Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Ася_И

Спомени от Паша Тодорова

Recommended Posts

Преди да пристъпя към описание на своите опитности около Словото, около Учителя и с Учителя, и преди да напиша нещо около постепенното ми, и то само отчасти, опознаване на Учителя, ще направя едно малко въведение. При това считам за нужно да обясня, защо толкова късно описвам своите опитности, когато те датират от 1915 година, 19 юли, в който ден за пръв път срещнах Учителя на физическия свят. Едно е вярно и то абсолютно вярно, макар и толкова късно да пиша, нито на йота, нито на косъм не е заличено от това, което е преживяно на времето. За мое щастие, паметта ми и до днес не е изгубила верността, за да мога да предам нещата, както са опитани и преживяни, всичко е оставило в съзнанието ми дълбоки бразди, толкова дълбоки, че нищо не е в състояние да ги заличи. Пък и не забравям своята съвест и отговорност за истинността на фактите, които описвам.

Към това прибавям и следното: Аз пиша това главно за себе си, да претворя още един път пред себе си и в себе си, пред своята отговорност и искреност, като имам предвид, че пиша всичко за себе си, а дали някой след мене ще го ползува, това не е вече моя работа.

Едно малко въведение към едно голямо събитие: раждането на великия Учител, на нашия обичен Учител на Земята, в България преди 100 години - 12 Юли 1864 година.

Раждането на великия Учител внесе в народите, в цялото човечество, нов стимул към възраждане, стимул за освобождаване от външно и вътрешно робство. Едно малко въведение, не към едно голямо събитие, нито към голяма епоха, но едно малко въведение към един велик акт, едно велико дело на Вечността, която няма начало, няма и край, и е безначална и безпределна. Със своето Слово Учителя внесе в човешката душа онзи дълбок вътрешен стремеж към вечността, към вечния реален живот, в което се крие истинското възраждане, освобождение, пробуждане и усъвършенстване на човека.

Дето е Словото, там е и Учителя!

Епохално посещение

Незабравими десет минути.

„Храм Божи сте. Богове сте.” Думи на Христос, изречени преди 2 хиляди години, думи, които и мен са ме занимавали. Мислела съм върху тях, за да разбера вътрешния им смисъл.

И си мисля: Божият храм, това е вътрешният човек - духовният, чрез когото Божественото начало работи и се проявява. Боговете пък са служители на това начало.

Епохално посещение. Кого посетих? Учителя. Тогава го наричахме господин Дънов. Скоро обаче, почувствали го в себе си като Учител, започнахме и да го наричаме така.

Това посещение беше в 1915 година, 19 юли, който ден аз нарекох моя духовен рожден ден. Посещението нарекох епохално, защото за мене то тури начало на нова епоха, на нов живот.

Питам се: защо още оттогава,1915 година, не съм започнала да пиша своите бележки, впечатления, спомени, преживявания, а едва сега, когато оттогава до сега са изминали 50 години, но си отгаварям, че ако бях започнала да описвам своите спомени, опитности и преживявания около Учителя и делото му, както и моята микроскопическа работа около това дело, в края на краищата всичко щеше да представлява сбор от факти, които минават и заминават през съзнанието, без да оставят следа. Тогава, през тази далечна 1915 година, аз бях млада, доста млада, за да си служа с обективен език, за да може съзнанието, ума и сърцето - трима свидетели, да се подпишат едновременно под печата на две незаличими думи - вярност и истинност, в които думи влизат и отговорност, добросъвестност, искреност.

Когато бях млада, като пеперудка кацах от цвят на цвят да събирам сладък нектар от цветята и го споделях с хората. Те го взимаха, правеха от него мед и го изяждаха. Това са хората на фактите, т.е. хората на формите, които дотук спират.

Днес, когато минаха едни светли, съдържателни и смислени години, от 1915 до 1944 г., 10 Октомври, когато турям ново начало на работата за себе си, аз изнасям пак същия нектар, не само за хората на формите, но и за ония, които недоволни само от формите, спират се пред тях да търсят съдържанието в тях и го намират. Недоволни и от това, те продължават да търсят вътрешния смисъл на тези форми в тяхното съдържание. Когато намерят и смисъла, те започват да мислят право и дълбоко. Така задоволяват своя всестранен интерес на ума, сърцето, душата и духа си. Това са ония човеци, за които Христос е казал: „Богове сте и Бог /Божественото/ живее у вас.” Тия хора, получили сладкия нектар от цветята, преработват го не в мед за ядене, а в онзи жизнен елексир, който води към безсмъртието, към вечния живот.

Няколко дни преди 19 Юли, по някакво особено стечение на обстоятелствата, чух да се спомене името „господин Дънов”, непознато за мен лице, толкова повече, че покрай този случай се спомена и името на мой колега и мой бивш учител - историк Ив. Радославов. Това ми даде възможност още тогава да отида в дома на колегата, чиято жена също беше учителка - математичка, а за щастие, пак моя бивша учителка. И двамата ме приеха с разположение и готовност, изслушаха ме за какво идвам и госпожа Радославова каза: „Много неща мога да кажа за г-н Дънов, но засега само ще ви кажа, че е високо учен, голям философ и дава добри съвети за здравето на човека.” - Щом е така, моля Ви да ме заведете при него. - Тя мислела, че съм комунистка, затова премълча, нищо не ми отговори, затова и не ми казала, че е духовен човек. Обаче аз помолих още веднъж и настоях да ме заведе и тя на 19 юли, в три часа след обяд, ме заведе.

Стигнахме до улица „Опълченска” № 66, дето живееше г-н Дънов. Госпожа Радославова попита г-н Дънов може ли да ни приеме и след нея влизам аз, поздравих и усетих, че сърцето ми силно и радостно заигра, както децата скачат и играят, когато се радват, както детето в утробата на майката заиграва, както когато срещнеш обичан човек, когото дълги години не си срещал. Не беше сърцебиене, не беше смущение, но скрита, дълбока радост, че душата ми е познала Учителя – така отсега нататък ще го наричам, защото името г-н Дънов е вече отдавна забравено, чуждо, далечно, съвършено заличено от съзнанието на всички нас. Изведнъж сърцето затихна, настана необикновена тишина и аз попитах Учителя какъв съвет ще ми даде за майка ми и за леля ми, които не бяха особено добре със здравето. Докато ми даваше съвет, аз го наблюдавах: човек със среден ръст, на около 50 години, със слабо прошарена коса, погледът благ, спокоен, тих, изразът на лицето дълбоко внушителен. Това негово спокойствие сякаш и на мен се предаде. От него общо лъхаше някаква неземна чистота. Ето това търсех толкова години навред – в децата, в младежта, във всички хора и без да обиждам никого, нито себе си, все не намирах тази чистота, която душата ми разбира и търси и си мислех до този момент, че тя не съществува на земята. Днес, когато пиша тези редове, казвам първо на себе си, а после на всички: Съществува абсолютна чистота в света, която прави човека здрав, силен, смел.

Учителят ме запита едва чуто: „Чели ли сте нещо?” Погледнах го и бързо се запитах в себе си, как да не съм чела, била съм ученичка, студентка, сега съм учителка, все съм чела нещо, но преди да отговоря нещо, веднага се сетих, че той ме пита дали от него съм чела нещо, тогава отговорих, че нищо от него не съм чела. Той влезе в една стаичка, забави се там малко и ми даде малка брошурка – „Митар и Фарисей.” От заглавието разбрах, че той е духовен човек. Толкова по-добре: не съм комунистка, не отричам Бога, дори Го търся навсякъде. Погледнах на гърба на книжката, пише 30 стотинки, но не се реших да подам такава дребна сума. Но той и едра не прие. Не остана друго, освен да благодаря. Гледам го и си мисля: Какво осмирение! Откакто го видях, оттогава заявявам: видях, познах, разбрах какво значи смирение. В ушите ми звучи: „Чели ли сте нещо?” Това нещо той не може да нарече свое, Словото, което ни даде, нито веднъж не нарече „мое”.

„Митар и Фарисей - човечеството се движи между тия два колоса - беден и богат, слаб и силен, слуга и господар, смирен и горделив.”

Сбогувах се с Учителя, турих в торбичката си, от никого невидима, няколко важни въпроса, задачи и портрети, които да изучавам с години и векове, да оживявам и прилагам, за да станат някога и моя кръв и плът, и това богатство, тогава сложено в торбичката и днес не мога да го изброя и пресметна. Слязох по четирите стъпала и вече съм на двора, дето ме чака с добродушните си очи моята учителка. Погледът й ме питаше дали съм доволна от посещението. - Как бих искала пак да дойда! - й казах. Тя бързо добави: „Ще ти се нареди.” Как ще стане това, аз не знаех, но стана и безброй пъти стана. Отивам си у дома, но не съм свободна. Нося със себе си жив, безсмъртен образ на безкористие, чистота, смирение, служене, любов, мъдрост - а това е неимоверно много. За мен - слабата.

14 Октомври 1964 година

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Подготовка по пътя

Подготовка по кой път? - Към онзи път, по който Учителя върви. По тесен, стръмен и възходящ, но безопасен път. Път, огрян с добродетели и огрян от светлината на истината.

Макар и през малка дупчица зърнала този път, поех аз по него, смело и без страх, както казва Учителя: „Без страх и тъмнина, с любов и светлина.” Първо поех пътя, после започнах да мисля, пък и пътят постоянно се откриваше. После чух Учителя да казва, че при Божественото първо се действа, после се мисли, при човешкото е обратно. При Божественото човек не е подложен на опасности и така излезе - поех този път и не се излъгах. Че имах противоречия, обезсърчения, неуспехи, това се дължи на мои стари дългове, които сама трябваше да си платя: плащах и растях. Вървейки в посочения път, намерих истински методи, закони и принципи за правилно решаване на всички задачи и мъчнотии. Учителя сочи този път не отдалеч, нито само с пръст, но с целия си живот, с всички свои действия и прояви. Подготовката е нужна за този път, затова се заех да намеря и прочета всичко, което е казано и печатано от Учителя. Намерих 14 беседи под заглавие „Сила и живот” - първа серия. Прочетох ги няколко пъти. Харесаха ми, бяха написани особено, увлекателно, свободно. Смисълът на Словото изведнъж ме грабна. Събуди се жив интерес към духовна литература и аз почнах да търся такава, и намерих главно теософска литература, която запознава читателя с духовния свят. Попаднах на въпросите за прераждането, за ясновидството, разговарях се с близки и приятели относно тази литература, всичко анализирах и приемах като свое убеждение. Колкото повече навлизаш в този път, светлината става по-голяма, импулсът за работа надминава силите и възможностите на човека - творчески е този път. Много четох, много се разговарях, но дума не чух за вегетарианството, макар че мнозина от моите познати по това време били вегетарианци. Станах вегетарианка по свой почин, по вътрешен път, под ничие външно влияние, нито от хората, нито от книгите. На 27 септември 1915 година, още със ставането си от сън, казах на себе си, а след малко и на близките си: от днес ставам вегетарианка. Като чуха това и двете ми сестри се обадиха: „И ние също.” Само майка ми премълча, без да се противопостави.

И така, от този ден, без най-малко отклонение, съм вегетарианка. Впоследствие четох книги върху вегетарианството, но от тях не научих нещо кой знае какво. Важното е как да се яде и какво да се яде. И храната учи човека, тя го съгражда, облагородява, възпитава.

Тези са първите стъпки за мен към светлия и величествен път.

29 Октомври 1964 година

Време за самоопределяне в пътя

Бях доста заета, но въпреки това намирах време да чета и да посещавам семейство Радославови, с които споделях прочетеното и така времето летеше бързо. Запитвах често за Учителя и разбрах, че още през август той е заминал за провинцията, вече октомври свърши, а той все още не беше се върнал в София.

Силно желание имах да го видя и да поговоря с него върху онези въпроси, които бяха покълнали у мене и с нетърпение чаках някоя опитна ръка да ги полее, за да израстнат, да се развият и да продължат своя живот, благословена ръка да ги възрасти. Мислих си едновременно, че съм се самоопределила, но едва по-късно разбрах, че самоопределянето не е еднократен процес, докато е жив, човек все се определя в едно или друго отношение. Пътят, който съм поела, не е гладък, нито еднообразен; срещнах по него реки дълбоки и плитки, гори гъсти и мъчно проходими, планини стръмни и високи, но всичко трябва да се преодолее, няма връщане назад. Този път изисква превъзмогване и многократно самоопределяне и така се създава убеждение. Убеждение, което не е минало през ума, сърцето, волята и живота на човека, не е убеждение, не е идея.

