Ines Raycheva

Нещо питаш или просто споделяш как "отвратителните" кошмарни, средно статистически симптомчета на характерово индуцирана тревожност,  които описваш, закономерно "изтезават" теб, невинната жертва без "никаква причина", освен зеления сфетофар, толкова упорито подканващ към характерово учене и психична стабилност, колкото и упорито даваш на червено с нагласата си?!
Причина винаги има. Въпросът е дали искаме да я видим?!
Казваш ,опитах.... Опитва се тортичка, но психичната промяна изисква осъзната, отдадена, отвъд мрънкането, но с благодарност, доверие и смирено учене, работа. Постъпателна и упорита, настойчива и непрестанна работа по характерова стабилност. С пробване, няма как... 
Давам пример: опитах след много години настрани от спорта, да се върна към интензивните тренировки. Опитах и ... пълен провал. Нито издръжливост, нито сила, нито рефлекс и умения... Ако си бях казал: "Опитах, но това е трудно, не..." - тогава нищо не се получава. Продължих да опитвам - в началото постоянно бидейки в абсолютния неуспех. Сякаш нямаше смисъл - всичко изглеждаше толкова далечно, непостижимо, трудно, високо майсторско, а аз толкова далеч, долу и зле, че сякаш постоянно бях в провала, в пълния провал... Всички наоколо казваха - ти какво правиш тук, отдавна не ти е времето за това?! Но то е като при онези жабки, състезавали се да стигнат до върха на един стръмен хълм. Всички жабки-зрители отдолу викали как е трудно и не е това начинът, как не може и няма да се получи. Повечето катерещи се жабки така и не стигнали, слушайки "доброжелателите". Стигнала онази, която слушала музика и не чувала гласовете на тълпата. А в ритъма на музиката, периодично се повтарял рефренът: "Не казвай на някого, че нещо е невъзможно, докато той вече го прави!" Именно приемането на страха от провала и неможенето обаче, при упорита систематичност, започнаха да раждат все по-видимо и реално можене, което постепенно започна да става все по-осезаемо. Болеше, боли, нелесно, никак даже. Но ведно с поемането на трудността, се ражда и едно особено удовлетворение. Защото така работи животът - отбягваме ли трудността, отричаме и удовлетворението. Давам пример от спорта, но аналогично е валиден във всяка сфера - дали е учене на език, танци или свирене на цигулка, това приемане на страха от слабостта и неуспеха, е ключово за продвижението в успеха. Говорейки уж за други неща, насочвам към психиката - правиш връзките, знам! Страхът е твой, не е външен. Само общувайки с него с разбиране грижа и прегръщаща благост, той може да се успокои! Защото симптомите са само външна проява, а зад тях стои страх - твоят страх, който само ти можеш да трансформираш в смелост и спокойствие. Някой колега може да помогне, но то не е механика, а може да ти помогне да си помогнеш, не и да свърши твоята работа. Дори да можеше, не е добре да се прави! Можеш, всичко се променя - можеш!
Виждат се характеровите, програми, които има да се променят и активно се работи в целенасочена посока. Тя вече е зададена в преживяванията ти, а симпатикотоничните симптоми пряко водят към тази работа. Самооценка, чувствителност, ранимост, доверие, себезаявяване, планиране, цел и житейска посока, външни социални фактори ... За 20 мин. при опитен психотерапевт, всичко това ще е ясно. След това обаче, следва упорита работа по себе си. 

Изпитаме ли любов към някого, тя остава завинаги. Любовта не се "изпарява" - трансформира се.
Отношенията могат да се променят, пътищата да се разделят, но това не "отмахва" обичта. Съвсем естествено е да проявяваш силна емпатия, да искаш да помогнеш на този човек.
Това не означава, че решението да сте заедно има място - нито че няма, това е много лично решение, на базата на написаното не мисля, че можем да преценим каква връзка сте имали и дали тя е приключила да бъде такъв тип - партньорска.
Съвсем друго е това, което се случва. Много емоции бушуват в теб - тъга, вина, надежда, може би самота, естествено любов, както и съвсем естественото желание да бъдеш обичана. 
В момента този човек е безсилен, изведнъж изглежда сякаш само добър, нуждаещ се - а ти искаш да бъдеш полезна и обгрижваща. Този поглед над ситуацията може би помага да се отработи нещо, останало неотработено преди в отношенията ви. Какво ли е? 
Общувай със самата себе си - какви потребности, желания, емоции имаш. Потиснала си много наистина, както вече си разбрала.
Послушай сърцето си, душата си - ако наистина искаш, отиди, виж го, с майка му говори, защо не? Тя със сигурност има нужда от подкрепа  също.
Преди всичко сме хора, след това сме в ролите си на бивша, настояща, майка, баща и т. н. Както и да реагира майка му - разбери я, вероятно е изплашена, иска да го "защити" от всичко възможно...
 
Успех! 

Изпитаме ли любов към някого, тя остава завинаги. Любовта не се "изпарява" - трансформира се.
Отношенията могат да се променят, пътищата да се разделят, но това не "отмахва" обичта. Съвсем естествено е да проявяваш силна емпатия, да искаш да помогнеш на този човек.
Това не означава, че решението да сте заедно има място - нито че няма, това е много лично решение, на базата на написаното не мисля, че можем да преценим каква връзка сте имали и дали тя е приключила да бъде такъв тип - партньорска.
Съвсем друго е това, което се случва. Много емоции бушуват в теб - тъга, вина, надежда, може би самота, естествено любов, както и съвсем естественото желание да бъдеш обичана. 
В момента този човек е безсилен, изведнъж изглежда сякаш само добър, нуждаещ се - а ти искаш да бъдеш полезна и обгрижваща. Този поглед над ситуацията може би помага да се отработи нещо, останало неотработено преди в отношенията ви. Какво ли е? 
Общувай със самата себе си - какви потребности, желания, емоции имаш. Потиснала си много наистина, както вече си разбрала.
Послушай сърцето си, душата си - ако наистина искаш, отиди, виж го, с майка му говори, защо не? Тя със сигурност има нужда от подкрепа  също.
Преди всичко сме хора, след това сме в ролите си на бивша, настояща, майка, баща и т. н. Както и да реагира майка му - разбери я, вероятно е изплашена, иска да го "защити" от всичко възможно...
 
