Стелиян Славов

Техниките наистина са само един инструмент.
Реалното освобождаване се постига чрез трансформация на дадените енергии, които ПА носи в себе си като ресурс.
Те могат да бъдат и често са свързани с посланията на ПА, които са:

"Животът и нещата от света не ти принадлежат, пусни контрола на егото си".
"Ти си обикновен човек, колкото и да се смяташ за уникален".
"Научи се да почиташ нещо по-висше от себе си"
"Твоето съзнание не е твоят мозък."
"Твоето интелектуално ниво може и да е по-високо от това на останалите, но това не означава абсолютно нищо."
"Само пътят на сърцето помирява поривите на главата и слабините."

"Обратното на страха не е властта, а любовта."

Много точно и цвнно, По принцип, но и изразяващо характеристиките на човека с п.а. Благодаря!

Техниките наистина са само един инструмент.
Реалното освобождаване се постига чрез трансформация на дадените енергии, които ПА носи в себе си като ресурс.
Те могат да бъдат и често са свързани с посланията на ПА, които са:

"Животът и нещата от света не ти принадлежат, пусни контрола на егото си".
"Ти си обикновен човек, колкото и да се смяташ за уникален".
"Научи се да почиташ нещо по-висше от себе си"
"Твоето съзнание не е твоят мозък."
"Твоето интелектуално ниво може и да е по-високо от това на останалите, но това не означава абсолютно нищо."
"Само пътят на сърцето помирява поривите на главата и слабините."

"Обратното на страха не е властта, а любовта."

Здравейте, при вас се е задействал механизмът на "страх от самия Страх". Виктор Франкъл дава много добро описание на това, както и методи за справяне. По-важното, обаче е, че си задавате въпроси и искате да разберете в дълбочина състоянието си - това е чудесно и е правилният път. По-голямото осъзнаване води до по-голяма интеграция, а оттам и до спокойствие, приемане и съ-знание с дадените състояния.
Мисля, че хуманистично, екзистенциално или трансперсонално ориентиран колега ще ви помогне да разрешите въпроса за Смъртта. Вие сте се сблъскали с един от големите въпроси на битието, които животът изпраща на всеки един човек. И от отговорите, които ще откриете в тази посока зависи изхода от тези състояния.

Искате ли да се опитаме да открием заедно:
- Защо се страхуваме от смъртта?
- Може ли да разберем ролята на смъртта в живота ни? На какво ни учи? Какво полезно може да ни даде?
- Защо някои хора продължават напред след среща със Смъртта, а други потъват с години в отчаяние?
- Какво изобщо представлява смъртта? Кое от нас умира?

„Осъзнаеш ли, че всичко се променя,
няма да се вкопчваш в нищо.
Ако смъртта не те плаши,
ще можеш да постигнеш всичко.“
Лао Дзъ

Здравей Еверест,
Трудно е човек да подмине болката, която се чете от това признание. То казва повече за теб от всичко останало в поста ти. Говори за мъчителната празнота, която те съпътства откакто се помниш, и която нищо от признатите в света житейски радости не е в състояние да запълни. Това сигурно много те плаши? Ако не мога да се зарадвам на жена, дете, приятел - тогава какво? Какво има смисъл? Какво да правя с живота си?
В свят, населен със сенки от миналото, този въпрос е безнадежден. Но ето те теб - едва на 30 - изправил "слабото си телосложение" срещу безрадостността, на която някога са те обрекли. Смелостта ти ще те изведе по пътя.
 
P.S. Излизам от роля, за да кажа:
Хора с твоето "социално разстройство" рядко стигат до идеята за психотерапия, преди 50... 

Екстраверт няма да станеш, не е и нужно. Именно интровертите живеят през дълбочина, която обогатява света с идеи, посоки, вдъхновения. От известно "вадене навън" обаче имаш нужда и го знаеш. "Вадене", при което постепенно ясно да видиш и попреработиш сега несъзнаваните си вярвания относно себе си, света, другите. Процесът на психотерапия би ти спестил десетки години лутане. Ще съм реалистичен - нужни са ти минимум две години психотерапевтична работа, в която се преобразуват характеровите ти акцентуации в адаптивни и още 1-2 поддържащи и контролни, вече по-нарядко сесии, за стабилизиране на постигнатото. Няколко месеца много плавен, предимно трансферно ориентиран, основно аналитичен процес, в който подходът е мек и неинвазивен, главно разговорен и преносен (прочети за преноса в нета). Още година когнитивна, фокусирана в решения, майндфулнес, психотелесна и т.н. терапия, при вече включване в групи и уъркшопи. Такава плавност подсигурява стратегическа устойчивост за последващата поведенческа терапия. В нея активно се предизвикваш, но вече имаш готовността за това. 
Пиша горното при положение, че съм привърженик на по-предизвикващата и инвазивна работа. При характеровите акцентуации обаче, тя е стратегически ефективна след един по-плавен, подготвителен процец, който трансферно и когнитивно подготвя психичния терен. 
 

Привет!
Не виждам нищо манипулативно...
Само открито търсене и честно сърце.

Дори е похвално, че човек се опитва да открие нови вътрешни хоризонти, от една обикновена случка - каквато е тази с обидата. Повечето хора инфантилно ще подминат чувствата си и даже ще скрият от себе си, че са се почувствали по даден неприятен начин, камо ли да започнат да се самоанализират.

