Jump to content
Порталът към съзнателен живот

borislavil

Участници
  • Общо Съдържание

    548
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    5

Всичко добавено от borislavil

  1. След Първата Световна война започна да излиза списание "Всемирна летопис". Редактор бе Иван Толев, който се движеше в братските среди. Уводните статии на това списание бяха от редактора, но по идеи на Учителя. Когато редакторската статия бе изцяло от Учителя, тя претърпяваше много малки промени и като подпис отдолу поставяха една, две или три звездички. Така че в тези първи години Учителят имаше отношение към това списание и към неговия редактор. Боян Боев започва да пише във "Всемирна летопис" една след друга статии за Рудолф Щайнер в няколко поредни годишнини. Дава биографията и изнася учението му. Когато ние дойдохме като младежи в Школата, заварихме това списание и постепенно започнаха да излизат преводи от немски език на книгите на Рудолф Щайнер. Тези публикации бяха предназначени за хора образовани и с висок интелект. Преводът ли беше неудачен, стилът ли беше много висок, но се говореше за неща, от които ние нищо не можехме да разберем. Когато слушахме Учителя - Го разбирахме, когато четяхме Словото Му на български - Го разбирахме, но когато четяхме Рудолф Щайнер - не разбирахме нищо. И за да не се окаже, че сме много прости и глупави и не разбираме нищо, някои от нас отваряха уста и говореха хвалебствени неща. Само приказки и нищо конкретно. След Първата световна война много българи заминаха да следват в Австрия и Германия. Те се завърнаха в България, освен със своите дипломи за образование, освен със своя немски език, но и с много книги на Рудолф Щайнер. Превеждаха ни, цитираха ги и искаха да покажат колко много са учени и много знаят, понеже владеят немски език и четат в оригинал Рудолф Щайнер. Обикновен човек в София и на "Изгрева" не можеше да чете неговите книги. А и онези, които ги четяха, едва ли нещо разбираха. На "Изгрева" имаше хора сред нашите интелигентни братя и сестри, които мило и драго даваха за книгите му. Обикновено казваха така: "Ето тук Рудолф Щайнер казва това, което го е казал и Учителят." Излизаше, че първо нещата се казват от Рудолф Щайнер, а Учителят ги взима, мели ги и казва на български разни предъвкани неща. Да се чудиш и да се маеш! Това нещо продължи и след заминаването на Учителя. Печатаха книгите на Щайнер на пишеща машина, че ги подвързваха, че ги предаваха от ръка на ръка, като най-голяма скъпоценност. Направо някакво безумие бе обхванало някои от нашите приятели и това граничеше с безсрамие и извращение към Школата на Учителя. Но трябваше да се търпи всичко. Рудолф Щайнер е роден на 27 февруари 1861 година в село Кралевич в Унгария. Завършва политехнически институт във Виена, а после завършва и философия във Виена. Неговата дейност има три периода: първи период, през който той се занимава с писателство, литературна критика и теория на философията; втори период - от 1901-1913 година - той е секретар на теософското общество; трети период - от 1913 година е ръководител на антропософското общество, което създава. Създава Школа до Дорнах, близо до Базел. Неговата цел е да свърже науката с религията - да възвърне Бога в науката, природата и религията. Преди Балканската война Боян Боев е студент в Мюнхен. Рудолф Щайнер е преподавател. Понеже физиономията на Боян Боев е малко особена и запомняща се - баща му е арменец, а майка му българка - то Щайнер го вижда и запитва откъде идва. Отговаря, че идва от България. Щайнер възкликва: "От България ли идвате? Знаете ли, че България е една велика страна? Тя е една много важна страна и на нея и на цялото славянство предстои да изиграят голяма роля в бъдеще." Това е казано в присъствието на останалите студенти и става причината, загдето към българските студенти започват да се отнасят с по-голямо внимание и уважение. След като свършва този разговор, Щайнер отново извиква Боян Боев насаме и го запитва защо е дошъл и се е записал тук да следва. "Искам да стана ваш ученик и да следвам висши науки!" Щайнер отговаря: "Ти няма защо да ставаш мой ученик, защото Великият Учител е в България. Затова се завърни там и стани Негов ученик." След известно време Боян Боев се завръща в България и се случва така, че той се запознава с Учителя. В един разговор през 1911 година, на въпрос запознат ли е с книгите и дейността на Рудолф Щайнер, Учителят отговаря, че познава този виден окултист. Приятелите са учудени и Го запитват къде са се срещали с него, на което Учителят отговаря: "Срещали сме се, но не на физическото поле." След като Боян Боев изписва стотици страници за антропософията на Рудолф Щайнер и превежда много неща, то идва време за най-големите развръзки в Школата. По един конкретен повод Учителят казва: "Рудолф Щайнер е прероденият Питагор." Всички останахме изумени. Много приятели започнаха да четат за Питагор, за неговата Школа, която дава началото на гръцката цивилизация. Така че Рудолф Щайнер не беше случайна личност и случаен дух. Той носеше със себе си много знания от миналото. За него Учителят бе казал: "Рудолф Щайнер има своя мисия в Европа. Да подготви европейския ум, за да може да възприеме Новото Учение, което идва в света." Всички тук на "Изгрева" знаехме, че това Ново Учение е Учението на Учителя. Това го знаеше и Боян Боев, но другите щайнеристи не можеха да допуснат това в умовете си. Случи се така, че противниците на Рудолф Щайнер му изгориха Школата на 31 декември 1922 година вечерта, срещу новата 1923 година. Прочетохме това по вестниците и съобщихме на Учителя. Като ни изслуша, усмихна се и каза: "Навремето Питагор допусна жена в Школата си и заради нея гърците му изгориха Школата. Но не си научи урока тогава. И ето сега, на същия Питагор - на днешния Щайнер също му изгориха Школата, и то също заради жена." Това разбуни духовете на "Изгрева". Всички тръгнаха да търсят исторически извори за Питагор и да намерят как се е казвала онази жена, заради която гърците са му изгорили Школата. А брат Боев намери как се казва новата жена, заради която швейцарците му изгориха Школата. Казваше се Мария Сиверс, рускиня по произход. Тя владеела руски, френски, немски и английски и му става първа помощница. Накрая приятелите отиват при Учителя и носят две имена на две жени - едната от времето на Питагор, другата от времето на Щайнер. "Учителю, какво ще ни кажете за тези две жени?" "Това не са две жени, но една и съща. Онази от времето на Питагор е същата, която е преродена сега при Щайнер. При кардинални прераждания тези души вървят заедно." Мина също много време. Неведнъж Учителят в беседите си е говорил за Питагор и за неговата Школа. Това ще намерите в Словото Му. Разказвал ни е как Питагор отишъл в Египет и престоял петнадесет години при египетските жреци, само и само да получи посвещение. Открили му една единствена тайна. Тази тайна днес е известна на учениците в училище, като "питагорова теорема". Според нея, хипотенузата на квадрат е равна от сбора от квадратите на двата катета. Но това е едната страна на въпроса. Онова, което научава там Питагор не е това, което се учи в училище. Питагоровата теорема има друго значение и Учителят я разкри пред нас. Учителят разглежда триъгълника и неговите катети и хипотенуза като проекция на човешката личност. Единият катет представлява чувствата, другият катет - мислите на човека, а хипотенузата представлява волята му. В такъв случай питагоровата теорема има друго значение, което е истинското духовно знание. Или - волята у човека на квадрат (хипотенузата на триъгълника) е равна на сбора от чувствата на квадрат плюс мислите на квадрат (това са двата катета на триъгълника). Ето това е получил Питагор от египетските жреци. А Учителят добавя към това знание следното: "Духът на човека на квадрат дава чувствата на квадрат плюс мислите на квадрат плюс волята на квадрат." Това е едно знание, което е за учениците от Школата. След като бе изгорена Школата на Рудолф Щайнер, неговите последователи построиха домове на всеки един ученик, но вече от каменни блокове, за да не могат да бъдат изгорени. Често ни показваха такива снимки. Веднъж ги показаха и на Учителя. "Учителю, да си направим ли и ние такова нещо на "Изгрева"? Учителят разгледа снимката и каза: "Ще минем и без това." Щайнер си заминава от този свят на 30 март 1925 година. Веднъж Влад Пашов отива при Учителя, за да получи от Него идея за клише на "Житно зърно". Учителят му предлага една картина от ул."Опълченска" 66, която представя човека като дете, юноша, възрастен и старец - в неговите четири фази от живота. Но тя не била подходяща за клише. Тогава Учителят изважда един албум с картини, където са били дадени илюстрации от книгата на Рудолф Щайнер за тълкуванието на Откровението. Учителят му показва една картина, която представлявала жена, облечена в слънце. Казва му: "Вземи тази картина, тя е хубава. Само нека се прерисува и да се огради със зодиакалния кръг така, че зодиакалният знак Водолей да бъде на зенита." Така било направено това клише по идея на Учителя от картината в книгата на Рудолф Щайнер. Ще го видите в списание "Житно зърно" от 1931/32 година. Това говори за отношението на Учителя към Рудолф Щайнер. Веднъж, след беседа, Боян Боев запитва Учителя: "Учителю, идват ли тук, на Вашите беседи, някои големи окултисти, намиращи се вече в другия свят?" Учителят отговаря: "Рудолф Щайнер и Седир са единствените от заминалите окултисти, които идват тук редовно на лекции в невидимата за вас Школа. Дори водихме разговори с Щайнер, който Ми каза: "Учителю, чудя се, как можете в толкова малко и обикновени Слова, в един обикновен човешки език, да изразите такива велики идеи и истини?" Учителят му отговорил: "Само че този език не е обикновен език. Този език е най-точният език на земята и единствено с него могат да се предадат окултните Истини. Затова се родих и дойдох в българския народ, защото той е най-старият окултен народ на земята." "Изгревът" том 1, спомен на Мария Тодорова
  2. borislavil

    За спора (и не само)