Ще пламнеш от идеята, която те е обхванала, без да гаснеш, пламъкът да се увеличава, да светиш на себе си и на околните, докато сам се превърнеш на светлина, която да осветява и тебе и друмниците из пътя. Аз имах вече примера за това. Видях човек с убеждение, човек канара, която никаква стихия, никакъв ураган не може да поклати. Видях служител на Великото голямо и на Великото малко. Красив път! Че бил пътят стръмен, тесен, дълъг - нищо от това. Дето е красотата, там е истината. Така си казах и се самоопределих. С нетърпение очаквах завръщането на Учителя.

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Очакване

През август, всяка година по случай събора на Братството, Учителя отсъстваше от София, но чух от братя и сестри, че тази година, 1915, той бил разтурен от духовенството и властта, и не се състоял. Очаквах да го видя с нетърпение, но ето, че когато той се върна, аз не можах веднага да отида, защото майка ми внезапно се разболя, от удар. Положението беше тежко, цяла седмица не можа да прочисти стомаха си, въпреки всички средства, които приложихме. За да се разхлаби стомаха, дойде ми внезапно на ум да отида при Учителя и да го помоля за помощ.

Отивам при Учителя и му разказвам за положението. Той ме посъветва: Ще си отидете у дома и веднага ще започнете да четете Псалми за майка си. В къщи веднага прочетох няколко, които ми попаднаха, а майка ми знаеше от Псалмите доста наизуст и въпреки, че говорът й беше затруднен, тя на глас казваше някои. Не се мина и половин час и тя се освободи, положението се подобри, но все пак майка ми беше болна и аз отново отивам за съвет при Учителя, като прекратихме лекарската помощ. За резултатите ще кажа на друго място, където описвам методите за лекуване.

Ходех често за съвети, но непрекъснато го запитвах по всевъзможни въпроси, които лично мен ме интересуваха. Винаги оставах доволна от отговорите, защото почиваха на научна база. Особено ми бяха ясни и разбрани отговорите, на които говореше с езика на химията. Нещо дълбоко вътре в мен работеше, кипеше, анализираше, наблюдаваше, вадеше заключения, растеше.

Днес, на всеослушание мога да кажа: радвам се, че срещнах човек на земята, който живее и работи според закона на Великата, Абсолютната Свобода, без никакво насилие. Пред цял свят и пред себе си викам с пълен и радостен глас: Да живее Свободата!

Тези посещения продължиха до 16 Април 1916 година, когато за пръв път чух беседа от Учителя. За мене този ден беше велик ден.

За мене този ден още от детството ми беше свързан с радостни неща - с нови дрешки, нова панделка, нещо новичко. Често това великденско новичко е било по-голямо от очакванията ми и за което много, много благодарна съм била винаги на добрите същества от този свят и другия. Разумният свят за този Велик ден ми даде нещо ново, неизмеримо по форма, съдържание и смисъл. Аз чух Учителя да говори, да държи беседа. Нарекох този ден Новият Велик ден на моята душа, за което безкрайно благодаря.

Ранно пролетно утро: излизам в двора да подишам чист въздух, да се порадвам на красотата и свежестта на деня, да погледам цъфналите вишневи дървета. Люляците също са нацъфтели. Изведнъж решавам да откъсна няколко стръкчета люляк и да отида на „Опълченска” 66, на гости на Учителя. Каквото помислих, направих. Стигнах до бялата къщичка, влязох вътре, гледам да видя кака Гина, хазайката на дома, за да й предам букета, но вместо нея виждам братя и сестри, разхождат се из дворчето, разговарят. Ето и кака Гина, попитах я какво става, подавайки й букета. Тя бързо го взе, още по-бързо отговори: „Беседа ще има.” и се гмурна в сутерена. Един по един другите се качваха по стълбичките, влизаха при Учителя и аз се видях сама на двора. Чудех се какво да правя. „Беседа ще има.” Думите на кака Гина отекваха у мен и аз си мислех, днес като е Велик ден, дали няма да ми се даде нещо непознато, ново, дали ще се завърши процеса на очакваното? Бързо минава кака Гина и аз я запитах: Моля ви се, моля ви се, може ли и аз да слушам беседа? - „Качи се горе.” - още по-набързо ми отговори тя и отмина. Качвам се, минавам по коридорчето, но в коя ли стая Учителят държи беседа? Гледам отдясно една врата отворена и отвътре се чуват песни. Спрях се на прага на стаята и се подпрях на дясната рамка на вратата, а на лявата се беше подпрял един брат с очила. Той пееше въодушевено, както останалите, насядали на столове. Слушам непознати песни, но не са протестантски, тях ги познавам, пък и православни не са. Сестрите, забрадени с ленени кърпи, столовете поставени на изток пред прозорците, до един от прозорците поставена кръгла маса, с чиста бяла покривка и стол, сигурно там сядаше Учителя, а вън пред прозорците също имаше хора, дошли и те да слушат беседата. Гледам цялата обстановка, слушам песните и се моля на Господ да направи така, че с нищо да не наруша тази хармония, която е тук и в мене. В този момент влиза Учителя, с Библия в ръка, толкова леко стъпва, сякаш не ходи, тихо, леко, изведнъж го видях пред масата. Всички бяха прави. Той каза нещо и всички заедно започнаха да четат някаква молитва, която аз не знаех. Всяка дума от молитвата се докосваше до струните на моята душа, като звучен музикален тон, като особена мелодия. Изпя се после една песен и всички насядаха. Учителя прочете нещо от евангелието: „Истината ще ви направи свободни.”

Започна да говори - тихо, спокойно. Слушам и всяка дума пада върху ожаднялата ми душа, като пролетен, благодатен дъжд върху цветята, които дни и месеци са го очаквали. Нито една дума, нито една капка гледах да не изпусна. Колкото повече слушах, толкова повече капчиците се увеличаваха и се превърнаха в хубав, свеж пролетен дъжд. Аз се намирах в някакъв неземен свят. Физически, с ушите си чувах всичко, но вътре в мен нещо усилено работеше и поставяше всяка дума на своето място, като в калъп, приготвен тъкмо за това Слово, и за мен сама незнайно, кога и от кои времена очаквано.

Не усетих как се свърши беседата. Гледам, всички станали пак прави и пеят. Прочете се общо на глас „Отче наш”, тази молитва знаех от най-ранно детство.

Нашата нежна и любеща майка ни беше обърнала внимание отрано към онази сила в света, на която да уповаваме единствено и напълно в живота. Всички целуваха ръка на Учителя, благодаряха за словото и аз, разбира се, целунах ръка и благодарих. Учителя излезе от стаята пак така тихо и незабелязано, както и влезе. Братята и сестрите взеха уж да се разотиват, казвам „уж”, защото виждам, че не им се отива в домовете, приказват си нещо във връзка с казаното. По едно време Учителя, заедно с един брат, носеше голям панер с червени яйца и с нещо, написано върху всяко яйце. Взех си и аз едно, на което се белееха буквите ПС-35, което значело Псалом 35 /върху този псалом впоследствие много съм мислила./

Върнах се в къщи и започнах да разказвам всичко на болната си майка и двете ми сестри. За обяд имаше време и аз се уединих в една от стаите да си помисля върху всичко, което чух и видях. Седнах, но изведнъж неудържим наплив ме обзе да играя, взех стола и с него тичах и играх около масата. Така изредих и шестте стола, с необикновена радост и въодушевление тогава играх, необикновена енергия ме изпълваше, идваше ми да прегърна цялата земя, да помогна на всички нуждаещи се, да обичам всички и всичко. Играех си със столовете и си мислех: нима цар Давид не игра пред скрижалите и своя народ и когато неговата жена - Михала го упрекна, че се излага пред своя народ, Давид отговори: „Да не играя ли пред Господа?”

И аз играх със столовете пред Господа, заради великото Слово, което се вливаше у мене, заради Учителя - пратеник на Господа, който дойде на Земята да донесе това Слово.

Тази беседа е печатана във втора серия - неделни, първо издание под заглавие „Сила и живот” и същият том, второ издание, под ново заглавие „Духът и плътта”.

Божието слово е Божествен нектар, който се налива в предварително специално приготвени форми, съсъди, но така внимателно, че капка да не се разлее. Дават се кому повече, кому по-малко, според формата и големината на съда, в който ще се налива и според възможностите на човека да ги използва и обработи. Ако днес не може, утре, но ден след ден, вечността е пред нас. Небето работи, а аз чувствам, че съм като че ли някакво тесто, поставено в голямо корито и някаква ръка - фино, пластично, нежно ме меси в коритото, обръща ме на една страна, после на друга, но аз не усещам болка, обратно, весело и приятно ми е.

Казвам това нещо един ден на Учителя, а той ми отговори: „Когато възвишените същества работят, те не искат да ги виждат и разбират другите.” Аз отговорих: Уважавам и ценя тяхната работа, затова ще мълча, докато ми се разреши или докато те си свършат работата. Днес се питам, какво омесиха тези същества от това тесто? Една форма, в която се налива Божественото слово и аз трябва да внимавам нито една капчица да не се разлее или да остане неизползвана.

11 януари 1965 година

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Как оздравях

Това се случи през един от съборните дни на 1922 година в град Велико Търново.

Ако някой вън от мене ме запита как оздравях, мога да му отговоря с най-малки подробности, но първо аз ще опиша случая за себе си и ако стане нужда, мога да го разказвам на всеки, който се интересува. Как лекуваше Учителя? С инжекции, с лекарства, с бани, с масажи? Не, с нито един от тези начини. От това, което видях, виждах и чувах от излекувани братя и сестри, и външни хора, останах учудена от множеството разнообразни, чудновати методи, с които Учителя си служеше, когато лекуваше. Имаше случаи, когато при едно и също видимо заболяване, той прилагаше съвсем различни методи, не си служеше със стереотипни методи, защото имаше предвид темперамента, характера на заболелия, условията, причините - външни и вътрешни духовни. Той търсеше преди всичко причината на заболяването, нея хващаше и лекуваше. Общо взето методите за лекуване бяха духовни, макар че някои от тях да имаха и физически характер.

Да разкажа впрочем, аз как бях излекувана. Някога съборите продължаваха цяла седмица. Свърши се последният ден от събора, братята и сестрите от цяла България почнаха да се разотиват. Обикновено с Учителя оставаха още няколко дни и онези, които искаха и бяха свободни от задължения. Останах и аз, обаче още на втория ден след събора се разболях. Какво ми е, не можех да си отговоря, никъде нищо не ме боли, нямам апетит, не мога да ям, пие ми се вода, пък не мога да пия, едва се държа на краката си, легнах на легло, положението ми се влошаваше. Усещам, че в мен всичко ставаше двойно: два носа, двойни уши, двойни устни. Искам да пипна носа си, но не зная кой от двата е истинският и т.н. ръцете, краката, всичко се удвои. Учителя влизаше в стаята да ме види, оставаше по няколко минути, следеше състоянието ми, но нищо не казваше. На петия или шестия ден ми стана съвсем зле, не можех да мръдна от леглото. По едно време сякаш някой в ухото ми каза: „Е, пък умри!” Чух го ясно и си мислех, наистина може би трябва да умра и ми беше някак леко или безразлично, не зная, но наистина ми беше все едно, толкова бях зле. След десетина минути чувам стъпките на Учителя пред прозореца, спря се и ме попита как съм. Едва, едва можах да отговоря, че не съм добре и след минута го виждам, застанал на вратата и остана на прага прав, сериозен, замислен. Аз се извиних, колкото можах, че не мога да седна поне в леглото, а съм простряна така. Учителя нещо говореше, вслушвах се внимателно и чух, че той ми казва да се опитам да стана от леглото и да кажа: „Аз съм мобилизирана, дадена ми е работа, която трябва да свърша, готова съм да остана и да свърша възложената ми работа.” Учителя ме погледна пак, затвори вратата и излезе.

В същия момент, когато гледах на ставането ми като на нещо невъзможно, някъде дълбоко в мен дойде обратното решение: ще стана и то веднага, ставам! За момент забравих, че съм много зле, седнах на леглото, спуснах си краката долу, наведох се да търся чорапи и обувки. Облякох се, но при навеждането усетих, че от лицето ми падна някаква тежка, желязна, огнена маска, пипнах го - температура няма, приятно, хладно беше. Изпълни ме необикновена радост, че можах да стана и ми се прииска да изляза навън и да викам с пълно гърло: стана чудо в мене и стана за слава Божия! В това време в стаята влизат две сестри - Сафка и Стефанка и казват: „Но тя станала!”

Поисках чаша гореща вода, пих с небивала наслада, сетне излязох на двора. Гледам красотата около мен, дишам благодатния въздух, трептя от умиление и благодарност. Както Бог работи скрито и тайно, така и нашият обичан Учител се крие, не го виждам, за да му благодаря. Какво се крие в чудесата, които Христос навремето си е правил? - Велика сила, знание, които хората не са познавали, закони, които човечеството едва сега налучква.

