Христо, такъв разговор е безпредметен. Имали естрада. Да, ама нямали рап. Разни времена, разни вкусове. Оттам нататък ми цитираш това, което ти навират медиите. Скъп е живота, труден, нам си какъв. Кога не е бил? Кога живота е бил лесен?
Сега има лекарства за $50 000 и операции за $200 000. Вярно е. Преди 50 години не имало такива лекарства, нито операции. Нали разбираш, че единствената разлика е, че сега има шанс за спасение?
За предлагането, предлагаме от каквото се печели. Казах ти, ако искаш копай за картофи, но това няма да ти подобри живота.
И пак повтаряш, че хората не са мизерували. Нека ти кажа аз какво помня от моето детство. Съмва се. Вдига ме аромата на мекици. Изкарват се овцете, хранят се кокошки и прасето. Качват ме на каруцата и след час кандилкане по черни пътища стигаме до лозето. Там е нечовешки пек. Никаква сянка не може да те спаси. На обед почиваме. Сланина, домати, сирене, хляб, мюрдия. Това е. Забавленията са гледане на мравки, ядене на лозови стръкове, едно растение дето му викаме часовниче и се навива, компот (бях го забравил) и минавашия влак в далечината след обед. Книгите в библиотеката не стават за нищо. Като се убият всички от работа слънцето отива ниско. Сечем шума. Час кандилкане да се приберем. Хранене на добитъка, разтоварване, готвене, вечеряне на радио (батериите са скъпи и се пестят, задължителни са само новините в 8 часа). В леглото. Да подчертая само, че откъм имане на земи и добитък сме били, айде да кажем от средната класа. Всичко това обаче е следствие на работохолизмът на дядо и баба. Тези под нас са нямали и това на което съм се радвал.