object

Чувал съм следното: "Наранявам си петите, та като ходя, чрез физическата болка да превъзмогна душевната"

Имам едно обяснение, защо самонараняването ти носи облекчение.
Според мен към самонараняване са склонни два типа хора:
1. Такива, които са твърде взискателни и критични към себе си, перфекционисти, склонни да се чувстват причина или направо казано - виновни - за всевъзможни негативни събития, случващи се около тях. Нараняването води до едно привидно възстановяване на равновесието - виновния е наказан.
2. Такива, които реагират твърде меко и отстъпчиво, не умеят да се застъпят за себе си и да се защитят от външния свят, и когато около тях се случват неприятни и застрашаващи сигурността им събития, тъй като не могат да наранят другите (както им се иска, когато нещата станат напечени), посягат на себе си. С тези действия все някой е "получил заслуженото", въпреки че този някой не е точния адресат.
С две думи - това са хора, които подсъзнателно са склонни да се самонаказват или да наказват другите около тях, но не могат да го направят или не си го позволяват. Самонараняването води до такова, макар и до голяма степен ... как да кажа ... символично, привидно, но все пак осъществяване на вътрешния подтик; оттам и облекчението.
Ти сама можеш да прецениш към кой от двата типа принадлежиш, или пък е нещо смесено при теб и да поработиш психологически върху причините.
 
А тук нещо не разбрах - искаш да кажеш, че не получаваш помощ и подкрепа от близките ти, когато ги помолиш и се налага да се справяш сама? Ако съм разбрала правилно, то тогава си по-скоро от втори

Тъй като говориш за грешки и явно вярваш в това, че си допуснала грешки, давам ти един линк към материал, в който има видео с вариант за лесно и бързо заменяне на мисълта за грешка.  Разгледай, ако имаш нужда от превод пиши.  http://www.psychologos.ru/articles/view/oshibochka
 
Защо си позволявам да ти дам тази насока.
Преди две години работих с дете на 8 години с втора степен олигофрения( или поне такава диагноза му бяха поставили в дома) с импулс за нараняване и самонараняване.
Когато ме пуснаха при него ме предупредиха, че след репликата "Дай очички" ще ми бръкне в очите и веднага след това започва да се самонаранява, като не позволява на стари рани да заздравеят, и не говори. 
Импулса да нарани, разбира се, беше вид самозащита и страх от другите. Толкова можеше, толкова правеше. Обикновено след тази реплика то съответно е получавало шамари и наказание, викове, следствие на което беше и самонараняването. Тук говорим за чувства, които нямаше как да бъдат изразени при това положение. моето общуване трябваше да е сходно на неговото. На импулса трябваше да се отговори с нещо подобно, за да се получи реакция. Когато за първи път чух репликата "Дай очички" и знаех какво ще последва, аз импулсивно казах "Дай ръчички" и започнахме да играем играта с пляскане на длани една в друга с продължителност докато спадне напрежението. Това беше съвсем ново за детето и то веднага пое играта, последва опит за самонараняване, който прекратихме по подобен начин. Още на третата среща, импулса за нараняване изчезна, след 6-7 срещи детето беше спряло самонараняването и започна да разговаря. 
Разбира се това е работен процес, който няма как да се опише подробно, но с материала, който ти изпращам, може да провериш, дали подобен метод при теб ще проработи или не. 
Това е само идея, няма как да бъдем по - конкретни в този формат.

Никой не реже лявата си ръка за да я превърне в оръжието на дясната си. Но все пак го правим, при все и символично. Никой не заключва миналото си за да го притуря откъснато към бъдещето си. И все пак го правим. Никой не може да нарани времето, но  казваме, че го убиваме...
Ще пренаредя / поради правописната неволна грешка, която  си допуснала, и която сочи  безмълваната истина/ значението на вместоимето ти- физическо тяло, предмет със заряд, маса. Действай! Никой не може да избере друго от онова, което и без друго,  вече е избрал. А и някои избират да бъдат избрани. 
Най-силни са ония воини, които са надживяли раните си, но не и най-смелите. Понякога е смелост да оставиш оръжието.
И все пак ...има време за мир...  гълъби по покривите и пътуване с влак, места дочакващи пристигането ни.
Този свят Е без думите, но времето  ни  има нужда от тях.    

Ами как да го кажа. Някои баби и дядовци са се научили, че животът е двуполюсен. За всичко. Те биха казали така: "Така всичко свършва или може и да не свърши. Но и да свърши, пак ще имаш живот за живеене, а ако не свърши....сигурна ли си, че наистина искаш да не свърши..."

Аз съм от хората, които не чуват, но четат внимателно.
Използваш думата "разковниче". Някъде струва ми се, си спомням тази дума да  е замествала "ключе". От друга страна може да се помисли и върху сходното  "разковавам". Пишеш, че си заключила брака си и си оставила нещо зад вратата. Кое е то!?
  Нататък пишеш "когато мъката ми се измори от недочуване"...."тогава посягам към ножа".  Ножът не се чува, но се вижда стореното с него. Има фразеологичен израз-  "Ще видиш  ти тогава!" Възможно ли е да се случва неразбиране и от двете страни,т.е. както от теб, така и от тези срещу ти.  Но защо казваш "мъката ми се измори", а не когато аз се изморя!?
Как може да се случи да заговорите тъй, че всеки да чуе другия!?
 Накрая казваш "зная какво правя, виждам го  и не мога да го спра." Сигурна ли си, че искаш да спреш себе си или  наранявайки се попречваш на нещо, което прави някой друг от близките ти!?
 Потърсих значението на думата  използвана за ник от теб. Какъв е твоят превод на български!?
 И накрая, ако пред теб има кутия или посока, където би открила  чрез разковниче отговорът на  питането си, ще  можеш ли да си го представиш и да го опишеш!?Понякога  фантазното помага на действителното и то предварително.