Аз за себе си разбрах при това свое боледуване, че в света се проявяват светли и тъмни сили, наши приятели, доброжелатели и наши неприятели, и ние трябва да различаваме гласовете им. Ако аз се бях поддала на желанието на тъмните сили, които искаха моята смърт, те щяха да постигнат целта си. Обаче дойде гласът на светлите сили, които желаеха моето добро, които дойдоха да изпълнят волята на Бога, който не благоволява в смъртта, а благоволява в радостта на човека. Тази велика воля се проведе през устата на Учителя.

Върнахме се в София и всеки продължи работата си и аз продължих работата си около беседите, за която бях мобилизирана тогава и до днес. Един ден Учителя ми каза: „Имаше някаква мистерия около твоето заболяване.” Но каква беше, не ми каза и до днес аз не можах да я разбера. Има велики неща, които не са за деца.

4 януари 1968 година

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Как Учителят лекува

При случая с майка ми, който описах вече, Учителя си послужи с мисълта като средство за трансформиране на отрицателните състояния в положителни. Мисълта е сила. Благословение е да може да си служи човек с тази сила. Ние, трите сестри, бяхме толкова уплашени, че не вярвахме в никакво лекарство, а с това повлияхме отрицателно на майка ми, но с четенето на Псалмите ние дадохме друго направление на мислите си и тя оздравя. Прост метод, но ефикасен. За потвърждение на този метод ще си послужа с едно от явленията в химията - заместване на субстанция. То е явление, при което един елемент при дадено съединение замества друг елемент от друго съединение и вместо първите две съединения, се получават други две, със съвършено нови свойства и нов състав. Например, сярна киселина и натриева основа, и двете силно разядливи, като отрицателните мисли в живота, при взаимодействието им, металът натрий замества водорода в сярната киселина и се получава безвредната сол натриев сулфат, а водородът от киселината отива на мястото на метала натрий и се получава вода. Ето и реакцията: убедени в метода, който Учителя приложи при лекуването на майка ми, подкрепен от опит, наблюдение, мисъл, наука, ние укрепихме вярата си в неговото учение и останахме верни на това, което видяхме и чухме, и описахме.

6 февруари 1968 година

Казах вече как ние трите родни сестри станахме вегетарианки, но майка не беше. Учителя й препоръча постепенно намаляване на месото, от време на време можеше само малко пилешка супа и от бялото месо на пилето да яде. Така тя естествено и незабелязано мина на вегетарианска храна. Почти всяка вечер й правехме масажи на гръбначния стълб, дето всъщност беше ударът и тя стана по-жизнена, ръцете и краката й се движеха. Масажите бяха повече паси, отколкото разтривки. Напролет я изнасяхме на слънце, сутрин от 8 до 11 часа да грее гръбнака си и от ден на ден тя се чувстваше все по-добре и по-добре. Движенията, чистият въздух, слънцето, храната, казаха своята дума. Разбрах, че природата има такива отношения към тебе, каквито ти имаш към нея. Велико единство съществува в цялата природа и между съществата, които я населяват.

Един ден Учителя ми каза: „Ще ставаш всяка сутрин рано, в четири часа, ще седнеш на стол близо до главата на майка си и тихо, безшумно ще отвориш Библията на онова място, което още от вечерта си определила да четеш и така ще правиш десет сутрини наред, след което ще си починеш една седмица. След изтичане на седмицата, отново ще направиш опита.

Този опит го направих няколко пъти и се получи много добър резултат. Трябваше да се чете, когато тя спи и то дълбоко. По-късно ми се изясниха тези неща, по-скоро аз си мислех следното: през време на сън умът и сърцето са в покой и душата е свободна. Аз четях на душата й, това беше величествен момент - душата попива сигурно всичко и майка ми наистина съвсем се ободри, разпитваше за Учителя, за учението, за близки и роднини, чудеше се как да помогне на онези, които са в беда. Тя беше широк човек, но сега неизказано много се промени, сякаш изцяло живееше в душата си. В нашия дом се чуваше само веселие, песни, настана мир и спокойствие, майка ми беше здрава, но през 1918 година испанската болест завлече хиляди хора, между които и майка ми. През април се помина, но си отиде с вяра и пречистена.

Много, много още чувах как Учителя лекува, но аз реших да опиша само тези случаи, които непосредствено съм наблюдавала."

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Индивидуално лекуване

Учителя при една и съща болест прилагаше различни методи за лекуване. Една от младите сестри, като ученичка от ІV клас на гимназията, сега осми, заболя от апендицит, т.е. възпаление на сляпото черво. Младата сестра усетила болки, но не се решила да отиде на лекар, страхувала се от нож и отишла при Учителя за съвет. Той й казал да прекара три дни в абсолютен пост, без никаква храна и вода. Тя изпълнила съвета, яла след поста лека храна и оздравяла. Тя живя 45 години, без да усети болки в тази част на своето тяло.

Учителя казва, че възпалението на сляпото черво се дължи понякога на някакво чуждо вещество, частици от храна или друго нещо в този орган. При глад, организмът, лишен от храна, продължава да работи и всмуква тези частици; премахва се причината и самото възпаление.

Втори случай на лекуване на апендицит.

Млада мома, 21 годишна, не е вегетарианка, заболява от апендицит, да си прави операция не се решава. Помоли ни да я заведем при Учителя, защото болките й били непоносими. Учителя я посъветвал да не яде месо само един месец, през което време да мие краката си всяка вечер с гореща вода, колкото може да търпи, след това да измива слабините си и да легне да спи. Тя изслушала съвета и очаквала той да й даде някакъв лек, не получила нищо друго, благодарила и си излязла. Навън тя попитала придружителката защо не са й дали лекарство. „Нали ти даде съвет, ти изпълни съвета точно и чакай резултат.” Тя изпълнила съвета и оздравяла. Днес тя е на 40 години, майка на две големи деца, без вече да е почувствала болки в сляпото черво.

Лечебна разходка

Една наша близка, млада сестра, 23 - 25 годишна, получи удар, от който пострада единия й крак, едната ръка, устата й малко се изкриви, и очите й слабо виждаха. Тя се допитваше до Учителя, излизаше сутрин рано на разходка, правеше дълбоки вдишвания, но здравето нещо особено не се подобряваше.

Една сутрин я виждам на поляната на Изгрева, Учителя нещо й се кара и се чудя за какво ли, след като я познавах добре и не можех да допусна, че нещо се е провинила. Тази разходка на поляната продължи повече от час, а може и два часа. Дали тя говореше нещо, не чувах, но след като строгата разходка свърши, тя бързо се отдели от Учителя, мина покрай мене, проговори нещо и тръгна към бараката, в която живееше. Но: Чудо! Погледът й беше спокоен, равен, устата изправена, кракът и ръката се движат леко, свободно, както преди, когато беше здрава. Как стана това нещо? Лекарства не взимаше, лекар не я лекуваше. Някакъв прост, чудноват, невидим начин на лекуване. И тези случаи на лекуване са безброй, но аз не съм в състояние да опиша всички. Нека всеки от нас опише случаите, на които той сам е бил свидетел или сам той е преживял.

Учителя лекува по прост или сложен начин, невидим, изключителен, чудноват начин, но винаги на основание на факт - той вижда причината на заболяването и именно причината лекува.

Всичко видимо, което ние наричаме болест, Учителя нарича състояние, резултат на някаква вътрешна причина, и нея лекува. Самата болест, която всички виждаме, е последствие на дадена причина. Лекарите лекуват последствията на болестите, а Учителите лекуват причината. Учителите и знахарите знаят как, кога и по какъв начин да разтворят съзнанието, да го разтърсят, че да го освободят от онова външно, механическо сътресение, което природата по външен път му е причинила.

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ученикът няма право да коригира другите.

През лятото на 1920 година се разнесе слух между братята и сестрите, че един от по-възрастните братя се е проявил с нещо в неморално отношение. Това създаде настроение срещу него, особено между възрастните братя, които се отличаваха със своето установено, статическо благочестие. Как се е провинил, с какво и защо - не се разбра нищо. Обаче съдейки по известното и на мен благочестие на възрастните братя, мислех си, че простъпката на брата ще е голяма колкото влакно, което по строгия човешки закон може да се превърне в руно. И така стана. В скоро време тя се превърна в голям източен въпрос, който въпреки това се държеше в тайна. Той беше достояние, въпрос на разглеждане, само от възрастните братя. По тава време Учителя беше в Сливен с малка група от десет братя, на Сините камъни. В негово отсъствие братята, взели службата на съдии, се сбират вечер да обмислят, да обсъдят постъпката на провинилия се брат и да вземат някакво решение.

През същото лято аз пожелах да отида за малко в Стара Загора, а оттам в Сливен, да се поразходя, а може и да стенографирам, ако Учителя държи някаква беседа, пък и да не е беседа, все около него ще научиш нещо. В Сливен посетих някои братски семейства. Една сестра ме попита дали бех желала да отида на Сините камъни при Учителя.

- Разбира се - бързо отговорих аз.

- Да, но Учителя е казал, че не приема никого.

- Щом е така и аз не настоявам, не искам да престъпвам желанието на Учителя.

Надвечер, както се разговаряхме със сестрата, пристига един брат и ме попита дали искам да отида на Сините камъни.

- С удоволствие, силно желая, но не искам да наруша волята на Учителя.

- Ти остави какво казват другите, това е по буква, а не по дух. Приготви се и утре сутринта в 4 часа ще дойда да те взема - каза братът и излезе.

На път сме вече, в приятната хладина аз съм щастлива, че ще видя Учителя. Вървим, мълчим, всеки се мисли нещо. Така неусетно ние приближихме вече бивака и аз казах на брата:

- Моля Ви се, Вие идете при Учителя и му кажете, че аз пристигам и попитайте дали мога да се кача горе. Аз ще чакам тук, докато дойдете и ми донесете отговора. Аз не мога да отида против волята му.

Братът се съгласи и отиде. Докато чаках, си мислех: Ако Учителя не ме приеме, ще се върна, но как като не зная пътя, а имам и голямата способност да се губя из планините. Да се върна сама назад ми се вижда невъзможно Чаках дълго и по едно време Учителя иде срещу мене и ме вика по име. Аз веднага се затичах към него, целунах му ръка е го запитах:

- Братът, който дойде от града каза ли Ви, че съм дошла от града и питам дали мога да Ви посетя?

- Нищо не каза, само се обади и отиде да се види с братята - /Значи той наистина ме е забравил, си помислих аз, ами... Учителя ме е видял и идва да ме посрещне./ Учителя ми показа какви изворчета са направили братята в околността, поразходихме се, погледна часовника си и каза:

- Време е за обяд, братята ще чакат. Като пристигнахме в лагера, всички останаха изненадани, че и аз пристигам. Седнахме да обядваме и един от възрастните братя каза:

- Ще дадем хубав обяд на сестрата и след това ще я изпратим до града. Учителя му отговори:

- Не, тя ще ни бъде гостенка.

Тези думи смутиха малко брата, макар и с духовен стремеж, у него се появява турски дух. Нахранихме се и аз влядох в ролята на сестра, почистих лагера. Дойде време за вечеря и този брат пак каза:

- Сега е още рано, братът, който ще слиза в града, ще придружи сестрата.

Мисля си: Бушува турчинът у него, не може да приеме това, че една сестра е на гости при десет братя. Обаче Учителя пак му каза:

- Ето, братът слиза в града за два - три дни и освобождава палатката си, така че сестрата може да остане при нас, да ни гостува и види планината.

Останах три дни. Чистият планински въздух ме ободри, не усещах никаква умора. Много рано бях будна и готова за излизане. Чувам гласа на Учителя, който се обръща с име към брата, който два пъти предложи да ме заведат в града.

- Брат... , иди при палатката на сестрата да й изпеем „Събуди се братко мили.” Слушам отвътре, усмихвам се и се възхищавам на безболезнения метод, с който Учителя си послужи. Ако му беше казал истината направо, той щеше да се засегне, пък и една ли би видял турчина в себе си. Не е лесно човек да се освободи от наследствени качества. С колко грешки, слабости, наследствени черти, недъзи у нас имаше да се справя Учителя!

Всеки от нас слуша Словото, харесва го, иска да го следва, но старият живот го спъва, противодейства му и го изобличава. Човек не признава лесно грешките си, силен е старият човек, силно е старото, това видях навсякъде в живота между прости и учени, между млади и стари, между бедни и богати. Чудя се само на умението на Учителя как можа да организира, да хармонизира, да обедини всички тези хора да слушат с години Новото учение, предадено с любов и свобода, без насилия, без дресировка.

Вече 22 години, откакто Учителя не е между нас физически, но нито Словото му е престанало да звучи и отеква в душите ни, нито методите му са остарели, нито подтикът и импулсът, който ни даде, е престанал да работи в нас. Времето не заличава Великото и Мощното, напротив, усилва го, докато стане то плът и кръв на човека, докато го направи нов, истински, докато думите му, словото и живота на човека станат единни и правдоподобни.

