edno.momiche

Здравейте, всички! Пиша отново във форума по молба на д-р. Първанов и с огромното ми желание да дам надежда на всички, които страдат от натрапливости. Нека ви разкажа накратко историята си. Преди няколко години родителите ми се разведоха, приех го много тежко и живеех под постоянен стрес от тогава. Баща ми ме отритна, обиждаше ме как ли не. Тогава се чувствах изоставена. Останах да живея с майка ми, като нейните родители постоянно бяха около нас. Единственото мъжко присъствие, от което получавах закрила и внимание, остана моят любим дядо, който почти цял живот изпълняваше ролята на баща и на дядо по обясними причини. В началото на тази година, моят дядо почина. Човекът, който ми казваше по-често и от баща ми, че ме обича, вече го нямаше и това ме срина. Тогава дойдоха и натрапливостите. Насочиха се към човека, който най-много обичам на този свят, към майка ми. Беше ме страх, че може да я убия. Тези мисли и картини така се бяха настанили в ума ми, че се чувствах неспособна да ги прогоня. Това за мен беше най-страшната мисъл. Плачех постоянно. Всеки се чудеше какво става с мен, но на никого не споделях, просто казвах, че имам "някакви страхове". След 2-3 месеца, (подчертавам, БЕЗ ДА ПИЯ КАКВИТО И ДА БИЛИ МЕДИКАМЕНТИ) тези ужасни мисли изчезнаха просто ей така. Но не за дълго... Появиха се отново същите мисли, но с още по-голяма сила. Не можех да си намеря място от страх. Тогава се появи и чувството, че полудявам. Беше ме страх, че ще вляза в лудница и няма да мога да изживея живота си пълноценно. Постоянно се ровех в интернет за симптомите на полудяване и затъвах все повече и повече, докато не намерих този сайт, а в него и д-р Първанов, който за мен се превърна в човек с главно Ч, и който невероятно много ми помогна да си върна предишното ми "Аз". След няколко сеанса, малко по малко успявах да си стъпвам отново на краката, вдъхна ми много кураж и ме зареди с търпение, че ще се оправя. А какъв беше моят принос за това да прогоня тези ужасяващи мисли? ВОЛЯ! МНОГО СИЛНА ВОЛЯ! Започнах всяка лоша мисъл да замествам с положителна. Казвах си, например: -"Как хубаво ще си изкараме на 8-ми декемрви и колко ще е весело...", или: -"Времето навън е страхотно - само за разходки!". Осъзнах, че не съм луда, и че на всеки може да се случат тези натрапливости. Няма застрахован. С приятелят ми излизахме с приятели всеки ден и наистина вниманието ми беше заето повече с положителните емоции около мен. Ценен съвет от мен: НЕ СЕ ЗАТВАРЯЙТЕ НА ЕДНО МЯСТО! Колкото повече се затваряте и не излизате, толкова повече ще затъвате. Дори в началото да не ви се ходи никъде, макар и на сила - ИЗЛИЗАЙТЕ! Стойте навън или около приятелите си колкото можете повече. Ще видите, че ще започнете да се чувствате много по-добре. По този начин аз успях да прогоня натрапливостите от ума си от цял месец насам. Дори да се появяват пак на моменти, не са силни и знам как да ги игнорирам. Сега имам чувството, че се уча да прохождам отново. Започнах да се радвам на най-малкото нещо. Спрях да мисля за лошите неща, които може да ме срещнат в бъдещето и започнах да мисля за хубавото, което ЩЕ срещна. Един живот живеем, хора!!! Не си струва той да мине под властта на тези глупави натрапливи мисли!!! Как иначе бихме могли да му се радваме пълноценно? Не живейте в миналото си и не мислете с носталгия за него - било, каквото било, то не може да се върне. Живейте сега! Аз вярвам във вас! Всеки може да се справи с натрапливостите, стига да даде малко воля от себе си и да се концентрира над хубавото около нас. И не на последно място искам да благодаря ОТ ВСЕ СЪРЦЕ на човекът, на когото е заслугата да пиша днес тези редове, а не да бъда скована от страховете, които имах - Д-Р. ТОДОР ПЪРВАНОВ!!! Благодаря Ви, докторе, че ми подадохте ръка в този труден за мен момент, и че ми бяхте най-силната опора през цялото време!!! Благодаря, че ми помогнахте да променя мисленето си, както и да погледна на живота от хубавата му страна!!! Благодаря за надеждата, която ми дадохте още след първата ни среща!!! БЛАГОДАРЯ НА ГОСПОД, ЧЕ ВИ СРЕЩНАХ!!! Успех на всички и горе главата! Волята е във вас самите!

