ела

Добре би било да разговаряш със специалист. Само мога да предположа по описаното от теб, но повтарям то е доста оскъдно като информация, че евентуално става въпрос за загуба на чувството за удоволствие „анхедония”. Състояние в което нищо не ти се прави, когато процесите на забавяне на главния мозък надделяват над процесите на възбуждане. Това, което преди ти е доставяло удоволствие сега ти се струва безинтересно, скучно, дори глупаво или просто го пропускаш. Преобладаването на процесите на забавяне над процесите на възбуждане се отразява и на активността, често в такива случаи не се наблюдава желание за включване в каквато и да е целенасочена дейност. Сякаш нещата просто се случват без наше участие и ако се пак започнем да правим нещо, то е сякаш сме се включили на автопилот, правим го вяло, без да влагаме емоции. Би следвало да потърсиш специализирана помощ. Самият ти можеш да си помогнеш като си да си зададеш въпроса: „ Коя е първопричината за тревогата ми? ”. Не симптомите, които изброяваш - те са само върхът на айсберга, а ПРИЧИНАТА. Често ни се струва, че щом нашите отрицателни преживявания са обосновани, то не е необходимо да им обръщаме сериозно значение. Подминаваме ги и те се трупат като в „касичка” и в определен момент ни се изсипват с лихвите. Причините най-общо казано са три: травмиращо събитие, безброй „малки, но системни проблемчета”, и разбира се - изборът, когато една или друга ситуация предизвикала криза ни води до задънена улица и пак сме пред дилема, нов избор. Това е само маркировка. Самият ти си най-запознат с естеството та ситуацията и как да подходиш към нея.

Да, това са страхове, ужасни и натрапливи мисли, които не ти дават покой. Но ти несъзнателно им помагаш. Питаш се: „Дали не съм хомосексуалист?“ А в главата се оформя и загнездва само едно - хомосекуалист. Получава се фиксация, колкото повече се стремиш да не мислиш за неприятната тема, толкова по-настървено тя те преследва. Опитваш се да си докажеш, че това не е вярно, ето гледам ги тези момчета и нищо! И пак фиксация: „Ама наистина ли е нищо, я пак да погледна.....Ами ако съм?“ Определено не си! Задай си друг въпрос: „Защо приемам една „засечка“ като края на света?“ Та това е само физиология. Когато си порежеш пръста задаваш ли си въпроса как ще се справяш с една ръка или си убеден, че раната ще заздравее? Това са най-нормални неща. Да те са комплексни и са свързани с динамиката на ежедневието ни, вътрешните ни конфликти, самооценката ни, възприятията ни за света, моделите ни на възпитание и т.н. Казано по-сбито, ако се замислиш за пирамидата на потребностите си ще получиш отговора. В основата са физиологичните потребности, следват потребности от одобрение – работа, контакти, себеактуализация и най-отгоре духовните ни потребности. Когато сме в норма пирамидата се крепи и е здраво стъпила на основата си. Но в процеса на съзряване се преосмислят и потребностите. На преден план излизат например по-актуалните за момента – необходимост от контакти, работа, статус или други, но те внасят дисбаланс и в основата на пирамидата. Нещо като сътресние. То е врменно, но носи информация, че следва да си пренаредим приоритетите и да обърнем внимание на актуалните си за момента потребности. Замисли се кое е актуално за теб към този момент. Учене, работа, отговорности.....

