На 20 години. В обтегнати отношения съм - миналото е свързано само със критики по мой адрес, безпричинни. Те са единствените хора в тоя свят с които почти не се разбирам. Обиждаха ме много като малък - да кажем, ако дете сгреши и има нужда да му обясниш как да прави нещо, те ми казваха - Ти си боклук, за нищо не ставаш и разни такива.
Явно в следствие на прекалено многото обиди и унижения стана така, че буквално не мога да ги гледам. Скоро ще се изнеса, само да пооправя въпроса с парите, че знаете не е толкова лесно напоследък, но работя в тази насока. И когато не са покрай мен, като че ли съм добре. Като са вкъщи, рядко не винаги, но почва примерно да ми става едно такова притеснено все едно съм на модно ревю - всеки гледа как стъпваш по подиума и дали няма да се спънеш и всички да те критикуват. Забелязвам, че навикът им е останал колкото и да не говоря с тях почти - всичко е критика. Едно хубаво нещо не се чува. Сега, аз не съм дете, надживял съм ги тези работи, но явно емоциите които изпитвам към тях ме карат да се чувствам депресиран, а някога съм бил на ръба на паник атака. Казвам на ръба защото не е много силна - примерно е само ускорен пулс, притеснителност и май с притеснителността се изчерпва. Почвам да си мисля как не искам да ги виждам, обаче как съм още затворен тука и се ядосвам и като се ядосам стават другите проблеми.
Може ли да ви дам един пример? Сигурно голяма част от вас са гледали Кръстникът, та там всички герои спокойно приемат случващото се, анализират го спокойно и спрямо това вземат решенията. Аз не мога така - аз направо избухвам (фитила ми е много къс), даже напоследък имам известни проблеми с агресията, които се опитвам да овладея, защото знам че не е хубаво да навлизам в конфликти (физически) с хората. Примерно като се ядосам от близките, или от това че още не съм се разкарал от тях, или въобще като се ядосам много, трудно се справям с гнева, достатъчен е малък повод и мога направо да се скарам много лошо с някой, дори да се сбия - било то и случаен човек. А искам да съм спокоен, да премислям нещата преди да реагирам, но емоциите надделяват. И това се случва обикновено, когато те са в основата на това за което се ядосвам. И в следствие на яда се случва да премине в притеснителност, срам (в себе си срам, че се държа така) и като цяло някви много емоционални неща са, но мисля че опират до семейната среда. Та се чудя, когато се махна и заживея без тях, дали ще съм по-добре?