Изключително много Ви благодаря за отговорите, OneGirl и didi_ts! За мен сте като лъч светлина в тъмния тунел! OneGirl: "От това, което съм изчела разбрах че тези мисли идват от прекалено много любов, т.е. ти обичаш майка си много и не искаш да й се случи нищо лошо, за това и мислите са се превърнали в натрапливости - съзнателно не искаш да ги приемеш и се бориш с тях, за да се опиташ един вид да я защитиш." Може и така да е, защото като се замисля, както ме е страх, че може да се материализират страховете ми, така ме е страх и, ако мама не ми вдигне веднага телефона и веднага започвам да си мисля и да се страхувам да не се е случило нещо лошо с нея. Когато нещо я заболи, аз я карам да отиде веднага на лекар, или когато знам, че има среща с някоя приятелка, аз й казвам:"Внимавай, че навън карат като луди по улицата!" или просто:"Добре, мамо, пази се и се обади като стигнеш!".Винаги сме много загрижени една за друга.На моменти дори прекалено, дори да знаем, че всъщност в повечето случаи е ненужно да се притесняваме от всичко чак толкова. OneGirl: "Другото, което искам да ти кажа е че не си луда. Първият признак на това, че човек е съвсем нормален е точно факта, че през главата му минава мисълта "Луд ли съм? Полудявам ли?". Хората, които в десйтвителност страдат от психически проблеми никога не се замислят за състоянието си, а напротив - смятат че е напълно нормално. Така че спокойно - не си луда и няма да полудееш." Да ти кажа това, което казваш ми даде донякъде спокойствие, но после като започнах да си го повтарям и да си казвам:"Спокойно, ти не си луда, няма и да полудееш, това са просто тормозещи съзнанието мисли, които няма как да се материализират и трябва да направиш всичко възможно да ги разкараш от ума си, просто за собственото си спокойствие, а не защото ще откачиш и ще направиш нещо лошо!" - започнах да си втълпявам, че щом си казвам тези думи наум, значи започвам да ги приемам за нещо напълно нормално, следователно наистина полудявам...Кашата в главата ми вече е пълна Лошо ли е, че си повтарям постоянно тези мисли, а след това идва и съмнението, че нещо наистина не е наред с мен? OneGirl: "Желая ти успех и дано скоро и двете успеем да се похвалим, че сме преборили страховете " Благодаря ти, миличка!Успех желая и на теб-от все сърце!!!Много е тормозещо това нещо Не зная дали да се радвам, че не съм единичен случай с този проблем, или да съчувствам на останалите като мен и теб, но знам единствено, че искаме да излезем от това непоносимо състояние!Аз днес вече си записах час при една психоложка от моя град за утре вечерта, но от това, което пишете ми давате още повече кураж!!!Благодаря за което и успех!!! didi_ts "Здравейте Едно момиче, натрапливите мисли не се материализират. Те са като паразити, които се хранят от страха. Когато страхът изчезне и те умират, няма какво да ги храни." Здравей, didi_ts!Благодаря за отговорът ти, който също вдъхна в мен успокоение и надежда!Забелязала съм, че когато съм на работа и се заговорим с колежката за нещо забавно или каквото и да било положително нещо напълно забравям, че съм завладяна от такива мисли, докато в момента, в който аз си кажа:"А...ами ето, че за няколко минути забравих за страха и за лошите си мисли.", те отново се връщат и имам чувството, че се въртя в един омагьосан кръг Страх ме е, че ако приема страховете и мислите си и спра да мисля за тях със страх, ще започна да си мисля, че щом вече не ме е страх от тези невъзможни мисли и спра да им обръщам такова внимание ще съм точно като наистина лудите, които не осъзнават, че това нещо е ненормално и не им пука, че всъщност имат сериозен психически проблем (надявам се да си ме разбрала, защото мисля, че не можах да се изразя много правилно.) Още веднъж искам искрено и от все сърце да Ви благодаря за подкрепата и успокоението, момичета!!! Целувки!!!