    Знам, че древните са казали, че „в спора се ражда истината”, и разбира се има известни основания за подобно твърдение, както и за всяко едно твърдение по принцип, но моето виждане за нещата е малко по – различно. За мен, спорът е Луциферовско проявление. При него се използва не езикът на любовта, а на студения като скалпел и агресивен, аргументативен език на логиката, която прави дисекция на нещата в опит да докаже собствената ни правота, т.е. ние влизаме в прекословие, за да утвърдим собственото си АЗ, да го изпишем ярко с червени букви, да докажем, макар и индиректно, че сме по – добри от другите, по – интелигентни, по – мъдри, по – добре виждащи нещата – изобщо, че сме нещо повече от другите. Спорът е продиктуван от жаждата за първенство - да доминираме, да властваме. Така се заражда у нас и се подхранва, за да израсте, високомерието (високоумието). А от него до идеята „Аз съм център на вселената”, крачката е само една. И ето как човек измества в съзнанието си Бога от Неговия престол, за да седне той на него и да се самообожестви. Затова и такъв тип хора, нямат нужда от Бог и не признават нищо за по – висше от себе си и никоя истина за по – висша от своята. Така се ражда Луциферовото съзнание у човека и той, макар и несъзнателно, става служител на Луцифер. Затова твърдя, че в спора не може да се роди истината – можем да изложим и аргументираме само нашата собствена истина, до която се е докоснало нашето съзнание в мигове на тишина и прозрение, според светлината, която имаме, но… всяка наша истина по презункция е субективна ( повече или по – малко), в зависимост от твърдостта на структуриране на егото, около което се изгражда личността, която пък ни прави користни, и всеки един от нас, стремящите се да познаем истината, е велик в трагиката си, защото сме субекти (щем или не щем), дръзнали да познаят обективната истина. (Но това е невъзможно – субективното възприятие да познае обективната реалност!) Или сме сътворени същества, опитващи се да познаят Несътвореното, Което ни е сътворило. Това няма как да се случи с лични усилия – просто не ни е в природата, въпреки че сме създадени по образ и подобие Божие, но образът и подобието на дадено нещо не са самото нещо. Разбира се, между сътвореното и Несътвореното има мост и това е Христос – Единородният Син Божий, Нероденото съзнание! Затова е казано, че „никой не дохожда при Отца, освен чрез Сина!” И всички ние можем да бъдем богове, Синове Божии, ако Бог благоволи към нас, т.е. по благодат, а не проектирайки нашата самоувереност в лични усилия. Тогава нашето търсене на Бога може да е ревностно, но то ще бъде обречено, защото самата му ядка ще бъде отровна – амбицията да докажем себе си, собствените си способности, собственото си величие, т.е. действителен център на нашето търсене ще бъде егото ни, а не Бог, не вярата и упованието ни в Бог, и ние ще намерим и припознаем за свой Учител Луцифер, а не Христос… за жалост! И много от нас попадат точно в този капан, и затова е казано, че е широк пътят, който води към погибел, а тесен този, който води към спасение. Който иска, може да отрича съществуването на Луцифер, но от позицията на моя скромен духовен опит, мога да споделя, че по Божия милост ми беше дадено да видя него самия и свитата му, да чуя зловещия му хихот, от който хлад повява в душата ти и те побиват студени тръпки… Той наистина е богоотстъпник, богопротивник и човеконенавистник! И горко на тези, които попаднат в мрежите на неговото лукавство и приемат фалшивата му светлина за животодаваща!
  3. Приятели, нека да поразсъждаваме малко върху чувството за собствена значимост: - притежаваме ли го - кое го поражда - помага ли ни, или ни пречи - има ли то място у Новия човек - съвместимо ли е със смирението или по - скоро се родее с гордостта - не са ли негови издънки и самоуважението, и честолюбието, и достойнството - можем ли да открием у светците и духовните Учители чувство за собствена значимост
  4. Опасността при интимните отношения е тази, че често двамата партньори или не са свързани с Първоизточника, или свързвайки се, загърбват връзката си с Него, в следствие на което допускаме любимия човек, а не Бог, да се превърне в наш емоционален център. По този начин нарушаваме Божествения порядък и си плащаме за това с терзания, страдания и мъки. А според Божествения порядък, Божествената Същност трябва да заема винаги първо място, да е доминанта, център. Поставим ли Бог на второ, на трето, на последно място или изобщо не Му отредим такова, ние вече сме се отклонили от правилната посока. Какво се случва обаче, когато изтласкаме Бог от престола на нашето сърце и на Неговото място поставим обикновено човешко същество, което също ни издигне в култ и ни постави на своя сърдечен престол? До какво води един такъв преврат? Когато липсва като необходима основа връзка с Първоизточника, двамата влюбени започват да черпят енергия един от друг. Получава се взаимозависимост, при която започваш да гледаш на другия и да го третираш като твоя собственост, изисквайки от него да задоволява твоите потребности, като за целта има негласно споразумение и ти да правиш необходимото, за да удовлетворяваш потребностите на любимото същество. Затова и двамата са много мили и внимателни един с друг, „гледат се като писани яйца” и по всичко изглежда, че много се обичат… до мига, когато (по една или друга причина) единият пренасочи своите любовни копнежи към друг обект и… тогава се оказва, че всъщност любовта е била само красива фасада, нещо повъхностно, което ние в заслепението си сме взели за същина. А в същината си нашите отношения са били търговски. Оказва се, че аз съм ти давал, но не от Любов, а защото ти си ми давала. И двамата взаимно сме се експлоатирали, смучейки енергия един от друг. Когато ти си спряла да ми доставяш своите любовни пратки, си ме лишила от необходимата енергия (тъй като връзката ми с Първоизточника е била прекъсната и съм черпел енергия от теб), изпитал съм енергиен глад, подобно на всяко същество, което живее с усещането, че не е обичано. Като естествено следствие от незрелостта на съзнанията в процеса на взаимотношенията се появяват чувството за собственост (смяташ, че другият ти принадлежи и имаш права над него), претенциите ( длъжен ти е), ревността (няма право да обича никого друг)… Всичко това издава нашата непълноценост, несъвършенството на нашата любов… която е много близо до себелюбовта. Затова Учителят казва, че Любовта е за съвършените – тези, които са свързани постоянно с Първоизточника и по никакъв начин и при никакви обстоятелства не губят връзката си с него, подобно на магнитната стрелка, която винаги се ориентира към полюса. Ако две такива същества се свържат на всички полета, тогава се получава нещо изключително красиво, уникално, защото чрез тези две пълноценни същества Любовта намира Своя съвършен израз, постига Своята пълнота. Това е дълбоката същност на всеки интимен копнеж – Любовта да се реализира като Любов от Бога към мъжа и жената, изграждащи интимната двойка, и от тях към Бога, т.е. като движение по вертикала, и Любов от мъжа към жената и от жената към мъжа в двойката, т.е. като движение по хоризонтала. Само така се очертава и оживява мистичният животворен кръст. Първо, по вертикала отгоре-надолу – това е Любовта на Бога към интимните партньори. След това същото движение по вертикала само че възходящо, т.е. интимните партньори обичат Бога с Любовта, с Която са обичани. Жената в двойката прави хоризонталната черта на мистичния кръст от ляво на дясно, както е при католиците, тъй като при тях водещо е женското начало, култът към Божията майка. А мъжът в двойката обратно – от дясно на ляво, както е при православните, тъй като при тях доминиращ е мъжкият аспект на Божествената същност. Така душите преливат една в друга и се въздигат нагоре към Бога. Но първо Любовта трябва да слезе като благодат Божия в тях, те да я споделят и да я върнат обратно към Първоизточника като обич. Това е съвършеният кръг на Любовта, небесният брак-свещенодействие, за който говорят мистици като Сведенборг и към който (волно или неволно, съзнателно или не) се стремят човешките души.
  5. Човек е противоречиво същество. Мъдрец е този, който успява да приеме своята вътрешна противоречивост с разбиране, да примири противоречията, да постигне вътрешна хармония и баланс, да съумее да изгради необходимата основа, наречена „душевен мир”, от която възрастват Божествените добродетели, необходими в процеса на Богопознание. Но трябва да се има предвид, че тази основа е производна – тя възниква от смирението. Ако не си смирен, не е възможно да имаш този мир, за който апостолът казва, че превъзхожда всяко знание. Поради тази причина смирението е основополагащ камък във всяка една религиозна система и духовна традиция. Ако липсва смирението, можем да говорим за интелектуалност, но не и за Мъдрост. Ако липсва смирението, достъпът до Божествената съкровищница ще ни бъде отказан, колкото и да упорстваме… ако ще и денонощно да се молим, защото закон е: „Бог на горделивия се противи, а на смирения дава благодат”, тъй като горделивостта е като планински връх, на който нищо не цъфти и зрее, а смирениенито – плодоносна долина. То поставя човека в състояние на възприемчивост, което позволява на Божественото да прелее в човешкото и така да се роди Богочовекът. Докато горделивостта, грубата или рафинираната самомнителност са като похлупак, който ни затваря за Благодатта и възпрепятства Тя да се излее в нас и да се превърнем в свещен съсъд Божий. В такъв похлупак се превръщат обикновено и личните връзки и отношения, когато липсва достатъчно осъзнатост. Тогава партньорите се захласват един по друг, вторачват се един в друг, и във взаимното желание да се притежават, да си принадлежат един на друг, се обсебват, отдавайки сърцето си на любимия човек, превръщайки го в свой емоционален център, изтласквайки по този начин Бог някъде в периферията и забравайки в опиянението си Словото: „Сине мой, дай Ми сърцето си!” И така, вместо да получим „хляба наш насущний”, получаваме само трошици от Божествената трапеза, които не могат да утолят глада ни. Ето защо не случайно Учителят казва: „Пази свободата на душата си!” Изкуството на живота се състои в това да обичаш хората, но да останеш верен на Бога, отдавайки сърцето си единствено Нему! И тогава ще ти се даде преизобилно според закона на Благодатта, наречен „Опуленс”, и ще видиш как от житеното зрънце на твоята монада израства класа на твоята множественост – полиада. Ето защо за този, който е предопределен да се превърне в мост между Небето и Земята, не е желателно да се обвързва, да встъпва в брак, защото закон е: „Този, който е слезнал, за да служи на Цялото, не може да намери щастие и удовлетворение в личните си взаимоотношения.” Опита ли се да го направи, ще се изпълни с усещането, че пие солена морска вода, за да утоли жаждата си - че не може да разгърне потенциала си и да изпълни предназначението си. Самото понятие „лично щастие” е абсурдно, защото по своето естество щастието е безпределно, а личността – пределна. Така че, ако една личност срещне действително щастието, тогава тя се разтваря в него, изчезва… защото Океанът Божественост не може да бъде побран в кафяна чашка… А когато личността по този начин е надмогната, унищожена (това, което в суфи традицията се нарича „фана”) се появява усещането за безпределност, за блаженство, за вечност. И единствено такъв човек не само може да се нарече „блажен”, но е блажен и в действителност!
