Благост Добавено Октомври 6, 2006 Доклад Share Добавено Октомври 6, 2006 Всичко е за Славата Божия и за благото на нашите души! Амин Любов + Светлина + Мир + Радост Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Април 2, 2007 Доклад Share Добавено Април 2, 2007 "Дечица, обичайте се!" Тук е пълно с дечица. И това споделяне с любов на опит и търсенето на отговори ми дава невероятен заряд. Сякаш все повече усмихнати и щастливи хора има /или аз така ги виждам?/... Сбъдна се едно от нещата, които ми бяха "предрекли". След 35 ще намеря пълнотата на живота си.- Намерих ви приятели и благодаря на Бога за това! :thumbsup2: И аз ви благодаря приятели - дечица! И аз така ги виждам, Илиана! И все повече стават... Може би ние си ги привличаме към себе си и около себе си... Може би когато общуваме с тях, у тях се събужда детското и усмихнатото, ако у нас то блика без страх... Може би "възрастните" се отдалечават от нас с презрение и с пръст до слепоочието? Как ли става "пренасянето" на детското от нашето съзнание в това на човека до нас по време на общуването? Дали думите ни са важни, дали изражението на лицето, или нещо друго? Или всичко в хармония? Как реагирате на сърдити и взискателни "възрастни" физиономии и думи? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Април 3, 2007 Доклад Share Добавено Април 3, 2007 За общуването сигурно може да се каже това, което е доказал Езоп за езика: Най- хубавото нещо на света! Най- отвратителното нещо на света! Все повече, или все по- малко общува съвременния човек със себеподобните си? Все по- добре, или все по- зле? Напоследък ми се струва, че възрастните хора около мен (е, и аз, макар че участието ми в тази категория е малко особено ...) имат все по- голяма потребност да играят. Сякаш недоизживяното детсво им граби зрелостта... Когато им се удаде възможност малко да поиграят (я на тренинг, я край деца, я някак иначе) общуването им става по- пълноценно и не толкова трудно и конфликтно. Общуването е нещо много сериозно и важно, но става мъчително, и болезнено, ако почнем да го възприемаме твърде насериозно! Ах, ако съвременния човек можеше повече да играе! Ако си даваше право и ако си намираше възможност! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Васил Добавено Април 4, 2007 Доклад Share Добавено Април 4, 2007 ... Ах, ако съвременния човек можеше повече да играе! Ако си даваше право и ако си намираше възможност! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Максим Добавено Април 4, 2007 Доклад Share Добавено Април 4, 2007 Доста духовни учители не само твърдят, че животът е една игра. Но и го показват с поведението си. Виждал съм Гуруджи как играе. Той е като дете. Това трябва да се види. Това иска и да каже като послание, но ние приемаме нещата много насериозно и ни е трудно да играем живота. А ако можем да го изиграем като игра, няма да е толкова труден, би бил доста забавен и лек. Играем различни роли в този живот. Всичко е игра, Бог също играе със своето творение, шегува се също. Виждал съм хора, за които животът е игра, те са толкова леки и радостни. Можеш да бъдеш сериозен, задълбочен, и в същото време да си игрив като дете. Може би тази сплав е най-доброто. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Април 4, 2007 Доклад Share Добавено Април 4, 2007 :thumbsup2: Багира! Максим! А какво мислите за въпросите и ролята им в общуването ни? Стимулират ли го или го затрудняват? Има ли случаи в които "всичко е ясно и няма смисъл да се задават въпроси"? Дразнят ли ви такива въпроси, когато общувате? Ако някой се раздразни от въпросите ви, как се чувствате и постъпвате? Ако единият участник в общуването има въпроси, а другият смята, че тези въпроси са без-смислени, това пълноценно общуване ли е? Ех, ама и аз обичам да задавам такива без-смислени въпроси - също като децата.... :rolleyes: Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Максим Добавено Април 4, 2007 Доклад Share Добавено Април 4, 2007 А какво мислите за въпросите и ролята им в общуването ни? Стимулират ли го или го затрудняват? Има