katerina

Чудесно е това,че все още има хора,като вас,които помагат безвъзмездно. Мисля,че намерих това,което искам и започвам да работя по проблема си, далеч по сигурна , че това е правилния начин. Надявам се да се справя. Сега остава само трудната задача да спра хапчетата.Ако знаех, че започването им те оковава по такъв начин, никога нямаше да ги започвам. Искам да приключа с тях час по скоро и дано намеря лекар,който да се съгласи с това. Благодаря ви отново!

Здравейте отново, Имам нужда от съвет. Ходих на психотерапевт както казах. Но имам странното усещане, че той не приема насериозно моят проблем, При все сериозността на далеч по-тежки случаи, с които се е срещал не смятам , че има някакъв интерес към моя проблем. Вече имах 2 посещения и то само за да ми се изпишат някакви хапчета. На третото ме очаква същото- до обсъдим дозата. Аз и преди казах, че доста скептично гледам на терапия с хапчета и имам усещането , че тя няма да реши проблема ми,а ще го отложи във времето. Имам нужда от радикално решение. За момента хапчетата сякаш ми носят едно подобрение, леко,но осезаемо. Но нали все някога ще ги спра? Терапевтът ми обясни, че моето състояние се състои в липса на някакви вещества в мозъка, които могат да се възстановят единствено чрез химия, а след това идва терапията.Има известна логика.. Г-н Баев, моля ви потвърдете дали това е така, приемът на хапчета наистина ли е необходим и неизбежен? Има ли повод да подозирам, че не съм попаднала на подходящия специалист? Смятате ли, че е вредно при положение, че съм започнала лечение да потърся помощ от друг специалист? Благодаря Ви, Катерина

Благодаря Ви за съветите!!!Оценявам го. Когато чета това,което сте ми написали, ме обзема чувството, че всичко изглежда толкова лесно поправимо и сякаш се изпълвам с вярата, че другия път ще се справя, няма да е така.Но ето че отново се случва,и отново,и отново... Мисля, че знам от къде тръгна самия проблем. Тръгна от там , че през целия ми съзнателен живот не ми се е случвало да срещна лице в лице груби обиди от непознати хора. В един момент това се случи и моята психика просто не успя да го игнорира. И сега аз знам, че в основата на моята тревожност е този страх, че някой отново ще ме нападне, ще започне да ме обижда, а другите ще гледат отстрани безмълвно.А аз нищо няма да ога да направя. Но не защото нямам правото да го направя както преди 3 години. Не. Сега съм свободна да отвърна на обидите, без от това да зависи работата ми. Обаче не мога, защото сега вече съм загубила психиката за да го сторя. Признавам си- страх ме е!!! Последната ми надежда е тази терапия...И се надявам да не я загубя. Защото това означава да живея половин живот, това не е живот. Не го пожелавам на никого. Да бях на 50, може би щях да се примиря. Стискайте палци и се молете за мен. А аз пак ви благодаря, за съветите..не е излишно да видиш, че има хора , които разбират и отдават значимост на този страшен проблем. Г-н Баев, Бих желала да ви попитам следното нещо: ако имам финансовата сила да издържа една цяла терапия, каква е нейната трайност? Имам опасението,че тя ще рецидивира в първия подходящ момент,когато съ уязвима.. Благодаря Ви!

Здравейте, Съвсем нова съм в този форум и се радвам,че го открих точно сега. Другата седмица имам назначен час за психотерапевт. За първи път в живота ми. И въпреки това все още не съм убедена,че той ще успее да и помогне. Най-вероятно да ми изпише някакви хапчета,които сао временно ще ПОДТИСНАТ проблема ми, но няма и да го решат. Така че донякъде се надявам,ако някой ми отговори, поне окончателно да се убедя , че психотерапевта няма да ми помогне.... Всъщност се борих с моя проблем сама вече 2-3 години. Но без успех. Доколкото успях сама да си поставя диагноза,посредство информацията в интернет, страда от социална фобия. С това започна всичко...Вече знаете за какво става въпрос- всички възможни физически белези се проявяват върху мен: подкосяване на краката, треперене, изчервяване, учестено дишане, промяна на гласа,...въобще пълен блокаж...Започвам да говоря глупости, а след като всичко това отмине следва фазата на гнева...Яд ме е на себе си, че съм позволила да се оставя в това състояние,да се изложа така,да се унижа...И това всеки път...Интересното е, че тези сиптоми не се проявяат по принцип, а обикновено пред хора,които познавам....И така всеки път.За това започнах постепенно да отказвам срещи, от страх пак да не се изложа...и се сещате до къде я докарах....Нямам желание за нищо... Другия проблем е , че когато ме очаква някаква среща и зна темата на разговор, особено ако аз трябва да съобщя нещо лошо и предполагам каква ще бъде ответната реакция...то са притеснения,потене и в моента на срещата- почти не успявам да говоря с нормален глас, а с някакво треперещо подобие на глас и задъханост... И това не е всичко. Изключително съ изнервена. Не успявам а прикрия нито една своя емоция, а никога не е било така. Ако например се ядосам на някой, аз не успявам със спокоен глас да обясня позицията си, а отново-задъхвам се,изчервявам се,разтрепервам се, гласът ми започва да трепери ,карайки се....а не искам....после съжалявам....... Моля ви,посъветвайте ме,сятате ли ,че хапчета е ми помогнат или просто няма смисъл от това...... Изключително съм благодарна на всеки,който сподели своето мнение или опит,каквито и да са те. Отворена съм за всички! Благодаря Ви!!