Мисля, че Slunchevi.luchi се опитва да разбере защо се е почувствала обидена.
От подобно търсене могат да се появят няколко теми.
- За ниската/високата и реалната самоценка - самочувствието
- Кой се обижда? Кой роля играя в ситуация и кое в мен се чувства така? Аз само тази роля ли съм?
- Защо не приех с хумор коментара, а се "жегнах"?

Успех в откриването на нови вътрешни истини - те ни правят свободни в света на оковите.

За заминалите (не мъртвите) се мисли с любов и благодарност. Те могат да ни сторят само добро и да ни помогнат. Препоръчвам за изчистване на негативните мисли за тях Молитвата за заминали от Учителя: 
А иначе никой не е останал вечно тук - както пристигаме, така си и заминаваме - това е естествен процес. Древните са го осъзнавали. Нашата цивилизация ни учи да се страхуваме от тази смяна на формата на живот. Гъсениците страхуват ли се да се превърнат в пеперуди? Пеперудите страхуват ли се да оставят своя живот в яйцата си? 
Когато човек промени своето отношение към този процес, страховете се стопяват ..... Изпитано. 
ПП. Молитвата се казва бавно, с осъзнаване и с любов в сърцето към човека, за когото я казваме. Аз се опитвам да си представя това, за което се говори вътре и ми действа прекрасно. Ако все пак е трудно любовта да измести страха, опитайте да си припомните щастливи моменти, които сте изживели с този човек... 

Привет!
Не виждам нищо манипулативно...
Само открито търсене и честно сърце.

Дори е похвално, че човек се опитва да открие нови вътрешни хоризонти, от една обикновена случка - каквато е тази с обидата. Повечето хора инфантилно ще подминат чувствата си и даже ще скрият от себе си, че са се почувствали по даден неприятен начин, камо ли да започнат да се самоанализират.

Мисля, че Slunchevi.luchi се опитва да разбере защо се е почувствала обидена.
От подобно търсене могат да се появят няколко теми.
- За ниската/високата и реалната самоценка - самочувствието
- Кой се обижда? Кой роля играя в ситуация и кое в мен се чувства така? Аз само тази роля ли съм?
- Защо не приех с хумор коментара, а се "жегнах"?

Успех в откриването на нови вътрешни истини - те ни правят свободни в света на оковите.

Много е възможно тези състояния да са част от естествения процес на формиране на Идентичността ти.
Само поразсъждавай - ежедневното ти будно съзнание (както и на повечето хора) е едва няколкото процента (да кажем 10%) от тоталността на цялата ти психика. Останалите 90% са напълно несъзнателни за теб. Там има информация, която само чака да бъде открита, преживяна и интегрирана в съзнанието.
Естественият ход на индивидуалното развитие е в разширяването на потенциала, жизнения смисъл, самопознанието и превръщането в "най-добрата версия на себе си." Това е свързано с опознаване на непознатото. Ако човек сам не се захваща да се опознава - животът рано или късно го поставя в такива ситуации-конфликти. Принципът е прост - колкото повече време човек не обръща внимание на себе си, толкова по-трудно и мъчително стават за неговите истини да излязат на яве в съзнанието. Ти си млад - от теб зависи дали сега ще потърсиш отговорите на важните житейски въпроси или като станеш на 50.

Отделно силните психотропни в-ва могат бързо да свалят защитите на психиката и организма и да допуснат огромно количество несъзнаван материал. Получава се нещо подобно на наводнение (с малки или големи вълни според зависи), с което ежедневният ум ако не е трениран, запознат и пр. започва да се бори - т.е. да страда и да изпитва тревожност и "дереализация" - както го наричаш.
Че кой не е луд? "Покажете ми един нормален и аз ще го излекувам".

Знаеш ли какво има в теб? Познаваш ли страховете, слабостите и раните си? Най-съкровените си копнежи? Какъв е твоят смисъл? На къде вървиш? До къде си стигнал? Познаваш ли своята собствена вътрешна конституция и убежденията на които служиш? През какви очила гледаш на света и себе си? С кои очи ( със своите собствени, на родителите ти, на гаджетата, на очакванията на обществото)?
Тези въпроси са за "лудите" на 21век, а не за покорното стадо, живеещо в матрицата - ти от кои искаш да бъдеш? Герой в своята собствена житейска игра или измислен образ в "социалния компютър"? Сигурен съм, че е първото.


В тази посока Орая Планинският Мечтател ни изпраща една "Покана":
"Не ме интересува как изкарваш прехраната си. Искам да знам за какво те боли и дръзваш ли да мечтаеш да претвориш копнежа на сърцето си.

Не ме интересува възрастта ти. Искам да знам ще рискуваш ли да те помислят за глупак заради любов, заради мечти и заради приключението да си жив.

Не ме интересува кои планети се срещат с твоята луна. Искам да знам дали си стигнал до сърцевината на собствената си печал, дали си се отворил от ударите на съдбата или си се затворил в себе си поради страх от болка! 

Искам да знам дали умееш да понасяш болка – моя или твоя собствена, без опити да я прикриеш, успокоиш или прогониш. 
Искам да знам дали понасяш радостта, била тя моя или твоя; ще можеш ли с лудешки танц в екстаза да се понесеш и да не ни предупреждаваш да бъдем по-внимателни, да бъдем реалисти или да помним ограниченията на човешката природа.

Не ме интересува истинска ли е историята, която ми разказваш. Искам да знам дали би разочаровал другите, за да останеш верен на себе си; дали ще понесеш да бъдеш обвинен в предателство, за да не предадеш собствената си душа.