Питаш се защо си объркана? Може би защото не обичаш себе си. Не си се научила да цениш и обичаш собствената си личност. Често повтаряш думата ОБИЧ. Но си мисля, че не си я почувствала, любовта само се е докоснала до теб. Вероятно като дете ти е липсвала нежност и ласка или е била в минимални за самата теб количества и сега всячески се стараеш да попълниш тези празнини най-вече чрез физически контакт. Създаваш илюзията за пеперуда търсеща най-прекрасното цвете. Намираш го за кратко и се прехвърляш на следващото защото е по-ярко и по-ароматно. Но всъщност ти търсиш себе си. Цветята са само фон на който изпъква потребността ти да си щастлива. А щастието и любовта са субективни понятия. Ако не си наясно със себе си ще се опитваш чрез някого да разбираш по нещичко за себе си. Като игра на „сляпа баба”. Ти си със затворени очи и търсеща. Получаваш различни сигнали и послания. Веднъж си красива и желана, друг път лекомислена, трети тъп доверчива, после нежна или студена. Задаваш си въпроса: Каква съм? Това ли съм аз? Направи нещо за себе си! Имам предвид като за ЛИЧНОСТ, която е ценна, даже и само затова, че съществува. Не защото някой се грижи за теб или те харесва физически. ПО–важно е ти да се харесваш. Да приемеш, че си допускала грешки, но тези грешки са поправими и единствено от теб зависи да ги поправиш, да си дадеш втори шанс. Има една мисъл, която сега ми изплува: Ако искаш да се научиш да ходиш по вода, първо излез от лодката. Така, че излез от лодката на самозаблудите и пробвай първо да се задържиш на водата. Това е урок по искреност, по честност към себе си. Задай си въпроса дали харесваш мъжете, само защото са мъже или защото знаеш, че ТИ си харесвана от тях, тоест сигурна си в тяхното одобрение. А ти какво харесваш в себе си, не като визия, а като същност? Кое би те накарало да се гордееш със себе си? Любовта към другите винаги започва от нас самите. В една велика книга пише: „Обичай ближния като себе си!“ Простичка истина, която пропускаме или забравяме. Но за жалост не можем да бъдем обичани или да даваме обич, ако първо не се вгледаме в себе си и не обикнем себе си.

Здравейте, внимателно прочетох мненията и бих желала да се включа. Процесът на опрощаване за жалост не става незабелижимо и без емоции. Сблъскваме се със собственото си убеждение за вината на „виновния”, за начина по който да ни се „изплати” за да му простим и завъртаме безкрайната въртележка на омагьосания кръг. Прощаването е дълъг процес. И зависи най-вече от самите нас. Състои се в промяна на начина на мислене за себе си и за другите, за обидата ни и за податливостта ни към нея. В резултат на което пренареждаме ценностите си и преустройваме изградения ни образ за действителността и за мястото ни в нея. Трябва да започнем от разбирането защо се чувстваме онеправдани и постепенно да достигнем до решението да простим, за да можем да изградим своя „аз” на съвсем друга желана от самите нас основа. Предполагам, че това което най-много Ви измъчва е неразбирането или по-точно нежеланието на майка Ви да разбере какво чувствате самата Вие. Вашата болка и гняв, че сте сама с чувствата си, а имате такава потребност да ги споделите точно с нея. Да се почувствате отново защитена и обичана. А се сблъсквате с преграда, непрестъпна и висока. Колкото повече упорствате да я преодолеете, толкова по-силно се блъскате в нея. Като игра без край. Давате все-повече, а нищо не получавате. Не е ли време да спрете? Не мислите ли, че сте си разменили ролите? Вие обгрижвате майка си, а тя се държи като разглезено дете и непрекъснато изиска. Самата Вие сте и дали тази възможност. Опитайте да променете ситуацията. Започнете от малките стъпки. Защо Вие да се грижите за сметки и имоти? Нямате ли достатъчно ангажименти? Предполагам, че да. Но искате на всяка цена да изразите загрижеността и признателността си към нея, като и помагате, като улеснявате ежедневието и. Постарайте се да дадете възможност майка Ви да реагира и действа като възрастен човек, тоест да върши нещо полезно за себе си. Да взема решения и да поема отговорности. Поставяйте и задачи, които да върши, като и обясните, че за Вас е важно тя да върши неща, които за които не е имала възможност преди това. Когато нямаме какво да споделяме, защото нищо ново не ни се е случило, тогава очакваме другите да запълнят нашите липси и ги обсебваме. Използваме ги като донори, не защото не ги обичаме или не уважаваме тяхното мнение, а просто защото не знаем какво да правим с живота си. За да преодолеете съпротивите и с еднообразното ежедневие я поощрявайте в различни дейности, за да има какво да Ви споделя. Разпитвайте я как се е почувствала, когато сама се е справила с нещо или какви са били емоциите и след среща с приятелки или пазаруване. Опитайте се да скъсате пъпната връв с майка си, но да укрепите и заздравите емоционалната си връзка с нея. Искрено Ви желая успех!