Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Паника


pettty

Recommended Posts

Здравейте,

Много се радвам, че открих форум, в който на въпросите ни отговарят истински специалисти. Прочетох някои теми и понеже ми хареса начинът, по който отговаряте, реших и аз да пиша.

От октомври миналата година досега страдам от паническо разстройство. Всичко започна съвсем изведнъж, преди това дори не знаех, че такова нещо съществува. Отидох на психиатър, изписа ми антидепресанти и от 1-2 месеца съм сравнително добре, макар че от време на време пак имам леки кризи, но не са вече това, което бяха. Това, което ме притеснява обаче, е каква е главната причина за това разстройство, защото знам, че дори да излекувам симптомите, тя си остава. Засега не съм ходила на психотерапевт, все не намирам време, но се опитвам сама да изследвам съзнанието и подсъзнанието си и мисля, че достигнах до някои изводи за себе си. Мисля, че главната причина за всичко е тази, че се чувствам прекалено слаба, усещам света около себе си враждебен и не мога да се приспособя към него. От няколко години живея самостоятелно, имам семейство и дете, но някак не мога да се науча да поемам отговорност и тъгувам по времето, когато самата аз бях дете и се грижеха за мен. Много често, почти всяка вечер сънувам дома, в който живеехме като бях малка и понякога дори плача насън.

Отделно не усещам подкрепа от съпруга си, нито тази любов и топлина, която ми е необходима, макар че не е лош човек по принцип. Просто аз не преставам да копнея за нежност, закрила, топлина, а навсякъде около мен виждам само студенина и отчужденост. Понякога мечтая дори за извънбрачна връзка, в която да открия това, което нямам, но се срамувам от желанията си и гледам да ги подтискам. Така и така няма кой да ми я даде...

От малка съм притеснителна, прекалено чувствителна и уязвима. Заради тези си "качества" в училище често бях подигравана и унижавана. Бях самотна, нямах приятели. Измислях си мои си светове и живеех в тях. Казвам тези неща, за да придобиете някаква представа за характера ми.

Това е накратко. Не зная как да разреша тези проблеми. Най-вече се притеснявам, че стигнах до степен да изпадам в панически кризи, които не зная в кой момент ще се появят пак. Ще се радвам на съвет от някого...

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей, Пети! Честита баба Марта! :)

Това Пети Петя ли е или "малка" от френски?

Чудесно си тръгнала да се самоизследваш. С терапевт само ще ускориш и задълбочиш тези изьследвания, но важният е твоят собствен устрем да ги търсиш и правиш. Така вървиш към ... Себе си!

Вероятно родителите ти са доста обгрижващи, обичащи те силно, но понякога дори задушаващо. Това залага тази притеснителност и чувствителност, за която говориш. Но не бой се - има много по-тежки варианти на родителско възпитание! С помощта на специалист ще се научиш

1) да парираш директно паническите си атаки -да научиш мозъка си да ги приеме за нещо неутрално, нормално, дори приятелско и радостно!

2) анализата на психиката ти и осъзнаването ще ти помогнат да навлезеш дълбоко в дебрите на собствената си душевност.

3) ще ти бъдат даден иметоди за промяна на "разкопаните" раняващи те комплекси.

4) всичко преживяно в крайна сметка ще се превърне в "за добро" опит. Опит, който е като стълбичка и всеки проблем те кара да разшириш осъзнаванет си и да изкачиш още едно стъпало по тази стълбица, лествица към себепознанието си. Мъдрите казват, че когато познаеш себе си, познаваш всичко останало. Така че, паническите ти атаки са чудесен тласкащ механизъм за това себепознание!

Ако отговориш и разкажеш за себе си още, можем да обменим още няколко писма.

Препоръчвам ти книгата на Мадлен Алгафари "Вяра имам" - там има случай с описание на паническо разтройство: "ПР на Яна". Ще намериш много от собстените си преживявания там, описани на разбираем език.

Като терапия - най-добрата за панич. разстройство е когнитивно поведенческата в комбинация с хипнотерапия. А за по-дълбока работа -психоанализата. Избери си специалист, който съчетава и двете и не бави започването на терапията. След три месеца ще си спокойна и радостна, щастлива и благодарение на преживяния опит балансирана жена!

Линк към коментар
Share on other sites

Здравейте, Орлин Баев, и благодаря за отговора!

Това Пети Петя ли е или "малка" от френски?

