t.todorov

.

Много предизвикателни и към мен въпроси, върху които ще опитам да разсъждавам наравно с вас "Можем ли да смятаме чертежите на Леонардо и трудовете на Коперник за фантазна реалност?" - можем, ако те не намерят доказателства в реалността. "Има ли гранична точка, в която фантазната реалност се превръща в субективна макар, но истинска реалност?" - има ако личността намери собствени потвърждения за нея . Но има ли субективен елемент, няма как вътрешната реалност да се препокрива с външната. При човек има винаги такава разлика, защото е субективно същество. "възможно ли е майката наистина да е в съседната стая, а детето да не знае за това", възможно е но ако детето няма реално потвърждение за това прибягва към фантазно такова. За човек е без значение дали към кракът му приближава отровна змия, или само той вярва че е такава. Човек вярва на субективното си възприемане на реалността. " Ами ако детето знае, че тя е там, но не я вижда и чува, и тя наистина е там, това фантазна, добавъчна реалност ли ще бъде или рационална?" - за да знае трябва да има обективно потвърждение. Може да има инерция от това потвърждение, например преди 1мин. то да е чуло че е там. Това просто обаче е изграждане на фантазна представа с по-малък добавъчен елемент, защото "мама може още да е там където беше" "он-лаин общуването в реално време, което свързва хора на хиляди километри - ако сега това е рационална реалност, то такава ли е била преди 100 години? " - сега е факт, а преди е било мечта, фантазия, блян .... За да е реалност, сама разбирате че трябва да има някакво потвърждение. Но дори и така, това потвърждение се приема пак по субективен начин за всеки и става част от неговия субективен прочит на реалността. "ако сега някой обявява за реалност нещо, което съвременниците му не усещат със сетивата си, не разбират и науката на този етап от развитието смята за абсурдно, това означава ли, че този чове има нужда от психотерапия, за да се върне към рационалната реалност, т.е. да стъпи здраво на земята." Не не означава това. Психотерапията няма за цел, някой да стъпи здраво на рационалното, макар, че в някои случаи и това стои като терапевтична цел. В други случаи целта е точно обратното - да поотпусне краката, с които здраво е стъпил на рационалното. Общо взето психотерапията протича от нуждата. Тя е изкуствено създаден процес и помага, когато човек трябва да синхронизира вътрешното си субективно възприемане на реалността и обективната реалност, такава каквато е. Колкото повече разликата е голяма, толкова и нуждата е по-голяма, без значение дали този синхрон ще е по посока на изграждане на допълнителна рационалност в субективното възпроемане, или в точно обратното - в изграждане на допълнителна ирационалност. Ако човек е в един от двата полюса винаги страда. Целта е да се доближи субективното до обективното. Ученията доближават обективното до субективното, като полагат усилият да променят обективната реалност за света, а не субективното възприемане за реалност на личността. Сложно стана май ... Ще цитирам Алфред Адлер който използва следното сравнение: "Невротика прави опит да натика Земята в "меридиани и паралели", които не са и по мярка, но той вече си ги е създал такива, и в това се крие голямото му нещастие" Но представете си че добавим една фантазна реалност, за една планета, която е по размер на вече субективно изградените "меридиани и паралели"? Тогава няма нужда да променяме своите, колкото и да са несъвършенни за Земята, те ще "паснат" в нашата добавъчна реалност.

Нямам лични наблюдения, или допирни точки, но съм чувал добри отзиви за него. Успех!

Да това доста променя и балансира нещата, макар че у мен остава въпроса не "претопява" ли общото учение за "истината" и за реалността, субективно-индивидуалното вярване, за личната "истина" и личното възприемане на "реалността". Точен отговор едва ли може да се даде, но просто този въпрос ми възниква. Иначе за проблематиката: не, не всеки трябва да отиде на психотерапевт, но поради това, на което от 2-рата си година е подложен човек, а именно да задоволи своите потребности от една страна и да се съобрази със социалните изисквания от друга, винаги се появява една конфликтна среща на тези две противоположни сили /не всички първични нужди и желания все пак срещат социална неприемливост и в този случай те не са в конфликт/. Психиката е намерила много начини да се справя с този конфликт и когато това е по конструктивен начин, човек не страда от това, т.е. този конфликт се развива без особена съзнателна намеса и той дори не го забелязва. Фройд все пак постулира една постоянна "обреченост" за психиката, този конфликт постоянно да се води на нейна територия. Все пак това за мен е малко крайна позиция, от която лъха само песимизъм. Дори и така да е това не винаги е свързано със страдание. Проблемно обаче за човек става, когато започнат трърде много усилия да се хабят в тази вътрешна борба. Тогава просто няма как психотерапията да не се занимае с двете конфликтуващи сили, а това означава те да се осъзнаят. Това е свързано със сериозна първоначална тревожност, в която изпада човек ако извади този вътрешен конфликт в съзнанието си. За това, както се казва не е необходимо да копаем кладенец с атомна бомба, т.е. моето лично мнение е, че дълбинно трябва да се работи само ако другите средства са вече изчерпани. Има много терапии, които са измислили различни техники да не навлизат в конфликта и все пак да внесат известен баланс в личността. Има и такива, които се опитват да разработят този конфликт с минимално страдание и по-безболезнено за личността. Така че отговора ми дали всеки е за дълбинна, насочена към разработване на конфликта психотерапия е - не. Още повече, че несъзнавано човек оказва сериозна съпротива този конфликт да навлезе в съзнанието и това е свързано със силна съпровождаща тревожност. Налице трябва да има много сериозна проблематика за да предприеме клиента това дълбинно "раследване", или трябва да има друга силна мотивация. Именно в това сериозната част от дълбинната психотерапия е да се преодолеят тези съпротиви. Не винаги това се случва и не всеки е готов да се справи без съпротивите си. "следващите идеите на Учителя Петър Дънов са упражнили своя личен избор,те не са узурпирани". - разбира се, това е свободна воля и аз пак казвам че нямам нищо против свободната воля на всеки. Моят стремеж е да открия допирни точни. Така например сред терапиите по света има религиозна психотерапия, която използва и вярата, като способ за сублимирана проекция и психологията в своите конструкти. Но за да се случи това, да се открият допирни точни първо трябва да се очертаят някои основни различия. Това нито е повод за конфликт, нито за остър диалог. Аз тук се преживявам в ролята си на изследовател. Нямам желание да променям това което открия, а просто да го огледам. Сигурно ще кажете, че е невъзможно да го изследвам без да го приема Дъновизма, но това няма да ме спре да опитам. Така че, моите уважения към хората, които поне са готови на подобни дебати.Ето аз съм напълно наясно, в каква ситуация хората прибягват до психотерапия, но за мен е важно да разбера и, при какви обстоятелства избират да следват дадено учение в този случай на г-н Дънов, но любопитството ми не се простира само до това учение.

"Можем ли според вас, да имаме обективно понятие за реалност?" Не, не можем. Именно това с много трудности се опитвам да вметна. Реалността е в очите на възприемащият я. И за това се чудех, как възприемането на тази реалност от "очите" на един човек може да се прехвърли в очите на друг човек, след като всеки има уникално-субективна представа за реалността. Много лесно - създава се фантазна реалност, в която липсва рационалното. Така не е нужно нищо да се доказва, а просто да се следва. Или си вън от нея, или вътре. Ако си вътре се съобразяваш с "космическите закони" и други "единствени истини". Т.е. аз се отказвам от способността си да възприемам различно от другите реалността и настройвам "струните си" по "великата истина". Ами това е обезличаващо. Това ли е учението? Вече се загрижих сериозно. Аз внасяйки различие бях "изгонен" от "тук", преди няколко поста. Ето я и самата динамика в комуникацията, която отново повтаря мнението ми. "Може да има само една истина по въпроса, това е" - да де, ама кой го казва това? Как така някой, ще има правото да отнема моята истина, или на някой друг, и да ми казва, че тя не е истина. За това питам, по какви критерии се определя тази една истина? "...вашето лично мнение за реалността" "Реалност е всичко, което е, или може да бъде възприето от сетивата, достъпно / разбираемо за науката, философията и различните типове анализ." - укипедия. Всичко извън това е фантазна, или ако ползваме психотерапевтичната терминология, добавъчна реалност. Когато едно дете например се страхува от тъмного и си представи че майка му е в съседната стая, то се успокоява. И в единия и в другия случай външната реалност си остава една и съща, но създавайки тази добавъчна реалност, детето променя своето вътрешно възприятие на реалността и се спасява от страха. Но това не е рационалното в реалността, а фантазното. Рационалното е, че майка му я няма. Но това спасение е на база създаване на фантазна реалност. Дано съм бил ясен в изказа.

