yakollakani

Няма нищо лошо да си вегетарианец. Наистина! И се убеждавам, че месото, не е най-правилната храна. Но основното което ме тревожи в съвременния свят са генномодифицираните продукти, а тоест точно зеленчуците. Аз искам да се храня здравословно, но като, че ли в нашия свят това става все по-трудно.

Нещо интересно относно чудесата на света и катастрофите: Жив след месец под руините в Хаити и нещо интерсно по същия случай, само че на руски и доста по-подробно: «Скорая» с того света

Аз може би съм под влиянието на романите на Невена Неделчева, но си мисля, че тя някак успява да отговори на един толкова важен въпрос. Семейството, кариерата, любовта - това е живота, но без едно духовно разбиране и развитие смятам, че е много трудно да се създаде хармония между тези неща. Вярвам, че това е постижимо. В крайна сметка всеки прави своя избор, но има нещо, което си мисля напоследък. Ние сме тук, за да работим и да изчистваме себе си и всичко, с което ни сблъсква съдбата са наши дългове към определени души, които ние трябва да платим. Именно защото не осъзнаваме това, се рушат семейства, младите не искат деца, не издържат на изпитанията.

Съгласен съм с това, което казва Дриада, че свободната воля се изразява чрез постъпките ни. Също така съм преживявал и болката от отказването. Истината е, че отказването и налагенето на нещо предизвиква в нас едно огромно напрежение и болка, която предизвиква страдания. Ако ние не сме осъзнати, това винаги ще ни съпътства. Свободната воля за мен е пречката на нашето его да допусне да се прояви Божествената любов чрез нас. Ако ние не се докоснем до Осъзнаването, в нас винаги ще има болка и борба предизвикана от отказването. В Осъзнаването няма болка, няма тъга, това е приемане на истината и пътят на духовното израстване. Мисля, че само, когато има осъзнаване има духовно израстване. Осъзнаването е разбиране на мотивите, които ни карат да се вкопчваме в нашите пристрастености и едно дълбоко себеоткриване на нашата същност. То може да стане само, когато доброволно и безпрекословно допуснем в нас Светлината.

За мен странното е, че понякога се замислям за това, какво ще се случи. Могат да се случат много неща, но определено вярвам, че нещо ще се случи. Въпросът обаче не е в очакването нещо да се случи, а какво е нашето място в случващото се. За ползата от едно такова очакване - за мен се състои в това да се замислим какво става в нашия свят на нашата планета. Замислям се, кое движи сега човечеството като цяло и като се огледам виждам само реклами и маркетинг. Нашият свят се движи единствено от печалбата и консумацията на стоки. Природата се превърна за нас просто в източник на ресурси, а целият ни технологичен напредък като, че ли не води до едно по-добро бъдеще, защото какво ни носи той - генномодифицирани растения, ефтини и често съвсем не безопасни стоки и много агресия. Имам чувството, че човечеството си поставя дати за глобален апокалипсис в опити да провокира в себе си пробуждане на съзнанието. Като пушач, който си казва - Ето, от утре спирам да пуша. Но утре идва и отново всичко се отлага за утре. Странна е тази нужда на хората да чакат нещо и някой друг да го промени, когато ние сами, в себе си трябва да направим промяната. Ако го направи някой друг, ако просто очакваме нещо да се случи, за да се променим - ето това може да е наистина края на света.

Интересно е да се обърнеш назад и да осъзнаеш неща, които тогава са били скрити. Замислям се и се виждам войник. Точно в казармата бяха първите крачки. Тогава си купих евангелията и почти през цялата служба съм ги прочел три пъти. Това беше началото, но тогава не бях усърден. Интересното е друго, че по-същото време намерих една книжка на Учителя - "Изворът на доброто". В спомените ми се върти, че я намерих в една класна стая на някакъв чин. Беше изоставена, но не помня точно дали беше така. Спомням си, че съм чел от нея, но нито евангелията, нито книгата на Учителя промениха живота ми, защото след уволнението забравих всичко и се понесох по-живота. Малко по-късно, след около пет години си купих четири от книгите на Лазарев, те отначало буквално ме стреснаха и ги оставих, докато преди две години живота ми не се промени коренно и се събудих. Интересното е, че евангелията и книгата на Учителя ме следват през цялото това време. Винаги са били до мен и за тези 15 години, въпреки, че не съм им обръщал внимание не са се изгубили някъде, а можеха. Три пъти се местих за тези години. Това беше първото ми докосване до духовния свят, първата крачка, а последните години ... Първо се върнах към Лазарев и кармата, после четох от Учителя, открих Кришнамурти и признавам, че той ми повлия много, но в крайна сметка сега мисля, че не е въпроса само в четенето, а в осъзнаването и прилагането на това, което си научил. По този повод винаги се сещам за притчата на Исус за семената на пътя. Колко често сме като тези семена, които попаданаха сред плевелите и те ги заглушават.

