smehy
-
Общо Съдържание
141 -
Дата на Регистрация
-
Последно Посещение
Съдържание Тип
Профили
Форуми
Блогове
Статии
Молитви от Учителя
Музика от Учителя
Мисли
Галерия
Каталог Книги
За Теглене
Videos
Мнения добавени от smehy
-
-
-
За мен Времето е като лентата на Мьобиус - без начало и без край. И тъй като тялото ми е триизмерно, с очертани граници, а не с един ръб и една равнина оттам се получава и дисонанса помежду ни. Чувствам част от тялото си извън времето или може би по-точно е да кажа: не усещам в цялост хода на времето
-
Казвате всичко това..че е глупаво..лесно..безсмислено.. не се решава нищо..и т.н. само защото не сте били от другата страна..
Човек се решава на такава страшна стъпка..когато вече е изгубил всичко..когато е вече толкова отчаян..когато не вижда смисъла..когато няма никой около себе си..когато не чувства подкрепата или никога не я е имал..когато болката е толкова непоносима и няма силите да се бори..защото се чувства толкова сам и неразбран..и много,много още причини и фактори могат да доведат до това решение..до този избор..
Невероятно точно пресъздадено!
-
Силно се затруднявам да изразя себе си. Защото не се познавам... Каква съм? И коя съм? - не зная...
Аз имам много лица, слагам различни маски, имам богат репертоар от роли... Но коя съм аз? - Не зная...
За мен животът е сцена, а хората - публика, макар да не желая този театър. Когато съм сама, може би съм истинска? - не, гримът стои на лицето ми, а аз съм затворена в сценичният си костюм от последното представление. Опитвайки се да го сваля, осъзнавам че отдолу е друг костюм. Не познавам свободата да си без дрехи, да усещаш с кожата си вятъра и слънцето... Гримът ми е перманентен, сложен незнайно кога и са безплодни опитите ми да го премахна... Не умея да съм естествена и непринудена, макар добре да играя тези състояния - ролите са безброй, а може би във всяка една от тях има частица и от мен самата...
Не знам коя съм... и как да изразя себе си...
-
Аз нямам почти никакъв опит с форумите, мисля че този ми е първият, в който участвам.
Трите неща, които бих променила ако съм администратор са:
1. Подкрепям Мона за лимитирането на броя мнения на потребителите (например брой мнения за месец) по същите причини, които тя е посочила. Но бих лимитирала и броя на темите, които може един потребител да задава в рамките на месец. Все си мисля, че и сега съществува такова ограничение, но не се спазва.. Понякога имам чувството, че някои на всяка цена се стремят да заемат почетното първо място по брой мнения за деня, като залагат на броя, а не на качеството на съдържанието...
2. Нещото, което признавам си ме нарани е при регистрацията въпроса "Кой гарантира за Вас? Ами никой... Почувствах се като натрапник, неканен гост, паразит. Отрепка, която се опитва да бъде там, където не й е мястото. Признавам, това за момент ме разколеба дали да продължа. Прочитайки малките буквички след това, очаквах на електронната ми поща да получа писмо с безброй уточняващи въпроси до девето коляно
Това бих премахнала ако съм администратор, защото смятам, че е обидно - поне аз така го почувствах. Наистина това е субективно, но... Споделяйки с моя приятелка за този форум и регистрацията и присъствието на този въпрос - тя също реагира като мен - почувства се наранена и обидена. Със сигурност наличието на този въпрос има своето предназначение, но то може би остава неясно за обикновените хора.3. Признавам си, бих променила системата за лични съобщения! Бих я направила по-лесна за навигация и по-достъпна. Аз поне се затруднявам
Може би е от възрастта Но съм упорита и вярвам, че ще разгадая мистерията й -
Аз май ще предпочета да купувам книги и да засаждам дръвчета.
Така ще опазя и очите си и природата...
-
Здравей, S.R.M.!
Аз ще изразя личната си позиция като обикновена жена. Прочетох внимателно споделеното от теб. Добро впечатление ми направи стилът ти, начина на изразяване, откровенността и емоционалният заряд...
Считам, че не съм в позицията и в правото си да категоризирам хората и да виня или да оневинявам единият или другият. И това не е редно....
