Движеща сила
Неизброими са инкарнациите на човешките души.Неизброими са сраженията и битките, през които те преминават. Безбройни са мъките и страданията, които изтърпяват. Нямат чет скърбите, кризите и трудностите, които преодоляват. Страдат синовете човешки, страдат и се учат.Бавно върви този процес на обучение. Бавно, много бавно се върти колелото на страданията на синовете човешки. Опит върху опит се наслагват. Знанието расте и се разширява, мъката също. Знаят синовете човешки, че нещо ги измъчва, само не знаят какво именно. Накрая заробването от материята става толкова тежко и непоносимо, че човекът се превръща в търсеща душа. Бавно, много бавно той започва да разбира, че има друга, по-велика реалност и друга, по-велика справедливост от онези, към които той е привикнал: има Божествена воля и управление. Това усещане отначало е слабо и крехко, но колкото по-внимателно човек се вслушва в своя копнеж,колкото по-внимателно се вглежда в своята болка, толкова повече забелязва, че чувството не го мами, че самото бъдеще чука на вратата на душата му и го зове да върви напред и нагоре.
Неуверено и плахо той стъпва на този Път, на новия коловоз на живота, навлиза в нов кръг, ознаменуващ великия преход отабсолютното господство на илюзиите към все по-проявеното господство на душата по Пътя към Светлината. Стремящият се все още много смътно различава високата планина пред себе си, но той вече знае, че това е неговият Път, онзи Път към Себе си, по който той трябва да върви каквото и да стане, каквито и сълзи, мъки и болки да му струва това. Той знае, че няма връщане назад. Пътят винаги води само напред и нагоре, макар че много пъти извива, лъкатуши, спуска се в тесни пропасти и дълбоки долини. Но всеки път, когато човек достига до нов връх, той вижда или по-скоро чувства, че се е издигнал малко по-нагоре и е достигнал по-висока точка от онази, където е бил преди.
Очертанията на планината едва се виждат пред погледа му. Още много далече от него е тя, но той знае, че някога обезателно ще стигне до нея. Той трябва и е длъжен да стигне до нея, каквито и лишения и опасности да го дебнат по този път. Вътрешна сила, сила мощна, непреодолима и удивителна, непрестанно го тласка напред. Много пъти той губи планината от погледа си. Голямо противодействие среща по пътя си. Натрапчиви видения и измами го заобикалят отвсякъде като плътен пръстен. И макар че не разбира това и нищо не вижда ясно, все пак той неуморно продължава да върви към това велико и удивително, което го чака напред, към това, смисъла на което той самият още не разбира. Този вътрешен стремеж в него към нещо удивително и небивало е по-силен от всички други стремежи, затова всеки път, когато му се случва да падне, тази тяга към неизпитаното, непознатото, отново го изправя на крака и отново го тегли на изток, към планината.
Човекът неуморно върви напред и неуморно води сражения и битки: със самия себе си, с другите хора, с външните и вътрешните опасности. Той търпи поражения и удържа победи, той благославя съдбата си и я проклина, но този вътрешен стремеж в него е непобедим и както и преди го тегли към безкрайността. Постепенно в него нещо започва да се събужда и да проблясва.Сигурно това е Висшата Сила – Бог, Създателят или Нещо, което е много по-голямо, по-силно и по-величествено от него. Нужна му е тази сила, нужни са му подкрепа и помощ, нужен му е някой, на когото той може да се моли, на когото може да се довери и когото може да проклина и да обвинява за всичките си несгоди, когато бремето на страданията става непоносимо, а противодействието отстрана на външния свят отеква като зло или болка. Нужен му е велик, идеален,вълшебен „жертвен агнец“, който може да го избави от всяка отговорност и същевременно може да му помогне и го подкрепи. Големи са, ох, колко големи са човешките съблазни, в това колело от илюзии и дълго, много дълго властват те над хората; и само когато човек избира противоположната посока, когато той започва да върви по Пътя на Светлината и поема по великото Колело на Светлината и Живота,едва тогава той най-после успява да прозре, че тази Светлина е в него самия и че Божественото също е в него. Той смътно осъзнава това в началото на Пътя, но с течение на времето и редуването на инкарнациите това знание неотклонно расте и се разширява.
Сега, когато е способен да се вслушва в себе си и да вижда вътрешните процеси, той забелязва как в него се събужда нещо голямо, мощно и силно, как то властно го зове и мами – някаква водеща, насочваща, движеща вътрешна сила, на чийто зов той не може да не се подчини. Колкото по-силно е това вътрешно чувство в него,толкова по-отчетливо се виждат пред него очертанията на планината. Отначало инстинктивно, а после интуитивно той започва да разбира, че това е неговата собствена планина, планина-към-самия-себе-си, която той трябва да покори;по-точно това е неговата собствена вътрешна божественост, която е длъжен да осмисли и да опознае. Затова тойн амира в себе си сили да противостои на всички опасности и трудности, защото знае, че някога ще изкачи тази планина и ще получи отговори на всичките сивъпроси. И все пак отново и отново той отстъпва, отново се връща обратно и отново напълно забравя и за своята собствена планина, и за своята движеща сила.Противодействието е прекалено голямо, илюзиите са прекалено силни и обременителни. Няма Бог, животът няма смисъл, самият той също е червей без смисъли без цел, направо ти идва да легнеш ида умреш. Но когато умира и напуска този физически свят, пред него отново възниква образът на собствената му вълшебна планина, планината на познанието на самия себе си и той пак решава да се въплъти отново, за да може оттам,отдолу, да заслужи правото да се изкачва към върха на тази несравнима планина,която толкова лъчезарно и прелъстително го влече към себе си.
Така един живот се сменя с друг. Човекът сее и жъне, среща приятелство и отпор и така, като се бори, препъва и пада, през цялото време се стреми напред, вън от заобикалящата го мъгла от илюзии, докато най-после погледът му не се проясни и той не види пред себе си своята планина.Радостно и целеустремено той ускорява крачките си към нея, но отново попада в ивицата от мъгли, отново потъва в тяхната пелена, личността отново го надвива и започва да го командва. Но случи ли му се да изпита неочаквана радост или щастие - и се появява пролука в тази мъгла, и светът отново се разтваря пред него, планината отново започва да се мярка пред вътрешния му поглед, а личността в порив на вдъхновение се предава на водачеството на душата – дотогава, докато неумолимата пелена от илюзии или видения (майя) отново не й отнеме свободата.
Колко дълго продължава това странстване самият човек изобщо не помни, тъй като губи всякаква реална представа за времето и продължителността на пътя. Но нетърпението му се увеличава, а заедно с това расте и желанието да победи, желанието да се добере най-после до тази сияйна цел, която толкова дълго е съзирал напред толкова далече от себе си; и тогава човекът изведнъж си спомня, че му е дадена свобода на волята, свобода на избора и решенията и че той има право сам да решава колко дълго да продължава това странстване.
Огледалото на ученика
Биргит Ломборг