Не е лесно да станеш истински човек, нов, въпреки че видяхме образец на този човек - жив, безсмъртен, верен и истинен. Петдесет години наред опитвах с перо и наблюдение, отчасти разбрах и изпитах, но което познах е чиста монета, която никога не губи своята стойност.

Братът, в чиято палатка бях, си дойде и аз трябваше да му освободя палатката. Три незабравими дни! Благодарих на Учителя, на братята и си тръгнах. Като се сбогувахме, Учителя погледна нагоре към небето и каза, че от София пристига една делегация от трима души. Аз попитах:

- Писмо ли имате?

- Не, никакво писмо.

- Някой Ви е казал?

- Не.

Не посмях да попитам по-нататък, но той отговори на въпроса ми с вдигане на ръка, посочи нещо небето, но аз не разбрах и той тогава каза:

- Ето, тук на небето е писано за неща важни, които предстоят да станат. Тръгнах.

На пловдивската гара трябваше да сменя влака и да чакам да дойде влака за София. Ето влакът идва, чух, че някой вика:

- Паша.

Видях един възрастен брат от София и до него още две глави на други двама братя, пак от София.

- Ти откъде идеш?

- От Сините камъни.

Засмях се и казах, че Учителя знае за пристигането им.

- Окъде знае? Никой не му е писал и никой от София не знае за нашето заминаване!

- Да, но Учителя прочете това нещо на небето.

Замислихме се и влакът потегли. Те сигурно са продължили да мислят, но и аз във влака дълго мислих върху думите и постъпките на Учителя. Мълчи, знае, но и с мълчанието си говори.

Да говориш, но да знаеш кога и колко, да мълчиш отвън, да говориш отвътре, като поучаваш човека, да знаеш какъв метод да приложиш, за да има резултат.

Една седмица след връщането ми в София срещнах един от братята, които ходиха като делегати в Сливен на Сините камъни. Той ми беше някога учител в гимназията, а после - мой колега в І-а девическа гимназия в София. Той ме спря и заговори за резултатата от срещата си с Учителя.

- Аз бях определен да говоря с Учителя и да предам нашето решение и мнение, дори съвет да дам на Учителя, как да постъпи с провинилия се брат, според нас. Аз говорих цели два часа на Учителя и то така убедително, категорично, на висок академичен стил, че сам изпитах удоволствие от това, което говоря. Другите двама братя ме слушаха с одобрение. Учителя ме изслуша с голямо внимание и с необикновено търпение; наистина, дълго говорих. След това той ми каза само една дума, която няма да кажа на никого и с тази единствена дума в един миг събори моята дълга реч. Аз се почувствах като оголен и крайно засрамен. Учителя млъкна и ни остави свободно да се изкажем по-нататък, но и ние мълчахме. Мълчахме дълго. Сетне един от нас запита:

- Кажете ни нещо за самите нас.

- Ако сте силни да понесете това, което ще ви кажа сега, мога да задоволя желанието ви.

- Готови сме, Учителю - отговорихме и тримата в един глас.

- Слушайте тогава: първото нещо, което като ученици трябва да научите, е следното - ученикът няма право да коригира Божественото. Независимо от това, ето какво ви очаква в скоро бъдеще: един от вас скоро ще фалира, ще пропадне материално, другият ще си замине, а третият е осъден на старческа самота.

Братът продължи по-нататък:

- Разделихме се с Учителя добре, доволни, че научихме един хубав урок и през всичкото време на пътуването коментирахме думите на Учителя. Въпросът за фалирането на единия брат беше ясен, защото само той беше обезпечен добре като книгоиздател, аз и другият брат при пътуването бяхме на негова издръжка.

Следващата година той фалира. Другият брат се помина през годината. За брата, с когото говорих, остана третата съдба - самотен на стари години. Няколко години след това жената и децата на този брат се поминаха един след друг и той остана без никой покрай себе си. Доживяваше последните си години и често казваше:

- Това значи да се осмеляваш да коригираш Божественото и да съветваш Учителя си, когото наричах велик. Това не беше наказание, а велик урок, от който научих максимата на Христос: „Не туряй ново вино в стари мехове.” Старият морал, старото външно благочестие не може да бъде мярка за новия морал, за истинската чистота и святост. Пред великата Божия Любов всичко старо отстъпва, мълчи, слуша и се учи.

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Наведе се Той и пишеше на земята.

1920 година, август, съборни дни от 19 до 25 във Велико Търново.

И този събор беше величествен, импозантен, многочислен; присъстваха около 1200 души братя и сестри от София и от цяла България. Учителя държеше беседи през всичките дни на събора, от първия до последния ден.

През един от тези дни бях свидетелка и на тази случка, за която трябва да напиша всичко. Беше един следобяд. Учителя каза да се изредим всички в горницата /така наричахме стаята в горния етаж на вилата/ да си направим свободна молитва. Как ще се изредим 1200 души? За да стане, Учителя каза да теглим жребий и да влизаме по десет души в една група. Който в която група се падне, с нея да влиза в горницата. Всички теглиха жребий и всеки знаеше в коя група е. Тук вече стана това, което предизвика светлата проява на Учителя. Провинилият се брат от наше гледище, заради когото тримата братя ходиха на Сините камъни, посегна да тегли жребий, но му се отказа. Стана голямо брожение между присъстващите и всички разбраха, че на него не му дават да тегли жребий, а той се почувства като прокажен. Значи той, прокаженият, няма право да тегли жребий и да се качи в горницата да се помоли. Той се движеше бавно, унил, с отпусната надолу глава, отчаян, не знае какво да прави - за него няма място нито на небето, нито на земята. Осъден е без да си каже думата, било за оправдание, било за изповед, ако е виновен. Жестока, братоубийствена беше присъдата към провинилия се, но безмълвна - никой дума не му рече. Подобно нещо стана преди 2000 години, по времето на Христа, когато евреите заведоха при него жена блудница и му казаха, че според Мойсеевия закон таквиз са за убиване с камъни. Но Христос се наведе и пишеше на земята: „Който счита себе си за по-чист от нея, нека пръв хвърли камък върху нея”. Те се спогледаха помежду си и един по един напуснаха мястото; жената остана сама. Тогава Христос се обърна към нея и запита „Жено, осъди ли те някой?” - „Никой, Господи!” - „Нито Аз те осъждам, иди си и повече не съгрешавай.”

И така, групите една по една, от по десет души, всички добре и чисто облечени, се качваха в горницата да отправят своята молитва към господа. Може би някои са се молили и за виновния брат, считайки го за невинен, но не можейки да се противопоставят на онези, които диктуваха положението. Някои пък нищо не разбраха от случилото се. Слизайки от горницата, всеки отиваше при близките си из двора, после извън двора. Аз, останала сама, направих две - три крачки нагоре и погледнах към едно дърво, близо до горницата - акация, с дебело стъбло. Опитах се да обхвана стеблото й с двете си ръце, но не можах. Опрях се до него и се зарадвах, че то беше по-дебело от мене, но беше и по-високо от мене.

Гледам Учителя, движи се натук - натам и някак особено се озърта, като че иска да се увери, че никой не го гледа. Не далече от него стоеше самотен, угнетен и измъчен провинилия се брат. И като видя, че няма наоколо друг човек, Учителя се обърна към брата и започна да му маха бързо с ръка и тихо да го вика по име - да речем, че името му беше Петко, често Петковците се обвиняват в пакости.

Учителя все махаше с ръка и викаше, докато Петко се сепна и се отправи към Учителя с ниско наведена глава и едва влачещи се крака. Тогава Учителя тихо продума: „Хайде да се качим двамата в горницата да се помолим, да си направим молитвата.”

Застанала зад дървото, аз не подозирах, че ще бъда свидетелка на такава проява - отношението на Божественото към човека, отоношение на Бога към човешката душа, дори ако би тя да е презряна от цял свят.

Двойката мина близо край дървото, зад което бях аз и се отправи към горницата. Вече са на горното стъпало. Учителя отваря вратата и двамата се скриват от погледа ми - влязоха да се молят.

Свидетелка на всичко видяно и чуто, аз не знаех де се намирам - на Земята или на Небето, обхваната от умиление към великото и красивото, пълна с благодарност, че в този момент, когато стана нещо необикновено на Земята и на Небето, аз съм зад дървото, което ми беше близко, по-близко от брат и сестра, и то ням свидетел на нещо велико. Струваше ми се, че ако бих могла до го прегърна, то би се стопило в ръцете ми. Казах си: горе се молят. Нищо друго не ми остава, освен и аз да се моля, да отправя своята малка, слаба молитва към Великия.

Колко време трая молитвата, не зная, светлите моменти с часовник не могат да се измерят.

Вратата тихо се отвори... Аз изтръпнах, не знаех какво ще видя. Двамата слизаха по стълбата. Братът е изправен, с вдигната глава, спокоен, леко усмихнат, като че нищо не е било. А Учителя? Светлина ли бе или слънце? Двамата леки, спокойни, приятели, равни на себе си. Братът, окъпан, свети, а за Учителя нямам думи да пиша. Пак минаха покрай дървото, аз останах пак незабелязана, освен Един, който ме вижда, знае, но знае да мълчи. Братът отиде в просторния двор на вилата, наричана „колибата”, а Учителя се изгуби от пред очите ми.

Аз останах още зад дървото, не ми се отделяше от него. Стоя и вече спокойно размишлявам и благодаря на случая, който ми даде възможност да бъда свидетел, да видя и чуя и се поуча как да постъпвам при всички случаи със своя ближен.

Някаква мисъл ме озари: Учителя се моли за онези 1200 братя и сестри, за да изправи погрешките им, а те не знаят това, но се вдигна една сянка от пространството, всички се успокоиха. Въдвори се пълно спокойствие.

„Наведе се Той и пишеше на земята.”

И написа в сърцето на човека великия Божи закон, законът на Любовта.

Сега той не се наведе и не написа нищо на земята, но проникна дълбоко в човешкото сърце и там с незаличими думи написа закона на Любовта.

Няма по-голямо благо за човека, да дойде някой и да те окъпе от твоя грях. Нито има по-голямо нещо от това, да дойде някой и да заличи погрешките ти и да ги изкупи.

Държа едно извинение към тези 1200 души, които присъстваха тази година на събора. Брожението срещу провинилия се брат не изхождаше от всички, но в един колектив, особено духовен, какъвто е нашето Братство, погрешката на едного е погрешка за всички. Всъщност, мнозина от братята и сестрите не знаеха за случката, от която се смутиха някои. Желанието на мнозина, всичко в Братството да бъде чистота, ги настрои и възмути. В незнанието си как да постъпят, те от влакното създадоха руно. Ако не беше това, не бихме узнали тези методи и прояви на Учителя, които са пример, както за нас, така и за бъдещите поколения.

11 ноември 1966 година

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Движение, Живот, Вяра

Три думи, независими една от друга, които представят три халки от една, колкото малка, толкова и голяма верижка, защото всяка една от тия думи представя цял свят, колкото и малък да е.

Днес думата движение вълнува всички хора, малки и големи, стари и млади. Ако бебетата биха могли да скочат от люлките си, и те биха спортували. Целият свят се движи, обхожда планините, обхожда планетата на шир и на длъж. Всяко живо същество, от микроскопическото до гиганта, се бори за живот, мило и драго дава само да живее. Никой на никого не може да даде живот, ако той не е даден Свише. Пък и никой на никого не може да вземе живота, защото той е непреривен и цялостен. Външно ще отнемеш живота на човека, но вътрешно той продължава да живее, видимо или невидимо за другите.

Хвала и слава на Онзи, Който е дал живота!

Опитността, която искам да опиша, се отнася към годините около 1925, не помня точно коя, тя съвпада с времето, когато всички изпълнявахме задачата с носенето на вода от изворчето зад реката на квартал „Диана бад”. По време на задачата една от нашите сестри, доста възрастна, заболя сериозно от удар, беше свита почти на кълбо, непрекъснато лежеше, не можеше да се помести, нито да слиза от леглото.

При тежкото положение на майка си, тримата нейни синове се обърнаха към Учителя за съвет, с молба да помогне на майка им. Тогава тя живееше в една барака на Изгрева. Учителя отиде да я види и първия му съвет беше да вземе две малки стомнички и с тях да ходи всеки ден на изворчето за вода. То се намираше на разстояние от Изгрева 15 - 20 минути само отиване, на връщане повечко, защото е стръмничко.

- Как ще сляза от леглото? - запитала болната.

- Ще се помъчиш, с ръце, с крака, с пълзене да стъпиш веднъж на пода, ще правиш усилия - рекъл Учителя и си отишъл.