" ...разпаленост и навлизане в конфликти" О, аз нямам проблем с това, все пак работата ми е да работя с конфликтни съдържания, както своите, така и на моите клиенти. Но защо да е конфликт различието в гледните точки? Аз мисля че това е пълнота, а вие го премайте както желаете, това си е ваше право. Да, аз наистина съм се занимавал с по-сериозните световни религии. Няма да бъде пресилено ако кажа, че както законите в една страна помагат да се спазва някаква общоприета рамка, така и религиозните повели, закони и вярвания налагат духовна, морална и т.н. рамка. Ако човек няма собствена, може да се уповава на тяхната и така да запълни празнотата си. Аз правя разлика между окултни учения и световни религии обаче. За окултните учения сте прав, че съм много бос. Но по света има много учения и едва ли един живот ще ми стигне да се запозная в дълбочина с тях, а това беше мой страничен интерес извън практиката ми. Макар че, нашата работа изисква и много странични познания. " ...има само правилно и неправилно действие" А кой държи правата за това, да преценява кое е правилно и кое не? Според чии морални норми се стига до тия критерии за оценка? Това е характерно за власт, основана на тоталитаризъм. Това ли е окултизма? Определя правилните и неправилните неща и упражнява това определение към последователите. Религиите в това отношение са доста по-отворени към индивидуално-различното, въпреки, че също определят някакви норми и изискват тяхното спазване.

Аз мисля, че е точно по темата всъщност. Тази притча, само потвърждава моята гледна точка, за което ви благодаря.Отричането от реалността и влизането в друга, фантазна реалност, е много показателно. Именно това избягва да прави психотерапията. Тя не отрича реалността, а я приема с всичките и несъвършенства, които са и присъщи. Това отричане на реалността, такава каквато е, в своята крайна форма, се проявява в психичната болест. До колкото разбрах сте лекар, предполагам психиатър и сте по-запознат от мен за психичната болест.

Аз не зная какво е това място "тук"? В тема, която е "психотерапия" и "учението на г-н Дънов" смятам е от полза да се изказват, както терапевти, така и Дъновисти. Колкото повече гледни точни, още по-добре. Но проблема явно е, че моите убеждения са различни, а това различие не се приема "тук". Но аз мислех, че това е отворено пространство за дискусии. Ако се изисква от мен, или да пиша с определени убеждения, или изобщо да не пиша, нещата вече са съвсем различни, напомнящи на тоталитаризъм. ”Учителят идва, когато ученикът е готов” - много правилна източна мъдрост и аз съм съгласен с нея. Аз бях готов отдавна и благодарение на моите учители успях да развия "Учителя" в себе си, а не да го почитам извън себе си.

Да разбира се. Аз не определям тези феномени, като добри, или лоши. Това дебело подчертавам няколко пъти. И да, към психотерапевта също има пренесени такива очаквания. И точно по това той може да открие липсите на клиента си. Дори терапевта трябва да създаде предпоставки за това клиента да пренесе върху него или майка си или баща си грубо казано. Но терапевта не става "Баща" или "Майка" на клиента си, а работи с неговата проекция, за да достигне до тази негова проблематика. Къде е съществената разлика? В процеса на психотерапия клиента се "връща" там, където тези липси са създадени и от ролята си на вече възрастен човек първо придобива яснота за тези липси и второ ги запълва по нов начин, но запълва първоначалната липса, т.е. опитва да интегрира липсващият образ, дали на Бащата или Майката няма значение. Ние използваме неговият личен опит и преживявания в този процес. Така той няма нужда в последствие да проектира тези образи и да зависи от тази проекция за да се чувства пълноценен. В ученията се случва точно обратното - човек не се връща към първоизточника на своята липса, а просто я замества, със своята проекция, която прави. Но само първия вариант може да се нарече психотерапия, защото клиента преработва проблематиката си, докато при втория, той я измества, макар и това изместване да му помага да функционира. Искам да кажа, че аз не виждам нищо лошо, някой да вярва в Бог, или учението на г-н Дънов, както и каквото и да е учение, което проповядва социални добродетели. Но това е компенсация на проблематиката, а психотерапията се стреми към разрешаване на проблематиката. Това е разликата според мен между психотерапия и учение. Именно за това, колкото и обширно да е понятието психотерапия, то трябва да изпълни определени изисквания, за да се нарече такова.

Интересното е, че до сега рядко съм изказал свое мнение, или оценка. Просто правя обзор и то доста повърхностен за да е разбираем за всички, на някои теоритични постановки от психологията. А иначе не зная, какво да разширя в тема психотерапия и г-н Дънов. Няма транспорсонална психотерапия, която да е призната от някоя психотерапевтична огранизация като научен метод, за разлика от почти всички психодинамични школи. Дали аз я приемам, или не, няма никакво значение нито за вас нито за мен. Разбира се, че религията е необятна тема и когато става въпрос за гледни точни може да има с хиляди.

Да много сте прав! Изнасилвачите и другите асоциални личности не са успели да обуздаят своята първичност, така както останалите. Но това винаги се знае, поради какви причини се е случило, ако се проследи биографията на въпросната асоциална личност. Иначе въпроса за боговете жени наистина е много интересен. Поради психологически нужди са правени изследвания на различни племена. В едните властва патриархата и култа е към Бога-Баща, а в други властва матриархата и култа е към Бог-Жена. Първо се забелязват различни типове социални организации в тези общества. Там където е патриархат нещата протичат по мъжки тип - ред, правила, жестокост и т.н. Там където е матриархат нещата не са толкова структурирани и вървят чисто по женски тип. Оказва се дори че това е достатъчно за да се наблюдават различни отклонения у едните и у другите. Бащата не е само родителят от мъжки пол. Това е по-широко понятие. Бащината структура в едно семейство може да се внесе и от майката. Как протича грубо човешкото развитие. До две години детето е близо до майката, като до първата е почти едно цяло с нея. От него не се изисква нищо. Не е необходимо да се подчинява на някакви социални изисквания. Това се нарича райската фаза. Около 2-рата година това постепенно започва да се променя и от детето започва да се изисква да се държи по определен начин. Тази вторичност е първата наченка, която започва да създава у него самоконтрол, т.е. Свръх-Аз. Той винаги е репрезентазия на родителските изисквания, после на социалните изисквания и така докато се формира изцяло в зряла възраст. Но неговият самоконтрол е уникален, защото опита и преживяванията, които има детето също формират тази структура, а те са уникални за всеки, така че тя не е точно копие на родителската, но скелета е създаден от тях. Това е факт и няма смисъл да се спирам на фактите. Има образователна литература по този въпрос. Ако детето не разпознае бащата като бащина институция, която е носител на ред, точност, справедливост, пробивност, стабилност и т.н. прибягва до други стратегии. Този период е сравнително кратък и чак в пубертета започва да се усеща липсата на родителския модел. Такива хора обикновено започват да се интегрират в различни групи, банди и т.н. в своето тийнейджърство, обикновено нарушават закона и правилата, но за да успеят да доизградят липсващата им рамка. Така, когато възпитателното поощрение и наказание на родителите е липсвало за да изгради рамката, това прави реалността, която също е въвела различни санкции за определен тип поведение. В другата крайност, ако детето няма подходяща родителска фигура, с която да се идентифицира в детството, то тази липса се запълва. Тук вече става още по-сложно ако детето е момче или момиче, ако замества липсата на майчина, или бащина инстанция... Различните зависимости например заместват липсата на майчина инстанция. Не липсата на майка, или баща по принцип, а липса, или объркано ролево съдържание. Но в религиите по принцип Бог-а е Бащата. Така че е нормално обяснението да в изместена нужда от възхищение към него. Ако общата рамка не беше религия, или учения, аз нямаше да наблягам на това. "Разширявайки съзнанието си човек осъзнава , че нанасяйки вреда на другите вреди и на себе си." - спор няма, така е. "Не признаването на вселенски закони , не прекъсва действието им " - законите във вселената се анализират от астрономията и физиката. Не ми е ясно за какви точно закони говорите. Кой ги е написал, в полза на кого, как е стигнал до тях, или ги е доказал ... Може би искате да кажете за някакви вярвания за съществуването на някакви закони. Но те са си ваши, не мои. Аз имам други вярвания. Но тук вярванията на този или онзи нищо не значат. Всеки сам си определя, в какво да вярва.