Искам да знам умееш ли да виждаш красотата, дори и тя да не е красива всеки ден, и вдъхновява ли те Божието присъствие.
Искам да знам дали умееш да живееш с провала, мой и твой, да спреш на езерния бряг и да извикаш към сребърната месечина: „Да!“

Не ме интересува къде живееш или колко пари имаш. Искам да знам умееш ли след тъжна нощ да станеш – изнемощал, една голяма болка, и за децата да се погрижиш.

Не ме интересува кой си и как си стигнал тук. Искам да знам дали ще се изправиш с мен в бушуващия огън без да побегнеш.

Не ме интересува къде, какво и с кого си учил. Искам да знам каква е вътрешната ти опора, когато всичко друго се разпада."

Здравейте,
Хаповете са често предпочитан начин за деформиране на био-химичните процеси с надеждата, че оттам ще се подобрят и психичните. За жалост те не са панацения, нито пък могат да повлиият фундаментално на психиката и съзнанието.
Вие страдате, защото страда и вашата душа, а не само тялото ви. Щом сте се опитали да ги спрете, навярно разбирате това. Напълно подкрепям колегите, които ви препоръчват психотерапия - това наистина е единствения стабилен и здравословен начин (понякога в комбинация с медикаменти и работа съвместно с психиатър) да си възвърнете своето физическо и психично здраве. Между другото паник атаките не е задължително да са свързани с патология, те се срещат и при хора, в чиито живот липсват смисъл, посока и вяра.
Ако позволите да претълкувам значението на хипоходрията = страх, че съм болен от нещо, можем да кажем, че това е свързано с фундаменталния ни вроден страх от смъртта. Почти всеки човек е малко или много бивш или бъдещ хипохондрик, защото всеки е загрижен за собственото си здраве. Хипохондрик се става, когато сте прекално загрижена - както казвате, че сте в случая. Но, моля ви, помислете внимателно:
Процесите на смъртта и разграждането (нали това ще рече болест?), или трансформацията  са във всеки един от нас. Помислете - смъртта като процес болест ли е? Болест ли, че вашето физическо тяло един ден ще се разгради на други елементи, които ще се завърнат обратно в земната пръст?
Нека повдигнем въпроса глобално и помислим кое е по-голямата болест - тази на духа или на тялото?

Обърнете се към психотерапевт и в пъти по-бързо ще се измъкнете от състоянията. Факта, че пишете тук е много добра крачка в тази посока - поздравления!

П.С. Препоръчвам ви да прочетете книгата "Болестта като път"  от  Торвалд Детлефсен и Д-р Рюдигер Далке.

 

Опитвала ли сте психотерапия, ако не - склонна ли сте? Това е единственият устойчив начин за справяне. 

По нормален си от всякога, но нещо не си спокоен. Ирационалният страх те е изстрелял във фантазията, която сега си играе с теб. Нито ще умираш, нито ще полудяваш, просто не можеш да овладееш страха. Тук във форума има доста обяснения, кое го поражда, прочети. След това се концентрирай в успокояването му, през кардио натоварване /тичай с кучето/. Всеки ден по 30 мин, докато се изпотиш, зачервиш и започне да не ти стига въздуха. Когато си наясно, защо тялото ти реагира през този страх, и започнеш да го успокояваш адекватно, всичко ще си дойде на мястото и ще може да се поговори за проблемът, който е активирал тревожността.

Озаглавихте темата  "Вече не съм нормален" което подсказва, че сте обсебен от "нормалността". Нормалността като термин е възможност да пресееш и видиш кое поведение, мислене и преживяване ще Ви отведе към красивото, хубавото, вярата, надеждата, смирението, че си част от този всемир. Стресът, който преживявате не е лек, но пък ви води към някаква промяна, която за сега не е ясно структуриран във вашият ум.
За да разберете тези симптоми, които ви се случват  е хубаво да започнете с психотерапия.  Психотерапията Ви дава шанс за смирен, и уверен живо, който може да бъде структуриран в зрялост и сигурност, че сте себе си. 
 
 
 

Да, така е - слушай терапевта си. Дадох насоки, ползвай ги, но живият контакт е който прави нещата истински. Всеки от нас си има различен подход - ако ти можеш да обхващаш различни гледни точки, би било хубаво, но докато си в тревожно състояние, когато постоянно чуваш различни мнения, вероятността да се объркаш, вместо обогатиш, не е малка - та, слушай терапевта, когото си избрал!

,,Ходя още при психотерапевта ми и той ми казва да не се притеснявам, но това преглъщане ме съсипва. Ще съм благодарен, ако дадете и вие някакви съвети за тези проблеми.,,
,,Много баби, хилаво бебето,-това, колегата, не ти ли го каза? Ти си имаш вече психотерапевт, довери му се и работете.Нашите менения, са си наши мнения и освен да те объркат, нищо полезно в тях няма да намериш.Друг е въпроса, ако бе ходил при него десет - петнадесет пъти, тогава, може нещо наистина да се добави, но сега .....ще е провал за терапията ти.
 

