Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Ради
Ради

Интервю с Йордан Камджалов за в-к "Братски Живот"

    Автор: Галина Герасимова

“Да живееш музиката, а не да я свириш”

● Роден е на 16 октомври 1980 г.

● На 21 години направи прослушване и създаде братския хор „Евера”, с който за една година изнесе десетки концерти на празници и в делници в София, Пловдив, Шумен, Варна; в сиропиталища, в домове за възрастни, за артисти, за слепи…

● На 22 години дирижира в зала „България” хор „Евера” и хора на Френското братство.

● На 24 години замина на специализация в Германия

● Новини за него от последните седмици: дебют с Лондонската филхармония, предстоящ дебют с Немския симфоничен оркестър в залата на Берлинската филхармония, номинация за диригент на годината на Германия. Обявен е от лондонската музикална критика за „диригентът с потенциал да се превърне в явлението на 21 век”.

Г. Г. Каква е музиката, която може да превърне един музикант в явление?

Й. К. Във втората половина на 20 век са натрупани неща, които са довели изпълнението до едно супер ниво. Човек може да си служи с цялата музика, която досега е създадена, изцяло гледайки я през един нов поглед. В момента, в който един тон е изпят вярно, добре и музикално, ние му се радваме, но това не предизвиква трансформация в човека. Сега всеки е толкова презадоволен от информация, че ти трябва да му предложиш нещо от съвсем друг порядък. Никакво случайно пеене, никакво свирене: трябва абсолютно съзнателно да бъдеш в музиката. Това е музика на абсолютното съдържание. И в момента, в който се свържеш с абсолютно всеки тон – да влезеш вътре и той да стане твой тон, защото за жив тон смятам само този, с който абсолютно си се свързал – той тогава става твой. Той тогава става жив, когато приеме твоя живот. Това са неща, които просто се изискват от теб и са една необходимост; без това нещо хората просто казват: „Не, не е това.” Една абсолютна необходимост има да живееш тази музика, а не да я свириш. Още в 19 век е казано: „Крайната цел на музиката е катарзисът”; Учителя го нарича повдигане.

Г. Г. Къде е музиката на Учителя в този процес на бъдене?

Й. К. Упражненията на Учителя са музиката на абсолютното съдържание. Това вглеждане в музиката, бих казал на едно молекулярно ниво, е точно посоката към това съдържание; това са външният и вътрешният план, с които тепърва ще се свързваме. И аз мисля, че водач точно в тази тенденция е музиката на Учителя.

Г. Г. Води те в простичката форма, за да го преживееш, така ли?

Й. К. Това е форма, в която Учителя заявява качествено ново съдържание. Тъй като културата в момента е принудена да се обърне към съдържанието, защото формата е изтрита почти до безкрайност, в момента се вижда, че владетелите на най-малкото са най-силните, най-големите, най-можещите. Аз съм слушал на бис супер виртуози – излизат с нещо мъничко и публиката се побърква. Хората жадуват да бъдат потресени. Това, което прави Учителя, е изцяло да жалонира пътя към едно такова разбиране.

Г. Г. Как се постига усещането да владееш оркестъра и публиката и да ги накараш заедно да преживеят тона?

Й. К. Първо трябва да си абсолютно подготвен, знаещ, абсолютно можещ, владеещ цялата структура на произведението, и трябва да можеш по един ментален път да я транспортираш. Когато застана срещу оркестъра, наум си казвам така: „Вие можете всичко, аз мога всичко, дайте да го направим заедно”. Оркестърът трябва да диша. Един оркестър трябва да пее, големите оркестри пеят: Виенската филхармония, Берлинската филхармония – това са оркестрите, които пеят. Ако те за миг се усъмнят в моята подготовка, няма какво да си въобразяваме – няма нищо да стане, те ще ме отхвърлят. Говоря за световната класа: те много добре знаят, че знаят повече от мен, защото това парче аз го дирижирам за първи път, а те го свирят за 460-и път. И те приемат и ще работят на сто процента, ако знаят: да, това момче има какво да каже.

Дирижирането е комуникация. Дирижирането е общуване. И най-голямото дирижиране, най-голямото музициране е, когато усещаш, че ти не работиш, ти не дирижираш, ти не управляваш, а вървим всички заедно в един път. Това в момента е една огромна власт... тогава се получава това нещо. Абсолютно непознати хора да ги накараш да те последват до милиметър, до нанометър, и ти да не налагаш волята си със сила, а да я налагаш по някакъв друг начин. Ей това ми се случва! И това, мисля, че се случва на всеки диригент. И точно това, за което говорехме, за тая дързост, за тая спонтанност: да забравиш всички професори, всички школи – това става в момента, в който усещам, че съм ги овладял, че сме направили един кръг, една аура, в които абсолютно никой не може да ни попречи… В този момент мога да поискам абсолютно всичко, но това просто трябва да се усети – и тогава имаш усещането за една ултра власт. Това е много интересно усещане...

Г. Г. Току-що завърши прослушването на таланти във фондацията ти. Кажи сега за желанието ти за мрежата? За големия план ли ти трябва подготвена мрежа? Каква е целта на фондацията, която създаде?