Наистина много интересен въпрос. Често съм се питал, какво ще стане, ако егото в нас замлъкне, какво ще остане от нас и в какво ще се превърнем? Можем ли да спрем мисълта, вечният диалог, който водим със себе си? Много пъти, вървейки съм се хващал, че вечно с нещо занимавам ума си - с разни мисли за желания, мечти, планове. Също така много пъти съм се хващал, че не мога да спра това бродене в ума си и просто да съзерцавам, защото имам чувството, че така изчезвам и преставам да бъда АЗ. Дори в онези редки мигове, когато успявам да не мисля и чувствайки радост от самото съществуване, пак се връщам към мисълта, която ме прави някакъв - често обусловен, изпитващ страх, уплашен и изпълнен със земни неща.

Много интересна и наболяла тема, може би. Не казвам, че е невъзможно да не срещнеш човека в интернет, но има едно нещо, което аз наричам енергия. Не е ли странно, как един поглед към някого и в тебе пламва всичко. Само за миг, кой го усеща по-силно, кой по-слабо, но реално никой не може да каже, защо въпреки всичките ни представи за бъдещия партньор, те толкова рядко се оправдават. В интернет може да срещнеш примерно много, които да харесаш интелектуално и дори да си мислиш, че са подходящи до мига в който се срещнете в реалността.

Във всеки човек живее представата за любимия човек. Онази сродна душа, която може да го направи щастлив или поне човек си мисли така и вярва. И когато се влюбим, силно, страстно, безумно - откриваме нашия идеал в другия. Но времето лети, а идеала вече не е така съвършен, чист и желан. Човешката любов е нетрайна, недълговечна, защото тя обожествява любимия в началото, а после, любимия доказва, че нищо човешко не е съвършенно. Защо? Имам известни размисли, но те не са важни. Истината е, че щом се прилепиш към нещо, започваш да се страхуваш да не го загубиш и накрая го губиш. Няма значение как, вариантите са много. Но идеалът в нас не ни дава мира и продължаваме да търсим и колкото повече се разочароваме, толкова ни е по-трудно да обичаме вече някого. А любовта е безусловно чувство, тя не носи страдания, болка, мъка. Ако ги има, значи никога не е имало любов и тя никога не си е отишла.

Християнските добротели - ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ. Ако нямаш вяра, нямаш надежда, а без надежда не идва любовта. Нямам предвид вярата в конкретно нещо, а вярата коята дава, за да дойде любовта, коята да даваш.

Защо ли човек се затваря в себе си? На този въпрос и сега се опитвам да си отговоря и отоговорите, които откривам за себе си, често ме плашат. Преди да предприемеш нещо е важно да се запиташ дали имаш проблем или нямаш. Само защото е прието в обществото да се общува и говори, не значи, че всеки има нужда от това. Не всеки може да бъде душата на компанията. За мен лично, самозатвореността е проблем, но за мен. Най-често това се получава, понеже човек вечно иска да бъде някой и си се представя в своите представи, какъв трябва да бъде. Ако се запитаме, ще ни е много по-лесно да кажем - КАКВИ ИСКАМЕ ДА БЪДЕМ!!!, а не какви сме всъщност. Обикновено, затворените хора създават илюзията на хрисими и спокойни и никой не подозира как всичко кипи и бушува някъде там. И това се поражда от амбицията, че вътрешно искат да станат някой, имат идеал, но все се провалят, защото често това не е техния идеал. В мига, когато се осъзнае, че не можеш, а и не трябва да бъдеш това, което някой или ти искаш от себе си, напрежението си отива. Всеки човек трябва да бъде себе си, да се освободи от това, което иска да бъде, защото така, той не следва своя път, предначертан за него.