Мисли тази жена, чуди се какво да прави, поне да има кой да я поеме, тя само да прави опит. Правила опит с единия крак, с другия, не става. Помислила си за охлюва, решила, че стои къде - къде по-горе от охлюва и наново почват усилията с едия крак, с другия... и изведнъж се намерила на пода, но дали се е подхлъзнала и паднала или наистина е слязла с краката си, не знае. Ами сега, кой ще я вдигне на леглото, ослушала се да не би да идва някой, чува стъпки, минават и подминават бараката, но никой не влиза. Хваща юргана, но го изпуска, хваща се за одеалото и него изпуска; седи и гледа безпомощно, хваща ту едно, ту друго, но с нечовешки усилия стъпва на двата треперещи крака и с адски усилия се качила на леглото. Легнала, но с някаква вяра, че може би ще излезе някой ден от бараката.

На другия ден пак същия опит, но вече с желание да стигне до прага на бараката. Силното й желание, с големи, неимоверни усилия, се увенчало с успех - стигнала до прага, после пак усилия наново до кревата. На третия ден вече успяла да излезе пред бараката, свита, прегърбена, седнала да се пече на слънце. Синовете й носели храна, наглеждали я и наблюдавали какво става с нея. След две седмици вече тръгнала с две шарени стомнички за вода, бавно, стъпка по стъпка, като охлюв.

Колко време е пълзяла, не знае, но се е върнала в бараката, пила вода, благодарила и легнала да си почива, доволна, че свършила задачата. Но ето, че се чука, влиза Учителя... , тя се зарадвала, защото мислела, че той е дощъл да я похвали, но той строго и сериозно й казал:

- Ще продължиш задачата десет дни и ще я правиш, както я правят всички.

- Ужас ме обхвана, но нищо не казах, защото видях в строгия поглед на Учителя някакво доверие в мен, че и аз като другите ще мога да изпълня задачата, което значи на втория ден да отида два пъти за вода, на третия - три пъти и така до десетия ден - десет пъти да отида до изворчето и да се върна.

Чудото стана, тази сестра укрепна, изправи се, играеше упражненията и Паневритмия заедно с всички, гласът й, малко дебел, се чуваше сочен и жизнерадостен, между остналите гласове. Ние всички се радвахме заедно с нея, а тя се питаше: „Кой ме излекува?” - и отговаряше: „Природата, Бог, Учителя. Понеже Природата е необятна, не мога да я хвана и да й благодаря. Бог като Въздесъщ, Необятен, Велик и Него не мога да хвана, затова хванах Учителя и на него блогодарих. Но как да изразя моята велика радост? Ето какво реших: с моите късогледи очи да изплета една покривка от чист бял памук, гъст бод, покривка за легло. Намислих и почнах - бод след бод, както стъпка по стъпка беше оздравяването ми, свърших покривката и я занесох на Учителя.”

Тази сестра живя към 90 години, здрава, пълна с живот."

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"От многото опитности, които хората имат като опитности, аз ще изнеса само няколко.

Един летен ден се връщах от Изгрева у дома. Реших да мина през Семинарската гора, която тогава беше много гъста и без очертани пътеки. Като навлязох навътре, веднага се изгубих, оттук да изляза, оттам да изляза и все повече се обърках. Спрях се да помисля накъде да поема, но никъде не виждам път. Погледнах надолу в тревата и виждам едно малко цветенце, беличко, с дълга дръжка, реших да се обърна към него за помощ. Тихо, съвършено тихо е, никакви стъпки не чувам и тогава се обръщам към цветето:

- Моля ти се, покажи ми пътя, моля те, наклони се по посока, към която мога да се отправя, накъдето се наклониш, натам ще тръгна. Постоях малко и чаках отговора. Като че някаква ръка го хвана, наклони го в една посока и пак го изправи. Чакам да проверя дали не е случайно, но повече цветенцето не се мръдна. С доверие тръгнах по посока, показана ми от цветенцето. След малко, за чудо и благодарност към цветенцето, аз се озовах на пътека, която водеше направо към изхода.

Живеех вече на Изгрева, в „парахода”. Един ден ставам рано сутринта и като продължение от няколко предишни дни нося в себе си една крива мисъл, но не мога да я изправя, не мога да се освободя от нея. Седнах вън от „парахода” на едно малко столче и започнах да размишлявам, но кривата мисъл така ме е обхванала и мъчи, че не мога друго да мисля. След малко над главата ми започна да бръмчи някакъв бръмбър. Погледнах го - стършел, от който изпитвах ужас. Стършелът слизаше ту близо до главата ми, като че искаше да ме ужили, ту се издигаше. Тръпки ме побиваха. От тези тръпки, които побиваха цялото ми тяло, от ужаса, който преживях, аз забравих лошата мисъл. Щом усетих, че лошата мисъл я няма, стършелът отлетя далеч някъде - не чух повече бръмченето му. Аз се усмихнах, зарадвах се и си рекох:

- Колко било лесно, с дни я носех тази мисъл, а един стършел в няколко минути ми помогна да я изправя.

Благодарих му, въпреки, че и днес ме е страх от него, но разбрах, че и той може да е проводник на някаква работа, дадена му Отгоре.

Отивахме с Учителя голяма група на Витоша, на нашия бивак. Стигнахме вече до първата полянка над сипея, аз тръгнах напред да се опитам сама да вървя, но уви, скоро по навик се изгубих. Вместо да вървя по пътя, отклоних се доста надясно и вместо да се качвам, аз започнах да слизам надолу и дойдох до някаква река. Разбрах, че съм се объркала и започнах да се изкачвам нагоре, но къде нагоре - не знам. Попаднах в една гора, по-скоро шубраци. Спрях се, прочетох „Отче наш”, дано си намеря пътя, но пак загазих в непроходими храсти. В това време видях едно кученце, и то само. Познах го - изгревско кученце. Тогава аз му извиках:

- Розке, аз съм се объркала, загубила съм се, но ти ми покажи пътя.

Тя ме погледна като човек, втурна се в шубраките, после пак ме погледна и ме изчаква. Аз го следя и казвам:

- Розке, ти си малко кученце, дребничко, навсякъде можеш да се мушнеш, но аз с тази раница не мога като тебе, затова ще вървя вън от шубраците и ще те следвам.

А то все върви и поглежда, така около половин час сме вървели и изведнъж видях, че се намираме пред скалата на бивака. Как стана, не зная. Тук вече мога да се оправя сама. Погледнах за Розка, никъде не я видях. Тя свърши работата си и слезе вероятно надолу. На бивака имаше само един брат, който кладеше огън. Спрях се, благодарих за помощта и седнах да си почина. След десетина минути пристигна цялата група. Никой не разбра, че съм се изгубила и че съм пътувала с Розка."

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Необиновен между обикновените

Това, което ще опиша, се случи през 1944 година, в първите дни на декември. Тогава Учителя не беше добре, не лежеше, но постоянно отпадаше. От месец септември у него се забелязваше чувствително отслабване. По това време се печатаха беседите на томчето „Великите условия на живота.” Аз отивах в горната стая на Учителя, там да чета това, което до този ден беше напечатано.

Един ден, като отидох, видях, че Учителя не беше добре, но ме покани да седна. Като разгъвах шпалтите да чета, отвреме навреме го попоглеждах и сърцето ми се свиваше от мъка, но се въздържах да не се издам и по едно време някой сякаш забоде дълбоко в сърцето ми нож. За да трансформирам състоянието си, аз заговорих със задавен глас:

- Ех, Учителю, ако аз бих могла да си представя само какъв товар носите, бих се схумила, на пихтия бих станала. - Само това можах да кажа и млъкнах...

Пак погледнах към него и какво виждам? На моите думи той каза само:

- Да - но аз видях, че той седеше на стола, но вече здрав, изправен, със спокойно изражение на лицето. Въртя шпалтите в ръцете си, но още не чете. Гледах смяната някак объркана и не знаех кое е истинското положение - здрав ли е Учителя или е болен. Кое е истинското положение? И докато мислех кое е вярно, чух бодрия глас на Учителя: „Четете.”

Спокойна и доволна зачетох, защото мислех, че той е добре. Но погледнах след малко нагоре и се смутих отново - Учителя седеше с наведена глава, не беше добре, но следеше внимателно какво чета, защото ме поправяше навсякъде, където намираше за нужно.

Свърших работата си и си тръгнах дълбоко замислена върху това, което бях видяла. Въпреки големите и необикновени възможности, с които Учителя разполагаше, той прие положението на обикновен човек - да яде, да спи, да боледува външно, както всички хора, като обикновен човек, а вътрешно да разполага с необикновени знания и възможности и да се изявява само в случаите, когато трябва, когато е необходимо, както за благото на отделния човек, така и за цялото човечество.

Който има очи да види и който има уши да слуша, ще разбере, че някога е живял човек и работил като обикновен между обикновените, помагал на всички чисто и безкористно като необикновен между обикновените.

Дойде на земята като необикновен и си отиде като необикновен.

Необикновен покойник

Датата 27 декември 1944 година е толкова велика, славна и незабравима, колкото и датата 12 юли 1864 година.

Беше 26 декември - студен зимен ден, снежен ден, когато Учителя бавно се отделяше от Земята. Вторник беше, а на 27 декември ние, учениците му, бяхме в салона в клас в 5 часа сутринта, дето прекарахме в молитва - дълбока, тъжна - бяха последните минути на Учителя тук, на Земята. Беше голяма тишина отвън и отвътре.

Сряда, часът е шест сутринта и с излизането ни от клас едно последно дихание отлетя, отиде в онзи необятен простор, откъдето дойде преди 80 години.

Учителя временно завърши своя земен път.

Един велик Учител напусна Земята, специално България, дето се роди и дето според него, свърши една микроскопическа работа. Ние, които видяхме тази работа, казваме: „Учителя завърши една грандиозна работа, която бъдещето и времето ще оценят.”

Тленните останки на Учителя са пред нас, за погребението на които очакваме разрешението на Георги Димитров от Москва - ние искаме погребението да стане на Изгрева, където Учителя живя и работи тридесет години. Поради закъсняване на отговора, тленните останки стояха между нас в салона цели пет дни. Понеже тялото не се разлагаше, някои казваха, че е заради времето, което беше студено, други - защото е вегетарианец, трети - какво ли не - приказки много, учудвания много. На прощаване аз се приближих да целуна ръката му и като всеки химик, съзнателно поех дълбоко въздух, сама лично да се уверя дали вече не е започнал процесът на разлагането. Обонянието ми беше доста развито, но не усетих и най-малката миризма, до този момент нямаше никакво разлагане. Поех наново дълбоко въздух и по друга причина: един ден, когато споделям този факт, думите ми да са истински, макар че научно не мога да го предам. И тук видях необикновеното в обикновеното.

15 ноември 1966 година."

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Новите скрижали

Да се говори или пише за новите скрижали, значи да се имат предвид старите скрижали, дадени на Мойсей на Синайската планина и известни под името „Десетте Божи заповеди.” Някога и аз ги знаех като заповеди Божии, но днес, при светлината на Новото учение, аз ги наричам „Десетте поучения.” Знайно е, че Бог не заповядва и не наказва, но поучава и помага. Само господарят и началникът заповядват и наказват. Макар и Творец на Вселената, Вседържител и Всеблаг, Той създава закони, от изпълнението на които зависи абсолютната хармония в целокупната природа. Най-малкото нарушение на тези закони внася дисхармония в Цялото, от което пък страда и се мъчи всяко живо същество. Изпълнението на тия закони ние наричаме изпълнение на Волята Божия.

Мойсей даде своите поучения на еврейския народ, но те се отнасяха и до цялото човечество. Кой човек не се радва, когато изпълнява Божиите повеления? Един закон, един морал, една воля предстои на човека - да изпълни закона, морала и волята на Любовта.

Сега за новите скрижали.

През лятото на 1922 година видях новите скрижали, когато група от стотици ученици с Учителя поехме пътя към връх Мусала. Пътят ни водеше през Маричините езера. Когато се изправих пред връх „Манчо” /циркусът пред този връх Учителя нарече „Олтаря”/ в размисъл и съзерцание видях новите скрижали. Видях ги в тишиното на светата рилска пустиня, дето ни звяр има, ни птичка прелита, дето само Ангелите пеят, дето само Божият глас се чува. Видях някаква завеса - грациозна, спокойна, от никакъв вятър неполюшвана, от никаква подпора незадържана - свободно се движеше като волна птица, росните капки по нея пречупваха слънчевите лъчи и завесата изглеждаше вълшебна, ненагледна. Никога не съм виждала - ни на яве, ни на сън - такава завеса. В един момент на завесата се очертаха два почти еднакви образа - на лявата страна и на дясната. Разтривам добре очите си да различа ясно образите. Завесата тихо се полюшва и двата образа изпъкват релефно: на Христа и на нашия Учител. Веднъж Христа беше отдясно, Учителя - отляво, след това си смениха местата и така два - три пъти си сменяха местата. Видението беше прекрасно. С думи не може да се изкаже. Бавно, постепенно видението изчезна в пространството. Останах неподвижна в размишление. Ето заветът на Новото учение, заветът на Христа и на Учителя. Това е заветът на Любовта. Новите скрижали не са писани, но се носят из пространството навред. Откакто свят светува и откакто човек живее, на Земята или на Небето, все ръката се подава, за да напише този завет на Любовта. Този вечен завет на Госдпода! Един е Господ на Небето и на Земята, един е Учителят на човечеството.

