Април, 1880 г. Х. разправя, че човек в България е като в лудница, пълна с хора с различни кокарди и ордени... Човек ще затъпее. Никакъв копнеж, никакъв идеализъм, никакъв ентусиазъм.
Декември, 1881 г. Положението е страшно черно и безнадеждно, не се вижда как може да се излезе от него. В Европа всичко върви като да вървиш на параход, а тук на платноход. Често по цели месеци седиш в миризливи води между подводни скали и чакаш вятър.
Юли, 1883 г. Съвършено се аклиматизирах, подивях, прекъснах живата връзка с Европа, мисля със синтаксата на Балканския полуостров. Чашата на това ориенталско нехайство и яваш, яваш, на тази неопределеност, е съвършено препълнена.
Март, 1884 г. Аз се намирам в пълна, може би нездрава летаргия. Сутрин мъртвешки сън, а вечер силна сънливост, пълно отвращение. Няма подтик, говориш постоянно с едни и същи хора, срещаш едни и същи мисли, само в друго облекло... След връщане отвън всякога си жив, весел, с пълна глава с планове, с интерес за подробности, ала всичко това изчезва полека, без да усетиш как.
* Откъсите са от „Български дневник“ на Константин Иречек (1854 - 1918), който пристига в София през 1879 г. и става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. През 1881-1882 година, по време на Режима на пълномощията, оглавява министерството в правителството на Казимир Ернрот и в правителството без министър-председател. По-късно е директор на Народната библиотека. Иречек е един от инициаторите за възобновяването на дейността на Българското книжовно дружество в София и от 1884 г. е негов редовен член. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел.
България преди един век и България сега. Има ли разлика?
Дали пък не е твърде черноглед Иречек?
Наистина ли няма никакъв идеализъм, копнеж и ентусиазъм в българите?
Наистина ли човек е пълен с планове и идеи, чувства се жив, весел е, само ако живее в чужбина?
Каво правят будните български умове в наше време?