  6. Предлагам в тази тема да споделяме знаци, които са ни оставяни от нашите заминали си от този свят близки,т. нар. „мъртви”(мир и светлина на душите им), с уговорката, че те не са мъртви, а просто преминали от видимото в невидимото измерение на реалността. Отварянето на тази тема има за цел да утвърди тази наша вяра, да даде подкрепа и утеха, а също и да подготви близките на заминалите си за подобни знаци особено в периода до 40-я ден. Аз съм писал доста по темата в „Мистерията Лим” и няма да бъде преувеличено, ако кажа, че точно подобни събития ме заставиха да напиша книгата. http://www.misteriata-lim.narod.ru/ Отделно от това, през 2005 година на 23 ноември сутринта имах усещането, че някаква енергия сякаш излезе от мен през слънчевия ми сплит, та чак ме придърпа напред. Бях силно впечатлен и си помислих, че нещо може да се е случило с татко. Действително се оказа така – малко след това сестра ми ми се обади, а няколко часа по – късно той изпадна в кома в собствените ми ръце. На третия ден по време на медитация усетих енергията му и чух , или по – скоро телепатично възприех, гневът и раздразнението му, че го държим на системи и не го освобождаваме да си отиде. На петия ден почина. След това в продължение на 6 седмици всяка сряда, а понякога и в неделя, ми се явяваше на сън. В началото на декември тази година почина една възрастна сестра, за която полагахме грижи близо 12 години. Смъртта й беше предсказана чрез мой сън, а когато се навършиха две седмици, съпругата ми я сънува и чува глас, който й казва, че душата на тази сестра още не е възкръснала. Около 20-я ден започнаха да се случват странни неща – електрическата печка, която е изключена от копчето, но е включена в контакта, сама посред нощ се включва и започва да работи. Чешмата на двора, която съм зазимил, т.е. завъртял съм крана, за да няма приток на вода и съм източил остатъчната в тръбата вода, теква съвсем изненадващо. На следващия ден се появяват (незнайно откъде и как) розоволилави петна по снега в двора ни, без да има някакви следи от човешки стъпки. А тази сутрин намерихме, засаденото в малка саксийка, кактусче с извадени от пръстта коренчета, като част от пръстта беше извън саксията, посипана по етажерката. Това е станало буквално над главите ни през нощта в стаята,, в която спим!
  7. "Изгревът" на Вергилий Кръстев Категорично не мога да се съглася с това становище! Дори точно обратното - за този, който се интересува сериозно от историята на Братството и от опитностите на учениците от Школата на Учителя Беинса Дуно, това четиво е не само препоръчително, но и задължително! Безспорно е чудесно да четем и изучаваме лекциите и беседите на Учителя, но те са произнесени в определен контекст, пред определени хора, в определена среда и обстановка. Поредицата "Изгревът" може максимално да ви приближи до всичко това. Всеки от учениците на Учителя пречупва нещата през призмата на собственото си съзнание. Интересно е как различните ученици виждат по различен начин едно и също събитие и си правят различни изводи... А пък ние си правим изводи за тях, за тяхното ниво на съзнание и характер... а и от разообразните спомени и гледни точки за Учителя в по-голяма пълнота започваме да чувстваме Неговия образ. Има безценни опитности, които много биха могли да ни помогнат по Пътя, защото няма нищо ново под слънцето - променят се само формата и изпълнителите, но проблемите за разрешение пред окултния ученик си остават същите. Що се отнася до съставителя на поредицата - Вергилий Кръстев, който е много хулен и отричан в Братството, без да го познавам лично, аз се прекланям пред огромния му труд - да събере и да издаде такова огромно количество спомени (24 тома по 800-900 страници), ходейки от човек на човек и то по комунистическо време! Това не е обикновена работа, посилна за всеки! Това е мисия! И Вергилий, въпреки човешките си лични несъвършенства (или може би точно поради тях, поради тези особености на характера си), се е справил досега удивително - нещо, което не би могло да се случи, ако нямаше съдействието на Небето и Учителя и ако не беше предопределен да свърши тази работа!
  8. Заключената врата и стълбата пред лицето на Бога След беседите на Учителя обикновено се събирахме на групи и слушахме разказите на по-възрастните приятели, защото те изнасяха различни случки, които потвърждаваха онова, което Учителят засягаше и изнасяше по различни въпроси от окултизма. Освен това, те бяха чели повече окултни книги, особено теософска литература, която бе заляла цяла България. Разказваха ни какви ли не неща, че косата да ти се изправи и "ум да ти зайде", както казаха тук шопите от софийско. За много от техните опитности съм запитвал лично Учителя и Той ми е давал обяснения. Но е имало и такива случаи, при които Учителят даваше отговор на всички ни с някое свое действие. Ето един такъв пример: По онова време беше нашумял въпросът за така наречената материализация и дематериализация – дали човек може да пренася физическото си тяло на разстояние и дали може да минава с физическото си тяло през стени, дувари, планини, реки и морета. И всички вярвахме в това, а вярваме още и сега. А щом на "Изгрева", има Велик Учител и щом има и Велика Школа, значи и Той може да прави същото. За потвърждение на това се разказваха от възрастните приятели различни случаи, при които Учителят е присъствувал в едно и също време на няколко места. Но когато ги запитвах дали това Учителят го е правил с физическото си тяло или с духовните си тела, те млъкваха. При запитване повторно се установяваше, че е имало наглед много малки факти, които показват, че тяхното виждане е било в друго поле и че наистина са видели Учителя в едно и съшо време на различни места, но не с физическото Му тяло. До това се свеждаха нещата с някои примери и разкази. Но други твърдяха противното. И бяха категорични, че Учителят е присъствувал при тях с физическото си тяло. Пораждаше се голям спор с цели седмици. Накрая Учителят реши да сложи точка на този спор по следния начин. Беше неделя, към 10 часа сутринта. Обикновено по това време се събираха много приятели от града и в 10 часа салонът на "Изгрева" беше препълнен, защото Учителят държеше поредната неделна беседа. По едно време ние виждаме, че брат Ради носи една голяма стълба, застава под прозореца на стаичката на Учителя и я допира до стената. Някои отиват при него да му помогнат и го питат какво ще става с тази стълба. "Учителят ми каза да се кача по стълбата през прозореца и да Му отключа отвътре вратата, защото като излизал, оставил ключа в ключалката отвътре и се самозаключил. Не може да влезе в стаята, за да си вземе Библията и да започне беседата в 10 часа." Идват тези приятели и съобщават в салона,който се е напълнил, че Учителят се е самозаключил без да иска, че Библията Му е заключена в стаята и че брат Ради сега се катери по стълбата, за да отключи отвътре вратата Му. През това време Учителят седи на двора и наблюдава как брат Ради се катери по стълбата. Всички приятели излизат от салона, заобикалят стълбата и гледат как задникът на брат Ради се катери нагоре по стълбата. А брат Ради по онези години не беше толкова млад, че да се изкатери за една минута. Всички сме вдигнали глави и зяпаме нагоре, където брат Ради прекрачва през прозореца и влиза в стаята. Чува се въпрос: "Защо не мине през стената, да се дематериализира и материализира, та да си отключи Сам? Нали е Учител?" Всички чуваме този въпрос и всички мълчим. Стотина души бяхме наобиколили тази стълба и видяхме как брат Ради се покатери по стълбата, как премина през прозореца, как влезе в стаята, как слезе по стълбите, как носи в ръцете си ключа от стаята и как го подава на Учителя, Който седеше долу на пейката и с голямо внимание наблюдаваше всичко. Поема го, слага го в джоба Си и казва на брат Ради: "Предаден на учениците е урокът за ключа на познанието." Учителят го накарва да отиде горе с ключа, да отвори заключената врата и да Му донесе Библията. Всички виждаме как втори път брат Ради слиза по стъпалата и държи вече не ключ, а Библия. Никой от нас не видя ключ да хвърчи във въздуха или Библията с разперени корици да каца върху скута на Учителя. Това видяхме всички - че ръцете на брат Ради донесоха и ключа, и Библията. Чу се отново друг глас: "Ами защо Учителят е толкова разсеян, та се е самозаключил и отгоре на това е оставил ключа вътре, в ключалката? Нали Учителят е винаги с будно съзнание? Нали Учителят борави с Космическото Съзнание?" Всички чуваме този въпрос и отново всички мълчим. След малко влязохме в салона и заехме местата си. Ето, Учителят се задава и носи в ръце Библията Си. Започва беседата направо така: "Тук, на "Изгрева", няма разсеяни неща. Тук нещата са точно определени и математически изчислени. Предварително се знае кога и какъв урок да се предаде на учениците. Когато орачът изоре нивата, преди него сеячът е посял житото на нивата. Понякога орачът и сеячът са едно и също лице. Този, който сее и този, който оре - за него няма разсеяни неща, а има точно определени действия и точно определена цел. Той трябва да изоре нивата и да посее житото. Така и Учителят в една Школа, преди да посее, трябва да изоре нивата и да я направи на угар, защото умът на ученика е обрасъл с плевели и тръне. Важно е да се посее едно житно зърно от Словото на Бога точно в строго определено време." Така започна тази беседа и Учителят даде отговор на повдигнатите въпроси. Но тази случка трябва да има и финал, Финалът бе даден десетки години преди тази случка, защото Учителят