" Вие казвате, че имате своя философия, която сте си изградили сам." Не съм казвал подобно нещо. Казах че имам моя философия, но тя започва да се изгражда много много рано в детството. Относно бащата аз всъщност перефразирам доста сериозни автори. Това не е мое мнение. Иначе доста съм работил по отношение на аргесиите си и към майка си, и към баща си, и към "несправедливия" свят в личната си терапия. Точно онези импулси, за които говоря в горният пост, неморалните нечовешките и животинските бяха на дневен ред с години. " Дънов говори как да намериш истината вътре в себе си." - е да де. Защо той да ми казва как? Аз не трябва ли да си имам начини? Именно за това говоря. "Говороте за важността на башината фигура, което означава, че приемате философия от нея, а едновременно с това се заблуждавате, че имате своя философия " Естествено Всяко малко момче иска да стане като баща си. В това нещо учудва ли ви? Естествено има и бащи, чиито синове да кажем искат да не са като тях примерно защото същият този бащин модел не е бил "забелязан" като такъв който да бъде следван. И така детето е в ситуация да няма модел който да иска да следва. Но нещата в живота никога не са толкова черно-бели и децата по един, или друг начин заместват тази липса. Но когато изискванията на реалността станат по-големи отколкото вече възрастният може да посрещне му трябва този модел, който той като дете е заместил по един или друг начин. Точно този модел предлагат религиите. "Следвай ме и няма да сбъркаш..." Точно това е липсвало на това дете, да следва някого. И то, детето в този възрастен го приема и го следва.

"Вие г-н Тодоров като психолог говорите , за съзнателно , подсъзнателно и отчасти за несъзнателно ниво , но не може да кажете нищо за свръхсъзнанието..." Аз не зная какво съдържание влагате в понятието "свръхсъзнание"., но от опит знам, че има ли нещо, което да е "свръх", то е за да компенсира друго нещо, диаметрално различно, което също е "свръх". Какво искам да кажа. Нуждата от съществуване на нещо "свръх" от къде ли е породена? Както и вие и аз зная равновесието, баланса е желаното състояние за да се изпита субективното усещане за щастие например. Този баланс е различен, както и на кантара на пазара. Ако на едната везна има свъх-тегло и на другата трябва да се противодейства със свръх-тегло за да се балансират. Баланс на какво тогава се явява вярата в свръхсъзнание? Какво има на другата везна е въпроса. По пътя на логиката трябва да има свръхнесъзнание И за да избягам от тази терминология, защото малко ми куца аз ще използвам други конструкти. Както знаем несъзнаваното е животинската част на психиката. Там няма социални закони, няма правила, етика, морал, религия, а има само желания, които трябва да се задоволят. Естествено при хората това няма как да стане, няма как да се задоволят първичните желания, както животните го правят. Тогава какво да ги правим? Еволюцията създава следващата част от психиката, която има за цел да въведе малко правила в тези безконечни желания, които напират да се задоволят, но с това застрашават живота в общност. Така съзнанието се явява тази балансираща част от психиката, която се заема да противодейства за общото благо. В психологията се нарича Свръх-Аз. По-скоро в аналитичната теория. Как обаче един сегашен човек формира тази структура, за да може да възпира импулсите от безсъзнаваното? Взема защитни мерки и налага цензура. Как обаче тази структура научава кое е социално и кое не, кое е приемливо и кое не? Детето няма такава структура в психиката си, сиреч има способността да я развие, но я няма като съдържание. Тази структура започва да се пълни от родителските изисквания, правила, норми и т.н. по определен начин. Така когато детето успее да я "напълни" със съдържания вече няма нужда да се внася от родителите му. Тогава детето става възрастен. Това означава че вътрешният Свръх-Аз е репрезентация на родителите ни, на обществото, на законите, морала, изискваните поведения в мястото и епохата, в която живеем. Ако нашите родители са били много строги ние ще имаме много импулси, които не са стигнали до удовлетворение и са били върнати там, от където са дошли, с различни защитни мерки, които Свръх-Аз-а е предприел. Тези импулси обаче освен със съдържание са изпълнени и с енергия за да се удовлетвори това съдържание. И колкото повече импулси са били върнати, толкова с по-голяма енергия те напират отново и отново да излязат. Това обаче не бива да става, защото ако се допуснат до съзнанието ще настъпи вреда, когато се задоволят /поне така пресмята ситуацията Свръх-Аз-а, в ролята си на техен пазач/. Както казахме по-горе за да има баланс трябва на другата везна да се сложи същата противотежест. Вярата в "свръхсъзнание" наистина уравновесява везната и води до баланс. И така, човек засилва своят Свъх-Аз с още морални и други принципи и философии, като по този начин балансира вътрепсихичната си ситуация. Тук обаче изниква един въпрос: Трябва ли да товарим другата везна с повече противотежест, или е по-добре да разтоварим първата? Така не би трябвал толкова силен Свръх-Аз от една страна, а от друга импулсите, които толкова отдавна "искат" да излязат ще го направят частично. Обаче какви са тия импулси, че срещу тях се предприемат такива сериозни мерки? Ще ви кажа, много е просто Това което е от другата страна на везната е точно обратното. Те са аморални. Точно тези пороци, които религиите и различни учения заклеймяват искат да си пробият път. И колкото повече го искат - толкова повече вяра трябва в точно обратното за да се противодейства. Така един вид всяко едно учение се явява помощник на нашият слаб Свръх-Аз, за да се справи с аморалните желания и импулси, които могат да нахлуят. Психотерапията винаги работи и в двете посоки. От една страна се опитва да поизвади "малко" импулси и желания, та дори и аморали, цинични и неиздържани социално и от друга страна да намали санкциите, които Свръх-Аз-а е предприел към тях. /в случаите, когато Свръх-Аз-а е слаб и има нужда от друг такъв от вън, например "Учителя", се работи по посока засилване на собствения Свръх-Аз - диаметрално различно поведение, спрямо различните учения, които опитват да го въвеждат от вън, от "извора", от "водача" и т.н/. Както виждате аз не случайно казах, че уповаването в религията, или някаква философия от вън е нищо друго освен запълване на собственият Свръх-Аз, поради липса на хармонична връзка с бащината инстанция, която е трябвало да го направи в детството. Психотерапията основно разработва тези механизми и разхлабва тези "обтегнати" вътрепсихични структури. Това е възможно в различна степен. Както виждате вярата в Бог или друг "Учител" е точно вярата в Бащата, която така и не се е осъществила. Има обаче един много важен момент. Религията опитва да даде обяснения на необясними абстракции и понятия. Днес бях на траурна церемония и отново видях как благодарение на думите, които попът говореше вдъхваше надежда на близките и им даваше "храна" наготово точно в момент, в който имаха нужда от това, а не можеха да си я доставят. Илюзията, която попът с такава лекота създаваше щеше да им помогне да преработят събитието и мъката си в реалността. Точно тази илюзия е необходима за да може да се справи човек в такива моменти, с реалността, т.е. ето полезността на религията в случая. Макар да се говори за рай там на небето /какъвто рай още не е открит/ и да се знае че това едва ли го има, никой в този момент не го подлагаше на съмнение. Тази благородна "лъжа" помагаше.