"Нормалната" жена също има много гласове в главата си, защото в нея живеят не една, а много личности (само че не са автономни) - съпругата/любимата, майката, дъщерята (на родителите си), работещата, ....
Да погледнем за миг някои примери за често срещани страхове и копнежи на всяка една от тези по-малки личности:
1. Любимата: 
Страх - "Ами ако някой ден остана сама и няма кой да ме обича."
Копнеж - "Толкова много желая да прекарам живота си с човек, даващ ми спокойствие и утеха"
2. Майката:
Страх - "Животът ми ще стане безмислен и пуст, ако нещо се случи с детето ми"
Копнеж - "Колко много желая детето ми да се превърне в добър, достоен човек"
3.Дъщерята:
Страх - "Не искам да се отчуждавам от семейството си/да бъда отхвърлена от него"
Копнеж - "Ако можеше близките ми да ме познават по-добре/да ме подкрепят безусловно"
Могат да се изредят още десетки образи, които живеят във всеки един човек. И всеки един говори със свой собствен глас..
Ти наистина ли смяташ, че си единна, цялостна и завършена като личност/индивид/душевност?

Отговори си искрено на въпросите:
- Знам ли наистина какво означава да си нормален или луд?
- До колко съм осъзната за това, което ми се случва около и вътре в мен?
- Познавам ли наистина себе си?

П.С. Опитай вместо "защо" (впускайки се в безкрайната върволица на причинно-следствените връзки) да попиташ себе си "какво е това", "каква съм аз", "коя съм аз", оставайки в настоящето, тук и сега, пред себе си.

"Навътре гледай, защото душата е ключ към Вселената - и не виждаш ли в себе си, вън от себе си не можеш видя!"

Имаш натрапливости, към които ако се подходи различно от спецификата на работа с тях, се поддържат, разклоняват и усилват. Това е. В България по неизвестни на науката причини, едва неколцина психотерапевти се справят добре с механизмите на обсесивно компулсивното р-во. С това ти казвам, че докато намериш мотивация да посещаваш такъв, независимо къде пректикува и ти къде живееш, явно ще е нужно да пиеш психофармация. Тоест, докато оцениш важността от жива психотерапия при ефективен при окр терапевт, докато в теб назрее достатъчно силно ЗАЩО има смисъл КАК да намериш ресурси да ходиш при такъв, дотогава остава психофармацията. Не че истински помага, не - но замазва, механично притъпява нещата. 

Здравей!
Има едни весели момчета и теории - аналитици и анализа. В наши дни са много. Преди само около стотина години веселбата тръгва от чичо Зигмунд, който между шмъркането на дози кокаин, способни да убият малко магаренце с големи ушички, си нямал друга работа, освен да прича по университетите, ами взел че свързал секса и психиката. Докато си замазвал абстиненцията от бялото с тютюн и опъвал лулата, орално замествайки липсващото му майчино цицково зърно с мундщука ѝ,  му светнала крушката, че психиката и сексът дори не са само свързани, ами са единни. Оттам създал кратерен смут в тогавашните пуритани, като взривил субатомната бомба, заредена с ядрените етапи на психосексуалното развитие. Свързал развитието на психиката със сексуалния нагон и нарекъл етапите орален, анален, фаличен, генитален и прочее XXX психо-анално-лизирания. За аналната фаза проповядвал в университетското светилище, че била свързана с преживяването на удоволствието през ануса и дефекирането и че било важно мама да не е много строгичка, докато детенце ѝ подарява топлите, ароматно-кафяви подаръци, които колкото и да меси, не от всяко даже и полицай се получава... Нали бил чифут - обичал да си гледа кефа, та проектирал надлагащо тази си пси установка в лекционното си налагане над подложените му слушатели, на които от над сто години им се налага да се идентифицират с диарийната му презумпция, че основен мотив в живота е удоволствието.  Е, появили се и други, причащи, че е смисълът, ама Зигмундчо като в стереотипийно аутистичен транс се поклащал и твърдял своето си точно като онова магаренце, само че голямо, с малки ушички и още по-голяма доза кокаин, осигуряващ панацея за недодефекирано-колитните му теории. 
По-късните последователи на Зиги свързали аналния етап с актуализирането на аза и го нарекли фаза на аза - между 1-3 годинки, в които се залага или здрава самоувереност, себезаявяване, самоприемане и затова и другоприемане при познаване на многообразното единство в различието. Или себеотносни вярвания, свързани със себепотискащ мазохизъм, унижение, излагане, срам и вина, усещане за "мръсен и лош съм" пред значимите други и затова "трябва да се напъна, да си стегна сфинктера защитно и еди как си трябва да бъдат нещата..."... 
............
Извън психо-анал-итичните партита, вечеринки и екстазно-кокаинови словореди на дългобрадите споделящи ги, замислено чешещи се по его структурите си, когато като коза барабонки отделят терминологчните си съдържания, става дума за това, че задействането по отношение на аналността води към психичните корелати на програмки за мръсно, унижено, лошо, неправилно, виновно, срамно, кодирани от възпитателните ни програмисти в най-ранна възраст - програмки активно невидимо присъстващи в характера ни и по-често или още по-често активиращи се от външни житейски стимулчета. 
Та, съвсем отвъд купона, но с очакване за партито на разширяващото се съзнание, назрял е моментът с колега психотерапевт да трасираш  пречещите програмки, да изчистиш бъговете в кода и препрограмираш дълбоки филтриращи живота, себе си и на другите отношения и възприятия. Работа, която за цял живот ще ти дава дивидентите на релаксираното, смислено щастие през виждане на света отвъд чисто-мръсно, добро-лошо, но в целостта на любовта! 
 