Ти си влюбен, наранен и объркан. Категорично съм против фразата "Ти разбий сърцето на някоя!". Не допускай действията ти да се ръководят от омразата и отмъщението. С какво ще ти е виновна следващата за стореното от предишната? А ако именно следващата е ТЯ? А ти я нараниш незаслужено? Не позволявай тази емоционалност, която струи от теб да си отиде (въпреки общоприетото мнение, че мъжете трябва да са сдържани). Хората са различни. Не еднократно в този сайт аз съм се обявявала против слагането на етикети и поставянето на рамки. Може би двамата с това момиче сте твърде различни - ти си чувствителен, а тя може би е по-земна, материална и по-незряла. Да, за теб това е първата любов, но наистина ли е това любовта? Или вкопчване за да бъдеш като всички?
И отново - не допускай грешката да бъдеш отмъстителен. Наранявана съм многократно от мъжете, но никога не съм отвръщала със същото. Да, много добре зная как можеш да омаеш един мъж - незабележими жестове, мимики, интонация, погледи; подходящата вербална и невербална комуникация за постигане на целта, но никога не съм си позволявала да манипулирам мъжете и да си играя с чувствата им. Защото знам как боли.
Запази тази своя чувствителност, тя е твой плюс. Може би трябва да добавиш към нея и малко решителност, самочувствие, но не погубвай и не скривай емоционалността си. Съществуват и други жени като мен, които се впечатляват и от това, а не търсят мачовци и егоисти с пачки пари. Може би трябва да се замислиш да се запишеш в някакъв курс, който да кореспондира с твоите интереси; да се включиш в подходящата приятелска група и т.н. За да можеш да говориш с членовете на тази група на един език. Тогава ще се чувстваш приет и като част от общност, а не като единак.
Хората са различни и в това е красотата. Просто намери хората, с които ще си в синхрон, независимо от пола им. А останалото - ще дойде сякаш от само себе си.
-
Пробвала ли си в Неправителствени организации или структури към общините? Съществуват т.нар. Центрове за обществена подкрепа (ЦОП) с целева група работа с деца и семейства; Кризисни центрове, Отдели закрила на детето, Комплекс за социални услуги за деца и семейства, различни фондации и пр. Но заплащането е много, много ниско......, поне в държавните структури...
-
В това отношение съм консервативна - предпочитам класическата книга. Електронният вариант, поне за мен не може да ми даде пълнотата на усещанията, които ми предлага книжният. Допирът до книгата, шумът от разлистването на страниците, атмосферата... Книгата ми създава усещане за уют и топлина, докато електронният й вариант - студенина и безмълвност...
Обожавам книгите (в класическият им вариант) и те за мен са ценност!
-
Защо човек става зависим? - най-общо за да се чувства по-добре (измамно по-добре). Друг е въпросът дали това е начинът и средството. Наследствеността може да окаже влияние и в двете посоки. Например аз съм наследствено обременена - към зависимост от алкохол, цигари, наркотици... Опитала съм да "пуша" един единствен път - на 4 годишна възраст. Дръпнах си веднъж от цигарата и това беше. От тогава до сега не съм пушила, дори и не ме изкушават цигарите, напротив - дразнят ме и в задимена среда буквално се задушавам.
Ненавиждам алкохола и не употребявам такъв, дори и вино. Не заради някакъв криворазбран морал, а защото не ми харесва (опитвала съм). Дори и сладкиш с алкохол не ми е вкусен. Като дрегер съм - усещам алкохола именно защото ми е неприятен.
В тази връзка наследствеността към гореизброените неща може да окаже и положително влияние.
Познавам хора, които са пристрастени към адреналина (ако има такава зависимост, а според има). Тези хора правят всичко възможно да поддържат високи нива на адреналин в организма си, защото тогава се чувстват добре. Живеят рисково, постъпват импулсивно, залагат живота си на карта и пр.
При мен имаше дълъг период (в продължение на години), през който нивото на адреналин в организма ми беше високо (не защото го исках, средата в която живеех беше такава) и зная, че когато нещата около мен се успокоиха и забавиха своя ход, аз буквално чувствах "адреналинов глад" и изпаднах в "адреналинова абстиненция". И трябваше да положа усилия да не действам импулсивно с цел засищане на тази нужда по деструктивен начин.