ли случаи в които "всичко е ясно и няма смисъл да се задават въпроси"? Дразнят ли ви такива въпроси, когато общувате? Ако някой се раздразни от въпросите ви, как се чувствате и постъпвате? Не обичам да задавам въпроси. Неслучайно във форума може би изобщо не съм задавал въпроси. Ще ви разкажа една притча. Един човек минавал през гарата като на всеки перон спирал и питал "за къде е този влак?". В крайна сметка той просто минавал през линиите, въобще нямал намерение да пътува за никъде. В такъв случай нужни ли са въпроси? Не. В школата, с която имам допир е основно знание: "Да се научим да задаваме само въпроси, които са на място. Да не задаваме безсмислени такива." Естествено, че ме дразнят празни въпроси, или въпроси, чийто отговор е очевиден. Още един важен аспект същствува. Въпросите се пораждат тогава, когато нещо не ни достига вътрешно. Ако всичко ни е наред нямаме въпроси. Въпросът е външен признак, че вътре нещо не достига. Чрез въпросите се опитваме да го разрешим, изгладим. Един въпрос е на място, ако полученият отговор носи вътрешен комфорт, ако носи вътрешна тишина. Един въпрос не е на място, когато съответният му отговор носи смут в душата. Създават ли нашите въпроси хармония и покой в душите на другите хора, или носят смут? Да се замислим за това. Интересна практика е да се научим да превръщаме въпросите си в учудване. Това е ключ към истинското щастие. Например вместо да се питаме:"Защо той ме обиди?" да го превърнем в учудване: "О, той ме обиди". В първия случай ближем рани и сме съкрушени, във втория случай просто констатираме събитието и сме неуязвени. Друг важен пункт във философията на изкуството да се живее е превърни въпросите в учудване. Ако някой се подразни от въпросите ми, и аз се дразня на него. Не съм на онова ниво на безметежност...все още ми пука дали пиша правилно без правописни грешки, дали получавам одобрението на другите и прочие. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Април 4, 2007 Доклад Share Добавено Април 4, 2007 Не обичам да задавам въпроси. ... нужни ли са въпроси? Не. "Да се научим да задаваме само въпроси, които са на място. Да не задаваме безсмислени такива." Един въпрос е на място, ако полученият отговор ...носи вътрешна тишина. Да. Основен и единствен въпрос на Шри Рамана Махариши и последователите му беше: Кой съм аз? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Добромир Добавено Април 4, 2007 Доклад Share Добавено Април 4, 2007 А какво мислите за въпросите и ролята им в общуването ни? Стимулират ли го или го затрудняват? Има ли случаи в които "всичко е ясно и няма смисъл да се задават въпроси"? Дразнят ли ви такива въпроси, когато общувате? Ако някой се раздразни от въпросите ви, как се чувствате и постъпвате? Ако единият участник в общуването има въпроси, а другият смята, че тези въпроси са без-смислени, това пълноценно общуване ли е? Може и да ви стане скучно, но пак ще свържа отговора на тези "въпроси за въпросите" с актуалното еволюционно ниво на съответните хора, както и с вече изградената или не комуникация между тях. Въпросите и съответните им отговори имат по-голяма роля при общуването между непознати, както и при опита за общуване между хора на доста различни нива. Между дълбочинно опознали се и разбиращи се сродни души те постепенно, но естествено губят своя смисъл. Тогава, дори и не всичко да е ясно, се появяват други изясняващи механизми, освен въпросите, на които повече може да се разчита в перспектива. А и човек не започва да треперушка от неяснотите, а ги възприема като естествени за този етап от живота му. Ако някой се раздразни от каквито и да било въпроси, това е белег за нарушение на собствената му хармония. Всеки може да счете, че въпросите на другия от негова гледна точка нямат особен смисъл. тогава трябва да се опита да разбере, какъв смисъл имат те евентуално за отсрещната страна. Ако успее да се включи емпатично в ситуацията, няма проблем общуването да е пълноценно. Не всички пълноценни общувания са на едно и също ниво, но когато има значимо различие в нивата, те