Аз съм се опитвал да разбера дълго, какво е его, дух, душа, това е моето разбиране за нещата, което излагам и не твърдя, че е най-правилното. Опитвайки се да разбера значението на думата РазУм, останах изненадан, че като цяло, това означава разбиране. Човек не може да се отъждестви с духа. Единственото, което може е да освободи духа да се прояви. Егото това са нашите мисли, които ни изграждат като личност с всичките последствия от това, най-вече на психологическата памет, която е нашата програма за съществуване и която следваме и затова сме обусловени. Духът или разумът, както го нарича Кришнамурти е извън времето и пространството, което е материята. Егото е хаосът на нашите мисли, които търсят безопасност. Егото търси безопасност без да осъзнава, че такава няма. Ако човек един ден просто се вгледа в себе си, ще забележи, как той следва един модел, поведение, което му осигурява едно безопасно съществуване. Другото, което ще забележи е вечния диалог в главата със самия себе си и това колко малко обръща внимание на ставащото около него. След това, ако се задълбочи, ще осъзнае, че мислите му се въртят единствено около познати неща - най-вече егоистични - какво ще яде, с кого ще се срещне, какво иска да направи и т.н. Това е нашата душа и се сещам за крилатата фраза - Мисля, следователно съществувам! Именно същствувам, а не живея. Целият ни живот се определя от състоянието на нашите мисли, а те са нашата душа, нашето аз и повечето от нас вечно се опитват да ги поправят, да мислят правилно, добродетелно. Но мисълта е безплодна без духа, защото тя просто борави с познати неща от нашата памет. Когато мисълта или душата се успокои, тогава се случва нещо особено, проявява се разума (духът в дадения контекст), а той е извън времето и материята, извън страховете ни, желанията, копнежите. Това проява на божествената ни същност и няма как да се отъждествим с нея, защото разбираме - разбираме, че не сме ние, а нещо повече. Думите често създават объркване и не напразно е казано в евангелието на Йоан, че отначало бе словото, но истинското слово. Думите имат значение и тяхното използване създава проблеми. Какво е его? Какво е душа? какво е дух? Какво е разум? Какво е мисъл?

Всичко зависи от думите и тяхното значение. За мен душа и его са едно и също, но ако приемем, че душата е духът или божествения дар, който ни е даден и ни прави живи, то егото тогава може да се нарече просто разум. Но ако приемем, че човек е дух, душа и тяло, то душата е нашият земен разум, нашето осъзнаване, че ние съществувавем в една материална форма, инструмент на духа чрез който той осъзнава материалната действителност. Да се отречеш от егото си за мен е начин да накараш душата ти да служи на духа, тоест да изпълнява своите функции на свързващ инструмент между духовното и материалното.

Тези беседи са уникални. Винаги съм се питал, какво е душата, докато един ден не прочетох, че душата се ражда, когато духът се слее с материята. Духът е любовта, жизнената сила, която ни е дадена от Бог и която е нашата връзка с него, а душата е инструмент, който ние сега по-често разбираме като разум, ум, его. Интересното е, че от тази гледна точка, ние всички се раждаме с чиста душа, но с времето душата ни, този инструмент на духа, става като опушено стъкло, през което духът трябва да гледа света. В някакъв момент, душата ни взема превес над духа и сякаш спира да върши работата си. Изпълва се с желанията на материята и те стават за нея по важни от повелите на духа. Нещо като това, компютърът ми в един миг да каже: "Уморих се човече и искам да отделя време за себе си." и просто да се изключи, а без него аз не мога вляза в интернет, не мога да си проверя пощата, не мога да поговоря с приятели. Така ние ставаме глухи и слепи за духовното, спираме да се развиваме и учим. Бих описал душата като инструмент, който борави с паметта. Без памет е трудно. Трудно бихме открили магазина или различили номера на автобуса, но наред с тази полезна памет има и психологическа, това са неща, които сме преживели и чрез които душата ни манипулира. Така ние предвкусваме изкушаващо удоволствие, така ние изпадаме в панически страх и един ден, като се замислих, осъзнах, че целият ни живот се върти около тези простички неща. Душата вече не работи като интструмент на духа.

Наистина интересен въпрос: "Какво означава за мен божията воля?". Замислих се над този въпрос сериозно съвсем наскоро. Да изпълниш своето предназначение заради което си тук е най-великото щастие, което може да откриеш. Както казва Учителя, ние сме тук за да се учим и непрекъснато, в мига в който осъзнаем, че нищо не е случайно започва нашето училище. Аз вярвам, че Бог не ни наказва, а ни учи, чрез всичко, което ни се случва в нашия живот. Мисля, че всичките ни нещастия се дължат до огромна степен на това, че не следваме своето предназначение, своя път в живота. Всеки миг ние градим нашето бъдеще, като вземаме решения. Правилни или грешни, тези наши решения се основават единствено на миналото, нашите знания, опит, страхове и най-вече желания. Това е нашата свободна воля, нашето его, което заглушава единственото нещо, което може да ни посочи правилния път в живота. ИНТУИЦИЯТА. Смея да твърдя, че интуицията и онова усещане, което ни осигурява връзка с Бог. В този момент осъзнавам, колко е трудно да следвам Божият път, който ми е предначертан. Колко е трудно да елеминираме капана на мисълта, която ни свързва с времето и пространството и ни кара да приемаме единствено тази действителност, която е общоприета. Колко съмнения се пораждат в мен, въпреки знанието и усещанията, въпреки болката, която е в мен. Но е възможно това да е част от промяната и път който трябва да извървиш и няма кой да ти помогне в този път, защото е твой личен и само ти можеш да го минеш. Като пеперудата, на която ако помогнеш да се измъкне от какавидата не може да разпери криле и да полети, така и човек, който сам не преодолее своята лична драма, няма да има сили да тръгне по божествения път на битието.