-
Пламъче, напълно съм съгласна с теб! Боли, когато човек, на когото си вярвал, който си допуснал до себе си, пред който си се открил, който си чувствал близък в продължение на години, те "предаде" по един или друг начин или злоупотреби с доверието ти.
А извън твоя конкретен случай - понякога, когато човек е нараняван твръде много и от близки хора, хора на които е имал доверие и когато болката на този човек е твърде силна, той може да сложи маска. Да, маските, ролите са за защита във враждебна среда, а не пред приятели, но може този човек да е загубил вярата в доброто и да не вярва в приятелството. Може това негово състояние да е временно и той да разсъждава по този начин именно заради "силната болка, която изпитва". А ако този човек в продължение на години, включващи и ранното му детство се е научил да носи маска, за да оцелее (вкл. и физически), същият този човек много трудно би се доверил на някого. Да, той ще свали част от грима, може би и част от костюма, но дали ще бъде естествен? А в последствие е голяма вероятността при най-малкото сътресение от външната среда той отново да влезе в роля, защото там се чувства сигурен.
А понякога човек е амбивалентен и се лута между откритостта и прикритостта...
Гнева е признак за несигурност и слабост, поне според мен. Клюките, интригите - на ниско ниво на духовно развитие и елементаризъм.
Станимир, съгласна съм с теб, че редовно си слагаме маски дори и пред себе си; съзнателно или несъзнателно. Но за мен "маска, грим, костюм" са с доста широк обхват. И дори сдържаността за мен е грим - да, лек, почти невидим, но грим. Естествено, че човек не може да бъде изцяло естествен, натурален, тъй като не живее изолирано, а е част от група, общество и следва да спазва определени правила, част от които (по-голяма или по-малка) се разминават или противоречат с неговата същност. И тогава този човек отново влиза в роли. Може би въпросът е във мярката и адекватността.
"Не е нужно да показваме маски пред враговете и хората на които не можем да имаме доверие, а просто е достатъчно нищо да не им покажем, но все пак да бъдем себе си." - Когато прикриваш същността си, всъщност не си ли слагаш отново маска ?
-
Не коментирам конкретният случай, представен от Пламъче и породил отварянето на настоящата тема. Разсъждавам по-обобщено...
Всеки един от нас влиза в различни роли, носи различни маски... Кога сме истински и кога променени? И допускаме ли околните до своята същност? Мислим, че познаваме човека до нас, но така ли е? А дали "виждаме" същността му или само маската, грима, костюма? И кога човекът до нас е бил истински?
Умеем ли да виждаме зад видимото? Имаме ли усет за другото?
Човек може да изглежда променен, но това да е маска и начин този човек да се съхрани, а е вероятно и другото - да е свалил костюма.
Може би трябва да се замислим за причините довели и до едното, и другото, и да бъдем сензитивни...
-
САМОТА
Пак съм сам. Във тъмното стоя.
Бие във ушите ми сърцето.
Няма вън звезди, затуй броя
бледите си пръсти на ръцете...
Десет са - броил съм ги и знам!
Десет са! Аз няма да забравя!
О, недейте ме оставя сам!
Пръстите щом свършат, що ще правя?
Дамян Дамянов
-
МЪЧЕН ЧОВЕК
Казваш ми: "Тежък и мъчен човек!"
Вярно. Такъв съм. Не мисля да споря.
Но във живота - ни лесен, ни лек,
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш на път и под път -
не хора, а ангели същи небесни!
Пълен със тях е и бъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. Но в лесното само.
В минутата лека и лекия час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух - пушек лек -
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек,
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тежък и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!
Дамян Дамянов
-
Орлин, благодаря за изчерпателното ти мнение! Ммм..да..., но ще ми трябва време да го осмисля
А сега ще се опитам да опиша друг мой повтарящ се сън. Дано да не ставам досадна, но нали това е темата на форума. А при мен истории със сънища - цял самосвал.
Този сън съм го сънувала доста пъти - не мога да кажа точна бройка, но със сигурност повече от 20 пъти. И така:
Къща, не много висока, но със сигурност на повече от два етажа. Никога не съм виждала тази къща отвън. Действието на съня винаги се е развивало вътре в нея.