Успех! 

Изпитаме ли любов към някого, тя остава завинаги. Любовта не се "изпарява" - трансформира се.
Отношенията могат да се променят, пътищата да се разделят, но това не "отмахва" обичта. Съвсем естествено е да проявяваш силна емпатия, да искаш да помогнеш на този човек.
Това не означава, че решението да сте заедно има място - нито че няма, това е много лично решение, на базата на написаното не мисля, че можем да преценим каква връзка сте имали и дали тя е приключила да бъде такъв тип - партньорска.
Съвсем друго е това, което се случва. Много емоции бушуват в теб - тъга, вина, надежда, може би самота, естествено любов, както и съвсем естественото желание да бъдеш обичана. 
В момента този човек е безсилен, изведнъж изглежда сякаш само добър, нуждаещ се - а ти искаш да бъдеш полезна и обгрижваща. Този поглед над ситуацията може би помага да се отработи нещо, останало неотработено преди в отношенията ви. Какво ли е? 
Общувай със самата себе си - какви потребности, желания, емоции имаш. Потиснала си много наистина, както вече си разбрала.
Послушай сърцето си, душата си - ако наистина искаш, отиди, виж го, с майка му говори, защо не? Тя със сигурност има нужда от подкрепа  също.
Преди всичко сме хора, след това сме в ролите си на бивша, настояща, майка, баща и т. н. Както и да реагира майка му - разбери я, вероятно е изплашена, иска да го "защити" от всичко възможно...
 
Успех! 

Искаш да контролираш всичко.
Не можеш. Така няма как да се насладиш на живота си, да прекараш спокойно и любящо време с децата си. 
Животът е тук и сега, не е утре, утре може никой от нас да няма, безсмислено е фокусът да е в него - нещо, което невротичният контрол иска винаги - иска всичко да знае, да предвиди, да подсигури! Сега, в момента какво имаш около себе си? Погледни децата си, прегърни ги, погали ги, те са си до теб всеки ден. 
Това звучи като паник атака. Няма нищо страшно в нея! Страшно е само ако ти го виждаш така - като неконтролируемо чудовище. А то не е, гарантирам ти. В момента, в който си го потърсиш САМА, няма да дойде изобщо, ще се стопи като морска пяна, защото теб просто не те е страх!
Имаме стресови ситуации понякога в живота, нормално е. Натрупаните и нерешени проблеми от преди, в един момент изригват като вулкан. Това става и при теб, и при страшно много други хора. Тялото ти просто ти ПОМАГА, казвайки ти: Време е за промяна! Дай ми почивка и разнообразие! 
Нямаш нужда от стреазам, а и виждаш - не помага винаги. Ако навън вали, а ти не искаш да вали - искаш да ти е слънчево, като дръпнеш пердето и не виждаш през прозореца, това няма да спре дъжда, просто няма да го виждаш. Така е и със стреазама и твоите тревожни състояния.
Нуждата тук е от смислена и дълбинна работа по разрешаването на тревожностите - психотерапията върши чудеса при състояния като твоето, което както казах, е много често срещано.
Казваш, че тялото ти е напрегнато - в страхов режим е, иска да се защитава, пази с мускулни брони.. От какво?
Получаването идва от отпускането, от ДОпускането - от там и обменът, който носи обич, радост, безгрижие, също! 
 
Гледай това - момиче, справило се с паник атаките, говори за опита си. 
И това - Колелото на живота, принципът на горе и долу, вълните, които ни носят през живота и нашето възприятие за тях. 

@Sonatic, като четящ написаното човек, чувствам у теб нуждата от промяна, разнобразие. Създала си една фантазия, която продължаваш да украсяваш - това не е "лошо" или "неправилно", а по-скоро те тласка към себепознание и себеразкриване. Изглежда ми така, сякаш има нещо да се разкрива пред теб - нещо от теб, в теб, което засега е неясно... 
Да, не отричам, че всички сме свързани в една енергийна мрежа, че сме взаимнозависими и това може да бъде много красиво. Но и не означава непременно, че винаги "кликваме" с човека, с който искаме да "кликнем", да се намерим, видим... Понякога е проекция, в неговия образ си дорисуваме онова, за което копнеем, но не вярваме, че можем да изпитаме и без неговия образ, присъствие... Сякаш само той може да ни го даде. Това не е любов обаче, илюзия на ума ни е, фантазно влюбване, което преминава, неустойчиво е, изконсумира се... 
До известна степен описаното ми изглежда като бягство от реалността, която си създала в момента, от твоята реалност, която от известно време е вероятно монотонна (това ти ще прецениш) - сякаш казваш: "удобен ми е този стол, но свикнах, искам да опитам друг". 
Човешката натура е силно адаптивна, мозъкът всъщност е готов във всеки момент за промени, умът иска още и още... Лесно ни доскучава - затова сме успели да се усъвършенстваме немалко. 
Помисли и в посока -
Какви качества припознавам в този човек, за когото мечтая? (оценявам ли го като умен, интересен, забавен, различен от хората, с които общувам по принцип?) 
Какво е това, което искам в момента в живота си?
Кое сякаш не ми достига, а очаквам да получа от партньора си? Самата аз давам ли го? 
 
Разбери себе си, виж какво седи зад идеята за този човек - вероятно е някаква нужда, болка, желание. Отдели повече време само за теб, за да се "свържеш" с усещанията си. Не съди себе си - човек си, не си бог, не си ангел. Не си направила нищо нередно. 