преди нас беше орал и сял от Божието Слово в умовете и главите на възрастните приятели. Този случай е някъде от 1919 година и се развива в Търново. Учителят е на гости на приятелите в града. Там всички бяха начетени, просветени и ученолюбиви хора. Там нямаше прости и невежи. В онова време те бяха цветът на интелигенцията в Търново. Всички бяха чели много окултни книги от чужди автори, преведени на български. Така, един ден преди сбирката, на която трябва да присъствува и Учителят,те се събират и говорят кой може да бъде господин Дънов. Тогава за тях Той е господин Петър Дънов. Говорят и изнасят различни мнения - че Петър Дънов е един учен човек, който е чел малко повече книги от тях, защото е учил в чужбина и е чел тези книги в оригинал, а пък те ги четат сега на български. Накрая, един заключава така: "Той е един от нас, само че повече е чел и е по-образован от нас." След малко Учителят влиза, усмихва се и казва: "Какво говорихте за Мене? Говорихте, че съм един от вас и като вас, и малко по-учен от вас. А сега внимавайте, ще ви покажа нещо - че не съм като вас и не съм от вас." Учителят отива до вратата, взима ключа, заключва я и го поднася на домакина на къщата, казвайки: "Дръж здраво ключа в ръцете си. А сега оставете отворени очите си и наблюдавайте какво ще стане." Всички втренчено гледат Учителя. Изведнъж Той изчезва пред очите им, изчезва и Го няма пред тях, в стаята, където са седнали и наблюдават втренчено. След малко се чува гласът Му отвъд заключената врата: "Този, който държи ключа в ръцете си да дойде и да отключи вратата." Братът отключва и Учителят влиза спокойно през вратата. После подава ключа на стопанката на къщата и нарежда тя да заключи и да държи ключа в ръцете си. Само след секунди Учителят изчезва от погледа им и отново се чува Неговият глас зад заключената врата - поисква отново, за втори път, да се отключи вратата. За втори път Учителят преминава през отключената вече врата. За трети път подава ключа на онзи, който е смятал, че Петър Дънов е малко по-учен от него и му нарежда да заключи вратата. Той я заключва и отново, за трети път, Учителят изчезва от погледа им, за трети път се чува Гласът Му отвъд заключената врата и отново нарежда да се отключи вратата, за трети път. За трети път Учителят влиза през отворената врата, застава пред тях и строго им казва: "Ето видяхте ли, че Аз приличам на вас, но не съм като вас и не съм от вас. Аз съм приел днес образа на Бога, защото Бог лично съизволи да слезе между человеците и да вземе образ като человеческо подобие на Себе Си. Днес Бог съизволи да слезе между человеците, Бог е пред вас и единственото, което иска от вас, та за Школата е да не огорчавате Духа с вашите съмнения и с вашите изкушения. Справители се с тях, вие ще имате благословението на Бога Живаго, Който е в Мене,Който е над Мене и Който е Все и Вся." След това Учителят отваря Библията на една произволна страница и стопанинът на къщата започва да чете онзи израз, в който се казва, че Духът на Господа е връз Него и че това Писание се е изпълнило пред техните очи и уши. Този случай го разказваха присъствуващите в онзи паметен ден, които бяха вече възрастни и побелели братя и сестри. Аз слушах, вярвах в това, но реших да отида и да питам лично Учителя за тази история. Разказах Му я така, както я бях чул. Питам го: "Учителю, аз искам да вярвам в това, което приятелите разказаха. Но искам да чуя от вас цялата Истина." Учителят ме изгледа внимателно и каза:"Значи, дойде това време человеческият род да изпрати своя представител пред Великия Учител да пита кой е Той. Щом искаш да знаеш Истината, то отвори очите си, отпуши ушите си, вземи молив и запиши - да се знае не само от теб, но и от ония, които ще дойдат след теб: "Ако преди 2 000 години бе дошъл Синът Божий, то днес е дошъл на земята Бащата! Дошъл е и е слязъл Живият Бог, взел е Своя Образ, в Своето подобие в Дух, Плът и Кръв! Това е най-голямата Истина, която може да се свали, да се предаде чрез човешкия език и да се предаде на съхранение, за да се знае Истината за слизането на Великия Учител между человеческите синове, за слизането на Бога Живаго на земята. Това е истината за Школата на Всемирното Велико Бяло Братство и за Моето Слово, което е Слово на Великия Учител и на Живия Бог. Амин!" С треперещи ръце бях стенографирал всичко това. Запомних го и понякога през годините го споменавах на верни приятели, за да знаят истината за Школата на Учителя и да я отстояват с живота си докрай. Някои успяваха, а други не сполучваха. Но всеки, комуто съм разказвал това, по различен начин го е тълкувал и по различен начин го е препредавал. Дори се стигна дотам, да го предават като своя опитност и като че ли Учителят лично им го е казвал. Това бе кощунство пред Учителя, пред Школата Му и пред человеческия род, който бе изпратил своя представител пред Великия Учител, за да засвидетелствува той Кой е този Учител и за какво е дошъл! А аз бях само един представител на това човечество. И съм длъжен да ви го предам. Спомен на Галилей Величков от “Изгревът” том 1
  9. В началото на века Ани Безант намира едно индуско момче с име Кришнамурти и през 1910 година издава една негова малка книжка: "При нозете на Учителя". Теософите смятат, че това момче подготвя тялото си, когато дойде време и навърши годините, Мировият Учител или Христос да влезне в него и той да бъде вторият Месия на човечеството. Започва една кампания по целия свят, а тези книжки ги преведоха на български и теософите обявиха, че това е вече Мировият Учител. Започнаха редовни събори на теософите в Холандия. Създадоха си общество, наречено "Ордена на звездата на Изток" и се събираха в гр. Омен - Холандия. На първия събор през 1924 година бяха присъствували 400 души, през 1925 - 1 000 души, през 1926 - 2 000 души, а през 1927 година - 3 000 души. Така че теософското общество набира сила и чака момента, когато трябва да обявят Кришнамурти за Миров Учител и за Христос. През 1932 година в Омен се състоя един от най-големите конгреси на теософите от целия свят. Тук Кришнамурти трябваше да бъде обявен за Миров Учител и за новия Христос. Тогава е бил на тридесет и седем години. Разпратени са покани по целия свят и такива дошли в България. Тукашните теософи започват своята подготовка и избират свои депутати за предстоящия конгрес. Но събитията започват да се развиват най-неочаквано - те започват от България, от София, от "Изгрева". Случва се така, че двама представители от Школата на Учителя по различни пътища присъствуват там, на теософския конгрес в Холандия, когато Кришнамурти трябваше да бъде провъзгласен за новия Христос. Единият представител е жена. Това е Магделена Попова, която отива лично там, изпратена от Учителя и която носи писмо от Него, написано на английски - език, който Той знаеше от следването си в Америка - чието съдържание ние не знаехме, а Го знаеха само Учителят и Магдалена. Там тя изпълни своята мисия безупречно. За това ще говорим в отделна глава - за нейната мисия. Друг, който беше изпратен там, това бе един мъж, един теософ, Атанас Димитров, който искаше да присъствува на техния конгрес. Поради липса на средства той тръгва пеша за Холандия шест месеца преди тава, пристига там в онзи замък, където ще бъде конгресът и понеже знае чужди езици и понеже виждат, че е дошъл пеша и без средства, го правят главен домакин и организатор за посрещането на гостите на конгреса. По този начин той се запознава с всички теософски величия, посреща и Кришнамурти, има много разговори с него и му е разказвал за Учителя и Неговата Школа часове и дни наред, когато двамата са се разхождали в парка на замъка. Атанас за 40 дни пешком пристига преди делегатите теософи, в замъка наречен "Ерде". Понеже е пристигнал пръв, знаел е няколко езика, той е определен да управлява замъка. Дават му средства да се грижи за храната, за посрещането и настаняването на гостите и всичко необходимо за тяхното пребиваване. А това не е малка работа. Тези делегати не са били обикновени граждани, а са представители на аристокрацията от цяла Европа и цветът на интелигенцията, защото това бяха членовете на теософската ложа, събрали се да провъзгласят Кришнамурти за новия Христос. Всяка сутрин Атанас излиза да се разхожда в градината, където на едно и също място и в едно и също време се среща с Кришнамурти и заедно се разхождат. Точно това е времето, определено от Невидимия свят, когато Атанас му е говорил за Учителя и България и той най-внимателно е слушал. Идва денят, когато трябва да се открие конгресът и да се обяви Кришнамурти за Миров Учител и новия Христос. А преди това, нашата приятелка Магделена Попова се среща нееднократно с него и му предава писмото на Учителя. Той вече знае от двама човека за Учителя и за Бялото Братство в България. На третия ден Кришнамурти държи една реч. Думите, които той изрича са следните: "Вие очаквате Мировия Учител и искате да вярвате, че този Миров Учител съм аз. Но това не е истина. Аз съм човек като вас. Имам недостатъци и работя над себе си да се освободя от тях. Истина е, че времето за идването на Мировия Учител е вече дошло. И Той е вече във физическо тяло на земята, но не е тук между нас. Мировият Учител е в България." Кришнамурти обяснява това, което е разбрал от разговорите си с Атанас Димитров, с Магдалена Попова и след като е прочел писмото на Учителя. Това го слушат всички и остават крайно разочаровани, изненадани и огорчени от неговото изказване. Като вижда това, Кришнамурти добавя: "Аз ще продължа да работя за Божието Дело, обаче наравно с вас и като равен с вас." Трябва да се отдаде заслужена почит на Кришнамурти, че единствен той от всички теософи разбра Кой е Всемировия Учител и че той наистина се намира при нозете на Всемировия Учител - така, както бе озаглавена неговата първа книжка. На третия ден се разпуска конгресът и всички делегати си заминават. Обаче там Атанас се влюбва в една теософка на име Хилда, оженват се и след това пристигат в България. Те имаха дете, на което сам Кришнамурти бе кръстник. Когато Атанас и Хилда дойдоха в България заедно с дъщеря си, те често ни идваха на гости в малкия ни дом. Атанас тогава нямаше работа и Борис Николов го взе в неговата мозайкаджийска бригада. По този начин Хилда се сближи с нас и Атанас разказваше с големи подробности всички събития от този конгрес на теософите. А Хилда разказваше допълнителни подробности. Имаме много хубави снимки от тези години с тях. "Изгревът" том 1, спомен на Мария Тодорова, съставител - Вергилий Кръстев
  10. borislavil