Благодаря, че споделяте лична информация все пак. Добри отношения обаче, не изчерпва съдържанието им, както и ако не са били добри. Но това е по-важно за терапевтичният процес, а не за дискусията. Все пак в нашето общество, след падането на завесата липсва бащината институция, като такава. Това социолозите го отчитат. Просто такава е нашата социална схема. Иначе за останалите въпроси да кажа няколко мои думи. Прочетох няколко лекции на г-н Дънов. Добре са оформени, добре са изказани, но те са обяснителни. Аз нямам нужда, някой да ми обяснява какъв е света, или какво е добро. Аз си имам моята си философия по тези въпроси. Т.е. имам формирани представи за абстракциите любов, смърт, доброта и т.н. Задавам си въпроса защо обаче, някои хора нямат такива и следват чуждите възгледи за света, та дори и ги приемат за свои. Не че са неверни или верни. Аз на това няма да се спирам. Но те идват отвън, а трябва да идват от вътре. Когато едно дете формира тези възгледи, само тогава те идват от вън, от хората които са връзката му с реалността - неговите родители, или настойници. Ако това липсва тези празноти трябва да се запънят с нещо, иначе, както казвате човек колкото и да му е добре ще усети, че му липсва нещо. Това е липсата на контакт с бащата. Говоря за по-широкия смисъл на контакт. В тоя ред на мисли религията е много ценна за такива хора, където те имат възможността да запълнят своите липси, за които времето отдавна е отминало да бъдат запълнени. Но да се върна на това, каква е разликата между психотерапия и учението на г-н Дънов, както и на други подобни учения. Психотерапията, или психотерапевта търси философията на всеки свой клиент и работи с неговата философия. Психотерапевта не помага, това е илюзия. Той работи по посока клиента сам да си помогне, т.е. да разбере, кое в неговата лична философия за света му пречи и как той самия да я промени. При приемането на чужда философия, идваща от вън, дори и по съвсем доброволен начин, по-горният процес е обречен. Това не е психотерапия, защото не е насочена в посока клиента да си изработи собствена фолософия, а му се привнася друга. Тук няма значение дали е правилна или не, дали е доказуема или не ... Същественото е, че едното търси ресурса в човека, а другото му "подава" ресурса от вън. И вместо човек да каже "аз успях", казва "помогна ми учението на еди кой си". Разбира се, че не ви смятам за някакви фанатици. Понякога засилвам израза за да се получи по-ясен контраст за нещата, за които говоря. Първия показател, че не сте ревностни поклонници на "Идола" е факта, че сте толерантни към моето мнение, което не е много във вашата догма.

"Но пък и окултизмът използва методи и техники, които са обявени за научни" Няма такива методи, в грешка сте. Имаче сте прав до някъде в разсъжденията си, но вие говорите за психоанализата а не за психотерапията по принцип. Да факт е че вътрешният конфликт, ако приемем че дълбинната психодинамична терапия без оглед на наименованието си работи с този конфликт, за всеки човек е различен. И той така да се каже е вечен, защото този конфликт е способа индивидуалността, личните нужди и потребности, в оригиналният им вид да бъдат преработени, за да е човек социално същество. Този основен конфликт за личността се създава снегово възпитание да живее по изискваният начин от обществото за да оцелее. Изобщо съзнанието у човека, което е най-младата структура на психиката има за цел да направи човек социално същество. Има и животни, които живеят в социални общества, но те са много по-прости и не изискват създаването на този психичен компонент. Вие говорите за символика на безсъзнаваното, сънищата и грешките. Да неоспорим факт е че има безсъзнавана психика. Тази структура въвежда Фройд, но далеч преди него други автори я описват. Ние наистина не знаем какво има там, както добре се изразихте умеем да екстраполираме по нейните проявления. Това в никакъв случай обаче не е и не може да става на случаен принцип. Мен също ме е напушвал смях като чуя някоя аналитична интерпретация, която се опитва да обясни някой несъзнаван механизъм. За това тези тълкувания трябва да бъдат много внимателни спореед мен. Но това е проблем който психоаналитиците трябва да решат. В моята работа аз главно работя с чувства и преживявания, които са станали причина за обостряне на някаква психологична проблематика. Ето давам пример с един младеж, с който работя имащ проблематика на ПР, социална фобия и агорафобия. Някой ще каже сложна работа. Напротив - колкото по-изразена е симптоматиката, толкова по-лесно е да се проследи връзката симптом-причина. Без да влизам в подробности мога да кажа че движейки се по психодинамичната рамка, терапията с това момче върви страхотно. Неговото страдание не беше страха, или ПР или социалната фобия. Това е неговата способност да изрази страданието си от нещо друго. Така че самата личност която предоставя проблематиката на обсъждане, носи в себе си и решението. Това трябва да има очи терапевта да види. Именно по тази причина няма как да се каже ... ето това начина с главно "н". Всеки проблем носи в себе си и решението. Но проблемите са различни за всеки и решението им също. Именно по тази причина е трудно да се извеждат общи конструкти за решение на проблеми. По тази причина психоанализата няма как да докаже ефективността си за общото, а само за частното. Иначе отново съм съгласен че контакта лекува, не самият терапевт, нито метод. Но само с контакт не може. Този контакт трябва да има определено съдържание за да стане психотерапевтичен. Това съдържание се внася от терапевта. Ако терапевта се е "разхождал" дълги години из сибствената си динамика и се е справил със съпротивите си от промяна, той ще умее да се разходи и из динамиката на своя клиент. Нещо повече, работеки той непрестанно се допитва какво се случва с него докато работи, как преживява контакта си с клиента, какви чувства и преживявания предизвиква той у него. Понякога работейки се сблъсва със собствените си съпротиви, които той сам не е успял да свали. За това опита е важен, но не защото човек добива рутина, а защото работата с клиетни постоянно го връща в изследване на себе си, тъй като, колкото и да се самопознава винаги има нещо, което е пропуснато. Важното е обаче, да си даде сметка за това в самият процес, или поне малко след това. Ако не си даде сметка терапевта започва несъзнавано да работи за себе си, което анализата нарича контрапренос. Ако този контрапренос се осъзнава може да бъде сериозен инструмент, да се използва в терапията. Ако е несъзнаван обаче "подкопава" процеса. "Жена би била изключително доверчива към психитерапевт, който е привлича сексуално." По принцип всеки пациент е доверчив. Върху терапевта се проектира много силно "надеждата". Ако не се стигне до тази проекция, процес няма как да се получи. Поради този факт понякога терапетите в собственият си страх се опитват да предизвикат тази проекция по рационални начини - да се държа уверено, да вдъхна кураж и т.н., което не е много правилно. За да се проектира надеждата, терапевта просто трябва да върне другата, липсваща страна на монетата, която клиента му предоставя с описанието на симптомите си, а именно че в точно тази проблематика се крие точно правилното решение. Ако клиента например принесе сексуално желание и в терапията това не е случайно. Не само външният вид предизвиква това. Терапевта може хич да не е хубавец, но към него една млада жена да изпита сексуално влечение. Ако терапевта не може по конструктивен начин да внесе това в терапията .... най-много да се оженят. Историята е пълна с аналитици женени за свои пациентки. Но както казах подобни процеси не вредят на терапията, ако се внесе съдържанието им в полза на проблематиката. Ако това не стане терапията приключва. "в тях има доста "ключове" за действителния смисъл на всичко" Ето за това желание ви говоря, човек да намери ключа извън себе си, а не вътре в себе си. Вярата в Бог и/или Учителя е начин човек да се спаси от собствената си тревожност. Но това така и не става на практика, защото тя си е вътрешна. Мъдростите на народите, на философите и т.н. са наистина важно нещо. За горе и долу, аз имам други разбирания. Ако горе е душевното, а долу рационалното съм по-склонен да се съглася. Но на "небето" и на "земята" няма нищо съществено. Разликата не е толкова голяма. Когато тя е такава има бягство от действителността, от реалността. Не случайно последователите на някой идол имат слаби способности за справяне с реалността. Те не са успели да изградят "учителят" у себе си и си го привнасят от вън. Знаете ли много е интересно изследванеето на различни племена и техните богове. Дори се оказва че в зависимост от необходимостта бог е мъж, или жена Бог е бащата, или майката. Това е ясно. Аз не случайно закачливо попитах тези, които са сляпо насочени към "Бащата", "Учителя" и т.н. как са пеживели връзката си със своят собствен баща. Вие ще видите, че тази връзка съвсем не е била пълноценна и не е успяла да изгради у човека основни конструкти, които да му служат в неговият живот. Тази липса се запълва с вярата в един идол. Това е изместената вяра към бащата по принцип. Та кой е идола за едно дете, момче, ако не баща му? Децата не вярват в бог и нямат нужда от него. Защо е така? Защото това заместване може да стане в зряла възраст. Така детето, което има нужда от баща го намира като възрастен, но идеализиран. Колкото по-идеализиран по-добре. Защо няма един нормален Бог? Всеки е като супер-герой, който да те кара да го последваш. Сещам се, като дете как излизах от киното и дълго време бях главния герой, идентифицирах се с него. Точно тази идентификация се случва и в идолопоклонничеството.