Бог е дух
От години тук, в този малък залив на Мрежата скромно и всеотдайно работят нашите психотерапевти. Изпълняват с любов завета на Учителя. Правят всичко по силите и времето си да помагат на онези, които се измъчват под тежестта на сандъците си, на противоречията и мъчнотиите си. Не си губят времето да разискват дали и как следват Христос и Учителя... 
Поклон, приятели! 
 

@АлександърТ.А. Ви е задал чудесен въпрос: Консултирахте ли се с психотерапевт?
Извинявам се за излизането извън темата за хомеопатия, но това е непренебрежимо важно.
 
Хомеопатията вероятно няма да промени коренно тази ситуация (да, чудесна е, но заедно със съзнателната, волева промяна на начина на мислене, начина на живот) - синът Ви е под напрежение и това има своето обяснение - потърсете го, подкрепете го. В момента изглежда сякаш давате послание: "Това е лошо и трябва да се премахне! Не го искам като част от теб!", което вероятно напряга сина Ви допълнително, кара го да се чувства неприет.
Това е своеобразен бунт от негова страна, той влиза в пубертета и много неща се променят за него - вероятно сякаш целия свят и това го кара да се чувства объркан. Поговорете тактично с него, потърсете Вие психотерапевт, с който да поговорите - без сина си.
След това, по преценка на терапевта, и АКО синът Ви се съгласи, можете да отидете заедно, после той сам и т.н.
Детето има нужда от Вас, обичта Ви, Вашите разбиране и подкрепа. Сигурна съм, че и за Вас тази ситуация е трудна, но все пак Вие сте родителя, а той - детето. Всеки поема отговорност спрямо своята ролята - а такава има и от двете страни, разбира се. Нека той знае, че отношението му към другите, поражда и определен резултат, и чепостъпките му, са изцяло негова отговорност. 
 
Ако желаете пишете в тази част на форума, за да получите съвети от психотерапевтите, които пишат във форума. 
 
Успех! 
 

Орлине, винаги съм ценял високо усилията и труда ти. Видях и на живо, че си страхотен и сърцат човек, с много силна харизма и тук е моментът да отворя една скоба и да вметна, че хората просто трябва да те видят на живо. Не казвам, че писането тук няма резултат. Напротив, има и то голям. Но съчетано с твоята личност на живо, ефектът е страхотен. След срещата ни споделих на приятелката си, че имам чувство, че съм се видял с божи човек и се чувствах страхотно.  
Относно съветите ти - не съм ги игнорирал тотално, просто не успях да ги изтълкувам по правилния начин и да достигнат до мен с нужния ефект и затова исках разяснения. Искам да съм убеден, че разбирам точно това, което трябва да разбера от написаното, за да има нужния ефект, а за да се случи това  /поне за мен/ ми се иска да е достъпно и разбираемо, иначе лесно се разфокусирам или още по-лошо - тълкувам го грешно. Можеш да решиш, че фокусът и възприятията ми са ограничени и тесни - имаш това право и може наистина да е така. Но това е начинът да те разбера наистина.
Ще се радвам ако имаш желание да си направиш труда отново и да попишеш в тази насока. Ще ми бъде полезно. Може да не успея от първия път, нито от 101-вия, но самото опитване също носи своите ползи и уроци, стига да е в някакви разумни граници.
 

- Лечение - лекува се болест. Тоест, преживяваната тревожност е приемана за патологично състояние. Отсъства каквато и да е по-мащабна панорама, мъдрост, причинно следствена неслучайност и учене. Цели се изчезване на симптомите на цената на изолиране на страха. Къде ли се случва въпросното изолиране, ако не в собствената дългосрочна памет/ несъзнавано? Така изолираното съдържание обаче въобще не е пасивно, а активно се процежда въпреки приеманото вещество, постепенно нагнетявайки тревожната си наситеност, именно благодарение на кумулативния ефект на изолирането, породено както от химическото вещество, така и от психичния механизъм изтласкване. 
- Антифобиен ефект - буквално, против страха. Тоест, с хапче "лекуваме" страх, борим се срещу/ против него. Отново - потискане и изтласкване, гарантиращо натрупване на несъзнавано, тревожно съдържание.
- Забравяне на ситуации, лица, модели - забравянето на психотравмените ситуации и спомени обаче е невъзможно, тъй като когнитивната им функция е защитна и запечатването им, е изключително мощно и дълбоко. Всъщност, при употреба на по-тежка химия в достатъчно количество, се случва не забравяне, а именно изолиране на тревожно-травмените съдържания. До какво води изолирането, поясних.
- Инхибиране на поведенчески модели и психични защитни механизми - инхибиране означава възпиране, задържане. Задържане на тревожния напор, при частичното му "приспиване". Дали затворническото задържане премахва причините, обусловили наличието му, или ги утвърждава и увековечава, това е реторичен въпрос?!
- Прекъсване на порочната патогенетична връзка на конкретните и реални страхове на индивида със симптомокомплекса на тревожността. -  порочна болестнопородена връзка между страховете и сбора на идващите от тях симптоми. Да, прекъсване чрез дисоциация между симптомите и източника на страховете. Симптомите изчезват, но страховете не отиват никъде, но необезпокоявано се угояват именно от механизма на дисоциацията. Не страхът и симптомите му обаче са болест, а подобно плитко, невиждащо цялата картина отношение. (пиша за разсъжденията от копирания текст - далеч съм от мисълта, че Човек88 ги споделя изцяло). 
- поява на симптом, който нарушава рутинната дейност и двигателна прецизност и възникване на вътрешно напрежение и тревожност, невъзможност за волеви контрол на симптома, ескалираща тревожност, паник атака, страх от нова паник атака.  - Такъв порочен кръг действително съществува, а приемът на медикамент наистина може да промени менталната, а оттам и афективна рекация, което води до слизане от "въртележката". Въпросът е, че тази ментална промяна се прави с помощта на привнесени вещества, които освен че успокояват механично, потискат но не премахват психичните механизми и съдържания. След премахването на химичното изолиране, акумулираното "с лихвите" тревожно психично съдържание отново се активира. Тогава на човека му се налага не само да променя реакцията си към обсъждания порочен, повърхностно видим кръг от симптом--> ментална реакция --> емоция --> поведенчески отговор --> симптом, но да осъзнае връзката между симптома и породилите го маладаптивни характерови схеми, дисониращи с пулса на Живота. 
 