трябва да се усещат и признават и от двете страни. Нали именно така са изградени ученичествата от всякакъв вид? те съществуват и между средно взето равностойни индивиди по отношение на отделни техни аспекти - например някой ще ме учи на музика, аз ще му задавам безмислени въпроси, но той ще има търпението постепенно да ме въведе на теория и практика до нивото, когато и аз ще разбера, че са били такива. А аз мога да направя същото, като обучавам тоя някой човек например да играе шах... Всичко в крайна сметка се свежда до разбиране на реалното ниво на развитие по съответния показател и неговото признаване във взаимоотношенията! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Inatari Добавено Април 4, 2007 Доклад Share Добавено Април 4, 2007 Аз също не обичам да задавам въпроси . Просто обичам да изслушвам и след това нямам никакви въпроси . А много често , заради работата и съм принудена постоянно да давам отговори на въпроси . Понякога това е изморително . Случвало ми се е в един момент на небивалите въпроси да дам небивал отговор . Например : Госпожице , нали трябва да използвам повече цветове в картината си ,или нали небето е синьо или нали тук трябва да направя така и така . И аз започвам да отговарям само с "Нали . Това е знак за всички да се позамислят дали не трябва да помислят малко със собствената си глава преди да ми зададат въпрос от този сорт . Откривам , че повечето ученици са настроени да се развиват само и единствено на принципа на запаметяването и повтарянето на някаква информация , особено , по - големите . /11,12,13/кл. За тях не е важно да мислят по въпроса , а да повтарят информацията без изобщо да се замислят над нея . Затова им е доста трудно да се справят с каквото и да било , което изисква мислене . Общуването между нас протича изцяло с въпроси и отговори , свикнах да ги провокирам да ми задават въпроси и по този начин да си предам урока , изцяло отговаряйки на техните въпроси. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Дина Добавено Април 4, 2007 Доклад Share Добавено Април 4, 2007 Затова им е доста трудно да се справят с каквото и да било , което изисква мислене . Общуването между нас протича изцяло с въпроси и отговори , свикнах да ги провокирам да ми задават въпроси и по този начин да си предам урока , изцяло отговаряйки на техните въпроси. Корней Чуковски казва, че децата извършват огромна по обем умствена дейност и въпросите им помагат да подредят обема на информацията. Той нарича малките деца"ПАЧЕМУЧКИ" и е посветил много години да изследва именно това.Големите ученици са също деца и то мислещи. Нормално е да се задават въпроси. Ние възрастните, обаче, като пропускаме това често ставаме причина за недоразумения в отношенията ни, за неправилни предположения или изводи... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Април 6, 2007 Доклад Share Добавено Април 6, 2007 :thumbsup2: Детето Живее, развива се, поддържайки непрекъсната връзка със заобикалящия го свят, който също непрекъснато се променя... Въпросите осигуряват будността на съзнанието му. Ако все още съзнанието ни задава въпроси за всяко нещо, с което се среща, значи Детето в нас е живо, значи ние сме Живи. Възрастното съзнание знае всички отговори, знае правилата, знае.... че знае всичко. Възрастният в нас, се дразни от "без - смислени" въпроси, защото те застрашават неговата "замръзнала" Истина. Струва ми се, че и общуването между хората "замръзва", когато те не позволяват един на друг да си задават въпроси. Много точно е наблюдението на Инатари за по-големите ученици. Аз, обаче си зададох на времето и въпроса: Защо в един момент децата спират да задават въпроси (на възрастните)? И започнах да питам самите пораснали вече деца. Отговорите им звучаха като въпроси към мен: Ако ви попитаме нещо, вие няма ли да си помислите, че сме тъпи? А няма ли да се обидите, че не сме ви слушали или разбрали добре? А няма ли да си помислите, че ви изпитваме колко знаете, за да разберем колко струвате? А няма ли да приемете нашите въпроси като опит да оспорим вашето мнение? А няма ли да ви отнемем време и да ви досаждаме? и т.