Ето ...това е прекрасен форум. Свалям шапка. Той сигурно е създаден от хора, които вярват в учителя си. Похвално. Това ми прилича на религия, нова религия, с нови вярващи в "Бащата". Аз съм атеист. Тази дума има много значения. Аз много сериозно съм изучавал религиите по света. Защото вярата в Бог, е явление на всички народи, на всички континенти. Дори на такива острови, които няма как да са заразени с Бог-а от цивилизацията, но и там има Бог. Това явление ще рече е масово за хората, без значение, къде се намират те, и как се казва богът им. Както казах съм атеист и винаги търсех смъсъла на това, защо всички раси, всички поколения и всички хора по принцип имат нужда от Бог. Никъде нямаше потвърждение че Богът, този в който вярват го има. Обърнах се към християнското вярване за Бог. Говорих с много историци, някои от които вече не са на този свят поради старост, но какво се оказва. Всички писания, които са в библията, исторически доказано са плагиатствани. Голям шок, но има наистина исторически данни, които предлагат притчи, ситуации и други събития, които са описани в библията, но за зла участ са описани и в много други документи, които са стотици години по-стари от нея. В разговорите с тези историци аз стигнах до идеята че библията е една добре структурирана и плагиатствана книга. Все пак нормално е да се запитам, ако библията не е началото на началата какво тогава? Интересното е, че историческите фафти за това се губят много, много назад във времето. Което ще рече че оригинала е отдавна и безвъзвратно изгубен, макар самия оригинал да не е само един. Това обаче не е важно. Факта, че на всеки остров с напълно изолирано от цивилизацията племе имаше бог, на който то да се кланя беше факт. Зададох си въпроса, как може да няма Бог, но същевременно да присъства като образ навсякъде? Това е сериозен въпрос между другото. Така спряганият Юнг от всички кръгове, е стигнал до същият въпрос, макар и много по-тежко. Аз съм напълно наясно, че този форум, тази страница е направена специално по една причина и нямам нищо против нея. Това е вашият учител Петър Дънов. Тъй като моята работа е свързана с вярата и душевността на хората по принцип, а аз съм атеист, не мога да подмина тази страница, това пространство, което е завзето от вашето вярване и вашата вяра. У мен обаче изниква въпроса, как ли живеят индийците правилно, без тази ваша истина? Колко чини тя ако е само за вас? Как ли хората преживяват там, където Петър Дънов е просто неразбираемо словосъчетание? Изобщо ме вълнуват тези неща. Аз ще бъда честен и ще си призная, че учението на този учител не ми е до основи известно. Искам да кажа, че аз не съм наясно какво точно повелява. Може би след време ще си направя този труд и ще се информирам чисто за да се запозная. Но, аз винаги, когато има идолопоклонничество съм си задавал един единствен въпрос: какво става с вярата на личността, ако тя последва някой друг, т.е. какво става ако не вярвам в себе си, а в някой друг? Какво тази личност преглъща у себе си, за да вложи своята сила, способности и енергия в някой друг и неговата философия за света. Винаги ми е хрумвало, че тази личност зарязва себе си, защото е намерила по-правилен път в лицето на своя идол. Аз не зная дали е по-правилно да го наричам у-чител с главно у. Все пак аз не съм един от вас, така че може би имам правото да го наричам просто г-н Дънов. Какво обаче все пак възбуди моето желание да пиша тук , след като не съм последовател и след като съм атеист по принцип. Както знаете атеист не означава човек, който отхвърля всички тези неща. а човек който не се въвлича във тях. Сигурно имам много повече познаниие за религията от вас, но за г-на .... мълча. За мен обаче е важен факта, че много хора на "науката" някак са намерили своя оазис тук сред вас. Аз в това не виждам нищо неестествено. Човек намира своя оазис според това, каква жажда има нужда да утоли. Това е втората тема, която привлича вниманието ми, защото в нея присъстват думите "психотерапия" и "Учителя". Това от моя гледна точка, на човек атеист, е много сложно, да не казвам конфликтно словосъчетание. Със сигурност тук ще се изправя срещу цялото ваше съсловие, а и че срещу полу-научното терапевтично съсловие на така наречената от тях си трансперсонална "психотерапия". Ще се учудите, защо слагам кавички на толкова "хубав" метод" за психотерапия. Ще ви кажа. Просто такъв метод няма. Има вярване, че това е метод, но метода липсва. Има само вярвания за него. По този пункт темата наистина започва да се връзва според мен, защото да вярваш в Бог, който и какъвто и да е той, както и този който временно изпълнява тази длъжност, и този вид "психотерапия" е едно и също. Ще забележите, че аз нито опровергавам истините на вашият учител, нито ги подкрепям. Само мога да кажа нещо от малкото неща, които знам и това е, че революция няма. Г-н Дънов е събрал много известни мъдрости, исвестни на историята много много отдавна и просто ги е опаковал. У мен обаче изниква един въпрос: защо някои хора вярват в това а други не? Ще кажете всеки определя до къде да извиси неговото съзнание .....Да де, ама все пак защо това е факт. Както всички окултисти цитират Юнг за идеята да се свържат с психологията, така и аз. Те всъщност не го цитират, защото ако беше така, ако се използваха негови цитати, без значение от къде, щеше да е ясно, че Юнг не е окултист. Той просто е изследвал феномена всички хора да са склонни да вярват в сила извън тях. Ако тази сила е въплатена в някой човек още по-добре. Ако не здраве да е .... все нещо може да се измисли по въпроса, че да е. Та четейки разните мнения из този форум аз сиу задавам един въпрос: Какво ли му липсва на човек, та да се преклони пред друг човек? Защо този другия да е нещо повече и да трябва да му се кланя? Извинете моето невежество ако има такава сериозна причина, която да не знам. Проблема обаче е, че повечето причини са ми ясни. Само ще задам един въпрос, който е простичък и същевременно много труден за отговор: Какви са вашите отношения с бащите ви, тези които са ви създали, или отгледали? И без да ми отговаряте аз се досещам. От всички над 500 школи по психотерапия, няма школа която да е насочена към някакъв учител, т.е. учителя да каже едни общоверни истини и хората да го последват, затваряйки си едното, или двете "очи". Ще рече, че това е така защото всяка школа не е създадена за да благославя някой, /който апропо е липсващ, да речем бащата/, а да помага реално на хората. И се чудех как успявате да заобиколите тези факти и да говорите за психотерапия редом до вярванията, които г-н Дънов е събрал от кол и въже. Чудех се също защо учителите във всяка от тези школи се пишат с малка буква а вашият с голяма, като Бог? Това наистина е сериозен въпрос пред вас. Аз съм виждал и други букви които пишете с главна буква, а те се пишат с малка. Така си е прието просто. Но едва ли това е грешка по незнание на правописа. Тогава се чудех каква ли грешка е това? Чудех се защо ли и думата психотерапевт не се пише Психотерапевт ... Странна работа, но не съвсем. Във всяка една писменост богът се пише с главна. Ще рече че г-н Дънов е вашият Бог. Това е нещото, което и сега ме шокира. Ако всеки един приеме и следва философията на друг човек, къде остава неговата собствена? Ще рече тя е поробена за целите на "Учителя". Може би той за вас е светец, не зная. Но аз си задавам прости въпроси.... какво е обичал да яде, с какви жени е обичал да прави секс, какво е обичал в секса, имал ли е внуци или не ....или просто се е посветил да ви показва философия, която сляпо да следвате? Не зная, но съм искрен във въпросите си. Да се върнем на темата психотерапия и г-н Дънов. Както казах и по-горе сложно словосъчетания. Защо е така. Аз също съм имал клиенти наркомани, които след като са се отказали от наркотика и живота си свързан с това, не са се врекли в мен. Това е малко неприятно. Хем му помагаш да се откачи, и хем даже не те оповестява в сутрешната си молитва като негов Бог. Усещането е много неприятно. Това естествено е метафора. Как може наркотика да бъде заместен с нечия чужда вяра, чужда философия и чужд път. Това в психотерапията е недопустимо терапевта да стане идол. Просто защото той е надживял нуждата да има последователи. Вие чии последователи сте? Не ми казвайте. Вашата зависимост се е преместила от едно място на друго. Това е мое мнение, което е твърде неангажиращо имайки предвид къде сте вий, къде съм аз. В крайна сметка психотерапията е много сложен процес, в който терапевта трябва да е израстнал дори над позицията си в която да има власт и да създава предпоставки за последователи. Ако не успее повлича след себе си хора със слаб характер, които виждат в него това, което им липсва и просто започват да го следват. Това за г-н Дънов въждам че е практика, но за един терапевт никога. Това е разликата. И ако кажете че вие сами го следвате, той не е виновен за цялата работа .... излъгани сте