Ами май и двете... всъщност чак след време разбрах, че petty на английски значи "малък, незначителен" и взех да си мисля дали не съм го написала подсъзнателно, а мъжът ми взе да ме подиграва. :)

Препоръчвам ти книгата на Мадлен Алгафари "Вяра имам" - там има случай с описание на паническо разтройство: "ПР на Яна". Ще намериш много от собстените си преживявания там, описани на разбираем език.

Честно казано, някак не искам да чета чужди истории за ПР. Усещам, че донякъде съм стабилизирана, но прочета ли нещо за нечий друг случай, усещам, че пак пропадам и губя надежда. Не искам да ме отчайват! За 2-3 месеца, може би от антидепресантите, успях да стъпя на краката си, защото по едно време не знаех къде се намирам и всяка сутрин ми се искаше да не се събуждам. Сега вече първата ми мисъл сутрин не е за това, почти като нормален човек съм, само че прочета ли как някой се бори с това години наред и все не успява, се ужасявам и почвам да си мисля - щом те са така, сигурно и при мен всичко ще се върне и дори биха ми се присмяли на увереността, сигурно ще ми кажат - ами да, и аз колко пъти мислех, че съм излекуван, пък ето на пак... Искам да знам, че всичко МОЖЕ да мине веднъж завинаги, без да се притеснявам, че пак може да се върне някой ден.

А иначе какво да кажа повече за себе си... Не, родителите ми не са чак "задушаващи". Всъщност майка ми и баба ми се грижеха за мен, и то доста добре, а баща ми винаги е бил някак студен и безразличен към мен и проблените ми. Но съм приемала това за даденост. Въпреки че почти по всичко приличам на него, дори и по нервните разстройства - и той често е имал такива. Така че смятам, че от една страна всичко донякъде е наследено.

Притеснявам се да започна същинска терапия лице в лице със специалист... Всъщност започнах при една психиатърка, но само с лекарства, за съжаление обаче тя не е от моя град и все нямам време кога да пътувам, за да се срещна с нея и да започна и психотерапия.

Линк към коментар
Share on other sites

А иначе какво да кажа повече за себе си... Не, родителите ми не са чак "задушаващи". Всъщност майка ми и баба ми се грижеха за мен, и то доста добре, а баща ми винаги е бил някак студен и безразличен към мен и проблените ми. Но съм приемала това за даденост. Въпреки че почти по всичко приличам на него, дори и по нервните разстройства - и той често е имал такива. Така че смятам, че от една страна всичко донякъде е наследено.

Притеснявам се да започна същинска терапия лице в лице със специалист... Всъщност започнах при една психиатърка, но само с лекарства, за съжаление обаче тя не е от моя град и все нямам време кога да пътувам, за да се срещна с нея и да започна и психотерапия.

Всъщност под задушаване имах предвид именно прекалените грижи. А татко явно си е слагал тази маска на студен и справящ се човек над вътрешната си тревожност. Да, права си - вероятно има генетична предиспозиция, идваща от баща ти. Но има и чисто психични фактори в етиопатогенезата на паническото ти разстройство. Татко вероятно зад маската си, чрез която се защитава е също раним и доста самотен вътрешно. Поради характера си той трудно е давал и приемал любов предполагам. Може би мама се е чувствала недостатъчно обичана от него и трудно любовта и е стигала до него и затова я е прехвърляла върху теб. Може би любовта на мама и грижите и са били малко в повечко... Когато едно детенце расте, то копира семейния модел и след това го пренася в собственото си семейство. Обикновено несъзнавано избираме съпрузи, които отговарят до голяма степен на модела, даден ни от бащите ни. Разбира се, приликата е в общите дълбинни показатели, а не във външните черти. Когато си била малка, отчасти поради генетични фактори, но отчасти поради психологичния модел на семейната среда и възпитание (протектиране иобгрижване малко по-високи от нужните) и личностовите структури на родителите ти плюс взаимоотношенията между тях, си се чувствала самотна, наранявана, изоставена. В настоящето това самотно ранимо дете продължава да живее в теб. То представлява вътрешния ти, емоционален живот. Резултатът е една повишена тревожност, зад която стои ранимост, чувствителност, самота. Сънищата с дома показват нуждата ти от сигурност, взаимност, приемане, обич, веселост и игра, спокойствие и сърдечност. При паническотп разстройство често защитата от тези комплекси е едно прекалено напрегнато поведение, стремеж към контрол над себе си и ситуациите. А това води до загуба на непринудеността и спокойното радостно посрещане на ежедневните трудности. Води до поставянето на една маска на контролиращ човек с известно максималистично мислене. Възможно е ипри теб такава маска да присъства в поведението ти в известна степен, как мислиш? Но тя само повишава тревожността ,защото те кара да бягаш от страховете си.