Понеже заглавието на темата е свързано с хроничната притеснителност, която демобилизира, и се нарича още "социална тревожност", помествам материал, посветен на нея, който би бил полезен на автора на темата и на други хора с подобни проблеми, поради което съветвам да се прочете.
 
Няма значение дали това е роднина, романтичен интерес, работодател, приятел от детинство или нов познат – не бива да правиш място за хора, които ще ти причиняват болка, или ще те карат да се чувстваш дребен и незначителен.
Едно е, ако човек осъзнава своето поведение и прави усилие да се промени. Но, ако човек не зачита чувствата ти, пренебрегва границите ти и продължава да те третира по зловреден начин, трябва да си върви…
Не всички токсични хора са жестоки и незаинтересовани. Някои от тях много ни обичат. Много от тях имат добри намерения. И повечето са токсични за нас, защото техните нужди и начин на съществуване ни принуждават да правим компромиси със себе си и с щастието си. Те не са по природа лоши хора, но не са и точните хора за нас. И колкото и да е трудно, трябва да се отдалечим от тях. Животът е достатъчно труден и без да стоим с хора, които ни натоварват и колкото и да ни е грижа за тях, не можем да се саморазрушаваме заради някой друг. Трябва да направите добруването си приоритет. Дори и това да означава да скъсате с някого, за когото ви е грижа, да обичате някой от семейството си от разстояние, да се отдръпнете от приятел или да излезете от ситуация, която е болезнена – имате пълното право да си тръгнете и да създадете по-здравословно пространство за себе си.
Не е нужно да бъдеш това, което другите искат да бъдеш. Няма нужда да бъдеш интересен, сговорчив или забавен. Не бива да забавяш крачка, да снишаваш глас, или да криеш чувствата си. Не е нужно да бъдеш нищо друго освен това, което е твоята истинска същност, и не бива да губиш времето и енергията си за да убеждаваш хората, че си струва да бъдеш около тях. Точните хора сами ще го разберат. Те ще те уважават и приемат, без да те карат да правиш компромиси с това, което си. Няма нужда да си общителен, или спонтанен, или социализиран. Няма нужда да си красив, или втален, или атрактивен по чиято и да е дефиниция. Животът е твърде къс, за да оставиш място в него за който и да е, който се отнася с теб другояче.
По-голямата част от живота си съм прекарал в опит да се свия. Да стана по-малък. По-тих. По-слабо чувствителен. По-малко упорит. По-малко нуждаещ се. Защото не исках да бъда в тежест. Не исках да бъде „твърде много“ или да отблъсна хората. Исках хората да ме харесват. Исках да бъда обгрижван и ценен. Исках да бъда желан.
Така че в продължение на години аз жертвах себе си, за да направя другите хора щастливи. И години наред страдах. Но се уморих да страдам и приключих с това да се свивам. Не е моя работа да променям това, което съм, за да се превърна в нечия друга идея за ценно човешко същество.
Аз съм ценен. Не защото другите хора мислят така, а защото съществувам, следователно имам значение. Моите мисли имат значение. Моите чувства имат значение. Моят глас има значение. И със или без нечие одобрение или позволение аз ще продължавам да бъда този, който съм, и ще говоря моите истини. Дори и това да ядосва хората. Дори и да ги кара да се чувстват неудобно. Дори и да изберат да си тръгнат. Отказвам да се свивам. Аз избирам да заема мястото си. Аз избирам да почитам чувствата си. Аз избирам да си позволя да отговоря на своите нужди.
Знам, че има моменти, в които се чувстваш, сякаш си в тежест. Моменти, когато се питаш дали за другите нямаше да е по-добре без теб. Моменти, когато се питаш дали за теб нямаше да е по-добре, ако си някой друг. Някой по-малко натрапчив. По-малко чувствителен. С по-малко думи. По-приемлив за останалите. По-поносим. Някой по-лесен.
Знам, че е трудно да заглушиш гласа, който настоява, че в теб има нещо нередно, но въпреки това трябва да повярваш, ти не си в тежест. Трябва да повярваш, че заслужаваш да бъдеш тук. Не е нужно да се смаляваш или да изчезваш заради другите. За да ги накараш да се почувстват добре.
Ти имаш право да бъдеш огромен и шумен, и забележим. Имаш право да си досаден, безпардонен и враг на всички шаблони. Имаш право да използваш гласа си, да изричаш своята истина.
Но най-вече имаш право да заемаш пространство. Не въпреки себе си, а заради себе си. Защото може невинаги да си даваш сметка, но в теб има много прекрасни неща, в теб има много, което да дадеш на света. Теб те има и следователно си важен. Дори когато се противиш. Дори когато си труден. Дори според някои да си в тежест – ти си достатъчен и си важен.
Нямате нужда от ничие внимание или одобрение, за да се чувствате достатъчно добре. Когато някой ви отхвърля, изоставя или ви съди, всъщност не става дума за вас. Става дума за него самия и неговите несигурност, ограничения и нужди, които вие не сте длъжни да превръщате в свои. Вашата стойност не е зависима от това дали другите ви приемат – тя е нещо присъщо на всеки. Вие съществувате, следователно имате значение. Позволено ви е да дадете глас на мислите и чувствата си. Позволено ви е да повярвате в истината, че това, което сте, е напълно достатъчно. И ви е позволено да премахнете от живота си всеки, който ви кара да се чувствате по друг начин.
Никога не трябва да се променяте, за да удовлетворите някой друг.Не дължите на никого комфорт и не сте длъжни да сте привлекателни за когото и да било. Ако някой има проблем с човека, който сте, или начина, по който представяте себе си, това е негов проблем, не ваш. Вие не трябва да възприемате преценката на другите. Не е лесно. Всъщност може и да е едно от най-трудните неща, които всеки един от нас трябва да опита. Но това е важно. Вие не живеете собствения си живот заради другите. Трябва да правите това, което чувствате правилно за себе си. И повече от всичко друго трябва да направите щастието си свой приоритет.
Даниел Кьопке/ автор на блог за вдъхновение и емоционална подкрепа