    Житен Режим 2012

    Ще ви дам следния опит: онези от вас, които имат слаб стомах или слаби гърди, нека се подложат на житен режим за един, два или три месеца най-много. През това време не трябва да употребяват никаква друга храна, нито хляб, освен да дъвчат сурово жито, добре изчистено и измито, без никакъв прах. Този режим ще бъде като средство за лекуване. Ще наблюдавате през това време какви резултати ще произведе житото у вас. Този опит нека приложат само тези, които са нервни, неразположени и които искат да се лекуват. Нали и някои от съвременните лекари препоръчват на известни болни да ядат само овесена чорба? Вие ще се уплашите, ако ви се каже да се храните само със сурово жито месец, два, три, дори до шест месеца. Ако ви се вижда много време един месец, направете този опит за една седмица само, като употребявате всеки ден по сто грама жито. Ще накиснете от вечерта сто грама чисто жито в една чаша с вода и ще го дъвчете, като го разпределите на три пъти: сутрин, на обед и вечер. Ако ви се пие вода през деня, може да пиете, колкото искате. Ако бихте се поставили на този режим от по-рано, щяхте да имате по-здрави зъби, а нервната ви система щеше да бъде по-добре урегулирана. Онези от вас, които имат здрави зъби, нека направят опита със сурово жито, а тия, на които зъбите не са здрави, нека малко сварят житото. Нека поне двама-трима ученици направят опита тъй, както ви казах, да видя какви резултати ще имат. Ще дъвчете житото добре и ако почувствате нещо дисхармонично у вас, ще спрете опита. Този опит давам само на неколцина от вас, а на останалите ще дам друг опит, пак с жито. Всеки от вас ще вземе по половин килограм жито, ще го изчисти добре и през цялата седмица ще го прекарва един път през деня от едната в другата си ръка, до пет минути, като го разглежда внимателно. Като се свърши седмицата, ще сварите това жито и ще го изядете. Може да го сварите на един път, а може и на два или на три пъти, но ще го ядете бавно, като че се разговаряте с него. После ще ми разкажете какви резултати сте добили от този опит. Аз няма да ви кажа какви могат да бъдат резултатите от опита, но вие сами ще опитате и ще ми кажете. За да имате резултат, ще направите опита точно тъй, както ви казах. Които вземат първия опит, ще дъвчат житото дълго време. Тия, които имат слаби зъби, ще го сварят малко без сол, без захар и така ще го дъвчат. Онези от вас, които гледат на този опит като на играчка, да не се заемат с него. Ще гледате на опита сериозно и ще правите своите научни наблюдения. И при двата опита няма да ядете нищо друго, докато не изядете всичкото жито. Аз ви давам тия опити с житото, защото в него се крият най-мощните, най-благородните сили на живота. От това упражнение вие все ще научите едно малко добро или ще придобиете една малка мисъл. Като разглеждате житото и се занимавате с него, вие все ще възприемете нещо от него в ума и в сърцето си, тъй както се опушва всеки човек, който попада между пушачи. Из „Изпитите на ученика” – лекция пред МОК, държана от Учителя на 25 януари 1925 г.
  11. На 3 срещу 4 февруари, в нощта преди представянето на книгата ми „Към Извора на Любовта” в Пловдив, ми се даде интересно, а с оглед и на разразилите се събития на 6 февруари в село Бисер и в Харманли, бих могъл да твърдя, и пророческо съновидение. Разбира се, тогава не направих връзка – по-скоро си помислих, че е свързано с представяне на книгата ми на следващия ден, но… Ето го всъщност и самото съновидение: „С Денка, ясновидката от Стара Загора (за нея има в книгата ми, а и тя присъства на представянето), съзерцаваме тревожно небето на юг – над планинска верига са надвиснали черни облаци. „Какво ли ще се разрази?” – се питаме и двамата. Изведнъж виждаме как каляска, начело на която е бял кон, в галоп препуска по планинския хребет. Бягът е толкова устремен, че чак огън излиза изпод копитата на коня и колелата. По едно време завиха надясно, към нас, и започнаха да се спускат надолу към равнината. Навлязоха в нея, а ние продължавахме да ги наблюдаваме как препускат. Вече в близост до нас, на пътя им изникна младеж (той просто си беше там, а не им се изпречи нарочно). Този, който управляваше поводите на коня, го видя и… останах с убеждението, че ще спре, защото това беше естествената реакция. Затова и не предприех нищо – даже не извиках. И… станах безмълвен свидетел как просто завлякоха момчето… минаха през него.” Мир и светлина на загиналите в Бисер! Призовавам всеки от нас да принесе своята лепта на бедстващите, като изпрати смс на номер 17 777 с текст DMS BEDSTVIE!
  12. Един близък приятел - Александър Стойчев, започва онлайн лекции по популярна психология. Ако някой от съфорумците проявява интерес, може да намери повече информация тук http://homeohelp.eu/bg/homeopathybooks/shop.product_details/65/flypage_images.tpl/225.html
  13. Март, 1986 г. Съновидение: като странстващ отшелник, срещам майка с дете и давам ябълка на детето. Майката започва да ми благодари, но аз я възпирам, като й казвам: “Аз не заслужавам вашите благодарности, защото съм най-грешният човек на тази земя, тъй като заради една жена изоставих Бога, отрекох се от Него.” Казвайки това, знаех, че съм бил монах, но съм обикнал жена и съм нарушил монашеския обет – отрекъл съм се от Бога заради любовта си към красива жена. По-късно съм се осъзнал и съм се покаял дълбоко, като съм станал странстващ отшелник. (Имам чувството, че това е фрагмент от мой минал живот). След това ми се внушава да прочета книгата на Анатол Франс “Таис”. Не я бях чел дотогава и изобщо не предполагах какво е съдържанието й. А то е следното: монахът Пафнутий се опитва да спаси душата на красивата Таис, но се влюбва в нея, губи душевния си мир и връзката си с Бога, а накрая, когато тя (вече станала монахиня) умира, той се отрича от Бога. Пояснение: по това време имахме красива платоническа връзка с Милена К. Тя беше търсеща душа и се беше заинтригувала от моята духовност… А може би просто беше влюбена, но… ме случи в период на аскеза. Опитвах се да превъзмогна влечението на плътта, да бъда господар на страстите. Зимно време не отоплявах квартирата си, не си обличах връхна дреха, хранех се оскъдно, практикувах сексуално въздържание. Може би всичко това накара Милена да се отдръпне от мен. Беше казала на един наш приятел: “Не знам какво ми стана – аз направо обожавах Борислав, но една сутрин се събудих, и от това чувство не беше останало нищо – тръпката беше изчезнала!” Заболя ме, но не се отрекох от Бога, не загърбих духовните си стремежи. Възприемах я като преродената Таис, а себе си като преродения монах Пафнутий. Дори й посветих едно стихотворение: Позволи ми Допусни устните ми до челото си. Позволи им да докоснат Сърцето, пулсиращо във междувеждието. Благослови мисията им с усмивка и по тях ще полепнат гурелите на Съня… Ще се пробуди твоето Безсъние. Позволи ми да те извикам от голямата Космическа заблуда и с целувка земна, мъничка със зрение да те даря. Позволи ми! Откъс от "Към Извора на Любовта - пътят на един мистик" Когато на 19 ноември 2011 година представях книгата си в София, на премиерата присъства и въпросната жена (Тя е много артистична натура, прекрасна певица, умее да рисува и да пише стихове). Когато се прибрала в дома си, поискала да и се даде някакъв знак - помолила се, отгърнала произволно книгата и... попаднала (от 500 страници!) точно на това място, което съм цитирал по-горе!
  14. Приятели, какво мислите за Кръстова гора? Има ли нещо по – особено, загадъчно, магично в това свято за мнозина българи място, за което се носят легенди, или ореолът, с който е обкичена Кръстова гора, е плод на суеверие? Наистина ли се случват там мистерии и чудеса? За да отворя темата ме провокира този разказ на многоуважавания наш брат Светозар Няголов от том 22 на поредицата „Изгревът”: Учителят изпраща брат Данчо да открие местността „Кръстова гора”, която е най – големият духовен център на Балканския полуостров, където са се подвизавали повече от 300 монаси и постоянно са се молили и работили за освобождението на България. Турците нападат черквите, разрушават ги, запалват ги и избиват всичките монаси. Казва се „Кръстова гора”, понеже на всяко дърво имало поставен кръст – символи на големите страдания, през които са минали българите под турско робство. Бай Данчо открива мястото. Бог му казал да вземе и пусне 2 бели гълъба и където кацне първият гълъб, там да сложат един голям железен кръст, а където кацне вторият гълъб, там да се построи църква „Света троица” и олтар. Тази местност е свързана с историята на България и там в бъдеще ще се подпише договора за „Европа без граници”. В София се разболява княгиня Евдокия много тежко и цар Борис изпраща сестра Мария Стоянова да пита Учителя как да я излекуват. Учителят казал: „Със самолет да я закарат на Кръстова гора и там да преседи един месец, и ще оздравее от епилепсията, която има.” Генералът, който трябвало да я заведе, казал на Борис, че и неговият син страда от същата болест и вземат и него. И двамата оздравяват. Отиват да благодарят на Учителя и Той им казва двамата да направят кръст тежък 66 кг, от бронз и мед, и да го занесат и сложат на определеното място за него. Брат Данчо помагал и услужвал на Евдокия и момчето, които оздравели и сложили кръста, където бил кацнал първият гълъб. Когато идват на власт комунистите, за тези прояви на брат Данчо го арестуват и изпращат на лагер в Белене. Там го заровили жив в земята да стърчи само главата му и птиците изкълвали главата му и така мъченически напуснал този свят. Той бил дърводелец и правел дървени статуетки, кръстове и дървени икони. Така мъченически си отива брат Данчо, изпратен от Учителя да открие и възстанови най – важния духовен център на Балканите – Кръстова гора. За повод ми послужиха и мои лични впечатления: Две последователни години посещавам Кръстова гора. Първата година приятел, който беше скептично настроен, съвсем нелепо си счупи крака. А втората година, когато се изкачвахме нагоре към върха, където е кръстът, заваля силен дъжд. Скрихме се в последния параклис в ляво, посветен на ап. Йоан. Бяхме се приютили 9 човека и изведнъж… гръм разтресе параклиса! Слава Богу, че под металния полилей, който се спускаше от тавана на параклиса, в този момент нямаше никого! Само ушите ни писнаха и сърцата ни се разтуптяха… иначе се оказахме невредими, а и на практика изпитахме силата на библейския стих от псалом 91 „Който живее под покрива на Всевишния, ще пребивава под сянката на Всемогъщия”. Другото нещо, което ми направи силно впечатление, беше аязмото (там, където е побит сега оригиналният кръст), за чиято вода казват, че е лечебна. Не знам дали е лечебна, но няколко човека забелязахме, че когато отпиваме от нея, сякаш изпълнява ролята на индикатор на проблемните зони в тялото, където се появява едно усещане за парене. Допускам, че е възможно при по – продължителна употреба наистина да лекува болести. При всички положения обаче Кръстова гора е силно наситено в енергийно отношение място, от което лъха на святост!