Честно казано, някак не искам да чета чужди истории за ПР. Усещам, че донякъде съм стабилизирана, но прочета ли нещо за нечий друг случай, усещам, че пак пропадам и губя надежда. Не искам да ме отчайват! За 2-3 месеца, може би от антидепресантите, успях да стъпя на краката си, защото по едно време не знаех къде се намирам и всяка сутрин ми се искаше да не се събуждам. Сега вече първата ми мисъл сутрин не е за това, почти като нормален човек съм, само че прочета ли как някой се бори с това години наред и все не успява, се ужасявам и почвам да си мисля - щом те са така, сигурно и при мен всичко ще се върне и дори биха ми се присмяли на увереността, сигурно ще ми кажат - ами да, и аз колко пъти мислех, че съм излекуван, пък ето на пак... Искам да знам, че всичко МОЖЕ да мине веднъж завинаги, без да се притеснявам, че пак може да се върне някой ден.

Именно защото разчиташ единствено на лекарствата, а се бориш със страховете си и ги дисоциираш някъде в несъзнаваното си е показател, че те ще се върнат, а заедно с тях и паническите тиатаки, при това по-силни от преди. Сегашното ти отношение към ставащото води точно до натрупване на несъзнаваните стахове, които постепенно ескалират, докато изплуват на повърхността като повишаване на тревожността и като неин връх - паник атаки. Хапчетата са временно решение. Психиатърът при когото ходиш психотерапевт ли е? Кои школи по психотерапия е завършил? Попитай го, поискай да видиш сертификатите му! Хапчетата са много на място, но приемани успоредно с един протичащ терапевтичен процес. Нужно е да се изправиш лице в лице с несъзнаваните си страхове, със скритите сенчести страни от личността си, да осъзнаеш ясно страховете си. Да ги осъзнаеш смело и да се научиш да се срещаш с тях смело и спокойно, с приемането им. Това го успокоява. Успокоява се онова малко самотно, ранимо момиченце, което още живее в теб! За целта в процеса на ерапия се работи успоредно с директно посрещане на страховете чрез визуализация, предизвикването им и десензетизацията им. Работи се успоредно с анализ и разширяване на себепознанието ти. Сега просто бягаш от себе си. Н оистината е, че това е възможно само временно, а след това дисоциираните страхове, които са част от цялостната ти личност ще напомнят за себе си. Всичко е по-простичко отколкото може бизвучи. Но е нужно да поработиш за няколко месеца с психотерапевт - със сертифициран психотерапевт.

Линк към коментар
Share on other sites

Не знам доколко съм се чувствала наранена у дома, по-скоро не. Чувствах се спокойна, щастлива, обгрижвана, особено при баба ми, и това сега много ми липсва. Не съм била наранявана толкова у дома, колкото навън, сред връстниците си. Нямах приятели, нямам и сега. В училище всички се държаха с мен като с изрод, който не заслужава и капка внимание, и говори само глупости. Или не ми обръщаха внимание, или ме мачкаха и осмиваха. Това ме караше да се свивам още повече. Майка ми може би от съжаление, наистина правеше доста неща вместо мен, а същевременно ме упрекваше, че съм такава свита, че не мога да отида дори до магазина, а и всички познати ми повтаряха, че трябвало да се променя. Нещата се пооправиха откакто завърших училище, тогава изпитах някакво облекчение, сякаш огромен товар ми беше паднал от гърба. Оттогава отношенията ми с хората са по-добри и започнах да се отварям към тях, макар и трудно и постепенно. Но усещам как постоянно имам нужда някой да ми дава топлина, обич, закрила, а не ги намирам и страдам от това. Макар че се опитвам да се стягам и да бъда самостоятелна и твърда, защото в живота няма как да се оцелее иначе. На хората вероятно им изглеждам студена и дръпната, макар че смятам, че имам доста напредък в сравнение с това, което бях преди 10 години.

Колкото до психиатърката ми - не зная дали има специална диплома за психотерапевт. Но има доста опит зад гърба си, лекувала ме е и преди време от натрапчиви мисли (през пубертета имах големи проблеми с това). Лошото е само, че е далеко, а явно трябва да намеря някой да ме лекува където живея сега.

Линк към коментар
Share on other sites

×
×
  • Добави...