Ако беше само забава , щях да споделя :
---Инес , нима можеш на пубертет да се сърдиш че не отлепва поглед от гърдите ти   
Но тя е права . Добре е всеки да се придържа  към смисъла и съдържанието на мненията . И да не показва голи емоций . Да ги оставим на децата и проявяваме разбиране .
пп  Всички сънуват но не всички помнят сънищата си . Срещал съм хора които сънуват постоянно . Но за пръв път някой да се оплаква от това . И ми е чудно ?
До колкото те разбрах с черния облак си се справила .А и Инес ти даде метод .

Ти тук дори не говориш за езотерика, съжалявам!
Езотерика - вътрешно познание. Това, което съм предоставила аз в случая. Път към себепознание, обръщане към себе си и осветяване на тъмното. Да разберем какво се случва ВЪТРЕ - основната философия на ЕЗОтериката. Ти не предоставяш нищо такова, дори не си близо, предоставяш повърхностни ритуали, без дори да е ясен смисълът им - предоставяш механика и нищо повече. Нищо зад нея. 
Психотерапията би могла да бъде силно свързана с езотериката - може би не го виждаш. 

Сънищата са "царския" път към несъзнаваното. По време на сън всъщност се обработва цялата информация, която сме поели, докато сме били будни - по-голямата част от която - в несъзнаваното. Съветвам те да прочетеш Фройд и Юнг по темата, за да не пиша фермани тук. 
От това, което пишеш, изглежда сякаш си под напрежение, независимо дали го "отчиташ" или не. Може би интерпретираш нещо в живота си като заплаха - и се отбраняваш спрямо нея. Сякаш има повишена тревожност. 
 
Не съм привърженик на това да се фокусираме във външните обстоятелства, стараейки се да променяме първо тях, а не във вътрешните фактори. 

Писала си за молитва в съня. Направи я, докато си будна - моли се, това е прекрасна, чиста сила. Нека е фокусирана в приемане, в благодарност, в смирение пред Бог/Вселената. Медитирай - може и в мълчание, може и фокусирайки се в определено действие - ходене, бягане, чистене - да е като динамична медитация. 
 
_________
По самата тема - да, всички сънуваме, докато спим дълбоко, иначе бихме се побъркали... Това е вид "процесиране"/обранотване на случилото ни се в будност. Затова (но и не само) и последствията са тежки, потенциално смъртоносни, ако човек не спи за дълъг период от време. 

Точно така!
Ако агонизира, да. В обсъждания смислов контекст на психотерапия и психофармакология, за да се насочи човек към психофармак, с или без психотерапия, е обоснован избор, когато: преживява психоза, остра форма на личностово разстройство, невроза с биологична етиология, при мощни вторични ползи от състоянието си или орязана, механично-редукционистична перспектива за себе си, света и състоянието, през което минава... (за изключенията споменавам в горните коментари)
.........................................
Ще ми се да добавя нещо, което по-горе не споменавам. Нерядко невротичната динамика и симптоми, са само видимото връхче на личностово разстройство: нарцистично, параноидно, ананкастно и т.н. ... А понякога и на продромална психоза.
.....................................
Ако говорим на ниво невроза, при преобладаваща психогенност на състоянието, когато желаното "махане на гадния симптом" е от его позиция, докато отсъства реално, искрено и дълбоко желание за учене и растеж от позицията на Човека, тогава да, фармакът е обоснованият избор. 
Ако действително човекът искрено е работил по себе си в качествен психотерапевтичен процес от смирената позиция на цялостната си личност, при вещ психотерапевт и не се е получила добра промяна поради споменатите вече предикати, да - точно така. Ако обаче си мисли, че познава психотерапевтичните прийоми, подходи и реална психотерапия от чути и прочетени общи думи, това е фантазия. Ако пък е сменял много терапевти, то или те не са били нито резултатни, нито правилно насочили към обсъжданата комбинация, ако е имало нужда от нея. Или обикалящият е бил т.н. клиент-турист, тоест пренасящ липсата си на реално намерение за актуална промяна, тласкано от "подводни" изгоди, в дисквалифицирането на поредния терапевт, когато действително процесът започне да изисква цялостна трансформация. Казаното "бланкетните и относително еднообразни и заучени неща от всеки от тях" може да се отнася единствено до психотерапевти със слаби познания, умения и присъствие, но не важи за другите, току що споменати варианти.   В реалната психотерапия нито методите са еднообразни, нито подходът е еднотипно заучен, а е изключително наситен, творчески процес с много влагане и от двете страни. Процес, който силно предизвиква, развива и променя човека, превръща го в сърцат, смел, обичащ и смислено живеещ. Ако е действително искано обаче.
Търси ли се "махане на симптома чрез ползване на метод" - такава заявка няма абсолютно нищичко общо с качествената, жива психотерапия. Защото е от споменатата его позиция, нямаща каквото и да е намерение за помръдване в посока смисъл и оцялостяване, което изисква здрави жертви и сериозно надскачане на лимити. 
За "пилеенето" на парите - дори и човекът да споделя споменатите по-горе фактори на ниво невроза, налагащи комбинация от фармакологична и психотерапевтична помощ, или ако преживява личностово р-во, че и психоза (в ремисия), посещението на добра психотерапия, си остава едно от най-ценните в стратегически план занятия.