Ако емоцията ми започне да зависи от емоцията на заобикалящите, това автоматично означава, че съм изгубила връзка с вътрешния си център. По каква причина? Това вече е въпрос, който изисква време, за да му се отговори. 
Факт е, че когато изнесем емоцията и я поставим върху другите, ангажираме ги с нашето състояние и ги направим отговорни за това, значи нещо сериозно сме изтървали във връзката с нас самите.
Същото е и в обратния вариант, ако усетим, че някой ни поставя отговорни за емоцията си , напр. се обърне към нас с " Ядосваш ме като правиш така", а не "Ядосан съм, защото не ми харесва това което правиш" е сигнал, че връзката с вътрешния център на този човек е разхлабена и вероятността да е гневен, сърдит, тъжен, изплашен е много голяма. 

"...когато казвам и чувам думите си"Имам нужда от помощ" да не получавам "Можеш да си помогнеш и сама",защото факт е,че моята помощ стига само до ножа,вилицата,стъклото."
Не! Не твоята помощ, а тази на човека до теб стига само до... И да! Можеш да си помогнеш сама.
Помниш ли, българската народна приказка за дърваря, мечката и лошата дума? Какво бележиш, когато не ти се иска да признаеш болката или пък, когато от теб може би се очаква да не я покажеш или най-вече дори изобщо да не изпитваш такава?
Казват "Обидите записвайте върху пясък..."
Веднъж попитали един. - Защо не искаш да излекуваш раните си!? Отговорът бил. - Защото те са, което ме свързва с другите хора.
"Всеки път,когато погледна белег от незарастнала рана си задавам въпроса"Как съм могла?",който бива изместван след това от отговора"Тогава е спокойно"." Всеки срещу ти, виждайки белезите, би мъгъл да те попита "Как си могла!?" и тогава - тогава Е с покойно- тогава този срещу теб "замества" единственият ти / както казваш/ родител и близък човек, но хората не се раждаме без бащи. Има дълбока символика в "ножа, вилицата и стъклото". В тях е оня, чието съществуване не искаш да признаеш, но което самозаместваш в моменти на гняв.

Здравей object, самонараняването е вид автоагресия, която е начин за справяне с негативна емоция.
Много точно си определила двете събития, които са отключили в теб състоянието на безпомощност и емоционална болка, с които се е наложило да се справиш.
 
От една страна самонараняването  е проява при депресивни състояния. То показва дълбока емоционална болка и безпомощност и е преди всичко стратегия за справяне. Често човекът, който го извършва, усеща себе си като емоционално изтръпнал и поради тази причина това поведение е всъщност крайният опит да се провокира каквото и да е усещане. Когато той не е успял да се справи с негативните емоции, се насаждат напрежение и тревожност. А колкото повече тези усещания се засилват, толкова повече се откъсва от себе си, като търси спасение. 
От друга страна има така наречения принцип на бумеранга  – първоначалният стремеж да се причини болка и страдание на другите се обръща към агресора и дори успешно осъществени деструктивни намерения, в крайна сметка, се трансформират в тенденция към самоунищожение, провокирайки наказание.
 
С други думи в теб има огромна болка, неотработена емоция, нещо което искаш да извадиш от теб, но по различни причини не си имала възможност да го направиш и то се е обърнало в импулс за самонараняване. Чисто хормонално нараняването повишава адреналина, тялото отделя ендорфини, които повишават чувството за еуфория. Липсват тревожността, болката и напрежението.
Това обаче носи само временно облекчение.
Автоагресията е вид бягство от себе си, факта че не можем да се проявим такива каквито сме насочва емоцията в деструктивно поведение, което наранява както околните, така и самия страдащ.
 
Какво е добре да направиш:
Да намериш начин да изкараш тази емоция от себе си. Да я чуеш, разбереш, трансформираш и насочиш в правилна посока.
След загубата на любим човек се преживява т.н. траурна реакция. Тя протича в няколко фази, ако човек не премина правилно през тях и остане в някоя от емоционалните неразположения има голяма вероятност негативната емоция да премине в деструктивно поведение. Сходно е преживяването и при раздяла, развод. 
При теб са се случили и двете събития, които носят еднаква емоционална натовареност, която явно е останала неотработена.
Чувството на гняв се е обърнало срещу теб.

Недей така.Може би в такива моменти се чувстваш безсилна пред всичко,което ти се е насъбрало,слаба,нищожна,ненужна.И за всичкото това,обвиняваш себеси.Нямаш нужните решения.Мразиш се.....това е.А вината не е в теб,но единственото което можеш да направиш......за него не се иска нищо,просто е.Това е да посегнеш на себеси.Наказваш се за всичко.Потърси помощ.Не се отчайваи и помни.....ти не си виновна,ти си жертва на несправедливия живот,който живеем.А трябва да го живеем,защото в него има неща,който си заслужават.Те не те нараняват,а често те карат да се усмихваш.