търси къде е Болката... от къде е дошла, какво те е разочаровало;
и Потребността - за какво си копнеела, мечтала.
Там се оформя Празнината, но запълването ѝ изисква нови мисли, отношение, убеждения, дързост.
Не можеш да разрешиш даден проблем на нивото на което е възникнал, още повече пък ей така, между другото, в едно форумче, 'щото някой си там не те бил приел.

Виж това:

 

Съзнанието ти вижда, че "промяната" на бившия е рационализирана кауза пердута и те води към различен живот, но подсъзнанието ти си има свое мнение. Като куче е, което въпреки, че е бито, има нужда от насилника си и се стреми към него, за да задоволи автоагресивните си програми, слели се с либидото. Тоест, колкото повече ревнува, държи се подозрително и гадко, повече възбуда и залепване. Красотка! Отнякъде идват тези програмирания - проследяването на залагането и работата по дългосрочната памет е и един от възможните начини за пренаписване на заложеното. Още по-важно от реално случвалото се, е собствената ни реакция, възприятието ни. Понякога родителското възпитание е симфония, но собствени носени схеми я превръщат в какафония. Сподели сбито за възпитанието и преживяванията си, направи връзки, свържи точки.

"Имам един въпрос. Как човек преодолял паническо разстройство живее след това? Имам предвид, сеща ли се за това какво е преживял, как го е преживял, връщат ли се симптомите когато се сети, изпада ли отново в някакво такова състояние?"
 
Здравей, FVT,
ще ти отговоря на въпроса от първо лице. Като човек с паническо разстройство, не знам дали съм го надскочила и преодоляла, но не се плаша от симптомите ми. Изпращам ти откъс от преживяване с паника и паническа атака от преди година, когато съм била в разгара и преживяване, което съм имала наскоро с паника и реакцията ми относно двете събития. Нещо като ПРЕДИ и СЛЕД!
ПРЕДИ /някъде краят на 2016 година/:
"Усещания:

-          Изтръпване на ръце и крака;

-          Студени ръце;

-          Задух;

-          Стягане в главата;

-          Напрегнатост и болки в лявата страна на сърцето;

-          Скована лява ръка;

-          Гадене;

-          Нервен стомах;

-          Позиви за разстройство;

-          Деперсонализация;

-          Дереализация;

-          Напрежение в цялото тяло;

-          Страхът е винаги в ляво;

-          Невъзможност за дълбоко дишане;

-          Безнадеждност;

-          Примирение и очакване за ескалация на усещанията;

-          Изострено чувство  за звук и светлина;

Поседнах, изчаквам, бушува, трудно ми е  да записвам. Ръката и лявата част на торса ми още са в желязна прегръдка с Мен. Да, прегръдка. Аз прегръщам себе си. Дали за да се нараня или за да си покажа, че се обичам?!  Мощно е! Още ми се гади, а и тази глава. Ноктите ми са посинели от студ. Много студен студ. Не толкова студен, колкото знание за студ. Чак го помирисвам. Мирише ми на нещо химическо, изкуствено, не от природата. Очите ми?! Трудно им е да фокусират. В краищата им периферията изсветлява.

Пия вода. Винаги пия вода. Търся я, успокоява ме, когото пия вода. Животоспасяваща ми е.

И хем минава, и е хем е Тук. Част от него винаги остава Тук.

Отивам да се видя в огледалото. От там ме гледа изморен и леко тъжен човек.

Около мен никой не разбира какво се случва с мен?! Не ме притеснява да знаят. Не ме тревожат погледите им, втренчени в мен. Аз винаги съм била странна птица!!!

Ръката ми е още в хватка! Меря кръвното си налягане по десетки пъти, 120/80, 113/78, пулс - 98, 84. 103... Инфаркт. Инсулт. Кое от двете е днес??? Или и двете? Аневризъм в мозъка? Ще се мъча ли? Страх ме е от болката? Страх ме! И пак меря - 144/85, пулс 110. Ето докъде се докарвам сама...