п. Направих си моите изводи и... сега често ми задават въпроси... и постепенно спряха да приемат моите въпроси като изпитване. :thumbsup: А според вас защо децата спират да задават въпроси на възрастните? - Личен опит? Впечатления? А защо и кога възрастните спират да задават въпроси на самите себе си и "замръзват" в света на готовите вече отговори? Вие страхувате ли се да питате себе си и другите? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Април 6, 2007 Доклад Share Добавено Април 6, 2007 Аз пък все си задавам въпроси. Но сякаш вече предпочитам сама да достигна до отговорите. "Възрастните" все гледат да поучават. И започнах да питам самите пораснали вече деца. Отговорите им звучаха като въпроси към мен: Ако ви попитаме нещо, вие няма ли да си помислите, че сме тъпи? А няма ли да се обидите, че не сме ви слушали или разбрали добре? А няма ли да си помислите, че ви изпитваме колко знаете, за да разберем колко струвате? А няма ли да приемете нашите въпроси като опит да оспорим вашето мнение? А няма ли да ви отнемем време и да ви досаждаме? и т.н. Точно поради тази причина задавам въпросите към себе си. Но пък всички деца са ми приятели и за мен е невероятно изживяване да съм сред тях. "Кога ще порастнеш?" вече не ме обижда.... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Максим Добавено Април 6, 2007 Доклад Share Добавено Април 6, 2007 А защо и кога възрастните спират да задават въпроси на самите себе си и "замръзват" в света на готовите вече отговори? Вие страхувате ли се да питате себе си и другите? Има и друг аспект на нещата тук. Не винаги отказът да се задават въпроси у възрастните хора говори за "застиналост" в готови отговори. Нали животът може да се разглежда като игра? Кога една игра е интересна? Кога би искал да я играеш? Когато не знаеш нейния изход, т.е. не знаеш отговора й. По същия начин като порастнал можеш да спреш да задаваш въпроси, просто защото искаш да изиграеш по-увлекателно играта на живота си. Някои източни учители казват: "Тайните не са затова, за да бъдат разбрани, а за да бъдат напълно преживяни!". Не знаем отговорите на много въпроси, и въпреки това в цялата тази неизвестност има очарование. Знаем нещо, но не можем да знаем всичко, безсмислено е да задаваме въпроси за най-дълбоките неща от живота, защото те излизат извън рамките на нашия ум, който има своите ограничения. Така можем да живеем като малкото дете, което не познава живота, то не знае, но въпреки това е щастливо. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Април 6, 2007 Доклад Share Добавено Април 6, 2007 А защо и кога възрастните спират да задават въпроси на самите себе си и "замръзват" в света на готовите вече отговори? Вие страхувате ли се да питате себе си и другите? Има и друг аспект на нещата тук. Не винаги отказът да се задават въпроси у възрастните хора говори за "застиналост" в готови отговори. "Тайните не са затова, за да бъдат разбрани, а за да бъдат напълно преживяни!". Не знаем отговорите на много въпроси, и въпреки това в цялата тази неизвестност има очарование. Знаем нещо, но не можем да знаем всичко, безсмислено е да задаваме въпроси за най-дълбоките неща от живота, защото те излизат извън рамките на нашия ум, който има своите ограничения. Така можем да живеем като малкото дете, което не познава живота, то не знае, но въпреки това е щастливо. То не знае и точно поради това е щастливо. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Максим Добавено Април 6, 2007 Доклад Share Добавено Април 6, 2007 (edited) То не знае и точно поради това е щастливо. И така може, и иначе също-някои са щастливи и когато знаят справка просветлените. Редактирано Април 6, 2007 от Максим Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Април 6, 2007 Доклад Share Добавено Април 6, 2007 Tака можем да живеем като малкото дете, което не познава живота, то не знае, но въпреки това е щастливо. Казаното по горе като че ли подразбира от само себе си, че човек може да бъде щастлив, когато знае нещо... така ли? Също така ми се струва,че се приема "по подразбиране" - детето живее без да познава живота... Всъщност доколкото познавам децата, те живеят пълноценно и са щастливи само когато имат достатъчно среда, за да опознават живота около себе си и самите себе си. Затворете едно дете в празна стая и след секунди ще се убедите в това. Децата са щастливи и когато общуват помежду си и с възрастните. Много обичат да питат и също толкова да отговарят на въпроси, когато тези въпроси са проява на искрен интерес към техния свят. Точно толкова искрен, колкото са искрени и техните понякога глупави и без-смислени въпроси. Точно такъв ми "изскочи", когато прочетох това: "Тайните не са затова, за да бъдат разбрани, а за да бъдат напълно преживяни!" :thumbsup2: А какво означава за вас да "преживеем тайните"? Какво ли са имали предвид мъдрите под "да бъдат разбрани тайните"? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Април 6, 2007 Доклад Share Добавено Април 6, 2007 И това наричам истинското щастие. Ама да не ги сливаме темите, че трябва да разсъждаваме върху тях поотделно. Макс, , чудесно си общуваме. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Максим Добавено Април 8, 2007 Доклад Share Добавено Април 8, 2007 Точно такъв ми "изскочи", когато прочетох това: "Тайните не са затова, за да бъдат разбрани, а за да бъдат напълно преживяни!" А какво означава за вас да "преживеем тайните"? Какво ли са имали предвид мъдрите под "да бъдат разбрани тайните"? Не обичам да задавам въпроси, но за сметка на това обичам да отговарям на такива. А вашите както винаги са много точни и добре формулирани. Означава това, че повечето от нас не забелязват истински красивото в света. Когато познати пътуват заедно в превозно средство, те най-често разговарят помежду си през целия път, вместо да наблюдават в тишина планината, дърветата, залеза през прозореца. Когато няколко човека отидат на пикник сред природата, те си палят огън, за да си пекат месо, основното което запълва пребиваването им сред прорадата е храната, приказките, и силната музика. Не са там заради самата природа, не влизат в допир с нея, пребиваването им там остава напразно. Т.е. в тези широко разпространени случаи няма преживяване "на тайните". Нямам представа какво са имали и имат предвид мъдрите, защото не съм на тяхното ниво, имам само собствено тълкуване на това тяхно съждение, което вече изразих в по-ранен постинг: Знаем нещо, но не можем да знаем всичко, безсмислено е да задаваме въпроси за най-дълбоките неща от живота, защото те излизат извън рамките на нашия ум, който има своите ограничения. Затова те си остават тайни. Може би прозира в моите разсъждения източен начин на мислене, но това ми идва отвътре, не мога да избягам от себе си. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Април 8, 2007 Доклад Share Добавено Април 8, 2007 Благодаря и Христос Воскресе! Когато ми "се задава въпрос" обикновено си имам няколко отговора на него и ми се иска да си колекционирам още. Това ми помага да "преживея" темата. За мен да преживея тайните означава да ги виждам през очите на много хора. Всъщност точно затова са тайни - защото не ги "замразявам" в едно мое лично "разбиране" за явлението, процеса, нито пък си избирам от тези, които колекционирам едно "най-вярно"... И като сме в темата за общуването - така си го разбирам и общуването - временно изграждам една "обща" картина от моя поглед и погледа на човека (хората) с които общувам, дори и те да са понякога противоположни. Тази нова картина ми дава шанс едновременно да надникна в самата себе си, в другия, и в това, което наблюдаваме заедно... После вече аз и моята картина сме "еволюирали"... И като стана дума за това пак ми "изскочи въпрос" : Защо понякога "погледите и картините" на общуващите не успяват да се обединят в една обща жива картина? Има ли случаи, в които след такова общуване не следва "еволюция" на личностите и взаимоотношенията им? Или такава еволюция протича, но ние си затваряме очите за нея? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