Когато съм на най-горният етаж се чувствам добре. Стаята в която обикновено пребивавам е със семпло обзавеждане. Мебелировката е стара, донякъде вехта. Мебелите като цяло са запазени, но просто са старинни - сякаш от друга епоха. Коя - не зная. По история съм много зле.
Времето сякаш е спряло и цари спокойствие и тишина. Уютно е, тук се чувствам сигурна и в безопасност. С любопитство разглеждам мебелите - нещото, което наподобява скрин (пълен с някакви дрехи), може би бюфет (трудно ми е с определенията, защото търся еквивалент на мебелите от настоящето) със старинна посуда - виждам порцеланови чаши; старинен часовник, на който едновременно махалото се движи и се чува характерният звук и същевременно стрелките не помръдват. Мебелите са масивни, от дърво. Докосвам ги - създават ми усещане за топлина. Приятно ми е да стоя в тази стая, сякаш съм извън времето и пространството и мога да се насладя на тишината. Обичам да се изтягам на дивана и с поглед да обхождам стаята. Сама съм. В тази стая винаги съм сама, но усещам че преди мен, някога много отдавна, преди векове може би е имало друг човек. Опитвам се да усетя този човек, защото зная ,че е оставил някакви послания за мен, но не успявам. Галя мебелите, докосвам се до дрехите (те са от стар плат, особен плат, простичък и са по-скоро не панталони или поли или блузи и т.н. , а като плащове или пелерини - трудно ми е да ги опиша), взирам се в часовника, в дърворезбата, но нищо не разбирам, освен че тук ми е приятно. Въздъхвам, защото не разбирам посланието, а искам защото знам че е важно за мен.Решавам, че ще се разходя из къщата. Слизам до мазето. Тук е хладно и неприятно, но аз съм любопитна. На места мазилката е паднала, стъпвам в буклуци, в строителни отпадъци. Стигам до място, където е станало срутване (като в мините). Опитвам се да разровя тухлите, но не успявам. Намирам лопата, но отново неуспех. Какво ли има зад тази паднала стена? Така и не разбрах. Продължавам - достигам до друго място, където отново е паднала част от стената, но има малък отвор - промушвам се, макар и трудно. Попадам в подземието на някакъв замък- влажно, мръсно, мухъл и плесен навсякъде, усеща се характерната миризма на влага, вода капе от тавана, влагата се е просмукала навсякъде. Оглеждам се - безброй коридори. Сама съм. Хваща ме страх, че ще се загубя и за това се промушвам обратно през дупката. Продължавам и намирам друга пролука - минавам и през нея и се озовавам в нещо като пансион. Като време е близко до нашето - съдя по интериора, мебелите и пр. Отново съм сама. Защо пансион - защото виждам безброй стаи с легла. Този сън съм го сънувала доста пъти. Когато го сънувах за пореден път нарочно се промушвах през дупката и отивах в този пансион, за да разгледам. Ако първият път усещането ми беше, че хората които са били тук отдавна ги няма, напуснали са го, то със всеки следващ път сякаш бях все по-близо до тях. При едно от последните ми посещения просто се разминавах с тях, виждах гърба им, как за миг ги изпускам. Сякаш със всеки следващ път аз се връщах малко по малко назад във времето когато този пансион е бил "жив", обитаван от хора, с техните истории и живот.
Намирах и други пролуки в мазето, през една от тях пък попаднах в някаква сграда, която не разбрах каква е. Трудно е да опишеш нещо, дори като усещане, за което нямаш база за сравнение. Там нищо не видях, защото светлината ме заслепяваше. Не разбирах какво става, затова отново се върнах там, където ми беше познато.
Но при всяко посещение (сън) в тази къща винаги първо бях в онази стая, където времето е спряло своя ход, а след това
слизах до мазето и до другите сгради. Имах чувството, че сградите са безброй, навързани една с друга, като лабиринт и всяка една е различна от останалите и носи различна информация.