  15. Премиерата на новата ми книга "Към Извора на Любовта - пътят на един мистик", в която разказвам за своя духовен път, ще се състои в София, в залата на Фондация "Хепи Сайънс" - ул. "Сан Стефано" 24, ет.1, ап 2, в събота, 19 ноември, от 16 часа. Така че, който от Приятелите съфорумци (познати и непознати) има интерес, желание и възможност да дойде да се видим и поразговорим и на живо, е добре дошъл! Ще се радвам да се видим!
  16. Сега за тази кашлица, която имате, всички ще викате лекари. Излекувайте я сега без лекари! Една задача съм дал за тази кашлица – без лекари! И първото правило: дишайте дълбоко! Дълбоко дишайте и след туй представете си в ума си, че всичката ваша артериална кръв върви хармонично по цялото тяло; и венозната, и тя хармонично се връща. Представете си в ума, че всичко върви хармонично, образувайте вътрешна хармония и постепенно ще забележите, че кашлицата ще започне да утихва, да утихва. А пък някои от вас, ако не могат да си помогнат тъй, да си вземат малко равнец – попийте малко и ще ви мине кашлицата. Лятно време събирайте всички равнец: всеки вкъщи да има набран равнец, бял и жълт, та който не може да се лекува с волята си, да пие тия треви. После, да имате от синята тинтява. Наберете си – те са магнетически растения, които помагат. Наберете си още мащерка, зелени листа от ягоди – и те са лечебни. Може да ги употребявате. Наберете си и от дребната лайка. Ще си имате цяла аптека стъкленички. И тия листа и цветове, като ги затворите в шишета с похлупаци, сложете ги на слънце да се пекат, да приемат още енергия от Слънцето. Не ги туряйте на влажни места! Като дойде едно такова състояние да кашляте, извадете си малко от тях, сварете си малко, сварете си половин кафена чашка цяр. Как да го пиете? Вземете една глътка в устата си и си представете този равнец – че той сега расте, че той е жив – и че този равнец поглъща кашлицата ви. Той привлича кашлицата към себе си. Нищо повече! Пък ако искате да знаете какво нещо е привличането, тук има химици, нека ви отговорят как елементите се застъпват. Когато лекарите искат да извадят един вреден, ненужен елемент от организма, те правят известни съединения и така освобождават организма от него. Хубаво е да може да упражнявате вашата воля с кашлицата си, с гърлото. Според теорията на Куне, която е стара, взета е от индусите, той я е преработил и казва: "Всички тия отлагания в организма, това са същества – у тях има един стремеж да отиват нагоре и те искат да обсебят главата." Куне казва, че лекува, затова иска да привлече тия същества към стомаха и после чрез жлезите, чрез изпотяване да ги изхвърли навън и така да се освободи организмът от нечистотиите. Някой от вас тук ще почне да кашля. Имайте само вяра! Тресе ви или сте се простудили, има един начин за лекуване – само вяра. Едно правило: ще извадите първата чаша, ще я изпиете. Може чай да пиете, може гореща вода: една, две, три, четири, пет, шест чаши, докато у вас се образува една реакция на изпотяване. Хубаво! Снемете си ризата, изтъркайте се. Седнете пак наново: една чаша, две чаши... Вземете и малко дървено масло, намажете си краката и ръцете и си легнете. Опитайте този начин и няма да ви боли главата. Вие сега казвате: "Мен от настинка не ме е страх." Но тази настинка мине в по-остра форма и вие се уплашите, търсите лекар. Друго правило: щом се простудиш, първата мярка е да вземеш очистително, да се очистят стомахът и червата ти от всички ненужни вещества. Всичко туй трябва да се изчисти навън. Трябва един-два дена въздържание от ядене, три-четири чаши гореща вода, две чаши спаначен сок със солчица, две паници супа, направена от картофки, с малко солчица. По малко ще сърбате, няма да преяждате, и всичко ще мине много лесно. Защото тия кризи ще дойдат. Болестите са нужни: в тях има известна криза. Необходимо е даже и най-здравите хора да боледуват. Боледуването – това е тониране. Болестите – това са музикални тонирания. Когато Господ иска да направи хората по-чувствителни, по-меки, те трябва да боледуват. Най-великите хора са боледували. Толстой няколко пъти е боледувал и след всяко боледуване е имал най-хубаво просветление, в него са идвали нови мисли. Когато боледувате, не мислете, че това е нещастие. Това не е нещастие – вие се тонирате. За да може да върви болестта естествено, всички трябва да вземете тези мерки – очистително и топла вода, за да може да не изгубите в тази болест своето равновесие, да може болестта да принесе своите полезни последствия през целия ви живот. Ние лекарства не употребяваме. Не казвайте, че ние не искаме лекари в дома си, но ние искаме само умни лекари. Нищо повече! Не че не искаме лекар, но искаме лекар, който е роден такъв – лекар, пратен отгоре. Ние не искаме лекари занаятчии, платени лекари. И всеки от нас трябва да бъде лекар на себе си; а някой път, ако това не помогне, може да прибегнеш до лекар, но пратен отгоре. Окултна медицина, 24.12.1922
  17. Каквото и да кажем, Приятели, фактът си е факт (и то невъзвратим!) - младо момиче си е отишло от този свят. Жалко! Жалко, когато се прекърши млад живот - това е някак против естествените закони... много жестоко! И може би затова нещо в нас се бунтува... освен болката и съчувствието към родителите... а и към учителите, защото в подобни ситуации те го отнасят (с право или без)... И даже и никой да не ги обвинява (което е изключено!), у тях до края на живота им ще остане чувството за вина и ще ги мъчи съвестта... защото, каквото и да говорим... както и да хулим българските учители, смея да твърдя, че в преобладаващата си част те са отговорни хора. (Казвам го като действащ учител с 21 години стаж, познаващ добре учителското съсловие!) Няколко пъти досега ми се е случвало да водя ученици на екскурзия... Знам каква отговорност е и... какво изпитание, защото няма начин да съществува 100% гаранция, че всички деца ще се върнат живи и здрави. Разбира се, ние като човеци и учители трябва да направим всичко, което е по силите ни... и обикновено го правим, но... повярвайте ми, има и съдба, предопределение, карма, които обикновено наричаме "нещастно стечение на обстоятелствата" - като има да се случва, просто се случва и не пита никого! Затова дълбоко съчувствам на колеги, които се озовават в подобни ситуации - знам, че бих могъл да бъда на тяхното място и няма гаранция, че ще отреагирам по-добре от тях. На такива екскурзии, осъзнавайки собственото си безсилие, защото е невъзможно във всеки момент до всеки ученик да има учител, съм бил, общо-взето, в постоянна молитва... особено след случая с децата, които загинаха в река Лим! Но... това е една тема, която ме връща към един горчив и много болезнен спомен...
  18. Ето какво разказва Нарен (Вивекананда) за първата си среща с Рамакришна: След като свърших песента, Учителят се изправи, хвана ме за ръка и ме заведе на северната веранда… Помислих си, че ще ми даде някакви лични наставления. Но това, което се случи в следващия момент, не беше за вярване. Изведнъж той хвана ръката ми и започна да плаче от радост. Прочувствено, като към близък приятел. Учителят ми каза: - Идваш толкова късно! Честно ли е това? Не можа ли да се сетиш, че те чакам с такова нетърпение? Ушите ми се продъниха да слушам разговорите на тези светски хора. Имах чувството, че ще се пръсна, тъй като нямаше с кого да споделя онова, което наистина усещах! – А след това продължи да говори несвързано и да плаче. Но изведнъж със събрани длани се обърна към мен като към някакво божество: - Зная кой сте, о, Господи. Вие сте Нара, мъдрецът от миналото, въплъщението на Нараяна. Върнахте се обратно на Земята, за да освободите човечеството от страдания и мъки. Бях напълно смаян. Що за човек е този? Трябва напълно да е полудял!... След това се върнахме в стаята и аз седнах до приятелите си. - Можем да видим Бог и да му говорим, така както аз ви виждам и ви говоря в момента – ни каза Рамакришна. – Кой обаче иска да го види и да говори с него? Хората страдат и могат да напълнят делви със сълзи, защото някой от семейството е починал или пък защото са загубили пари или имот. Но кой плаче за това, че не може да види Бог? И все пак, ако някой наистина иска да го види и се обръща към него, Бог ще му се разкрие. Това е сигурно. След