако ме срещнете в магазина, на улицата, в парка, ще решите, че съм щастлив човек. Общувам нормално и с лекота само в началото и само с определени хора. Принципно винаги съм била затворен човек и мога да кажа много много сам и самотен. Живея сама. Пробвах със съквартиранти по време на студенстването, не се получаваше и беше огромно напрежение и за двете страни. За 28 години имах 2 връзки - едната в гимназията отчасти студенстването, общо взето детска история. После имаше 8 години затишие. На моменти изпитвах щастие от самотата си, на моменти не издържах. Не излизах и не излизам никъде. Приятели нямам, само познати, които смятат, както казах, че съм нормален, щастлив човек. Имам си и особено хоби, в което влагам доста емоции и време. Само че вече явно и то не може да ми даде това, от което имам нужда. Преди 8 месеца покрай хобито си се запознах с добър човек. Излизахме, започнахме връзка. Беше хубаво, всичко напредваше ужасно бързо, сякаш наваксвахме, не знам. Нещата просто вървяха ненормално бързо, но това ни се виждаше нормално. Може би заради дългите години самота и заради моята емоционалност, аз непрекъснато исках от него да ми показва отношение, нежност, загриженост и т.н. Сещате се, тези банални неща като от романтичните филми. Той пък като повечето мъже, на моменти беше просто брутално игнориращ и нехаен. С времето, навика, тази склонност се засилваше, а аз изпадах в гневни пристъпи. Започвах да го обвинявам, да сипя наистина остри думи, да го обиждам и прочие. Виждайки се отстрани, приличах на малко дете, жадуващо за обич, любов и понеже не я получаваше, тропаше с крак истерично и крещеше от яд. Не знам колко съм права и как изглеждам в чуждите очи, но в този свят на материализъм, порок и омраза, за мен най-най-най-важното нещо е именно отношението, грижата, "пукането" на човека, който е с теб. С въпросния човек имахме в продължение на много време финансови проблеми, те ни изнервяха но въпреки това аз се чувствах ужасно щастлива, знаейки, че този човек мисли за мен, че ми праща мил смс, че ме разбира и т.н. И не мога да спра да се питам - защо това отминава? Не говоря за подаръци, смс-и и подобни , а за отношението, за това да не те "забравя", за това да показва, че го е грижа, а че не си просто даденост някъде там.
Естествено стигна се до раздяла. По моя инициатива. Той можеше да си кара по същия пасивен начин, в един коловоз години наред. Така е било и с предишната му приятелка, с която са били 3 години заедно и която в един момент просто била казала "Не мога повече така". Питала съм го "как така, какво е имала предвид", не знае. Дори не си е направил труда да разбере какво е сгрешено, защо, как, да не говорим пък да се бори за връзката, любовта си. Сега е отново по същия начин. Не сме се виждали/чували 20 дни. Няма желание за разговор, защото той не може да води такива съкровени разговори. Виждам, че е приел случилото се с лекота, не ме търси, не иска да се видим. Но аз не мога да се откача. Непрекъснато мисля, премислям, разсъждавам. От време на време си пишем, тоест аз му пиша какво съм "измислила". Отсреща отговорът на е добре познатия пасивен и абсолютно неразбиращ смисъла на всичко човек. Пиша му някакви емоционални неща, той плесва нещо съвсем не на място и аз отново се вбесявам. И се започва поредната въртележка от взаимни обвинения кой кого повече е наранил. Лошото е, че аз напук на всичко, което ми говори разума, затъвам в поредната депресия все повече и повече. Не мога да спя, не мога да ям, на работа съм почти неадекватна. Единственото, за което мисля е това. Мисля и размишлявам. Не, не съм разглезена. Не искам да пусна нещо, което е било красиво и единствено за мен. Знам, че трудно бих намерила друг човек, на когото да държа толкова много. И в същото време съзнавам, че нагаждането ни може би е невъзможно. Успях да стигна до извода, че искам внимание, че явно страдам от липса на внимание, че искам извинение, че искам да ме търси, че искам отношението, което да покаже, че ние двамата сме най-важни един за друг. В свят, в който всеки е потънал дълбоко в егоцентризма си, възможно ли е наистина да искам и очаквам твърде много? Жени като майка ми ще кажат "свиква се, претръпва се". Аз не мога да свикна. Не искам. Ако любовта означава да свикнеш да пренебрегваш емоционалните си нужди, да свикваш да не бъдеш подкрепян, а игнориран, любов ли трябва да го наричаме тогава?
Всъщност дали някой разбира за какво точно говоря и то така глупаво ли е, колкото трябва да приема, че е?
Благодаря, че прочетохте и тази история
пс. Ако пък някой успее да разгадаее "какъв ми е проблема" и даде някой друг съвет за излизане от тази поредна криза, бих била благодарна.