Има някои тънкости при терапията с тези състояния. Една от тях е, че хората, с които общуваш най- често трябва да присъстват с теб на някои от срещите, за да са запознати с разпознаването на състоянието. Те са незаменими помощници в откриването и стопирането на натрапливости в първата фаза на терапията. 
След като се научиш да ги различаваш, /щом не можеш сама, то с тяхна помощ/ вече можеш да прилагаш техниките за повлияване на натрапливостите и да ти се получава бързо успокоение.
Много важен е момента, с разкриването на причината тези натрапливости да се появят. До нея може да се достигне, след като вече си се научила да управляваш натрапливите мисли. Тогава ще разбереш с помощта на терапевт, защо са се включили и от какво те разсейват и разфокусират. Следва разглеждане и пренареждане на гледната точка, отношението или самата житейска ситуация. Едва тогава може да се каже, че си се справила със състоянието.
Това е терапевтичния план на този вид разстройство. Как си представяш това да стане тук през писане на постове. Това е много последователен и насочван от терапевта процес.
Ако ходиш на терапия, и терапевта ти работи с ОКР и натрапливи неврози, той е наясно как да те води. Ако ли не, не го отлагай, това трябва да се случи.
Като те чета ти си в самото начало, преди първата част от състоянието - не разпознаваш натрапливостите /не си критична към тях/ и близките ти хора не са запознати със спецификата на състоянието. Не можеш да продължиш така.

@АлександърТ.А. Ви е задал чудесен въпрос: Консултирахте ли се с психотерапевт?
Извинявам се за излизането извън темата за хомеопатия, но това е непренебрежимо важно.
 
Хомеопатията вероятно няма да промени коренно тази ситуация (да, чудесна е, но заедно със съзнателната, волева промяна на начина на мислене, начина на живот) - синът Ви е под напрежение и това има своето обяснение - потърсете го, подкрепете го. В момента изглежда сякаш давате послание: "Това е лошо и трябва да се премахне! Не го искам като част от теб!", което вероятно напряга сина Ви допълнително, кара го да се чувства неприет.
Това е своеобразен бунт от негова страна, той влиза в пубертета и много неща се променят за него - вероятно сякаш целия свят и това го кара да се чувства объркан. Поговорете тактично с него, потърсете Вие психотерапевт, с който да поговорите - без сина си.
След това, по преценка на терапевта, и АКО синът Ви се съгласи, можете да отидете заедно, после той сам и т.н.
Детето има нужда от Вас, обичта Ви, Вашите разбиране и подкрепа. Сигурна съм, че и за Вас тази ситуация е трудна, но все пак Вие сте родителя, а той - детето. Всеки поема отговорност спрямо своята ролята - а такава има и от двете страни, разбира се. Нека той знае, че отношението му към другите, поражда и определен резултат, и чепостъпките му, са изцяло негова отговорност. 
 
Ако желаете пишете в тази част на форума, за да получите съвети от психотерапевтите, които пишат във форума. 
 
Успех! 
 

@АлександърТ.А. Ви е задал чудесен въпрос: Консултирахте ли се с психотерапевт?
Извинявам се за излизането извън темата за хомеопатия, но това е непренебрежимо важно.
 
Хомеопатията вероятно няма да промени коренно тази ситуация (да, чудесна е, но заедно със съзнателната, волева промяна на начина на мислене, начина на живот) - синът Ви е под напрежение и това има своето обяснение - потърсете го, подкрепете го. В момента изглежда сякаш давате послание: "Това е лошо и трябва да се премахне! Не го искам като част от теб!", което вероятно напряга сина Ви допълнително, кара го да се чувства неприет.
Това е своеобразен бунт от негова страна, той влиза в пубертета и много неща се променят за него - вероятно сякаш целия свят и това го кара да се чувства объркан. Поговорете тактично с него, потърсете Вие психотерапевт, с който да поговорите - без сина си.
След това, по преценка на терапевта, и АКО синът Ви се съгласи, можете да отидете заедно, после той сам и т.н.
Детето има нужда от Вас, обичта Ви, Вашите разбиране и подкрепа. Сигурна съм, че и за Вас тази ситуация е трудна, но все пак Вие сте родителя, а той - детето. Всеки поема отговорност спрямо своята ролята - а такава има и от двете страни, разбира се. Нека той знае, че отношението му към другите, поражда и определен резултат, и чепостъпките му, са изцяло негова отговорност. 
 
Ако желаете пишете в тази част на форума, за да получите съвети от психотерапевтите, които пишат във форума. 
 
Успех! 
 