Какво означава да не правиш разлика между психология и когнитивна теория? Ето заради такива неща се държа по такъв остър начин - когато трябва да се внесе яснота, не изразявам свои мнения, а просто факти. А фактите трябва да се "забият" за да става ясно на всички, кое, какво е. Омръзнало ми е да се леят глупости за тая наша професия. В предният пост отново наблегнах на това, че когнитивната психотерапия е мощен инструмент. След като ползваш Позитивна психотерапия, нали знаеш че тя е психодинамична школа? Гледам обясняваш какво е преформулиране някъде. Позитивно претълкуване означава да се включи позитивния аспект на симптома, какво печели клиента от него. Някаква разлика да виждаш от Фройд преди 100 години, който обяснява това на дълго и широко при симптомообразуването. Аз лично не виждам. И в позитивната най-важно е човек да може да работи с динамиката на личността. Ето това умение разграничава терапевта от не-терапевта. Това не се научава току така. Песешкиан беше психоаналитик, който е успял по един много добър начин да направи психоанализата по-достъпна, систематизирана и краткосрочна. Аз съм говорил с него по тоя въпрос. Но той виждаше, че нещо липсва и това беше аналитичният беграунд, който той имаше, а другите обучаващи се не. И когнитивната терапия работи психодинамично. Аз не зная наистина как така отрече психодинамиката като не-научна. Това че когнитивистите не признават анализата изобщо не ме учудва. Аз признавам анализата, но никога съм нямал желание да я използвам. Тя за мен е нерентабилна, освен факта, че всеки терапевт е добре да мине лична анализа. Бъдещето в психотерапията е в еклектизма, в съчетанието на различни школи. За тази цел човек трябва поне две школи да е завършил от начало до край, че да има какво да съчетава. Да психодинамиката е сложно нещо. Първо е сложно да се подложи човек на дълбинна психотерапия, а после е сложно да се научи да прилага това, което е усетил и преживял. Наистина някои терапевти "залитат" в съмнителни хипотези. Но в България психоанализа няма. Така че аз не говоря за нея. Аз не съм аналитик, и нямам намерение да ставам. Но няма как един терапевт да работи в динамика, без да има формирано аналитично мислене. Искам да кажа, че ако един терапевт първо е аналитик и после стане когнитивен психотерапевт ще е много много по-добър, отколкото само един когнитивен терапевт. Относно използването на техники . Какво да ти кажа .. Иползването на техники от тук и там не ми харесва поради няколко причини: за да може да ползва терапевта дадена техника, той трябва да съумее да я постави на място в общата терапевтична рамка. Ролевите игри се ползват навсякъде, дори и в HR обучения. Но това не е психодрама. Психодрама става, когато по конкретен начин се използват ролевите игри, за постигането на конкретни цели. Същото е и с претълкуването в Позитивната психотерапия. На това претълкуване лежи после цялата терапевтична промяна. А претълкуването не е само да видим доброто в симптома, а неговата функция. Това може да стане ако един терапевт е вещ в психодинамиката на проблематиката. И след като това се случи, няма никакво значение, дали ще махаме симптома, или няма да го махаме. Той сам ще се махне, когато клиента успее да захрани липсващото му по друг начин, а не със самият симптом. Самият симптом е опит личността да се справи с реалността и негавата поява и съдържание не е случайна. Обучението в България все повече произвежда кандидат-терапевти, които не могат да работят с динамиката на личността. Това е тревожен факт. Много малко са хората, които наистина владеят това добре, и са способни да предават това умение и на други. Когато аз изучавах две школи едновременно в началото изпитвах сериозни трудности от коя, кое да ползвам. Случвало се е за един случай да ходя на супервизия и при единия си обучител и при другия. Какво се оказа: и при единия, и при другия се стигна до едно също нещо, защото динамиката на личността не може и няма как да бъде различна при различните школи. Какви методи и техники ще се използват от там нататък е въпрос на предпочитания на терапевта и готовността на клиента.