Ами мисля да свършвам, защото май прекалих с откровенията
-
Аз ще опиша един много комичен мой случай. Преди доста години заспах на включено радио, като след полунощ е започнал нощният блок. Представена е темата, съобщен е телефон за слушателите и аз както си спя и същевременно явно слушам предаването взимам и набирам телефона. Свързвам се със студиото и започвам разговор, като в този момент се събуждам. Съответно ми трябваше време да разбера къде съм, какво става, с кой говоря. Тъй като настъпи объркване от моя страна и на водещият му стана интересно. От него разбрах, че е имало малка дискусия по темата между нас двамата
И сега като се сетя за този случай се смея на себе си. Аз друг път съм ходила на сън, ама това вече ми се стори прекалено 
-
Обичам животните, а направо обожавам котките, а след тях и кучетата. Живея в къща и имам три котки и две кучета
Израснала съм сред котки
и със котки. Любовта ни е взаимна. Гушкам ги, прегръщам ги, целувам ги. Дори когато правят бели не мога да им се сърдя. Котките са мои добри приятели
Когато съм тъжна те се стремят да ме развеселят, като правят смешни муцунки.
Когато съм изнервена - те успокояващо ми мъркат (предат).
Когато съм умислена - стоят до мен - и те мислят
Когато съм нещастна - те гальовно се търкат в мен.
Когато съм болна - те застават на болното място и лекуват.
Когато плача - търкат носле в лицето ми и ме ближат.
Когато се чувствам самотна - те са плътно до мен и ме подканят за игра.
Когато сутрин се успивам, те ме закачат с лапички за да се събудя.
Те ме научиха да бъда търпелива - да не се ядосвам за дребни неща.
Те ме научиха да не падам по гръб, да пазя равновесие и да бъда гъвкава и адаптивна.
Те ме научиха на много неща и продължават да ме учат
-
Ще напиша нещо малко и обикновено. Много се притеснявам, но ще го напиша.
То е обикновено нещо, но истинско за мен.хххххххххх
Аз първата любов видях. Не истинската. Първата.
Вървеше с друга и я целуваше.
Във мен отдавна бе угасла вярата,
че заедно ще бъдем в бъдеще.
Той запозна ни - мен и Другата.
Дали нарочно или така се случи,
кръстосаха се лъкатушещите друми
и изигран бе фарса помежду ни:
Аз бях усмихната, вежлива - както Другата,
представи ме пред нея сякаш
бе длъжен да покаже и прислугата,
лишена от изящество и блясък.
Дълбоко във душата рана стара се отвори.
Почувствах едновременно и страст, и облекчение -
вратичката към миналото плътно се затвори -
сега се чувствам по-добре и възродена.
-
Темата ме заинтригува. Не разбирам от нумерология, но ще се постарая да "влезна в час". Аз лично съм си сменила малкото име, както му е реда - през съда, сега имам издадено ново удостоверение за раждане, в което е записано новото ми малко име.
Без все още да съм смятала от гледна точка на нумерологията първото и настоящото ми име мога да кажа, че след смяната (2000г.) най-общо нещата около мен станаха по-добре, настъпи някакъв ред в хаоса.
Ще се постарая да направя необходимите изчисления защото ми стана много интересно
-
Kuki, аз приветствам тази тема! Аз съм за това да се акцентира върху позитивното, върху доброто, върху добродетелите и т.н.
Но когато аз правя добро не се замислям, просто действам импулсивно. Когато усетя, че някой се нуждае от помощ аз действам и се оставям на порива. Може и да не е правилно, но го правя. Патила съм си от това, но не съжалявам за постъпките си. Стремя се да не събирам горчивина от това. Ако съм помагала на някой съм го правила без да очаквам каквото и да е в замяна. Може би това е наивност от моя страна, не зная.
Когато усетя, че някой се чувства зле и се нуждае от подкрепа, аз го подкрепям както мога. Признавам, опитвала съм се да игнорирам сензитивността си, да съхраня себе си, но в тези случаи хабя повече енергия да се капсулирам и да се затворя в себе си, отколкото ако просто помогна.
Всъщност така е при мен. Не съм идеална, изтъкана съм от грешки, не се самоопределям като добър човек, а просто като човек със своите плюсове и повече минуси.
А за добротата - мога да дам свои примери, напр. спасявала съм човек от самоубийство, връщала съм надеждата в загубили я хора, подкрепяла съм сломени от безбройните препятствия на живота хора и т.н. и знам, че в точният момент дори една добра дума и жест правят чудеса.
-
Ще се опитам да опиша моите повтарящи се сънища.