Кога при неврози, психотерапията е допустимо да бъде комбинирана с психофармак?! 
- При ендогенна етиология. Тоест, при биологични патологични промени, влияещи на психичния статус. Каква патология? Най-често (но не само - широк спектър от соматични състояния повлияват психиката деградиращо) малфункции на щитовидната, задстомашната жлеза ,половите хормони, хипофизни и хипоталамусни дисфункции. При съмнение за такива, а и като рутинна първоначална практика, е добре да бъдат направени медицински тестове. Както споменах, най-често резултатите са добри, което насочва към психогенност. Когато обаче не са, се вземат нужните мерки. Имал съм случаи на клиенти, увлечени по алтернативната медицина, които дълго са неглижирали адекватните медицински грижи, което води до плачевни резултати. Нищо лошо в алтернативните, природни методи. Те обаче в никакъв случай не противоречат на научно медицинските - допълват ги, но не ги заместват. Когато присъства хипер или хипо тиреоидизъм, когато в кръвната захар нивата са патологични и въобще, при ендокринна патология, лечението е нужно да бъде адекватно. Тогава, на фона на доброто медицинско лечение, идва ред и на добрата психотерапия. 
- При споменатия механичен светоглед, в който невротичното напрежение е виждано като нежелано и болестно, а самосъзнателният център е конвергиран около едно его, нагаждащо хипотезите си за случващото се по желанието си на всяка цена да му е добре. На него, не на целостта на Човека. В такава възприятийна панорарама, тревожното състояние е приемано като ненужен враг ,като резултат от генетични и биологични фактори. В подобно селективно внимание, насочващо се избирателно към разбиране, изследвания и обяснения, резониращи с изнесената навън локализация на контрола, виждаща се като случайна жертва на генетични изменения, се пропуска фактът, че геномът ни е резултат от мислите, чувствата, възприятието, преживяванията и делата на предците ни. Както и че собствените възприятия, нагласи, отношения, мислене, чувстване, преживявания и дела, са мощен епигенетичен фактор, предопределящ фенотипно кои хромозомни комбинации да бъдат активирани, парирани или дори променени. Пропуска се факторът свободна воля, при който казусът кокошка/ яйце, тяло и психика, е фалшива дилема, поради факта, че и двете са в постоянна, двупосочна взаимовръзка, а психиката не е страничен еволюционен продукт на по-ефективното оцеляване, а царица в психо-невро-ендокрино-имунологичната, психосматична верига. Но, такива допускания тук са удобни, което пък прави научаването на вложените в невротичното състояние благи характерови уроци, невъзможна кауза пердута за персона нонграта. Когато такава механична визия за себе си, света и другите (не само теоретична, а предимно преживелищно, като липса на смирена мъдрост), възпрепятства научаването на втъканите в тревожното състояние послания по акордиране на характеровите черти с пулса на мъдростта, тогава психотерапията се превръща в относително действена. Защото, дори човекът да се опитва да възприеме една по-широка понятийна и смислова панорама, понякога просто не е готов за такава. Парадоксът е, че именно напрежението, вложено в неврозата, създава психоемоционално "търкане", страдание, постепенно водещо към такъв по-обхватен смисъл. Такъв обаче тук се случва да не е желан. А когато последният липсва, обичайната тревожност започва да се магнифицира до мъчителна и агонизираща. При това, в обсъжданите психични съдържания и динамика, никак не е задължително да присъства ендогенност. Въпреки това, изборът тук е или изцяло фармацевтична терапия, или комбинация от такава и психотерапия. 
В практиката ми, субекти с описваната механична настройка, ме търсят рядко, поради настояването ми за предварително прочитане на материалите ми, което работи като сито. Въпреки това обаче, въпросната квадратно мислеща настройка, се промъква... С времето, се научих при такава да бъда далеч по-толерантен към употребата на психофармацевтични медикаменти, успоредно с психотерапията. Но, пак казвам, в практиката ми, това са изключения. Обсъжданата куца панорама, има подварианти: механичният материалист, т.н. популярно менталност на кифлата/ кроасана, примитивно отъждествяващият се с тялото си и т.н. 
- Още един психодинамичен факт, налагащ употребата на химия, евентуално успоредно с психотерапия: мощните вторични (или първични, съзнателни) изгоди. При такива, неврозата изпълнява важни междуличностови и социални функции и всъщност, е желана, въпреки външното заявяване на желание за справяне. Когато обаче, психотерапията започне да придвижва човека към реално справяне, се задействат силни съпротиви и негативен пренос. Ако терапевтът настоява в опитите си за преобразуване на състоянието, е дисквалифициран - защото реалната заявка тук е не за преобразуваща, а за "масажно-успокояваща" психотерапия. В такива случаи, мъдростта на опитния терапевт насочва към психофармак. А, решението дали да се съобрази с такава незряла заявка, е лично. 
Та, психофармация, успоредно с психотерапия - при ендогенност, квадратно-механична визия и силни вторични печалби. 
- Изключения - рядко, наистина изключително рядко, в практиката си на психотерапия, наблюдавам следния казус. В човека липсват ендогенни фактори в етиологията на състоянието му (медицински потвърдено), разбирането, но и преживелищното му усещане за себе си, света и другите, е цялостно, готов е да се учи, развива и расте, отсъстват печалби... В същото време, тревожността, депресивността и симптомите им, упорстват. Сякаш на такъв просто "му е писано" да изстрада, въпреки всички качествени усилия... В такъв случай, психофармакът също е допустимо да бъде ползван. Но, такива случаи, са много рядко изключение. В момента на писане на тези редове, работя психотерапевтично 13-та година - за всички тези години интензивна и ежедневна практика, съм имал едва 2-3 подобни казуса.
 

Човек 88, искрения ми съвет е да не прибягваш до лекарства, освен в наистина краен случай.
Започна ли терапия? Питам, защото като те чета, оставам с усещането, че плана ти е да използваш хапчетата като заместител на терапия. При всички положения, дори и да решиш да приемаш медикаменти, нека това бъде избор, който ще вземете заедно с терапевта ти.
Против лекарствата съм, не защото имам склонност да изпадам в крайности, а именно поради личния ми опит с тях.
Познато ми е чувството да се давиш в собствените си кошмари и на всяка цена да трябва да избягаш от тях.
Познато ми е облекчението, което носят два хапа дневно.
Познато ми е състоянието на мекотело, до което успокоителните те довеждат.
Позната ми е плашещата сила, която лекарствата дават, премахвайки/потискайки задръжките и страховете ти.
Познато ми е почти манийното усещане, че всичко е възможно и целия свят е пълен с щастие.
Позната ми е неспособността да позная себе си и да се идентифицирам с образа си в огледалото.
Познато ми е спокойствието най-накрая да съм се научила да функционирам с помощта на медикамента и да имам достатъчно смелост да прекратя приема.
Познат ми е шока да установя, че след преустановяване на лекарството, тревожността се връща, независимо от терапията и постиженията.
Познато ми е усещането целия ми прогрес да се срине за броени дни и да се върна не на нулата, а много преди нея.
Познато ми е пораженческото чувство при равносметката - 18 излишни килограма, разбъркано храносмилане и микрофлора (доста сериозни стомашни проблеми), силна замаяност и раздразнителност при отнемането на медикамента... и това са само няколко...
Позната ми е тъгата по безвъзвратно загубеното време от живота ми.
Ще доразвия най-баналната метафора (но колкото е банална, толкова е и вярна) - лекарствата са просто една патерица.
Научих се да ходя с помощта на тази патерица, и то много добре. В момента, в който я захвърлих, обаче, установих, че все още не умея да ходя самостоятелно.
Нещо повече - някои от мускулите, на които патерицата беше помагала да почиват, бяха леко атрофирали.
Изобщо - нито ми беше станало по-лесно, нито бях по-близо до целта си.
Не знам колко е реално плацебото, но мога да те уверя, че симптомите на отнемане на лекарството са съвсем реални. При мен отнемането се изрази в безсъние, много силна раздразнителност и една досадна замаяност (никога преди това не съм я имала, но поне два-три месеца усещах, че не държа права линия, докато ходя).
Да речем, че планираш всичко много добре, подобриш се, изчакаш още малко време, за да си сигурен, но спирайки медикамента, при теб се появи замаяност. В този момент:
- Ще успееш ли да си дадеш сметка, че тази замаяност не е онази замаяност, и че се дължи на отнемането на медикамента?
- Или ще си помислиш, че състоянието ти се връща отново и без грам грация ще влезеш в добре познатия порочен кръг?
С годините стигнах до извода, че (ако кризата не е наистина силна, разбира се), приемането на лекарства може да служи само за една от следните цели:
- отлагане на неизбежното,
- заравяне на главата в пясъка.