И пак, и пак се явяват новите скрижали, безмълвни, ненаписани, докато Любовта стане плът и кръв на човека - неговата безсмъртна природа. Напуснах мястото, наречено Олтаря и се прибрах при своите.

27 юли 1967 година

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"И носеше той земята на гърба си

Ето една мисъл колкото невъзможна, толкова и невероятна. Кой може да носи Земята на гърба си? Изключено е в прям смисъл на думите да може обикновен човек да носи Земята на гърба си.

В преносен, в идеен смисъл, тези думи заслужават внимание.

Необикновеният, великият човек може да носи Земята на гърба си. От астрологическа гледна точка всяка планета се населява от разумни същества, със съответна култура и съответно име. Човекът, населяващ Земята, носи името земен тип, съществата, населяващи Луната се наричат лунни типове и т.н. Обаче съществата, населяващи Земята не са чисти земни типове, а имат по-силни или по-слаби влияния от другите планети, носят характерни черти и от други планети.

Говорим ли за земен тип, имаме предвид ония отрицателни качества, които е приел от земята. Казваме: този човек е материалист, егоист, алчен, користолюбив, всички блага тегли само към себе си. Тези качества дават израз на лицето му, форма на главата му, форма на тялото, тегло и т.н.

Казано е за Христа: Дойде на земята и пое греховете на цялото човечество. За него може да се каже: И носеше Той Земята на гърба си.

Сам по себе си грехът не е нещо материално, да го хванем, но се изявява чрез отрицателни прояви. Докато престъпността на човека е само в неговата мисъл, не е грях, но щом стане деяние, е грях. Докато не е съгрешил, човек е лек, подвижен, спокоен. Щом сгреши, губи спокойствието и свободата си, усеща вътрешна тежест. Спасителят на човечеството дойде именно за това, да освободи човека от голямата тежест, наслоена през вековете, да го върне в първоначалното му състояние, създаден по образ и подобие на Бога. С тази мисия дойде е нашият Учител на Земята, ще идват и други Учители да поемат греховете на хората.

Топлото Слънце, птичките, пчелите, цветята - всичко говореше за настъпилата пролет. В такъв хубав пролетен ден на 1925 година аз и една от сестрите, също стенографка, отидохме рано сутринта на ул. „Опълченска” 66 да изчистим стаята на Учителя, да направим традиционното пролетно почистване. Тя ми подаваше одеалата отвътре, за да ги простра на въжето, да ги избухам и оставя известно време навън на слънце и въздух да се проветрят.

Когато надигах одеалата, нещо ме спря, погледнах към градинката в двора и видях в дъното на градинката Учителя - там имаше един кошер с пчели. Пред кошера, седнал на малко столче, Учителя наблюдаваше живота на пчелите, те усилено работеха сега. Така, както е приведен леко над тях, виждам върху гърба му земното кълбо - Земята, в много голям мащаб. Виждала съм като ученичка земното кълбо - глобус, но то беше съвсем мъничко, а това беше огромно. В едната си ръка държах одеалото, гледах видението, не се решавах да го изтръскам, за да не би да раздвижа въздуха и земнато кълбо да падне, с другата ръка триех очите си, за да се уверя в това, което виждах.

Стоя и гледам, колко време беше това странно явление не зная, но ясно видях как земното кълбо изчезна пред очите ми и отново видях онова, което беше в първия момент - Учителя седи и наблюдава кошера. И аз продължих своята работа, като че нищо не е било, прострях одеалата на въжето.

Няколко години след този ден, в една от беседите си, Учителя каза между другото: „Вие носили ли сте Земята на гърба си, за да знаете какво значи това?”

Тази мисъл като че ме събуди от сън и в паметта ми отново изпъкна онова незабравимо явление в онзи пролетен ден, от него нищо не е заличено в паметта ми. Нещо повече, близо до Учителя, според работата ми, аз имах възможност да наблюдавам, да изучавам живота му, поне от части да го позная и днес свободно, пред целия свят да кажа:

Да, наистина той носеше Земята на гърба си. Употребих думата отчасти, защото малкото не може да обхване изцяло или напълно голямото, необятното. Колкото и да го обхване и познае, ако това е постигнато с чист, неподкупен поглед, многократно и при всички условия на живота си може да казва:

И носеше Той Земята на гърба си."

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Нов живот

Новият живот подразбира живота на новия човек.

Понятие нов живот, обаче, говори за човек, който е прекарал някакво тежко заболяване, катастрофа и по някакво благоволение на съдбата, му се дава кредит да живее още.

Такова е моето положение в момента, живея нов живот. Миналата година, 1967, прекарах сериозна, тежка болест и бях пътница за онзи свят - грип, бронхити, пневмония, като от последните две скоро преболедувах и сега ме повтаря. Гърдите ми така хъркаха, че нито легнала, нито седнала можех да заглуша този шум. Извикахме лекар, той ме прегледа и едва чуто каза: „Дано се пребори и преодолее.” Вкъщи нямах условия да се лекувам, затова ме взеха две мои приятелки, те да ми услужват. Когато бях минала всякаква опасност, си отидох вкъщи, със строги нареждания от страна на лекаря да се пазя.

От 3 януари до 23 същия месец бях болна. Инжекции - мускулни, венозни, по няколко пъти на ден, изпонадупчиха ме, но търпях всичко, за да улесня работата на лекаря и на моите приятелки. Броях хапчетата, които ми даваха и един ден те станаха триста, уплаших се, но вече съм ги изгълтала. Даде ми се кредит от Земята и от Небето да поживея още. Подкрепата беше голяма, навременна и необикновена. На кого ли не се помага от онова Велико и Справедливо Око, което е създало всички същества.

На трети януари 1967 година, някак си вътрешно, а и по състоянието се почувствах, че си заминавам и започнах да говоря с близките си за това заминаване. Бях дълбоко примирена, но близките ми се стреснаха и какво ли не правеха, за да помогнат това да не стане. Нощите прекарвах в будно състояние, на границата между този свят и другия, ясна жива граница, защото аз се разговарях със същества от другия свят така, както тези от този свят. Инжекциите и лекарствата не спираха, подкрепата от близките - също, но това, което се случи, обикновеният човек не може да даде. Ще ви опиша и вие ще се убедите, че помощта, която получаваме от обикновените хора е различна от помощта, която Необикновеният дава.

Лежа, будна съм. До мене имаше друго легло, наблизо маса, тишина в стаята. Не съм видяла, че в стаята били Еленка - другата стенографка на Учителя и посегнах към масата да взема кърпа да изтрия потта си, но усещам, като че някой хвана двете ми ръце, със своите две, но така здраво, сигурно, две топли ръце. Оставих ръцете си в другите две, не дърпам моите, защото не се уплаших, нито се изненадах, напротив, оставих се на тези две ръце, ръце на любяща майка или любящ баща. Здраво ме държаха те и аз едва чуто за себе си дори попитах: „Кой си?” - никакъв отговор. Пак попитах - никакъв отговор. Трети път тъкмо щях да кажа: „Кой си Ти, Господи?”, нещо силно ме спря, видях образа на Учителя, като млад, усмихнат и чувствах как от ръцете му се вливаше в тялото ми жизнена, животворна сила.

Докато се опомня от случилото се с мен, докато си дам отчет за тази велика изненада, усетих как двете ръце, както може би преди пет минути, бяха хванали моите, сега се отдръпнаха, а заедно с това изгубих и образа на Учителя пред себе си.

В развълнувано още състояние попитах с цел да разбера кой е в стаята при мене. Чух Еленка да казва: „В стаята съм само аз и никой не е дохождал.” Изпълнена с особено чувство на благодарност към Господа и към Учителя, аз разказах на Еленка за Случилото се. От този ден състоянието ми започна да се подобрява.

Небето и Земята се съюзиха, за да ми помогнат да живея нов живот.

Дълго време не бях спала, а сега след тази случка, такъв сън ме налегна, че си наваксах всичко.

Тъкмо се събудих и си рекох: „Значи съм спала.” - виждам пак образа на Учителя, пак като млад, но вече астралния образ, със същата усмивка, която познавам и на моите думи „Значи съм спала.”, ясно видях на лицето му сякаш мисълта: „Видя ли?”, и образът се изгуби пак.

Даде ми се кредит за нов живот и така, като банките отпускат кредит и дават време да се изплаща този кредит, така и на мен се даде кредит, за да изпълня някои дългове вероятно.

На 23 януари си отидох вкъщи, на 19 февруари 1967 година за много неща мислех, за много неща благодарях, но най-много мислех за усмивката на Учителя и за двете ръце, които ме възвърнаха към нов живот.

И тъй като не спах тази нощ, съчиних нещо и му сложих заглавие „Една усмивка”, ще го напиша за себе си, да не го забравя, защото ми е ценно. Сутринта, едва станала от леглото, го споделих с близките си, но то произведе голям смях, като нещо неиздържано и нескопосано. И аз тогава му дадох такава преценка, но след това ми стана още по-мило и ценно..."

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Изненада

Годината беше 1922, градът - Велико Търново, месецът - август, дните - от 19 до 25 - съборни дни.

Годината 1922 беше изключителна, съборът - импозантен, Учителя изнесе велики слова, ценни беседи.

Беше въведен ред: след свършване на събора и разотиване на братята и сестрите, да се подготви материала, даден от Учителя и тези беседи да се напечатат първи. Това ставаше редовно всяка година, съборните се печатаха и всеки до края на годината си ги имаше под ръка. Обаче, по каква причина, не зная, същото не стана сега с беседите от 1922 година. Изминаха ред месеци след събора, влязохме във февруари, почти половин година се беше минало от събора, а дума не ставаше за тяхното печатане. Дойде ми на ум да отида при Учителя на „Опълченска”, да попитам ще се печатат ли тия беседи и кога, въпреки че знаех, че той не приема сега, с нещо е зает. Аз отидох, като си мислех, че мисълта, която ме активизира, е Божествена, не е лична, безкористна е, а Учителя е казвал: „Щом те посети една Божествена мисъл, дай й път, не отлагай изпълнението й.”

И така, аз тръгнах. Ако мисълта ми наистина е Божествена, Учителя ще ме приеме, не е ли - няма да ме приеме. Но ще направя опит. Въодушевена от мисълта, която ме раздвижи, скоро стигнах до 66. Посрещна ме хазайката на дома и доста строго ми отговори:

- Ти знаеш, че Учителя не приема.

- Зная, но аз идвам по сериозна работа.

- Ще видим, почакай малко.

След малко хазяйката излезе и каза:

- Влез да кажеш защо си дошла.

Влязох в приемната стаичка на Учителя и докато се приготвях да го поздравя, изведнъж се спрях пред Учителя, който беше прав и уплашена, и аз не зная защо, не посмях да подам ръка, нито да проговоря нещо. Гледам лицето, което стои пред мене, но като че не е Учителя, очите му тъмни, до черни /неговите са кафяви/, лицето му ми се видя друго, по-удължено. Уж е Учителя, а не е той и аз стоя права, не мога дума да кажа, особено ми е някак. Той ме запита:

- Какво искаш? За какво дойде?

- Не помня, забравих - тихо отговорих аз.

Всичко забравих. Стоим и двамата. Той ме гледа и аз го гледам. Постоях така, мина ми страха и аз като ученичка пред учителя си вече сетила се за урока си, казах:

- Дойдох да Ви запитам какво да се прави със съборните беседи, които държахте през лятото, ще се печатат ли скоро, къде и как? Доста закъсняхме.

Той веднага влезе в своята стая и ми подаде готовия вече материал, написан в ръкопис и добави:

- Пиши веднага на Петър Камбуров от Казанлък да отговори могат ли в тяхната печатница да ги напечатат и ако има условия при тях, кажи веднага на Дим Стоянов, словослагател, и тримата идете в Казанлък и ги напечатайте.

Чувам да ми се говори, но гласът не е на Учителя. Слушам и си мисля: Кой е този човек, който ни познава всички, знае цялата работа, действа свободно, а има нещо, което го отличава от Учителя. Взех материала, купих картичка, писах на Петър Камбуров, пуснах я в най-близката пощенска станция и продължих пътя си за дома."

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"На другия ден пак отидох на „Опълченска”, да видя дали няма отговор на картичката и останах крайно учудена, когато ме извика пак същото лице и ми каза:

- Получи се отговор, но не е писмо, а самият брат дойде от Казанлък с положителен отговор. Пригответе се, извикайте и Дим Стоянов, и тримата тръгнете още утре сутринта за Казанлък.