Аз не зная в кои научни среди точно, психодинамиката се приравнява с хвърлянето на боб. Няма такова нещо. Аз не говоря за психодинамичният модел който е създал Фройд. Много неща от неговата теория са отречени по простата причина, че са доказуеми само в конкретният случай и не могат да бъдат изведени общовалидни постулати за общото. Аз се уповавам само на доказаните явления в психодинамиката на личността. Няма да влизам в подробности, но за пример ще дам един добър теоритик и практик - Ерик Ериксон. Има и много други, които валидизират психодинамичната теория, така че да не се заблуждаваме - това е наука. Но работата на терапевта с даден клиент не е само наука а и изкуство, защото всеки път се случва нещо различно. Точно това изкуство е пречката точно да се измери ползата от терапията или по-скоро да се разбере дали помага техниката или самият терапевт и връзката му с клиента. Това е крайъгълният камък за психотерапията относно точната сметка кое как действа. Но както казах науката е в психологията. От там се черпят техники, модели, разбиране за проблематиката и т.н. Психотерапията е изкуство. Относно когнитивните терапевти - има много добри, аз никога не съм казвал, че ги няма. Но са малко. За справка в психодинамичните школи в България терапевтите също са много малко. Има много консултанти. Но те не умеят да провеждат терапия. "Когнитивните терапии, които сами по себе си вече съставляват поне една дузина школи, предлагат различни начини за достигане до дълбинното несъзнавано - не един и два." Именно ако под лупа разгледаме сериозните теории изследващи човешката психика, няма да открием особена разлика. Разликата е в термините и в това, че всяка школа използва различен материал от общото познание за човека, за да си свърши работата. За това и казвам, че когнитивната терапия в никакъв случай не е нещо повърхностно - напротив. Тя може да е мнгоо мощен инструмент в ръцете на терапевта, особено ако се използва психодинамично. Аз съм съгласен, че преживелищния опит на терапевта е особено важен за неговото израстване. Но е много важно този опит да бъде обследван психотерапевтично. Мисля че тук няма разминаване в мненията ни с Орлин Баев. Относно БАП, закона и т.н. Ти някъде беше казал че пациентите определят работата на терапевта, както и нещо много ценно: ако терапевта не е способен, той не може да задържи клиента си, не може да създаде процес, а процеса е всъщност самата терапия. Така че със и без закон, тези терапевти ще се откажат от тази работа, или ще успеят да запълнят своите липси за да успеят да провеждат психотерапия. Но законът ще защити клиентите от хора, които нямат правата да са психотерапевти, а се обявяват като такива. От там нататък пазарният принцип ще си каже своето. Да не забравяме че има много пациенти, които нямат сетивата да разпознаят истинският терапевт например. Така те проектират своите очаквания към "Бащата", "Учителя", "Вълшебника" и други, с които терапевта никога не може, и не трябва да се ангажира.

" Интересно, как може да се докаже нещо експериментално и недвусмислено, след като няма две еднакви личности?" Да наистина е интересно Но аз никъде не съм споменал, че психотерапията е доказване на факти. Психотерапията е една неповторима смесица между общото, фактите, до които психологията е стигнала, които важат и са доказани за всички хора от нея, и индивидуалното, което е единствено по рода си. Аз зная от науката, през какви етапи минава човек в своето развитие, с какви трудности се сблъсква, когато преминава през тях, какви са последствията ако някъде "удари" на камък и т.н. Но аз не зная за отделния човек, как се е случило това, защото то се случва всеки път по различен уникален начин. Всеки има уникален преживелищен опит, уникално детство, родители, обкръжение ... Има и уникално настояще. Психотерапията е нищо друго освен едно задълбочено изследване на това и търсенето на връзки, динамиката на личността. Няма как един човек да може да работи така, без да е наясно със собствените си връзки от преди и сега, без да знае собствената си динамика. Именно за това казвам, че дори и да "наизустим" някакви техники, това няма да е от полза ако същите тези техники, някога в нашето обучение, в личната ни терапия не са минали през нас и не са предизвикали нашата терапевтична промяна. Така че психотерапията е първо куража да си пациент, да рискуваш, да посмееш да разбереш себе си. Това е трвожно събитие, изпилнено с много мъка, страх, гняв... Затова когато една обучителна група по психотерапия страртира само 10% от хората успяват да завършат. За това има и други школи, които опитват да помагат, без да конфронтират личността. Така и много терапевти, които учат в тези школи избягват конфронтацията със себе си. Естествено и такива школи имат своята полезност. Но истинският смисъл на думата психотерапия е винаги работа с динамиката на конфликта. А в динамиката на конфликта не може да се работи на калъп. Именно по тази причина психотерапията е много много трудно нещо. Човек може да се оповава на опита си но в много малка част. Защото всяка една терапия с нов клиент му е като за първи път. И това е онази емпатия за която се говореше по-горе. Емпатия е способността да погледнеш реалността през очите на своя клиент. Този поглед е различен за всички. Но за да можеш да се отделиш от собствения си поглед, ти трябва да си изучил, преживял и синтезирал до съвършенство. Именно по тази причина сериозните школи наблягат на самопознанието на терапевта. Това са най-малко 600 терапевтични часа. Техниките се научават, но без самопознание терапевта ще работи за себе си в терапията, а не за клиента. Та ако се върнем на горния въпрос недвусмисления експеримент започва от нас. Ние това можем да докажем само. А всяка една психотерапия търси експеримента и доказателствата в динамиката на клиента, търси променливата, за да я направи константа и да може да се реши уравнението.

Г-н hip, аз не поставям нито вашият опит, нито вашите умения под въпрос. Но поради широкото спекулиране с думичката "психотерапевт" се налага да уточня някои неща, които не са моя гледна точка, а просто фактология. Напълно съм съгласен, че в краткосрочната терапия плана, ясната цел и пътя към него е от важно значение за терапевтичният успех. Но нека да направим разликата между това, какво върши краткосрочната и какво дългосрочната. При краткосрочната терапия целта е да се възвърне здравото функциониране на личността, така както е било преди симптома. Това означава клиента да успее да заживее по-добре въпреки психологичната си проблематиката. Това означава, че основната му проблематика остава извън терапевтичната цел. При дългосрочната психотерапия същата тази личностна проблематика е в центъра, а самият симптом просто няма значение. И едната и другата психотерапии си тежат на мястото в подходящи ръце. Те помагат за различни неща. Една тревожна проблематика не е само симптом. Това е на повърхността. Дългосрочната терапия винаги включва в себе си и краткосрочен план. Няма как да се започне директно с дългосрочна терапия върху проблематиката. Но ако един краткосрочен терапевт не умее да работи дългосрочно това вече е проблем. Аз съм имал случаи и с по 3 сесии. Това обаче нищо не значи. "Зад мен стоят няколко хиляди решени терапевтични случаи...някои от които са уникални за страната. " Моите случаи, макар и значително по-малко, са уникални всичките и то не само за страната ами и за целия свят. Това е така, защото аз работя с личността, а както знаем няма две еднакви личности. Относно поста ми той наистина е към професионалната роля, която е само една част от човешката личност. Ако само тази роля е у, вас това не е никак радващо. /Апропо бъркате ме с някой друг Тодоров/ "Колкото до дискусията, която очаквате: като навлезете в практиката на психотераевтичната школа, в която работите и добиете достатъчно социален опит и зрялост, ще видите, че тя няма как да се осъществи. Всяка школа се е появила, за да отговори на изискванията на времето си и място за сравнение, дискусия и спорове няма. " Напротив! Тя се осъществи и в двата случая, и в двете школи които съм изучил още в моята лична психотерапия. Когато преди години навлязох в практиката си всичко се осъществяваше и продължава да е така. За това натъртих, че един психотерапевт не работи с методите, които са описани и които съдържа дадена школа, а с преживяванията, които е имал по време на своята лична терапия в тази школа и със своята терапевтична промяна от това. Разбирам, че у вас тези преживявания са неуспешни. Прав сте, че времената се менят, психотерапевта обаче също живее в тези времена. Ако не може да пригоди своите способности към тези промени означава, че той просто не може да нагоди личността си към актуалната реалност. " Колкото до идеите за психотерапия, които се опитвате да внушите – за мен са опасни и вредни за потенциалните клиенти." Психотерапевтични идеи и психотерапевтичен договор са различни понятия. Цената на психотерапията е точна и ясна, както и сетинга. Останалото, кога ще свършим .... не може да бъде ясно, още повече обещано. Това не е фитнес програма, в която ще напомпаме бицепса за 3 месеца при определени упражнения. Всеки клиент е с различна терапевтична мотивация, готовност за промяна и лични ресурси, всеки е различна личност. И след като има дори само една променлива в уравнението точен резултат няма как да бъде пресметнат. Всичко е около. Въпреки това дори и в дългосрочната терапия има договаряне и предоговаряне на сесиите. Това е така защото клиента идва с определена заявка, която много бързо променя своето значение и темата на тази заявка става друга. И това е един процес който търпи много промени, които не могат да се "врачуват" в първите сесии, камоли да се обявят като общовалидни за всички. Относно манията да са нещата научни: Да психологията има пра-корени. Но е станала психология тогава, когато е станала наука. През 1879 година германецът, Вилхелм Вунд често определян като основоположник на съвременната психология, създава първата в света психологична лаборатория в университета в Лайпциг. Наука може да стане само дисциплина, която може да докаже, валидизира, систематизира и екпериментално потвърди своите твърдения пред научният свят. Психология и окултизъм са несъвместими неща. Дори понятието "парапсихология" няма никаква стойност освен едно словосъчетание. Психология има до там, до където има факти и научно потвърдени доказателства. Няма как в тема "добрият психотерапевт" да се намеси окултизма. Дори сайта да е с тази насоченост терапевта не е, и няма как да е окултист. Психотерапевт е точно определен човек, разполагащ с точно определени знания и умения. Този човек е бил разпознат, като такъв и му е гласувано доверие, че е способен да работи с хора без да им навреди. Скоро и закон ще има, с което званието "психотерапевт" ще бъде защитено, както е "лекар" "инженер" и т.н., което вече е направено по света, и няма да се спряга в такъв широк смисъл, както е сега. За това дали окултизма помага, ще използвам един анегдот: Един вярващ в Бог и един атеист решили да отидат при един човек на науката, защото не можели да стигнат до никъде в спора си има ли Бог, или не. Та отишли и като му разказали той казал на единия да му докаже че има Бог, а на другия да му докаже, че няма Бог. Който успеел да направи това, щял да го спечели на негова страна. Близко до ума е, че нито единия, нито другия не е успял да докаже твърдението, което означава, че и едното, и другото са вярвания. Науката никога не работи с вярвания. А психотерапията е наука, както и психологията. Ако едно твърдение съдържа в себе си и възможността да бъде поставено под въпрос то не може да бъде факт. Факт е нещо което е неоспоримо, което е доказано експериментално. Точно по тая причина науката борави само с факти и е недвусмислена. Много пъти са били изследвани "феномени" и феноменални хипотези от науката. Няма резултат.