Минаха 45 минути. А бяха все едно 5 минути.
Свърши
!"
СЛЕД /април 2018 година/::
"Имам паник атака. Седя си на бюрото, усетих я още преди половин час, но бях с клиенти и нямах време за нея. Говоря им, обяснявам им, но усещам как ме стяга отзад врата, как музиката от радиото ми едва в повече, как ми става много горещо на лицето, на ушите, на тялото. Усещам как едно тънко напрежение започва да лази по цялото ми тяло, не се панирам, просто е много неприятно, така го усещам. Усещам че врата ме стяга, дали съм вдигнала кръвно, не го меря, не искам да знам. Дишането ми е плитко. Зрението ми е скъсено, тунелно, очите ми са бягащи от предмет на предмет. Едното ми слепоочие, дясното, пулсира. Звъни ми телефона, говоря с клиент, едва го чувам, напрегнато ми е. И сега ми е така, докато пиша. Не знам на какво се дължат тези усещания, страни са, едни тънки струи на напрежение текат във всяка моя клетка, вибрациите са високи, усещам тежестта върху тялото си. Стомахът ми е твърд, скован, имам позиви за ходене до тоалетна. Така съм стегнала раменете си, че не мога да ги отпусна. Раздвижвам се леко върху стола си. И пиша. Това ме спасява. И дишам. Като цяло съм спокойна, нямам усилващо напрежение. Ръцете и пръстите ми са студени. Бе, люшна си ме международна паник атака. И аз седя и чакам да мине. За мислите си няма да коментирам, как от време на време се прокрадва някоя брутална и мъчна мисъл за смърт, за инфаркт, за инсулт, тези мисли са убийствени и могат да те смажат от безсилие. От къде се появяват не знам! Аз знам, че не съм тези мисли! В стаята мирише на някакъв странен аромат, не ми харесва. Музиката, която звучи от радиото не ми харесва. Въобще обстановката не ми харесва.. Усещам, че съм на недобродетелно за мен място и у мен има чувството и усещането, че трябва да хукна да бягам, но аз седя и знам, че това минива.  Усещам в момента как силата на атаката бушува върху тялото ми. Как се вре в клетките ми, как ме проверява за пробойно място дали ще поддам. И усещам как кръвта ми се покачва, как силата бушува, но аз седя и писането ме спасява. Мила, ми паник атако, усещам как се виеш около мен, как душиш, как ме миришеш, как си настървена и как искаш да се слеем в страстен танц и прегръдка, но аз просто, мила си седя. Виждала съм те, аз те познавам, знам уменията ти, методите ти, знам и че някъде във всичко ти го правиш от любов към мен. Но мила, аз съм обич и любов към себе си, откажи се, идвай, проверявай, но разбери никога няма да е същото като преди, мила. Остави ми да продължа напред, да обичам, да се обичам и да дишам свободно, мила. Никога няма да те забравя, но искам да порасна и да съм самостоятелна и да вървя напред в Живота си, до го градя. Обичам те, мила, прощавай, но пътищата ни вече са други, нови и различни. Довиждане! Пусни леко ръце от мен, пусни тази силна прегръдка, знам, че ме обичаш, ще ми липсваш, на аз ще те помня, мила! Тръгни си, леко с усмивка, мила, давай, бъди спокойна, аз съм нова, аз съм различна, давай! Ето! Виждаш ли!? Можеш, оттегляш се бавно, уверено, познаваш ме, трудно ми беше да се науча! Да, сега ме оставяш като парцал, но аз съм добре, ще се справя, не ме мисли, давай!!! Обичам те!

Добре съм. Разтресе ме силно?! Но останах спокойна! Възхищавам се на себе си?! Само, който е имал подобни усещания, би ме разбрал, как се преодолява със спокойствие цялата криза. И сега съм лека, лежерна и мирна. Симптомите отминават. Още усещам по тялото си лекото си безсилие, безпомощност. Но се съвземам!"


Аз все още съм същата, но реакциите ми са други, имам Вяра, имам Доверие, отдавам се на Живота, понякога смело, понякога по не, но вярвам, че това е Пътя. Защото го усещам по начина си на живот. + всичко това съм вкарала в деня си много спорт, медитиране, хранене, правя все по-често това което ми харесва, а не това, което се очаква; не съжалявам и не се товаря, ако нещо не се случва, просто съм по-мъдра. Оставила съм се да тека в синхрон с Живота. Отне ми 2 години упорит труд и усърдия в тази посока и сега продължава. Дано съм полезна някъде в твоя Път!
С уважение,



 
 

Супер - това означава, че първо, имаш потенциал за промяна и второ, вече започваш да разграничаваш теб здравата, поелата зряла отговорност за живота си от тази другата, "болната", приемащата се за злощастна жертва. Чудесно! 
О, не - никак не е маловажен. Напротив, за теб това е сериозна част от живота ти, знам. 
 
Доста си вървяла по напълно погрешни пътеки през тези седем години. В теб вече зрее различно себевъзприятие и затова пишеш в психотерапевтичен форум - моите поздравления. Сриваш се и самоподдържаш симптоматиката си, защото се бориш със страховете си, вместо да ги опознаеш и прегърнеш с отворена сърдечност. Колкото повече се контролираш над страховете, толкова повече ги поддържаш. Тялото ти съдържа несъзнаваното ти и колкото повече избутваш с отношението си на борба и нежелание за осъзнаване на страховете, толкова повече ги поддържаш, а то няма друг избор, освен през симпатиковата нервна система, да реагира. Не за се мъччиш, а за да станеш по-щастлива, мъдра, сърдечна, цялостна. Симптомите - те са просто вик на подсъзнателните ти страхове за внимание, за обич и грижа към тях. И директно водят към тях - спускане до страховете и лекуването им, от което засега бягаш. Но, вече се пропуква старото ти отношение, вече не само знаеш, че бъркаш, но и усещаш, че има различен подход, който те прави не като преди, а много по-смислен и щастлив, осъзнат и радостен човек от преди! Разбираш ли, телесно ти няма нищо - казват ти го много колеги, казваме ти го и ние. Но, колкото и да ти повтаряме, всичко изтича в канала, докато не се научиш сама да поглеждаш страховете си право в очите и да усвоиш умението за сприятеляване, за прегръщане, което ги стапя. Хипохондриазата (страховете от болести) сама по себе си е механизъм на изместване на вниманието ти от страха ти от страха, от слабостта, безпомощността, нараняването, липсата на контрол и т.н. Изместване, което те втренчва в уж болести, с което напрежението донякъде се отича тактически, но в стратегически план се увековечава и поддържа. Казвам ти, че зад страховете си от болести, з акоито си се вкопчила автоматично защитно, стоят други страхове и когато с психотерапевт се научиш съзнателно да "слизаш" до тях, постепенно виждаш, че никога не са били нещо лошо, а винаги са били една детска, уплашена част от теб самата, която сега ти предстои да се научиш да прегръщаш обичащо - да ѝ се довериш, както и тя на теб. Тогава това сцепване съзнание и подсъзнание изчезва, ставаш цялостна, смислена, огнена, живееща целеустремено, весело и решително самоуверено. Вървиш натам, за което мога само да те потупам сърдечно и с доверие в потенциала ти "по рамото". 
 
