Здравейте всички!От скоро разглеждам форума и темите в него.Всички са много интересни.Сега искам и аз да се включа в дискусията за смъртта."Смъртта е занимание самотно!"-както е казал Рей Бредбъри.
За смъртта всеки е мислил, и си е представял определени неща,но когато я срещне всичко се променя.Най- лошо е когато загубим близък човек, защото е лесно да мислим за собствената си смърт, но не знаем как да пуснем душите на близките си чието време е дошло.
Може би е така защото не сме се научили да обичаме.Според мен ако човек открие Любовта в себе си(онази красивата, освобождаващата, ангелската Любов) ще спре да се страхува от смъртта, ще престане да вижда онази черната с косата на всеки ъгъл.Не знам дали сте анализирали поведението си при изпращане на близък в последния му път.Но картинката е интересна.Ще си позволя да ви разкажа нещо лично.
Последното погребение на което бях беше през 1992 година или някъде по това време.Тогава съм била на тринадесет години, но гледах на нещата по особен начин.И аз като всички плаках, но не защото баба ми си е отишла от този свят а защото повече няма да видя усмивката и, няма да ни посрещне на коледа с домашна вита баница и тям подобни неща.С други думи беше ми тъжно не за баба ми като човек а за онова което ми е давала.Това го установих след години.
На самото погребение не пожелах да се сбигувам с тленните останки.Роднините бяха шокирани от моето изказване:"Няма да целуна това тяло за сбогом, защото това не е моята баба!Баба ми е вече далече от тук."
Тогава не осъзнавах какво точно казвам просто ми се изплъзна.Дойде ми отвътре както се казва.От този момент нататък започнах сериозно да мисля:"Защо съществува смъртта?Кой я е измислил?Мога ли да си тръгна от този свят когато реша?Какво ме спира да не го направя?"
Напоследък си мисля и за това дали мога да оставя родителите си,когато имдойде времето да напуснат този свят?
Ще имам ли сили да кажа:
Прости, Прощавай, отвъд заминавай и там ще се срещнем когато е речено.
Или въпреки всичко което знам и мисля за смъртта ще ги оплаквам така както те самите са оплаквали своите родители.
АЗ лично съм готова за онзи момент в който ще усетя лекото потупване по лявото рамо и ще чуя в главата си:Хайде време е да дойдеш отвъд, тук вече няма какво да правиш.Тази форма не ти приляга.Ела да ти "ушием нова дреха".
Без жал ще стана от тялото си и ще тръгна.
Но това не значи че не ме е страх от смъртта.
Страх ме е от смъртта на любимите хора, може би защото още не съм се научила да Обичам по правилния начин.
Вие как мислите? Възможно ли е да изпратим любим човек отвъд с песни и танци(както е правилно)?
Опа аз май малко се поувлякох.Та исках да кажа че за мен смъртта е необходимост път към живота, така както живота е път към смъртта.И тази последователност не е просто кръг по който се движим а спирала на човешкото израстване.Спирала на израстване на душата.Пътя по който се стига до отца.