Така стана, но аз все си мислех за тази промяна на Учителя, пък си и мислех, какъв беше този влак, който отнесе толкова скоро писмото ми и какъв беше този влак, който доведе брата от Казанлък до София.

Във влака сме, пътуваме и се разговаряме, но аз все си мисля за тази изненада - бързото писмо, отговора, неотложното заминаване, пък и този почти непознат човек, към когото се обърнах с думата „Учителю?” И как той знаеше всички, че и имената ни? По тяло приличаше на Учителя, но по същество не беше той.

Мина седмицата, през която Учителя не приемаше, аз пак отидох и намерих вече истинския, познатия Учител, очите, погледът, гласът същите, ония, познатите. Помислих, че може да е бил някакъв заместник на Учителя.

Започнахме да печатаме материалите от 1922 година, но тази изненада не престана да ме занимава. Преди 22 март, празникът на пролетта, работата около печатането беше свършена, помагаха и още двама други словослагатели и всички се върнахме за празника с готово томче от беседи, държани през съборните дни на 1922 година.

Впоследствие научих от една наша сестра, също стенографка, относно изненадата, следното: по някаква наложителна работа тя отишла при Учителя, по същото време, когато той не приемал никого. С влизането си още останала крайно изненадана, че този човек, който уж бил Учителя, я попитал:

- Кого търсиш?

- Търся Учителя.

Тогава той й отговорил:

- Аз съм един от учениците на Учителя, оставен като заместник тук, докато той си свърши работата, с която е зает.

Тази сестра си е записала точно разговора със заместника на Учителя в нейните тетрадки със спомени.

Доволна съм от това дотолкова, доколкото да свържа моето впечатление с нейното, от срещата със заместника на Учителя.

Често ние, обикновените хора, се натъкваме на подобни случаи, на които не обръщаме внимание. Например: Срещаме познат, който ни се вижда някак особен, като че някой друг гледа през неговите очи и дори гласът не е неговия. Виждаме това, но не можем да си го обясним. Обаче за един велик Учител тези явления стават съзнателно, по желание или когато е крайно необходимо. Такъв Учител разполага с неограничени възможности. Ние нито знаем, нито пък можем да си ги обясним добре тези явления."

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Откровение

Виждаш ли този хаос в света?

Аз го създадох.

Моята мисъл е силна.

Моята мисъл е мощна.

Същата тази мисъл ще преобрази света.

Същата тази мисъл ще го организира.

И няма да оставя човек с крива мисъл в света.

Няма до оставя човек в света да греши.

Горните мисли ми каза Учителя още през 1943 година, един ранен пролетен ден на месец март, когато бях отишла при него, в горната малка стаичка, за да прочета няколко шпалти от една беседа, която се печаташе по това време. Както четях, Учителя ме прекъсна, спрях се, погледнах го, защото мислех, че ще коригира мисълта, обаче чух въпроса:

- Виждаш ли този хаос в света?

Въпрос, на който не се очакваше отговор, понеже веднага последваха останалите няколко мисли, които аз приех като откровение - така прозвучаха у мене вътре.

Седя срещу Учителя, гледам го, слушам го. Слушам сякаш гласа на Господа, глас необикновен, който нито мога да опиша, нито да предам по какъвто и да е начин. Зная само, че не бях на себе си. Думите се лееха една след друга, но така, че да не мога да ги забравя никога. Ето, 24 години оттогава, аз ги чувам и размишлявам върху тях.

След свършване на горните мисли, Учителя каза да продължа по-нататък. Погледнах към него, но не можах веднага да продължа да чета. Постоях така, преглътнах, понаместих се на стола и продължих да чета.

След това благодарих на Учителя, целунах ръката му и си отидох.

Тези думи така ме вдъхновиха! Те внесоха у мен нов подтик на жизнена енергия. Това състояние продължи повече от месец - вдъхновена, бодра, импулсирана, благодарях постоянно на Господа за това, че го чух.

На въпроса, който ми се зададе, не се очакваше отговор, пък и да се очакваше, нищо не бих могла да отговоря. Виждам ли този хаос в света? Нищо не мога да отговоря, освен да свия рамене. Необятен е светът, а моят поглед е ограничен и не може да обхване света и да има мнение за него, още повече, че в 1943 година в близкия до мене свят аз не виждах никакъв хаос. Тогава всички ние бяхме потънали в хармонията на живота, около нас, в нас цареше хармония, но това беше хармонията на Учителя, в която и ние плувахме. Но ако днес ми се зададе този въпрос, ще кажа: да, виждам го хаоса. Може отчасти, но го виждам.

Дохождам до отговора на този въпрос: „Аз го създадох.” Да, Господи, Ти го създаде, защото казал си на едно място: „Ще създам ново небе и нова земя.” Така е, всеки, който създава, твори и работи, не може да не създаде хаос около себе си. Хаосът е неизбежен процес в живота и природата. Бог не създаде ли света от хаос? Ако речеш дори една стая да я пренаредиш, не създаваш ли първо хаос? А тук става въпрос за работа в размер на Великото голямо.

Как се създаде този хаос? - Разбира се, пак чрез Словото. Словото като мощна вълна се разнесе из пространството, проникна в него и се възприе от онези организми, готови да възприемат новото, красивото, възвишеното. Тази идея за новото, веднъж възприета, се предава от един ум на друг, както електричеството се предава по жици, докато обхване и най-долните слоеве на човешкия живот. Навред се говори за новото. Философи създават нови направления на мисълта. Музиканти, поети, художници търсят нови пътища в музиката, поезията, изкуствата. По прав или по крив път всеки иска да проправя път към новото. Новата мисъл ще преобрази света.

Кратко е това откровение, но аз се радвам, че то ми даде възможност да мисля. Радвам се и благодаря, че десетки години можах да слушам това ново Слово от устата на нашия Учител, Слово живо, вярно и истинно, за което бъдещето ще говори с тръбен глас.

19 декември 1967 година"

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Мисълта е магическа сила

Беше петък, 5 часа сутринта между 1930 и 1935 година, не помня точно. Всеки петък Учителя държеше лекция на специалния клас или така наречения младежки клас. В този клас влизаха младежите, братя и сестри, неженените, необвързаните със семейни задължения, за да учат по-добре и да работят повече за духовното си израстване.

Влизам в класа бодра, смела, здрава, чувствам почвата под краката си устойчива, но от класа излязох точно обратното на това, което бях и под краката си сякаш нямах почва. Защо стана това?

Отговорът се дължеше на лекцията, която Учителя държа този ден. Каква беше тази лекция? Първа по рода си я нарекох аз, защото се изля във форма на въпроси, на които нито ние, нито Учителя даваше отговори. Първия въпрос го помня като днес. Учителя запита: „Какво представлява живота?” Никой от учениците не отговори, но всеки си е помислил нещо в себе си и то това, което знае или е чувал от другите хора. Но кой каквото и да си е помислил, това са все шаблонни отговори, никой не знае всъщност какво е Живота. Последваха ред още въпроси, на които също никой не отговори. Какво целеше Учителя с това тогава, аз нищо не разбрах, но лекцията протече цялата само във въпроси, които до края останаха без отговор. Днес, след толкова години аз си мисля дали Учителя не направи този опит, за да се разбере кой колко и как може да възприеме мисълта на Учителя и какво въздействие тя би оказала върху нас. Силна и мощна е мисълта на Учителя и всеки, който е могъл да я възприеме, ще я преживее по специфичен начин според вътрешната си подготовка.

Зная от опит като учителка в гимназията. Всякога, когато съм задавала въпроси на учениците или на ученик, всякога съм била мислено готова с отговора, който ученикът би трябвало да ми даде. Макар и мислено, отговора на зададения от мен въпрос е бивал точен, недвусмислен, категоричен, тъй щото всеки ученик с горе - долу организирана мисъл, възприема моята мисъл и дава верен отговор. Така учителя помага на учениците си. Ако това прави обикновен учител, колко по-големи са възможностите на един велик Учител. Значи отговорите, които Учителя не даде на въпросите, проникваха дълбоко у нас по специфичен начин, кому - как всеки поотделно си знае. Ето, аз загубих почвата, която имах под краката си, когато влязох в клас. Чувствах тялото си леко, без никакво тегло и тежест, нещо като състоянието, което изпитват, предполагам, космонавтите.

Видях Учителя на двора, приближих се към него с думите:

- Учителю, намирам се в особено състояние, нямам сякаш почва под краката си, като че ли съм във въздуха.

- Как си обяснявате това състояние? - ме запита той.

- Обяснявам си го с магическата сила на вашата мисъл, мисъл, която може да преобрази света. Вие с Вашата мисъл коригирахте мигновено нашите мисли или по-право, поставяхте срещу тях своята положителна, здрава мисъл. С Вашите въпроси Вие разколебахте всички въпроси и отговори у мен, но не изпитвам от това някакво смущение или противоречие. Например Животът не е нито борба, нито движение, а какво е? Той е наистина сила необятна, необхваната, която не може да се предаде с думи. За големите неща няма думи за описване. Лека, здрава мисъл е Божествената мисъл за нещата, лек е животът, ако се гледа от Божествено гледище.

16 юли 1967 година"

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Самопокана

Живях на Изгрева цели тридесет години в къщичка - барака, която беше известна на всички под името „парахода”.

В „парахода” именно работех беседите на Учителя, поради което бях много заета и не можех да посещавам братските семейства - изгревяни, които често ме канеха на гости у тях.

Един ден намислих да устроя една шега, която ще стане действителност, но чаках само благоприятно време за шегата. Дойде време - 1934 година, последната седмица, наречена сирна, преди великите пости. Реших да посещавам сутрин, на обяд и вечер, от понеделник до събота, по едно братско семейство. Започнах посещенията си - самопокана. В понеделник сутринта отидох в едно семейство и казах:

- Днес съм самопоканена у вас на закуска.

Всички се зарадвахме, закусихме, поговорихме си добре и се сбогувахме. Отидох си в „парахода” и продължих работата си до обяд. На обяд направих същото, само че в друго семейство. Същото направих и вечерта.

По същия начин направих посещенията си във вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, след което се прибрах наново вкъщи.

Но преди да се прибера в събота вкъщи, минавах покрай долната стая на Учителя, вратата се отвори, той се показа на вратата и каза:

- Хайде, Паша, да се самопоканиш и у мен.

Аз се обърках, не зная какво да кажа, понеже това беше шега с близките ми, но влязох в стаята и какво видях? На котлона чайника ври, на масата две чаени чаши, захар, лимон, хляб, нарязан на филии. Седнах на един стол и чаках, какво още ще каже Учителя.

- С какво искаш да пиеш чай - с маслини, масло, кашкавал или сирене?

- Като ме питате, ще кажа свободно: аз обичам кашкавал.

Учителя отвори бюфета, отряза големи парчета кашкавал, постави ги в една чинийка, наля чай първо на мене, също както на гостенка, пък и аз така се чувствах. Изпих първия чай, той стана, наля пак. Колко естествено, колко непринудено Големият слиза до нивото на обикновения, малкия човек, даже и до детето. Как иначе щяхме да имаме мярка за правилни отношения между хората? Как бихме изработили метод на работа въобще? Пих и трети чай с благодарност.

Благодарих за гостоприемството, целунах ръка на Учителя и с пълна радост и благоговение помолих Учителя да измия чашките и прибера всичко на място. Той разреши. След като направих всичко както трябва, благодарих сърдечно за неочаквания край на моите посещения и крилата, тичешком стигнах до „парахода”.

7 февруари 1964 година"

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Ще опиша един интересен метод, който Учителя приложи към една наша сестра, болна от туберкулоза.

Тя беше в началото на третия период на болестта си. Известно ни е, че туберкулозата е болест на чувствата. Ето защо млади моми и момци при някакво сблъскване в чувствата или противоречия в тях, заболяват от туберкулоза. Заболяла от туберкулоза, нашата сестра често се обръщаше към Учителя за съвет как да се лекува. И докато прилагаше редовно съветите, имаше добри резултати. Фатална грешка за нея беше това, че често изпадаше в противоречие, което разяждаше дробовете й. Бях свидетелка на много от нейните състояния и макар със слаби, човешки възможности, стараех се да й помогна, но в нея бушуваше стихия, бореха се два процеса - съграждащ и разрушаващ. Учителя виждаше всичко и не преставаше да й дава съвети. Един ден през месец август аз бях при нея, тя живееше на палатка на Изгрева тогава, беше се отпуснала и не можеше да приема съвети от когото и да било. Там заварих Учителя, който й говореше нещо. Застанах и аз до палатката й и чух, че Учителя й каза: „Така ако продължаваш, няма да се мине много време и ти ще умреш. Ще те заровят в черната земя, ще натрупат гроба ти с пръст и ще те оставят на разположението на червеите, ще ти турят кръст, ще ти държат речи: тук почива еди - коя си сестра, млада и зелена, завършила това и това, с такъв и такъв успех.” - все в този дух й говореше.