От дете, в продължение на приблизително 15 години сънувах един и същ сън, поне веднъж седмично. Всъщност аз израснах с него. Не съм се плашила от него, защото всъщност го приемах за нещо нормално - когато го сънуваш често и в продължение на години... Така бях свикнала с него, че когато престанах да го сънувам усетих празнина. Но да опиша съня си:
Нива, високо в планината. Отдавна не е валял дъжд, тъй като земята е напукана. Слънцето напича. Нивата е голяма, разорана. В краищата й се виждат храсти, а в далечината дървета. Няма хора - само аз и една жена. Жената е на средна възраст, въпреки, че като малко дете я виждах като баба
Не я познавам, не прилича на никой от познатите ми или роднините ми. Жената е облечена с дълги тъмни дрехи, има забрадка. Лицето й излъчва доброта, но същевременно и силна загриженост. На небето се появяват буреносни облаци, смрачава се, излиза ураганен вятър. Жената, силно загрижена крещи, но вятърът отвява думите й. Опитвам се да достигна до нея, да я хвана за ръка, но вятърът, който до този момент е духал срещу нея обръща посоката си и ме блъска в гърдите, като ме отдалечава от нея. Въпреки това се опитвам да са задържа права и все пак да се доближа до нея и да чуя какво се опитва да ми каже. Очевидно ме предупреждава за нещо ужасно, но аз не разбирам за какво, думите й не стигат до мен. Опитвам се да чета по устните й, но без успех.Този сън го сънувах в продължение на много години. Когато за пореден път се озовавах в този сън аз си казвах "Сега ще разбера какво иска да ми каже тази жена. Ще достигна до нея, ще говоря с нея." Опитвах се да я достигна, но никога не успях да се преборя с този вятър.
когато се събуждах, чувствата бяха едновременно приятни, чувствах тази жена близка и същевременно в мен усещах празнотата, че за пореден път не успях да говоря с нея или да чуя какво ми казва или за какво иска да ме предупреди.
Така и не разбрах какво означава този сън, а определено е имал някакво значение след като го сънувах дълги години. Когато спрях да сънувам тази жена се почувствах самотна. А сега, когато описвам този сън и си го припомням (въпреки че аз нито за миг не съм го забравила - той е все така жив в мен) усещам тъга. Тази жена ми липсва.
Ще се радвам ако някой може да каже какво всъщност означава този сън.
Имам и още повтарящи се сънища, но тях ще ги опиша друг път.
-
Като дете една от любимите ми книжки беше "Приключенията на Незнайко в Слънчевият град" от Носов. В нея Незнайко трябваше да извърши три добри дела, но безкористно!
Това за мен е е в основата на доброто. Считам, че трябва да бъдем добри. Доброто не е задължително да бъде забележимо или натрапващо се, доброто има безброй измерения. Доброто може да бъде събрано и в един жест, дума, поглед, мимика към другия/ другите. И трябва да го правим без да се замисляме, защото замислиме ли се "Ето, аз сега ще направя или направих добро", за мен това опорочава до известна степен нещата. Истинският добрият човек прави добро, защото му идва отвътре, защото за съжаление на този свят съществуват и мнозина псевдо добри хора, които парадират с "добрината си".
Когато извършваш добро към някой не очаквай похвала. За това ли си направил добрината? Един ден може би той ще оцени жеста ти, а може би не. Има ли значение това?
Лично за мен това означава истинско добро - да го правиш без да очакваш нещо в замяна.
-
Сравнение между вярващи и атеисти? Защо? Това състезание ли е? И какви са критериите? А наградата за победителя? Далеч съм от мисълта за сравнение и считам, че в това няма смисъл. Идеята ми е съвсем друга.
Във всяко стадо си има мърша, но тя ли трябва да е определяща? Прочетох пример за атеисти, обрисувани в сиви краски. Мога да дам пример за такива вярващи. И какво от това? Конфронтация ли търся? - Не!
Против съм практиката да се слагат етикети на хората, защото хората са различни и това е хубавото.
А по отношение на разговорите край огъня - според мен е въпрос на обща култура. На мен ми доставя удоволствие разговор, диалог, комуникация на езика на метафорите. Такъв разговор буквално ме зарежда с енергия. Отегчават ме разговорите, свързани с ежедневните битовизми, давя се в морето от елементаризъм. Това към коя група ме причислява? - атеисти, вярващи? И това ли е критерият?