тези думи бях убеден, че Рамакришна не беше като онези учители по религия, които бях срещал – с поетичните им беседи и остроумни метафори. Той говореше от своя личен опит, от онова, което той самият в действителност беше получил, отказвайки се от всичко и призовавайки Бога с цялото си сърце и с всички усилия. Мислех си: Е, добре, може и да е луд, но в действителност много рядко са хората като него, които биха понесли подобно отречение. Да, той е луд, но колко е чист по душа! Какво себеотрицание само! Той наистина е достоен за преклонение. С тези мисли се преклоних пред него, взех си довиждане и се върнах в Калкута още същия ден.” Ето каво пише Нарен относно второто си посещение в Дакшинешвар: „… отидох направо в стаята на Учителя. Той седеше в дълбока медитация на по-ниското легло.. Още щом ме видя, с радостен глас ме помоли да се приближа и ме накара да седна на едния край на леглото. Беше в странно състояние. Измърмори нещо, което не успях да разбера, фиксира поглед в мен, а след това се изправи и приближи. Помислих, че ще последва поредната налудничава сцена. В този миг той сложи десния си крак върху мен и аз получих прекрасно преживяване. Очите ми се отвориха широко и видях, че всичко в стаята, включително и стените, се завърта бързо и постепено изчезва. В същото време имах чувството, че моята индивидуалност, заедно с цялата вселена, изчезват в едно огромно всепоглъщащо пространство. Това разрушение на личното ми съзнание приличаше на смърт. Усещах смъртта пред себе си, много близо. Изгубил контрол, закрещях високо: - Но какво правите с мен? Не знаете ли, че имам дом и родители? Чувайки това, Учителят започна да се смее високо, а след това докосна гърдите ми с ръка и каза: - Е, добре, нека да спрем засега. Не е необходимо да свършим всичко наведнъж. Всичко ще дойде с времето си. За мое най-голямо учудване това невероятно видение изчезна така бързо, както беше дошло. Нормалното ми състояние се възвърна и всичко в и извън стаята застана неподвижно както преди. … Нарен отишъл в Дакшинешвар седмица по-късно. Той бил изключително бдителен и твърдо решен, че няма да се остави да бъде хипнотизиран… Не след дълго Рамакришна навлязъл в самадхи. Нарен го наблюдавал. Изведнъж Рамакришна го докоснал като първия път. Въпреки силното желание да не се поддаде, Нарен не могъл да задържи съзнанието си в нормално състояние. Този път той напълно загубил съзнание. А когато дошъл на себе си, видял Рамакришна да прекарва ръка пред гърдите му и да му се усмихва ласкаво и нежно. Нарен нямал никаква представа какво се било случило междувременно. По друг повод Рамакришна казал пред други свои ученици: „ В деня, когато Нарен бе загубил съзнание за своята индивидуалност, му зададох различни въпроси, като – кой в действителност е, откъде е дошъл, колко време ще стои в този свят и т. н. Накарах го да навлезе в най-съкровената част на душата си и да намери там отговорите на моите въпроси. Отговорите потвърждаваха това, което вече знаех за него от виденията си…” Рамакришна е описал също едно от онези видения… потвърдени от отговорите на Нарен. Когато бил в самадхи, умът му се издигнал от нивото на грубата материя към финото ниво на идеите, а след това към „оградата от светлина”, както той я описва, разделяща делимото от неделимото. Зад тази ограда дори боговете и богините не могат да проникнат, защото там свършват всички форми. Въпреки това, в царството на неделимото, Рамакришна видял седем мъдреци, чиито тела били изградени единствено от светлина и чисто съзнание. Мъдреците били в самадхи и величието им надминавало това на боговете. Наблюдавайки, Рамакришна видял нещо, което се оформяло от тази хомогенна светлина. Това бил образът на едно дете. Детето слязло към единия от мъдреците, сложило ръка на врата му и се опитало да го извади от състоянието на самадхи, в което се намирал. След известно време мъдрецът се раздвижил. Като видял детето, лицето му започнало да сияе от радост и Рамакришна разбрал, че става въпрос за „вечни спътници”. „Аз отивам там долу – казало детето на мъдреца – и ти ще трябва да дойдеш с мен”. Мъдрецът не отговорил, но в погледа му се четяло радостно съгласие. Той навлязъл отново в самадхи и тогава Рамакришна видял, че част от него слиза на Земята под формата на ярка светлина. Рамакришна завършил разказа пред учениците си с думите: „Още първия път, когато погледът ми се спря върху Нарен, разбрах, че той беше този мъдрец.” Когато го попитали допълнително, Рамакришна признал, че детето от видението бил той самият. „Рамакришна и неговите ученици” Кристофър Ишеруд
  19. Сибила, изкушавам се да коментирам твоето мнение, щото е доста интересно, имаш някои попадения направо в десетяката. Първо, не става дума само за това, че не четат задължителните произведения... Аз също като ученик не се бях засилил да чета твърде задължителните произведения, но... четях много други художествени, философски и психологически творби... и не, че някой ме е карал, а защото съм имал вътрешната потребност да го направя. Проблемът е, че младото поколение все по-малко и по-малко чете и това буди тревога. Говоря като учител по литература с 20 години опит и поглед върху процесите, които текат в българското образование. Разбира се, осазнавам, че наличието на интернет изяжда времето за четене на книги, но е необходимо да се търси и намира баланса. И не мога да се съглася с теб, че няма никакво значение дали четат, или не четат. Ако питаш мен, много си личи - та техният речников фонд е много ограничен. Понякога ме изумяват, като ме питат какво означава дадена дума от типа на... "отечество"! И се сещам как Пенчо Славейков е наричал тези нечетящи хора или четящи само улични вестници - "фасулковци". Звучи ми и онази крилата фраза: "Голи са без книги всички народи!" Разбира се, живеем в други времена, в друга, мултимедийна епоха, но това съвсем не означава, че трябва да загърбим и забравим книгите. Ако щете най-малко заради това, че за да бъде направен един хубав филм, трябва да бъде написан хубав сценарий... А за да пишеш, за да можеш да пишеш, първо трябва да се научиш да четеш и да си чел достатъчно, за да ти се подчиняват думите и да намираш най-подходящите от тях, които ще ти свършат работа. Това, което казваш за Вазов и романа му "Под игото" - ами той си има своето неоспоримо място в българската литературна история и си е българска класика в жанра. Вярно, в книгата има много турцизми, които затрудняват в известна степен четенето й, но това не означава, че тя не се чете и днес с интерес, защото сюжетът е увлекателен, а и ни помага да осъзнаем нашите корени и народопсихология. Що се отнася до творческото мислене - права си. И аз съм за творческо мислене и интерпретация на литературни проблеми, обаче... всеки учител трябва да се съобразява с изискванията на системата. За жалост, тя наистина насърчава зубрачеството или преписвачеството, но... нима всяка система (не само образоветелната) не е повече или по-малко репресивна спрямо творческите личности, т.нар. "новатори". Уверявам те - учениците, които носят у себе си новаторския дух, системата не може да ги пречупи и промени, няма как да ги щампова и да ги направи като другите, т.е. без собствено мислене. Дори напротив - те изграждат себе си, укрепват, придобиват сила точно в борба (гласна или негласна) с ограничаващата система. Аз съм минал по този път - познавам нещата и от едната, и от другата страна. И като ученик съм бил нестандартен, и като студент също... сега и като учител, но... не е лесно... Не е лесно да си различен, защото повечето хора са привикнали с обичайното и общоприетото и за тях е по-лесно да се върви по утъпкани коловози. А животът е предизвикателство... което само малцина са готови да приемат, заради цената, която трябва да платят. Но си струва!
  20. Понеже 20 години съм в системата и съм съгласен с казаното от Станимир - то ми звучи най-правдоподобно. Няма да открием топлата вода, като кажем, че "мишката изяжда книжката" - наблюдавам този процес не само сред своите ученици, но и съдя по дъщерите си... Те са израснали в четящо семейство. Опитал съм се в тях да възпитам любов към книгата... Четат, но... общо-взето аз трябва да им предложа някоя книга, иначе те сами надали ще се сетят... И много често по време на ваканции им правя забележка, че могат да седят и бездействат, обаче няма да се сетят сами да си намерят и да прочетат някоя книга. Те не могат да проумеят моята жажда за четене - когато бях в казармата, се криех под леглото в спалното помещение, за да мога да чета. Това за младото поколение е непонятно! Вместо да прочетат "Под игото", "Време разделно" или "Граф Монте Кристо", те предпочитат да го гледат на филм (по-лесно е) или пък да седнат на компа, за да чатят, да играят игри или да разглеждат снимки във фейсбук. Преди 15 години съм провеждал супер интересни часове по литература - какви интересни и страстни дискусии се водеха, но тогава все още учениците четяха, а аз се опитвах да ги науча да мислят. Сега обаче... не ми се говори - предпочитат да им продиктуваш анализ на произведение, което те не са чели, който да възпроизведат, отколкото да прочетат книгата. Дори наскоро споделих пред колеги, че в скоро време по литература май ще трябва да изучаваме само стихотворения и къси разкази, които могат да се прочетат в самия час и да се коментират. Единици са тези високоинтелигентни ученици, които са с творческа визия и не се побират в рамките на системата и се бунтуват срещу нея. Повечето са просто безразлични, апатични, безизразни, немотивирани, лишени от смисъл и интереси... а някои от тях и от образователни потребности.
  21. borislavil