Стоя права и си мисля, какво ли изпитва тя като слуша тези неща и кой ли неин близък би се осмелил да й говори така? Кой ли лекар би говорил така на своя пациент? И си отговарям: Учител е това, той знае какво прави и знае кому как и какво да говори. Не веднъж съм виждала изключителните методи на Учителя и техния необикновен резултат. Ние, обикновените хора, когато посещаваме болни, гледаме да ги утешаваме с думи, та дано някак си ги залъжем... Учителя никога не си служи с думи, лишени от истината.

На другия ден пак отивам на Изгрева и какво виждам: Тя, облечена, наметнала пелерина, в ръцете си държи две малки стомни и не дочака да й кажа „Добро утро.”, бодро ми казва: „Бързай, защо се бавиш, едва те дочаках, ето Слънцето изгрява, да отидем за вода.” Засмяхме се приятелски и весели, весели тръгнахме за вода - тогава на Изгрева нямаше чешми, пък и кварталът не беше организиран още. От този ден нататък около двадесет дни, ние редовно посрещахме първите слънчеви лъчи, отивахме после в свежата утрин за вода, връщахме се весели, с добро разположение и апетит.

Един ден срещнах Учителя и му разказах за недоумението, което изпитах при страшната картина, която той обрисува на болната.

- После какво видя? - ме запита той.

- Видях нещо като възкресение, но не мога да си обясня причината за този преврат.

- Ти знаеш от физиката, че водата, даже и в състояние на сняг и лед, крие в себе си скрита топлина - рече Учителя. - На основание на същия закон, дори и мъртвото тяло има в себе си скрити сили на живот. Важно е да знае човек как да събуди дори в мъртвеца тия скрити сили на живот и той да оживее и да възкръсне. Това е наука, знание, което почива на известни закони. Това се постига още по-лесно, когато човек е болен и е дошъл до крайно пасивно състояние, дори до безжизненост. Картината, която нарисувах на болната, колкото и страшна да е, тя събуди в нея силите на живот и пасивната, потенциалната енергия, се превърна в динамична, нови жизнени сили потекоха в нейния организъм."

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Още първата година при влизането ми в Обществото и срещата ми с Учителя, ми се представи важен въпрос за разрешение. Видимо сама, без външна помощ, аз се лутах натук - натам в мисълта си, как да разреша въпроса правилно. Ту бях на права посока, ту на крива, но въобще не можех да изляза от лабиринта на своята мисъл. Един ден, връщайки се от Учителя, който беше още на „Опълченска” 66, нещо ме спря определено, категорично. Съсредоточих се и ясно чух глас: „Нямаш право да злоупотребяваш с Божествената енергия!” Гласът беше строг, решителен, неотменим. Така въпросът беше разрешен. Зарадвах се и се върнах в къщи спокойна. Гласът ми беше познат. Кой е, не казвам.

Връщам се пак от Учителя. Тъкмо на завоя „Чепино - Оборище”, където живеех, същият глас ме спря и запита: „Къде отиваш?” - У дома. - „При кого?” - При сестрите си. - „При кои сестри?” - Тук вече аз не отговорих нищо, защото е ясно при кои сестри отивам. Ясно е за момента, но не и за следващите дни, месеци, години. През това време научих, че една е сестрата и че трябва да работя за нея, да изработя вътре в себе си широкото, велико понятие сестра, не само по кръв, нито по нация, а широко, безименно и без граници. Задача е това.

Бях в гр. Русе по работа. Там се печатаха беседи. Връщам се от печатницата, прекосявам един дълъг диагонал и пак същият глас ме спря и запита: „Къде си?” - В Русе. - „Какво е Русе за теб?” - Град от България. – „А какво е България за теб?” - Мое Отечество. - „Отечество ли?” - И тук спрях и нищо не отговорих, но се замислих дълбоко.

Върнах се в София и един ден бях сама в къщи, но изпитвах неизказана, нечувата носталгия за Отечеството ми. За кое Отечество, нали съм в България, нали България е мое Отечество. Обаче носталгията не ме напуска, чувствам нужда да късам връзки, са се освобождавам от нещо и в един момент разбрах, че едно е Отечеството на душата. Така носталгията ме напусна."

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Необикновеното и обикновеното, изразено чрез различни методи и прояви

Много изкуства има в света: художество, музика, поезия. Картините на художника всеки вижда, но малцина ги разбират. Произведенията на музиканта всеки чува, но малцина ги разбират. За цвета и поезията - също. Но има едно велико изкуство, което малцина разбират, а още по-малко виждат, а именно: много знания да имаш, големи знания да имаш, свръхзнания да имаш, но да знаеш да мълчиш и да знаеш кога и как да ги изявиш. Много неща да виждаш, отдясно и отляво, отвътре и отвън, от този и от онзи свят, но да ги използваш разумно и когато крайната необходимост ги изисква. Много неща да чуваш, но да знаеш как и кога да ги предадеш. Да познаваш силите на природата - топлина, светлина, електричество... но да знаеш кога, как и колко да си служиш с тях.

Щастлив е онзи, който е прозрял дори в минимална степен това велико изкуство в своя Учител. Неизброими са проявите на това изкуство.

При срещите на съборите във Велико Търнова през 1920 година бях свидетелка на една изключителна проява на Учителя, за доброто изяснение на която ще се спра върху няколко предварителни случки из живота на нашето Братство.

Годината 1920 беше богата на случки, по-малки или по-големи, но интересни. Те илюстрират хората, които следваха неговото учение. В школата на Бялото братство можеше да влезе всеки, който имаше някакъв духовен интерес. Ако види, че може да следва школата, той оставаше в нея. В противен случай сам си отиваше, както и сам е влязъл - никой никого не викаше, никой никого не гонеше. Иде човек от света със свое възпитание, образование, култура и обществото е разнородно, а лесно хармония и единство не се постига. Само Учителя със своя авторитет, със своите големи знания, култура и със своите специфични педагогически методи можеше да обедини и хармонизира това разнородно общество. Въпреки всичко, в цялото общество, както и в отношението на Учителя към учениците като към души, владееше дух на свобода и любов. Тук нямаше никаква дресировка, никаква военна дисциплина. Каквато и да беше организацията, всичко ставаше доброволно, без никакво насилие. Ето защо всеки от учениците имаше възможност да се прояви такъв, какъвто си е. Поради това, при светлината на Учителя ние бяхме един за други предметно учение. При тази светлина имахме възможност по-ярко да виждаме своите недостатъци и добри прояви, както и на своите близки и да се учим от тях."

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Божественият тролей

Ние познаваме тролей на трамвай, на тролейбус и на други превозни средства. Тролеят свързва главната и електрична жица с мотора на колата и така я движи.

С понятието Божествен тролей описвам една случка, която имах след заминаването на Учителя, през 1945 година, в един априлски ден.

Слизах от Изгрева, на път за вкъщи и едва пресякох първата напречна улица на шосето, усетих, че нещо леко, почти безтегловно се закачи на горната част на темето ми, дето е мястото на моралните чувства... Погледнах нагоре и видях, че от това нещо, което се закачи на главата ми, излизаше една необикновена, тънка, прозрачна жичка, чийто край не се виждаше, губеше се някъде високо, високо в небосвода. Гледах към жичката и се усмихвах, закачена съм и това, което се закачи не мърдаше, остана с мен целия ден. Но въпреки че бях закачена, аз се движех съвършено свободно, сякаш нищо не беше се случило.

Стигнах вкъщи с тролея на главата си, движех се из стаите, разговарях със сестрите си, с познатите, дошли на гости, навеждам се, изправям се, тролеят все си стои на главата ми, невидим за останалите. Отвреме на време хоглеждах към жичката и се усмихвах, дължината й не може да се обхване.

Връзката между електрическата жица и мотора все пак е механическа, ограничавана, докато Божествената връзка между човешката душа и Божественото начало, дава свобода на човека, такъв беше моят тролей, не ме ограничаваше във всичките ми действия. През целия ден нима не направих никаква грешка, нима не казах излишна дума, нима всички бяха отмерени и на място казани? Ако съм между хора, бих била смъмрена или подиграна за най-малката погрешка. При Божествената връзка, обаче, нищо не стана. Цял ден се движих с този Божествен тролей, без да се случи нещо, без да го усетя. Едва вечерта, когато се връщах на Изгрева, тролеят изчезна от темето ми.

Разбрах - само тази връзка дава свобода и независимост, слава и постижения. Всичко човешко е преходно. А има ли по-голямо благо и по-голяма привилегия от това човек да е свободен, да се учи, да разрещава задачите си в пълна разумна свобода?

31 май 1967 година."

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Една усмивка

Само една усмивка аз познавам, която и каменно сърце топи.

Само една усмивка виждам, която никой в света не победи.

С какво поддържаше се тази усмивка?

С какво хранеше се тя, за да живей?

Само с една дума - Любовта.

Каква бе отплатата на тази дума - Усмивка?

Сърце, чисто като кристал - нейния Въздух.

Ум, светъл като Слънцето - Извор, в който тя се оглежда.

Душа, обширна като Вселената - нейното необятно Отечество.

Дух, мощен като Бога и едно с Бога - нейната Сила и Мощ.

Само една усмивка аз познавам, която прави чудеса.

Само една усмивка виждам, която носи безброй блага.

Чия бе тази усмивка? Как я зоват и наричат?

Това Природата само знай, но знае тя и да мълчи.

За себе си само Логос я наричам аз.

На 21 ноември заваля първия сняг. Вън беше доста студено, но аз се осмелих да изляза този ден, да се поразходя до една моя приятелка, да се порадвам на снега. Въодушевена от пресния и хубав сняг, през всичкото време говорих, нагълтах се със студ и влага и като се прибрах, усетих простудата, нещо, което ми напомни предишното боледуване, яви се малка температура, чувствах, че се започва старата история, че ще дойде лекар, че ще има инжекции и лекарства и за да не стане всичко това започнах да се моля, усилено започнах да се разговарям по-скоро с Господа и Учителя:

- Господи, Учителю, Ти не си ли по-силен от инжекциите на лекаря? Ти не си ли по-силен от всички лекарства и антибиотици, сиропи и режими?

И самата си отговарям: По-силна си от всички лекарства, от всички инжекции, сиропи и режими.

Така дълбоко, с вяра, почти постоянно поддържах този разговор, но реших и да се пазя да не се простудявам. Ден след ден състоянието ми се подобряваше, аз укрепвах, външно и вътрешно. Молех се и благодарях. Боях се да не ме сполети нещо лошо, защото не изпълних обещанието си, което бях дала при първото ми излекуване, че ще се пазя, да заслужа вниманието и подкрепата, която ми се даде Отгоре. Ето защо и сега от една страна се моля и разговарям, а от друга - се вслушвам в това, как и по какъв начин ще ми се отговори. С подобряване на състоянието ми се видя и отговорът, който получих.

Как живата природа и Разумният невидим свят говорят на човека и го поучават!"

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Това се случи още втората или третата година след влизането ми в Братството. Бях нещо недоволна от себе си и реших чрез по-дълъг пост да се справя с недоволството си. Предприех шестдневен абсолютен пост през есента. През време на поста ми беше леко, приятно, като че с поста изгоря и недоволството, и причината за него. Дойде денят на отпостването, пих картофена чорбичка с една хапка хляб и тръгнах за гимназията, където бях учителка. Аз хвърча, весела съм, радостна, гледам и колегите са по-хубави, по-сърдечни, всичко ми беше мило. Свърших си часовете и тръгнах по „Цар Освободител” - оттам ми беше пътя за вкъщи. Движението беше голямо, едва си пробивах път, вървя и се сетих за недоволството си и за причината му и изведнъж усетих, че те не са изгорели, а са вътре у мене живи, каквито бяха и по-рано и изпитах ужас. Запитах се: нали постих? В този момент един силен прожектор освети улицата, после мен - отгоре, отдолу - обиколи ме безпощадно.

Гледах наоколо дали този прожектор не осветява така и другите хора, но уви! Той осветяваше само мен и дойде само да ми каже, че онова, заради което предприех поста, е живо и не умира, нито изгаря. Леко и незабелязано се издигна прожекторът нагоре и изчезна. Благодарих му за светлината: не само пост, не само молитва, но много работа е нужна, Паша, за да се справиш с известни мъчнотии, недоволства и т.н.

Тази светлина от духовния свят работи и върху цветенцето, и в стършела, и в кученцето, и в гласа, който иде от високо, за да учи човека.

5 юли 1963 година.

Из Спомените на Паша Тодорова

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

Sign in to follow this  

×