Била съм сред различни хора, групи, с различни интереси, често твърде далеч от разбиранията ми или от морала ми, но съм била там. Приемала съм случващото се като познание. Слушала съм (това е умение, според мен), обогатявала съм общата си култура. Мога да водя разговори на различни теми, но това не означава че вярвам в дадена тема. Но мога да водя разговор, диалог, именно поради общата си култура. Далеч съм от мисълта, че знам всичко или разбирам от всичко, напротив колкото повече узнавам, толкова повече неща разбирам, че не знам. Но се уча и слушам различието, защото то е познание. Поне според мен.
И има ли знак за равенство между вяра и духовност? Еднозначни думи ли са? Синоними?
Често хората обобщават нещата и поставят различни рамки, които не са необходими. Да , често в дадена група качествата присъщи на мнозинството определят и дават цвета на цялото, но считам, че никога не трябва да се забравят или пропускат изключенията. За мен те са носители на важна информация, но не всеки има сетива или желание да ги усети.
Но мисля да спра до тук - доста се унесох, но дискусията доколкото я има ми харесва
-
Доста се колебах дали да се включа в тази тема на форума. Причината, че се страхувам да не подходя твърде емоционално. Но след като вече два дена темата не ми излиза от мислите реших, че е по-добре да изразя позицията си.
Да, условията в психиатричните клиники са на изключително ниско ниво. Да, заплащането на лекарите е ниско и недостатъчно. Да, здравната каса се държи като мащеха с лекарите и системата на здравеопазването. Но отношението на медицинският персонал към болните? Отношението ни към другият следва ли да зависи от заплащането? Парите? Отношението нима има цифрова стойност, и каква е тя? Меко казано това за мен е безумие и гавра. И къде отива човешкото? Всичко бизнес ли е? Хората стока ли са? Болестта търговия ли е? Не слагам всички лекари род общ знаменател, разбира се има и такива, за които професията им е призвание. Но ми омръзна да слушам оправдания от страна на лекарите за неефективната им работа на моменти с външни фактори. Стига с това хленчене. Но да не се отклонявам от темата за психиатричните болници.
Ето, Злинчо в едно от мненията си дава информация от "кухнята". Но коя "кухня"? - на психолозите, на психиатрите, на мед. персонал, на студентите, на специализантите и т.н. А забравяме за една основна "кухня" - тази на психично болните, които са се "лекували" в психиатрична клиника. Къде е тази "кухня"?, защото тя е основна. Всяка истина има толкова страни, през колкото я погледнеш. А мисля, че позицията на човек, преминал през лечение в психиатрична болница ще бъде от съществено значение за виждане на цялостната картина. Но дали този човек ще посмее да се разкрие? И ако не - защо? Заради стигмата от обществото. И тук съм напълно съгласна с позицията на Пламъче, която счита, че следва да се промени общественото мнение. Наистина, нагласите най-трудно се променят, но трябва да се започне, нали? И да има последователност.
И ако за материално-битовите условия, финансирането на психиатричните болници, здравната каса и пр. по-лесно се говори и има някакви идеи в тази насока, отношението на мед. персонал към психично болните остава на заден план или не се дискутира. О, да - това е хлъзгава тема, нелицеприятна, трудно доказуема, а и потърпевшите са психично болни хора - кой ще им повярва?
Съжалявам за резкият тон, може би минавам границата на благоприличието, но наистина тази тема ме жегна. Такава съм си - защитавам по принцип по-слабите, а психично болните хора ги взимам присърце, защото имам чувството че никой не ги чува или не иска да ги чуе. А те има какво да кажат.
И се извинявам ако съм била твърде остра.
Страхът - полезен или вреден?
в Себепознание
Добавено · Редактирано от smehy
Понякога хората само привидно са спокойни и хладнокръвни, а вътре в тях страхът бушува, но не дава външен изказ.
Говоря и от личен опит. Мнозина твърдят, че аз не познавам страхът, че съм смела, на моменти безразсъдна, че нищо не би могло да ме уплаши и т.н. Твърдя, че познавам страхът, че ме е страх от много неща, но не ми личи. А може би с времето човек опознава себе си в критични ситуации, узнава как да действа и не отдава толкова голямо значение на страха... и не позволява той да го завладее...