izgrev Добавено Април 8, 2007 Доклад Share Добавено Април 8, 2007 То не знае и точно поради това е щастливо.Не мисля, че незнанието в който и да е момент от развитието ни може да носи щастие! Дори напротив.....питащото дете търси знание, опитва се да открие "истините" за света около себе си и от това се поражда щастието му! Дори името на едно красиво цвете да научи, то е очаровано от това...респективно, щастливо е! Затворете едно дете в празна стая Дете, или възрастен....затворен....., в невъзможност да опознава и натрупва знание.....ооооо, какво ти щастие тук? Детето Живее, развива се, поддържайки непрекъсната връзка със заобикалящия го свят, който също непрекъснато се променя... Въпросите осигуряват будността на съзнанието му. Да, тогава детето е щастливо! И не само то...аз също в такива моменти съм щастлив, въпреки, че отдавна съм прескочил детската възраст! Но и в нас детето е все още живо! Човек не остарява. Детето е винаги "с него"! Ако не го "загубим" по пътя си. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Април 9, 2007 Доклад Share Добавено Април 9, 2007 Ценна мисъл за деня: ... В настоящето е Бог. Ти си сляп за своето благо, мислиш някъде за бъдещето, какво ще станеш. Остави твоето бъдеще. После мислиш в миналото, какво си бил. Остави това. Сегашното е важно. Днешният ден е най-важният ден. (Беинса Дуно) :thumbsup: Сега ми хрумна един от възможните отговори на моя собствен въпрос: "Защо понякога "погледите и картините" на общуващите не успяват да се обединят в една обща жива картина?" Може би защото хората, които общуват сега, вземат за отправна точка минали събития и впечатления за личността на този, с когото общуват. Така техните погледи към ситуацията, в която се намират, нямат допирни точки и като че ли всеки общува с някаква своя "проекция" на другия човек, останала в паметта му. Тази проекция най-вероятно пречи на сетивата и ума ни да съставят новата картина. Твърде възможно ми се струва и другата ситуация - в която хората, които общуват помежду си, "виждат" другия такъв, какъвто на тях им се иска да стане в бъдещето. Като че ли участието на миналото във взаимоотношенията може да обясни предразсъдъците ни, а участието на бъдещето - разочарованията. И двете оставят у нас усещането за непълноценно общуване... А може би смятате миналото и бъдещето за неизбежни, когато общуваме? Или дори полезни? Ако да - защо? Ако не - как "почиствате" отношенията си от тях? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Април 9, 2007 Доклад Share Добавено Април 9, 2007 Донче, прочела си ми мислите Всички около мен, приятели, родители сякаш ме приемат защото отговарям на някои техни представи за мен. Много често ми се случва сякаш говорим на различни езици... Чести разговори са ако бях направил/а това, щеше да се случи това... или от сорта... Всичко пречи, развива се черногледство... И то, само, защото всеки си живее с някакви негови проекции, очаквания... Може би защото хората, които общуват сега, вземат за отправна точка минали събития и впечатления за личността на този, с когото общуват. Така техните погледи към ситуацията, в която се намират, нямат допирни точки и като че ли всеки общува с някаква своя "проекция" на другия човек, останала в паметта му. Тази проекция най-вероятно пречи на сетивата и ума ни да съставят новата картина. Твърде възможно ми се струва и другата ситуация - в която хората, които общуват помежду си, "виждат" другия такъв, какъвто на тях им се иска да стане в бъдещето. Като че ли участието на миналото във взаимоотношенията може да обясни предразсъдъците ни, а участието на бъдещето - разочарованията. И двете оставят у нас усещането за непълноценно общуване... Истината е, че се изключвам и се пренасям в свой си свят, точно защото не могат да разберат, че искам да живея сега... Че човек може да е щастлив независимо от правителството, независимо от скъпото парно и ток... Че щастието от общуването е да сме в реалния свят днес и сега... И просто да се усмихнем на хората и на себе си, на света..... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Аделаида Добавено Април 9, 2007 Доклад Share Добавено Април 9, 2007 Много е неприятно двама души да се разбират погрешно, и да им е трудно да общуват по между си....Казваш нещо разбан си погрешно, казват ти нещо - разбираш го погрешно... А много е гот когато друг път се разбират само с мисли, този вид общуване е чудно Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Април 10, 2007 Доклад Share Добавено Април 10, 2007 Благодаря на Милена за полезния цитат! Позволих си да преместя тук част от него. Обръщам се с молба към Милена или Добромир ако това е възможно да ни посочат линк към тази книга. Благодаря предварително! *извадка от "Изкуството да общуваме" - книга, която четох наскоро, благодарение на един потребител - Добромир, за което искрено му благодаря : "ПИСМО 11 Равносметка на самооценката Драги К.! Измежду старите многонарушавани общочовешки заповеди от типа на „не кради", „не убивай" има една, както ми се струва, най-неизпълнима: НЕ СЪДЕТЕ, ЗА ДА НЕ БЪДЕТЕ СЪДЕНИ. Като лекар и ката човек често и продължително съм размишлявал над нейния смисъл. Какво е това? Призив към смирение, към всеопрощаване? - Никого не осъждай, всички обичай и господ ще ти прости? Или практически съвет - мълчи си, не си изказвай мнението, за да не се обърне то против тебе? Както и да е, тази препоръка човечеството от далечни времена и понастоящем по най-очевиден начин пропуска покрай ушите си. Всички осъждат и всички са съдени. От това никъде не можеш да се скриеш, върху това се гради огромна част от човешките отношения. И ето сега, завършвайки разговора за самооценката, бих искал да очертая сферата, в която, както ми се струва, споменатата препоръка заслужава известно внимание. Свободни полета. Аз съм кестеняв. Имам сиви очи, бенка на лявата буза, белег на дясното кутре. Добре ли е това, или е лошо? Аз съм русин с примес от френска и татарска кръв, имам три изкуствени зъба, 42-ри номер обувки - а това как Ви харесва? Обичам котките и кучетата, не обичам студения вятър, не умея да играя преферанс - а това добре ли е, или е лошо? Ами никак не е. Всичко това, разбира се, може някому да се хареса или да не се хареса, но на такъв човек аз с нищо не мога да помогна. Просто това го има, както има трепетлика, пеперуда, звезда Алфа от съзвездието Кентавър. За наш късмет не всичко на този свят е хубаво и не всичко е лошо, не всичко е черно и не всичко е бяло. И далеч не всичко в нас, слава богу, има отношение към оценките и самооценките -има и свободни полета, в които ние просто живеем, без да получаваме бележки и без да се грижим за тях, където просто има това, което е. Да Ви призная, аз обичам тези места - по чудо запазилите се резервати от Страната на Детството, и Ви каня да ги посещавате по-често. Не бих искал Вие да разберете моята покана като призив към отказване от всички самооценки и оценки. За нормалния човек това е и невъзможно, колкото и да го желае. Но на хармоничния човек му е необходимо да умее да мисли и чувствува много мерно. Оценъчният подход е приложим към всичко и цената на всичко се определя от човека, но човекът все още не е продавач на Вселената. Към всичко е приложим и извьноценъчният подход - съзерцателният и изследователският, побиращ в себе си всички цветове и връзки, всички светове на света. Такъв подход прави човека свободен и позволява диалогът да се води като равен с равен... Казано по-просто: понякога нещо просто приемай. Понякога просто гледай. Просто мисли-За съжаление има хора, които това не го разбират. Екстремисти на собственото мнение, те виждат света изключително черно-бял. За нищо не могат да мислят по друг начин, освен в категориите .добро-лошо", „полезно - вредно", поставят бележки на звездите, слоновете, дърветата, бебетата. Техният взискателен поглед оценява вашите сънища и мечти, както и джинсите, и косите, те задушват със своите бележки вашето дишане. Това е тежка преграда към общуването и е прискърбен признак на духовна бедност... :thumbsup: Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.