Хората наоколо не са длъжни да познават психиката в нюанси. Те се опитват да помогнат както го могат. Често не разбират и казват: "Стегни се, няма ти нищо!" и т.н., което знаеш, че не помага и са празни приказки. Така е. Но интересното е, че ако се намерят хора, които да резонират прекалено със страховете ти и те съжаляват, това "разбиране" става част от проблема, нежели от решението. 
Напълно права си - разбирането и грижата са изключително важни и това, че вече ги търсиш, е гаранция за скорошното преодоляване на казусите ти! Обаче, нека отбележа - грижа, разбиране и помощ, насочени към целостта ти, към смелостта и любящата ти мъдрост. Помощ има - нарича се процес на психотерапия. Вярвам в потенциала ти, виждам че го имаш - просто потърси вещ психотерапевт и поработи по разплитане на невротините си механизми, за да станеш Себе си - една прекрасна, творческа, светеща с присъствието си млада жена! Знам, че вече вървиш натам! 
Браво - радвам се. С хапчета няма как да промениш мисленето, вярванията, няма как да пренапишеш житейските си програми и сценарии, които сублиминално движат живота ти. Браво!
Мхм - крушката си има опашчица. Проследяват се приинно следствените връзки, но не за да се тюхкаме, съжаляваме и самосъжаляваме, което би означавало да се страхуваме и въртим в порочни въртележки, не. За да видим, че във всеки момент имаме шанса да променим заложеностите си, да пренаредим и заложим нови чрез осъзнаване и промяна на отношението към програмираните през израстването ни вярвания и преобразуването им до нови, адаптивни, пълни с доверие и смелост. 
Няма как да няма външни тригери, трудности, житейски баири, предизвикателства. Дори е наложително да има. Въпросът е да променим отношението си към тях - да им се радваме, да ги ползваме за растеж и развитие, вместо да ни смачкват. Това става като трансформираме базисните си убеждения относно нас, хората и живота. Напълно възможен и закономерен процес е, а ние психотерапевтите сме като гайдове, прокарали хиляди и хиляди хора през него. Можеш да се довериш на колега и промениш всичко - защото идва от психиката ти, твърдя го със сигурност! 
Именно. Не е до самите външни събития обаче или до сигналите от тялото ти, а до възприятието ти до отношението ти към тях, което се преупва през програмите в дългосрочната ти памет (несъзнаваното). До тези програми имаш да с еучищ да достигаш, за да ги наситиш със смела самоувереност. Засега, без да го знаеш, поне досега, си живяла в автохипноза. От малка си хипнотизирана да се страхуваш. Сега имаш нужда да се дехипнотизираш - с помощта на терапевта си! 
Тази напрегнатост не е нищо друго, но въпросните вярвания, проявявайки се в мускулни брони, стягания. Нужно е да поискаш да достигаш до тях, да общуваш с тях и ги метаморфозираш до адаптивни, силни и смели. Сама става с много проба и грешка и често отнема години, че и десетилетия. С помощта на психотарапевт, който ти помага да си помогнеш, процесът се катализира и ускорява десетократно и стократно, бива насочван и воден по най-подходящия начин. Защото психотерапевтите познават психичните "капани, трапове, драки и  урви", които иначе невиждайки, биха те спирали и повличали. Потърси качествен психотерапевт. Първо осъзнай нуждата си от такъв, разбира се - поискай процеса, почувствай важността му. Тогава се свържи с опитен колега!
 

Честно казано с огромен интерес наблюдавам до къде ще стигне човешката "лудост" в идеята си да усложнява едно състояние, което има съвсем ясен произход. И какви още сложни методи с още по-голяма сложни имена ще сътвори, за да отдалечи човека от простото справяне със страха. 
Няма такова пазене на страха като в днешната действителност. Имаме хубава българска поговорка " Клин, клин избива" и са я спазвали хората, затова са се оправяли. И друга има " "На страха Очите са големи." Каквото и да ти кажат ще го повярваш, ама не ти казват точното, твоето нещо, за да го чуеш.
Ако ще е за плацебо, иди да ти леят куршум, и да ти направят муска, по ефтино ще ти излезе, пък може и по-добре качествено.
Страхът си има семе, то се казва Уплаха. Уплашил се човек, не разбрал уплахата превърнал го в страх и започнал да фантазира трагедии. А тялото то слуша мозъка и реагира. Затова навремето са хващали уплахата, за да не стане страх.
Това е терапията, да ти хване уплахата и да те направи смел.