Й. К. Всички съществени постижения в света отсега задължително ще бъдат колективни. Това е абсолютно осъзнато от всички сфери на науката и на изкуството. Абсолютно целият свят от Айнщайн насам се бори за създаване на обща теория на всичко. Но това обединение трябва да е на големи личности, които много могат и които имат какво да кажат. Целта на фондацията е да намерим хора, с които сме в абсолютен резонанс и които схващат изкуството си и работата си изцяло като една функция на това – да могат да бъдат полезни; и тяхното успяване да бъде повод за успяване на други хора, и тяхното разбиране да бъде повод за разбиране на другите хора, тяхната радост от живота да бъде повод за радостта на други хора. И понеже светът е пълен с хора, които искат да дават, но не знаят на кого да дават и защо да дават, смятам да обединя техните усилия.

Има две условия за това: първо, да си супер можещ, и второ, да имаш какво да кажеш на света. Ей такива хора търся – и ги има, и никак не ми е трудно да ги намеря, защото вече съм ги виждал.


В-к "Братски живот"

User Feedback

Recommended Comments

Браво! Един българин, при това Ученик на великия мъдрец Беинса Дуно, просперира и расте! А заедно с него и разпръскването Виделината на вечната мъдрост на Учителя и Братството! Както казва диригентът, много хора свирят, но малцина се сливат с музиката, така че тя да ги свири! От сърце пращам светлина и вдъхновение в пътя на Йордан! Нека винаги е проводник на светлите сили и те да работят чрез него все повече!

Link to comment
Share on other sites

"... владетелите на най-малкото са най-силните, най-големите, най-можещите.' - Вярно във всички сфери на живота.

" Вие можете всичко, аз мога всичко, дайте да го направим заедно” - Перфектно!!!

Link to comment
Share on other sites

"Дирижирането е комуникация. Дирижирането е общуване. И най-голямото дирижиране, най-голямото музициране е, когато усещаш, че ти не работиш, ти не дирижираш, ти не управляваш, а вървим всички заедно в един път.! ... "

Чудесно е!

Благодаря!

Link to comment
Share on other sites

Чист проводник на Светлите Сили! Прекрасно светло същество:hypocrite: Да разпръсква светлината по пътя си и да е пазен и закрилян!

Link to comment
Share on other sites

Операта „Мадам Бътерфлай”

Опера в парка. Дали има повече живот в една опера, ако представлението е сред живата природа? По това вечерно време живата природа, след като слънцето вече се е скрило, уморено притваря очи. На този ден - 24 юни, казват, че слънцето трепти, може би като крила на пеперуда. Какво друго така нежно трепти? Виждали сме хванати в клетка нежни души. Или осъдени от клетва верни дъщери и жени като Чо Чо Сан. Като малки хващахме красивите пеперуди, за да им се радваме. Прашецът от крилата полепваше по нашите пръсти и след това, колкото и да подхвърляхме докоснатата от нас пеперуда, тя не политаше. Тази любов между децата и пеперудите е несподелена. Това е любов – клетка. Дали това знаят и хора с името Бътерфлай или е необходима цяла вечност? Операта е над сто години, за да се повтаря на хората многократно чрез една опера, за да го разберат. И дали това е имал като идея Джакомо Пучини – идеята за несподелената любов?

Мисля си след като гледах операта, че хората все още не разбират източника на любовта. Не е необходимо да си мислим дали Джакомо е имал пред вид това. Не съм убеден, че авторите винаги разбират дълбокия смисъл на своите произведения. Говорим за значимите произведения, които са проводник на вечните идеи. Всеки човек има такива произведения. Някои ги наричат душевни терзания, по-точно човешки терзания. Тези терзания променят картината на света и главните герои уморени притварят тъжни очи, като малко преди това са забили острие в своето сърце. Джакомо е бил също много уморен. Уморен, защото и той е криел своя любов.

„И за какво е всичко това”, сякаш ме попита в тъмното едно малко момиченце, което тръгна да излиза със своята баба малко преди Бътерфлай да затвори очи. Исках да й кажа да не вярва на Джакомо, че това е истинската любов. Може би детето искаше да каже и на нас същото, че не си заслужава да стоим докрая.

Докрая стоя тригодишното момче на Бътерфлай. Чакаше момента, в който гордо щеше да вдигне парче раиран плат с пришита синя кръпка на него с много звезди /искрящи карфици на притиснати с тях пеперуди/. Неговата нова любов, неговата шарена пеперуда, която ще гони след като порасне. Само че малкото момиченце си беше вече отишло и нямаше как да му каже, че истинската любов не е записана като смразяваща клетва на бащин самурайски нож, нито е затворена в красивата клетка на богатия американски дом, нито е с лъскава офицерска униформа. Даже не е и в музиката на Джакомо. Истинската любов е над всичко това. Тя може да се види вечер в операта в парка, но трябва да запазим тишина, да угасим светлината и да погледнем нагоре всемира. Тя искри чрез звезди и ни гали с криле с прашец от любов – Божията Любов.

Поздрави, Михаил

24 юни, 2011 година

П.П. По време на антракта разговарях с диригента Йордан Камджалов. Говорихме за Словото на Петър Дънов - Учителя. Той ми каза, че хората преди не са разбирали Учителя, все едно че сега го разбираме. И даде пример, че хората разбирали Словото колкото неговия тригодишен син. Не, драги Йордане, децата разбират повече, защото те знаят повече за истинската любов - били са при нея съвсем скоро. Нали малкото момиченце от моя ред ми каза това. А ние, порасналите, сякаш всичко сме забравили и ходим на опера в парка уж за да си я припомним. Жалко, че не се сещаме да погледнем нагоре всемира. Затова всяка вечер притваряме уморени очи, за да можем да я видим в невидимия свят и тогава ресните ни трептят нежно като крилата на пеперуда...

Link to comment
Share on other sites


×
×
  • Create New...