Здравейте! Искам първо да се извиня, ако темата ми се повтаря, но имам съмнения, че първата не успях да публикувам успешно. Знам, че има подобни на моята тема, правени от хора, в подобно на моето състояние, но при всеки проблемите започват различно-точно затова реших да Ви разкажа по-подробно моята, защото имам нужда от съвет. На 21 години съм, от малко градче.Ще започна от това, че страшно много обичам своето семейство, като най-много обичам моята майка.По принцип съм много весело, позитивно настроено и чувствително, лесно ранимо момиче, но напоследък ми се струпа една поредица от лоши събития в живота. Преди 6 месеца почина моят дядо, човекът, който беше и дядо и баща за мен, тъй като нашите се разведоха, когато бях на 16 г. и останах при мама (за което съм и много благодарна за това, че беше до мен и не ме остави). В същия ден, когато дядо си отиде от този свят, аз чистех житото, но в един момент някой остави на масата пред мен един нож, който постави началото на натрапчивите мисли, които днес ме измъчват. Трудно ми е дори да го напиша, но тогава ме хвана страх да не убия някой от семейството си, като после страхът се съсредоточи по-конкретно към мама.Знаех, че това няма как да се случи, но въпреки това ме беше страх ужасно много. Минаваха ми и самоубийствени мисли през главата.Не можех да се храня и да спя-спях повърхностно и се будех обливана от топли и студени вълни със сърцебиене.Имах чувството, че полудявам.Беше ми предимно студено, обаче, въпреки, че в стаята беше като в сауна.Не исках да се прибирам у дома, но и на други места не ми се излизаше-просто не можех да си намеря място.Споделих на мама без подробностите, за да не се уплаши от мен.Ходих и да ми леят куршум, след това по съвет на мама ходих и при една жена-психолог от града, но поради финансови затруднения спрях да я посещавам. Имам си приятел от 4 години и половина, но той също не знаеше какъв е точно проблемът.Казах му само, че имам страхове.Тъй като по това време бяхме в зимна сесия, решихме да отидем на селото му и там стояхме цял месец.Малко ми се бяха поразминали страховете.С течение на времето спряха до такава степен, че когато се сетех за тях, се чудех само на себе си как изобщо съм могла да ги допусна.Започнах работа през месец Май.Може и това да е допринесло до някаква степен за оправянето ми-не знам.На 24.05 почина и моят прадядо.Мама ме беше посъветвала да не ходя на погребението, за да не ми се появят пак страхове.Чувствах се сигурна, че съм добре и отидох.След това-нищо, никакви страхове не ми се появиха, в действителност. Сега проблемът ми, обаче се върна.Отново същите тормозещи страхове.Имам чувството, че не е така тежко, както преди, но на моменти си е едно към едно както беше преди.Страхът ми този път се отключи преди една седмица, след като разбрах за едно много младо момче от моя град, което беше убито от негов приятел.Тогава започнах да се поставям на мястото на майка му и на приятелката му колко тежко се чувстват в момента и ми идва да заплача. Не съм ходила при психиатър, защото не искам да се тровя с хапчета, които може и да не помогнат.Откакто дядо почина съм много нервна-дори най-малкото може да ме изнерви, но пред мама гледам да не го показвам.Ако има нещо, то се навиквам на приятеля си, но дори и аз не мога да се понасям на моменти.Моля Ви, дайте ми отговор.Страх ме е този мой страх да не се материализира Нали не е възможно?Полудявам ли?Искам да си бъда пак същата, както преди и знам, че проблемът ми може би е в това, че съм прекалено много чувствителна към всичко и загрижена за всички.Страх ме е да не нараня мама, любимия или себе си.Та аз толкова обичам тези хора!В същото време на моменти имам просветления и знам, че това няма как да се случи. На какво може да се дължи това и има ли начин да се измъкна от това отвратително състояние? Полудявам ли или съм поредната изтормозена душа, за която има шанс да се справи с проблема и един ден той да бъде зад гърба и, без да я е страх, дори да се сети за страха си? Моля Ви, помогнете! Предварително Ви благодаря за отделеното време!