Съгласна. 
Въпросът за мен лично не е "за или против", а "Има ли необходимост в този конкретен случай?" Всеки такъв е абсолютно уникален - комбинацията от личностните характеристики, историята на човека (епигенетика), генетиката, също, да, абсолютно, факторите са непренебрежимо много. 
Когато общувам с човек, който буквално лежи на медикаментите, вкопчил се е в тях като в последната си надежда - за мен става ясно, че е далеч от разрешаването на "проблемите си" - най-просто казано. Далеч е от познаването, обичането и уважаването на себе си. Това е объркан човек, нуждаещ се от подкрепа - но медикаментът не може да замени подкрепата на специалист, а и чисто човешката. 
Не говорим за хора с установена психоза, разбира се, там медикаментът в общи линии е съпътстващ през целия живот. 
Това е като въпроса "кокошката или яйцето?" Аз лично подкрепям теорията за метафизичното първоначало на всяка болест. Тоест, никога неразположението не тръгва от биохимията - преди това има друг "стартер". Дали ще го установим - ако това е възможно, защото вярвам, че не винаги е, и дали ще действаме към промяна, са отделни въпроси. И това също е много, много дълбока тема - и много интересна... 
Но медикаментите като временни помощници - да, биха могли да ускорят процеса на учене и качествена промяна в начина на мислене и живот, когато са наистина необходими - според мен консултацията с психотерапевт би трябвало да предхожда тази с психиатър. Психотерапевтът, ако е опитен, може да прецени дали да насочи пациента си към втория. И това е често объркване - някой го "удрят" паник атаките и тича при психиатър за "ЛЕКарства", започва да ги пие и туй то.
Това по-скоро ме тревожи - медикаментът, виждан като решение, вместо като временен помощник... 
____________
Преведох и дописах една кратка и лесна за разбиране статия относно философията на Карл Юнг за тревожността - струва ми се, че има връзка с темата и мнението ми. 

Съгласна. 
Въпросът за мен лично не е "за или против", а "Има ли необходимост в този конкретен случай?" Всеки такъв е абсолютно уникален - комбинацията от личностните характеристики, историята на човека (епигенетика), генетиката, също, да, абсолютно, факторите са непренебрежимо много. 
Когато общувам с човек, който буквално лежи на медикаментите, вкопчил се е в тях като в последната си надежда - за мен става ясно, че е далеч от разрешаването на "проблемите си" - най-просто казано. Далеч е от познаването, обичането и уважаването на себе си. Това е объркан човек, нуждаещ се от подкрепа - но медикаментът не може да замени подкрепата на специалист, а и чисто човешката. 
Не говорим за хора с установена психоза, разбира се, там медикаментът в общи линии е съпътстващ през целия живот. 
Това е като въпроса "кокошката или яйцето?" Аз лично подкрепям теорията за метафизичното първоначало на всяка болест. Тоест, никога неразположението не тръгва от биохимията - преди това има друг "стартер". Дали ще го установим - ако това е възможно, защото вярвам, че не винаги е, и дали ще действаме към промяна, са отделни въпроси. И това също е много, много дълбока тема - и много интересна... 
Но медикаментите като временни помощници - да, биха могли да ускорят процеса на учене и качествена промяна в начина на мислене и живот, когато са наистина необходими - според мен консултацията с психотерапевт би трябвало да предхожда тази с психиатър. Психотерапевтът, ако е опитен, може да прецени дали да насочи пациента си към втория. И това е често объркване - някой го "удрят" паник атаките и тича при психиатър за "ЛЕКарства", започва да ги пие и туй то.
Това по-скоро ме тревожи - медикаментът, виждан като решение, вместо като временен помощник... 
____________
Преведох и дописах една кратка и лесна за разбиране статия относно философията на Карл Юнг за тревожността - струва ми се, че има връзка с темата и мнението ми. 