    С какво не сме съгласни в българското училище

    Да, дисциплината в часовете е голям проблем. Донке, ясно е, че няма как да създадеш интерес у всички ученици при тези проблемни паралелки. То дори и в т.нар. "елитни" става проблем, защото искат високи оценки (т.е. шестица), обаче не четат литературните произведения, които се изучават и които трябва по проблеми да се коментират в час. Но как да стане, след като все повече и повече подрастващото поколение, пристрастено към компютъра, не чете книги? В началото на своята учителска кариера съм си позволявал да напиша на цял клас двойки за непрочетено произведение, но тогава (в началото на 90-те) това можеше да се случи и да има ефект. Сега не може, защото ще създаде проблеми на учителя. Примерно учениците (или техни родители) ще се оплачат на директора, който ще привика учителя и ще му каже: "Господине, нима искате да прогоните учениците от нашето училище и колегите да останат без работа? Нали разбирате какво става като намалее броят на паралелките?" Какво може да направи един учител, за да се подобри дисциплината? - Може евентуално да изпита ученика, но обикновено тези, които рушат дисциплината, не им пука от двойки... А и те знаят, че в крайна сметка трябва да ги пуснем, щото всеки ученик струва пари... По същата причина и отстраняването от час с писане на отстъствие, не се оказва ефективна мярка - един ученик може да приключи учебната година и със сто неизвинени отсъствия... или пък за по-безпроблемно класният е принуден да му ги извини. По времето на Тодор Живков имаше дисциплина в училищата, която е на светлинни години от днешната, но... тогава имаше по-ясна ценностна система, а и физически наказания - учителите пускаха в действие и шамари, и пръчки и... усмиряваха и най-буйните деца. Изобщо трябва да признаем, че методът на Макаренко вършеше добра работа. Сега не можеш да му удариш шамар, каквото и да прави в часа ти, не можеш да му кажеш дума накриво, но... той може да се гаври с теб и с труда ти, както си намери за добре, без да има последствия за него. И за да не бъда голословен: преди няколко месеца влизам в един десети клас. Вторият звънец е ударил. Виждам седнала на един чин ученичка от 11 клас. Помолих я да напусне - един път, два пъти... но тя се запъна и каза, че няма да излезе. Тогава повиших глас, но тя отново не пожела да излезе. Наложи се буквално да я изтласкам в коридора. Когато повдигнах въпроса пред ръководството на училището, че въпросната ученичка трябва да бъде наказана, отговорът беше, че майката е пуснала жалба срещу мен, защото съм се държал агресивно с дъщеря й!
  22. borislavil

    С какво не сме съгласни в българското училище

    Приятели, сега ще ви дам конкретен пример от моята учителска практика, за да разберете една от главните причини да се срива образователната система. Срещам един приятел - преподавател в Стопанската академия. Той ми казва: "А бе, Боре, защо ни ги пращате такива неграмотници?" Аз му отговарям: "Ами вие защо ги приемате?" И на двама ни е ясно защо - става дума за пари. Сега ще поясня: училищата са на делегиран бюджет. Това ще рече, че колкото повече ученици има едно училище, толкова повече пари му се отпускат за издръжка, тъй като всеки ученик струва 1000 и повече лева. Аз преподавам на един абсурден пети клас. 16 човека са, обаче от тях реално погледнато може да се работи нормално само със седем. Другите 9 са за двойки според критериите, към които трябва да се придържаме. Липсват им както възможности, така и всякакъв интерес и желание да учат. На всичко отгоре пречат и в часовете. Едно от тези деца е със СОП - няма да го оставя на изпит. Други две нямат възможности, ограничени са, но поне са тихи и скромни, не пречат в часовете и се стараят доколкото им позволяват силите. На тях също ще им пиша тройки. Има едно дете, което има по-добри възможности, но пък не ги използва и пречи в часовете. На нея, както и на другите, които не полагат абсолютно никакъв труд, с които трябва да се разправям всеки час да си извадят учебника и тетрадката, и които постоянно рушат дисциплината (а някои от тях сричат и по-зле от първокласници) - ще ги оставя на изпит, обаче... Нали разбирате какъв проблем се отваря? Ако отпаднат двама ученици от класа, то... класът ще престане да съществува... Което означава колеги да останат без часове, без работа, без пари и да ме гледат след това накриво... Затова и негласно си знаем, че щем, не щем... трябва да ги пробутаме напред - нищо, че се държат безобразно, нищо, че нищо не знаят и не полагат никакви усилия!
  23. Духовният Учител създава около себе си едно изключително мощно, животрептящо, магнетично поле, което те притегля към себе си чрез привличащата сила на Любовта и прогонва от теб всяко съмнение и главоблъсканици от типа: “Този Учител ли е или не?” В този миг ти не само вярваш, не само си убеден, а знаеш с душата си, че това е Учител в истинския смисъл на думата… И те се съблазняваш от външни неща – как бил облечен, как говорел, как постъпвал спрямо теб… Във всичко ти усещаш Неговата Любов. Поражда се спонтанно желание у теб да се хвърлиш в нозете му, да ги докоснеш с челото си, да ги облееш със сълзите си с дълбока благодарност и любов, достигаща до благоговение. Ако не се породят подобни усещания у теб, знай, че човекът не е Учител (каквото и да си мислиш ти или пък каквото и да ти казва той, както и да ти се препоръчва) или пък може и да е Учител, но твоето съзнание да е затворено за него, да не си развил необходимата чувствителност, за да можеш да доловиш полето на Учителя и то да започне да работи върху теб. Учителят има изключително важно значение по пътя, защото магнетичното поле, което създава и с което привлича душите, е всъщност оная благоприятна вдъхновяваща и извисяваща среда, в която разцъфтяват всички дарби и способности, вложени в душата на ученика, под вещото ръководство на Учителя, който познава пътя, защото вече е минал по него, и като опитен гид или планински водач, ръкоположен лично от Бога, може да води учениците си по него към Върха (Върховното съзнание), предупреждавайки ги за клопки и опасности и помагайки им да ги избегнат. Затова едно от първите качества на ученика е послушанието. Ако си самомнителен, самонадеян, арогантен, твърдоглав, горд, тщеславен и самовлюбен, няма у теб подходяща почва за ученичество, в която да виреят, израстват и дават плод Божествените семенца, които сади Великият Градинар в душите ни. Да, формалоно може да си в Школата, но де факто си извън нея. Този, който отхвърля опитния духовен водач, е упоен от отровата на себелюбието. А себелюбието е това, което ни отвръща от Бога и от пратения от Него Учител. Когато кажем, че не искаме да бъдем впримчени и отхвърлим Божията помощ – духовния Учител, твърдейки, че искаме да бъдем свободни и независими същества, тогава ни впримчва и ни слага оглавник, обяздва ни сам дяволът. Тази е причината да слизат на земята просветлени същества, Учители, които да привличат души около себе си чрез магнита, наречен „сърце”, и да отварят за обучение езотерични школи… Всяка езотерична школа е път на посвещение, който минава през различни етапи и открехва пред нас врата след врата… Като в крайна сметка целта е да ни срещне с Необятното и Неизразимото… и то да оживее в нас, т.е. ученикът да стане Учител – светлина за себе си и за другите. Учителят е отвъд времето и пространството. Той създава у нас усещането, че е човек без възраст, тъй като у Него е оживяла Вечността. В Негово присъствие сякаш времето спира. Глупаво е да говорим за „жив” и за „мъртъв” Учител, тъй като Той не се ражда и няма как да умре, защото е вечносъществуващото Божествено съзнание (винаги тук и сега, винаги в наличност, в нас и извън нас, в този свят и отвъд този свят), но затлачени от нашите ежедневни проблеми и борби за оцеляване, за оценяване, признание, слава, пари, богатство, власт… ние сме слепи за Него и не чуваме всред шумотевицата на живота и крещящото ни его тихия и благ Божи глас, който ни напътства и ръководи във всичко. Учителят е Този, Който ни учи на свещения език на Любовта… на Словото, Което е Път, Истина и Живот!
  24. borislavil

    Денят и нощта се борят

    Не случайно народната мъдрост гласи: "Утрото е по-мъдро от вечерта." Но искам да обърна внимание на някои неща: първо, Учителят препоръчва, ако се пробудим нощно време, да станем и да направим молитва, след което отново да легнем и да заспим. Забелязъл съм, че когато съм правил това, в 80% от случаите са ми били давани интересни съновидения и откровения. Хубаво е вечер човек да заспива с молитва, която подпомага съзнанието му да се издиге в по-висши полета, където да получи духовни напътствия, както и отговор на заплетени житейски ситуации или пък предупреждение за грозяща го опасност. Рано сутрин пък е чудесно време за медитация, за уталожване в себе си, при което можеш да получиш яснота на мисълта и озарение по проблеми, които те вълнуват.
  25. Духче, приятелите много правилно са те ориентирали... Почти няма какво да се добави. Има, има такава тресавищна зона в пътя на ученика, когато го тресат съмнения и... това е неизбежно - всеки ученик минава през нея, но не трябва да остава там! Твоята интуиция правилно ти е подсказала изходния път: "знам,че нищо друго не ми е давало такава сила и любов,каквата са ми дали прочетените негови беседи." Нима има по-добро доказателство? Както казва Розалина, необходимо е всекидневно да четем беседите, да слушаме и пеем песните, да играем паневритмията, да се молим... за да се докоснем, да бъдем във връзка, да станем Проводници на тази изумителна (отвъд способностите ни за разбиране) Любов, израз на Която е Учителят. Когато тази Любов изпълва сърцето и душата ти, когато си изцяло проникната от Нея, тогава въпросите, съмненията просто отпадат - ти знаеш... И кой каквото и да ти говори - ти знаеш Истината! Знаеш и защо изписваме думата Учител с главна буква - защото Той е проявеното Божествено Съзнание в човека Петър Дънов. И това е израз на почит и благоговение, защото Той се превръща за нас, Неговите ученици, във врата за невидимите измерения на Реалността. Прав е и Светлина и Хармония за думите: Ако преди 2 000 години бе дошъл Синът Божий, то днес е дошъл на земята Бащата! Дошъл е и е слязъл Живият Бог, взел е Своя Образ, в Своето подобие в Дух, Плът и Кръв! Тези думи са само за посветени! За другите са съблазън. Но според това, което ми е дадено, гаранитрам за тяхната истинност! Както гарантирам и за теб, че си стъпила в пътя на ученика и ще ти бъде помагано! Успех!
×