Здравейте! Моля Ви, помогнете ми!Нова съм във форума.Знам, че тук има и други хора с подобен на моя проблем, но бих искала да разкажа и моя проблем.Ще започна с това, че страшно много обичам моята майка и винаги ме е било страх да не се случи нещо лошо с нея.Започнах да страдам от натрапчиви мисли от може би 6 месеца.Започнаха изведнъж, когато дядо ми, който ми е бил като баща цял живот почина.В деня, в който почина, аз чистех житото и в този момент лелята на мама остави нож пред мен на масата.Оттам на момента ме обляха топли вълни, появи се сърцебиене, прималяване и лоши мисли, че (дори не мога да го напиша) да не убия майка ми или някой друг член от семейството, включително и себе си.През нощта не можах да спя-будих се и треперех от студ, въпреки, че в стаята беше много топло.Това продължи още няколко нощи.Споделих на мама, че съм много разтревожена, но не съм изпадала в подробности, тя започна да плаче и да се чуди за дядо ли да плаче или за моето състояние.Бях спряла да се храня.От малък град съм - няма кой знае какъв избор от психолози.Реших да си лея куршум, така и направих.След това разбрах за една жена психолог от града-посетих я 2 пъти и подари финансова невъзможност за повече посещения-спрях.Реших, че трябва да разговарям повече с хората, да излизам, защото у нас не можех да се прибера.Не можех място да си намеря.Имам си приятел от близо 5 години-стояхме на селото му цял месец и започнах да се чувствам по-добре.Той също не знаеше за моите мисли.С течение на времето започнаха все повече и повече мислите да се разсейват.Студентка съм и в петъците ме беше страх да се прибера у нас сама, за да не направя нещо лошо-молех и приятелят ми да се прибере с мен.Това също отмина. От средата на м.Март до преди няколко дни смея да кажа, че се чувствах много добре-усмихвах се, смеех се, мислех позитивно за това как с приятелят ми ще се оженим и ще имаме дечица и т.н. Дори да се сетех за тези мисли, сама на себе си се чудех как изобщо са ми минавали през ума.Докато преди няколко дни се случи нещо ужасно в града ни с едно момче-убиха го по жесток начин.От тогава насам постоянно мисля за този случай, мъчно ми е, постоянно се поставям на мястото на майка му и приятелката му (без да познавам никой от тези хора) и си представям как се чувстват те в момента.С това същите натрапчиви мисли от преди няколко месеца се върнаха в мен. Имам чувството, че полудявам, че нещо не е наред с мен психически.Страх ме е да не се материализират страховете ми, защото не бих си го простила.За себе си мога да кажа, че съм страшно чувствителен човек, много страхлива съм и състрадателна към хората.Имах страхотно детство до 16 год. възраст, когато родителите ми се разведоха.Аз останах при мама и дължа всичко на нея, защото тя никога не ме остави.Падам си и малко нервак напоследък, може би от напрежението. Искам да бъда такава, както бях преди тези мисли и лоши събития в живота ми. На моменти, предимно когато съм на работа, имам просветления, че това няма как да стане, че съм добре (дори, че утре като се събудя нищо няма да е останало от тези лоши мисли, пораждащи страхове), но после пак се появяват. Моля Ви помогнете ми!Имам ли основателни притеснения за тези мисли, че могат да се материализират.Умирам от страх от това.Полудявам ли и ако не, то има ли вероятност изобщо някога да се оправя и да си бъда пак същото засмяно, будно, весело и щастливо позитивномислещо момиче, както бях преди? Благодаря Ви за отделеното време и се извинявам за купищата въпроси!