Съгласна. 
Въпросът за мен лично не е "за или против", а "Има ли необходимост в този конкретен случай?" Всеки такъв е абсолютно уникален - комбинацията от личностните характеристики, историята на човека (епигенетика), генетиката, също, да, абсолютно, факторите са непренебрежимо много. 
Когато общувам с човек, който буквално лежи на медикаментите, вкопчил се е в тях като в последната си надежда - за мен става ясно, че е далеч от разрешаването на "проблемите си" - най-просто казано. Далеч е от познаването, обичането и уважаването на себе си. Това е объркан човек, нуждаещ се от подкрепа - но медикаментът не може да замени подкрепата на специалист, а и чисто човешката. 
Не говорим за хора с установена психоза, разбира се, там медикаментът в общи линии е съпътстващ през целия живот. 
Това е като въпроса "кокошката или яйцето?" Аз лично подкрепям теорията за метафизичното първоначало на всяка болест. Тоест, никога неразположението не тръгва от биохимията - преди това има друг "стартер". Дали ще го установим - ако това е възможно, защото вярвам, че не винаги е, и дали ще действаме към промяна, са отделни въпроси. И това също е много, много дълбока тема - и много интересна... 
Но медикаментите като временни помощници - да, биха могли да ускорят процеса на учене и качествена промяна в начина на мислене и живот, когато са наистина необходими - според мен консултацията с психотерапевт би трябвало да предхожда тази с психиатър. Психотерапевтът, ако е опитен, може да прецени дали да насочи пациента си към втория. И това е често объркване - някой го "удрят" паник атаките и тича при психиатър за "ЛЕКарства", започва да ги пие и туй то.
Това по-скоро ме тревожи - медикаментът, виждан като решение, вместо като временен помощник... 
____________
Преведох и дописах една кратка и лесна за разбиране статия относно философията на Карл Юнг за тревожността - струва ми се, че има връзка с темата и мнението ми. 

Темата е толкова голяма,че ще трябват няколко месеца, за да може да се постигне, поне малко яснота за какво точно става дума.Аз ги нямам тези месеци.Ще си позволя, да цитирам ,само два реда от книгата ,, Осъзнатият път през депресията,, М. Уилямс и .....
,,Оказа се, че антидепресантите ,, оправят,, депресията, но само докато ги взимаш.Спреш ли ги, тя се завръща още на другият месец.Естествено , нито на пациентите , нито на докторите допадаше идеята, че трябва да се тъпчеш с лекарства до гроб, ако не искаш тази злокобна сянка да прекрачи отново прага ти. И тогава в началото на деветдесетте започнахме да проучваме възможността за изграждане на един съвсем различен подход,,
Аз съм до тук.

Здравей! 
Според мен е важно ти да си отговориш на въпроса поради какви причини това те е обидило? 
Аз виждам това: човек, с когото не се познавате, ти споделя какво прави. Всичко оттам нататък са свободни интерпретации. 
 
Задай си следните въпроси:
- Защо очакваш, че другите трябва да се погрижат първо за твоите нужди, разбирания, представи, вместо за самите себе си? 
- Ти казваш ли честно "да" и честно "не" в ситуациите, в които попадаш или за теб са по-важни чувствата на другите? 
- Колко важно е за теб хорското мнение? 
- Чувстваш ли се уверена в ролята си на жена, на партньорка? 
- Имаш ли истинско, дълбоко доверие към мъжете, към партньорите си (когато си във връзка)? 
И аз не бих осъзнала.
Ти вече вкарваш този човек в някакви калъпи, а не го познаваш.
Вече искаш да контролираш отношенията, а те дори не са изградени...
Често това е защита - изграждаме представа върху нещо, което не познаваме, което е в мрака, неизвестно - било то нов човек в живота ни, нова работа и т.н. Правим го, за да си създадем илюзията, че имаме контрол, че държим юздите и всичко е наред. Но така всъщност не присъстваме в момента "тук-и-сега", не даваме шанс да се разкрие истинското "съдържание" на този мрак.
Вместо да измием прозореца и да видим какво има отвън, ние наслояваме своите рисунки една върху друга, очаквайки, че това са истинските образи, които ще посрещнем. 
_______________________
Фокусирай се върху себе си и своите усещания и възприятия, ровенето в чуждите "панички" не само няма да ти помогне, но и ще те вкара в безконечен анализ. Няма как да ти отговорим защо е постъпил така. Дай си шанс да опознаеш човека. 
 
Успех! 

Прочети повече за преноса, който се осъществява в терапията, позитивен и негативен, за обектните отношения.
Ако терапевтът се "връзва" и приема за чиста монета всяко мнение на пациентите си, ако не разпознава, че е вплетен в проективна идентификация, например, то му е спукана работата. Как ще те види един човек не зависи само от теб, зависи от неговата призма, също, от характера, нагласите му - съзнавани или не. От неговото прозорче... Или дупчица. 
Не знам какъв би бил този терапевт, страхуващ се да се зарази от нечистотиите - виж как си го описал, представи си го в образи!
Терапевтът, ако е добър, разпознава привидно гадните проблеми, симптоми, като благодатна почва за преобразуване. Като шанс за човека да израсне като цвете точно от тази почва, точно благодарение на т.нар от теб "нечистотии". Това предполага и такава нагласа, философия към живота - на смирено учене, готовност, благодарност, и всичко това подплатено с обич, човешка, божествена, всякаква обич, която може и да пречиства, и да зарежда. 
 
И между другото на последното ме е научил точно Орлин, как е успял с тоя нарцисизъм така да ме изманипулира, не знам 
 
Шегата настрана - с нарцистично манипулиране промяната у човека не може да бъде трайна. Да, може да се впечатли, да се вдъхнови евентуално, но е нетрайно.
Манипулация не е мръсна дума така или иначе - идва от лат. "Manus" - ръка и "plere" - да напълня, прерастващо в "Умело държане на обекти", днес разпознаваме като умението да получаваме, но затова получаване и даваме - ако се прави с отговорност и чисто сърце, е съвсем различно от подмолна борба за власт. 
_____________
Даже ще споделя нещо, което съм питала Орлин преди доста време, но помня ясно: "Не се ли притесняваш, че в кабинета ти идват всякакви хора, с всякакви енергии? Това не замърсява ли пространството?"  
Неговият отговор беше: "Аз обичам хората, с които работя, чувствам ги, когато любовта се превежда през човека нищо не се замърсява." Отне ми време, за да преживея и осмисля това... И за себе си разбрах, че е основата.