Здравейте, нов съм във форума, но смятам, че повдигнатата тема и мненията в нея са подвеждащи. Когато бях студент по психолигия 1-ва година аз, както и моите колеги живо се интересувахме каква е разликата между психология и психотерапия, защото разбрахме, че няма да сме психотерапевти, когато завършим. Тогава един професор, който и до днес много уважавам каза следното: "Да си психолог означава все едно да знаеш всички части на един автомобил, как работят, как си взаимодействат .... Да си психотерапевт означава да можеш да шофираш този автомобил". Първо искам да направя едно строго разграничение между научна психотерапия и псохотерапия оповаваща се на някакви вярвания. Съществува само научна психотерапия. Другата е просто в устите на хората. Такова чудо няма. Какво означава един човек да е психотерапевт? Това не е 1,2,3,4,5 ... и няма как да е. Психотерапевт е просто дума, която се използва за човек, който е завършил психология, започнал е обучение по психотерапия, успял е да се конфронтира със себе си, със своите конфликти, страхове ....След това надълго и нашироко през научният метод, който е избрал да учи /което не е случайно/ е успял да интерпретира своята лична психотерапия, след което е започнал да опитва да пренесе този опит и върху други хора. Психотерапевта е един напреднал пациент в своята лична терапия и нищо повече. Ако това е факт /което доста ме съмнява по принцип за повечето терапевти/ няма да има нужда да изброяваме 1,2,3,4 .... и т.н. Психотерапевт е този който е защитил тази титла, звание, призвание, т.е. когато други психотерапевти са решили, че той може да бъде такъв. Никога човек не може да реши сам за себе си дали е станал психотерапевт или не. Запомнете го това. Един терапевт, никога на всеослушание не трябва да обявява, че видиш ли за 1-2-3 .... срещи ще ви оправи. Това е реклама. Тази реклама говори много за целите на терапевта. За да е в помощ, дори в подобни форуми психотерапевта трябва просто да дава възможност за свободни избори, а не да прави кръчмарски сметки, коя терапия излиза по-евтино. Щастието не се купува с пари, господа "терапевти". Когато клиента влезе в кабинета след година две с "изместен" нов симптом пак ли да го "разтриваме" където го боли? И не е ли ясно че мястото виновно за тази болка е диаметрално различно? Аз не случайно съм регистриран, със собственото си име, защото заставам зад всичко което казвам. Много сте прав за различните разновидности по време терапии. Но те са такива, защото си поставят различни цели. И ако вашата цел е човек, като изпадне в ПА да диша правилно, или да изпада повече, ако може и нарочно в ПА, моята цел е да му "преведа" симптомите за да може да работи върху действителният си проблем. Ето защо, дългосрочната терапия е дългосрочна, защото тя не обръща внимание на "фойерверките", с чието потушаване се хвалите така настойчиво. И децата знаят че за да има "заря" трябва да се запали фитила. Добре е да се знае също, че когнитивно-поведенческата терапия не е само поведенческа. И когато се доближи до когнитивното, тя става терапия в динамика. Проблема е, че има много малко когнитивно-поведенчески терапевти и повече поведенчески. Това не е случайно, просто е по-лесно. Това е така, защото всеки изпитва страх да разкрие истинската си същност в един психотерапевтичен процес. И колкото по-голям е страха, толкова той, кандидат-терапевта нищо не научава и става психотерапевт, колкото аз съм пилот. И така, критериите за психотерапевт са ясни, точни и четливо написани в страницата на единствената, подчертавам - единствена, легитимна психотерапевтична организация в България - БАП. Далеч съм да опитвам да дам по-точни определения. В България има четири добре развити школи: психодрама, позитивна психотерапия, когнитивно-поведенческа и неорайхиянска. В БАП има и други школи, които може би тепърва ще се развиват, но фактите са такива. Орлин е прав за едно нещо: психотерапевтите не са повече от 15. Аз мога да ги назова почти наизуст. Та, за психотерапевта най-важното нещо е до къде е стигнал в личната си терапия. Ако е стигнал до никъде ще води и своите клиенти до същото място: до своите съпротиви от психотерапия. Защото психотерапията не е лесно нещо, а много трудно. И клиента ще изпада в различни състояния по време на психотерапия. Защото тя е процес. За да има процес, трябва да има развитие. За да има развитие обаче трябва време, защото така е устроена човешката психика. Тя преработва, осмисля и синтезира бавно. И колкото по в целта работи психотерапията, толкова повече време за осмисляне е нужно. Просто защото личността не е компютър, колкото и хора да разчитат на това. Единственото важно условие за психотерапевта е да е бил по-дълго пациент, отколкото своите пациенти. Ако е така той ще знае и какво е емпатия и какво е психотерапия. Как самите пациенти, или клиенти да разпознаят това..... Това не е тяхна работа, а на държавата. Но докато това не стане, ще има дискусии по темата, която не подлежи на дискусия. Защото е известно кой и кога става психотерапевт. Дано не съм зсегнал някой с поста си. Дори и да съм нападателен, това е срещу професионални роли, а не срещу личности. Не забравяй, че най-трудният клиент си ти самия драги терапевте.